Том Кланси
Мечката и драконът (42)

41.
Държавни заговори

— Да, другарю министър? — каза Мин, вдигайки глава от почти готовите записки.

— Нали внимаваш с тези записки?

— Разбира се, другарю министър — отвърна веднага тя. — Както ви е известно, дори не ги принтирам. Има ли повод за безпокойство?

Фан сви рамене. Започваше постепенно да се отърсва от напрежението на днешното съвещание. Той беше практичен човек в напреднала възраст. Ако имаше начин да се справи със сегашния проблем, щеше да го намери. Ако нямаше, трябваше да издържи. Винаги го беше правил. В този случай инициативата не беше негова и записките му щяха да покажат, че е бил един от малцината, изразили предпазлив скептицизъм на съвещанието. Другият беше Цян Кун, който беше излязъл от стаята, клатейки глава, като говореше нещо тихо на старшия си помощник. Фан се замисли дали Цян също пази свои записки. Подобна стъпка би била разумна. Ако нещата се развиеха зле, те биха могли да бъдат единствената му защита. В конкретния случай опасността не беше да бъде изпратен да върши физическа работа, а просто прахът му щеше да бъде разпръснат в реката.

— Мин?

— Да, господин министър?

— Какво мислиш за студентите на площада преди години?

— Както знаете, тогава бях още ученичка.

— Да, но какво мислиш?

— Мисля, че те постъпиха безразсъдно. Най-високото дърво винаги пада първо. — Това беше стара китайска поговорка и затова беше по-сигурно да отговори с нея. Китайската култура не поощряваше подобни действия, но колкото и да е странно, тя се отнасяше към онези, които имаха куража да прибягнат към тях, като към герои. Като при всички други човешки общества критерият беше прост. Ако успееш, си герой, който ще бъде запомнен и от когото ще се възхищават. Ако се провалиш, никой няма да си спомня за теб, освен може би като за пример, недостоен за подражание. Така че сигурността беше някъде по средата, а тя означаваше живот.

Студентите бяха твърде млади, за да го знаят, твърде млади, за да се боят от смъртта. Най-смелите войници винаги са млади хора, които вярват по-силно от другите в нещо и които са по-всеотдайни. Младите не са живели достатъчно дълго, за да могат да видят как светът се обръща срещу тях, те са твърде глупави, за да се боят. По-голямата част от времето на децата минава в разкриване и изучаване на неизвестното. С годините човек се научава, че е за предпочитане да узнава само това, което е безопасно. Повечето хора спират дотам, с изключение на малка група, от която зависи прогресът. Това са смелите и дръзките, които вървят с отворени очи към неизвестното и човечеството помни малцината, които се завръщат живи…

Смисълът на историята е да помни тези хора, а смисълът на обществото на Фан е да напомня за тях на онези, които са ги забравили. Това е някакво странно раздвояване. „Кои общества насърчават хората да търсят неизвестното?“ — запита се той. „Как го правят? Просперират ли, или вървят пипнешком в тъмното и хабят енергията си в безцелно лутане?“ В Китай всеки следва съветите и мислите на Маркс, така както ги е модифицирал Мао, защото той е навлязъл смело в мрака и се е върнал с революция, която е променила развитието на страната. Но нещата спряха до там, защото никой не пожела да продължи отвъд пътя, изминат и осветен от Мао, обявявайки, че това е всичко, което трябва да знаят Китай и светът. „Мао беше нещо като религиозен пророк“, разсъждаваше Фан.

… Не уби ли Китай току-що двама такива хора?

— Благодаря, Мин — каза той, докато тя чакаше следващото му нареждане. Фан не погледна след нея, когато тя затвори вратата и отиде при бюрото си, за да прехвърли на компютъра записките за съвещанието на Политбюро.

 

 

— Боже господи! — прошепна д-р Сиърс зад бюрото си.

Както обикновено докладът на Зорге, принтиран на лазерния принтер на заместник-директорката по оперативната част, му се връчваше лично, а той отиваше в кабинета си, за да го преведе. Понякога материалът беше кратък и той го превеждаше, застанал прав пред бюрото й, но този беше доста дълъг. Щеше да изпълни осем страници и половина на лазерния принтер. Отне му повече време поради съдържанието си. Провери отново превода. Внезапно го обзе съмнение, че разбира китайския език. Не можеше да си позволи да преведе погрешно и да не предаде съвсем точно подобен материал. Беше прекалено сензационен. Работата му отне два часа и половина — двойно повече от това, което госпожа Фоли вероятно беше очаквала, преди отново да влезе в кабинета й.

