Александър Дюма
Четиридесет и петимата (57)

Глава 25

Бялото перо и червеното перо

След като се върнахме при хората, от които временно се бяхме откъснали, да се върнем към техните дела.

Беше осем часът вечерта. Домът на Робер Брике, пустинен и печален, се очертаваше като тъмен триъгълник на облачното небе, което предвещаваше нощта да бъде повече дъждовна, отколкото лунна.

Този унил на вид дом напълно съответствуваше на издигащия се срещу него тайнствен дом, за който стана вече дума. Философите, които твърдят, че и неодушевените предмети имат свой живот, свой език и свои чувства, биха казали за тези два дома, че те се гледат и се прозяват.

Недалеч от това място беше много шумно: звън на метал се сливаше с човешки гласове, с някакво клокочене и съскане, с резки викове и пронизителен писък.

По всяка вероятност именно тази врява привличаше вниманието на разхождащия се по улицата млад човек с висока виолетова шапка с червено перо и сив плащ. Красавецът кавалер често се спираше за няколко минути пред къщата, от която се донасяше целият този шум, след което с отпусната глава и замислен вид се връщаше към къщата на Робер Брике.

На какво се дължеше тази симфония?

Металният звън издаваха разместваните на печката тенджери; клокочеха котлите над червените въглени; съскаше печеното, забучено на шишове; викаше метр Фурнишон, стопанинът на странноприемницата „Гордият рицар“, който наглеждаше огнищата; пискаше неговата жена, която надзираваше слугините, почистващи стаите в куличките.

Като вдъхна аромата на печеното и изпитателно огледа завеските на прозорците, кавалерът с виолетовата шапка отново започна да се разхожда, без да престъпна определена черта — канавката до дома на Робер Брике.

Трябва да кажем, че всеки път, когато се приближаваше до тази черта, като бдителен страж пред него се изправяше младеж на неговата възраст с висока черна шапка с бяло перо, наметнат с виолетов плащ. Угрижен и намръщен, той здраво стискаше с ръка ефеса на шпагата си, но собственикът на червеното перо не се безпокоеше за каквото и да било, освен за това, което ставаше в странноприемницата „Гордият рицар“.

Другият — с бялото перо — при всяка поява на червеното перо ставаше все по-мрачен и накрая досадата му стана толкова явна, че привлече вниманието на притежателя на червеното перо.

Той вдигна глава и видя, че на лицето на младежа, който не го изпускаше от поглед, се беше изписала явна неприязън.

Това обстоятелство го накара да помисли, че пречи на кавалера с бялото перо и веднъж възникнала, тази мисъл предизвика желание да разбере с какво всъщност му пречи. Ръководен от това желание, той се зае да наблюдава внимателно дома на Робер Брике, а после и онзи, който се намираше срещу него.

Накрая, след като се нагледа достатъчно и на единия, и на другия, той спокойно се обърна с гръб към младия непознат и отново се насочи нататък, където ярко пламтяха огнищата на метр Фурнишон.

Притежателят на бялото перо щастлив, че беше накарал червеното перо да избяга, закрачи в своята посока, тоест от изток на запад, докато червеното перо се движеше от запад на изток.

Но всеки от тях след достигането на точката мислено определена от самия него, спираше и тръгваше обратно, така че, ако не беше между тях новият Рубикон — канавката — те неминуемо биха се сблъскали. Собственикът на бялото перо с явно нетърпение почна да си суче мустака.

Собственикът на червеното перо направи учудена физиономия, после пак погледна към тайнствения дом.

Тогава бялото перо тръгна напред, за да премине Рубикон, но червеното перо се обърна назад и разходката започна отново.

Най-накрая притежателят на бялото перо, явно поривист човек, прескочи канавката и с това принуди противника си да се отдръпне и почти да загуби равновесие.

— На какво прилича това, господине! — възкликна кавалерът с червеното перо. — Вие сте се побъркали или имате намерение да ме оскърбите?

— Господине, аз имам намерение да ви покажа, че ми пречите, нещо, което и сам забелязахте, без моите думи!

Тук притежателят на бялото перо хвърли наметалото си и извади шпагата, която блесна в светлината на луната, появила се в момента между облаците.

Кавалерът с червеното перо не трепна.

— Може да се помисли, господине — заяви той като сви рамене, — че вие никога не сте вадили сабя от ножницата си: твърде много бързате да я насочите срещу човек, който не се защитава.

— Но се надявам, че ще се защитава.

Собственикът на червеното перо се усмихна и попита:

— Какво право имате да ми пречите да се разхождам по улицата?

— А вие защо се разхождате точно на тази улица?

