Том Кланси
Мечката и драконът (60)

59.
Извън контрол

След смъртта на генерал Пън командването на 34-а удара армия бе поето от генерал-майор Гъ Ли, който бе командир и на 302-ра бронетанкова дивизия. Първата му задача бе да се разкара оттам и той го стори, като заповяда на водача да отдалечи бързо танка от подобния на артилерийски рубеж хълм. Тялото на Пън бе натоварено на един от оцелелите разузнавателни бронетранспортьори, който пое след танка. Гъ реши, че първо трябва да разбере какво точно се е случило, а не веднага да се хвърли да отмъщава за смъртта на командира си. След двадесет минути той пристигна до собствената си секция за управление, където имаше един команден бронетранспортьор като този, с който бе пристигнал Пън. Трябваха му радиостанциите, защото полевите телефони не работеха, неизвестно по каква причина.

— Трябва да говоря с маршал Лю — каза той, като поиска да настроят станцията на честотата, използвана от командването. Обаждането достигна до Пекин през няколко междинни станции. Изчака още десет минути, тъй като министърът на отбраната, както му казаха, бе на заседание на Политбюро. Най-сетне познатият глас прозвуча по радиостанцията.

— Тук е маршал Лю.

— Тук генерал-майор Гъ Ли, командващ триста и втора бронетанкова дивизия. Генерал Пън Сиван е мъртъв — съобщи той.

— Какво се случи?

— Той отиде напред до разузнавателната секция, за да огледа челото на настъплението ни, и бе убит от снайперистки куршум. Разузнавателната секция попадна на малка засада, приличаше на един-единствен руски бронетранспортьор. Разкарах го с танка си — продължи Гъ. Това донякъде беше вярно, а и се предполагаше, че трябва да каже нещо подобно.

— Разбирам. Каква е ситуацията като цяло? — попита министърът на отбраната.

— Тридесет и четвърта ударна армия напредва… е, напредваше. Сега спря настъплението, за да проведе реорганизации в командването. Искам указания, другарю министър.

— Ще подновиш настъплението, ще завземеш руската златна мина, ще организираш охраната й и ще продължиш на север към петролните полета.

— Слушам, другарю министър, но трябва да ви уведомя, че двадесет и девета армия, точно зад нас, е понесла сериозен удар преди един час и според някои сведения е пострадала доста зле.

— Колко зле?

— Не знам. Съобщенията са непълни, но положението не изглежда добро.

— Какъв е бил ударът?

— Въздушна атака от неизвестен засега източник. Както казах, съобщенията засега са непълни. В момента Двадесет и девета изглежда дезорганизирана — докладва Гъ.

— Добре. Ти продължаваш настъплението. Четиридесет и трета армия е зад Двадесет и девета и тя ще ти осигури поддръжка. Внимавай за левия си фланг…

— Знам за сведенията за присъствие на руски части западно от мен — каза Гъ. — Ще изпратя една механизирана дивизия да се справи с тях, но…

— Какво но?

— Нямаме разузнавателна информация за това, какво има пред нас, другарю маршал. Тези сведения са ми нужни за безопасността на настъплението.

— Безопасност ще си осигурите, като настъпвате бързо в територията на противника и унищожавате всяка формация, която се изпречи на пътя ви — твърдо му каза Лю. — Продължете настъплението!

— Както заповядате, другарю министър.

Това като че ли бе единственият подходящ отговор в тази ситуация.

— Докладвай ми, когато е необходимо.

— Тъй вярно — обеща Гъ.

— Много добре. Край.

Шумът от статичното електричество измести гласа на маршала.

— Чухте го — каза Гъ на полковник Ва Чънгун, когото току-що наследи от Пън като свой началник на оперативния отдел. — Сега какво, полковник?

— Продължаваме настъплението, другарю генерал.

Гъ кимна.

— Издай заповед!

Четири минути по-късно, след като разпространените по радиостанциите разпореждания достигнаха до ниво батальон, частите се раздвижиха.

Сега вече не се нуждаеха от разузнавателна информация, реши полковник Ва. Знаеха, че би трябвало да някакви леки руски части там, отвъд хълма, където Пън намери смъртта си по най-глупавия начин.

„Не го ли предупредих?“, ядоса се мислено Ва. „Нали и Гъ го предупреди?“

Не бе нещо неочаквано генерал да загине в битка, но да загине от един-единствен куршум, изстрелян от някакъв стрелец единак бе повече от глупаво. Един прост снайперист похаби повече от тридесет години обучение и опит!

 

 

— Ето, тръгват отново — каза майор Тъкър, като видя гъстия черен дим от изпускателните тръби на дизеловите двигатели. Тежките бронирани машини се раздвижиха. — На около шест километра от първата ви линия от танкове са.

— Жалко, че не можем да дадем един от тези терминали на Синявски — въздъхна Бондаренко.

— Те не са чак толкова много, сър — поясни Тъкър. — „Сън Майкросистъмс“ продължават да изпълняват поръчката.

 

 

— Беше генерал Гъ Ли — каза Лю на членовете на Политбюро. — Лош късмет. Генерал Пън е мъртъв, убит е от снайперистки куршум — току-що научих.

— Как е станало това? — попита премиерът Ху.

— Пън е отишъл отпред, както би трябвало да стори един добър генерал, и там е имало някакъв руснак късметлия с карабина — обясни министърът на отбраната. В този момент един от помощниците му се приближи до него и му подаде лист хартия. Той го прегледа. — Това потвърдено ли е?

— Да, другарю маршал. Лично поисках и получих потвърждение. Корабите се виждат от брега дори в този момент.

— Какви кораби? Кой бряг? — попита Ху. За него бе необичайно да взема активно участие в тези заседания. Обикновено той оставяше другите да говорят, слушаше ги, без да се меси, и после съобщаваше какви са единодушните решения, които са взели останалите.

— Другарю — отвърна Лю, — изглежда, че някакви американски кораби обстрелват бреговата ни ивица край Гуанчжоу.

— Обстрелват? — попита Ху. — Имаш предвид с оръдия?

— Да, така гласи донесението.

— И защо ще правят това? — запита премиерът, някак си объркан от тази информация.

— За да разрушат бреговите ни позиции и…

— Това не е ли нещо, което се прави преди нахлуване — подготовка за военноморски десант на брега? — попита министър Шен.

— Ами, да, може да бъде и това, предполагам — отговори Лю, — но…

— Нахлуване? — събуди се Ху. — Непосредствено нападение на наша земя?

— Подобно нещо е много малко вероятно — каза Лю на колегите си от Политбюро. — Те нямат възможност да стоварят на брега достатъчен брой хора и техника. Америка просто не разполага с необходимите формирования, за да направи такъв…

— А ако са получили помощ от Тайван? Колко подразделения имат бандитите? — попита Тун Цзе.

