Том Кланси
Мечката и драконът (16)

15.
Експлоатация

— Какво означава това, Бен? — попита Райън, като видя промяната в разписанието си.

— Ед и Мери Пат искат да разговарят за нещо с вас. Не казаха какво — отвърна Гудли. — Може да присъстваме вицепрезидентът и аз, но това е всичко, което знам.

— Предполагам, че в Кремъл са измислили някакъв нов вид тоалетна хартия — каза президентът на Съединените щати. Това беше стара шега в ЦРУ още от времето на трудните дни за Райън години през студената война. Той разклати кафето в чашата си и се облегна в удобното кресло — Добре, какво друго има днес по света, Бен?

 

 

— Значи това е мао тай? — каза кардинал Ди Мило. Не добави, че доколкото му е известно, баптистите не пият алкохол. Колко странно, като си помисли човек, че първото чудо, което е направил Исус на публично място, е било да превърне водата във вино на едно сватбено пиршество в Кана. Но християнството имаше много лица. Както и да е. Това мао тай беше ужасно, по-лошо и от най-евтината грапа. С напредването на възрастта кардиналът беше започнал да предпочита по-слабите напитки. Стомахът му ги поемаше по-лесно.

— Не би трябвало да пия от това — призна Ю, — но то е част от моето наследство.

— Не ми е известен пасаж в Светото писание, който забранява тази конкретна човешка слабост — каза католикът. — А освен това виното е част от католическата литургия. — Видя, че неговият китайски домакин едва докосва устни до малката си чаша. Може би така е по-добре за стомаха, помисли си италианецът.

Трябваше да свиква и с храната. Гастроном като повечето италианци, Ренато, кардинал Ди Мило, установи, че храната в Пекин не е толкова добра като тази, която беше опитвал в многобройните китайски ресторанти в Рим. Проблемът е по-скоро в качеството на продуктите, отколкото в готвачите, помисли си той. В конкретния случай жената на преподобния Ю беше в Тайван, за да види болната си майка, и той се извини за отсъствието й при пристигането на католика. Монсеньор Шепке се зае със сервирането като някой млад адютант, обслужващ своя генерал. На Ю му беше забавно да го наблюдава как се старае. Католиците очевидно държаха на чинопочитанието. Обаче този Ренато му изглеждаше свестен и явно образован човек, опитен дипломат, от когото можеше да научи много.

— Значи вие сам си готвите. Как се научихте?

— Повечето китайци умеят да готвят. Научили сме се от родителите си още като деца.

Ди Мило се усмихна.

— Аз също, но от години не съм готвил. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми разрешават да го правя, нали, Франц?

— Просто изпълнявам задълженията си, Ваше високопреосвещенство — отвърна германецът. Той пиеше мао тай с малко по-голямо удоволствие. Хубаво е, когато човек е по-млад и стомахът му е здрав, помислиха си двамата по-възрастни мъже.

— Как намирате Пекин? — попита Ю.

— Наистина очарователен. Ние, римляните, си мислим, че нашият град е много стар и от него просто лъха историята, но още преди римляните да започнат строежа му, китайската култура вече е била стара. А рисунките, които видяхме вчера…

— Нефритената планина — обясни Шепке. — Говорих с екскурзоводката, но тя не знае имената на художниците, нито може да каже колко време им е било необходимо, за да завършат творенията си.

— Някогашните императори не са се интересували нито от творците, нито от времето, което им е било нужно. Тогава е имало повече красота, но и повече жестокост.

— А днес? — попита Ренато.

— Днес също и това ви е добре известно, Ваше високопреосвещенство — потвърди с дълбока въздишка Ю. Говореха на английски, неговият акцент от Оклахома очарова гостите му. — Правителството не зачита човешкия живот така, както ние с вас бихме искали.

— Да се промени това не е проста работа — обади се монсеньор Шепке. — Проблемът не засяга само комунистическия режим на КНР. Жестокостта отдавна е част от китайската култура, и то до такава степен, че веднъж някой беше казал, че Китай е прекалено голям да бъде управляван с мека ръка. Това е афоризъм, възприет твърде бързо от левите сили по света въпреки очевидния расистки елемент, съдържащ се в него. Може би проблемът е в това, че Китай винаги е бил пренаселен. Когато хората са много, гневът избухва лесно, а с него идва и незачитането на другите. Тук не е помогнала и религията. Конфуций, който е бил най-близко до това, което Китай е имал като велик религиозен водач, е учел, че подчинението е най-доброто поведение за даден човек, докато юдейско-християнската традиция говори за по-висши ценности като добро и зло и произтичащите от тях човешки права. За Китай върховният авторитет е обществото, а не Бог. Затова комунизмът е пуснал корени тук, помисли си кардинал Ди Мило. И двата социални модела си приличат в това, че не правят рязко разграничение между добро и зло. А това е опасно. Падението на човека се крие в релативизма, защото ако няма абсолютни ценности, каква е тогава разликата между него и кучето? А ако такава липсва, къде отива човешкото достойнство? Дори един мислещ атеист не може да не признае най-големия дар, който религията е дала на човечеството — човешкото достойнство, това, че всеки човешки живот е ценен, простата идея, че човекът стои по-високо от животното. Това схващане лежи в основата на човешкия прогрес, защото без него животът на хората е обречен да следва модела на Томас Хобс: „кратък, брутален и непристоен“.

