Том Кланси
Мечката и драконът (61)

60.
Ракети в полет

Бяха същите онези мъже от Спецназ, които бяха подготвяли през последния един месец. Почти всички в транспортния самолет бяха кадрови офицери, които вършеха сержантска работа. Това имаше своите добри и лоши страни. Хубавото бе, че всичките говореха поносим английски. От хората на „Рейнбоу“ само Динг Чавес и Джон Кларк владееха разговорен руски.

Картите и снимките бяха осигурени от СВР и от ЦРУ. Последната организация изпрати материалите до американското посолство в Москва, а оттам те бяха препратени до военното летище, от което потегли групата. Пътуваха със самолет на „Аерофлот“, претъпкан с над сто пасажери, всичките военни.

— Предлагам да се разделим по националности — каза Кирилин. — Ваня, ти и хората ти от „Рейнбоу“ вземете този тук. Аз и моите момчета ще разпределим останалите помежду си, като използваме досегашните си структури. Какво мислиш?

— Струва ми се добре, Юрий. Целите не се различават много помежду си. Кога потегляме?

— Точно преди зазоряване. Вашите хеликоптери би трябвало да имат доста голяма далечина на действие, за да ни откарат дотам и да ни върнат обратно само с едно презареждане.

— Е, това ще бъде безопасната част от мисията.

— Освен тази база в Аншан — каза Кирилин. — Ще прелетим на около двадесет километра от нея.

— Военновъздушните сили ще я ударят. Казаха ми, че ще използват изтребители „Стелт“ и „умни“ бомби. Ще перфорират пистите, преди да сме минали оттам.

— А, това е добра идея — отбеляза Кирилин.

— И на мен ми харесва — включи се Чавес. — Е, г-н К., май отново ще трябва да ставам войник. Доста време мина.

— Много забавно — каза Кларк. Да бе, да, да седиш в товарния отсек на някакъв хеликоптер и той да те откарва навътре в територията на индианците, където със сигурност има хора с пушки. Е, можеше да бъде и по-лошо. Добре че тръгваха на зазоряване и тъпанарите на пост щяха да дремят, освен ако шефът им не бе някакъв трън в задника.

„Каква ли е дисциплината в Народоосвободителната армия?“, зачуди се Джон. Може би доста стегната. Комунистическите режими не толерираха разговорите в задните редици.

— Как точно се предполага, че ще извадим тези ракети от строя? — попита Динг.

— Горивото постъпва в тях по десетсантиметрова тръба по две, ако трябва да бъдем точни, от цистерни, които са разположени до съответния силоз за пуск. Първо ще прекъснем шланговете — каза Кирилин. — После ще потърсим начин да влезем в самия силоз, за да повредим ракетата. Една обикновена ръчна граната ще свърши работа. Те са доста деликатни неща. Малко им трябва.

Генералът изглеждаше убеден в това, което каза.

— А ако бойната глава се задейства? — попита Динг.

Кирилин се засмя на този въпрос.

— Няма, Доминго Степанович. Процедурите за задействане при тези оръжия са доста усложнени от съображения за сигурност по очевидни причини. Самите силози не са замислени така, че да издържат на пряко нападение. Те са направени да устоят на ядрен удар, но не и на рота добре подготвени войници. Можеш да бъдеш сигурен в това.

„Надявам се да си прав, приятел“, помисли си Чавес.

— Изглежда, разбираш доста от тези неща, Юрий.

— Ваня, това е една от мисиите, които Спецназ е оттренирвала неведнъж. Ние, руснаците, от време на време се замисляме как можем да извадим тези ракети… как го казвахте вие? Да ги извадим от играта, да?

— Идеята съвсем не е лоша, Юрий. Това не е моят тип оръжие — каза Кларк.

Той наистина предпочиташе да убива от такова разстояние, че да може да вижда лицето на копелето. Човек трудно се отърсваше от старите навици, а в това отношение телескопичният мерник бе не по-лош от ножа. Всъщност — доста по-добър. Куршумът не кара хората да подскачат наоколо и да вдигат шум, както прави ножът през гърлото. Все пак смъртта трябваше да бъде причинявана индивидуално, не на цели градове. Този начин не бе достатъчно чист и не допускаше избирателност.

Чавес погледна към бойците от своята Втора група. Те не изглеждаха пренапрегнати, но добрият войник правеше всичко възможно, за да прикрие подобни чувства. Сред тях единствено Енрико Фалконе не бе професионален войник. Той беше ченге — от италианските карабинери, които представляваха нещо средно между военни и полицаи. Чавес отиде при него.

— Как си, Едра птица? — попита Динг.

— Доста напрегнато е, мисията имам предвид, нали? — отвърна с въпрос Фалконе.

— Може би. Човек никога не знае, докато не стигне там.

Италианецът сви рамене.

— Също като при задържането на мафиози. Понякога риташ вратата, а вътре няма нищо, само някакви мъже пият вино и играят карти. Друг път имат макинапистоли^[1], но за да разбереш какъв е случаят, трябва да ритнеш вратата.

— Доста такива операции ли имаш?

— Осем — отговори Фалконе. — Обикновено съм първият, който влиза през вратата, защото стрелям най-добре. Има и други добри момчета в групата. Има добри момчета и в групата тук. Ще мине добре, Доминго. Напрегнат съм, да, но ще се оправя. Ще видиш — завърши италианският карабинер. Чавес го потупа по рамото и отиде при сержант-майор Прайс.

— Здрасти, Еди.

— Вече знаем ли какво точно ще правим?

— Почти. Прилича повече на работа за Пади — трябва да се вдигат разни неща във въздуха.

— Конъли е най-добрият спец по експлозивите, когото познавам — отбеляза Прайс. — Не му казвай това обаче. Достатъчно му се е завъртяла главата.

— А Фалконе?

— Еторе? — Прайс поклати глава. — Ще бъда много изненадан, ако направи и една грешна стъпка. Той е много добър, Динг, като шибана машина е — робот с пищов. Подобна увереност много рядко изневерява. Той прави нещата прекалено автоматично.

— Добре, е, вече знаем коя е нашата цел. Силозът, който е разположен в най-североизточния край на базата. Изглежда, че теренът е почти равен, към обекта отиват две четириинчови тръби. Пади ще ги гръмне, след което ще се опитаме да отворим капака на силоза, а ако не успеем, ще потърсим друг начин за достъп — отгоре има някаква врата. После ще влезем вътре, ще хвърлим една граната, за да повредим ракетата, и ще се разкараме от Додж Сити^[2].

— Обичайното разпределение на групата? — попита Прайс. Сигурно щеше да е така, но нищо не пречеше да попита.

Чавес кимна.

— Ти вземаш Пади, Луис, Ханк и Дитер. Вашият екип ще осъществи същинската част на операцията — унищожаването на ракетата. Аз и останалите ще поемем наблюдението и сигурността.

Към тях се приближи Пади Конъли.

— Имаме ли химически комплекти?

— Какво? — попита Чавес.

— Динг, ако ще си играем с някакви шибани ракети с течно гориво, необходими са ни бойни комплекти за химическа защита. Горивото на тези неща… не би искал да вдишаш изпаренията, повярвай ми. Червен дим от азотна киселина, азотен четириокис, хидразин, ей такива неща. Това, с което зареждат ракетите, е доста корозивно, повярвай ми, няма нищо общо с бирата, която пием в „Зеления дракон“. Ако ракетите са заредени и ние ги гръмнем, по-добре да не сме наблизо и определено да не сме от подветрената страна на силозите. Газовият облак ще бъде абсолютно смъртоносен, като онзи, който вие използвате в Америка, за да екзекутирате престъпниците си, само че доста по-неприятен.

— Ще говоря с Джон за това — каза Чавес и тръгна към предната част на самолета.

 

 

— Ох, мамка му — каза Ед Фоли, когато прие обаждането. — Добре, Джон, ще оправя това с армията. Колко остава, докато стигнете там?

— Час и половина до авиобазата.

— Добре ли си?

— О, да, Ед, никога не съм бил по-добре.

Фоли остана шокиран от тона му. Кларк бе официалният „леден мъж“ на ЦРУ в продължение на близо двадесет години. Той бе изпълнявал всякакви операции, без дори да му мигне окото. Сега обаче бе прехвърлил петдесетте. Дали възрастта го бе променила, или вече си даваше сметка, че не е безсмъртен? Директорът на ЦРУ реши, че това се случва на всеки.

— Добре, ще ти се обадя пак — каза той и натисна бутона. — Свържи ме с генерал Мур.

— Да, директоре — каза вместо поздрав председателят на Комитета на началник-щабовете. — Какво мога да направя за теб?

— Нашите хора от групата за специални операции се нуждаят от боекомплекти за химическа защита и…

— Вече знам, Ед. От командването на специалните операции ни казаха същото. Оказа се, че Първа бронетанкова разполага с необходимото снаряжение и то ще ги чака в авиобазата.

— Благодаря, Мики.

— Каква е сигурността на тези силози?

— Тръбите за зареждане с гориво са на открито. Взривяването им не би трябвало да представлява проблем. Освен това всеки силоз има метална врата за достъп на хората от поддръжката и влизането вътре също би трябвало да е лесно. Притесняват ме само охранителните подразделения в базата — там вероятно има цял пехотен батальон. Чакаме данни от сателита КН-11, който ще мине отгоре за последна проверка.

— Е, Дигс ще изпрати апачи, които да ескортират ударната група. Това би трябвало да изравни силите на терена — обнадежди го Мур. — Какво знаеш за командния им бункер?

— Разположен е в центъра на базата и изглежда доста добре защитен. Намира се изцяло под земята, но ние имаме обща представа за разположението вътре благодарение на радара за дълбоко проникване — Фоли имаше предвид локационната апаратура на разузнавателния спътник КН-14 „Лакрос“. Преди време НАСА публикува радарни снимки на подводни ръкави на река Нил, които се вливат в Средиземно море близо до Александрия. Апаратурата обаче не бе разработена за хидрологически проучвания. С нея също така бе открит един съветски ракетен силоз, който руснаците смятаха, че са успели за замаскират добре, както и някои други деликатни съоръжения. Всъщност чрез снимките на Нил Америка искаше да подскаже на Съветския съюз, че трудно може да скрие каквото и да било. — Мики, какво мислиш за тази задача?

— Ще ми се да разполагах с достатъчно бомби, за да мога да я изпълня от въздуха — честно отговори генерал Мур.