— Ами, те имат някакви сухопътни сили — призна Лю. — Но ние можем да…

— Преди една седмица ни каза, че разполагаме с необходимите сили и средства да разгромим руснаците, дори ако те получат военна подкрепа от Америка — отбеляза Цян с нарастваща възбуда. — Каква измислица ще ни предложиш сега, Лю?

— Измислица! — прогърмя гласът на маршала. — Представям ви фактите, а вие ме обвинявате за това?

— Какво не си ни казал, Лю? — рязко попита Цян. — Ние тук не сме селяни, за да ни казваш на какво да вярваме.

— Руснаците се съпротивляват. Отвърнаха на удара ни. Съобщих ви за това и както ви казах по-рано, такова нещо може да се очаква. Ето че то се случи. Ние водим война с руснаците. Това не е обир на празна къща. Това е въоръжен сблъсък между две велики сили и ние ще победим, защото имаме повече и по-добре обучени войски. Те не се бият добре. Пометохме граничната им отбрана и подгонихме армията им на север, а те не проявиха мъжеството да ни се опълчат и да защитят собствената си земя! Ние ще ги смажем. Да, те ще отвърнат на удара. Трябва да очакваме това, но то няма значение. Ние ще ги смажем, казвам ви! — разпалено повтори той.

— Има ли някаква информация, за която не си ни казал досега? — попита министърът на вътрешните работи Тун.

— Наредих на генерал-майор Гъ да поеме командването на Тридесет и девета ударна армия. Той ми доложи, че Двадесет и девета армия е понесла въздушна атака по-рано тази сутрин. Пораженията, нанесени при нападението, все още не са уточнени, вероятно са успели да прекъснат комуникациите, но една въздушна атака не може да навреди сериозно на механизирана сухопътна сила. Средствата на войната не позволяват това.

— И сега какво? — попита Ху.

— Предлагам да отсрочим заседанието и да позволим на министър Лю да се върне към управлението на въоръжените ни сили — предложи Цзян Хансан. — И да се съберем отново, нека кажем, в шестнадесет часа.

Мъжете около заседателната маса закимаха. Всички имаха нужда от време, за да преосмислят нещата, които чуха тази сутрин… и вероятно да дадат на министъра на отбраната време да докаже твърденията си. Ху преброи гласовете и стана.

— Много добре. Отлагаме заседанието за следобед.

Членовете на Политбюро се разотидоха доста покорно, без обичайните разговори на малки групички и шеги между стари другари. Щом излязоха от заседателната зала, Цян отново се лепна за Фан.

— Тук нещо съвсем не е наред. Чувствам го.

— Съвсем сигурен ли си?

— Фан, не знам какво точно са сторили американците на железопътните ми мостове, но мога да те уверя, че за да ги разрушат така, както ми докладваха тази сутрин, е нещо доста сериозно. Нещо повече — пораженията са нанесени целенасочено и систематично. Американците, трябва да са били американците, съвсем преднамерено са ни лишили от възможността да снабдяваме настъпващите си армии. Така се прави, ако искаш да смажеш някого. А сега и генералът, който командваше настъплението ни, е убит внезапно — случаен куршум, глупости! Този тъпанар Лю ни води към гибел, Фан.

— Ще научим повече днес следобед — каза Фан, след което остави колегата си и бързо продължи към своя кабинет. Когато стигна там, той продиктува поредния пасаж от дневните си записки. За първи път министърът се замисли дали това не бе неговото завещание.

 

 

Мин се притесни от поведението на министъра. Както повечето възрастни мъже той почти винаги бе неизменно спокоен и оптимистично настроен. Фан се държеше като стар благородник дори когато отвеждаше нея или някоя от колежките й в леглото си. Това бе приятно качество, една от причините, поради която момичетата от персонала не се противопоставяха по-упорито на поканите му за интимно общуване. Освен това той се грижеше за онези, които задоволяваха нуждите му. Този път тя водеше записките си тихо, докато Фан диктуваше отпуснат в креслото си, със затворени очи и с монотонен глас. Това продължи половин час, след което Мин седна зад бюрото си, за да свали стенограмата. Когато свърши, бе дошло време за обяд и тя излезе заедно с колежката си Чаи.

— Какво става с него? — попита тя Мин.

— Заседанието тази сутрин не е преминало гладко. Фан е загрижен за хода на войната.

— Но нали там всичко върви добре? Нали така казаха по телевизията?

— Изглежда, че има някакви проблеми. Тази сутрин са спорили колко сериозни са те. Цян е бил особено загрижен, защото американците са нанесли удари на железопътните ни мостове в Харбин и в Бейан.

— А-а — каза Чаи и хвърли в устата си хапка ориз с клечките за хранене. — И как го приема Фан?

— Изглежда доста напрегнат. Може би тази вечер ще има нужда да се поотпусне.

— О-о? Е, аз ще се погрижа за него. Така или иначе имам нужда от нов стол в службата — изкикоти сетя.

Обядът продължи по-дълго от обичайното. Беше ясно, че министърът няма да има нужда от тях за момента и Мин използва свободното време, за да се разходи по улиците и да види какво е настроението на хората. Усещането бе доста странно. Тя остана извън кабинета по-дълго, отколкото бе необходимо на компютъра да се самоизключи, и макар екранът да остана черен в режим на изчакване, харддискът започна да се върти и вграденият модем беззвучно се включи.

 

 

Въпреки че минаваше полунощ, Мери Пат Фоли бе в своя кабинет и проверяваше електронната си поща през всеки петнадесет минути с надеждата да намери ново послание от Зорге.

— Имате поща! — уведоми я механичният глас.

— Да! — ентусиазирано реагира тя и моментално записа документа в своя компютър. После вдигна телефона. — Докарайте Сиърс тук.

След като свърши това, г-жа Фоли погледна часа на изпращане на съобщението. Беше изпратено от Пекин някъде в ранния следобед местно време… Какво ли означаваше това? Тя се разтревожи, че всяко нарушение на графика би могло да предвещава гибелта на Пойна птичка и край на сведенията от Зорге.

— Работим до късно? — попита Сиърс от вратата.

— А кой не работи? — отвърна с въпрос Мери Пат. Тя му подаде последната разпечатка. — Четете.

— Заседание на Политбюро, този път сутринта за разнообразие — каза Сиърс, докато погледът му пробягваше по текста. — Изглежда, този път са се посдърпали. Този Цян е вдигнал един малък скандал… о, добре, после е говорил с Фан насаме и е изразил известно безпокойство… разбрали са се да се срещнат отново следобед и… ох, мамка му!

— Какво?

