Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ

Глава 1

Отново брат Бороме

Беше около десет часът вечерта, когато господа депутатите се поклониха един на друг и започнаха да се разотиват.

Никола Пулен живееше най-далеч от всички. Той вървеше към къщи сам и размишляваше за своето затруднено положение.

Наистина Робер Брике никога не би му простил, ако той премълчи плана за действие, който Лашапел-Марто разкри така простодушно пред господин дьо Майен.

Когато потъналият, както и преди в мрачни мисли Никола Пулен стигна до средата на улица Пиер-о-Реал, която беше широка само около четири фута, той видя, че срещу него тича монах с навито до коленете расо. На това тясно място двама души трудно можеха, да се разминат.

Пулен ругаеше, монахът кълнеше, докато най-после божият служител, по-нетърпелив от чиновника, хвана Пулен през кръста и го притисна до стената.

И тук те се познаха.

— Брат Бороме! — възкликна Пулен.

— Господин Никола Пулен! — възкликна монахът.

— Как сте? — с възхитително добродушие като истински парижки буржоа попита Пулен.

— Отвратително — отговори монахът, комуто, изглежда, бе много по-трудно да се успокои, отколкото на кроткия Пулен. — Вие ме забавихте, а аз много бързам.

— Като че ли дяволът е влязъл във вас — възрази Пулен. — Закъде бързате толкова късно? Да не би манастирът да се е подпалил?

— Не, бързам при госпожа херцогинята, за да поговоря с Менвил.

— При коя херцогиня?

— Струва ми се, че има само една херцогиня, при която може да се говори с Менвил — отговори Бороме.

— Но какво ви трябва от госпожа дьо Монпансьо — продължаваше да разпитва Никола Пулен.

— Боже мой, всичко е много просто — каза Бороме, като търсеше подходящ отговор. — Госпожа херцогинята беше помолила нашия уважаем настоятел да стане неин изповедник. Той се съгласи, но след това го обзеха съмнения и той отказа. Срещата им беше определена за утре и аз трябва от името на дон Модест Горанфло да предам на херцогинята да не разчита на него.

— Много добре, скъпи братко, но вие не отивате към двореца на дьо Гиз и даже ми се струва, че вървите в обратна посока.

— В двореца ми казаха, че госпожа херцогинята е отишла при херцог дьо Майен, който е пристигнал днес в Париж и се е настанил в двореца Сен-Дени.

— Правилно — каза Никола Пулен. — Но, братко, няма защо да хитрувате с мен! Не е прието да се праща с поръчение манастирският ковчежник.

— Но нали поръчението е за херцогинята.

— Не можете вие, довереното лице на Менвил, да вярвате в приказките за изповед на госпожа херцогинята.

— Но защо?

— Дявол да го вземе, скъпи, вие много добре знаете какво е разстоянието от манастира до средата на пътя, след като сам ме накарахте да го измеря. Пазете се! Вие ми съобщихте толкова малко, че бих могъл да си помисля твърде много.

— Напразно, скъпи господин Пулен. Аз нищо повече не зная. А сега не ме бавете, иначе няма да заваря госпожа херцогинята.

— Та тя ще се върне вкъщи. Най-лесно би било да я почакате там.

— Боже мой — каза Бороме, — не бих имал нищо против да видя и господин херцога.

— Това е вече друго нещо. Е, сега, когато зная каква работа имате, ще ви направя път — прощавайте, желая ви успех!

Като видя, че пътят е свободен, Бороме продължи да тича нататък.

„Ама че работа, това е нещо ново — помисли си Никола Пулен, като гледаше след изчезващото в тъмнината расо на монаха. — Но за какъв дявол ми е да знам какво става? Нима започва да ми харесва това, което съм принуден да правя? Пфу!“

Междувременно братът и сестрата сериозно бяха обсъдили поведението на краля и плана на десетимата и се бяха убедили в следното:

Кралят нищо не подозира и едно нападение върху него става от ден на ден по-лесно.

Най-важното е да се организират подразделенията на Лигата в северните провинции, докато кралят не е оказал помощ на брат си и докато пренебрегва Анри дьо Навар.

От тези двамата врагове опасен беше само херцог д’Анжу с неговото скрито честолюбие. Що се отнася до Анри, то от добре осведомени шпиони беше известно, че той се занимава само с пиршества и развлечения.

