Александър Дюма
Четиридесет и петимата (49)

Глава 17

Испанският посланик

Кралят се върна в своя кабинет, където го очакваше Шико.

— Знаеш ли какво каза кралицата, Шико?

— Не.

— Каза, че твоят проклет латински ще разруши нашето семейно щастие.

— За Бога, господарю, да забравим този латински.

— Аз и не мисля повече за писмото, дявол да ме вземе — каза Анри. — Имам по-важни работи.

— Ваше величество предпочита да се развлича?

— Да, синко — каза Анри, недоволен от тона, с който Шико произнесе тези думи. — Да, мое величество предпочита да се развлича.

— Простете, може би преча на ваше величество?

— Е, синко — продължи Анри и сви рамене, — аз вече ти казах, тук не е Лувърът. И с лов, и с война, и с политика се занимаваме пред очите на всички.

В тази минута вратата се отвори и д’Обияк високо доложи:

— Господин испанският посланик.

Шико почти подскочи в креслото, което предизвика усмивката на краля.

— Ето — каза Анри — едно внезапно опровержение на моите думи. Испанският посланик! За какво сме му потрябвали?

— Аз се оттеглям — смирено каза Шико, — негово величество Филип II^[1] сигурно е изпратил при вас истински посланик, а аз…

— Френският посланик да отстъпи пред испанския, и то в Навара! За Бога, това няма да стане. Отвори този шкаф за книги и се настани в него.

— Но аз даже неволно ще чуя всичко, господарю.

— И да чуеш, дявол го взел, какво от това? Аз нищо не крия. Впрочем, кралят, вашият повелител, нищо друго ли не заповяда да ми предадете, господин посланик?

— Абсолютно нищо, господарю.

— Прекрасно, сега ти остава само да гледаш и слушаш, както правят всички посланици по света. В този шкаф ти отлично ще изпълниш своята мисия, скъпи Шико.

Шико побърза да се намести в шкафа и старателно спусна тъканата завеса с изображение на човешки фигури.

Чуха се нечии бавни, отмерени крачки и в стаята влезе посланикът на негово величество Филип II.

Когато бяха изпълнени всички предварителни формалности, при което Шико можа да се убеди от своето укритие, че Анри отлично знае да дава аудиенции, посланикът премина към задачата си.

— Мога ли без стеснение да говоря с ваше величество? — попита той на испански, тъй като този език така прилича на наварското наречие, че всеки гасконец отлично го разбира.

— Може да говорите, господине — отговори кралят.

— Господарю — каза посланикът, — аз ви донесох отговора на негово католическо величество.

— Знаете ли, аз много забравям — каза Анри. — Благоволете да ми напомните за какво ставаше дума, господин посланик.

— По повод грабежите, които правят във Франция лотарингските принцове.

— Да, особено по повод грабежите на моя приятел дьо Гиз. Отлично! Спомням си, продължавайте, господине, продължавайте.

— Господарю, макар кралят, моят повелител и да получи предложение да сключи съюз с Лотарингия, той смята съюза с Навара за по-честен и да кажем направо — по-изгоден. Кралят, моят повелител, няма да откаже нищо на Навара.

Шико залепи ухо на завесата и даже се ухапа за пръста, за да провери дали не спи.

— Щом нищо няма да ми откажат — каза Анри, — нека видим за какво мога да моля.

— Всичко, каквото бъде угодно на ваше величество.

— Помилуй, Боже — всичко, каквото искам! Аз просто не знам какво да правя.

— Негово величество краля на Испания желае новият му съюзник да бъде доволен. Доказателство е предложението, което аз съм упълномощен да направя на ваше величество.

— Слушам ви — каза Анри.

— Кралят на Франция се отнася към кралицата на Навара като към заклет враг и за ваше величество сега не е трудно да отхвърли като съпруга тази, която даже родният брат престана да счита за сестра.

Анри хвърли поглед към завесата, зад която Шико с разширени от изумление очи чакаше какво ще се случи по-нататък.

— Когато бракът ви бъде разтрогнат — каза посланикът, — съюзът между кралете на Навара и на Испания…

Анри се поклони.