— Обсъждали са повишаване на степента на бойната готовност на техните междуконтинентални балистични ракети… да видим… не е взето твърдо решение по технически причини — не са били сигурни колко време могат да държат ракетите си заредени с гориво, но са потресени от факта, че сме унищожили ракетната им подводница…

— Напишете това. Ще му сложа гриф „Критично“ — каза му заместник-директорът на ЦРУ по оперативната част.

„Критично“ осигуряваше най-високия приоритет в обмена на съобщения между правителствените институции в САЩ. Всеки документ с гриф „Критично“ трябваше да бъде предаден в ръцете на президента до петнадесет минути от съставянето му. Това означаваше, че Джошуа Сиърс бе принуден да го напише толкова бързо, колкото можеше да печата на клавиатурата, а това доведе до някои грешки в превода.

 

 

Райън бе заспал от около четиридесет минути, когато телефонът до леглото му зазвъня.

— Да?

— Г-н президент — съобщи някакъв безименен глас от комуникационния център на Белия дом, — получихме „Критично“ послание до вас.

— Добре. Донесете го.

Джак се надигна от леглото и стъпи върху килимчето. Като нормално човешко същество, което живееше в собствения си дом, той не обичаше да носи хавлия. Обикновено сутрин се разкарваше из къщи по бельо и на бос крак, но сега това вече не му бе позволено, така че винаги държеше един син халат под ръка до леглото. Беше му подарен преди доста време, когато преподаваше история във Военноморската академия — подариха му го неговите студенти и на ръкавите бяха извезани едната широка и четирите тесни ленти на адмирал на флота. В това облекло и с кожени пантофи, които също се появиха с новата длъжност, той излезе в коридора на горния етаж. Нощният екип от службата за охрана вече се бе раздвижил. Пръв към него се приближи Джо Хилтън.

— Чухме, сър. Вече идва насам.

Райън, който през последната седмица бе спал по-малко от пет часа на нощ, изпитваше непреодолимо желание да се отпусне и да смачка нечий фасон, но не можеше да стори това с тези хора, защото те просто си вършеха работата, като се лишаваха и от малкото си време за отдих.

Специален агент Чарли Малоун бе на пост до асансьора. Той пое папката от куриера и я подаде на Райън.

— Хъм-м — изръмжа президентът и разтри лицето си с ръце, след като отвори папката. Първите три реда си проправиха път до съзнанието му. — Ох, мамка му!

— Нещо не е наред? — попита Хилтън.

— Телефон — каза Райън.

— Оттук, сър — реагира моментално Хилтън и го поведе към дежурното помещение на хората от службата за охрана.

Райън вдигна телефона и каза:

— Мери Пат в Ленгли.

Не се наложи да чака дълго.

— Мери Пат, Джак е. Какво е това?

— Точно това, което виждаш. Говорят за зареждане на междуконтиненталните си ракети. Поне две от тях са насочени към Вашингтон.

— Страхотно. И сега какво?

— Току-що разпоредих един от разузнавателните ни спътници да поразгледа по-внимателно базите с пусковите им съоръжения. Те са две, Джак. Това, което ни интересува, е Сюанхуа. То е на около четиридесет градуса и тридесет и осем минути северна ширина и сто и петнадесет градуса и шест минути източна дължина. Дванадесет силоза с ракети ССС-4 вътре. Тези са от новите, те заместиха старите пускови позиции, които бяха в тунели и в пещери. Прави, вертикални силози, вкопани в земята. Цялата база е с размери шест на шест мили. Силозите са разположени така, че един ядрен боеприпас да не може да порази едновременно две ракети — поясни Мери Пат, докато разглеждаше спътниковите снимки на мястото, за което говореше.

— Това наистина ли е сериозно?

В разговора се включи още един глас:

— Джак, Ед е. Трябва да приемем това сериозно. Обстрелът на бреговата им ивица от флотата ни ги е стреснал. Проклетите идиоти си мислят, че можем да се опитаме да нахлуем там.

— Какво? С какво да нахлуем? — попита президентът.

— Те са много ограничени в мисленето си, Джак, и не винаги логиката им съвпада с нашата — отвърна му Ед Фоли.

— Страхотно. Добре. Вие двамата елате тук. Доведете и най-добрия си „китаец“.

— Вече пътуваме — каза директорът на ЦРУ.

Райън постави слушалката на мястото й и погледна Джо Хилтън.

— Събуди всички. Китайците май ни се разсърдиха.

 

 

Плаването нагоре по река Потомак съвсем не бе лесно. Капитан Блънди не бе пожелал да изчака на борда да се качи пилот, който да му помогне с опита си в речното корабоплаване, защото военноморските офицери винаги бяха твърде горделиви, щом станеше дума за навигация, и това понапрегна ситуацията за дежурната смяна на мостика. Широчината на реката рядко надвишаваше триста метра, а крайцерите са кораби, строени за плаване в открито море, не плоскодънни лодки. Веднъж се приближиха опасно до тинестия бряг, но щурманът успя да завие навреме не без помощта на няколко по-груби израза. Радарът на кораба бе включен и работеше — всъщност хората се страхуваха да изключат системата, защото както повечето технически достижения и тя предпочиташе действието пред мързела и спирането й можеше да доведе до някоя повреда. Така радиовълновата енергия, която се излъчваше от четирите огромни въртящи се антени върху надстройката на „Гетисбърг“, предизвика смущения в почти всички телевизионни приемници в района, но нищо не можеше да се направи по този въпрос, а и едва ли някой забеляза движещия се нагоре по реката крайцер по това време на нощта. Когато мостът „Удроу Уилсън“ се появи в полезрението, „Гетисбърг“ най-сетне плавно спря, за да изчака задържането на трафика по околовръстното шосе на Вашингтон. Това предизвика обичайните в такива случаи задръствания, но в този час нямаше кой знае колко хора, които да се ядосват, макар че един-двама по-нервни шофьори започнаха да надуват клаксоните си, докато корабът преминаваше между вдигнатите секции на моста. Капитан Блънди си помисли, че те сигурно са нюйоркчани. Последва още един поворот щирборд за влизане в река Анакостия, след което преминаха под друг вдигащ се мост — името на този бе „Джон Филип Соуса“, пред слисаните погледи на няколко шофьори и малко по-късно плавно акостираха край един подвижен кей, на който бе привързан корабът на ВМС на САЩ „Бари“ — пенсиониран ескадрен миноносец, който сега бе разжалван до статута на музей.

Капитан Блънди забеляза, че хората, които поеха въжета на кея, бяха предимно цивилни. Какво, по дяволите, означаваше това?

„Престрояването“ — Грегъри бе научил, че на езика на флотата това означаваше да паркираш кораба, не бе кой знае колко интересно за гледане, но когато маневрата бе завършена, капитанът сякаш изпита облекчение, че всичко това е вече зад гърба му.

