Том Кланси
Мечката и драконът (48)

47.
Перспективи и безсънни нощи

Смяната на часовите пояси при пътуване със самолет на запад или пътният шок, както предпочиташе да го нарича президентът Райън, се преодоляваше по-лесно, отколкото при пътуване на изток, а и той поспа в самолета. Джак и Кети слязоха от „Еър форс едно“ и се отправиха към чакащия ги хеликоптер, който ги откара до площадката за кацане на Южната морава за обичайните десет минути. Този път ФЛОТУС влезе направо в Белия дом, докато ПОТУС тръгна наляво към Западното крило, но не към Овалния кабинет, а към Залата за действия в кризисни ситуации. Вицепрезидентът Джексън го чакаше там в компанията на „обичайните заподозрени“.

— Здрасти, Роби.

— Как беше полетът, Джак?

— Дълъг — Райън се протегна, за да раздвижи мускулите си.

— Добре, какво е положението?

— Не е добро, приятелю. Китайски механизирани подразделения се съсредоточават на границата с Русия. Ето какво получихме от НРС — Джексън разстла по масата копията, които получи от фоторазузнавачите. — Имаме механизирани формирования тук, тук и тук, а това са инженерни части с оборудване за изграждане на понтонни мостове.

— След колко време ще са готови? — попита Райън.

— Най-рано след три дни — отговори Мики Мур. — По-вероятно след пет до седем.

— Какво правим ние?

— Издали сме множество заповеди за повишена готовност, но засега не сме придвижвали нищо.

— Те знаят ли, че работим по въпроса? — попита президентът.

— Вероятно не, но би трябвало да знаят, че ги държим под око и сигурно са наясно с разузнавателните ни възможности. Медиите се занимават със спътниците ни от двадесет и няколко години — отговори Мур.

— Не сме получавали нищо от тях по дипломатическите канали?

— Бупкис^[1] — включи се Ед Фоли.

— Не ми казвай, че не им пука. Трябва да им пука.

— Може и да им пука, Джак — отвърна директорът на ЦРУ. — Само че това не им пречи да спят толкова, колкото вътрешните им проблеми.

— Нещо ново от Зорге?

Фоли поклати глава.

— Нищо след посланието тази сутрин.

— Добре, кой е старшият ни дипломат в Пекин?

— Заместник-ръководителят на мисията в посолството, но той на практика е твърде нисш и отскоро е на този пост — отвърна директорът на ЦРУ.

— Добре, за сметка на това нотата, която ще им изпратим, ще бъде на най-високо ниво — каза Райън. — Колко е часът там в момента?

— Осем часът и дванадесет минути сутринта — каза Джексън и посочи един часовник, който бе настроен на китайско време.

— И така, значи Зорге не е докладвал нищо за вчерашния работен ден?

— Не. Това се случва два или три пъти седмично. Не е необичайно — поясни Мери Пат. — Понякога означава, че следващото парче ще е по-сочно.

Всички вдигнаха погледите си, когато държавният секретар Адлер влезе в залата. Той бе пристигнал от военновъздушната база Андрюс с кола вместо с хеликоптер. Адлер веднага се включи в разговора.

— Толкова ли е зле?

— Изглеждат сериозни, човече — каза му Джексън.

— Изглежда, че ще се наложи да им изпратим тази нота.

— Стигнали са твърде далеч, за да спрат — каза някой. — Малко вероятно е каквато и да е нота да свърши работа.

— Кой сте вие? — попита го Райън.

— Джордж Уийвър, сър, от университета „Браун“. Консултант съм на Управлението по въпросите за Китай.

— О, добре. Чел съм някои от работите ви. Доста добри са, д-р Уийвър. Значи казвате, че няма да се откажат. Обяснете ни защо — нареди президентът.

— Не защото се страхуват да не разкрием какво планират. Народът им не знае и няма да разбере, докато Пекин не им съобщи. Проблемът, както знаете, е, че те се страхуват от евентуален икономически срив. Ако това се случи, сър, масите ще се надигнат и това е нещото, от което те наистина се страхуват. Те не виждат друг начин да избегнат това, освен да забогатеят, а начинът да забогатеят е, като превземат наскоро откритите руски залежи.

— Кувейт в по-широк мащаб? — попита Райън.

— По-широк и по-сложен, но в общи линии да, г-н президент, в основата си ситуацията е същата. За тях нефтът е едновременно стока и средство за получаване на международна легитимност. Смятат, че ако имат нефт, останалите страни по света ще искат да търгуват с тях. Аспектът със златото е още по-ясен. То е основно търговско средство. Ако разполагаш с него, можеш да си купиш каквото пожелаеш. С тези активи и с парите, които могат да получат от тях, те мислят, че ще издигнат националното си стопанство до следващото ниво и смятат, че светът ще бъде с тях, защото ще бъдат богати, а капиталистите се интересуват само от пари.

— Наистина ли са толкова цинични, толкова повърхностни? — попита Адлер, шокиран от тази мисъл въпреки всичко, което бе видял досега.

