Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Сен-Мален

Ернотон не се бе заблудил: посоченият от него човек на пътя бе действително Шико.

Той също се отличаваше с отлично зрение и слух и затова отдалеч още видя и чу приближаващите се конници.

Предполагаше, че търсят точно него и затова се спря.

Когато и последните му съмнения се разсеяха, той съвсем спокойно постави ръка върху дръжката на дългата си шпага, сякаш за да си придаде благородна осанка.

Ернотон и Сен-Мален се спогледаха, без да кажат нито дума.

— Говорете, господине, ако ви е угодно — поклони се Ернотон на своя противник.

Наистина, при дадените обстоятелства думата „противник“ беше къде по-уместна от думата „спътник“.

На Сен-Мален му секна дъхът: тази любезност бе толкова неочаквана, че вместо отговор той само наведе глава.

Тогава заговори Ернотон.

— Милостиви господине — обърна се той към Шико, — ние с моя спътник сме ваши покорни слуги.

Шико се поклони с любезна усмивка.

— Ще бъде ли нескромно от наша страна — продължи младият човек, — ако ви запитаме за името?

— Наричат ме Сянката, господине — отвърна Шико.

— Чакате ли нещо?

— Да, господине.

— Ще бъдете ли така добър да ни кажете какво именно?

— Чакам едно писмо.

— Ясно ли ви е какво поражда любопитството ни, което ни най-малко не трябва да ви оскърбява?

Шико отново се поклони с още по-любезна усмивка.

— Откъде очаквате писмото? — продължи Ернотон.

— От Лувъра.

— Какъв печат трябва да носи то?

— Кралския.

Ернотон пъхна ръката си в пазвата.

— Бихте познали, навярно, това писмо, нали? — попита той.

— Да, ако ми бъде показано.

Ернотон извади писмото.

— Да, това е то — каза Шико. — Разбира се, вие знаете, че за по-голяма сигурност трябва да ви дам нещо в замяна?

— Разписка ли?

— Именно.

— Господине — продължи Ернотон, — кралят ми заповяда да отнеса писмото, но да ви го връчи е възложено на моя спътник.

И с тези думи той предаде писмото на Сен-Мален, който не се забави да го предаде на Шико.

— Благодаря ви, господа — каза той.

— Както виждате, ние изпълнихме точно поръчението. На пътя няма никой, никой не видя, когато ви заговорихме и ви предадохме писмото.

— Абсолютно вярно, господине, с готовност признавам това и ако потрябва, ще го потвърдя. Сега е моят ред.

— Разписката! — в един глас се обадиха младите хора.

— На кого от двама ви трябва да я дам?

— Кралят не каза нищо по този повод! — възкликна Сен-Мален и хвърли заплашителен поглед към спътника си.

— Напишете две разписки, господине — каза Ернотон, — и дайте на двама ни по една. Оттук до Лувъра сме далече, а по пътя може да се случи някаква беда с мен или с господина.

При тези думи в очите на Ернотон също проблясна зло огънче.

— Вие сте предвидлив човек, господине — похвали го Шико.

Той извади от джоба бележника си, откъсна два листа оттам и на всеки написа:

Получих от господин Рене дьо Сен-Мален писмото, доставено ми от господин Ернотон дьо Карменж.

Сянката

— Прощавайте, господине — каза Сен-Мален, след като получи своята разписка.

— Прощавайте, и добър път! — добави Ернотон. — Може би ще имате нужда да предадем още нещо в Лувъра?

— Не, господа. Хиляди благодарности — отвърна им Шико.

Ернотон и Сен-Мален обърнаха конете си към Париж, а Шико пое по своя път с такава бърза крачка, на която би му завидял и най-добрият бързоходец.

Не бяха изминали и сто крачки, когато Ернотон спря рязко коня си и каза на Сен-Мален:

— Сега вече можете да слезете от коня си, господине, ако желаете.

— А защо, милостиви господине? — запита то учуден Сен-Мален.

— Ние изпълнихме поръчението и можем вече спокойно да поговорим. Мястото за подобен разговор според мен е напълно подходящо.

— Моля, господине — каза Сен-Мален и по примера на своя спътник скочи от коня си.

Ернотон отиде до него и каза:

— Много добре знаете, господине, че докато бяхме на път, вие без никакъв повод от моя страна ме оскърбявахте тежко. Нещо повече: желаехте да си кръстосаме шпагите в най-неподходящия момент и аз бях принуден да ви откажа. Затова пък сега съм на вашите услуги.

Сен-Мален изслуша речта му навъсено. Но странна работа! Приливът на ярост, който го бе залял, сякаш вече отмина. Нямаше повече желание да се бие. Той поразмисли и здравият разум в него взе връх: Той разбираше в какво неизгодно положение се намира.

— Господине — отвърна той след кратка пауза, — докато ви оскърбявах, вие в отговор на това ми правехте услуги. Ето защо аз не мога да разговарям с вас както тогава.

Ернотон се намръщи:

— Да, господине, но вие продължавате да мислите това, което до неотдавна говорехте.

— Откъде знаете?

— Вашите думи бяха продиктувани от завист и злоба. Оттогава изминаха два часа, за толкова кратко време тези чувства не могат да пресъхнат в сърцето ви.

Сен-Мален почервеня, но не възрази нито дума. Ернотон изчака малко и продължи:

— Ако кралят предпочете мен, значи моето лице му се е харесало повече; ако не паднах в Бефроа, значи яздя по-добре от вас; ако не приех тогава вашето предизвикателство, значи съм по-разсъдлив от вас; ако песът на онзи човек не ухапа мен, значи съм по-предвидлив. Най-сетне, ако настоявам сега за дуел, значи имам по-голямо чувство за чест от вас, а ако ми откажете — внимавайте: ще кажа, че съм и по-храбър от вас.