— Стоп машини — нареди командирът на хората в машинното отделение и въздъхна с облекчение в компанията на всички останали на мостика, както забеляза Грегъри.

— Капитане? — попита пенсионираният офицер от сухопътните войски.

— Да?

— За какво всъщност е всичко това?

— Ами, не е ли очевидно? — отвърна Блънди. — Ние сме във война с китайците. Те имат междуконтинентални балистични ракети и предполагам, че министърът на отбраната иска да имаме готовност да реагираме, ако изпратят някоя от тях към Вашингтон. Главнокомандващият на обединените сили в Атлантика изпрати една „Егида“ в Ню Йорк, а освен това мога да се обзаложа, че и Тихоокеанският флот е наредил на няколко такива да наглеждат Лос Анджелис и Сан Франциско. Може би и Сиатъл. Там има достатъчно кораби с добри оръжейни системи. Имате ли резервни копия от софтуера си?

— Разбира се.

— Ами добре тогава. След няколко минути от дока ще ни прекарат телефонна линия. Ще видим дали ще се намери начин да ги прехвърлите на другите заинтересовани страни.

— Уф — тихо въздъхна д-р Грегъри. Наистина трябваше да се сети за това по пътя дотук.

 

 

— Тук Червен вълк четири. Китайският авангард навлезе в полезрението ми — съобщи по радиостанцията полковият командир. — На около десет километра южно от нас е.

— Много добре — отвърна Синявски. Точно където Бондаренко и американските му помощници казаха, че е. Добре. В командния пункт имаше още двама генерали — командващите на 201-ва и на 80-а мотострелкова дивизия, командирът на 34-а също би трябвало да идва насам, докато 94-а се преориентира, за да атакува десния фланг на противника на около тридесет километра по на юг.

Синявски извади отдавна загасналата, сдъвкана пура от устата си, хвърли я на тревата, извади друга от джоба на куртката и я запали. Беше хубава хаванска пура с много приятен аромат. Началникът на артилерията бе срещу него, от другата страна на масата за карти, която представляваше няколко дъски, подредени върху две магарета за рязане на дърва, но в момента вършеше чудесна работа. Съвсем наблизо бяха окопите, в които можеха да се укрият, в случай че противникът откриеше артилерийска стрелба към тях, както и най-важното — кабелите към комуникационната станция, разположена на цял километър в западна посока. Тя щеше да бъде първото нещо, което китайците щяха да се опитат да поразят, защото щяха да сметнат, че той се намира там. В действителност единствените хора там бяха само четирима офицери и седем сержанти, които се намираха в бронетранспортьори, скрити в специално изкопани окопи за по-голяма сигурност. Задачата им бе да поправят онова, което китайците успееха да повредят.

— Е, другари, идват право към гостната ни, а? — каза той на хората около себе си. Синявски бе воин от двадесет и шест години. Странно, но той не бе син на военен — баща му преподаваше геология в Московския държавен университет. Когато за първи път гледа филм за войната обаче, още щом излезе от киносалона, Синявски реши да стане офицер. Той положи много усилия, премина през различни школи, упорито изучаваше история, като наблягаше основно на разделите за подвизите на Червената армия. Това можеше да бъде неговата Курска дъга, помисли си той, като си спомни за битката, в която Ватутин и Рокосовски бяха смазали последния опит на Хитлер да възобнови офанзивата в Русия и която бе сложила началото на дългия поход на неговата Родина до Райхстага в Берлин. И тогава Червената армия бе разполагала с блестяща разузнавателна информация, знаейки времето, мястото и характера на германското нападение, благодарение на което бе успяла да се подготви толкова добре, че дори един от най-добрите полеви командири на Третия райх — Ерих фон Манщайн, бе строшил зъбите си в здравата руска стомана.

„Така ще бъде и сега“, обеща пред себе си Синявски. Единственото нещо, което будеше недоволството му, бе, че трябва да стои в тази палатка, покрита с камуфлажна мрежа, вместо да се бие на фронта редом с хората си, но все пак той вече не бе капитан и трябваше да стои тук и да участва в битката върху проклетата карта.

— Червен вълк, открийте огън, когато авангардът се приближи на осемстотин метра.

— Осемстотин метра, другарю генерал — потвърди командирът на танковия полк на дивизията. — Сега вече ги виждам съвсем ясно.

— Какво точно виждаш?

— Изглежда като формация в състав до батальон, основно танкове тип 90, няколко от тип 98, но те са съвсем малко, ако се съди по мястото им във формацията, вероятно са на командирите на подразделения. Голям брой верижни бронетранспортьори. Не виждам машини за насочване на артилерийски огън. Какво знаем за артилерията им?

— Придвижва се, няма готовност за откриване на огън. Наблюдаваме ги — увери го Синявски.

— Отлично. Те са на два километра от нас според показанията на далекомера ми.

— Имайте готовност.

— Слушам, командире.

— Мразя да чакам — обърна се Синявски към офицерите около масата. Всички те кимнаха, защото изпитваха същите чувства. В младежките си години той не бе взел участие в афганистанската война, защото прекара службата си предимно в Първа и във Втора гвардейска армия в Германия, подготвяйки се за битката с НАТО, която, слава богу, така и не се състоя. Това щеше да бъде първото му участие в реално сражение и генералът бе готов за него.

 

 

— Добре, ако пуснат тези ракети нагоре, ние какво можем да направим? — попита Райън.

— Ако ги изстрелят, единственото нещо, което ни остава, е да бягаме към скривалищата — каза министърът на отбраната Бретано.

— Нас това ни устройва. Ние ще се оправим. Какво ще стане обаче с хората, които живеят във Вашингтон, в Ню Йорк и в другите предполагаеми цели? — попита ПОТУС.

— Издадох заповеди на няколко крайцера клас „Егида“ да заемат позиции до вероятните цели, които са в близост до океана — отвърна Гръмотевицата. — Накарах един от хората ми от TRW да проучи възможностите за препрограмиране на ракетните системи така, че да могат да прихващат балистични цели. Той е приключил с теоретичната част и казва, че при симулациите всичко е минало добре, но те, разбира се, съвсем не са еквивалентни на практическите изпитания. Все пак е по-добре от нищо.

— Добре, къде са корабите?

— Има един тук в момента — отвърна Бретано.

— О-о? И кога стана това? — попита Роби Джексън.

— Преди по-малко от час. „Гетисбърг“. Още един пътува към Ню Йорк. Изпратихме и към Сан Франциско и Лос Анджелис, както и към Сиатъл, макар той да не е сред целите, поне доколкото знаем. Новият софтуер вече пътува към тях, за да могат да препрограмират ракетите си.

— Добре, това е нещо. А какво мислите за възможността да унищожим тези ракети, преди да са ги изстреляли? — попита Райън.