— Защо се забави толкова? — попита тя.

— Госпожо Фоли, този материал е изключително важен.

— Колко важен?

— Горещ е като магма — отвърна Сиърс, подавайки папката.

— Така ли? — Тя взе листовете и се облегна в удобния стол, за да го прочете. „«Зорге» — източник Пойна птичка“. Прочете заглавието — вчерашното заседание на китайското Политбюро. После Сиърс видя как присви очи и ръката й посегна към един карамелен бонбон. Очите й се втренчиха в него. — Не се шегуваш, нали? Каква е преценката ти?

— Госпожо, не мога да дам оценка за точността на информацията, но ако това е вярно, сме свидетели на процес, който не ми е познат освен от историческите книги. Тук има думи, които никой в тази сграда не е чувал, аз поне не съм. В този материал са цитирани всички министри и повечето от тях говорят едно и също…

— А това не е нещо, което бихме искали да чуем от тях — довърши мисълта му Мери Патриша Фоли. — Ако предположим, че тази информация е вярна, това струва ли ти се реално?

Сиърс кимна.

— Да, госпожо. Звучи ми като разговор, който наистина се е състоял и в него са участвали реални хора. Освен това съдържанието на казаното съответства на представите ни за тези хора. Дали може да е фалшификат? Да, би могло. Ако е така, източникът се е компрометирал по някакъв начин. Но не виждам защо ще го правят, ако не искат да постигнат някакъв специален ефект, а той едва ли би им харесал.

— Някакви препоръки?

— Няма да е зле да повикате Джордж Уийвър от Провидънс — отвърна Сиърс. — Той е добре запознат с техния начин на мислене. Имал е преки контакти с тях, неговото мнение би било добро потвърждение за оценката ми.

— Която е? — попита Мери Пат. Те не беше обърнала последната страница, където вероятно я имаше.

— Те обсъждат възможността да започнат война.

Заместник-директорът на ЦРУ стана и излезе навън, следвана по петите от д-р Джошуа Сиърс. Тя измина краткото разстояние до кабинета на съпруга си и влезе, без да погледне личната му секретарка.

Ед Фоли имаше съвещание със заместник-директора, отговарящ за отдел „Наука и техника“, и още двама висши служители, когато Мери Пат влезе. Той я погледна изненадан, но след това видя синята папка в ръката й.

— Да, скъпа?

— Извинявай, но това не може да чака нито минута. — Тонът съответстваше на думите й.

— Франк, ще може ли да се видим отново след обяд?

— Разбира се, Ед — отвърна заместник-директорът по научната част, събра документите си и излезе заедно с хората си.

Когато си отидоха и вратата се затвори зад тях, директорът запита:

— От Зорге ли е?

Мери Пат кимна, подаде му папката и седна на канапето. Сиърс остана прав. Едва тогава разбра, че ръцете му са малко влажни. Не му се беше случвало друг път. Като оглавяващ отдела за политически анализи, отнасящи се до Китай, Сиърс се беше занимавал предимно с оценки от сорта кой кой е в политическата йерархия на КНР, каква икономическа политика следва тази страна, какви са обществените настроения там според него и хората му, а след това се майтапеха за тези неща в кафенето. Той никога не беше виждал подобно нещо. Не му беше попадал по-горещ материал от сведения за това как е било потушено някакво вътрешно недоволство. Макар, както често се беше изразявал, техните методи за справяне с подобни неща да бяха малко грубички (за потърпевшите „малко“ не беше най-точната дума), отдалечеността от тази страна му помагаше да бъде безпристрастен в оценките си. В случая нещата не стояха така.

— Това може ли да е истина? — попита директорът.

— Д-р Сиърс е на мнение, че може. Според него трябва да извикаме и Уийвър от университета „Браун“.

Ед Фоли погледна към Сиърс.

— Обади му се. Веднага.

— Да, сър. — Сиърс излезе от кабинета, за да се обади.

