Александър Дюма
Четиридесет и петимата (63)

Глава 31

За това, с какво се занимаваше във Фландрия монсеньор Франсоа, принц на Франция, херцог на Анжу и на Брабант, граф на Фландрия

Читателят ще ни разреши да се пренесем сега във Фландрия при негова светлост херцог д’Анжу, получил наскоро титлата херцог Брабантски, на него, както е известно, наскоро се бе притекъл на помощ главният адмирал на Франция Ан Дег, херцог дьо Жоайоз.

На осемдесет левги северно от Париж, над лагера, разположен на брега на Шелда, се развяваха френски знамена. Събитията се развиваха през нощта. Безброй бивачни огньове опасваха в полукръг Шелда, много пълноводна при Антверпен, и се отразяваха в нейната повърхност.

От височината на градските укрепления часовите виждаха как проблясват мускетите на френските часови — също така безопасни поради широчината на реката, отделяща вражеската армия от града — като отблясъците на хоризонта в топла лятна вечер.

Това бе войската на херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу бе известен като завистлив, честолюбив и импулсивен човек. На крачка от трона, той не бе способен да чака търпеливо смъртта да му разчисти пътя. При Шарл IX той се стремеше към наварския престол, след това към престола на самия Шарл IX и на края към престола, зает от неговия брат Анри, бившия полски крал, чиято глава бе увенчана с две корони. Това бе предизвикало болезнена завист у херцог д’Анжу, който не бе успял да се сдобие дори и с една.

Тогава той обърна поглед към Англия, където управляваше жена, и за да получи корона, бе поискал ръката на тази жена, макар тя да се казваше Елизабет и да бе по-възрастна от него с двадесет години. Щастието му се усмихна и този „галеник на съдбата“ внезапно бе споходен от милостта на могъщата кралица, недосегаема дотогава за простосмъртните — Елизабет се сгоди с него. Фландрия му предлагаше корона.

Ние нямаме претенции за званието историк. Ако понякога ставаме такъв, то е само тогава, когато романът се издига до нивото на историята. Дойде време нашият любознателен поглед да проникне в живота на херцог д’Анжу, преплитащ се постоянно с великите съдби на кралете и затова богат ту на мрачни, ту на славни събития, които обикновено бележат пътя на коронованите особи.

И така, да разкажем с няколко думи този живот. Като видя, че неговият брат Анри III се е оплел в разпрата си с братята Гиз, херцог д’Анжу премина на тяхна страна, но скоро се убеди, че те в действителност преследват една-единствена цел — да сменят династията Валоа на френския престол със себе си. Той скъса с братята Гиз, което за него не бе безопасно. Екзекуцията на Салсед показа какво значение отдават лотарингските херцози на приятелските чувства на херцог д’Анжу.

Точно тогава към него се обърнаха фламандците. Измъчени от испанското господство, ожесточени от кървавите зверства на херцог Алба^[1], излъгани от псевдо-мира, който сключи с тях дон Хуан Австрийски, възползувал се от този мир, за да завладее Намюр и Шарлемон, фламандците призоваха на помощ Вилхелм Насауски, принц Орански и го назначиха за генерал-губернатор на Брабант.

Две думи за този персонаж, който заема в историята внушително място, а в нашия разказ се появява съвсем за малко.

По това време Вилхелм Насауски, принц Орански е над петдесет години. От ранно детство той възприема суровите принципи на Реформацията и като юноша осъзнава величието на своята мисия. Тази мисия, поверена му, според дълбокото убеждение на Вилхелм, свише, се състои в създаването на Холандската република, която той впоследствие основава. На младини е призован в двора на Карл V. Старецът император познава отлично хората. Той оценява по достойнство Вилхелм и неведнъж този монарх, който владееше най-обширната държава, обединена някога под един скиптър, се съветва с юношата по най-сложните въпроси, свързани с Нидерландия. Нещо повече, младежът не е навършил още двадесет и четири години, когато Карл V в отсъствието на прославения Филибер — Емануил Савойски — му поверява командването на армията във Фландрия. Вилхелм оправдава това доверие. Той всява страх у херцог дьо Невер и Колини — двама от най-изтъкнатите пълководци на това време — и под носа им укрепява Филипвил и Шарлемон. В деня на отричането си от престола, когато слиза от трона, Карл V се опира на неговото рамо.