Християнството, а и юдаизмът и ислямът, които са религии, произтичащи също от Светото писание, изискват човек да вярва в очевидното: че във Вселената има някакъв ред и този ред се определя от един източник, който се нарича Бог. Християнството дори не изисква човек да вярва в това — вече не, просто да го приема, а резултатът от него е човешкото достойнство и човешкият прогрес. Толкова ли е трудно?

За някои да. Марксизмът, който осъжда религията като „опиум за народа“, просто препоръчва друго, по-малко ефикасно лекарство — „светлото бъдеще“, както го наричат руснаците. Те обаче никога не можаха да стигнат до него. В Китай марксистите проявиха повече здрав разум и възприеха някои форми на капитализма, за да спасят икономиката на страната, но те не приеха принципа за свободата на човека, който върви ръка за ръка с тези неща. До този момент това дава резултати, помисли си Ди Мило, защото китайската култура има в себе си заложено подчинението и приема върховенството на властта. Обаче колко дълго ще продължи така? И колко дълго Китай ще може да се развива по възходяща линия, без да прави разлика между добро и зло? Без тези неща Китай и китайците са обречени на гибел. Някой трябва да им съобщи донесената от Исус Добра новина, защото с нея идва не само вечното спасение, но и временното щастие. Сделката е толкова изгодна, но все още има прекалено тъпи и прекалено слепи хора, които не могат да я приемат. Един от тях беше Мао. Той отхвърли всички форми на религия, дори Конфуций и Буда. Но какво ли е мислел, когато е бил вече на смъртния си одър? За светлото бъдеще, което проповядваше? Изобщо какво ли си мисли един комунист, когато настъпи смъртният му час? Никой от тримата не искаше да знае отговора на този въпрос, нито пък да изпадне в подобно положение.

— Разочарован съм от малкия брой католици тук. Разбира се, не броя чужденците и дипломатите. Тежки ли са репресиите?

Ю сви рамене.

— Зависи къде се намирате, какъв е политическият климат, а и кои са местните партийни ръководители. Понякога те не ни закачат, особено когато тук има чужденци с телевизионни камери. Но друг път стават много строги и не рядко открито ни тормозят. Много пъти са ме разпитвали и са ми давали политически съвети. — Той ги погледна и се усмихна. — Това е като да те лае куче, Ваше високопреосвещенство. Не трябва да му отвръщаш. Разбира се, за вас подобна опасност не съществува — отбеляза баптистът, имайки предвид дипломатическия статут на Ди Мило, поради който неприкосновеността му беше гарантирана.

Този намек накара кардинала да се почувства неловко. Той не считаше живота си по-ценен от този на другите. Нито пък искаше неговата вяра да изглежда по-малко искрена от вярата на този китайски протестант, който беше получил образованието си в някакъв претенциозен псевдоуниверситет в американската прерия, докато той беше учил в някои от най-престижните и почитани научни институти на планетата, които водеха началото си още от времето на Римската империя, а и от преди нея и стигаха до Аристотел. Ако Ренато, кардинал Ди Мило проявяваше някаква суетност, то тя се отнасяше до образованието му. То беше превъзходно и той го знаеше. Можеше на обсъжда „Републиката“ на Платон на древногръцки, а законите на Марк Тулий Цицерон на такъв латински, какъвто са говорили римските императори. Можеше да спори с някой убеден марксист по основите на тази политическа философия на същия немски, на какъвто е говорел и Маркс, и щеше да излезе победител, защото Маркс беше оставил много незапълнени празнини в стените на своята политическа теория. Беше забравил да вземе под внимание много неща за човешката природа, известни на психолозите. Ди Мило работеше в дипломатическата служба на Ватикана, защото можеше да чете мисли. Нещо повече, той можеше да чете мислите на политици и дипломати, известни с умението си да ги прикриват. С този си свой талант би могъл да стане голям картоиграч и да забогатее, но той беше предпочел да ги използва за прослава на Бога.