— Да — с въздишка се съгласи директорът на ЦРУ.

 

 

Заседанието на Политбюро продължаваше след полунощ.

— Е, маршал Лю — каза Цян, — нещата тръгнаха на зле вчера. Колко зле? Ние тук трябва да знаем истината.

През последните няколко дни, ако не друго, Цян Кун си създаде името на единствения член на Политбюро, който прояви достатъчно смелост да се противопостави на управляващата клика, като посочи открито грешките, осъзнати от всички. Това би могло да доведе до неговия провал, който можеше да представлява както екзекуция, така и просто изпращане в забвение, но той очевидно не се притесняваше. Това го отличаваше от останалите мъже в залата, помисли си Фан Ган, и го правеше достоен за уважение.

— Вчера се състоя мащабна битка между 34-а ударна армия и руснаците, която според сведенията е завършила наравно. Сега ние маневрираме, за да наложим превъзходството си — каза на колегите си министърът на отбраната. Всички в залата бяха уморени и отново единствената реакция бе на финансовия министър.

— С други думи, имало е битка и ние сме я загубили — рязко коментира Цян.

— Не съм казал подобно нещо! — гневно отвърна Лю.

— Не, но е истина, нали? — настоя Цян.

— Казах ви истината, Цян! — изкрещя министърът на отбраната.

— Другарю маршал — спокойно започна финансистът, — трябва да извините скептицизма ми. Виждате ли, повечето неща, които казахте в тази зала, се оказаха не съвсем верни. Не че ви обвинявам за това. Може би сте бил въведен в заблуждение от някои от своите подчинени. Всички сме уязвими от подобни неща, нали? Сега обаче мисля, че дойде време да се вгледаме внимателно в обективната действителност. У мен се засилва усещането, че обективната реалност се отдалечава от икономическите и политическите цели, в чието преследване нашият орган хвърли страната и народа ни. Ето защо трябва да знаем какви в действителност са фактите и какви са опасностите пред нас. И така, другарю маршал, каква е военната обстановка в Сибир?

— Малко се промени — призна Лю. — Не е изцяло в наша полза, но положението в никакъв случай не е непоправимо.

Министърът на отбраната подбираше думите си много внимателно.

„Положението в никакъв случай не е непоправимо“, осъзнаваха всички около тази маса, означаваше, че се е случило някакво голямо бедствие. Във всяко едно общество, ако знаеш афоризмите, можеш да намериш ключа към правилното възприятие на казаното. Тук успехите се величаеха с най-бляскавите определения. Временните неудачи обикновено бяха представяни като по-незначителни успехи. За провалите винаги бяха обвинявани отделни личности, които не си бяха изпълнили задълженията, най-често за свое огромно съжаление. При едно истинско политическо бедствие обаче неизменно се твърдеше, че положението все още може да се оправи.

— Другари, ние все още не сме загубили своята мощ — обърна се към всички Цзян. — От всички велики сили на света само ние запазихме междуконтиненталните си ракети и докато ги имаме, никой няма да посмее да ни нападне.

— Другарю, преди два дни американците разрушиха най-важните ни мостове, и то така, сякаш го бе сторил някакъв разгневен бог. Колко защитени са, смятате, нашите ракети, когато имаме насреща си такъв враг, въоръжен с невидими самолети и магически оръжия? — попита Цян. — Мисля, че наближава времето, когато Шен ще се свърже с Америка и с Русия и ще им предложи да прекратим враждебните актове.

— Имаш предвид да се предадем? — гневно попита Цзян. — Никога!

 

 

Процесът вече бе започнал, макар Политбюро все още да не знаеше това. Навсякъде из Китай, но най-вече в Пекин, хората, които разполагаха с компютри, си бяха осигурили достъп до Интернет. Това се отнасяше особено за младите хора и най-вече за студентите.

Страницата на ЦРУ http://darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram бе привлякла посетители от цял свят, като завари неподготвени дори международните новинарски гиганти. Си Ен Ен, „Фокс“ и европейската „Скай Нюз“ незабавно и без да поискат разрешение, започнаха да я препредават, като поканиха свои експерти, които да обясняват на зрителите какво се случва в първия непрекъснат телевизионен репортаж след февруари 1991 година. ЦРУ от своя страна, също без да иска разрешение, започна да излъчва в сайта си интервюта с китайски военнопленници, взети от Си Ен Ен. Те говореха свободно, без задръжки, шокирани от срещата лице в лице със смъртта и осъзнаващи, че повечето техни другари не бяха успели да се измъкнат. Интервютата бяха многословни, но хората бяха искрени и това се виждаше. Всеки китайски гражданин би забелязал пропагандния фалш, също както осъзнаваше, че това, което вижда, е истинско. Подобни неща не можеха да бъдат подправени.

Странното в случая бе, че Лю не каза нищо за феномена Интернет, тъй като счете, че той не може да повлияе на политическия живот в КНР. Това бе най-погрешното политическо решение в неговия живот.

Те започнаха да се събират първо по общежитията, говореха оживено сред гъстите облаци цигарен дим като всички студенти и като всички студенти съчетаваха в себе си идеализъм и страст. Към полунощ те започнаха да се събират на по-големи групи. Очертаха се водачи, и като такива те изпитаха необходимост да отведат съмишлениците си някъде. Когато тълпите излязоха навън, водачите на отделните по-малки групи се срещнаха и започнаха да разговарят. Те излъчиха нови, общи лидери и така възникна структура, подобна на политическата или военната йерархия. Тя продължи да поглъща други по-малки групички, докато накрая се оформи една голяма група от около хиляда и петстотин студенти с шестима водачи. Навсякъде по света студентите са най-активната част от обществото и китайската академична младеж не правеше изключение. Някои от момчетата се бяха присъединили, за да се срещнат с момичета — друга универсална мотивация за студентите, но като цяло обединяващият фактор бе гневът за това, което бе сполетяло войниците и страната им, и най-вече гневът, породен от лъжите на държавната телевизия. Тези лъжи бяха опровергани ясно и категорично от фактите, които младежите бяха видели в Интернет — източник, на който вече бяха свикнали да се доверяват.

Имаше само едно място, на което можеха да отидат — площад „Тянанмън“, „Небесното спокойствие“, психологическия център на тяхната страна, който ги привличаше като магнит. Времето от денонощието работеше за тях. Полицията в Пекин, както силите на реда навсякъде по света, работеше по двадесет и четири часа на ден, разделена на три неравни части, най-малобройната от които дежуреше между 23,00 и 07,00. В тази част от денонощието повечето хора спяха и като резултат на това нямаше много престъпления, които да бъдат предотвратявани, което от своя страна предопределяше ниската численост на действащите сили на реда в тази смяна. Освен това тя бе съставена предимно от хората, които допадаха най-малко на началниците си, защото никой нормален човек не би предпочел вампирския начин живот по малките часове пред този на дневна светлина. И така малобройната нощна смяна включваше онези полицаи, които или не бяха успели да се изявят в професионално отношение, или просто не се харесваха на командирите си. Те от своя страна се реваншираха, като не изпълняваха задълженията си достатъчно усърдно.

Появата на първите студенти на площада не впечатли двамата дежурни там. Основните им задължения бяха да регулират движението и да обясняват на разни чуждестранни туристи (обикновено пияни) как да се приберат в хотелите си и най-неприятното, което можеше да им се случи, бе някой развеселен гост на страната да ги заслепи със светкавицата на фотоапарата си.

Тази нова ситуация ги завари напълно неподготвени и първата им реакция бе да останат по местата си и безучастно да наблюдават какво става. Присъствието на толкова много млади хора на площада наистина бе необичайно, но пък те не правеха нищо нередно за момента, така че полицаите просто гледаха с недоумение. Те дори не докладваха какво се случваше пред очите им, защото дежурният капитан бе един задник, който така или иначе нямаше да знае как да постъпи.

 

 

— А ако нанесат удар върху ядрените ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.

— Те вече го направиха — напомни на колегите си Цзян. — Потопиха ракетната ни подводница, ако не сте забравили. Ако ударят и ракетите, базирани на сушата, това би означавало, че се подготвят да нападнат нашата страна, а не само въоръжените ни сили, защото тогава вече няма да има нищо, което да ги спре. Това ще бъде сериозна и преднамерена провокация, нали, Шен?

Външният министър кимна.

— Да, това ще бъде неприятелски акт.

— Как можем да се защитим от това? — попита Тан Дъсъ.

— Ракетната база е разположена далеч от границите ни. Всяка ракета се намира в здраво укрепен бетонен силоз — обясни министърът на отбраната Лю. — Освен това наскоро подсилихме защитата на силозите със стоманена броня, предназначена да отрази бомбите, които биха могли да паднат върху тях. Единственият начин да засилим охраната им е да разположим там установки с ракети „земя-въздух“.

— А ако американците използват невидимите си бомбардировачи, тогава какво? — попита Тан.

— Защитата срещу подобно нападение е пасивна — стоманените шапки, които сме сложили върху силозите. Имаме и охранителни подразделения там — части от Втора артилерийска команда, но те отговарят само за сигурността на базата при проникване на сухопътни противникови групи. Ако бъде предприета такава атака, трябва да изстреляме ракетите. Изборът пред нас е да ги използваме или да ги загубим. Едно нападение над нашите стратегически оръжия предвещава нападение срещу цялата ни нация. Тези ракети са единственият ни коз — каза Лю. — Те са единственото нещо, от което дори американците наистина се боят.

— Е, би трябвало да е така — съгласи се Цзян Хансан. — Това е начинът, по който можем да кажем на американците кога да спрат и какво да направят. Всъщност може би е дошло подходящото време да им напомним, че все още разполагаме с тези ракети и сме готови да ги използваме, ако ни притиснат прекалено много.

— Да заплашим американците с ядрено оръжие? — попита Фан. — Това разумно ли е? Те със сигурност знаят за ракетите ни. Не е много мъдро да заплашваме по подобен начин една могъща нация.

— Те трябва да знаят, че има граници, които не бива да преминават — настоя Цзян. — Те могат да ни наранят, но и ние можем да им отвърнем със същото. Разполагаме с оръжие, срещу което те нямат защита, а и тяхното сантиментално отношение към населението им работи в наша полза. Време е Америка да започне да ни възприема като равни, а не като малка държава, към чиято мощ могат да се отнасят с пренебрежение.