— Джак трябва да види това. Какво прави той сега?

— След осем часа заминава за Варшава, забрави ли? Срещата на страните от НАТО, посещение на бившия концентрационен лагер в Аушвиц, престой в Лондон на връщане за вечеря в Бъкингамския дворец. Пазаруване из магазините на „Бонд стрийт“ — добави Ед.

В Лондон вече бяха изпратени десетина души от службата за охрана, която работеше в сътрудничество с градската полиция и МИ-5, по-известна като Сикрет сървис. Други двадесет души бяха във Варшава, където мерките за сигурност не бяха чак такъв голям проблем. Сега поляците бяха много доволни от Америка, а полицейските служби — наследници на тези от времето на комунизма, все още пазеха архивите на всички, които биха могли да създадат някакви проблеми. Към всеки от тях щеше да бъде прикрепен агент, който да го следи през целия престой на Райън в страната. Очакваше се съвещанието на НАТО да има почти изцяло церемониален характер и целта му беше най-вече да подобри имиджа на много европейски политици пред техните разноезични избиратели.

— Господи, та те говорят за премахването на Грушевой! — възкликна изумен Ед Фоли, когато стигна до третата страница. — Да не са напълно откачили?

— Изглежда, че неочаквано са се оказали притиснати до стената — обади се жена му. — Може би сме надценили тяхната политическа стабилност.

Фоли кимна и погледна жена си.

— Веднага ли?

— Да, веднага — съгласи се тя.

Съпругът й вдигна телефона и натисна бутона за директна връзка.

— Да, Ед, какво има? — попита Джак Райън.

— Мери и аз идваме при теб.

— Кога?

— Сега.

— Толкова ли е важно? — попита президентът.

— Въпросът не търпи отлагане, Джак. Ще трябва да повикаш и Скот, Бен и Арни. Може би и Джордж Уинстън. Въпросите са от тяхната сфера на компетентност.

— Китай?

— Да.

— Добре, идвайте. — Райън затвори телефона. — Елън, обади се на държавния секретар, министъра на финансите, Бен и Арни да бъдат в кабинета ми до тридесет минути.

— Да, господин президент — потвърди секретарката. Изглежда, че работата беше спешна, но Роби Джексън отново не беше в града, защото трябваше да произнесе реч в Сиатъл в завод на компанията „Боинг“, където работниците и ръководството искаха да научат нещо повече за китайската поръчка за самолетите 777. Роби нямаше много за казване по въпроса на този етап и затова щеше да говори за важността на правата на човека, за основните принципи и ценности, в които вярва Америка и други подобни неща. Хората от „Боинг“ вероятно щяха да го изслушат любезно. Нямаше как да не си любезен с един негър, особено когато той носи на ревера си златните криле на военноморските въздушни сили. Главната задача на Роби беше да се научи да се оправя с тези политически глупости. Освен това така отнемаше част от напрежението върху Райън, което беше основната мисия на Джексън в живота, и колкото да е странно, той я приемаше сравнително хладнокръвно. Сега самолетът му вероятно беше някъде над Охайо, помисли си Джак. А може би над щата Индиана. Точно тогава влезе Андреа.

— Ще имате компания, нали? — попита специален агент Прайс О’Дей. Стори му се малко бледа.

— Обичайните посетители. Добре ли се чувстваш? — осведоми се той.

— Стомахът ми малко се бунтува. Пих прекалено много кафе на закуска.

„Сутрешно гадене?“ — зачуди се Райън. Ако е така, не беше добре. Андреа полагаше всички усилия да не отстъпва по нищо на мъжете. Едно признаване на женската й слабост би изгорило душата й като с огнепръскачка. Той не смееше да каже нищо по въпроса. Може би Кети щеше да го направи. Това си бяха женски работи.

— Ще дойде директорът на ЦРУ. Твърди, че е важно. Може би в Кремъл са преминали на друга тоалетна хартия, както казвахме някога в Ленгли, когато работех там.

— Да, сър. — Тя се усмихна. Като повечето хора от службата за охрана, тя беше виждала как различни хора идваха и си отиваха с всякакви тайни. Ако беше нещо важно, което трябваше да знае, след време щеше да го научи.