Неговият единствен недостатък, както и на повечето хора, беше, че не можеше да предрича бъдещето и затова не можеше да предвиди световната война, до която щеше да доведе тази среща.

— Значи правителството ви тормози, така ли? — попита кардиналът.

Последва свиване на рамене.

— От време на време. Имам намерение да организирам литургия на публично място, за да проверя доколко те са готови да посегнат на човешките ми права. Разбира се, подобно нещо крие известни опасности.

Това беше изкусно отправено предизвикателство и възрастният католически духовник се изправи:

— Ако решите да го направите, дръжте в течение Франц и мен.

 

 

— Пойна птичка? — попита Райън. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Наистина ли искаш да знаеш, Джак? — отвърна на въпроса с въпрос Ед Фоли.

— Да не намекваш, че не бива да знам? — учуди се Райън. После обаче си даде сметка, че Роби Джонсън и Бен Гудли също присъстваха, а те не винаги можеха да знаят неща, на които той имаше право. Дори и на такова ниво имаше правила, свързани със секретността. Президентът кимна. — Добре, да не обсъждаме сега този въпрос.

— Операцията се нарича „Зорге“. Това наименование периодично ще се сменя — уведоми Мери Пат присъстващите. Хората от службата за охрана не бяха допуснати в Овалния кабинет за това съвещание, което им подсказваше повече, отколкото ЦРУ би искало. Системата против подслушване също беше включена и щеше да попречи на всяко електронно устройство от този вид, ако евентуално се намираше в помещението. Това личеше от екрана на телевизора вляво от президентското бюро, който беше включен на канала на Си Ен Ен. В момента екранът беше изпълнен със снежинки, а звукът беше намален до минимум, за да не пречи на съвещанието. Вероятността в това възможно най-секретно място да има подслушвателно устройство беше съвсем слаба, но операция „Зорге“ беше толкова важна, че се беше наложило да се прибегне и до тази мярка. Папките с материалите вече бяха раздадени на участниците. Роби вдигна очи от своята.

— Паметни бележки от съвещания на китайското Политбюро? Боже господи! — прошепна вицепрезидентът Джексън. — Добре, няма да питам за източниците и методите. Това ме устройва. Но колко надеждна е тази информация?

— За момента степента на достоверност е „Б+“ — отвърна Мери Пат. Очакваме по-късно тя да се повиши. Проблемът е, че не даваме степен „А“ или повече без потвърждение от други източници, но това са много вътрешни работи и не разполагаме с друг подобен източник, за да я проверим.

— Аха — забеляза Джексън. — В такъв случай всичко това може да се окаже фишек. Хубав, признавам го, но въпреки това фишек.

— Може би не чак толкова. Тук има ужасно секретни неща, които нямаше да ни подхвърлят с лека ръка дори да се касае за голяма операция с цел ужилване.

— И на мен така ми се струва — съгласи се с половин уста Райън. — Обаче аз си спомням какво казваше Джим Гриър: Нищо не може да бъде толкова невероятно, че да не е истина. Нашият основен проблем с тези хора е, че тяхната култура е толкова различна от нашата, че все едно имаме работа с клингони.

— Обаче от това тук не личи да ни обичат много — обади се Бен Гудли, който беше прегледал половината от страниците в папката. — Господи, този материал е много интересен. Ще го покажем ли на Скот Адлер?

— Нашата препоръка е в този смисъл — съгласи се директорът на ЦРУ. — Адлер доста добре преценява хората, а неговото мнение за част от тази информация, особено на страница пета, ще бъде интересно да се чуе. Тони Бретано също трябва да бъде запознат с материалите.

— Добре, значи ще включим Орелът и Гръмотевицата. Кой друг? — попита Райън.

— Засега това е достатъчно — обади се Ед Фоли, а жена му кимна. — Господин прези…

Райън го погледна леко ядосан.

— Името ми е…

Директорът на ЦРУ вдигна ръка.

— Добре де, Джак. Нека засега да не разширяваме кръга на посветените. Ще измислим начини за изпиране на информацията така, че и някои други хора да бъдат запознати с това, което ние знаем. Но не сега, в този й вид. Пойната птичка е твърде ценно постижение, за да си позволим да я загубим.

— Нещо от калибъра на Кардинал, нали?

— Може би дори и от по-голям, Джак — обади се Мери Пат. — Това е все едно да имаш подслушвателно устройство в стаята, в която заседава управителният съвет, а в този случай нашите методи са много усъвършенствани. Трябва да бъдем изключително внимателни с този източник.

— Добре, а какво ще правим с аналитиците? — попита Бен Гудли. — Нашият най-добър експерт по КНР е професор Уийвър от университета „Браун“. Познаваш ли го, Ед?