— Повтарям, другарю — каза Фан. — Това ще бъде един крайно неразумен акт. Когато някой е опрял пистолет в главата ти, не се опитваш да го сплашиш.

— Фан, ти си мой приятел от много години и аз винаги съм уважавал мнението ти, но сега грешиш. Американците имат респект единствено от силата. Това ще ги накара да се замислят. Лю, ракетите готови ли са за изстрелване?

Министърът на отбраната поклати глава.

— Не, вчера не успяхме да постигнем съгласие да ги приведем в готовност. Процедурата по зареждането им с гориво продължава близо два часа. След това могат да бъдат държани така около четиридесет и осем часа. После горивото трябва да се източи, да им се направи техническо обслужване — това продължава четири часа и отново да се заредят. Лесно можем постоянно да поддържаме половината от тях в състояние на готовност за изстрелване.

— Другари, мисля, че е в наш интерес да подготвим ракетите си за полет.

— Не! — противопостави се Фан. — Американците ще видят в това опасна провокация, а да ги предизвикваме по този начин е абсолютна лудост!

— Освен това Шен трябва да напомни на американците, че ние имаме такива оръжия, а те нямат — продължи Цзян, без да обръща внимание на колегата си.

— Така просто ще ги поканим да ни нападнат! — почти изкрещя Фан. — Те може и да нямат ракети, но имат други начини да ни атакуват и ако направим това сега, когато сме пред прага на войната, със сигурност ще получим отговор.

— Не мисля така, Фан — отвърна Цзян. — Те няма да заложат живота на милионите свои граждани срещу този на нашите. Нервите им няма да издържат в тази игра на комар.

— Комар, казваш. Ти си готов да разиграеш съдбата на страната ни на комар? Цзян, ти си луд. Това е лунатизъм — настоя Фан.

— Аз нямам глас на тази маса — започна Цян, — но съм член на партията, откакто навърших необходимата възраст, и през това време служих добре на Народната република, или поне така мисля. Нашата задача тук е да браним страната си, не да я разрушаваме. Какво направихме сега? Превърнахме Китай в крадец, в магистрален бандит и при това в провалил се магистрален бандит! Лю го каза. Загубихме играта, в която залогът бяха богатствата на Русия, и сега трябва да свикнем с това. Можем да възстановим щетите, които нанесохме на страната и на народа си. Затова обаче е необходимо да проявим смирение, а не грубо пренебрежение. Отправянето на заплахи към американците в този момент ще бъде проява на слабост, не на сила. Ще заприличаме на импотентен мъж, който се опитва да покаже своята мъжественост. Те ще го възприемат като глупав и безразсъден акт.

Цзян реагира веднага:

— Ако искаме да оцелеем като нация, ако искаме да оцелеем като управници на един могъщ Китай, трябва да накараме американците да разберат, че не могат да ни притискат повече. Другари, не допускайте грешка. Животът на всички тук е поставен на тази маса — с тези думи той прикова вниманието на присъстващите. — Не съм казал, че трябва да нанесем ядрен удар на Америка. Предложих да им демонстрираме нашата решимост и ако те ни притиснат твърде много, да ги накажем — тях и руснаците. Другари, предлагам да заредим ракетите си, да ги приведем в готовност и тогава Шен да каже на американците, че съществуват граници, които те не могат да преминат, без това да доведе до най-тежките възможни последствия.

— Не! — скочи Фан. — Това е равносилно на отправяне на заплаха за ядрена война. Не трябва да правим подобно нещо!

— Ако не го сторим, тогава всички ние сме обречени — каза министърът на държавната сигурност Тан Дъсъ. — Съжалявам, Фан, но тук Цзян е прав. Това са единствените оръжия, с които можем да накараме американците да отстъпят. Те ще се изкушат да ги ударят и ако го направят…

— Ако го направят, тогава ще се наложи да ги използваме, защото ако ни отнемат тези оръжия, нищо повече не може да ги спре да ни нападнат и да унищожат всичко, което сме изградили през последните шестдесет години — заключи Цзян. — Предлагам да гласуваме.

Внезапно и безразсъдно, помисли си Фан, този форум пое по пътя на безумието, което щеше да отведе страната до гибел. Очевидно той бе единственият, който осъзна това, защото за първи път в живота си застана срещу останалите. Най-сетне заседанието свърши. Членовете на Политбюро се качиха в лимузините и се прибраха по домовете си. Нито един от тях не мина пътем през площад „Тянанмън“ и всички заспаха, веднага щом се прибраха вкъщи.

 

 

На площадката имаше двадесет и пет UH-60A „Блекхоук“ и петнадесет апача. Всеки вертолет имаше допълнителни криле, монтирани от двете страни на фюзелажа. На тези на блекхоуките бяха подкачени само допълнителни баки с гориво, докато апачите носеха и балки с НУРС-ове. Екипажите се бяха събрали и проучваха картите.

Кларк слезе от самолета пръв. Той бе облечен в своя черен екип, тип „нинджа“. Един войник поведе него и Кирилин, който носеше светлата бойна униформа на руските авиодесантчици, към полковник Бойл.

— Здрасти, Дик Бойл.

— Аз съм Джон Кларк, а това е генерал-лейтенант Юрий Кирилин. Аз съм от „Рейнбоу“ — поясни Джон. — Той е от Спецназ.

Бойл отдаде чест.

— Е, аз съм вашият шофьор, господа. Целта се намира на седемстотин и шестнадесет мили оттук. Можем да стигнем дотам с горивото, което носим, но на връщане ще трябва да дозаредим. Ще направим това точно тук — той показа една точка върху полетната карта, — ако имаме късмет. Това е хълм, разположен западно от едно градче, което се казва Чъчън. Два С-130 ще хвърлят там контейнери с гориво. Ще имаме ескорт, който ще ни осигурява поддръжка отгоре — F-15 и няколко F-16, които ще се заемат с радарите по трасето, а когато стигнем тук, осем F-117 ще подпукат тази база за изтребители в Аншан. Това трябва да бъде достатъчно, за да ни спести проблемите с китайската авиация. Сега, ракетната база има охранително подразделение, за което се предполага, че е в състав до батальон. То е в тези бараки тук — този път той посочи една сателитна снимка, — и пет от моите апачи ще го ударят с НУРС-ове. Останалите ще осъществяват директна поддръжка. Единственият въпрос, който остава да изясним, е колко близо до тези ракетни силози искате да ви свалим.

— Ще кацнем направо върху тях — отговори Кларк и погледна към Кирилин.

— Съгласен съм, колкото по-близо, толкова по-добре.

Бойл кимна.

— Добре. Върху корпуса на всеки хеликоптер е изписан номерът на силоза, до който ще кацне. Аз ще летя отпред и ще сляза до този тук.

— Това означава, че аз идвам с вас — каза му Кларк.

— Колко души?

— Десет без мен.

— Добре, боекомплектите ви за химическа защита са във вертолета. Обличайте се и да потегляме. Клозетът е натам — посочи Бойл. За препоръчване бе всеки да се облекчи преди началото на полета. — Петнадесет минути.

Кларк се запъти в указаната посока, следван от Кирилин. Двамата стари воини знаеха какво трябва да правят в повечето случаи, а това бе също толкова важно, колкото да заредиш оръжието си.

— Бил ли си по-рано в Китай, Джон?

— Не. Само в Тайван, веднъж преди много време, колкото да ме изчукат, да ме посинят и да ме татуират.

— Сега няма такава опасност. Знаеш ли, и двамата сме вече твърде стари за това.

— Знам — каза Кларк, докато вдигаше ципа си. — Обаче няма да стоиш отзад, нали?

— Водачът трябва да бъде с хората си, Иван Тимофеевич.

— Така е, Юрий. Успех.

— Те няма да нанесат ядрен удар на моята страна или на твоята — обеща Кирилин. — Не и докато съм жив.

— Знаеш ли, Юрий, добре би било да те има човек в трета група за специални операции.

— Какво е това, Джон?

— Като се върнем и глътнем по няколко питиета, ще ти кажа.

Групите се преоблякоха до хеликоптерите, с които щяха да летят. Боекомплектите за химическа защита на армията на САЩ бяха неудобни, но не чак толкова. Както много американски продукти, те представляваха осъвременен вариант на британска идея. Имаха подплата с активен въглен, който да абсорбира и да неутрализира токсичните газове и качулка, която…

— Не можем да използваме радиостанциите си с това — забеляза Майк Пиърс. — Прецаква антената.

— Опитай така — предложи Хоумър Джонстън, като откачи антената и я напъха под каската.

— Добре, Хоумър — каза Еди Прайс и направи същото. Американските кевларени каски се побираха спокойно под качулките, които щяха да останат свалени, докато използването им не станеше наложително. Когато привършиха с обличането, всички се натовариха по хеликоптерите и екипажите запуснаха турбодвигателите, произведени от „Дженерал електрик“. Хеликоптерите „Блекхоук“ излетяха. Хората от групите за специални операции се бяха настанили в удобни, по военните стандарти, седалки и затегнаха четириточковите обезопасителни колани. Кларк се настани отпред между двамата пилоти и включи шлемофона си в интеркома.

— Кой точно си ти? — попита Бойл.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия, но от мен да мине. От ЦРУ съм. Преди това бях във флотата.

— Тюлен? — попита Бойл.

— Имам си значка и всичко останало. Преди няколко години събрах тази група, казва се „Рейнбоу“. Специални операции, контратероризъм, такива неща.

— Хората от парка за развлечения?

— Това сме ние.

— Имахте един „Блекхоук“ при вас. Кой му беше шофьорът?

— Дан Малой. Като кара, отговаря на Мечка. Познаваш ли го?

— От морската пехота, нали?

— Да — кимна Кларк.

— Никога не съм го срещал, но съм слушал малко за него. Сега май е във Вашингтон.

— Да, като ни напусна, пое VMH-1.

— Вози президента?

— Правилно.

— Бомба — каза Бойл.

— От колко време се занимаваш с това?

— С карането на хеликоптер ли? О, вече осемнадесет години. Имам четири хиляди часа. Роден съм на „Хюи“, а отраснах на тези. Имам квалификация и за „Апач“.

— Какво мислиш за мисията?

— Дълга — кратко отговори пилотът. Кларк се надяваше, че това ще бъде единственият проблем. Болките в задника от седене минаваха доста бързо.