— Китайците наскоро усилиха защитата на силозите си — поставиха стоманени брони върху бетонните капаци — прилича малко на хижа. Те са наклонени и биха отразили повечето бомби, но не и тези с проникване в дълбочина на целите GBU-27, каквито използвахме срещу железопътните мостове…

— Ако са останали. По-добре попитай Гъс Уолъс — посъветва го вицепрезидентът.

— Какво имаш предвид? — попита Бретано.

— Имам предвид, че не сме произвели кой знае колко от този тип, а само миналата нощ военновъздушните сили хвърлиха около четиридесет.

— Ще проверя това.

— А ако няма? — попита Джак.

— Тогава или трябва да произведем още малко в доста кратки срокове, или да измислим нещо друго — отвърна Котаракът.

— Какво например, Роби?

— По дяволите, да изпратим екип за специални операции да ги вдигне във въздуха — предложи бившият пилот-изтребител.

— Самият аз не бих искал да опитам нещо подобно — отбеляза Мики Мур.

— По-добре е, отколкото някоя петмегатонна бомба да падне върху Капитолия, Мики — отвърна му Джексън. — Вижте, най-добре ще бъде, ако се окаже, че Гъс Уолъс има съответните бомби. За блек джетовете това е доста път, но можем да ги презаредим на отиване и на връщане — ще назначим ескорт от изтребители на въздушните заправчици. Сложно е, но сме отработвали подобни операции. Ако Гъс няма от проклетите бомби, ще му изпратим със самолет, ако изобщо намерим такива. Складовете за боеприпаси не са рог на изобилието. В инвентарните списъци има ограничен, краен брой от всеки артикул.

— Генерал Мур — каза Райън, — обадете се на генерал Уолъс и разберете това още сега, ако обичате.

— Да, сър — Мур се изправи и излезе от Залата за действия в кризисни ситуации.

— Гледайте — каза Ед Фоли и посочи телевизионния екран. — Започна се.

 

 

Дървесният пояс се превърна в огнен вал с дължина два километра. Светлината от експлозиите ослепи китайските танкисти, но за повечето от хората в машините от първия ред това вече нямаше значение. От тридесетте танка в тази линия само три избегнаха мигновената гибел. Съдбата на бронетранспортьорите, които се движеха между тях, не бе по-различна.

— Можете да откриете огън, полковник — каза Синявски на командира на артилерията си.

Заповедта бе приведена в изпълнение незабавно и земята под краката им се разтресе.

 

 

На компютърния екран това изглеждаше доста зрелищно. Китайците бяха влезли директно в клопката и резултатът от първия залп на руснаците бе ужасяващ.

Майор Тъкър пое дълбоко въздух, когато видя как неколкостотин мъже загубиха живота си.

— Върнете на тяхната артилерия, нареди Бондаренко.

— Да, сър.

Тъкър се подчини веднага, като промени фокуса и завъртя камерата, за да я насочи към китайската артилерия. Тя бе главно от буксирен тип, теглена от камиони и влекачи, а този тип оръдия се привеждаха в готовност за стрелба малко по-бавно. Руските снаряди започнаха да падат край тях още преди камионите да успеят да спрат и разчетите да откачат оръдията от тегличите. Въпреки обстрела китайските войници действаха експедитивно.

Тяхното обаче бе надпревара със смъртта, а тя бе стартирала първа. Тъкър наблюдаваше един разчет, който се опитваше да приведе 122-милиметровото си оръдие в готовност за стрелба. Войниците точно зареждаха, когато три снаряда паднаха достатъчно близо, за да убият повечето от тях и да повредят оръдието. Майорът увеличи образа и видя как един войник се гърчеше на земята и наоколо нямаше никой, който да му се притече на помощ.

— Гадна професия, нали? — тихо каза Бондаренко.

— Да — съгласи се Тъкър. Когато избухнеше някой танк, лесно можеше да си кажеш, че това е само една машина, нещо неодушевено. Знаеш, че вътре има трима-четирима души, но не можеш да ги видиш. Също както пилот-изтребител не би могъл да застреля свой колега, а „само“ да свали самолета му. Тъкър бе възприел този начин на мислене, характерен за военновъздушните сили, според който биват поразявани не хора, а предмети. Е, това бедно копеле с кръв по куртката не беше предмет, нали? Той отдалечи камерата и картината стана по-обща, за да спести на зрителите някои персонални аспекти на гледката.

— По-добре да бяха останали в собствената си страна, майоре — тихо отбеляза Бондаренко.

 

 

— Боже, каква касапница — каза Райън.

Той се бе сблъсквал със смъртта лице в лице, лично бе застрелвал хора, които упорито се опитваха да го убият, но това не правеше видяното по-поносимо. Изобщо. Президентът се обърна.

— Това излъчва ли се, Ед? — попита той директора на ЦРУ.

— Би трябвало — отвърна Фоли.

 

 

Така и беше. Картината се предаваше чрез URL — Единната търсачка на източници в Нетспийк на адрес: http://www.darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram. Дори нямаше нужда от реклама. Няколко сърфисти по Мрежата попаднаха на този сайт още в първите пет минути и „посещенията“ на потребителите, които гледаха „живото видео“, нарасна от 0 на 10 в рамките на три минути. После някои от тях влязоха в чатове и разпространиха новината. Програмата за наблюдение на търсачката в главната квартира на ЦРУ в Ленгли проследяваше местоположението на всеки, който посетеше сайта. За никого не бе изненада, че първата азиатска страна, която се включи, бе Япония и интересът на хората там към военните операции гарантираше рязък скок в броя на посещенията на страницата. Предаването включваше освен видеозапис и звук — коментари в реално време на експерти от военновъздушните сили, които даваха цветисти, но погрешни оценки на действията на своите униформени другари. Това направи впечатление на Райън и той го сподели с останалите.

— Това е насочено главно към хората под тридесет години — каза генерал Мур, който в този момент се върна в Залата за действия при кризисни ситуации.

— Какво става с бомбите? — припряно попита Джексън.

— Има само две от този тип — отговори Мур. — Други има най-близо в завода — „Локхийд-Мартин“ в Сънивейл. В момента тече производство.

— Мамка му — реагира Роби. — Значи се връщаме на план Б.

— Това означава специална операция, освен ако, г-н президент, не искате да дадете разрешение за удар с крилати ракети.

— Какви крилати ракети? — попита Райън, макар да знаеше отговора на този въпрос.

— Ами в Гуам имаме двадесет и осем такива с бойни глави W-80. Те са от малките, само около триста фунта. Има два варианта на поразяваща мощ — сто и петдесет и сто и седемдесет килотона.

— Термоядрено оръжие, значи?

Генерал Мур издиша дълбоко, преди да отговори.

— Да, г-н президент.