Фоли кимна.

— Да, познавам го, но засега няма да го включваме. При нас имаме много добър специалист. Нека видим какво можем да научим с наши средства, преди да прибегнем до помощта на други. Между другото, трябва да ви кажа, че от този източник имаме изпратени 1 500 печатни страници плюс ежедневната информация, която ще пристига оттук нататък.

Райън повдигна вежди, като чу това. „Ежедневна информация. Как, по дяволите, са успели да постигнат това? Значи старите времена се връщат“, каза си той.

— Искам оценка за характерът на Цзян Хансан — каза Райън. — Името на това копеле ми е познато. Той започна две войни, в които бяхме въвлечени. Каква, по дяволите, е целта му?

— Включили сме и нашия психиатър в оценката на материалите — отговори Мери Фоли. Тя не добави, че това беше станало, след като бяха изчистени всякакви следи, които биха могли да водят до източниците. — Той подготвя психологическия му портрет.

— А, да, помня го — каза Райън — Нещо друго?

— Другото е както обикновено — отвърна Ед Фоли и стана. — Не оставяйте тези документи на бюрата си.

Всички кимнаха в знак на съгласие. За такива неща имаха лични сейфове, които бяха свързани с командния център на службата за охрана и бяха под непрекъснато наблюдение на телевизионен екран. В Белия дом документите се пазеха добре, а секретарките бяха най-внимателно проучвани. Мери Пат си тръгна от кабинета с още по-енергични крачки. Райън даде знак с ръка на вицепрезидента да остане, докато другите се насочиха към западния изход.

— Какво ти е мнението? — попита Фехтовачът Котарака.

— Това е свръхсекретна информация, Джак. Господи, как, по дяволите, са успели да се доберат до подобно нещо?

— Ако изобщо решат да ме информират, няма да мога да ти кажа, Роб, а и не съм сигурен дали въобще искам да знам. Не винаги е хубаво да знаеш всичко.

Бившият летец-изтребител се съгласи.

— Вярвам ти. Това не е същото като да те изстрелят с катапулт от палубата, или пък да застреляш противника право в устата.

— Обаче не е по-малко важно.

— Знам, Джак. Напомня ми за битката при Мидуей. Тогава през 1942 година Джо Рочфорт и неговата банда веселяци от военното разузнаване спестиха доста неприятности, които малките жълти човечета можеха да ни причинят в западната част на Тихия океан, ако адмирал Нимиц не беше предупредил какво се задава.

— Да, Роби. Изглежда, че отново имаме на разположение такива хора. Ако се наложи, ще искам да знам мнението ти от оперативна гледна точка.

— Мога и сега да ти го дам. Тяхната армия и това, което наричат военноморски флот, открито говорят как ще ни победят, как ще неутрализират самолетоносачите ни и други подобни неща. Това са най-вече мечти и заблуди, но аз питам защо, по дяволите, говорят за тях така открито? Може би за да впечатлят наивниците по света — репортери и други подобни идиоти, които нямат никаква представа как се води война в океана. А може би искат да покажат пред собствения си народ колко са добре подготвени и са решени да действат. Вероятно искат да засилят натиска срещу правителството на Тайван, но ако се решат да нападнат острова, първо трябва да свършат една друга работа — да построят истински флот с реални амфибийни възможности. За това обаче ще са им необходими десет години, а и ние вероятно ще забележим, когато спуснат онези големи сиви канута във водата. Имат няколко подводници, а и руснаците, да им се чуди човек, им продават още. Току-що им доставиха една от клас „Современний“, която може да е въоръжена и с ракети „Сънбърн“. Нямам представа какво искат да правят с тях. Не бихме модернизирали по този начин флота си, но те не са ни питали. Това, което ме безпокои, е, че руснаците им продават военна техника и други подобни неща. Това си е направо лудост — заключи вицепрезидентът.

— Защо мислиш така? — попита президентът.

— Защото някога един човек на име Чингис хан е стигнал на кон чак до Балтийско море, като е преминал през цяла Русия. Руснаците помнят добре историята си, Джак. Те не са забравили това. Ако съм на тяхно място, от кого би трябвало да се страхувам? От НАТО? От поляците? От Румъния? Не, не мисля. Но на югоизток граничат с една огромна страна с многобройно население и голям арсенал от добри оръжия, известна също и с това, че от край време е убивала руснаци. Е, аз гледам на нещата от оперативна гледна точка и понякога може би проявявам малко склонност към параноя за това какво мислят моите колеги от другите страни. — Роби обаче не добави, че в миналото точно руснаците бяха открили параноята.

