Александър Дюма
Четиридесет и петимата (43)

Глава 11

Как дон Модест Горанфло благослови краля по време на неговото минаване покрай манастира „Свети Яков“

Ернотон излезе от двореца опечален, но съвестта му беше спокойна. Провървя му — призна се в любов на принцеса с кралска кръв, после последва важна беседа, благодарение на която тя веднага забрави за това признание, но не дотолкова, че да не му бъде полезно за в бъдеще.

Ернотон имаше късмет и в това, че не предаде краля, нито господин дьо Майен, а и себе си не погуби. Сега оставаше да се върне по-бързо във Венсен и да съобщи за всичко на краля. А след това да легне и да по-размисли.

Да размишляват е върховно щастие за хората на действието, единствената почивка, която те си позволяват.

Затова едва озовал се зад вратите на Бел-Еба, Ернотон пусна коня си в галоп. Не бе успял обаче да измине и стотина крачки и беше спрян.

Някакви конници се устремиха към него от двете му страни, така че той се оказа обкръжен, и в гърдите му бяха насочени половин дузина шпаги и още толкова пистолети и кинжали.

— Охо! — каза Ернотон. — Грабят! Грабят по пътя на една левга от Париж! Ама че работа! Кралят има прево, който не си върши работата. Трябва да го посъветвам да го смени.

— Тихо! — произнесе нечий глас, който му се стори познат. — Вашата шпага, оръжието ви, по-бързо!

Единият от конниците хвана юздата на Ернотон, други двама отнеха оръжието му.

— Дявол да го вземе! Ама че тарикати! — измърмори Ернотон.

След това се обърна към тези, които го задържаха:

— Господа, бъдете така добри да ми обясните…

— Я, но това е господин дьо Карменж! — каза най-пъргавият от нападателите, който му беше взел шпагата.

— Господин дьо Пенкорне! — извика Ернотон. — Но с какво се занимавате тука вие…

— Казах — тихо! — повтори същият висок глас на няколко крачки от тях. — Заведете го в караулното помещение.

— Но, господин дьо Сен-Мален — възрази Пардика дьо Пенкорне, — човекът, когото задържахме…

— Е?

— Това е нашият другар, Ернотон дьо Карменж.

— Ернотон тук! — побеля от яд Сен-Мален. — Какво прави тук?

— Добър вечер, господа — спокойно каза Карменж. — Признавам, не съм си и помислил, че ще попадна в толкова отбрано общество.

Сен-Мален не можеше да произнесе нито дума.

— Очевидно аз съм арестуван — продължаваше Ернотон. — Нали нямате намерение да ме ограбвате?

— Ама че късмет… — измърмори Сен-Мален. — Какво правите тук на пътя?

— Ако аз ви бях задал този въпрос, щяхте ли да ми отговорите, господин дьо Сен-Мален?

— Не.

— Примирете се тогава, че и аз ще премълча.

— Значи не искате да кажете какво сте правили на пътя?

Ернотон се усмихна, но не отговори.

— И къде отивахте също ли няма да кажете?

Мълчание.

— В такъв случай, господине — каза Сен-Мален, — ще бъда принуден да постъпя с вас като с първия срещнат.

— Моля. Но ви предупреждавам, че ще носите отговорност за всичко, което правите.

— Пред господин дьо Лоаняк?

— По-високо.

— Пред господин д’Епернон?

— Още по-високо.

— Какво пък, аз имам инструкции и ще ви заведа във Венсен.

— Във Венсен? Отлично! Точно там отивах, господине.

— Много съм щастлив, господине, че това малко пътешествие съвпада с вашите намерения.

Двама души с пистолети в ръка заведоха пленника при други двама, които стояха на пет крачки от тях. Те направиха същото и така Ернотон не се раздели от своите другари до стражевата кула.

В двора на замъка той видя петдесет обезоръжени конници, унили и бледи — те оплакваха своята несполука и очакваха печалната развръзка.

Всички тези хора бяха пленени от нашите Четиридесет и петима, които с това започнаха своята дейност. Те използваха и хитрост, и сила — ту се обединяваха по десет души срещу двама или трима, ту с няколко любезни думи се приближаваха до конниците, които им се струваха опасни противници, и внезапно насочваха срещу тях пистолети.

Затова работата бе извършена без викове, без кръвопролитие, а когато един от вождовете на лигистите се хвана за кинжала и се готвеше да завика, му запушиха устата и Четиридесет и петимата безшумно го плениха със сръчността на корабен екипаж, който тегли въже.

Всичко това би зарадвало много Ернотон, ако той разбираше какво става наоколо.