— Вие се разхождате по нея! Само на вас ли е позволено да се разхождате по улица Бюси?

— Позволено или непозволено — това не ви засяга.

— Грешите, даже много ме засяга. Аз съм поданик на негово величество и за нищо на света не бих желал да наруша волята му.

— Но вие струва ми се ми се присмивате!

— А, така ли? Вие ме заплашвате?

— Господине — заяви кавалерът с бялото перо и разсече въздуха с шпагата си, — аз съм граф дьо Бушаж, брат на херцог Дьо Жоайоз и ви питам за последен път — съгласен ли сте да ми отстъпите първенството и да си отидете?

— Господине — отговори кавалерът с червеното перо, — аз съм виконт Ернотон дьо Карменж; вие изобщо не ми пречите и нямам нищо против да останете тук.

Дьо Бушаж помисли минута-две, после вкара шпагата си в ножницата и каза:

— Господине, извинете ме, влюбен съм и затова съм изгубил ума си наполовина.

— Аз също съм влюбен — отговори Ернотон, — но съвсем не се смятам за луд поради това.

Анри побледня.

— Влюбен в особа, която живее на тази улица?

— В този момент тя се намира тук.

— За Бога, господине, кажете ми, вие кого обичате?

— О! Господин дьо Бушаж, вие ми зададохте въпрос, без да мислите; отлично знаете, че благородникът не може да открива тайната, която му принадлежи само наполовина.

— Вярно! Извинете ме, господин дьо Карменж — аз наистина съм най-нещастният човек на света!

В тези малко на брой думи, казани от младия човек, се криеше толкова истинска мъка, че те трогнаха дълбоко Ернотон.

— Добре — промълви той. — Ще бъда откровен с вас.

Жоайоз пребледня и прекара ръка по челото си.

— Определена ми е среща — продължи Ернотон.

— На тази улица?

— На тази улица.

— Писмено?

— Да. И с много красив почерк.

— Женски?

— Не, мъжки.

— Мъжки? Какво искате да кажете?

— Това, което казах — нищо лошо. Срещата ми определи жена, но писмото е писал мъж. Това не е толкова тайнствено, но е по-изискано; по всяка вероятност дамата има секретар.

— Изкажете се докрай, господине! — възкликна Анри.

— Вие така ме молите, господине, че не мога да ви откажа. Ще ви прочета съдържанието на бележката. — Ернотон извади от кесията си листче хартия и прочете:

„Господин Ернотон, моят секретар е упълномощен да ви предаде, че аз много желая да поговоря с вас; вашите достойнства ме трогнаха.“

— И вас ви чакат?

— По-точно аз чакам.

— Значи трябва да ви отворят вратата?

— Не, три пъти да свирнат от прозореца.

Цял разтреперан, Анри посочи тайнствения дом.

— Оттук ли? — попита той.

— Съвсем не — отговори Ернотон и посочи към кулата на „Гордият рицар“: — Оттам!

Анри радостно извика.

— О! Да ви благослови Господ! — каза той и стисна ръката на Ернотон. — Простете моята неучтивост, моята глупост. Уви! За човек, който обича с истинска любов, съществува само една жена и ето, като видях, че вие постоянно се връщате към тази къща, аз помислих, че вас ви чака именно тя.

— Няма какво да ви прощавам — с усмивка рече Ернотон. — Да си кажа право и на мен ми мина такава мисъл.

— И на вас ви стигна самообладанието нищо да не ми кажете! Това е просто невероятно! О! Вие не обичате, не обичате!

— Но чуйте ме! Правата ми още са малки. Аз очаквам някакво обяснение, преди да почна да се сърдя. Тези знатни дами имат странни капризи, а да ни заблуждават им е толкова забавно!

— Господин дьо Карменж — каза Жоайоз, — ето вече три месеца аз съм влюбен в тази, която живее тук, без да имам щастието да чуя даже един звук от гласа й!

— Ама че дяволия! Не сте постигнали много! Но… почакайте!

— Какво е това?

— Май някой свирна?

Младежите се заслушаха; скоро откъм „Гордият рицар“ отново се чу свиркане.

— Графе — каза Ернотон, — извинете, че ви напускам, но ми се струва, че това е сигналът, който чакам.

Свиркането се чу трети път.

— Вървете, господине, вървете — възкликна Анри, — желая ви успех!

Ернотон бързо се отдалечи и събеседникът му видя как той изчезна в мрака на улицата.

А Анри още по-мрачен, отколкото преди разговора с Ернотон, си каза:

— Какво да се прави! Ще се върна към обикновеното си занимание, ще отида както винаги на проклетата врата, която никога не се отваря.

При тези думи той се насочи към тайнствения дом с колебливи крачки.