 

 

— Това е направо лудост! — викна ядосан Бондаренко. — Има много начини да докажеш, че Ленин е бил прав, но аз не бих избрал точно този! — Владимир Илич Улянов някога беше казал, че ще дойде време, когато капиталистическите страни ще се надпреварват кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което той след време ще ги избеси. Обаче не можа да предвиди гибелта на страната, която създаде, нито пък че заменилата я Русия може да изпълни това, което беше предрекъл.

Головко не можеше да не се съгласи с тези доводи. В кабинета на президента Грушевой той се беше аргументирал по подобен начин, но с по-малко децибели.

— Страната ни се нуждае от твърда валута, Генадий Йосифович.

— Така е. Но вероятно един ден ще имаме нужда от златото и петролните находища на Сибир. Какво ще направим, когато китайците ни ги отнемат? — настоя Бондаренко.

— Министерството на външните работи изключва подобна възможност — отвърна Сергей Николаич.

— Добре. Дали онези педерасти от външно ще грабнат оръжието, ако се окаже, че грешат, или ще започнат да кършат ръце и да се оправдават, че вината не е тяхна? Не разчитам много на това. Няма да мога да спра китайската атака, а сега ние им продаваме лиценза за производство на танкове Т-99…

— Ще са им нужни пет години да започнат серийното им производство, а през това време в Челябинск ще започнат да произвеждат Т-100.

Те не засегнаха въпроса, че Народноосвободителната армия разполагаше с четири хиляди танка „Т-80“ и „Т-90“, произведени по руски лиценз. Това беше станало преди години. Но китайците не използваха 115-милиметровите оръдия, както беше в руския модел, а монтираха на произведените от тях танкове скорострелно 105-милиметрово оръдие, което купиха от израелската военна промишленост и което беше известно в Америка като М-68. Снабдиха се и с три милиона снаряда по американски образец, включително и с такива с обеднен уран. Вероятно този обеднен уран е бил получен в ядрените реактори, в които произвеждаха и плутония за ядрените си оръжия. А на политиците изобщо не им пука, помисли си Бондаренко. Можеш да им говориш колкото си щеш, но те никога не слушат! Това ще трябва да е по-скоро руско, отколкото политическо явление, каза си той. Сталин беше екзекутирал разузнавача, който беше предрекъл, и то съвсем правилно, както се оказа по-късно, че през юни 1941 година германците ще нападнат Съветския съюз. Тогава те напреднаха толкова навътре, че позициите им се виждаха от Москва с просто око. А той го екзекутира и защо? Защото неговата прогноза беше по-неприятна от тази на Лаврентий Берия, който беше достатъчно умен, за да казва това, което Сталин искаше да чуе. Но Берия оцеля, въпреки че прогнозата му беше абсолютно погрешна. Толкова за това как се награждават проявите на патриотизъм.

— Да, може, но ако имахме парите за това и ако заводът в Челябинск не беше преустроен за производство на перални! Русия унищожи отбранителната си инфраструктура по-бързо от Америка. Сега се говори, че самолетните заводи МиГ ще бъдат преустроени за производство на автомобили. Кога ще се сложи край на тези неща? — запита се Бондаренко. Съвсем наблизо той имаше една потенциално вражеска страна, а му трябваха години да възстанови руската армия до степента, която желаеше. Но да направи това означаваше да поиска от президента Грушевой нещо, което знаеше, че няма да получи.

За да изгради истинска армия, трябваше да плаща на войниците достатъчно добри заплати, които да привлекат патриотично и приключенски настроени момчета, желаещи да носят униформата на своята страна поне няколко години. Особено онези, на които животът под пагон се харесва до такава степен, че биха могли да направят кариера в него, да станат сержанти, т.е. онези средни професионални специалисти, без които една армия не би могла да функционира, да станат сухожилията, които прикрепват мускулите към костите. Наградите в една военна кариера не могат да се сравняват с тези, които човек може да получи, ако работи в завод за телевизори. Приятелството, чистата радост от войниклъка са неща, за които се нужни особен вид хора. Американците имаха в армията си такива мъже, а също и британците, и германците. Обаче тези безценни професионалисти още от времето на Ленин бяха отказани на руската армия. Първите от многото съветски вождове принесоха в жертва ефикасността на армията заради политическата чистота в нея или заради нещо подобно, помисли си Бондаренко. Сега тези неща бяха толкова далечни дори и за такъв като него, който беше израснал в някогашната система.

— Генерале, не забравяй, че аз съм твоят приятел в правителството — припомни му Головко. Това беше самата истина. Министърът на отбраната беше… Е, говореше това, което трябва, но не беше способен да мисли правилно. Повтаряше онова, което му казват другите и толкова. В това отношение беше идеален политик.