— Историята им подкрепя това становище, г-н секретар. Анализирайки миналите ни действия и тези на останалите страни по света, те са достигнали до този извод. Уверявам ви, че те не могат да възприемат това, което ние наричаме мотиви за действията си, освен в най-тесния, буквален смисъл на понятието, те просто гледат на света по този начин.

— Значи са идиоти — уморено отбеляза Райън. — Имаме си работа с идиоти.

— Г-н президент, имаме насреща си изключително опитни политически животни. Възгледите им за света са различни от нашите и което е истина, не ни разбират много добре, но това не означава, че са глупаци — каза Уийвър.

„Добре“, помисли си за стотен път Райън, „но те значи са клингони.“

Нямаше смисъл да казва това на Уийвър. Щеше да последва многословно отхвърляне на тезата му и разговорът щеше да стигне доникъде. А Уийвър сигурно е прав. Глупаци или гении, необходимо бе да се разбере какво щяха да направят, а не защо. Това, което щяха да правят, можеше и да няма смисъл, но ако знаеха какво е то, можеха да го предотвратят.

— Добре, да видим как ще възприемат това — каза Райън. — Скот, кажи на КНР, че ако нападнат Русия, Америка ще й се притече на помощ, както изисква Северноатлантическият пакт и…

— Всъщност в Северноатлантическия пакт не пише точно това — поправи го Адлер.

— Аз казвам, че пише, Скот, и което е по-важно, казах на руснаците, че е така. Ако китайците разберат, че не се шегуваме, ще има ли някаква промяна?

— Може да възникнат много проблеми, Джак — предупреди го Адлер. — Имаме хиляди американци в Китай, хиляди. Бизнесмени, туристи… много хора.

— Д-р Уийвър, как китайците ще третират чуждите граждани по време на война?

— Не бих искал да съм там, за да разбера. Китайците могат да бъдат любезни домакини, но по време на война, ако решат, че си шпионин или нещо подобно например, може да стане доста тежко. Начинът, по който се отнасят със собствените си граждани… Е, видяхме по телевизията, нали?

— Скот, ще им кажем също, че държим правителствените им лидери лично отговорни за сигурността и здравето на американските граждани на тяхна територия. Говоря сериозно, Скот. Ако се наложи, ще заповядам писмено да ги намерят и да ги очистят. Напомни им за Техеран и за нашия приятел Даряеи. Този приятел Цзян се е срещал с него според бившия индийски премиер — хладно каза Райън. — Добре би било Цзян да помисли сериозно върху това.

— Няма да реагират добре на подобни заплахи — предупреди Уийвър. — Също толкова лесно е да кажем, че има много техни граждани тук и…

— Ние не можем да постъпим така и те знаят това — рязко отвърна Райън.

— Г-н президент, току-що ви казах, че нашите схващания за законност са им чужди. Такава заплаха те ще разберат и ще я приемат сериозно. В този случай въпросът е доколко ценят живота на собствените си граждани.

— Доколко?

— По-малко от нас — отговори Уийвър.

Райън помисли върху това.

— Скот, постарай се да ги накараш да разберат какво означава доктрината „Райън“ — нареди президентът. — Ако е необходимо, ще им изпратя бомба с висока точност на поражение през прозорците на спалните им, дори ако ни отнеме десет години да ги открием.

— Заместник-ръководителят на Мисията ще обясни това. Освен това можем да предупредим нашите хора там да хващат следващия самолет.

— Да, изчезвайте от Додж Сити — отбеляза мрачно Роби Джексън. — Може да го обявиш по Си Ен Ен.

— Зависи как ще реагират на нотата ни. Сега там е осем и тридесет. Скот, нотата трябва да е в ръцете им преди обяд.

Държавният секретар кимна.

— Да.

— Генерал Мур, изпратени ли са заповеди за преминаване в състояние на повишена готовност до силите, които можем да включим?

— Да, сър. Можем да прехвърлим подразделения от ВВС в Сибир за по-малко от двадесет и четири часа. Дванадесет часа по-късно те ще са готови за изпълнение на бойни задачи с изстрелване на ракети.

— Как стои въпросът с базите, Мики? — попита Джексън.

— Има предостатъчно — останали са от времето, когато те се страхуваха да не предприемем масирани атаки с В-52. Северният им бряг бъка от писти. В този момент военновъздушният ни аташе обсъжда въпроса с техните хора — каза генерал Мур. Въпросният полковник бе изкарал една безсънна нощ. — Той каза, че руснаците са проявили голямо желание за сътрудничество.

— Каква е степента на сигурност на тези бази? — бе следващият въпрос на вицепрезидента.

— Основната им защита е разстоянието. Китайците ще трябва да напреднат поне на хиляда мили, за да ги ударят. Изтеглили сме десет самолета Е-3B АУАКС^[2] от военновъздушна база Тинкър, които да установят непрекъснат радарен контрол. Разполагаме и с достатъчно изтребители, които те да насочват. Щом това стане, ще мислим какви бойни задачи искаме да изпълним. На първо време предимно отбранителни, поне докато не се установим там напълно.