 

 

Генерал-лейтенант Кирилин обичаше да си попийва като повечето руснаци, а това според американските мерки беше твърде много. Чавес беше разбрал, че разликата между руснаците и англичаните беше тази, че последните също пият много, но бира, докато руснаците се наливаха с водка. Динг не беше нито мормон, нито баптист, но тук беше надхвърлил възможностите си. След две нощи, прекарани с местните пиячи, за малко щеше да пукне при сутрешното бягане с екипа си. Не падна само от страх да не се изложи пред руснаците от Спецназ, които беше дошъл да учи на уменията на „Рейнбоу“. Успя някак да не повърне, но все пак позволи на Еди Прайс да води занятията през първите два часа за деня, а той се нагълта с галон вода, за да промие трите аспирина, които беше взел. Реши довечера да намали водките на две… може би на три.

— Как се справят нашите момчета? — попита генералът.

— Много добре, сър — отвърна Чавес. — Новите оръжия им харесват и заучават бързо. Сече им умът. Знаят да мислят, преди да действат.

— Това изненадва ли те?

— Да, генерале. С мен някога беше същото, когато бях взводен сержант при „Нинджите“. Младите войници мислеха повече с онези си работи, отколкото с главите си. Аз бях подготвен по-добре, но с цената на много изпитания. Понякога е много по-лесно да се набуташ в някоя беля, вместо да премислиш как би могъл да я избегнеш. И вашите момчета започнаха по този начин, но ако им покажеш как е по-правилно да постъпят, те те слушат. Днешната тренировка е един пример. Заложихме им капан, но вашият капитан се спря малко преди него, размисли, преди да действа, и изкара изпита. Между другото, той е добър командир. Бих казал, че можете да го повишите в майор. — Чавес се надяваше да не докара някоя неприятност на момчето, давайки си изведнъж сметка, че похвалата от страна на един офицер от ЦРУ едва ли би помогнала за професионалната кариера на един руски офицер.

— Той ми е племенник. Баща му е женен за сестра ми. Той е академик, професор в Московския държавен университет.

— Английският му е великолепен. Мога да го сбъркам с някой жител на Чикаго. — Вероятно КГБ или заменилата я служба вече бяха оценили способностите на капитан Лесков. Такова владеене на езика не се среща често.

— Преди да го изпратят в Спецназ, беше парашутист — продължи Кирилин. — Справи се добре като лек пехотинец.

— Някога и Динг започна оттам — каза Кларк на руснака.

— Бях в седма лекопехотна дивизия. След като напуснах, я разформироваха. Струва ми се, че мина много време оттогава.

— Как премина от американската армия в ЦРУ?

— Той е виновен — отвърна Чавес. — Джон ме забеляза и наивно счете, че имам някакви скрити заложби.

— Трябваше да го изкъпем и да го изпратим да учи, но той се справи доста добре, дори се ожени за дъщеря ми.

— Той още не е свикнал в семейството му да има човек с латиноамерикански произход, но аз го направих и дядо. Жените ни са в Уелс.

— И как премина от ЦРУ в „Рейнбоу“?

— Пак аз съм виновен — призна си Кларк. — Изготвих доклад, който стигна чак до президента. Той го хареса, а и ме познава. Така че когато създадоха тази част, ме назначиха за неин командир. Исках Доминго да бъде зачислен при мен. Има здрави крака и е отличен стрелец.

— Операциите ви в Европа са впечатляващи, особено в онзи парк в Испания.

— Тя не ми е любимата. Тогава дадохме една жертва.

— Да — потвърди Доминго и отпи малка глътка от питието си. — Бях на около двадесет и пет метра, когато онова копеле уби Ана. След това Омир го застреля. Беше добър изстрел.

— Видях го преди два дни как стреля. Страхотен е.

— Омир си го бива. Миналата есен, когато бил на почивка у дома, застрелял див козел в планините на Айдахо от разстояние осемстотин метра. Страхотен трофей. Включен е в книгата на „Буун и Крокет“ за десетте най-добри стрелци.

— Трябва да отиде в Сибир на лов за тигри. Мога да го уредя — предложи Кирилин.

— Не го казвайте толкова високо — засмя се Чавес. — Омир веднага ще се хване на въдицата.

— Трябва да се запознае с Павел Петрович Гогол — продължи Кирилин.