 

 

— Искаше ми се да има друг начин да го направя, Роби — каза Райън, докато дъвчеше обяда си. Беше му крайно неприятно да седи тук, в Белия дом, и да яде чийзбургер с най-добрия си приятел, докато други, включително двама души, които познаваше много добре, както току-що научи, отиваха да се изпречат на пътя на злото. Това бе достатъчно, за да убие апетита му. Той остави сандвича на масата и отпи глътка кола.

— А, то има — ако искаш да изчакаш два дни, колкото са необходими на „Локхийд-Мартин“ да сглоби бомбите, още един, за да ги транспортират със самолет до Сибир и още дванадесет часа, докато бъде изпълнена задачата. Може и повече. Самолетите „Блек Джет“ летят само нощем, нали не си забравил? — каза вицепрезидентът.

— Ти го понасяш по-леко от мен.

— Джак, на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, нали знаеш? Само че след като двадесет години е излитал и кацал на самолетоносачи, човек се научава да понася по-леко мисълта, че приятелите му са в опасност. Иначе може самият той да загази. Яж, човече, ще имаш нужда от силите си. Как е Андреа?

Този въпрос породи иронична усмивка.

— Издрайфа си червата тази заран. Дадох й моята кърпичка. Това я съсипва, тя се притеснява като някой, когото са оставили чисто гол на „Таймс Скуеър“ по обяд.

— Е, тя върши мъжка работа и не иска да я приемат като госпожица — обясни Роби. — Трудно е да бъдеш едно от момчетата, когато си нямаш пишка, но тя наистина се старае. Трябва да й се признае това.

— Кети казва, че това минава, но според Андреа не й минава достатъчно бързо — каза Джак и погледна към вратата, където специален агент Прайс О’Дей стоеше и бдеше над своя президент.

— Тя е добър боец — призна Джексън.

— Как е баща ти?

— Не е зле. Някаква църковна телевизия иска той и Джери Патерсън да направят още няколко издания на онова шоу в неделя сутрин. Все още мисли по въпроса. Парите ще му помогнат да постегне църквата.

— Двамата изглеждат впечатляващо заедно.

— Да, Джери не се справя зле за бяло момче. Той всъщност е свестен човек, поне така казва татко. Не съм сигурен за това шоу обаче. Твърде лесно е да отидеш в Холивуд и да започнеш да играеш за публиката, вместо да бъдеш пастир на своето стадо.

— Баща ти е забележителен човек, Роби.

Джексън вдигна поглед.

— Радвам се, че мислиш така. Той ни възпита добре и се държа доста мъжки, след като мама почина. Понякога обаче прекалява. Става направо досаден, като ме види да пия бира. Е, какво да се прави, нали работата му е да поучава хората.

— Кажи му, че Исус се е правил веднъж на барман. Това е първото чудо, което е направил публично.

— Казах му това, а той отговори: ако Исус иска, може да прави каквото ще, това касае него, момче, но ти не си Исус — подсмихна се вицепрезидентът. — Яж, Джак.

— Да, мамо.

 

 

— Тази храна съвсем не е лоша — каза Ал Грегъри на две мили оттам в каюткомпанията на крайцера „Гетисбърг“.

— Е, жените и алкохолът са забранени на борда на бойните кораби — обясни капитан Блънди. — Поне на този, във всеки случай. Все пак трябва да имаме някаква утеха. Е, какво става с ракетите.

— Софтуерът е зареден напълно, а освен това изпратих програмите по електронната поща, както ми каза, така че вече всички кораби от клас „Егида“ трябва да разполагат с него.

— Тъкмо чух, че тази сутрин в офиса на „Егида“ в Пентагона са изпаднали в истерия заради това. Не им е харесал софтуерът.

— Кажи им да се оправят с Тони Бретано — предложи Грегъри.

— Обясни ми пак какво точно промени?

— Софтуера за търсене в главата на ракетата. Съкратих малко програмата, за да действа по-бързо. Освен това препрограмирах степента на нутация^[3] на лазера на системата за задействане на заряда, така че да постигна по-висока степен на точност. Така би трябвало да избегнем проблема, който имаха ракетите „Пейтриът“ със „Скъд“ през 1991. Тогава пак помогнах при промяната на софтуера, но тези тук са доста по-бързи.

— Без промяна в хардуера? — попита шкиперът.

— Да, би било по-добре, ако можеше да се увеличи обхватът на лазера, но може да мине и без това. Поне на компютърните симулации работеше без проблем.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да го доказваме на практика.

— Да, да, капитане. Ядрена ракета, насочена към някой град, е лошо нещо.

— Амин.

 

 

Вече бяха около пет хиляди и продължаваха да идват още, известени по мобифоните, каквито, изглежда, всички имаха. Някои дори носеха портативни компютри, свързани с клетъчните им телефони, така че да могат да се включват в Интернет директно оттук, от площада. Нощта бе ясна, нямаше дъжд, който да повреди компютрите. Водачите на тълпата — сега те вече я възприемаха като демонстрация, ходеха да разберат нещо повече, след което се връщаха при приятелите си да им предадат новините. Първият голям студентски бунт на площад „Тянанмън“ бе координиран чрез факсове. Този бе направил един голям скок напред в технологично отношение. Младежите предимно се шляеха наоколо, разговаряха възбудено и се опитваха да привлекат още свои колеги. Първата подобна демонстрация се провали, но по онова време те бяха деца и не помнеха почти нищо от тогавашните събития. Всички бяха достатъчно възрастни и образовани, за да знаят какво трябва да се промени, но бяха твърде млади и неопитни, за да смятат, че промените в тяхното общество са невъзможни. Самите те не осъзнаваха колко опасна може да бъде тази комбинация.

 

 

Земята под тях бе тъмна и мрачна. Дори високочувствителните прибори за нощно виждане не помагаха, забелязваха се само грубите очертания на терена, предимно хребетите на различните хълмове и възвишения по пътя. Долу почти не се виждаха светлини. Имаше някакви къщи и други постройки, но по това време на нощта много малко хора бяха будни и осветлението навсякъде бе загасено.

Единствените движещи се източници на светлина, които можеха да видят, бяха краищата на роторите на вертолетите. Те бяха нагрети от въздушното триене толкова, че можеха да причинят изгаряне на кожата при допир, и достатъчно горещи, за да сияят в инфрачервения спектър, който приборите превръщаха във видим. Бойците в хеликоптерите бяха унесени в своеобразен транс от равномерните вибрации на машините и така, почти откъснати от действителността, те не забелязваха как тече времето.

Това не се отнасяше за Кларк. Той седеше на мястото си и разглеждаше внимателно сателитните снимки на базата в Сюанхуа, търсеше информация, която може би бе пропуснал първия или двадесет и първия път, когато ги проучваше. Вярваше в своите мъже. Чавес се бе превърнал в отличен тактически водач, а бойците, всичките опитни сержанти, щяха да изпълнят каквото им наредеше, доколкото позволяваха човешките възможности.

Руснаците в другите хеликоптери също щяха да се справят добре, помисли си той. По-млади — средно с около осем години от бойците на „Рейнбоу“, всички те бяха кадрови офицери, предимно лейтенанти и капитани с няколко майора „за цвят“. Всичките имаха висше образование и което бе по-важно, бяха носили униформа най-малко пет години. Още по-съществено бе, че всички те бяха силно мотивирани професионални войници, достатъчно умни, за да вземат самостоятелни решения, и опитни в боравенето с оръжие.

Мисията ще бъде успешна, помисли си Джон. Той се наведе, за да погледне часовника на контролния панел на хеликоптера. След четиридесет минути всичко щеше да стане ясно. Кларк се завъртя назад и през високочувствителния прибор видя, че небето на изток леко просветляваше. Щяха да ударят ракетната база точно преди зазоряване.

 

 

Задачата на блек джетовете бе адски лесна. Те пристигаха над целта един по един през тридесет секунди, всеки отваряше люковете на бомбения си отсек и пускаше по два боеприпаса през интервал от десет секунди. Всеки пилот поставяше лазерната си точка на предварително определено място от пистата, като през това време автоматичната система за навигация управляваше самолета. Боеприпасите представляваха обикновени 2000-фунтови бомби „Марк“-84, на които бяха монтирани насочващи системи „Пейвуей“-II от първо поколение и евтини — по 7,95 долара единия взривател, които се задействаха една секунда след удара, така че да направят дупки в бетона, дълбоки около три и широки над шест метра. Точно това сториха и шестнадесетте боеприпаса за изненада на дремещия персонал в кулата, като междувременно събудиха всички в радиус от седем километра. Базата Аншан бе затворена и щеше да остане в това състояние поне още една седмица. Осемте F-117 завиха и поеха назад към базата си в Жиганск. Предполагаше се, че пилотирането на „Блек Джет“ не е по-забавно от управляването на „Боинг“ 737 и в действителност през повечето време това бе така.

 

 

— Защо, по дяволите, не изпратиха някой от тези „Дарк Стар“ да заснеме мисията? — попита Джак.

— Предполагам, че на никой не му е хрумнало — отвърна Джексън. Бяха се върнали в Залата за действия в кризисни ситуации.

— А сателитното разузнаване?

— Не и по това време — каза Ед Фоли. — Следващият спътник ще мине оттам след четири часа. Кларк има сателитен телефон. Ще ни държи в течение.

— Страхотно.

Райън се отпусна в креслото си, което изведнъж му се стори адски неудобно.

 

 

— Целта е в полезрение — съобщи Бойл по интеркома, после включи радиостанцията за връзка с останалите. — Бандит шест до пилците, целта е в полезрение. Проверка, край.

— Две.

— Три.

— Четири.

— Пет.

— Шест.

— Седем.

— Осем.

— Девет.

— Десет.

— Кочис, проверка.

— Тук Кочис Водач с петима, цел в полезрението — докладва втората група щурмови хеликоптери.

— Добре, продължаваме по план. Начало, начало, начало!

Кларк вече се бе оживил, хората му отзад — също. Всички се бяха отърсили от съня и адреналинът бе нахлул в кръвообращението им. Той видя как бойците разтърсват глави и раздвижват челюстите си. Оръжията и боеприпасите бяха закрепени стабилно, ремъците бяха затегнати здраво.