— Този съюз — продължи посланикът — може вече да се счита сключен, защото кралят на Испания дава инфантата, своята дъщеря, за жена на Наварския крал, а сам ще се ожени за госпожа Екатерина дьо Навар, сестра на ваше величество.

Трепет на удовлетворена гордост премина по тялото на Анри, Шико беше обхванат от ужас: първият видя как на хоризонта изгрява в целия си блясък слънцето на неговата щастлива съдба, вторият — как повяхват и се разсипват на прах скиптърът и щастието на дома Валоа.

Що се отнася до невъзмутимия испанец, то той не виждаше нищо друго освен инструкциите, получени от своя повелител.

За миг се възцари дълбока тишина, после кралят на Навара заговори:

— Предложението, господине, е великолепно и на мен ми е оказана висока чест.

— Негово величество кралят на Испания — побърза да добави гордият посланик — не се съмнява, че предложението ще бъде прието възторжено, но той има намерение да постави едно условие на ваше величество.

— А, условие! — каза Анри. — Какво пък, справедливо е. В какво се състои то?

— Оказвайки помощ на ваше величество против лотарингските принцове, тоест откривайки на ваше величество пътя към престола на Франция, моят повелител желае да запази за себе си Фландрия, която държи в мъртва хватка монсеньор херцог д’Анжу. И така, негово величество кралят на Испания ще ви помогне (тук посланикът се запъна, за да потърси подходящ израз)… да станете приемник на френския крал; вие му гарантирате Фландрия. Познавайки мъдростта на ваше величество, считам своята мисия благополучно завършена.

След тези думи последва мълчание още по-дълбоко от предишното.

Анри дьо Навар се разходи из кабинета.

— Ето какво, господине — проговори той накрая, — аз се отказвам от предложението на негово величество краля на Испания.

— Вие отхвърляте ръката на инфантата! — викна испанецът.

Отговорът го срази като внезапно получен удар.

— Честта е висока, господине — отговори Анри и вдигна глава, — обаче тя не е по-висока от честта да имаш за съпруга дъщерята на краля на Франция.

— Да, но първият брак ви влече към гроба, господарю. Вторият — ви приближава към престола.

— Аз знам, господине, че вие ми предлагате главозамайваща съдба, но аз няма да я купя с цената на кръвта и честта на моите бъдещи поданици. Нима, господине, аз ще вдигна меч против краля на Франция, моя шурей, заради испанците, чужденците?! Нима аз ще спра победното шествие на френското знаме? Нима ще допусна брат да тръгне против брата и ще доведа чужденците в своето отечество?! Господине, изслушайте ме: аз молих моя съсед, краля на Испания, за помощ против господата дьо Гиз, размирниците, посягащи на моето наследство, но не против херцог д’Анжу — моя шурей, не против краля Анри III — моя приятел, не против моята съпруга, сестрата на краля, моя сюзерен. Кралят на Испания иска да завладее отново изплъзващата се от него Фландрия? Нека той да постъпи, както неговия баща Карл V; нека да помоли краля на Франция да го пропусне през френските владения и да се яви във Фландрия с искането да му върнат званието на пръв гражданин на Гент.

Готов съм да се обзаложа, че крал Анри III ще го пропусне също така, както това направи навремето крал Франсоа I… Аз се домогвам до френския престол. Сигурно така смята негово католическо величество. Може би. Но аз не се нуждая от неговата помощ, за да завладея този престол. Ако този престол остане празен, аз сам ще го заема въпреки всички величества на света. Прощавайте, господине!

Посланикът не можеше да дойде на себе си от изумление. Той смотолеви:

— Пазете се, господине: доброто съгласие между съседи леко може да се наруши с една непредпазлива дума.

— Господин посланик — продължи Анри, — запомнете какво ще ви кажа. Да бъда или не крал на Навара за мен е едно и също. Венецът ми е толкова лек, че аз няма да забележа, ако той падне от главата ми. Предайте на вашия повелител, че аз претендирам за нещо повече от това, което той ми предлага. Сбогом.

И Анри, станал отново друг човек, а не човека, когото всички виждаха в него, с любезна усмивка изпрати посланика до прага.