— Париж е подготвен — високо казваше Майен, — но трябва да изчакаме кралят и неговите съюзници да се скарат. Непостоянният характер на Анри несъмнено много скоро ще доведе до разрив. И тъй като няма защо да бързаме, ще изчакаме.

— Трябваха ми само десет души, за да вдигна Париж след набелязания удар — тихо каза херцогинята.

В този момент влезе Менвил и съобщи, че Бороме иска да види херцога.

— Бороме? — учуди се херцогът. — Кой е той?

— Монсеньор — отговори Менвил, — вие го изпратихте от Нанси, когато поисках ваша светлост да ми изпрати умен и деен човек.

— Спомням си, изпратих ви капитан Боровил. Нима е сменил името си и сега се казва Бороме?

— Да, монсеньор, той смени и името, и дрехите си. Сега се казва Бороме и е монах в манастира „Свети Яков“.

— Но защо е станал монах? Дяволът сигурно умира от смях, ако го е познал под расото.

— Това е наша тайна, монсеньор — каза Менвил, — засега нека изслушаме капитан Боровил или брат Бороме, както ви е угодно.

— Да, още повече че това посещение ме безпокои много.

— Признавам, че и мен — отговори Менвил.

— Не губете време, нека влезе веднага — добави херцогинята.

Вратата се отвори.

— А, Боровил — каза херцогът, който не можа да сдържи смеха си, като видя влезлия. — Нима това сте вие? Но на какво приличате, приятелю мой?

— Да, монсеньор, и се чувствам твърде зле в този дяволски вид.

— Във всеки: случай, не аз съм този, който ви е надянал това расо, Боровил, и затова моля да не ми се сърдите.

— Не, монсеньор, не вие, това направи госпожа херцогинята. Но аз съм готов винаги да й служа.

— Благодаря ви, капитане. Е, а сега… какво искахте да ни съобщите в този късен час?

— Ваша светлост — каза Боровил, — кралят изпраща помощ на херцог д’Анжу.

— Ба! Старата песен — отговори Майен. — Слушам я вече три години.

— Но сега, монсеньор, ви давам проверени сведения.

— Хм! — каза Майен и отметна назад глава като кон, изправящ се на задните си крака. — Как така — проверени?

— Днес през нощта, в два часа, господин дьо Жоайоз замина за Руан. Той трябва да се качи на кораба в Диеп и да закара в Антверпен три хиляди души.

— Охо! — възкликна херцогът. — Кой ви каза това, Боровил?

— Човекът, който заминава за Навара, монсеньор.

— За Навара ли? При Анри?

— Да, монсеньор.

— И кой го изпраща?

— Кралят, монсеньор.

— Кой е този човек?

— Казва се Робер Брике.

— Продължавай.

— Той е голям приятел на отец Горанфло.

— И пратеник на краля?

— Съвсем сигурен съм в това — един от нашите монаси отиде в Лувъра за охранително писмо.

— Кой е този монах?

— Нашият малък Жак Клеман, онзи боец, на когото благоволихте да обърнете внимание, госпожо херцогиньо.

— И той не ви показа писмото? — попита Майен. — Ама че глупак!

— Монсеньор, кралят не му е дал писмо. Той е изпратил при пратеника свои хора.

— Трябва на всяка цена да вземем това писмо, дявол да го вземе!

— Бях решил да изпратя с Робер Брике един от моите хора, силен като Херкулес, но Робер Брике заподозря нещо и го отпрати.

— Какво представлява Робер Брике? — попита Майен.

— Висок, слаб, нервен, мускулест, сръчен, при това шегаджия, но който умее и да мълчи.

— А добре ли владее шпагата?

— Сякаш той я е измислил, монсеньор.

— С дълго лице?

— Монсеньор, лицето му през цялото време се променя.

— О, подозирам нещо, но трябва да проверя.

— Но по-бързо, монсеньор, по всичко личи, че той е отличен бързоходец.

— Боровил — каза Майен, — ще се наложи да заминете за Соасон при брат ми.

— А манастира?

— Толкова ли е трудно да измислите някаква история за пред дон Модест? — отбеляза Менвил. — Та той ще повярва на всичко.

— Ще предадете на господин дьо Гиз — продължи Майен — всичко, което знаете за поръчението, дадено на дьо Жоайоз.

— Да, монсеньор.

— Не забравяйте Навара, Майен — каза херцогинята.

— С това ще се заема сам. Заповядайте да ми оседлаят отпочинал кон, Менвил.

И тихо добави:

— Нима е жив? О, да, изглежда, че е жив.