Но като се ориентира кои са пленниците, към които го бяха причислили, той се обърна към Сен-Мален:

— Милостиви господине, виждам, че са ви предупредили за важността на поръчението, което ми бе дадено, и като любезен другар сте се разпоредили да ми дадат придружители. Бяхте съвсем прав — чака ме самият крал и аз трябва да му съобщя много важни сведения. Ще имам честта да съобщя на краля, че сте взели мерки да помогнете на делото и сте се погрижили за мен.

Сен-Мален се изчерви. Но като умен човек разбра, че Ернотон казва истината. С дьо Лоаняк и д’Епернон шега не бива. Затова той отговори:

— Свободен сте, господин Ернотон. Радвам се, че можах да ви бъда полезен.

Ернотон бързо се качи по стълбата, която водеше към покоите на краля.

Сен-Мален, който го проследи с поглед, видя, че на средата на пътя господин дьо Карменж срещна Лоаняк, който му направи знак да продължи.

Самият Лоаняк слезе долу, за да присъства при обиска на пленниците.

При вида на петдесетте арестувани той реши, че пътят за Париж е свободен — времето, когато лигистите трябваше да се съберат в Бел-Еба, беше изтекло, следователно никаква опасност не дебнеше вече краля по пътя му за Париж.

Но Лоаняк не бе взел под внимание манастира „Свети Яков“, не беше помислил за мускетите и пушките на преподобните отци.

Затова пък д’Епернон знаеше за тях от съобщението на Пулен. И когато Лоаняк съобщи на началника си: „Господине, пътят е свободен!“, д’Епернон му отговори:

— Добре. Кралят нареди Четиридесет и петимата да се построят в три отряда — единият отпред, двата други — отстрани на каретата. Конниците трябва да са колкото се може по-близо един до друг, за да предпазя каретата от евентуални изстрели.

— Слушам — каза Лоаняк с присъщата му войнишка невъзмутимост.

— А при манастира, господине, заповядайте съвсем плътно да сгъстят редиците.

Техният разговор бе прекъснат от шум по стълбите.

Беше кралят, който, готов за заминаване, слизаше надолу. След него вървяха няколко благородници. Сред тях Сен-Мален позна Ернотон.

— Господа — попита кралят, — моите храбри Четиридесет и петима налице ли са?

— Тъй вярно, господарю — отговори д’Епернон и посочи групата конници при вратите.

— Заповедите дадени ли са?

— Да, господарю.

— Тогава да тръгваме — каза кралят.

Лоаняк нареди да дадат сигнал „На конете!“ Направената тихо проверка показа, че всички Четиридесет и петима са налице.

На рейтарите беше поръчано да пазят хората на Менвил и херцогинята. Кралят седна в каретата и сложи до себе си извадената шпага.

Господин д’Епернон произнесе своето „Хиляди дяволи!“ и с юнашки вид провери дали шпагата му се изважда лесно от ножницата.

На кулата часовникът би девет. Каретата и конвоят й тръгнаха.

Един час след заминаването на Ернотон господин дьо Менвил все още седеше до прозореца. Сега обаче той не беше вече толкова спокоен и главното, мислеше за Божията помощ, защото виждаше, че от хората помощ няма да дочака.

Нито един лигист не се бе появил. Само от време на време откъм пътя се чуваше тропот на коне, които препускаха в галоп към Венсен.

Щом го чуеха, херцогинята и господин дьо Менвил изпитателно се взираха в нощния мрак, но тропотът затихваше и отново настъпваше тишина.

Всичко това развълнува силно Менвил и той заповяда на един от хората на херцогинята да се качи на коня си, да отиде на пътя и да разпита първия кавалерийски взвод, който срещне.

Пратеникът не се върна.

Като видя това, нетърпеливата херцогиня изпрати друг, но и той не се върна.

— Менвил, какво мислите, че се е случило? — попита херцогинята.

— Сам ще отида и ще разбера всичко.

И Менвил тръгна към вратата.

— Забранявам ви да отивате — опита се да го спре херцогинята. — А кой ще остане с мен? Не, не, Менвил, останете! Когато става дума за такава важна тайна, възникват всякакви опасения. Но, честно казано, планът бе така добре обмислен и се пазеше в толкова дълбока тайна, че би трябвало да успее.

— Девет часът! — каза Менвил по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на думите на херцогинята. — Е, ето и монасите излизат от манастира и се строяват покрай стените. Може би са получили някакви известия?

— По-тихо, слушайте! — извика внезапно херцогинята.

Отдалеч се чу приглушен от разстоянието грохот, приличен на гръмотевица.

— Конница! — възкликна херцогинята. — Карат го, карат го, карат го тука!

И вярна на своя буен характер, тя премина от свирепа тревога към неистова радост, запляска с ръце и завика:

— О! Той е в ръцете ми!

Менвил се заслуша.

— Да — каза той, — идва карета и препускат конници. — А на висок глас изкомандува:

— На пътя, свети отци, на пътя!