Формацията „Кочис“ тръгна първа, като се насочи към казармата на охранителния батальон, чиято задача бе да защитава ракетната база. Постройката бе почти точно копие на американска база от Втората световна война — двуетажна дървена конструкция с наклонен покрив, боядисана в бяло. Пред нея имаше караулка, която също бе бяла и сияеше ярко на инфрачервените прицелни прибори на апачите. Стрелците в хеликоптерите дори можеха да видят двамата войници, чиято смяна очевидно свършваше. Те стояха отпуснати, автоматите им висяха хлабаво на раменете, защото там рядко се появяваше някой дори денем, а никой не помнеше това да се е случвало нощем, е, ако не се брои командирът на батальона, който от време на време се прибираше пиян след сбирка на командния състав.

Те завъртяха леко глави, защото им се стори, че чуват някакъв странен шум, но четирите перки на ротора на апача бяха проектирани така, че да работят максимално тихо, и китайските бойци все още се оглеждаха, когато пробляснаха първите изстрели.

Стрелците бяха избрали 2,75-инчовите НУРС-ове, подвесени под допълнителните криле на апачите. Всяка балка съдържаше по пет боеприпаса, от които сега бяха изстреляни по три, а другите два бяха оставени като резерв в случай на неочакван развой на събитията. Те прелетяха ниско, сякаш за да скрият силуетите си на фона на хълмовете зад тях, и излязоха на открито едва на двеста метра от целта. Първият залп от четири снаряда помете караулката с двамата дремещи часови. Шумът сигурно бе събудил техните другари в казармата, но вторият залп от петнадесет НУРС-а удари постройката, преди те да успеят да отворят очи. И двата етажа на сградата бяха поразени, като по-голямата част от намиращите се вътре умряха в съня си. Апачите започнаха да се колебаят накъде да поемат, тъй като им бяха останали още боеприпаси за изстрелване. Зад сградата имаше още една караулка. Кочис Водач заобиколи казармата и я видя. Двамата войници там бяха излезли и стреляха слепешком във въздуха, докато сержантът от хеликоптера не ги помете с 20-милиметровото оръдие. После апачът се вдигна нагоре, изстреля останалите си снаряди към казармата и веднага стана ясно, че ако някой е оцелял, то той е бил помилван лично от Бог, но във всички случаи не би могъл да застраши мисията.

— Кочис четири и пет, тук Водач. Върнете се в Гега, нямаме нужда от вас тук.

— Прието, Водач — отвърнаха съответните пилоти. Двата щурмови хеликоптера се оттеглиха, като оставиха другите три да се огледат и да унищожат всяка оцеляла форма на живот.

 

 

Полет Гега, който също се състоеше от пет Апача, пристигна малко преди блекхоуките. Оказа се, че до всеки силоз има по един малък пост от по двама войници. Те бяха унищожени за секунди с оръдеен огън. После апачите кръжат, като всеки от тях покриваше по два силоза, търсейки движещи се обекти. Нямаше такива.

Бандит шест — полковник Дик Бойл, сниши своя блекхоук над силоза, обозначен на сателитните снимки като „номер 1“.

— Давай! — извика вторият пилот по интеркома. Бойците от „Рейнбоу“ скочиха от машината непосредствено до източната страна на самата шахта. Ако не бе „китайската шапка“ — стоманената структура, която изглеждаше като обърната фунийка за сладолед, те можеха да скочат направо върху вратата.

 

 

Командният пункт бе най-добре защитената структура в цялата база. Той бе вкопан на десет метра под земята, като въпросните десет метра представляваха армиран бетон, така че конструкцията да издържи на ядрен взрив в радиус от сто метра, или поне така обещаваха проектантите. Вътре се намираше десетчленният команден състав, ръководен от генерал-майор Сюн Циннян. Той бе постъпил като офицер във Втора артилерия (така китайците наричаха подразделенията си със стратегически ракети) веднага след като завърши университета с диплома за инженер. Само три часа по-рано той бе надзиравал зареждането на всичките дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4 — нещо, което никога досега не му се бе случвало. Заповедта бе издадена без никакво обяснение, макар да не бе нужно човек да е специалист по ракетни системи, какъвто всъщност бе той по професия, за да я свърже с войната в Русия.

Като всички офицери в Народоосвободителната армия генерал-майор Сюн бе много дисциплиниран мъж и никога не забравяше, че най-ценните военни средства на неговата страна се намират под личния му контрол. Когато постът до един от силозите задейства алармата, офицерите му включиха телевизионните камери, които бяха предназначени за проверка и наблюдение. Те бяха стари камери и се нуждаеха от светлина, така че прожекторите в базата също бяха включени.

 

 

— Какво става, мамка му! — извика Чавес, след което заповяда по радиостанцията. — Изгасете тези светлини!

Това съвсем не бе трудно. Пилоните, върху които се намираха прожекторите, не бяха нито много високи, нито бяха прекалено далече. Чавес насочи своя MP-10 към един от тях и светлината угасна. Нито едно от другите осветителни тела в цялата база не издържа повече от пет секунди.

 

 

— Нападат ни! — каза генерал Сюн с тих и невярващ глас. — Нападат ни — повтори той още веднъж, след което се сети, че за подобни случаи имаше установена процедура. — Вдигни охраната по тревога — заповяда на един от сержантите, после се обърна към друг. — Свържи ме с Пекин.

 

 

При силоз номер 1 Пади Конъли изтича до двете тръби, които водеха към бетонната кутия, представляваща горната част на съоръжението. Към всяка от тях той прикрепи по едно блокче композиция-В — експлозивът, който предпочиташе да използва, след което натика по една детонационна капсула в двете парчета взривно вещество. Двама мъже — Еди Прайс и Ханк Патерсън, бяха коленичили малко зад него с оръжие в ръка, за да го прикриват при евентуално противодействие, каквото липсваше.

— Огън в дупката! — извика Конъли и притича обратно при другите двама. Тримата залегнаха ниско зад бетонната конструкция, за да се предпазят от предстоящия взрив, и той завъртя ръчката на детонатора. Една хилядна от секундата по-късно двете тръби се пръснаха на парчета.

— Маски! — извика той по радиостанцията… но изпарения не се появиха от прекъснатия тръбопровод. Това май бе добра новина, нали?

— Хайде! — извика му Еди Прайс. Тримата мъже, охранявани от още двама, тръгнаха към стоманената врата на входа за поддръжка на силоза.

— Ед, долу сме долу сме — говореше Кларк по сателитния си телефон на петдесет метра от тях. — Казармите са унищожени, няма противодействие. В момента извършваме взривните операции. Ще се обадя отново. Край.

 

 

— Добре, мамка му — каза Ед Фоли в кабинета си. Връзката бе прекъснала.

 

 

— Какво?

В Пекин бе един час по-късно и слънцето бе изгряло. Маршал Лю току-що се бе събудил, недоспал след най-неприятния ден в своя живот след Културната революция, когато в ръцете му натикаха телефонна слушалка.

— Какво има? — попита той.

— Тук е генерал-майор Сюн Циннян от ракетната база в Сюанхуа. В момента ни нападат. На повърхността над главите ни има някакъв отряд бойци, които се опитват да унищожат ракетите ни. Искам инструкции за действие!

— Избийте ги! — това бе първата идея, която хрумна на Лю.

— Охранителният батальон е унищожен, не отговарят на повикванията. Другарю министър, какво да правя?

— Ракетите ти заредени ли са? Готови ли са за изстрелване?

— Да!

Лю се огледа наоколо, но в спалнята му нямаше никой, който да го посъветва как да постъпи. В момента губеше контрол над най-ценните военни средства на своята страна. Той не издаде заповедта автоматично. Всъщност първо помисли, но в крайна сметка нямаше никакво значение колко обмислено бе решението му.

— Изстреляй ракетите! — каза той на генерала в далечната база.

— Повторете заповедта — чу в отговор министърът.

— Изстреляй ракетите! — изрева той. — Изстреляй ракетите! Веднага!

— Изпълнявам заповедта ви — отвърна генералът.

 

 

— Мамка му — каза сержант Конъли. — Каква е тази шибана врата!

Първото блокче ескплозив бе успяло да направи само едно петно върху боята. Този път той обви с по няколко парчета горната и долната панта, след което се отдръпна.

— Това ще свърши работа — обеща той, докато изтегляше кабелите зад бетонната стена.

Последвалият взрив потвърди думите му. Когато погледнаха, вратата вече я нямаше. Явно бе запратена навътре, сигурно е влетяла в силоза като прилеп…

— Мамицата му! — изрева Конъли и се обърна. — Бягай! Бягай!

Прайс и Патерсън не се нуждаеха от убеждаване. Бягаха, за да спасят живота си. Конъли ги настигна, като бягайки вдигаше качулката на химическия комбинезон. Спряха едва щом се отдалечиха на стотина метра от силоза.

— Шибаната ракета е заредена. Вратата проби горния резервоар. Сега ще избухне!

— Мамка му! Група, тук Прайс, ракетите са заредени, повтарям, ракетите са заредени. Разкарайте се веднага от силоза!

 

 

Доказателството за правилността на наблюдението на Конъли дойде от силоз номер 8, който се намираше на юг от Прайс. Бетонната структура, която лежеше върху съоръжението, полетя във въздуха и изпод нея, като от кратер на вулкан, започнаха да излизат пламъци и дим. Секунди по-късно същото се случи и със силоз номер 1, техният. От отвора на избитата врата във всички посоки полетяха огнени кълба.

 

 

Инфрачервените характеристики не можеха да останат незабелязани. Над екватора един от спътниците забеляза топлинния взрив и предаде информацията в Сънивейл, Калифорния. Оттам тя бе прехвърлена в командването на ПВО на САЩ за Северна Америка, чието седалище бе разположено под земята в Шайен Маунтин, Колорадо.

— Пуск! Вероятен пуск в Сюанхуа!

— Какво? — попита главнокомандващият на ПВО за Северна Америка.

— Имаме взрив, голям, два големи взрива в Сюанхуа — отговори му младата жена пред терминала, която носеше отличителните знаци на капитан. — Мамка му, ето още един.

— Добре, капитане, успокой се — каза й армейският генерал. — Група за специални операции атакува базата в момента. Успокой се, момиче.

 

 

В контролния бункер мъжете въртяха ключовете. Генералът, командващ базата, никога не бе мислил, че това може да се случи. Е, съществуваше такава вероятност, нали в това се бе обучавал през цялата си кариера, но не, не това. Не. В никакъв случай.

Някой обаче се опитваше да унищожи базата и хората му, а той бе получил заповед и сега, като робот, какъвто бе обучен да бъде, генерал Сюн издаде необходимите разпореждания и завъртя главния ключ.