Не бе необходимо Мур да обяснява на Джексън, че прехвърлянето на военновъздушни сили някъде не се състои само в транспортирането на самолетите. Всяка бойна ескадрила изтребители включваше техници, АВ-специалисти^[3], както и наземни щурмани. Изтребителят може да има само един пилот, но бяха необходими поне още двадесет души, за да се превърне в действащо оръжие. За по-сложните самолети персоналът бе доста по-многоброен.

— Какво става с главнокомандващия силите ни в Тихия океан? — попита Джексън.

— Можем да причиним на флота им сериозни главоболия. Манкузо придвижва подводниците и останалите си кораби.

— Тези снимки не са чак толкова добри — отбеляза Райън, като гледаше данните от радарния разузнавателен спътник.

— Ще получим фотоснимките утре вечер — каза му Ед Фоли.

— Добре, когато ги получим, ще трябва да ги покажем на НАТО, за да видим с какво могат да ни помогнат.

— Първа бронетанкова получи заповед да се приведе в готовност за натоварване. Германската железопътна мрежа е в по-добро състояние, отколкото бе през 1990 за Пустинен щит — съобщи председателят на Комитета на началник-щабовете. — Ще сменим композициите на изток от Берлин. Руските железопътни линии са с нестандартно разстояние между релсите. По-широки са. Това на практика ще ни помогне, тъй като ще разполагаме с по-широки платформи за верижната техника. Смятаме, че можем да придвижим първа бронетанкова до източния край на Урал за около седем дни.

— Още кой? — попита Райън.

— Не сме сигурни — отвърна Мур.

— Британците ще тръгнат с нас. На тях може да се разчита — каза Адлер. — Грушевой разговаря с премиер-министъра им. Трябва да се свържем с Даунинг стрийт, за да разберем какво са постигнали.

— Добре, Скот, виж това. Нека обаче първо изпратим нотата до Пекин.

— Да — съгласи се държавният секретар и се насочи към вратата.

— Господи, надявам се, че ще успеем да ги накараме да се осъзнаят — каза Райън, гледайки картите и снимките пред себе си.

— Аз също, Джак — съгласи се вицепрезидентът. — Но да не залагаме всичко на това.

Президентът си спомни какво му каза Адлер по време на обратния полет от Варшава. Ако Америка все още имаше балистични ракети, вразумяването на китайците щеше да бъде доста по-лесно. Райън обаче изигра съществена роля за унищожаването на проклетите неща и сега му се струваше много странно да съжалява.

 

 

Нотата бе написана и изпратена до посолството в Пекин за по-малко от два часа. Заместник-ръководителят на мисията в посолството бе дипломат от кариерата на име Уилям Килмър. Официалната нота пристигна по електронната поща и той накара една секретарка да я разпечата в подходящ вид на скъпа хартия, след което документът бе поставен във фин плик за предаване на ръка. Той се обади в китайското външно министерство и поиска спешна среща с министъра на външните работи Шен Танг. Съгласието бе дадено неочаквано бързо и заместник-ръководителят на мисията се отправи към собствения си автомобил — „Линкълн Таун Кар“, с който отиде до министерството.

Килмър бе на около тридесет и пет, възпитаник на колежа „Уилям и Мери“ във Вирджиния и на университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Той се издигаше сравнително бързо в йерархията. Постът, който заемаше в момента, бе доста висок за възрастта му и единствената причина да го заема бе, че се очакваше посланик Карл Хитч да прояви забележителните си менторски способности и да го изведе на горния етаж. Тази задача, предаването на тази нота, го накара да се замисли колко ниско в йерархията се намираше. Въпреки това той не можеше да избяга от това и в името на кариерата си се подготви за голямата крачка, като се надяваше да не го застрелят. Малко вероятно, но…

Чувстваше се много самотен по пътя до кабинета на Шен. Стори му се, че другият край на коридора продължава някъде в безкрайността, когато пое по него с най-хубавия си костюм и с излъсканите до блясък черни обувки. При проектирането на сградата и на интериора й бе търсена импозантност, за да се покаже на представителите на чуждите държави колко велика е Китайската народна република. Всички страни правеха това, но някои се справяха по-добре от другите. В този случай архитектът си бе заслужил парите, помисли си Килмър. Най-сетне, макар и по-скоро, отколкото смяташе, когато пое по коридора, той намери нужната врата и влезе в преддверието на секретарките. Секретарят на Шен отведе американеца към една по-комфортна чакалня и му предложи вода. Килмър изчака пет минути, но това не го изненада, тъй като не можеш още с идването да нахълташ при висш министър на велика сила, след което високите врати, те винаги бяха двойни на това ниво на дипломацията, се отвориха и той бе поканен вътре.

Днес Шен Танг носеше тъмносиня маоистка куртка вместо обичайния европейски бизнескостюм. Той се приближи до госта си и протегна ръка.

— Г-н Килмър, радвам се да ви видя отново.