— Благодаря ти, Сергей Николаич. — Генералът направи лек поклон, за да изрази уважението си. — Означава ли това, че ще мога да разчитам на някои от тези богатства, които съдбата е изпратила в скута ни?

— В подходящия момент ще направя необходимите препоръки на президента.

„Докато дойде това време, аз ще съм в пенсия, ще пиша мемоарите си или изобщо каквото прави руският генерал от запаса“, помисли си Бондаренко. „Но поне ще се опитам да начертая на тези, които ще дойдат след мен, необходимите планове, а може би и ще помогна да изберат подходящия човек за шеф на оперативното управление на армията.“ Той вече не очакваше да отиде по-далеч в кариерата от поста, който заемаше. Беше шеф на оперативното управление, което включваше и подготовката на армията, а като цел на една кариера това не беше никак лошо.

— Благодаря ти, другарю министър. Знам, че и твоята не е лесна. И така, има ли нещо, което би трябвало да знам за китайците?

Головко би искал да може да му каже, че СВР вече нямаше свестен източник на информация в КНР. Техният човек, втори заместник-министър, който бе вербуван отдавна от КГБ, беше излязъл в пенсия по здравословни причини.

Той обаче не можеше да признае, че последният руски източник в Забранения град вече не действа и заедно с това бяха прекъснати всички възможности за реална преценка на дългосрочните планове и намерения на КНР. Наистина все още можеха да разчитат на руския посланик в Пекин, който не беше глупав човек, но един дипломат можеше да види най-вече онова, което правителството домакин искаше да му покаже. Същото се отнасяше и за военното, военноморското и военновъздушното аташе. Всички бяха добре обучени разузнавачи, но и те можеха да видят само онова, което китайските военни пожелаеха да им покажат. Но дори и то трябваше да бъде последвано от съответни подобни стъпки от страна на Москва като при изпълнението на някакъв грациозен международен валс. Не, това не можеше да замени опитния разузнавач, който разполагаше с агентурна мрежа и който проникваше сред правителствата на другите държави, за да може той, Головко, да знае точно какво става в тях и да го съобщи на президента. Не се случваше често Головко да докладва, че не разполага с достатъчно информация, но този случай беше такъв и той нямаше намерение да признава своите неуспехи пред един войник, бил той и с по-висок чин.

— Не, Генадий Йосифович, не разполагам със сведения, от които да личи, че китайците ни заплашват.

— Другарю министър, откритията в Сибир са прекалено големи за тях, за да не си помислят каква би била ползата, ако ги заграбят. На тяхно място бих пристъпил към подготовката на съответните планове. Те внасят петрол, а онези нови петролни находища ще премахнат тази необходимост и ще им осигурят достатъчно твърдата валута, която им е нужна. А златото, другарю, то говори само за себе си, нали така?

— Може би — кимна Головко — Но изглежда, че сега състоянието на тяхната икономика е добро, а вече забогателите не започват войни.

— И Хитлер преуспяваше през 1941 година. Това не му попречи да докара войските си недалеч от тази сграда — отбеляза руският генерал — Ако съседът ти има ябълка, понякога искаш да си откъснеш една, без дори да си гладен, само за да я опиташ — добави Бондаренко.

Головко не можеше да отрече, че в това има логика.

— Генадий Йосифович, ние с теб си приличаме. И двамата се опитваме да открием опасностите дори и там, където те не се виждат. От теб щеше да излезе добър разузнавач.

— Благодаря, другарю министър. — Генералът с три звезди на пагоните вдигна почти празната си чаша с водка. — Преди да напусна поста, надявам се, че ще мога да оставя на моя приемник някакъв план за действие, чието изпълнение би направило страната ми неуязвима за всяко външно нападение. Знам, че самият аз няма да мога да завърша тази работа, но ще бъда благодарен, ако съм сигурен, че такъв план съществува и че правителството ще оцени това, което сме направили. — Това наистина беше проблем. Руската армия можеше и да се справи с външните врагове. Но вътрешните бяха по-опасни. Да знаеш как да се пазиш от приятелите си винаги е по-трудно, защото обикновено те стоят зад теб.

— Ще се постарая да изложиш доводите си пред кабинета. Обаче — Головко вдигна предупредително ръка — трябва да изчакаш подходящия момент.

— Разбирам, нека се надяваме, че китайците ще ни дадат достатъчно време, докато този момент настъпи. — Бондаренко гаврътна последната глътка водка и стана. — Благодаря ти, че ми позволи да излея душата си пред теб, другарю председател.

 

 

— И така, къде е той? — попита Провалов.