— Това ли е единствената възможност да извадим ракетите им от строя?

Не се налагаше да пояснява, че няма да нанесе ядрен удар, ако има друг изход.

— Можем да опитаме с конвенционални бомби — GBU-10 и GBU-15. Гъс има достатъчно от тях, но не от онези с проникване в дълбочина на целите, а защитата на силозите може би ще отрази боеприпасите ни встрани от шахтите. Е това може и да няма значение. Ракетите CSS-4 са доста деликатни и съществува голяма вероятност дори едно непряко попадение да повреди системите им за насочване… но не можем да бъдем сигурни.

— Предпочитам тези неща да не излитат.

— Джак, никой не иска да излитат — каза вицепрезидентът. — Мики, състави някакъв план. Трябва да направим нещо, за да ги извадим от строя, и това трябва да стане колкото може по-бързо, мамка му!

— Ще се обадя в командването на специалните операции, но те са в Тампа, дявол да го вземе.

— Руснаците имат ли хора за подобни действия? — попита Райън.

— Разбира се, частите се наричат Спецназ.

— И част от тези ракети са насочени към Русия?

— Определено изглежда така, да, сър — каза председателят на Комитета на началник-щабовете.

— В такъв случай те ни дължат това и, по дяволите, дължат го и на самите себе си — каза Джак и вдигна телефонната слушалка. — Трябва да говоря със Сергей Головко в Москва.

 

 

— Американският президент — съобщи секретарката му.

— Иван Еметович! — сърдечно поздрави Головко. — Новините от Сибир са много добри.

— Знам, Сергей, гледам какво става там на живо. Искаш ли и ти да видиш?

— Възможно ли е?

— Имаш ли компютър с модем?

— Човек вече не може без тези проклети неща — отвърна руснакът.

Райън му прочете електронния адрес.

— Просто влез в този сайт. Въвеждаме информацията от самолетите „Дарк Стар“ директно в Интернет.

— Защо, Джак? — веднага попита Головко.

— Защото по последни сведения отпреди две минути хиляда шестстотин и петдесет граждани на Китай го гледат и броят им бързо нараства.

— Политическа операция срещу тях, а? Искате да дестабилизирате правителството им?

— Е, няма да навреди на интересите ни, ако техните граждани разберат какво става в действителност, нали?

— Предимствата на свободния печат. Трябва да проуча това. Много находчиво, Иван Еметович.

— Не за това ти се обаждам.

— А за какво, товарищ президент? — попита председателят на СВР, загрижен от внезапната промяна в гласа на събеседника си. Райън не умееше да прикрива чувствата си добре.

— Сергей, разполагаме с доста обезпокоителна информация от тяхното Политбюро. Сега ти я изпращам по факса. Ще остана на телефона, докато я прочетеш.

Головко не се изненада, когато видя страниците да излизат от персоналната му факс машина. Той знаеше личните номера на Райън и американците знаеха неговите. Това просто бе един от начините, по които дадена разузнавателна служба незлобливо демонстрираше силата си. Първите листи, които машината изплю, бяха изписани на английски. Последваха ги няколко страници с китайски йероглифи.

— Сергей, изпратих ти и оригинала, в случай че вашите лингвисти и психолози са по-добри от нашите — каза президентът, като хвърли извинителен поглед към д-р Сиърс. Аналитикът на ЦРУ махна с ръка. — Те имат дванадесет ракети CSS-4, половината от които са насочени към вас, а другата половина — към нас. Мисля, че трябва да направим нещо по този въпрос. Възможно е, както вървят нещата, те да вземат някои недотам рационални решения.

— А вашите бомбардировки по крайбрежието им са ги довели до ръба, г-н президент — каза руснакът. — Съгласен съм, това е въпрос, който предизвиква определена загриженост. Защо не ударите тези неща с прекрасните бомби на вашите невидими самолети.

— Защото свършихме бомбите, Сергей. По-точно свършихме бомбите от съответния тип.

— Мамка му — бе реакцията отсреща.

— Погледни на нещата от моята позиция. Хората ми смятат, че единственият изход е операция на командоси.

— Ясно. Нека се консултирам с моите хора. Двадесет минути, г-н президент.

— Добре, знаеш къде да ме намериш — каза Райън и прекъсна връзката, след което горчиво погледна остатъците в чашата си за кафе. — Още една такава и самият аз ще се превърна в кана с кафе.

 

 

Той остана жив само защото се бе изтеглил в командната секция на 34-а армия. Неговата танкова дивизия пострада жестоко. Единият от батальоните му бе унищожен още в първата минута на битката. Друг сега се опитваше да маневрира на изток, за да привлече руснаците в преследване с бой — тактика, в която хората му бяха обучени. Артилерията му бе редуцирана от масирания руски огън в най-добрия случай до половината и настъплението на 34-а армия в Сибир бе вече част от историята. Настоящата му задача бе да се опита с двете си механизирани дивизии да организира огнева база, от която да се опита отново да поеме контрола над битката. Всеки път, когато се опитваше да премести някоя част, руснаците реагираха така, сякаш бяха прочели мислите му.

— Ва, изтегли каквото е останало от триста и втора назад до изходната линия от десет часа тази сутрин. Веднага! — заповяда той.

— Но маршал Лю няма да…

— Ако иска да ме разжалва, може да го направи, но сега той не е тук, нали? — изрева в отговор Гъ. — Предай заповедта!

— Слушам, другарю генерал.

 

 

— Ако разполагахме с тази играчка навремето, германците нямаше да стигнат и до Минск — каза Бондаренко.

— Да, полезно е да знаеш какво прави другият, нали?

— Чувствам се като някой от боговете на Олимп. Кой е измислил това нещо?

— А, двама души от Нортроп дадоха идеята и започнаха с един самолет, който се казваше „Тасит Рейнбоу“. Той изглеждаше като кръстоска между лопата за изриване на сняг и франзела, имаше пилот и освен това продължителността на полета му бе доста по-малка.

— Който и да е го е измислил, бих искал да му купя бутилка хубава водка — каза руският генерал. — Това нещо спасява живота на хората ми.

„И скъсва задниците на китайците“, добави наум Тъкър. Все пак такива са правилата в тази игра, нали?

— Имате ли друг самолет горе?

— Да, сър. „Грейс Кели“ покрива Първа бронетанкова.

— Покажете ми.