— Благодаря ви, че дадохте съгласието си за тази непредвидена аудиенция, г-н министър.

— Заповядайте, седнете — Шен посочи с ръка няколкото кресла, разположени около обичайната ниска маса. Когато и двамата се настаниха, министърът на външните работи попита: — Какво мога да направя за вас?

— Г-н министър, трябва да ви връча официална нота от моята страна — каза Килмър, извади плика от джоба на сакото си и го подаде през масата.

Пликът не бе запечатан. Шен извади двата листа, на които бе написано дипломатическото послание, и се наведе напред, за да го прочете. Изражението му не се промени ни на йота, докато не вдигна поглед към госта си.

— Това е едно твърде необичайно послание, г-н Килмър.

— Г-н министър, моето правителство е сериозно разтревожено от последното развръщане на войските ви.

— Предната нота, която ми бе връчена от вашето посолство, представляваше оскърбителна намеса във вътрешните работи на страната ни. Сега ни заплашвате с война?

— Сър, Америка не отправя заплахи. Напомням ви, че доколкото Руската федерация вече е подписала Северноатлантическия пакт, всеки враждебен акт срещу нея ще принуди Америка да спази договорните си задължения.

— Освен това заплашвате висшите членове на правителството ни, ако някакво нещастие евентуално сполети американците в нашата страна. За какви ни мислите, г-н Килмър? — попита Шен с равен, безстрастен глас.

— Г-н министър, ние само посочваме, че доколкото Америка осигурява на своите гости пълната закрила на законите си, ние се надяваме, че Китайската народна република ще постъпи по същия начин.

— Защо трябва да третираме американските граждани по различен начин от нашите?

— Г-н министър, ние просто искаме уверението ви, че случаят ще бъде точно такъв.

— Защо случаят да не бъде такъв? Обвинявате ни, че замисляме война на агресия срещу нашите съседи?

— Отбелязваме последните военни действия на Китайската народна република и молим за пояснения.

— Ясно — Шен сгъна листите и ги сложи обратно на масата. — Кога искате поясненията?

— Когато сметнете за необходимо, г-н министър — отговори Килмър.

— Много добре. Ще обсъдя въпроса с колегите си от Политбюро и ще ви дам отговора възможно най-бързо.

— Ще предам добрата новина във Вашингтон, г-н министър. Няма да ви отнемам повече време, сър. Наистина ви благодаря, че ме приехте — Килмър се изправи и двамата се ръкуваха още веднъж. Американецът прекоси преддверието, без да поглежда настрани, и тръгна наляво към асансьорите. Безлюдният коридор му се видя също толкова дълъг, колкото и когато идваше, а стъпките му сякаш отекваха прекалено силно. Килмър бе във външното министерство достатъчно дълго, за да се знае, че Шен трябваше да реагира по-гневно на нотата. Вместо това той я прие като покана за неофициална вечеря в посолството. Това означаваше нещо, но Килмър не знаеше какво. Още щом влезе в колата си, той започна да съчинява наум доклада до Вашингтон, но осъзна, че това бе нещо, което ще бъде по-добре да съобщи по секретния телефон.

 

 

— Добър ли е, Карл? — попита Адлер посланика.

— Свястно момче е, Скот. Има фотографска памет, качество, което аз бих искал да притежавам. Може би се издигна прекалено бързо, но е достатъчно умен, просто не му достига практически опит. След около три години ще бъде готов да управлява посолство и да тръгне нагоре по стълбата.

„На някое място като Лесото“, помисли си държавният секретар. По-добре в някое блато, отколкото там. Е, все отнякъде трябва да започне.

— Как ще реагира Шен?

— Зависи. Ако просто развръщат формирования за рутинно учение, може малко да се ядосат. Ако е вярно и ние сме ги заварили да бъркат в долапа за сладкото, ще се направят на засегнати и изненадани — Хитч се прозя. — Извинявай. По-важно е дали това ще ги накара да премислят нещата отново.

— Ще го направят ли? Ти познаваш повечето от тях.

— Не знам — призна с неудобство Хитч. — Скот, аз бях там доста време, разбира се, но не мога да кажа, че ги разбирам напълно. Те вземат решения по политически въпроси по начин, който американците трудно могат да разберат.

— Президентът ги нарича клингони — каза Адлер на посланика.

Хитч се усмихна.

— Не бих стигнал дотам, но трябва да призная, че има логика.

В този момент интеркомът на Адлер започна да жужи.

— Уилям Килмър се обажда от Пекин по секретната линия, г-н секретар — съобщи секретарката му.

— Скот Адлер е на телефона — каза държавният секретар, щом вдигна слушалката. — Посланик Хитч е тук до мен. Ще включа говорителя, за да чуе разговора.

— Сър, връчих нотата. Министър Шен дори не мигна. Каза, че ще ни се обади скоро, без да уточни кога — след като говори с колегите си от Политбюро. Освен това нямаше особена реакция. Мога да ви изпратя по факса съдържанието на разговора до половин час. Срещата продължи по-малко от десет минути.