— Къде ли съм срещал това име? — запита се веднага Кларк.

— Златното находище — подсети го Чавес.

— Той е бил снайперист през Великата отечествена война. Има две златни звезди за убитите от него германци. Убил е и стотици вълци. Малко са останали такива като него.

— Фронтови снайперист. Ловът сигурно е бил много вълнуващ.

— Да, така е, Доминго, така е. Имахме такъв човек в моята част някога, но на десетина пъти едва отърва кожата. Знаеш ли… — Пейджърът на Джон Кларк завибрира на колана му. Отвори го и провери номера. — Извинявайте — каза той и се огледа за подходящо място. Пред офицерския клуб имаше двор и Кларк се отправи нататък.

 

 

— Какво означава това? — попита Арни ван Дам. Работното съвещание започна с раздаването на копия от последното донесение на „Зорге/Пойна птичка“. Арни се оказа най-бързият четец, но не и най-добрият аналитик.

— Не означава нищо добро, приятелю — отговори Райън и премина на третата страница.

— Ед — обади се Уинстън, който беше още на втора страница, — какво можеш да ми кажеш за източника на тази информация? Това ми прилича на документ, измъкнат направо от центъра на ада.

— Един член на китайското Политбюро си води записки за разговорите си с останалите министри. Имаме достъп до тях. Не питай как.

— Значи този документ и източникът са истински?

— Да, така мислим.

— Колко е надежден? — настоя Търговецът.

Директорът на ЦРУ реши да направи още една стъпка по ръба на бръснача.

— Толкова надежден, колкото и твоите ценни книжа.

— Добре, Ед, щом ти го казваш. — Уинстън пак сведе глава. След десет секунди изсумтя — Мамка му…

— Така си е, Джордж — съгласи се президентът. — Много мръсна работа.

— Съгласен съм с теб, Джак — обади се държавният секретар.

От присъстващите само Бен Гудли прочете целия материал, без да каже нещо. Въпреки важното положение, което заемаше като съветник на президента по въпросите на националната сигурност, в момента той се почувства слаб и твърде неопитен. Основната причина беше, че той далеч не можеше да се мери с президента по познания, отнасящи се до националната сигурност, и изпълняваше повече ролята на висококвалифицирана секретарка. Беше кадър на Агенцията за национална сигурност, който по закон и традиция придружаваше президента навсякъде, където ходеше. Работата му беше да държи президента информиран. Бившите обитатели на неговия кабинет в Западното крило на Белия дом често бяха казвали на президентите какво да мислят и какво да правят. Обаче той просто препредаваше информация и се чувстваше слаб дори и в тази си роля.

Накрая Джак Райън вдигна очи и ги изгледа с нищо неизразяващ поглед и невъзмутима физиономия.

— Добре. Ед, Мери Пат, какво е това тук?

— Изглежда, че прогнозите на министър Уинстън за финансовите последици от пекинския инцидент може да се оправдаят.

— Те говорят за неочаквани последици — забеляза спокойно Скот Адлер. — Къде е Тони?

— Министър Бретано е във Форт Ууд, Тексас, за да наблюдава учения на Трети корпус. Връща се късно тази вечер. Ако го извикаме спешно, хората ще забележат — отвърна Ван Дам вместо останалите.

— Ед, ще възразиш ли, ако му изпратим това по секретната линия?

— Не.

— Добре. — Райън кимна и посегна към телефона на бюрото си. — Изпрати ми Андреа, моля те. — Тя се появи след по-малко от пет секунди.

— Да, господин президент?

— Би ли занесла това лично до свързочната служба и да ги накараш да го изпратят по „Тапданс“ на Гръмотевицата? — Той й подаде документа. — След това пак го донеси тук.

— Да, сър.

— Благодаря, Андреа — каза след нея той. — После отпи глътка вода и се обърна към гостите си. — Работата изглежда доста сериозна. Колко сериозна е според вас?

— Извикахме професор Уийвър да ни каже мнението си. Той е най-добре запознат с начина на тяхното мислене.

— Защо, по дяволите, не работи за мен? — попита Джак.

— В университета „Браун“ му харесва. Той е от Род Айлънд. Доколкото ми е известно, предлагали сме му да работи при нас поне пет пъти — отвърна директор Фоли, — обаче отговорът му винаги е един и същ.