Тогава на сцената излиза Филип II и макар Карл да моли своя син да се отнася към Вилхелм като към брат, Вилхелм скоро разбира, че Филип е от онези владетели, които предпочитат да нямат роднини. Съзнанието на Вилхелм бива обсебено от великата идея за освобождението на Холандия и разкрепостяването на Фландрия, мисъл, която може би завинаги щеше да остане скрита, ако на Карл V не бе му хрумнало да смени императорската мантия с монашеско расо.

От този ден Вилхелм поема ролята, с която се прославя като един от най-великите актьори на драмата, наречена световна история. Постоянно побеждаван в борбата против превъзхождащото могъщество на Филип II, той възобновява постоянно тази борба, укрепвайки след всяко поражение; всеки път той събира нова войска вместо предишната, обърната в бягство или разгромена, и се появява със свежи сили, винаги приветствуван като освободител.

Между тези непрекъснато редуващи се нравствени победи, и материални поражения Вилхелм, по това време в Монс, узнава за кървавите ужаси на Вартоломеевата нощ.

Това е жесток удар, поразил Нидерландия. Холандия и калвинистката част на Фландрия загубват в това ужасно клане своите най-храбри съюзници — френските хугеноти.

Вилхелм отстъпва от Монс, прехвърля войските към Рейн и изчаква бъдещото развитие на събитията.

Справедливостта обикновено възтържествува.

Внезапно се разпространява неочаквана вест, която поразява всички. Насрещен вятър подгонва морските гьози^[2] — имало морски гьози и горски гьози — към порт Брил. Като виждат, че връщането в открито море е невъзможно, гьозите се покоряват на стихията, влизат в пристанището и след отчаян щурм превземат града, в който вече за тях били издигнати бесилки. След завземането на града те прогонват от неговите околности испанските гарнизони и като не намират в своята среда човек, достатъчно способен да развие успеха, постигнат по волята на случая, призовават принц Орански. Вилхелм се явява незабавно: необходимо е да се въвлече в борбата цяла Холандия и да се ликвидира завинаги възможността за примирие с Испания.

По настояване на Вилхелм е издаден едикт, забраняващ католическия култ в Холандия, подобно на забраната на протестантския култ във Франция.

С обнародването на този едикт отново започва война. Херцог Алба изпраща срещу въстаналите собствения си син, Толедския херцог, който им отнема няколко града, но тези поражения не само не сломяват мъжеството на холандците, а като че ли им придават сили. Грабват оръжието всички от Зайдер-Зее до Шелда. В Испания се уплашват, отзовават Алба и на негово място назначават дон Луис дьо Реквезенс, един от победителите при Лепанто.

Тогава Вилхелм е сполетян от редица нови нещастия. Испанците нахлуват в Холандия, обсаждат Лайден и разграбват Антверпен. Изглежда, че всичко е загубено, когато провидението за втори път идва на помощ на току-що родената република — Реквезенс умира в Брюксел.

На осми ноември 1576 година, т.е. четири дни след разгрома на Антверпен, обединените провинции подписват така наречения Гентски мир, като се задължават да си оказват помощ в борбата за освобождение „от гнета на испанците и другите чужденци“.

Дон Хуан се връща и заедно с него се възобновяват злочестините на нидерландците. За по-малко от два месеца Намюр и Шарлемон биват превзети.

Фламандците отговарят на тези две поражения с избирането на принц Орански за генерал-губернатор на Брабант.

Идва ред и на дон Хуан да умре. Положително и Господ Бог съдействува за освобождението на Нидерландия. Приемник на дон Хуан става Александър Фарнезе^[3].

Този владетел е твърде опитен и очарователен в общуването с хората, кротък и силен едновременно, мъдър политик и добър пълководец. Фландрия се сепва, когато той, вместо да я хули като размирница, я нарича приятел.

Вилхелм разбира, че Фарнезе със своите обещания ще постигне много повече за Испания, отколкото херцог Алба със своите зверства.

По негово настояване на 29 януари 1579 година провинциите сключват Утрехтската уния, станала основа на новия държавен строй в Холандия. Опасявайки се, че силите му не ще стигнат сам да осъществи освобождението, Вилхелм издействува да се предложи нидерландската корона на херцог д’Анжу при условие, че ще бъдат запазени неприкосновеността на привилегиите на холандците и фламандците и свободата на вероизповедание. С това бива нанесен тежък удар на Филип II. Той отговаря като обявява награда от двадесет и пет хиляди екю за премахването на Вилхелм. Генералните щати, свикани в Хага, незабавно оповестяват, че лишават Филип II от нидерландския престол.