 

 

Хората от Спецназ се справяха добре. Четири силоза вече бяха извадени от строя. Една от руските групи успя да разбие вратата още при първия си опит. Този екип, воден лично от генерал Кирилин, изпрати вътре техническия си гений, който откри насочващия модул и го раздроби с изстрели от личното си оръжие. Поне една седмица щеше да бъде необходима, за да се ремонтира тази ракета, но за да бъде сигурен, че подобно нещо няма да се случи, руският боец закрепи експлозивен заряд за корпуса от неръждаема стомана и нагласи часовниковия механизъм на петнадесет минути.

— Готово! — извика той.

— Вън! — заповяда Кирилин. Генерал-лейтенантът, който сега се чувстваше като кадет от школата за парашутисти, събра хората си и ги поведе на бегом към пункта за изтегляне, откъдето трябваше да ги вземат хеликоптерите. Той се огледа наоколо и остана изненадан от пламъците на север…

… и още по-изненадан, когато видя, че капаците на силоз номер 3 се движат. Най-близката група бе само на триста метра оттам и Кирилин видя как един от неговите спецназовци се затича към внезапно отворилата се шахта, метна нещо вътре и побягна обратно като заек…

… защото три секунди по-късно ръчната граната, която той бе хвърлил, избухна, като взриви цялата ракета. Боецът изчезна в огнения ад, който създаде, за да не се появи никога повече…

… но в този момент се случи нещо още по-лошо. От вентилационните отвори на силози номер 5 и номер 7, отляво и отдясно, изригнаха два вертикални фонтана от плътен бяло-жълт пламък и след по-малко от две секунди се появиха тъпите носове на две междуконтинентални балистични ракети.

 

 

— Мамка му! — пое дълбоко въздух пилотът на апача с кодово име Гега две. Той кръжеше на около километър от мястото и без да се замисля нито за миг, наведе носа надолу и завъртя дросела, за да ускори щурмовия си хеликоптер към излитащата ракета.

— Хванах я — каза стрелецът. Той превключи на 20-милиметровото оръдие и натисна спусъка. Трасиращите боеприпаси се стрелнаха към целта като лазерен лъч. Първият откос пропусна, но стрелецът коригира мерника и изпрати втория в горната част на ракетата…

… Последвалата експлозия обърна Гега две по гръб. Пилотът се опита да продължи въртенето, за да овладее машината и успя да я стабилизира на около една четвърт от втория оборот. В този миг видя как разрастващото се огнено кълбо от експлодиралото гориво на ракетата пада надолу и се стоварва върху силоз номер 9 и върху мъжете, които обезвреждаха „птичката“ в него.

 

 

Последната оцеляла ракета напусна силоза си, преди бойците край него да успеят да направят каквото и да било. Двама от тях се опитаха да открият огън с личното си оръжие, но пламъците ги изпепелиха още преди да успеят да натиснат спусъците. Друг апач се стрелна натам, за да повтори онова, което бе сторил Гега две, но откосите не достигнаха целта и ракетата CSS-4 изчезна в небето.

 

 

— Ох, мамка му! — простена слушалката в ухото на Кларк. Беше гласът на Динг. — Ох, мамка му!

Джон отново извади сателитния си телефон.

— Да, как върви? — попита Ед Фоли.

— Една се измъкна, една избяга, човече.

— Какво?

— Чу ме. Унищожехме всички без една, а тя излетя… тръгна на север, но бе наклонена малко на изток. Съжалявам, Ед. Опитахме.

Няколко секунди бяха необходими на Фоли, за да събере мислите си и да отговори.

— Благодаря, Джон. Май трябва да свърша някои неща тук.

 

 

— Ето още една — каза капитанът.

Главнокомандващият на ПВО за Северна Америка се опитваше да запази хладнокръвие, доколкото можеше. Да, изпратен бе екип за специални операции, чиято задача бе да опустоши тази китайска ракетна ферма, така че той очакваше да се появят някои горещи светлинки на екрана и, слава богу, досега всички бяха на земята.

— Това трябва да са всички — обяви генералът.

— Сър, една се движи. Това е пуск.

— Сигурна ли си?

— Вижте, сър, петното се отдалечава от базата — припряно започна тя. — Реален пуск, реален пуск, реална заплаха! О, боже…

— Ох, мамка му — реагира главнокомандващият на ПВО за Северна Америка. Той пое дълбоко въздух и вдигна слушалката на Златния телефон. Не, първо трябваше да позвъни в НВКЦ — Националния военен команден център.

Старши дежурен офицер там в момента бе един бригаден генерал от морската пехота на име Съливан. Обади се той, защото телефонът за пряка връзка с командването на ПВО за Северна Америка не звънеше толкова често.

— НВКЦ, тук бригаден генерал Съливан.

— Командващият на ПВО е. Имаме реален пуск, реална заплаха от ракетната база Сюанхуа в Китай. Повтарям, имаме реален пуск, реална заплаха от Китай. Насочва се на изток, идва към Северна Америка.

— Мамка му — реагира морският пехотинец.

— Точно така.

Процедурите се записваха. Той се обади първо във военния кабинет на Белия дом.

 

 

Райън се подготвяше за вечеря със семейството си. Тази вечер бе необичайна, тъй като по програма нямаше никакви официални ангажименти, никакви речи и това бе добре, защото иначе все се появяваха репортери и задаваха въпроси, а после…

— Кажи го пак — каза Андреа Прайс О’Дей в скрития в ръкава си микрофон. — Какво?

В този момент още един агент на службата за охрана влетя в стаята.

— Походен ред! — обяви той. Тази кодова фраза често бе оттренирвана, но никога досега не бе изричана наистина.

— Какво? — каза Джак половин секунда преди съпругата му да реагира по същия начин.

— Г-н президент, трябва да изведем оттук вас и семейството ви — обясни Андреа. — Хеликоптерите на морската пехота вече са на път.

— Какво става?

— Сър, командването на ПВО докладва за движеща се към нас балистична заплаха.

— Какво? Китай?

— Това е всичко, което знам. Да тръгваме, веднага — настоя Андреа.

— Джак — разтревожено каза Кети.

— Добре, Андреа — президентът се обърна. — Трябва да вървим, мила. Още сега.

— Но… какво става?

Той я вдигна на крака и я съпроводи до вратата. Коридорът бе изпълнен с агенти. Трентън Кели държеше Кайл Дениъл — лъвиците пазителки на бебето не се виждаха никъде и с тяхната задача се бе нагърбила охраната на другите деца. В един момент се оказа, че в асансьора няма достатъчно място. Семейство Райън тръгнаха първи. Повечето агенти слязоха до приземния етаж, тичайки надолу по широкото стълбище от бял мрамор.

— Чакайте! — извика друг агент и вдигна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си, това не бе нещо, което можеше да се види често. Те спряха, както им бе заповядано — дори президентът нямаше навика да спори с мъже, извадили оръжие.

Райън мислеше бързо.

— Андреа, къде отивам?

— Вие отивате в Нийкап. Вицепрезидентът Джексън ще се присъедини към вас. Семействата ви заминават с „Еър форс 1“.

 

 

Във военновъздушна база Андрюс, която се намираше в покрайнините на Вашингтон, пилотите от Първа вертолетна ескадрила на ВВС на САЩ тичаха към своите машини „Бел Хюи“. Всеки бе прикрепен към някой от ръководителите на страната и всеки знаеше къде се намира неговият „пътник“ в момента благодарение на постоянно актуализираната информация от службата за сигурност. Тяхната работа бе да съберат членовете на кабинета и да ги откарат от Вашингтон до предварително определени места, които бяха считани за сигурни. След по-малко от три минути вертолетите се вдигнаха във въздуха и се разпръснаха в различни посоки.

 

 

— Джак, какво означава това?

Съпругата му не се плашеше лесно, но сега това се бе случило.

— Скъпа, докладваха ни, че към Америка лети балистична ракета, а най-сигурното място в подобна ситуация е във въздуха. Затова ти и децата ще бъдете откарани до „Еър форс 1“. Аз и Роби отиваме в Нийкап.

— Какво означава това? — настоя първата дама.

— Лошо е, но засега не знам нищо повече.

 

 

На остров Шемия от Алеутския архипелаг огромният радар „Кобра Дейн“ сканираше небето в северна и в западна посока. Той често засичаше различни сателити, които по принцип летяха по-ниско от бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети, но компютърът анализираше траекториите на всяко тяло, попаднало в обхвата на системата, и определи точно какво представлява въпросният обект — той се движеше твърде високо за изкуствен спътник на ниска орбита и прекалено бавно за ракета носител.

— Каква е траекторията? — обърна се един майор към сержанта пред терминала.

— Компютърът казва, че се насочва към източния бряг на Съединените щати. След няколко минути ще знаем повече… засега е някъде между Бъфало и Атланта.

Тази информация автоматично бе предадена в командването на ПВО и в Пентагона.

 

 

Цялата военна машина на Съединените щати премина на най-висока предавка, като всеки елемент от нея стори това, когато информацията достигна до него. Част от този процес бе и крайцерът „Гетисбърг“, който бе привързан на кея във вашингтонската военноморска корабостроителница.

Капитан Блънди бе в каютата си за работа по време на престой в пристанище, когато звънна телефонът.

— Говори капитанът… подайте сигнал за бойна тревога, г-н Гибсън.

Из целия кораб зазвучаха електрическите сирени, а след тях и високоговорителите:

— Бойна тревога! Бойна тревога! — Всички по бойните си постове.

Грегъри бе в Бойния информационен център и провеждаше поредната симулация. Той погледна първи главен старшина Лийк.

— Какво означава това?

Лийк поклати глава.

— Сър, това означава, че този път не е симулация. Добре, момчета, да започваме включването на системата! — заповяда той на матросите.

 

 

Президентският хеликоптер кацна на Южната морава. Един агент от службата за охрана, който стоеше на вратата, надвика шума на двигателя:

— Хайде!

Кети се обърна:

— Джак, идваш ли с нас?

— Не, Кет, трябва да отида в Нийкап. Хайде, тръгвай. Ще се видим довечера, нали? — той я целуна бързо, прегърна децата, с изключение на Кайл, когото президентът взе от Кели, за да го подържи няколко секунди в ръцете си. После върна бебето на агента.

— Грижи се него — каза му той.

— Да, сър. Успех.

Райън проследи с поглед семейството си, докато всички влязоха в машината и големият „Сикорски“ се издигна във въздуха още преди някой да успее да затегне колана си.