— Същото се отнася и за Държавния департамент, Джак. Познавам Джордж от повече от петнадесет години. Не иска да работи за правителството.

— Малко си приличате, Джак — добави на шега Арни.

— Освен това с работа на договор изкарва повече пари. Ед, когато пристигне, изпрати го при мен.

— Кога? Ти отлиташ след няколко часа — напомни му Ед.

— По дяволите — сети се Райън.

Кали Уестън вече привършваше официалните му речи в кабинета си от другата страна на улицата. И тя дори беше включена в официалната делегация. Защо не може човек да върши нещата едно по едно? Защото на това ниво те просто не идваха в този ред.

— Добре. Трябва да направим сериозен анализ на този доклад и да решим какво ще предприемем. Това означава… какво?

— Няколко неща. Можем да установим дискретен контакт с тях — каза държавният секретар Адлер. — Да им кажем, че отиват твърде далеч и да им дадем да разберат, че сме готови тихомълком да оправим нещата.

— Само че посланик Хитч сега е тук за консултации, забрави ли? Къде е той днес, в Конгреса или на игрището за голф в „Горящото дърво“? — попита президентът.

Хитч обичаше да играе голф. Не беше имал възможност да упражнява хобито си в Пекин и Райън го разбираше. Той самият се чувстваше щастлив, ако успееше да поиграе веднъж в седмицата, и добрата му форма беше отишла по дяволите.

— Неговият заместник в Пекин е с твърде нисък ранг за тази работа. Независимо какво ще им предадем чрез него, те няма да го приемат на сериозно.

— А какво точно бихме могли да им дадем? — попита Уинстън — Не можем да им предложим нещо достатъчно голямо, което би ги задоволило, без това да се разчуе. Те също ще трябва да направят някаква отстъпка, за да оправдаем това, което им даваме. Но както виждам тук, те нямат намерение да ни дават каквото и да било, освен болки в корема. Действията ни са ограничени от онова, което страната би приела.

— Да не искаш да кажеш, че би приела повече една война? — запъна се Адлер.

— Успокой се, Скот. Тук има някои практически съображения. Всичко, което би било достатъчно привлекателно, за да го приемат китайските копелдаци, трябва да бъде одобрено от Конгреса, а това означава, че трябва да му посочим нашите основания. — Уинстън размаха секретния документ. — Обаче не можем да го направим, защото Ед направо ще припадне, а дори и да го сторим, някой от Капитолийския хълм ще се изпусне пред вестниците. Половината от тях ще го осъдят като недостойна постъпка и ще ни призоват да кажем на китайците да вървят на майната си. Това ще ни коства огромна загуба на престиж и няма да получим никакво признание. Не съм ли прав?

— Да — обади се Арни. — Другата половина ще го определят като чувство за държавническа отговорност, но на средния американец навън то никак няма да му хареса. Той ще очаква да се обадиш на президента Бърт по телефона и да кажеш: По-добре ще да е да не вършиш такива неща, приятел, защото иначе ще си понесеш последствията.

— А това, между другото, ще означава да убием „Пойна птичка“ — предупреди ги Мери Пат в случай, че се спрат на такъв вариант. — Това би означавало да се сложи край на един живот и да останем без нужната ни информация. Прочитайки доклада, останах с впечатлението, че Бърт просто ще отрече всичко и ще продължи това, което си е намислил. Те сериозно мислят, че са притиснати до стената, но не намират разумен изход от положението.

— Какво ги заплашва? — попита Търговецът.

— Вътрешен политически конфликт — обясни Райън. — Страхуват се, че ако нещо влоши политическата и икономическата обстановка в страната, цялата сграда от картон ще се срути, а това може да има сериозни последици за сегашното кралско семейство в КНР.

— Ще им отрежат главите. — Бен Гудли чувстваше, че и той трябва да каже нещо, а това беше лесно. — Всъщност сега там екзекуциите се правят чрез разстрел. — Това не му помогна да се почувства по-добре. Не беше запознат издълбоко с тези неща и го знаеше.

В този момент секретният телефон на президента иззвъня. Беше министърът на отбраната Тони Бретано.

— Да — каза Райън. — Включвам говорителя, Тони. Тук са Скот, Джордж, Арни, Ед, Мери Пат и Бен, които току-що прочетоха това, което и ти имаш.