Тъкър използва мишката, за да затвори единия прозорец на екрана и да отвори друг. Генерал Дигс бе насочил камерите, за да наблюдава хората си на своя терминал, и майорът просто му открадна „добива“. Някакви части, които изглеждаха като две бригади, се придвижваха на север с умерен ход и унищожаваха всеки китайски камион или бронетранспортьор по пътя си. Бойното поле, ако това там можеше да се нарече така, представляваше обширно пространство, от което нагоре към небето се издигаха множество димни стълбове от простреляните транспортни машини. То напомни на Тъкър за вандалски опустошените петролни полета в Кувейт през 1991 година. Той увеличи изображението и видя, че по-голямата част от работата бе извършена от бронетранспортьорите „Брадли“. Целите там долу просто се бяха оказали недостойни за снарядите от основните оръдия на танковете. Абрамсите просто се движеха като овчарски кучета край по-леките верижни бронетранспортьори и изпълняваха охранителна мисия в безмилостния поход на север. Майорът пое управлението на една от камерите на „Грейс Кели“ от своя терминал и започна да търси други схватки…

— Кои са тези? — попита Тъкър.

— Това трябва да е „Бояр“ — отвърна Бондаренко.

На екрана се виждаха двадесет и пет танка Т-55, които настъпваха, подредени в линейна формация, и стреляха с основните си оръдия… срещу множество камиони и няколко бронетранспортьора…

 

 

— Зареди фугасен противотанков — заповяда лейтенант Команов. — Проследи целта, посока — един часа! Разстояние — две хиляди.

— Хванах го — каза мерачът секунда по-късно.

— Огън!

— Огън — потвърди мерачът, докато натискаше спусъка. Старият танк леко отскочи назад вследствие на изстрела. Мерачът и командирът проследиха с поглед трасиращия снаряд…

— Мина отгоре, мамка му, прекалено високо беше. Зареди друг фугасен противотанков.

Пълначът сложи следващия снаряд в затвора и извика:

— Зареден!

— Този път ще ударя това копеле — обеща мерачът, като едва забележимо свали мерника. Бедното копеле там дори не бе разбрало, че стреляха по него първия път…

— Огън!

— Огън…

Поредният откат и…

— Попадение! Добър изстрел, Ваня!

Трета рота се справяше добре. Времето, което прекараха в учебни стрелби, сега даваше резултат, помисли си Команов. Това тук беше много по-приятно, отколкото да стоиш в бункера и да чакаш те да дойдат при теб…

 

 

— Какво е това? — попита маршал Лю.

— Другарю маршал, заповядайте тук и погледнете — припряно каза младият подполковник.

— Какво е това? — повтори министърът на отбраната със заглъхващ глас и се приближи до монитора.

— Цао ни ма… — шокирано прошепна той, след което се съвзе и изрева. — Какво, по дяволите, е това?

— Другарю маршал, това е уебсайт от Интернет. Авторите й претендират, че това е директно телевизионно предаване от бойното поле в Сибир — младият старши офицер бе останал почти без дъх. — Показва как руснаците се бият с Тридесет и четвърта ударна армия…

— И?

— Избиват хората ни като животни, ако се съди по това — продължи подполковникът.

— Чакай малко… какво… как е възможно това? — попита Лю.

— Другарю маршал, този надпис тук означава даркстар. „Дарк Стар“ е името на едно американско безпилотно въздушно средство, шпионски търтей, според нашите сведения — самолет, изработен по технологията „Стелт“, който се използва за събиране на тактическа информация. Излиза, че те вкарват тази информация директно в Интернет, за да я използват като средство за пропаганда — поясни подполковникът. Това бе начинът, по който трябваше да представи нещата, но всъщност сега той наистина мислеше така.

— Кажи ми нещо повече.

Офицерът бе специалист в областта на разузнаването.

— Това обяснява успехите на техните атаки срещу нас, другарю маршал. Те могат да виждат всичко, което правим, едва ли не преди да сме започнали. То е все едно да подслушват командната ни комуникационна мрежа или щаба ни по време на заседания. Няма противодействие за това — заключи щабният офицер.

— Млад пораженец! — изрева маршалът.

— Може би има начин да преодолеем това тяхно преимущество, но аз не знам какъв е той. Системи като тази могат да виждат в мрака също както виждат през деня. Разбирате ли, другарю маршал? С това средство те могат да наблюдават всеки наш ход много преди да сме се приближили до техните формации. Това ни лишава от възможността за изненада… вижте тук — каза той и посочи екрана. — Една от механизираните дивизии на Тридесет и четвърта армия маневрира на изток. Те са тук…

Сега подполковникът показа местоположението на картата върху масата, след което продължи:

— … а противникът е тук. Ако нашите части се придвижат до тази точка незабелязано, вероятно ще успеят да ударят левия фланг на руснаците. За да стигнат до там обаче, са им необходими два часа, докато руснаците могат да прехвърлят едно от подразделенията си на преградна позиция само за един час. Това е предимството — завърши той.

— И това го правят американците?

— Очевидно е, сайтът в Интернет е американски, на тяхното ЦРУ.

— Значи така ни контраатакуваха руснаците?

— Явно е така. Те са знаели всеки наш ход днес. Само така може да са го направили.

— Защо американците разпространяват тази информация там, където всеки може да я види? — зачуди се Лю. Очевидният отговор не му дойде наум. Той знаеше, че информацията, която се изнася публично, трябва да бъде точно премерена и обработена, така че селяните и работниците да си направят правилните изводи.

— Другарю маршал, трудно ще бъде да съобщим по телевизията, че нещата вървят добре, когато това тук е достъпно за всеки, който има компютър.

— А-ах — ужаси се министърът на отбраната. — И всеки може да види това?

— Всеки, който има компютър и телефонна линия — отвърна подполковникът. Когато вдигна поглед, видя как Лю излиза от залата.

— Изненадан съм, че не ме застреля — каза офицерът.

— Все още може да го направи — отвърна му един полковник. — Но ти го изплаши.

Часовникът показваше четири следобед.

— Е, притесняващо си е.

— Млад глупак. Не разбираш ли? Сега той вече не може да скрие истината от Политбюро.

 

 

— Здрасти, Юрий — каза Кларк.

Москва изглеждаше различно по време на война. Настроението на хората по улиците не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Те бяха загрижени и сериозни. Това не бе толкова необичайно, защото човек не ходеше в Русия да гледа усмихнати граждани, също както не посещаваше Англия, за да пие кафе, но все пак имаше нещо друго. Негодувание. Гняв… решимост? Новите руски медии се опитваха да проявяват професионално безпристрастие. В някои коментари се намекваше, че неспособността на армията да спре китайците говори зле за националното единство на страната. Други тъгуваха за Съветския съюз, който Китай не би посмял дори да заплаши, камо ли да нападне. Доста питаха каква, по дяволите, е ползата от влизането в НАТО, ако нито една страна от пакта не се притича на помощ на новия си съюзник.

— Казахме на хората от телевизията, че ако споменат за присъствието на американска дивизия в Сибир, ще ги застреляме и те, разбира се, ни повярваха — каза с усмивка генерал-лейтенант Кирилин. Това бе нещо ново за Кларк и Чавес. Руснакът не се бе усмихвал много през последната седмица.