В този миг се появи още един хеликоптер на морската пехота. В пилотското кресло седеше полковник Дан Малой. Тази машина бе VH-60. Вратите й се отвориха и Райън бързо се насочи натам. До него вървеше Андреа Прайс О’Дей. Двамата седнаха и закопчаха коланите си, след което хеликоптерът отново се вдигна във въздуха.

— А останалите? — попита Райън.

— Има убежище под Западното крило за около… — неубедително заекна тя. После млъкна и сви рамене.

— Ох, мамка му, какво ще стане с останалите? — попита Райън.

— Сър, аз трябва да се погрижа за вас.

— Но… какво…

В този миг специален агент Прайс О’Дей получи пристъп на гадене. Райън видя това, издърпа една хартиена торбичка, на която бе отпечатан президентският символ, и й я подаде. В момента прелитаха над паметника на Джордж Вашингтон. От дясната им страна бе югозападен Вашингтон, в който живееха хората от работническата и средната класа. Те караха таксита или чистеха офиси, бяха десетки хиляди… виждаха се долу под него, разхождаха се в парка или седяха върху тревата, просто хора…

А там останаха някъде около стотина. Двадесетина от тях може би щяха се съберат в убежището под Западното крило… но какво ще стане с останалите, с онези, които оправяха леглото му, които сгъваха чорапите му и му лъскаха обувките, онези, които сервираха вечерята и се грижеха за децата. Какво щеше да стане с тях, запита се президентът. Тях кой ще ги отведе в безопасност?

Райън се обърна отново, за да види паметника на Вашингтон и мемориала на Линкълн. Той бе в една редица с тези мъже, намираше се в град, който носеше името на единия и бе спасен от другия по време на война… а сега бягаше от опасността… ето Капитолия, в който се помещаваше Конгресът. Сега там работеха, грижеха се за страната или поне се опитваха… а той бягаше… Вече бяха над източната част на града, където живееха предимно цветнокожи, работници, които полагаха най-вече физически труд и се надяваха да успеят да изпратят децата си в колеж, за да могат поне те да живеят малко по-добре от родителите си. Те вечеряха, гледаха телевизия, може би довечера щяха да отидат на кино или просто да си останат в къщи и да бъбрят със съседите…

Райън отново завъртя глава и видя двете сиви грамади във военноморската корабостроителница, едната позната, другата не, защото Тони Бретано бе…

Райън разкопча колана и се втурна напред, като пътем се блъсна в морския пехотинец на служебната седалка. Полковник Малой седеше в дясното кресло отпред и вършеше работата си, тоест управляваше машината. Райън го сграбчи за лявото рамо и летецът се обърна.

— Да, сър, какво има?

— Виждаш ли онзи крайцер там, долу?

— Да, сър.

— Кацни на него.

— Сър, аз…

— Кацни на него, това е заповед! — изкрещя му Райън.

— Слушам, — отвърна Малой като примерен морски пехотинец.

Блекхоукът обърна, прелетя над река Анакостия и забави хода си, докато пилотът прецени силата и посоката на вятъра. Той отново обърна поглед към президента. Райън само му посочи кораба с ръка.

Блекхоукът се приближи внимателно.

— Какво правите? — попита Андреа.

— Слизам тук. Ти отиваш в Нийкап.

— Не! — извика тя. — Оставам с вас!

— Не и този път. Роди си бебето. Ако не се видим повече, надявам се, че то ще стане като теб и Пат — Райън посегна да отвори вратата. Морският пехотинец го изпревари. — Андреа понечи да последва президента си.

— Задръж я на борда, пехотинец! — каза Райън на подофицера. — Тя тръгва с вас.

— Не! — изпищя Прайс О’Дей.

— Слушам, сър — отвърна сержантът и я обви с ръце.

Президентът Райън скочи върху гумираната настилка на площадката за кацане на вертолети на крайцера и се наведе, докато блекхоукът се вдигне отново. Въздушната струя едва не го събори. Той се изправи и се огледа.

— Какво, по дяволите… Исусе! Сър! — шокирано реагира младият старшина първи клас, когато го разпозна.

— Къде е капитанът?

— Капитанът е в Бойния информационен център, сър.

— Заведи ме!

— Старшината го пропусна пред себе си през една врата, после тръгнаха по някакъв коридор към предната част на кораба. След няколко завоя те се озоваха в някакво тъмно помещение, което, изглежда, бе разположено до някой от бордовете. Вътре беше доста хладно. Райън влезе директно, осъзнавайки, че е президент на Съединените щати и върховен главнокомандващ на армията и на флота, така че този кораб в известно отношение бе под негово командване. Той раздвижи мускулите на крайниците си и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към моряка, който го бе довел дотук:

— Благодаря, синко. Сега можеш да се върнеш на мястото си.

— Слушам, сър! — каза младият старшина, все още не вярвайки на очите си, и се запъти да изпълнява своите преки задължения.

„Добре“, помисли си Джак, „сега какво?“

Той виждаше екраните на големия радар разположени напред и вдясно и хората, които седяха пред тях и ги наблюдаваха внимателно. Запъти се към тях и се блъсна в един евтин алуминиев стол, на който седеше някой. Президентът погледна надолу и видя един главен старшина, облечен в риза, цвят каки, от чийто джоб… е, мамка му… Райън упражни командния си прерогатив, като се пресегна и измъкна пакета цигари на моряка. Извади една и я запали. После продължи към радарните екрани.

— Исусе, сър — реагира със закъснение главният старшина.

— Е, не точно. Благодаря за цигарата — каза той, след което направи още две крачки и застана зад някакъв мъж със сребърни орли на яката на ризата. Това би трябвало да бъде командирът на крайцера „Гетисбърг“. Райън дръпна продължително от цигарата, за да се наслади на дима.

— По дяволите! В моя Боен информационен център не се пуши! — изрева капитанът.

— Добър вечер, капитане — отвърна Райън. — Мисля, че в този момент към Вашингтон лети балистична ракета, за която се предполага, че носи термоядрена бойна глава. Имате ли нещо против за забравим за момент загрижеността ви за вредата от пасивното пушене?

Капитан Блънди се обърна и вдигна поглед, след което отвори уста като флотска кофа.

— Как… кой… какво?

— Капитане, хайде да се справим с това заедно, а?

— Капитан Блънди, сър! — представи се мъжът, скачайки на крака.

— Джак Райън, капитане — Райън разтърси ръката му и го накара да седне обратно в стола си. — Какво става сега?

— Сър, от Националния военен команден център ни казаха, че към източното крайбрежие лети балистична ракета. Корабът е в бойна готовност. Радарът е включен. Чипът вкаран ли е? — попита той.

— Чипът е вътре, сър — потвърди първи главен старшина Лийк.

— Чип?

— Така го наричаме. Всъщност представлява софтуер — обясни Блънди.

 

 

Кети и децата бяха избутани нагоре по стълбите и отведени в предната кабина. Полковникът зад щурвала бързаше по съвсем разбираеми причини. Той запусна двигатели едно и две — три и четири вече работеха, и огромният самолет VC-25 започна да рулира веднага щом самоходната стълба се отдръпна. Боингът зави надясно и запълзя срещу южния вятър по полоса едно-девет дясно. В това време агентите от службата за охрана и сержантите от ВВС пристегнаха членовете на първото семейство към седалките и за първи път от петнадесетина минути бодигардовете спокойно поеха дъх. След по-малко от тридесет секунди хеликоптерът на вицепрезидента Джексън кацна до Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации Е-4B, чийто пилот очакваше да излети също толкова нетърпеливо, колкото и командирът на „Еър Форс 1“. Това стана след около деветдесет секунди. Джексън изобщо не си направи труда да затяга коланите, а вместо това тръгна да се оглежда наоколо.

— Къде е Джак? — попита той. После видя Андреа, която изглеждаше така, сякаш току-що е преживяла спонтанен аборт.

— Той остана, сър. Накара пилота да го свали на крайцера във военноморската корабостроителница.

— Какво е направил?

— Чухте ме, сър.

— Свържете ме с него по радиото — веднага! — заповяда Джексън.

 

 

Райън всъщност се чувстваше поуспокоен. Вече нямаше тичане и крясъци, хората около него вършеха работата си спокойно и тихо, или поне така изглеждаше. Капитанът изглеждаше малко напрегнат, но вероятно това бе нормалното поведение на всички командири, помисли си Райън, които носят отговорност за бойни кораби и електроника на стойност няколко милиарда долара.

— Добре, какво става сега?

— Сър, ракетата, ако е насочена към нас, все още не е влязла в обхвата на радара.

— Можете ли да я свалите?

— Това е идеята, г-н президент — отвърна Блънди. — Д-р Грегъри тук някъде ли е?

— Тук съм, капитане — чу се глас и една сянка се приближи. — Исусе!

— Не се казвам така… Аз ви познавам! — доста изненадано каза Райън. — Майор… майор…

— Грегъри, сър. Почти бях станал полковник, когато дръпнаха щепсела. СОИ. Министър Бретано ме накара да се заема с осъвременяването на ракетите за системата „Егида“ — обясни физикът. — Предполагам, че сега ще видим как работи.

— Какво е вашето мнение? — попита Райън.

— При симулациите работеше добре — лаконично отвърна Грегъри.

— Радарен контакт. Имаме обект — каза един старшина първи клас. — Азимут три-четири-девет, разстояние деветстотин мили, скорост… това се казва скорост, сър. Скорост хиляда и четиристотин възела, не имам предвид четиринадесет хиляди възела, сър.

— Четири и половина минути — каза Грегъри.

— Смятате наум? — попита Райън.

— Сър, аз съм в бизнеса, откакто излязох от „Уест Пойнт“.

Райън дръпна за последен път и се огледа наоколо за…

— Заповядайте, сър — каза любезният старшина и му подаде един пепелник, който мистериозно се бе появил в Бойния информационен център. — Искате ли още една?

— Защо не? — отвърна президентът. Той изтегли от пакета още една цигара и старшината му я запали. — Благодаря.

— Капитан Блънди, може би ще обявите временна амнистия?

— Ако той не я обяви, аз ще го направя — каза Райън.

— Табелата „Пушенето разрешено“ светна, хора — съобщи първи главен старшина Лийк със странно задоволство в гласа.

Капитанът се огледа наоколо с раздразнение, но не каза нищо.

