Александър Дюма
Четиридесет и петимата (12)

Глава 12

Покоите на негово величество Анри III в Лувъра

В просторните покои на Лувърския дворец, където нещастният Анри III прекарваше дълги тягостни часове, той вече не беше кралят повелител на цялата страна, а един бледен, потиснат и измъчен човек, изтерзаван непрекъснато от призраците, изплуващи в паметта му под тези величествени сводове.

Съдбата беше жестока към Анри III — един след друг загинаха всички, които беше обичал. След Шомберг, Келюс и Можирон, убити на дуел, господин дьо Майен умъртви и Сен-Мегрен^[1]. Тези рани в кралското сърце не зарастваха… Привързаността му към новите любимци — д’Епернон и Жоайоз, приличаше повече на бащина обич. Кралят изразяваше постоянно милостта си към д’Епернон, но не изпитваше постоянна голяма привързаност към него — имаше моменти, в които не можеше да го понася. А Екатерина — с разум, приличащ на неугасваща лампада пред олтар, Екатерина, неспособна на безразсъдни увлечения дори на младини, заедно с народа надигаше глас срещу новия фаворит.

Щом видеше как кралят се намръщва и чуеше как упреква д’Епернон за алчността и страхливостта му, тя веднага намираше безпощадно точни думи, които даваха най-добър израз на обвиненията на хората към фаворита.

Д’Епернон — полугасконец, остроумен и безсъвестен човек, използуваше добре слабостта на Анри III. Той умееше да потиска самолюбието си, което не преследваше определена цел. Единственият компас, който го водеше, когато се устремяваше към далечни, непознати хоризонти, скрити зад мъглявите далнини на бъдещето, беше алчността. Единствената му страст бяха парите.

Когато в хазната имаше пари, д’Епернон пристигаше в двореца усмихнат и любезен. А когато беше празна, той изчезваше намръщен, издул презрително устни, затваряше се в един от замъците си и се молеше, докато изтръгнеше нови подаяния от нещастния слабоволев крал.

Именно той превърна фаворитството от положение в занаят и извличаше от него всевъзможни изгоди. Той не позволяваше на краля и най-малкото закъснение при получаването на заплатата си. По-късно, когато стана придворен служител, вятърът на кралската милост се менеше толкова често, че това застави гасконската му глава да поизтрезнее. Д’Епернон се съгласи да се заеме с някаква работа и по-точно — да изстисква пари от народа и да се стреми да заграби част от тях.

Той разбра, че му се налага от ленив царедворец — най-приятното положение в света, да се превърне в действащ. Да, времената се бяха променили. Парите вече не течаха както преди и трябваше да се изцеждат като от изтощена златоносна жила. Д’Епернон се примири с това положение и се потопи в непроходимите дебри на кралската администрация, опустошавайки всичко по пътя си, изстисквайки все повече и повече, въпреки проклятията на народа — много скоро звънът на златните екю заглушаваше жалбите на хората.

Вече описахме накратко характера на Жоайоз и сега на читателя би трябвало да е ясна разликата между двамата любимци на краля, делящи ако не разположението му, то влиянието, което фаворитите на Анри III имаха при решаването на държавните дела и върху самия него.

Произхождащ от славен и доблестен род, Жоайоз спазваше уважението към кралския сан и фамилиарността му с Анри не преминаваше определена граница. А що се отнася до духовния живот, Жоайоз беше истински приятел на Анри.

Смел, красив и богат, той се радваше на всеобща любов.

Анри познаваше добре фаворитите си и вероятно ги харесваше именно заради липсата на всякаква прилика между тях. Под маската си на суеверен скептик той криеше, че познава добре и хората, и вещите, и ако не беше Екатерина, това щеше да му донесе голяма полза.

Анри често беше предаван, но никой не успяваше да го измами.

Той познаваше много добре характерите на своите любимци и в дълбочина достойнствата и недостатъците им. И сега, далеч от тях, самотен и тъжен в тази тъмна стая, той мислеше за тях, за себе си, за своя живот и виждаше бъдещето в тъмни краски.

Историята със Салсед го разстрои много. Когато остана сам с двете жени, Анри почувствува остро самотата си — слабостта на Луиза го натъжаваше, а силата на Екатерина му внушаваше страх. Той изпитваше неопределен, но постоянен ужас — проклятието на кралете, осъдени от съдбата да бъдат последните представители на рода си, който угасва заедно с тях.

Да чувстваш, че величието ти няма стабилна основа, да разбираш, че народ, поклонници и министри те ругаят или възхваляват в зависимост от интереса си — това е най-жестокото унижение за гордата душа.