Адлер погледна Хитч, който поклати глава. Посланикът съвсем не изглеждаше доволен от новините.

— Бил, а езикът на тялото? — попита Хитч.

— Сякаш бе дрогиран. Абсолютно никаква физическа реакция.

— Шен има склонност към свръхактивност — поясни Хитч. — Понякога му е трудно да седи на едно място. Заключения, Бил?

— Обезпокоен съм — веднага отговори Килмър. — Мисля, че тук имаме проблем.

— Благодаря ви, г-н Килмър. Изпратете факса колкото може по-бързо — Адлер натисна бутона и погледна госта си. — Мамка му.

— Да. Кога ще знаем как ще реагират на това?

— Утре сутрин, надявам се. Ние…

— Имаме източник в правителството им? — попита Хитч. Безизразният поглед на Адлер му даде отговора.

 

 

— Благодаря, Скот — каза Райън и затвори телефона. Сега той бе в Овалния кабинет и седеше в изработения специално за него въртящ се стол — най-удобния, в който някога бе сядал. Това не помагаше особено в момента, но все пак, помисли си той, това бе един проблем по-малко.

— И така?

— И така, ще чакаме да видим дали Зорге няма да ни каже нещо.

— Зорге? — попита професор Уийвър.

— Д-р Уийвър, имаме добре осведомен източник на информация, който понякога ни съобщава какво мисли тяхното Политбюро — каза Ед Фоли на учения. — И въпросната информация не излиза от тази стая.

— Разбрах — учен или не, Уийвър играеше според правилата. — Значи оттам идват специалните сведения, които ми показахте.

— Правилно.

— Страхотен източник, който и да е той. Изглежда като стенограма на заседанията им и дава ясна представа за индивидуалните черти на отделните личности, особено за Цзян. Той е лошият герой тук. Върти премиера Ху на малкия си пръст.

— Адлер се е срещал с него по време на разговорите след свалянето на еърбъса над Тайпе — каза Райън.

— И? — попита Уийвър. Той знаеше името му, чел бе казаното от него на заседанията, но не познаваше човека.

— Той е властолюбив и не особено приятен — отвърна президентът. — Имаше роля в конфликта ни с Япония, както и в сблъсъка ни с Иран миналата година.

— Макиавели?

— Доста близо сте, той е по-скоро теоретик, отколкото изпълнител на главни роли — човек от типа „мъжа зад трона“. Не е идеолог сам по себе си, по-скоро е човек, който обича да играе в реалния свят. Ед? — обърна се Райън към директора на ЦРУ.

— Нашият психоаналитик му състави портрет — сви рамене Фоли. — Отчасти социопат, отчасти политически играч. Човек, който обича да упражнява власт. Нямаме информация за някакви лични слабости. Сексуално активен е, но повечето членове на тяхното Политбюро са такива. Може би това е нещо, свързано с културата им, а, Уийвър?

— Мао е бил същият, както всички знаем. Императорите обикновено са имали доста наложници.

— С това са се занимавали хората, преди да се появи телевизията, предполагам — отбеляза Арни ван Дам.

— Всъщност това не е много далеч от истината — съгласи се Уийвър. — Пренасянето му до наши дни има културен характер, защото то представлява основна форма на лична власт, която някои хора обичат да упражняват. Жените в КНР нямат кой знае какви права.

— Сигурно разсъждавам прекалено католически — сподели президентът, — но кожата ми настръхва при мисълта, че Мао е оправял малки момиченца.

— Те не са имали нищо против, г-н президент — каза му Уийвър. — Някои дори сами са водили малките си сестрички, след като веднъж са лягали с Великия вожд. Става дума за друга култура и за правила, различни от нашите.

— Да, малко по-различни — отбеляза бащата на две момичета, едното от които вече бе започнало да излиза с момчета. Какво ли са си мислили родителите на тези малки, невинни момиченца? Че са удостоени с честта дъщерите им да бъдат дефлорирани лично от великия Мао Дзъдун? Райън потръпна леко при тази мисъл и я отхвърли. — Те интересуват ли се изобщо от човешкия живот? Как гледат на войниците си?

— Г-н президент, Библията не е написана в Китай, а усилията на мисионерите да разпространят християнската религия там не са се увенчали с особен успех. Когато Мао дойде на власт, той потъпка християнските принципи доста сполучливо. Това се случи отново наскоро, както видяхме. Тяхното виждане за мястото на човека в природата е различно от нашето и на вашия въпрос — не, те не ценят всеки човешки живот така, както го ценим ние. Говорим за комунисти, които виждат всичко през призмата на политическите си интереси, а това е дори по-лошо от една култура, в която човешкият живот не е имал голямо значение. Можем да кажем, че от наша гледна точка това е изключително неблагоприятно сливане на ценностни системи.

„Неблагоприятно“, помисли си Райън. „Доста деликатно казано. Говорим за правителство, което изби над двадесет милиона от своя собствен народ само за няколко месеца в преследване на политическо съвършенство.“

— Д-р Уийвър, последно — как ще реагира тяхното Политбюро?