— Остават четири минути — това може и да няма чак такова голямо значение — отбеляза Райън толкова хладнокръвно, колкото му позволяваше цигарата. Вредна за здравето или не, тя понякога помагаше.

— Капитане, обаждане за президента по радиостанцията, сър.

— Къде да го приема? — попита Джак.

— Тук, сър, — каза друг старшина, който му подаде една слушалка и натисна съответния бутон.

— Райън.

— Джак, Роби е.

— Семейството нормално ли тръгна?

— Да, Джак, добре са. Хей, какво, по дяволите, правиш ти там долу?

— Опитвам се да оправя нещата, Роби. Не мога да избягам, приятел. Просто не мога.

— Джак, ако това нещо гръмне…

— Ще получиш повишение — прекъсна го Райън.

— Нали знаеш какво ще трябва да направя? — попита вицепрезидентът.

— Да, Роби, ще трябва да се включиш в играта — ти гониш. Бог да ти е помощ, ако това се случи — каза Райън и добави наум — Само че това вече няма да бъде мой проблем.

Това бе някаква утеха. Да убиеш някого с пистолет беше едно, но да убиеш милиони с ядрен… не, той просто не можеше да стори това, без после да налапа дулото.

„Прекалено добър католик си, Джак, момчето ми“, помисли си президентът.

— Господи, Джак — каза старият му приятел по цифровата кодирана радиовълнова линия. Явно си представяше какви ужаси щеше да му се наложи да сътвори, независимо от това дали е син на свещеник или не…

— Роби, ти си най-добрият приятел, който някой би могъл да има. Ако ние тук не успеем, грижи се за Кети и децата вместо мен, бива ли?

— Знаеш, че ще го направя.

— Ще знаем какво е положението след десет минути, Роб. Обади ми се тогава, а?

— Прието — отвърна бившият шофьор на Томкет. — Край.

— Д-р Грегъри, кажете ми нещо повече.

— Сър, насочената към нас ракета вероятно е техният еквивалент на нашата стара W-51. Пет мегатона или там някъде. Ще унищожи Вашингтон и всичко в радиус от десет мили. По дяволите, дори ще изпочупи прозорците в Балтимор.

— А какво ще стане с нас, тук?

— Нямаме шанс. Ако приемем, че е насочена в триъгълник с върхове Белия дом, Капитолия и Пентагона, килът на кораба може и да оцелее, но само защото е под водата. Хората не. Е, може би няколко големи късметлии във вашингтонското метро. То е достатъчно дълбоко под земята. Но и тяхното оцеляване е под въпрос, защото пожарите най-вероятно ще изтеглят всичкия въздух от тунелите — той сви рамене. — Подобно нещо не се е случвало досега. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не стане.

— Какъв е шансът да не се задейства?

— Пакистанците се провалиха няколко пъти при изпитания — главите не се взривиха. Ние срещнахме подобен проблем веднъж — причината се оказа замърсяване с хелий. Това бе причината за фиаското и на онази бомба на терористите в Денвър…

— Спомням си.

— Добре — каза Грегъри. — В момента е някъде над Бъфало. Сега навлиза в атмосферата. Това би трябвало да я позабави малко.

— Сър, определено е насочена към нас, съобщиха от Националния военен команден център — каза някой.

— Разбрано — потвърди капитан Блънди.

— Обявена ли е тревога за цивилното население? — попита Райън.

— Съобщават по радиото, сър — отговори един моряк. — Върви и по Си Ен Ен.

— Хората сигурно са изпаднали в паника — промърмори Райън и отново дръпна от цигарата.

„Вероятно не. Повечето хора не знаят какво означава воят на сирените, а останалите не вярват на това, което съобщават по радиото“, помисли си Грегъри.

— Капитане, приближава се. Сега пресече границата между Пенсилвания и Ню Йорк…

— Системата активирана ли е? — попита Блънди.

— В пълна готовност сме, сър — отговори началникът на оръжейната секция. — Готови сме за стрелба с предната установка. Заповедта за откриване на огън е въведена. Всички ракети са Block-IV.

— Много добре — каза капитанът, наведе се напред, вкара ключа си в системата и го завъртя. — Системата е напълно активирана. Специален автоматичен режим.

Той се обърна към Райън и поясни:

— Сър, това означава, че компютърът поема нещата оттук нататък.

— Разстоянието до целта сега е триста мили — съобщи някой.

„Доста хладнокръвно приемат нещата“, помисли си Райън. „Може би просто не могат да повярват, че това се случва наистина… По дяволите, и на мен ми е трудно да повярвам…“

Той дръпна още веднъж от цигарата, докато наблюдаваше как пулсиращата точка на екрана слизаше надолу, следвайки изчисления от компютъра вектор на движение, който сочеше Вашингтон, окръг Колумбия.

— Всеки момент ще се задейства — каза началникът на оръжейната секция.

Не чакаха дълго. В следващия миг „Гетисбърг“ потръпна при излитането на първата ракета.

— Едно тръгна! — съобщи един матрос отдясно. — Едно тръгна чисто!

— Добре.

Ракетата SM2-ER имаше две степени. Първият заряд я изтласкваше от подобната на силоз шахта на предната установка, като оставяше след себе си плътна следа от сив дим.

— Идеята е да я прихванем на разстояние около двеста мили — обясни Грегъри. — Двете ракети се срещат там някъде и б-у-у-м!

— Там са предимно ферми, място за лов на фазани — каза Райън, като си припомни ловните излети в младежките си години.

— Хей, установих визуален контакт с копелето — извика някой. Към радара за контрол на огъня имаше камера с десеткратно увеличение, която сега показваше летящата към тях балистична ракета като безформено бяло петно, нещо като метеор, помисли си Райън.

— Прехващане след четири, три, две, едно… Ракетата се приближи до целта, но избухна зад нея. — Огън две!

„Гетисбърг“ отново потръпна.

— Две тръгна чисто! — съобщи същият глас.

Сега китайската ракета бе над Харисбърг, Пенсилвания, и бе „намалила“ скоростта си до тринадесет хиляди мили в час…

Излетя трета ракета, след секунда я последва и четвърта. При специалния автоматичен режим компютърът изстрелваше ракети, докато не получеше съобщение, че целта е унищожена. Това уреждаше всички в Бойния информационен център.

— Останаха само две Block-IV — каза началникът на оръжейната секция.

— Няма проблем, те са евтини — спокойно отбеляза капитан Блънди. — Хайде, бебче!

Номер две също експлодира зад целта, както показа телевизионната камера.

— Три, две, едно, сега!

Същото стори и номер три.

— Ох, мамка му, ох, боже! — възкликна Грегъри. Всички обърнаха глави към него.

— Какво? — попита Блънди.

— Инфрачервените търсещи системи — те се насочват към центроида на източника на инфрачервена светлина, а това е зад ракетата.

— Какво? — попита Райън. Стомахът му се бе свил на топка.

— Най-ярката част от целта е зад самата цел. Ракетите се насочват натам! Ох, мамка му! — ужасено отвърна д-р Грегъри.

— Пет тръгна, шест тръгна… и двете излетяха чисто — съобщи гласът отдясно.

Китайската ракета сега бе над Фредерик, щата Мериленд, и приближаваше вече с дванадесет хиляди възела…

— Това е, Block-IV свършиха.

— Активирай Block-Ill — без да се замисли, заповяда Блънди.

Следващите две прехващащи ракети направиха същото като предшественичките си — приближиха се на по-малко от метър до целта, но избухнаха точно зад нея, а скоростта й надвишаваше значително степента на възпламеняване на експлозивния заряд на бойните глави на S2-ER, така че поразяващите осколки не можеха да я настигнат…

— Огън седем! Чисто — „Гетисбърг“ потръпна отново.

— Тази е с радарно насочване — каза Блънди, като стисна юмрук пред гърдите си.

— Пет и шест се представиха точно като предишните четири, пропускайки целта едва с няколко метра.

Още едно потръпване.

— Осем! Чисто!

— Трябва да я ударим, преди да слезе на хиляда и петстотин метра. След това вече може да избухне — отвърна Грегъри.

— На такова разстояние мога да я поразя с петинчовото си оръдие — каза Блънди. В гласа му започна да се прокрадва страх.

Райън се чудеше защо не трепери. Смъртта бе протягала студените си ръце към него неведнъж… в центъра на Лондон… в собствения му дом… в „Червеният октомври“… на онзи безименен хълм в Колумбия. Един ден щеше да го докосне. Дали това щеше да стане днес? Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в алуминиевия пепелник.

— Добре, ето седем приближава — пет, четири, три, две, едно — сега!

— Пропусна! Мамка му!

— Девет тръгна… Десет тръгна… и двете чисто! Свършихме ракетите — съобщи невидимият старшина. — Това е, момчета.

Китайската балистична ракета премина над околовръстното шосе на окръг Колумбия — междущатска магистрала 695, и сега бе на по-малко от шест хиляди метра, светейки в тъмнината като метеор, за каквато я помислиха някои хора и я посочиха на други до тях. Ако продължаваха да я следят с поглед до взрива, очите им щяха да експлодират и те щяха да умрат слепи…

— Осем пропусна! Само на един шибан косъм! — гневно обяви гласът. На телевизионния екран взривът изглеждаше на сантиметри от целта.

— Остават още две — каза началникът на оръжейната секция.

Горе предният радар SPG-62 заливаше целта с вълни в рентгеновия обхват. Издигащата се ракета SM-2, чийто реактивен двигател продължаваше да гори, се насочи по отразения сигнал, фокусира източника на отразената енергия и се устреми към него като нощна пеперуда към пламък — робот-камикадзе с размерите на малка кола, който се движеше с близо две хиляди мили в час и търсеше обект, летящ шест пъти по-бързо… две мили… една миля… деветстотин метра… петстотин метра… сто мет…

… и метеорът на телевизионния екран се превърна в сноп искри и пламъци…

— Да! — изкрещяха в един глас двадесет мъже.

Камерата проследи падащите искри. На съседния екран радарът показа, че те се изсипват в централната част на Вашингтон.

— Трябва да се изпратят хора да съберат тези отломки. Някои от тях ще са плутоний, а пипането му не е много здравословно — каза Грегъри и се облегна на една колона. — Закачи я на косъм. О, Боже, как успях да оплескам програмата си по такъв начин?

— Не бих се косил толкова много, д-р Грегъри — отвърна му първи главен старшина Лийк. — Вашият софтуер помогна на последната да се насочи по-добре. Мисля, че искам да те почерпя една бира, приятел.