Но понякога кралят възвръщаше младежката си енергия, угаснала дълго, преди да си отиде младостта му. „В края на краищата — мислеше си той, — защо да се тревожа? Вече няма война. Гиз е в Нанси, Анри е в По. Единият се бори с честолюбието си, другият никога не го е имал. Брожението стихва. Никой не вярва истински, че е възможно да бъда свален от трона. Само на майка ми все още й се привиждат заговорници навсякъде. Но аз съм мъж и въпреки скръбта, която ме потиска, съм млад. Знам що за стока са претендентите, които й внушават страх. Ще направя Анри дьо Навар за смях, ще опозоря дьо Гиз, ще съсипя с меч в ръка чуждите врагове. Да, но засега аз скучая — продължаваше Анри вътрешния си монолог, — а за мен скуката е по-лоша и от смъртта. Това е моят единствен: истински враг, за който моята майка никога не говори. Да видим — ще дойде ли някой тази вечер. Жоайоз се кълнеше, че ще намине по-рано — щял да ходи на развлечения. Как ли има желание за това?… Д’Епернон?… Той не е от веселяците, само се цупи, че още не е получил двадесет и петте хиляди ливри, полагащи му се от данъка върху добитъка. Е, добре, нека си се цупи!“

— Ваше величество — чу се гласът на стражата до вратата, — негова светлост херцог д’Епернон!

Всички, познаващи скуката на очакването, ще разберат облекчението на краля, който веднага заповяда да донесат сгъваема табуретка за херцога.

— А, д’Епернон, добър вечер — каза той, — радвам се да ви видя.

Д’Епернон се поклони в знак на уважение.

— Защо не дойдохте на разкъсването на този негодник испанеца?

— Господарю, нямах никаква възможност.

— Нима?

— Бях зает, господарю.

— Да, имате лице на министър, дошъл да докладва, че данъкът все още не е постъпил в хазната — каза Анри.

— Кълна ви се, господарю — каза д’Епернон, възползувайки се ловко от случая, — че ваше величество не греши: данъкът все още не е постъпил и аз нямам пукнат грош. Но за да не помислите ваше величество, че се занимавам само с пари, сега съм дошъл за друго.

— Слушам ви, херцоже.

— Ваше величество знае какво се случи преди екзекуцията на Салсед.

— Да, по дяволите!

— Имаше опит за похищение на осъдения.

— Не съм забелязал.

— Така говорят слуховете.

— Те са безпочвени.

— Струва ми се, че ваше величество греши.

— И защо мислиш така?

— Защото пред целия, народ Салсед се отказа, от показанията си, дадени в съда.

— Вече знаете за това?

— Старая се да знам всичко, което е важно за ваше величество.

— Благодаря. Но, накъде биете?

— Натам, господарю, че човек, който умира като Салсед, е прекрасен слуга.

— Е, и какво?

— Стопанинът, който има такъв слуга, е щастливец, това е всичко.

— Искаш да кажеш, че аз нямам, или по-точно — че вече нямам такива слуги? Ако е така, то ти си съвсем прав.

— Не, въобще не е така. Ако ваше величество желае, бихте могли да намерите такива слуги като Салсед — предани до гроб на господаря си.

— Кой е неговият господар? Как се казва този човек?

— Ваше величество, вие се занимавате с политика и би трябвало да знаете името му по-добре от мен.

— Това е моя работа. Кажете ми какво знаете?

— Нищо не знам. Но подозирам много неща.

— Отлично! — каза кралят недоволно. — Дошли сте, за да ме плашите и да ми наговорите куп неприятни неща, така ли? Благодаря, херцоже, знам, че за това ви бива.

— Ето, че ваше величество пак ми се кара.

— Мисля, че справедливо.

— Не, господарю. Предупрежденията на предания слуга може и да не са много приятни. Но предупреждавайки, той изпълнява дълга си.

— Не се месете в неща, които не са ваша работа.

— Щом ваше величество смята така, повече няма да говорим за това.

Настъпи мълчание, което кралят наруши пръв.

— Е, добре! — каза той. — Не ми досаждай повече. И без това съм мрачен като египетски фараон в пирамидата си. По-добре ме развесели с нещо.

— Ах, господарю, това не става по заповед.

Кралят удари гневно с юмрук по масата.

— Вие сте инат, херцоже, и лош приятел! — извика той. — Уви! Не мислех, че съм изгубил толкова много, загубвайки старите си приятели.

— Осмелявам, се да ви кажа, ваше величество, че така не насърчавате новите.

Кралят замълча отново и вместо отговор погледна доста изразително човека, когото беше издигнал.

Д’Епернон го разбра.

— Ваше величество ми натяква за благодеянията си — каза той с тон на истински гасконец. — Но аз, господарю, никога не ви натяквам за моята преданост.

И гасконецът, който до този момент стоеше прав, седна на табуретката, донесена за него по заповед на краля.

— Ла Валет, ла Валет — тъжно каза Анри, — ти късаш сърцето ми, ти, който би могъл да ми върнеш радостта и веселието с остроумието и шегите си. Освен това можеш понякога да ми дадеш и някой добър съвет. Знаеш добре делата ми, както ги знаеше още един мой добър приятел, с когото никога не скучаех.