— Ще продължат по пътя, който са поели — веднага отговори Уийвър. Той се изненада от реакцията.

— По дяволите, никой ли не мисли, че здравият разум ще надделее? — изръмжа Райън. Той огледа помещението и видя, че всички са свели поглед към яркосиния килим.

— Г-н президент, те се страхуват от войната по-малко, отколкото от алтернативите й — отговори Уийвър, доста смело според Арни ван Дам. — Искам да повторя — ако не осигурят на страната си нефта и златото, те ще бъдат изправени пред икономически срив, който ще срути политическия им строй, а за тях това е по-страшно от перспективата да загубят стотина хиляди войници в една завоевателна война.

— А аз мога да я спра само ако пусна ядрена бомба над столицата им, което, между другото, ще причини смъртта на около два милиона обикновени граждани. Мамка му! — изруга отново Райън.

— По-скоро пет милиона, може би десет — уточни генерал Мур, с което си спечели смразяващ поглед от своя главнокомандващ. — Да, сър, по този начин ще успеем, но аз също смятам, че цената е малко висока.

— Роби? — обърна се Джак към вицепрезидента с надеждата да чуе нещо оптимистично.

— Какво искаш да кажа, Джак? Можем да се надяваме те да разберат, че това ще им струва повече, отколкото очакват, но ми се струва, че шансът не е много голям.

— Едно от нещата, които трябва да направим, е да предупредим хората — каза Арни. — Утре трябва да уведомим пресата, а после ще се наложи да разкажеш по телевизията какво става и да обясниш защо.

— Знаеш ли, аз наистина не харесвам кой знае колко тази работа. Извинете. Твърде детинско беше от моя страна, нали? — извини се Фехтовачът.

— Не е смешно, Джак — отбеляза Ван Дам. — Досега се справяше добре, но не можеш винаги да контролираш хората на игралната маса.

Телефонът на президента звънна. Джак отговори.

— Да? Добре — той вдигна поглед. — Ед, за теб е. Фоли се изправи и се насочи към телефона.

— Фоли… Добре, благодаря — каза той и затвори. — Времето над Североизточен Китай се изяснява. Ще имаме снимки след половин час.

— Мики, за колко време можем да дислоцираме въздушни разузнавателни ресурси на мястото? — попита Джексън.

— Трябва да ги откараме дотам. Имаме техника, която може да излети от Калифорния, но много по-добре е да ги транспортираме с С-17 и да ги вдигнем от някое летище в Сибир. Можем да направим това за, хм-м… до тридесет и шест часа след като издадеш заповедта.

— Заповедта е дадена — каза Райън. — Какви са тези самолети?

— UAV — безпилотни летателни средства, сър, обикновено ги наричат търтеи. Почти невидими са и могат да останат горе дълго време. Можем да получаваме от тях видеоинформация в реално време. Страхотни са за разузнаване на бойното поле — най-добрата нова играчка, използвана от военновъздушните сили, ако питате армията. Мога да наредя да тръгнат още сега.

— Направи го — каза му Райън.

— Да се надяваме, че има къде да ги приземим. Ако се наложи, ще ги базираме в Елмендорф в Аляска — Мур вдигна телефона и се обади в Националния военен команден център в Пентагона.

 

 

За генерал Пън ситуацията ставаше напрегната. В горния край на заповедта за начало на операцията стояха йероглифите Лун Чун — „Пролетен дракон“. Дракон звучеше благоприятно, тъй като от хиляди години драконът бе символ на императорската власт, а освен това и на добрия късмет. Щеше да бъде светло още доста време. Това бе добре дошло за Пън и той се надяваше, че ще бъде от полза и за войниците му. На дневна светлина за големи групи хора бе по-трудно да се укриват или да се придвижват незабелязано и това бе благоприятно за задачата му.

Пън изпитваше и известни притеснения. Той бе генерал, който трябваше да води война, а нищо не кара един мъж да мисли по-задълбочено от нареждането да извърши това, което е заявил, че е способен да направи. Би искал да има повече артилерия и въздушна поддръжка, но все пак разполагаше с доста от първото и вероятно с достатъчно от второто. В момента Пън преглеждаше разузнавателните оценки и картите. Той проучваше руските отбранителни съоръжения от другата страна на границата от години и понякога дори изпращаше специалисти по рекогносцировка през реката, за да разузнаят бункерите, които гледаха на юг от петдесет години. Руснаците бяха добри военни инженери и тези стационарни отбранителни съоръжения щяха да създадат някои проблеми.

Планът му за атака обаче бе прост. Под прикритието на масиран заградителен огън пехотата щеше да форсира река Амур и да обезвреди руските бункери. В същото време инженерните части щяха да сглобят понтонните мостове, по които механизираните части щяха да преминат на другия бряг, да изкачат хълмовете в по-далечния край и да продължат настъплението на север. Разполагаше и с хеликоптери, макар и не точно от щурмовия тип, който отговаряше на нуждите му. Той се бе оплаквал често от това, но така правеха всички висши офицери в Народоосвободителната армия. Единственото нещо, с което руснаците го притесняваха, бяха техните щурмови хеликоптери Ми-24. Тромави, но доста опасни машини, ако се използват умело.