Сен-Мален потреперваше, очите му мятаха мълнии. При последните думи на младия му спътник той измъкна като бесен шпагата от ножницата.

Ернотон стоеше вече пред него с шпага в ръка.

— Чуйте ме, милостиви господине — каза Сен-Мален, — вземете обратно последната си забележка. Стига ви моето унижение. Защо ме позорите?

— Господине — отвърна Ернотон, — никога не се поддавам на гнева си и казвам само онова, което искам да кажа. Ето защо не ще си оттегля думите. Аз също съм чувствителен към тези неща. При двора съм нов човек и не искам да се червя, когато се срещам с вас. Нека кръстосаме шпагите си не само заради моето, но и заради вашето спокойствие.

— Любезни ми господине, бил съм се единадесет пъти — произнесе Сен-Мален с мрачна усмивка, — убил съм двама от противниците си. Предполагам, че това ви е известно?

— А аз, господине, още никога не съм се бил — отвърна Ернотон, — не съм имал подходящ случай. Но ето че ми се представя, без да съм го търсил. И така, чакам да благоволите, милостиви господине.

— Чуйте ме — каза Сен-Мален, като тръсна глава, — ние с вас сме земляци и двамата сме на кралска служба — да не се караме. Смятам ви за достоен човек и бих ви протегнал ръка, ако можех да си го наложа. Но какво да се прави, аз съм завистлив. Природата ме е създала в лош час. Вашите достойнства породиха в мен горчиво чувство. Но не се тревожете — завистта ми е безсилна, за мое най-голямо съжаление. И така, да турим точка на това, господине. Честно казано, ще ми е извънредно тежко, ако започнете да разказвате за нашето спречкване.

— Никой няма да узнае за него, господине.

— Дали?

— Не, милостиви господине? Ако ще има бой между нас, ще ви убия или сам ще загина. Не съм от тези, които не скъпят живота си. На двадесет и три години съм; произхождам от добър род, достатъчно съм богат; надявам се на силите си, на бъдещето и, не се съмнявайте, ще се защитавам като лъв.

— Е, а аз, господине, съм на тридесет и за разлика от вас животът ми е обръгнал, защото не вярвам нито в бъдещето, нито в самия себе си. Но колкото и голямо да е отвращението ми към живота, колкото и да не вярвам в щастието, бих предпочел да не се бия с вас.

— Значи вие сте готов да ми се извините? — попита Ернотон.

— Не, аз и така дълго се извинявах. Ако това ви е малко, толкова по-добре: ще престанете да ме превъзхождате.

— Добре, но ако търпението ми, милостиви господине, се изчерпи и аз се нахвърля срещу вас с шпагата си?

Сен-Мален трескаво стисна пестници.

— Какво пък — каза той, — ще захвърля оръжието си.

— Пазете се, господине, тогава ще ви ударя, но не с шпагата!

— Отлично, защото в такъв случай ще имам основателна причина за омраза и ще ви намразя смъртно. И в един прекрасен ден, когато ви овладее душевна слабост, ще ви издебна, както сега вие мен, и ще ви убия.

Ернотон прибра шпагата си в ножницата.

— Странен човек сте вие — каза той — и аз ви съжалявам от душа.

— Съжалявате ме?

— Да, предполагам, че ужасно страдате.

— Ужасно.

— И навярно никога никого не сте обичали?

— Никога.

— Но нали все пак трябва да имате някакви страсти?

— Само една.

— Вече я споменахте — завистта.

— Да, а това ще рече, че съм обременен с всички останали, и при това, за мой срам, доведени до тяхната крайност: започвам да обожавам жената едва когато тя се влюби в друг; да жадувам за злато, когато го докоснат чужди ръце; да се стремя към славата, когато тя спохожда най-малко мен. Да, вярно забелязахте, господин дьо Карменж, — аз съм дълбоко нещастен.

— И не сте ли се опитвали да станете по-добър? — попита Ернотон.

— Това никога не ми се е удавало?

— На какво се надявате? Какво смятате да правите?

— А какво прави мечката, грабливата птица? Те хапят. Но някои дресьори успяват да ги обучат в своя полза. Ето какво съм аз и в какво бих се превърнал, вероятно, в ръцете на господин д’Епернон и господин дьо Лоаняк. А един прекрасен ден те ще кажат: „Този звяр е побеснял, трябва да го убием.“

Ернотон малко се успокои.

Сен-Мален престана да го гневи, но стана за него предмет за изучаване.

— Големият житейски успех — а вие лесно можете да го постигнете — ще ви излекува — каза той. — Усъвършенствайте дарованията си, господин Сен-Мален, и ще преуспеете във войната и в политическата интрига. Когато се доберете до властта, ще престанете толкова много да мразите.

— Колкото високо и да се издигна, над мен винаги ще има някой по-нависоко, а отдолу ще започне да долита и да раздира слуха ми нечий насмешлив глас.

— Жал ми е за вас — повтори Ернотон.

Двамата конници препуснаха обратно за Париж. Единият бе мълчалив и мрачен от това, което бе чул, другият — от това, което бе разказал.

Внезапно Ернотон протегна на Сен-Мален ръката си.

— Искате ли ла ви излекувам? — предложи му той.

— Не, не се мъчете, няма да постигнете нищо — отвърна Сен-Мален. — Обратно, намразете ме — това е най-добрият начин да предизвикате възхищението ми.

— Още веднъж ще ви кажа: жал ми е за вас, господине — каза Ернотон.

След един час двамата конници пристигнаха в Лувъра и се отправиха към казармата на Четиридесет и петимата.

Кралят отсъствуваше и трябваше да се върне едва вечерта.