— За кого говори ваше величество? — попита херцогът.

— Би трябвало да бъдеш като него, д’Епернон.

— Но поне трябва да знам за кого мисли ваше величество.

— О, мой бедни Шико, къде си?

Д’Епернон скочи обиден.

— Какво има? — попита кралят.

— Ваше величество вероятно не размисли, преди да ме сравни с господин Шико, и това не ме ласкае особено.

— Напразно, д’Епернон. С Шико мога да сравнявам само онези, които обичам и които ме обичат. Той беше верен и находчив приятел.

И Анри въздъхна дълбоко.

— Надявам се, че ваше величество не ме направи херцог и пер на Франция, за да приличам на господин Шико — каза д’Епернон.

— Добре, да не се упрекваме един друг — произнесе кралят с такава усмивка, че гасконецът при цялото си безсрамие се почувствува неловко от този лек укор.

— Шико ме обичаше — продължи Анри — и затова ми липсва. Това е всичко. Само като си помисля, че той толкова пъти заспиваше в креслото, където ти сложи шапката си.

— Ако това е било остроумието му — прекъсна д’Епернон краля, — то не е било израз на голямо уважение.

— Уви! — продължаваше Анри. — Тон си отиде заедно със своето остроумие.

— Какво се случи с вашия Шико? — безгрижно попита д’Епернон.

— Умря — отговори Анри, — умря като всички, които ме обичаха.

— И от какво умря, горкият?… От стомашно разстройство?

— Какъв си безсърдечен, д’Епернон! Шико умря от мъка — отвърна мрачно кралят.

— Така ли ви каза? За да ви разсмее и преди края си?

— Грешиш, херцоже — той дори не ми каза за болестта си, за да не ме разстрои, защото знаеше колко тъгувам за приятелите си. Доста често ме виждаше как ги оплаквам.

— И кой ви съобщи за неговата смърт? Да не би да ви се яви сянката му?

— Да можех да видя поне призрака му! Не, един негов приятел — достойният игумен Горанфло, ми съобщи писмено тази печална вест.

— Горанфло ли? Този пък кой е?

— Един свят човек. Назначих го игумен на манастира „Свети Яков“. Това е един красив манастир близо до Сент-Антоанската порта, край Бел-Еба, точно срещу Фобенския кръст.

— Забележително! Някакъв си жалък проповедник, когото ваше величество е възнаградил с игуменство и тридесет хиляди ливри годишен доход. И сигурно не му натяквахте за милостите си.

— Не бъди безбожник д’Епернон.

— Ако това ще ви развесели, ваше величество — защо не?

— Млъкни, херцоже, това е кощунство.

— Шико беше безбожник и доколкото си спомням — това му се прощаваше.

— Шико беше добър съветник.

— Разбирам. Ако беше жив, щяхте да го направите пазител на печата, след като сте благоволили от някакъв си прост поп да направите игумен.

— Моля ви, херцоже, не се присмивайте над хората, били мои приятели. Откакто Шико умря, неговата памет е свещена за мен. И когато нямам настроение, не ми харесва другите да се смеят.

— О, както желаете, господарю. Аз искам да се смея не повече от ваше величество. Но вие току-що съжалявахте за Шико заради веселия му нрав и искахте да ви развеселя, а сега пък искате да бъда тъжен… По дяволите! О, извинете, господарю, все не успявам да сдържа тази проклета ругатня!

— Добре, добре. Казвай лошите си вести, д’Епернон. Наистина ме охраняват толкова лошо, че ако не се пазех сам, отдавна да съм загинал.

— Все пак ваше величество сте склонен да повярвате, че има опасност за живота ви?

— Няма да повярвам, ако ми докажеш, че можеш да се бориш с опасността.

— Мисля, че мога.

— Нима?

— Да, господарю.

— Разбирам — ти кроиш нещо. Хитра лисица си ти.

— Ваше величество, бихте ли станали?

— А защо?

— За да дойдете с мен до старите помещения на Лувъра.

— В посока към улица Астрюс?

— До онова място, където бяха започнали да строят мебелен склад, но го изоставиха, откакто ваше величество не иска нищо друго, освен пейки за молитви и броеници с маниста като черепи.

— Толкова късно?

— Часовникът на Лувъра току-що удари десет. Не е толкова късно.

— Но това е много далече, херцоже.

— По галериите ще стигнем за десетина минути, господарю.

— Внимавай, ако се окаже, че не е нещо важно…

— Ваше величество няма да съжалява.

— Е, да вървим — реши се кралят.

Той направи усилие и стана от креслото.

Херцогът вдигна наметалото на краля и му подаде шпагата. После взе едни свещник с дебела восъчна свещ, тръгна напред и поведе по галерията негово величество, който се влачеше подире му с несигурната си походка.