Най-добрата разузнавателна информация идваше от множеството китайски граждани, които живееха в Русия незаконно, но достатъчно добре — предимно продавачи и работници, значителна част от които бяха служители и сътрудници на Министерството на държавната сигурност. Той би искал да разполага с повече фотоизображения, но страната му имаше само един разузнавателен спътник и в интерес на истината снимките, закупени от френската търговска спътникова компания SPOT, бяха по-добри. Освен това те бяха по-леснодостъпни чрез Интернет и за целта началникът на разузнавателния му отдел разполагаше с почти неограничен бюджет. В момента, според последните фотографии, най-близката механизирана формация на руснаците е на повече от сто километра от границата. Това потвърди информацията от човешките разузнавателни ресурси, според които единствените подразделения в обсега на артилерийския огън са постоянно дислоцирани части, предназначени за отбрана на границата. Любопитно бе, че руското главно командване не придвижва масово други подразделения към района, но всъщност те не разполагаха с кой знае какво, което да придвижват. Освен това отбраната на тази граница с многото й завои и извивки щеше да погълне живата сила така, както гъбата поглъща вода, а те нямаха толкова много части, които да прахосват. Бяха му донесли и че този генерал Бондаренко обучава хората си по-усърдно от своя предшественик, но това не го притесняваше особено. Китайците тренираха усилено от много години и на Иван му бе необходимо време, за да ги настигне.

Не, единственото му притеснение бе голямото разстояние до крайната цел. Снабдяването щеше да е проблем, защото както Наполеон е казал, че една армия марширува по стомаха си, така танковете и другите верижни машини плаваха по море от дизелово гориво. Разузнавателните източници му бяха съобщили разположението на големите ГСМ складове^[4] на територията на Русия, но той не можеше да се надява, че ще успее да ги превземе непокътнати, макар да се надяваше на това и да бе подготвил план за вертолетен десант над всеки от тях.

Пън извади шестдесетата си за деня цигара и вдигна поглед към началника на оперативния си отдел.

— Да?

— Окончателната заповед пристигна. Потегляме в 03,30 след три дни.

— Всичко ще бъде ли готово дотогава? — попита Пън.

— Да, другарю генерал, двадесет и четири часа преди това.

— Добре. Нека хората ни да се нахранят добре. През следващите няколко седмици това може да не им се случва достатъчно често.

— Тази заповед вече е издадена, другарю генерал — каза полковникът.

— И пълно радиомълчание.

— Тъй вярно, другарю генерал.

 

 

— Нито звук — каза сержантът. — Няма дори обичайните радиокомуникации.

Самолетът RC-135 бе първата птичка на ВВС на САЩ, която пристигна в ТВД. Той излетя от военновъздушна база Андерсън на остров Гуам, дозареди над Охотско море и навлезе в руското въздушно пространство над пристанищния град Аян. Сега, два часа по-късно, самолетът се намираше източно от Скороводино, близо до границата. RC-135 бе усъвършенстван вариант на стария „Боинг“ 707, но нямаше прозорци. Той бе претъпкан с радиоподслушвателна апаратура, а екипажът му се състоеше от висококвалифицирани специалисти по радиотехническо разузнаване — един от едва двата екипа във ВВС на САЩ, които говореха поносим китайски.

— Сержант, какво означава, когато имаме много войници и никакви радиокомуникации? — попита полковникът, който командваше тактическата група. Въпросът бе риторичен, разбира се.

— Същото, каквото и ако двегодишният ви син не вдига шум, сър. Пише по стената с химикал или прави нещо друго, с което да си изкара шамар по дупето — сержантът се отпусна в креслото си, което приличаше на пилотските, но продължи да гледа показанията на множеството локатори, настроени на всички познати честоти, които използваше Народоосвободителната армия. Екранът не показваше абсолютно нищо, с изключение на леките атмосферни смущения. Може би е имало някои разговори, докато китайците са придвижвали тези подразделения дотук, но сега не се чуваше нищо, освен няколко граждански УКВ станции, излъчващи предимно музика, която бе толкова чужда за летателния състав, колкото Гранд Ол Опри би бил в Пекин. Двама души от екипажа, които слушаха цивилните станции, научиха, че текстовете на китайските любовни балади са също толкова безсмислени, колкото и тези на аналозите им от кънтри фестивала в Нашвил, макар в момента да преобладаваха патриотичните песни.

 

 

Същото бе забелязано и във Форт Мийд, Мериленд. Агенцията за национална сигурност разполагаше с разузнавателни спътници, които обикаляха Земята, включително два чудовищни сателита от тип „Риолит“ на геостационарна орбита над Екватора и всички те бяха настроени на китайските военни и правителствени честоти. Броят на разговорите в УКВ обхвата, свързани с военни подразделения, спаднаха до нула през последните дванадесет часа и за униформените, както и за цивилните аналитици това означаваше само едно — мълчаливата армия е армия, която се готви да направи нещо.