— Предполагам, че информацията е достоверна, нали?

— И още как — каза Ед Фоли на новия член на посветените в операция „Зорге/Пойна птичка“.

— Това е тревожно.

— Всички сме съгласни по този въпрос, Тони. Къде се намираш сега?

— Върху една бронирана пехотна машина „Брадли“ на паркинга. Никога не съм виждал толкова танкове и оръдия в живота си. Тук човек придобива представа за силата ни.

— Да, обаче това, което току-що си прочел, показва, че тази сила има своите ограничения.

— Давам си сметка за това. Ако искате да знаете какво е мнението ми по въпроса… просто трябва да им покажем по някакъв начин, че за тях тази игра ще завърши зле.

— Как да го направим, Тони? — попита Адлер.

— Някои животни, например един вид рибки, когато са заплашени, поглъщат по един галон вода и стават много по-големи, твърде грамадни за ядене.

Райън се изненада, когато чу това. Нямаше представа, че Бретано разбира нещо от животни. Той беше физик и учен. Може би гледа често телевизионния канал „Дискъвъри“ като всички останали.

— Искаш да кажеш да ги изплашим, така ли?

— По-подходящата дума ще е да ги впечатлим.

— Джак, нали отиваме във Варшава, можем да кажем тази работа на Грушевой… Какво ще кажеш например да го поканим в НАТО? Поляците са вече там. Това би ангажирало цяла Европа в защита на Русия, в случай че бъде нападната. Нали за това са тези съюзи и договорите за взаимна отбрана. Все едно че казваш: хей, Чарли, ти ще си имаш работа не само с мен, но и с всички мои приятели. Този номер се прилага отдавна.

Райън се замисли и огледа останалите.

— Какво ще кажете?

— Това си е нещо — изрази мисълта си на глас Уинстън.

— Но как ще реагират останалите страни от НАТО? Ще приемат ли тази идея? Основната цел, с която НАТО беше създадена, бе да ги защитава от руснаците, напомни им Гудли.

— От Съветите — поправи го Адлер. — Не забравяй, че нещата вече не са същите.

— Същите хора и същият език, сър — продължаваше да държи на своето Гудли. Усещаше се компетентен по въпроса. — Това, което вие предлагате, е елегантно възможно разрешение на сегашния проблем, но за да стане, ще трябва да делим Зорге с други страни. — Чувайки за тази възможност, и двамата Фоли примигнаха. Малко бяха хората на тази планета, които бяха по-бъбриви от министър-председателите.

— Какво има чак толкова. Наблюдаваме приготовленията на войските им със спътници от дълго време. За останалите това сигурно е достатъчно — каза директорът на ЦРУ.

— Следващият въпрос е как да убедим руснаците да ни повярват? — зададе си гласно въпроса Джак. — Това може да бъде изтълкувано в Москва като огромна загуба на престиж.

— Трябва да им обясним как стоят нещата. В края на краищата, тяхната страна е заплашена — обади се Адлер.

— Но те не са като останалите. Ще искат да знаят всичко в най-малки подробности. Тук вече говорим за тяхната национална сигурност — добави Гудли.

— Знаете ли кой е сега в Москва? — каза Фоли на президента.

— Джон?

— Рейнбоу шест. Джон и Динг се познават с Головко, а той е най-довереният човек на Грушевой. Това е един удобен и не лош канал за връзка. Имайте предвид, че този материал потвърждава също, че нападението с гранатомета в Москва е било насочено срещу него. Това може и да не накара Сергей да се почувства по-добре, но ще бъде сигурен, вместо да прави само предположения.

— Защо тези тъпи идиоти просто не кажат, че съжаляват за убийството на онези двама души? — запита се Райън.

— А защо мислиш, че гордостта е един от седемте смъртни гряха? — отговори му с въпрос директорът на ЦРУ.

 

 

Портативният телефон на Кларк беше от сателитен тип с вградена кодираща система — една малка четвъртита пластмасова плочка, която му помагаше да го прикрепва по-лесно на ревера си. Както повечето такива телефони, беше необходимо време за синхронизиране с телефона в другия край, а забавянето на звука, характерно при използването на сателита, правеше процедурата още по-дълга.