— Не знам — отговори уморено Абрамов. — Открихме един човек, който твърди, че го познава, но той няма представа къде живее.

— Много добре. Какво успяхте да научите? — попита Москва Санкт Петербург.

— Според нашия информатор Суворов е бивш служител на КГБ и е бил уволнен оттам през 1996 година. Живее вероятно в Санкт Петербург, но ако това е истина, сигурно е под чуждо име и с фалшиви документи, а може и името Суворов да не е истинско. Разполагам с описанието му. Мъж на около петдесет години, среден на ръст, набит. Започваща да оредява руса коса. Правилни черти. Сини очи. Здравеняк. Неженен. Говори се, че посещава проститутки. Пратих хора да поразпитат подобни жени за повече информация. Засега не сме научили нищо — докладва следователят от Санкт Петербург.

„Невероятно“, помисли си лейтенант Провалов. „При всичките възможности, с които разполагаме, не можем да се доберем до никаква информация.“ Призраци ли преследваше? Вече разполагаше с пет такива. Овсеенко, Мария Ивановна Саблина, шофьорът, чието име в момента не си спомняше, и двамата предполагаеми убийци от Спецназ — Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин. Трима бяха взривени пред очите на всички в най-оживеното сутрешно движение, а двама бяха убити в Санкт Петербург, след като бяха свършили работата. Но дали бяха ликвидирани, защото бяха успели или защото се бяха провалили?

— Добре, съобщете ми, когато откриете нещо.

— Непременно, Олег Григориевич — обеща Абрамов.

Лейтенантът от милицията остави слушалката, разчисти бюрото си, като сложи всички „горещи“ папки в чекмеджето и го заключи, а след това слезе при служебната кола и се отправи към любимия си бар. Рейли вече беше вътре и му махна с ръка, когато влезе. Провалов окачи палтото си на закачалката и отиде при него да си стиснат ръцете. Видя, че едно питие вече го очакваше.

— Ти си истински приятел, Мишка — каза руснакът на американеца, след като отпи първата глътка.

— Знам как се чувстваш, приятелю — отвърна съчувствено агентът от ФБР.

— И с теб ли е същото?

— Разбира се. Когато бях съвсем начинаещ агент, започнах да работя по случая Готи. Скъсахме си задниците да накиснем този престъпник. Нужни бяха три съдебни журита, за да го тикнем в „Марион“. Никога няма да излезе оттам. — „Марион“ е особено строг затвор. Въпреки че „строг“ за американските условия беше нещо съвсем различно от руските. Изобщо не можеше да става и сравнение с руските затвори, но Рейли не се притесняваше много от това. Хората, които нарушаваха законите в едно общество, знаеха какви могат да бъдат възможните последици и онова, което им се случваше, когато ги хванеха, си беше техен проблем, а не негов. — Е, разказвай?

— Този Суворов. Не можем да го открием, Мишка. Все едно, че не съществува.

— Така ли? — Това беше и не беше изненада за Рейли. Изненадан беше заради това, че в Русия, както и в много други европейски страни, хората бяха следени по начин, който би предизвикал Втора американска революция. Тук ченгетата знаеха жилищните адреси на всички. Това беше остатък от старото лошо време, когато КГБ беше превърнало една трета от населението в информатори, които следяха другите две трети. Това, че местните ченгета не можеха да открият някого, беше твърде необичайно.

Обаче, от друга страна, не се изненадваше, защото ако онзи негодник Суворов беше бивш офицер от КГБ, той знаеше как да изчезне. Подобни противници не умираха просто така, без да успеят да гъкнат, както повечето американски и руски разбойници. Нямаше да загине и за това, че се беше разприказвал твърде много. Престъпниците от среден калибър действаха като… престъпници. Прекалено се хвалеха, и то пред неподходящи хора, повечето от които също бяха престъпници. А те бяха толкова лоялни, колкото и гърмящата змия, и бяха готови да продадат „приятеля си“ за едното нищо. Не, този Суворов, ако беше това, което информаторите твърдяха, че е, беше професионалист. Да преследваш такъв беше интересно и беше нужно време. Но накрая винаги ги залавяш, защото ченгетата никога не спират да ги търсят и рано или късно онзи щеше да направи грешка, може би не голяма, но достатъчна. Той нямаше да се върти около своите бивши приятели от КГБ — хора, които може да са му помогнали да се укрие, но говорят за това само помежду си, и то твърде малко. Не, сега той се намираше в друга среда, тя не беше нито приятелска, нито сигурна, а това беше твърде лошо. Понякога Рейли изпитваше известно съчувствие към престъпника, но не и ако беше убиец. Имаше известна черта, която не можеше да прекрачи.