 

 

Специалистите от Националната разузнавателна служба изиграха най-важната роля за оформянето на специалната национална разузнавателна оценка, защото хората са склонни да вярват на снимки повече, отколкото на голи думи. Материалът бе сравнен по компютърен път с данните, получени от радара, и за никого не бе изненада, че районите за съсредоточаване сега бяха почти празни. Танковете и останалите верижни машини бяха останали там само за времето, което им бе необходимо, за да се прегрупират след пътуването с влака, и се бяха преместили на север, доколкото можеше да се съди по следите по преобладаващите в района черни пътища. След това бяха покрили предислоцираните танкове с камуфлажни мрежи, но това си бе чиста загуба на време, тъй като можеха да замаскират следите от веригите на стотиците бронирани машини с не по-голям успех, отколкото да скрият някоя планинска верига. Подобни усилия почти не бяха положени за стотиците камиони на снабдяването, които, както се виждаше на снимките, продължаваха да се движат в малки конвои с около тридесет километра в час по посока на районите за съсредоточаване южно от предислоцираните танкове. Снимките бяха отпечатани на шест от големите лазерни принтери, изработени специално за Националната разузнавателна служба, и занесени в Белия дом. Там хората, предимно седнали из Овалния кабинет, споделяха безсънната нощ на президента, която бе доста по-особена от тази на куриера, в конкретния случай сержант от армията. Цивилният аналитик, който дойде с него, остана вътре, а сержантът се запъти обратно към правителствения форд, след като остави на президента една стомилиметрова цигара „Нюпорт“.

— Джак, много си лош — отбеляза Джексън. — Сви една цигара от това невинно момче.

— Стига, Роби. Ти преодоляваш стреса по твой начин, аз по мой — с усмивка каза ПОТУС. Първото дръпване го накара да се закашля, но цигарата му помагаше да остане буден, също като висококачественото кафе, което изпи преди малко. Той се обърна към старшия аналитик. — Добре, какво имаме тук?

— Сър, никога не съм виждал в Китай на едно място толкова много бронирани машини с цялото си снаряжение. Те ще потеглят на север, и то скоро, до три дни, бих казал.

— Авиация? — попита Джексън.

— Вижте тук, сър — аналитикът посочи една от снимките. — Тази база за изтребители в Цзинси е добър пример. Тук има една ескадрила руски Су-27, както и цял полк J-7. „Сухой“ е доста добър изтребител, близък по предназначение и възможности до първите F-15. J-7 е щурмови изтребител за действия през деня, копие на стария МиГ-21, но може да участва и във въздушен бой. Смятайте, че тук има 68 самолета. Вероятно поне четири са били във въздуха, когато спътникът е минал над базата. Обърнете внимание на горивозаправчиците на старта, както и на наземния персонал около този самолет. По наши оценки тази база е в бойна готовност от пет дни…

— И всичко е в готовност? — попита Джексън. Така го правеха някои.

— Да, сър. Ще забележите също носовете на ракетите, които се подават под крилете на всички тези самолети. Те очевидно са комплектовани за бойни действия.

— Белите, на направляващите греди — отбеляза Роби. — Те очевидно се подготвят да свършат малко работа.

— Освен ако нотата ни не ги успокои — каза Райън без особена надежда в гласа. Почти никаква, помислиха си другите в кабинета. Президентът дръпна от цигарата за последен път и я изгаси. — Дали няма да бъде от полза, ако се обадя лично на премиера Ху?

— Честен отговор ли искате? — попита професор Уийвър, най-труднопоносимият от присъстващите в четири сутринта на вашингтонското утро.

— Другият вид не би ми помогнал особено в момента — отвърна Райън не много сопнато. В момента имаше доста по-сериозни грижи.

— Ще изглежда добре във вестниците, а може би и в учебниците по история, но е малко вероятно да повлияе на решенията им.

— Струва си да се опита — възрази Ед Фоли. — Какво имаме да губим?

— Почакай до осем, Джак — посъветва го Ван Дам. — Не искаме той да помисли, че не сме спали цяла нощ. Това ще засили чувството му за собствена значимост.

Райън се обърна и се загледа в прозорците на южната страна на сградата. Завесите не бяха спуснати и всеки, който минаваше наблизо, би могъл да забележи, че осветлението бе включено през цялата нощ. Странно, той не знаеше дали охраната го изключваше нощем.

— Кога започваме да придвижваме силите си? — бе следващият въпрос на Джак.

— Военновъздушният аташе ще се обади от Москва, когато приключи разговорите. Може да стане по всяко време.

Президентът изсумтя.

— По-дълга нощ и от нашата.

— Той е по-млад от нас — отбеляза Мики Мур. — Още е само полковник.

— Ако това се случи, как изглеждат плановете ни? — попита Ван Дам.

— Хипервойна — отвърна Мур. — Светът не познава най-новите ни военни разработки. Те ще направят Пустинна буря да изглежда като действие на забавен каданс.