Интригите на Филип II обаче дават своите плодове. По време на организираното в чест на пристигането на херцог д’Анжу празненство се чува изстрел и Вилхелм се олюляза — бива ранен.

Под въздействието на тези събития Вилхелм е обзет от дълбока скръб, нарушавана рядко от замислена усмивка. Фламандците и холандците се прекланят пред този затворен човек като пред самия Бог — та нали те съзнават, че в него и само в него е цялото им бъдеще. Когато той се разхожда бавно, загърнат в широкия си плащ, с нахлупена над очите широкопола шапка, мъжете се отдръпват, за да му направят път, а майките със суеверно благоговение го сочат на децата с думите: „Виж, сине, ето идва Мълчаливия!“

И така, по предложение на Вилхелм фламандците избират Франсоа Валоа за херцог на Брабант, граф на Фландрия — казано другояче за свой върховен господар. Това не само не пречи, но даже способствува Елизабет да подхранва както преди надеждата му за брачен съюз. В този съюз тя вижда възможност за присъединяване на фламандските и френските калвинисти към английските, а може би мъдрата Елизабет мечтае за тройна корона.

Принц Орански е привидно благоразположен към херцог д’Анжу и го покровителствува от висотата на своята популярност, но според Вилхелм това ще продължи до настъпването на подходящия момент за свалянето на Французина от власт, така, както е свалена навремето тиранията на Испанеца.

С влизането на френския принц в Брюксел Филип II предлага на херцог дьо Гиз да бъде продължен сключеният по-рано с дон Хуан договор, според който Лотарингеца се задължава да подкрепя испанското господство във Фландрия. В замяна Испанеца обещава да помогне на Лотарингеца да осъществи мечтата на семейство Гиз, а именно: нито за минута да не се спират усилията за завладяване на френския престол.

Дьо Гиз се съгласява, а и няма друг избор: Филип II заплашва, че ще изпрати копие от договора на Анри Френски. Тогава Испанеца и Лотарингеца изпращат испанеца Салсед, привърженик на семейство Гиз, да убие от засада херцог д’Анжу, победоносния владетел на Фландрия. Наистина убийството би удовлетворило напълно и двете страни. Със смъртта на херцог д’Анжу се премахва както претендентът на престола на Фландрия, така и наследникът на френската корона. Салсед не успява да изпълни своето намерение — хващат го и го екзекутират на Гревския площад.

И така, и херцог д’Анжу, и Мълчаливия остават живи. Външно — добри приятели, а в действителност — съперници, още по-непримирими от тези, които им изпращат убийци.

Вече стана дума, че херцог д’Анжу е приет с недоверие. Брюксел отваря за него своите врати, но Брюксел не е нито Фландрия, нито Брабант.

Затова херцогът, като действува ту с убеждение, ту със сила, започва постепенно, град след град, да завладява опърничавото нидерландско кралство.

Фламандците от своя страна не се съпротивляват много настойчиво, съзнавайки, че херцог д’Анжу ги защитава надеждно от испанците; те не бързат да приемат своя освободител, но все пак го приемат.

Всичко свършва с това, че херцогът, крайно самолюбие по рождение и затова възприемащ бавността на фламандците като поражение, започва да използува сила при завладяването на градовете, които не му се покоряват така бързо, както би желал.

Тъкмо това чакат както неговият съюзник Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, така и най-лютият му враг Филип II, които се дебнат зорко един друг.

Като спечелва няколко победи, херцог д’Анжу разполага своя лагер срещу Антверпен. Той решава да превземе този град, който херцог Алба, Реквезенс, дон Хуан и херцогът на Парма един след друг подчиняват под своя власт, но който нито един от тях не успява да пороби дори за малко.

Антверпен призовава херцог д’Анжу на помощ срещу Александър Фарнезе, но когато херцог д’Анжу на свой ред възнамерява да завладее Антверпен, градът насочва своите оръдия против него.

Такова е положението, в което е изпаднал Франсоа, принц на Франция, през времето, когато отново се появява в нашия разказ — два дни след присъединяването на адмирал Жоайоз към него.