— Линията е сигурна — каза накрая механичен женски глас.

— Кой се обажда?

— Ед Фоли, Джон. Как е в Москва.

— Добре. Какво има, Ед? — Директорът на ЦРУ едва ли му се обаждаше от Вашингтон, за да си разменят любезности.

— Иди в посолството. Там има едно съобщение, което искаме да предадеш.

— От какъв характер?

— Върви в посолството. Ще чакам, става ли?

— Разбрано. Приключвам връзката. — Джон затвори телефона и се върна вътре.

— Нещо важно ли е? — попита Чавес.

— Трябва да отидем в посолството, за да се срещнем с някого — отвърна Кларк, като се преструваше на ядосан за това, че бяха нарушили спокойствието им по това време.

— Тогава ще се видим утре, Иван и Доминго. — Кирилин вдигна чашата си.

— Какво става? — попита Чавес, когато се бяха отдалечили на тридесетина метра.

— Не съм сигурен, но на пейджъра ме потърси Ед Фоли.

— Нещо важно ли е?

— Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да разберем.

— Кой ще кара?

— Аз. — Джон познаваше Москва сравнително добре от първите си мисии през 70-те години, за които предпочиташе да не си спомня. Тогава дъщеричката му беше голяма колкото новия му внук.

Изминаха разстоянието за двадесет минути. Най-трудното беше да убедят застаналия на пост морски пехотинец, че имат право да влизат вътре след края на работния ден. Чакащият ги Том Барлоу се оказа полезен в случая. Морският пехотинец го познаваше и това уреди работата.

— За какво е тази тревога? — попита Джон, когато влязоха в кабинета на Барлоу.

— За това. — Той подаде на двамата по един факс. — Може би ще седнете, момчета.

— Боже господи! — прошепна Чавес тридесет секунди по-късно.

— Съгласен съм с теб, Доминго — каза шефът му. Четяха набързо приготвено резюме с подбрани пасажи от последното съобщение на Зорге.

— Явно имаме източник в Пекин, човече.

— Очевидно е така, Доминго. И ние трябва да предоставим тази информация на Сергей Николаевич. Някой у дома е започнал да се вживява в ролята на вселенски патриарх.

— Мамка му! — изруга Чавес. После се зачете по-нататък. — А, да разбирам. В това вече има някакъв резон.

— Барлоу, имаш ли телефонния номер на нашия приятел?

— Ето го. — Агентът от ЦРУ му подаде едно листче и посочи номера. — Сега ще е в дачата си извън Москва на Ленинските възвишения. Те още се казват така. След като разбра, че той е бил набелязаният обект, Головко започна да става по-предпазлив.

— Да, запознахме се с неговата бавачка Шелепин — каза Чавес на Барлоу. — Изглежда ми доста сериозен мъж.

— Дано е така. Ако съм разбрал правилно прочетеното, бодигардът на Головко трябва много да внимава, а може би и охраната на Грушевой.

— Изглежда ми направо невероятно — каза недоумяващ Чавес. — Та това е равносилно на обявяване на война.

— Динг, нали ти сам обичаш да казваш, че международните отношения приличат на две страни, които гледат да си го начукат взаимно. — Той набра телефона. — Товарищ Головко — поздрави той вдигналия телефона и продължи на руски: — Обажда се Кларк, Иван Сергеевич. Това ще прикове вниманието му — каза Джон на подчинения си.

— Здравей, Ваня — отвърна познатият глас на английски. — Няма да те питам как си се добрал до номера на телефона ми. Какво мога да направя за теб?

— Сергей, трябва да се видим веднага по важен въпрос.

— От какъв характер?

— Аз изпълнявам само ролята на пощальон. Можем ли двамата с Доминго да дойдем при теб тази вечер?

— Знаете ли как да стигнете дотук?

Кларк реши, че ще се оправи в гората.

— Само кажи на хората на портала да очакват двама капиталистически приятели на Русия. Да речем след час, става ли?

— Ще ви чакам.

— Благодаря ти, Сергей. — Кларк затвори телефона. — Къде е тоалетната, Барлоу?

— Долу в коридора вдясно.

Старият разузнавач сгъна факса и го сложи в джоба на палтото си. Преди да разговаря за тези неща, трябваше да посети тоалетната.