Високите решетести врати на абатството тутакси се отвориха и от тях излязоха в боен ред сто въоръжени монаси начело с Бороме.

Те се строиха напряко на пътя.

В този миг се чу високият глас на Горанфло:

— Почакайте, почакайте де! Аз трябва да възглавя братята, за да посрещнем достойно негово величество.

— На балкона, ваше преосвещенство, на балкона! — извика Бороме. — Вие знаете, че трябва да се извисите над всички. В писанието е казано: „И ще се извисиш като кедър над исоп.“

— Вярно — каза Горанфло, — вярно, забравих, че сам избрах това място. Добре, че ми напомнихте за това, брат Бороме, много добре.

Бороме даде тихо някаква заповед и четирима братя заведоха достойния Горанфло на балкона, като че ли му оказваха почит като на настоятел.

Скоро пътят бе осветен от факлите и херцогинята и Менвил видяха отблясъците от ризниците и шпагите.

Херцогинята не можеше повече да се владее и извика:

— Слезте долу, Менвил, и ми го доведете вързан, под стража.

— Да, да, госпожо… — отговори той, но мислеше за друго. — Безпокои ме едно обстоятелство.

— Какво?

— Не чух условния сигнал.

— А защо ни е сигнал, щом кралят е в наши ръце?

— Не виждам нашия офицер.

— А аз го виждам.

— Къде?

— Ей там, с онова червеното перо!

— Но това е господин д’Епернон с шпага в ръка.

— Оставили са му шпагата?

— О, Боже! Гръм да ме убие, но той командва…

— Нашите?

— Не, госпожо, това не са нашите.

— Вие сте се побъркали, Менвил!

В този момент Лоаняк, който вървеше начело на първия отряд от Четиридесет и петимата, размаха шпагата си и извика:

— Да живее кралят!

— Да живее кралят! — с явен гасконски акцент се отзоваха всичките Четиридесет и петима.

Херцогинята пребледня и се наведе над прозореца почти в безсъзнание.

Менвил мрачно и решително сложи ръка на дръжката на шпагата си.

Шествието се приближаваше като страшен блестящ ураган. То се изравни с Бел-Еба, още малко и ще стигне до манастира.

Бороме направи три крачки напред. Лоаняк насочи коня си право към монаха, който, макар и в расо, стоеше пред него в предизвикателна поза.

— Отдръпни се, отдръпни се! — властно викаше Лоаняк. — Път за краля!

Бороме, извадил под расото шпагата, пак така незабелязано я прибра в ножницата.

Възбуден от виковете и дрънкането на оръжие, заслепен от светлината на факлите, Горанфло протегна своята мощна десница и като събра показалеца и средния пръст, благослови от своя балкон краля.

Анри погледна от каретата, видя го и с усмивка наклони глава.

Тази усмивка беше ярко доказателство за милостта на двора към настоятеля на манастира „Свети Яков“ и така вдъхнови Горанфло, че той на свой ред завика:

— Да живее кралят!

Но останалите монаси запазиха пълно мълчание. Честно казано, те очакваха, че тяхното военно обучение и днешното им излизане в пълно бойно снаряжение извън манастира ще доведат до съвсем друг изход.

Като истински рейтар Бороме с един поглед си даде сметка за броя на кралските защитници и оцени воинската им стойка. Липсата на привържениците на херцогинята му показа, че начинанието е претърпяло неуспех — да се бави повече и да не се подчини би значило да погуби всичко.

Той престана да се колебае и в мига, когато Лоаняк едва не го прегази, извика почти толкова гръмко като Горанфло:

— Да живее кралят!

Тогава и всички монаси размахаха оръжието си и завикаха:

— Да живее кралят!

— Благодаря ви, преподобни отци, благодаря! — отговори кралят с дрезгав глас.

Като ураган от светлина и слава той премина покрай манастира, където трябваше да завърши неговото пътуване, и остави след себе си потъналия в мрак Бел-Еба.

От височината на своя балкон херцогинята видя лицата, озарени от блещукащата светлина на факлите, питаше тези лица, изяждаше ги с поглед.

— Гледайте, Менвил, гледайте! — възкликна тя и посочи един от конниците на кралския конвой.

— Пратеникът на херцог дьо Майен е на служба при краля! — на свой ред извика той.

— Погубени сме — прошепна херцогинята.

— Трябва да бягаме, госпожо, и то незабавно — каза Менвил. — Днес Валоа победи — утре той ще злоупотреби със своята победа.

— Предадени сме! — извика херцогинята. — Този млад човек ни е предал. Той е знаел всичко!

Кралят беше вече далеч — той се скри с цялата си охрана зад Сент-Антоанските врати, които се отвориха пред него, пропуснаха го да влезе и отново се затвориха.