— Нещата май се оправят? — поинтересува се Чавес.

— Бондаренко ги е спрял при златната мина. Те дори няма да я видят, ако сведенията ми са верни. Има обаче нещо друго — сериозно добави той.

— Какво е то, Юрий? — попита Кларк.

— Загрижени сме, че могат да изстрелят ядрените си ракети.

— Ох, мамка му — възкликна Динг. — Това сериозно ли е?

— Дойде от вашия президент. В момента Головко говори по този въпрос с Грушевой.

— Е, и? Какво смятат да направят по въпроса? „Умни“ бомби? — попита Джон.

— Не, Вашингтон ни е помолил да изпратим екип за специални операции — каза Кирилин.

— Какво, по дяволите…? — изпъшка Джон. Той извади сателитния телефон от джоба си и погледна към вратата. — Извини ме, генерале. И-Ти трябва звъни в къщи^[1].

 

 

— Би ли повторил това още веднъж, Ед — чу Фоли в слушалката.

— Чу ме добре. Свършили са съответния тип бомби. Очевидно се оказва непреодолим проблем да се откарат бомбите до мястото, където се намират бомбардировачите.

— Да им го начукам! — коментира служителят на ЦРУ на паркинга пред офицерския клуб в Москва. Кодиращата програма на телефона не успя да скрие изразеното чувство. — Само не ми казвай, че понеже „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО, а Русия е член на пакта и понеже вие искате от шибаните руснаци да осъществят тази операция, интересите на северноатлантическата солидарност изискват и ние да се включим в играта. Това имаш предвид, нали?

— Освен ако не решиш да стоиш настрана, Джон. Знам, че ти не можеш да отидеш лично. Бойните действия са детска игра, а ти разполагаш с няколко много добри деца, които работят за теб.

— Ед, да не очакваш да изпратя хората си на нещо подобно, а аз да си остана в къщи и да плета чорапи? — разгорещено попита Кларк.

— Ти трябва да решиш, Джон. Ти си командир на „Рейнбоу“.

— И как смятате, че ще стане това? Очаквате да скочим там, нали?

— Хеликоптери…

— Руски хеликоптери. Не, приятел, благодаря…

— Наши хеликоптери, Джон. Първа бронетанкова дивизия има достатъчно, и то точно от необходимия тип…

 

 

— Искат да направя какво? — невярващо попита Дик Бойл.

— Чу ме.

— А гориво?

— Пунктът ти за зареждане е точно тук — каза полковник Мастърман, като показа мястото върху току-що появилата се на екрана сателитна снимка. — На върха на хълма, западно от някакво място, наречено Чъчън. Никой не живее там и изчисленията показват, че горивото ще ти стигне.

— Чудесно, само дето трасето на полета преминава на десет мили от тази база на изтребители.

— Осем F-l11 ще я ударят, докато вие пътувате натам. Считат, че ще затворят полосите им поне за три дни.

— Дик — каза Дигс, — не знам какъв точно е проблемът, но Вашингтон наистина се притеснява, че Джо ще изстреля междуконтиненталните си балистични ракети към нас, а Гъс Уолъс няма бомби от онези, които със сигурност ще ги извадят от строя. Това означава специална операция, долна и мръсна. Това е стратегическа мисия, Дик. Можеш ли да я изпълниш?

Полковник Бойл погледна картата, прецени на ум разстоянието…

— Да, ще трябва да монтираме допълнителните крила на блекхоуките и да напълним резервоарите догоре, за да можем да стигнем дотам. Все пак на връщане ще трябва да заредим.

— Добре, можеш ли да използваш другите си вертолети, за да откараш горивото до пункта за зареждане?

Бойл кимна.

— Ще стане.

— Ако е необходимо, руснаците могат да приземят части на Спецназ с допълнително гориво навсякъде в този район — поне така ми казаха. Тази част от Китай е много слабо населена, ако се съди по картите.

— Как стои въпросът с противодействието на земята?

— В района има сили за сигурност. Предполагаме, че около сто души дежурят, да кажем, по едно отделение на силоз. Можеш ли да вземеш там и няколко апача, които да помогнат?

— Да, могат да стигнат дотам, ако не са натоварени — каза той и веднага прецени наум: „Само боеприпаси за оръдията и 2,75-инчови НУРС-ове.“

— Тогава ми подготви потребностите за мисията — каза генерал Дигс. Това не бе точно заповед. Ако Дик бе заявил, че задачата е неизпълнима, генералът нямаше да настоява. Само че Бойл не би оставил хората си да отидат там и да направят нещо подобно, ако не бе с тях да ги ръководи.

 

 

Руските Ми-24 довършиха работата. Руснаците използваха щурмовите хеликоптери горе-долу както използваха танковете си. Всъщност Ми-24, който в НАТО бе известен под името „Хайнд“, обикновено бе възприеман като летящ танк. Използвайки ракети АТ-6 „Спирала“, вертолетите унищожиха един китайски танков батальон само за двадесет минути, като в процеса на схватката загубиха само две машини. Слънцето вече залязваше. Онова, което сутринта бе елитната Тридесет и четвърта ударна армия, се бе превърнало в купища жалки останки. Малкото машини, които оцеляха, сега се оттегляха назад, превозвайки върху броните си ранени китайски войници.

В командния пункт Синявски се смееше сърдечно. Всички пиха водка. Неговата 265-а мотострелкова дивизия бе спряла и отблъснала двукратно превъзхождаща я по численост сила, и то с цената на едва триста жертви. Най-после телевизионните екипи бяха допуснати до мястото, където се бе състояло сражението. Генералът даде исканите интервюта, като в тях често изразяваше възхищението си от командващия ТВД Генадий Йосифович Бондаренко за хладнокръвието и вярата в своите подчинени, които прояви в тази война.

— Той не загуби самообладание нито за миг през това време — казваше Синявски. — И ни помогна да запазим нашето в критичните моменти. Той е герой на Русия. Такива са и повечето от хората ми.

— Благодаря ти, Юрий Андреевич. Да, за това, което направи, ти ще получиш следващата си звезда — каза на телевизионния екран командващият Театъра на военните действия в Далечния изток. После се обърна с лице към хората от щаба си. — Андрей Петрович, какво ще правим утре?

— Мисля да оставим Двеста шестдесет и пета да продължи на юг. Ние ще бъдем чука, а Дигс — наковалнята. Те имат още една ударна армия на юг — Четиридесет и трета, която почти не е засегната. Ще я размажем някъде вдругиден, но първо ще я принудим да отиде там, където ние искаме.

Бондаренко кимна.

— Изготви план и ми го покажи. Първо обаче искам да дремна няколко часа.

— Да, другарю генерал.