— Заврял се е в някоя дупка и след като е влязъл, я е замазал отвътре — каза с досада руснакът.

— Какво знаем за него?

Провалов му разказа това, което току-що беше научил.

— Разправят, че ще разпитват разни проститутки дали не го познават.

— Няма да е зле — съгласи се агентът от ФБР и махна с ръка на бармана да напълни отново чашите. — Знаеш ли, приятел, в случая си изправен пред истинско разследване. Иска ми се да работех при теб, за да ти помогна.

— Това ти харесва?

— И още как, Олег. Колкото е по-труден случаят, толкова по-вълнуващо е преследването. А й удовлетворението е по-голямо, когато накрая закопчаеш копелето. Когато осъдихме Готи, организирах голямо парти в Манхатън — спомни си Рейли, вдигна чашата си и каза на въздуха пред него: — Надявам се, че в „Марион“ ти харесва, момко.

— Готи беше ли убивал хора? — попита Провалов.

— О, да, някои собственоръчно, а други беше наредил да бъдат убити. Неговата дясна ръка Салваторе Гравано — Сами Бика, както го наричаха, се съгласи да свидетелства против него и ни помогна да го осъдим. След това включихме Сами в програмата за защита на свидетелите, но проклетникът започна отново търговия с дрога в Аризона и сега и той е в дранголника, глупакът му с глупак.

— Както казваш, те всички са престъпници — отбеляза Провалов.

— Да, Олег, такива са. Прекалено глупави са да живеят честно. И си мислят, че могат да ни надхитрят. Е, за известно време успяват, но рано или късно… — Рейли отпи от питието си и разтърси глава.

— Мислиш ли, че и този Суворов?

Рейли се усмихна на новия си приятел.

— Олег, ти никога ли не правиш грешки?

Руснакът промърмори:

— Най-малко по една на ден.

— А защо мислиш, че те са по-умни от теб? — попита го агентът. — Всеки греши. Не ме интересува дали кара боклукчийски камион, или е президент на шибаните Съединени щати. Всички допускаме грешки от време на време. Човешко е. Работата е там, че ако си го признаваш, можеш да стигнеш по-далеч. Може би този човек е бил добре обучен, но всички имаме своите слабости и не сме достатъчно умни, за да си ги признаем. Колкото сме по-умни, толкова по-малко сме склонни да признаем недостатъците си.

— Ти си философски настроен — каза с усмивка Провалов. Харесваше този американец. Не беше като другите.

— Може би, обаче знаеш ли каква е разликата между умния човек и глупака?

— Сигурен съм, че ще ми я кажеш. — Провалов усещаше отдалече, когато някой се канеше да каже нещо помпозно, а в случая признаците бяха съвсем очевидни.

— Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. — „Водката ме кара да ставам твърде патетичен“, помисли си Рейли. — Но на умния ще го повери. Така че глупакът не може да оплеска кой знае колко работата, докато другият може. Олег, един редник не може да загуби битката, обаче генералът може. Генералите са умни, нали? Трябва да си умен, за да станеш лекар, но лекарите непрекъснато убиват хора по случайност. Да грешиш е човешко. Умът и опитът тук нямат значение. Аз греша и ти грешиш. — Рейли вдигна чашата си. — А също и другарят Суворов. — „Ще го провали онази му работа, помисли си Рейли. Ако си пада по курвите, значи онази му работа ще го издаде. Желая ти късмет, братко.“ Рейли знаеше, че онзи няма да е първият, който си беше навлякъл беля заради такова нещо. Нямаше и да е последният.

 

 

— Мина ли всичко гладко? — попита Мин.

— Какво? — попита недоумяващ Номури. Това беше странно. Предполагаше, че е още замаяна след бурния оргазъм. Беше още в обятията му. Пушеха обичайната цигара след секс.

— Направих в компютъра си това, което искаше. Всичко наред ли е?

— Не съм сигурен — опита се да отговори уклончиво Номури. — Още не съм проверил.

— Не ти вярвам — каза тя и се засмя. — Мислих върху това. Ти направи от мен шпионин! — заяви тя и отново се чак иска.

— Направих какво?

— Искаше да имаш достъп до компютъра ми, за да можеш да четеш моите записки, нали така?

— Интересува ли те? — Веднъж той й беше задал този въпрос и беше получил съответния отговор. А сега? Беше абсолютно сигурен, че тя не е повярвала на обясненията му. Е, нямаше защо толкова да се учудва. Ако не беше умна, щеше да бъде безполезна като агент. Но сега, когато знаеше, че не е глупава, до каква степен беше патриотка? Правилно ли беше разгадал характера й? Постара се тялото му, което лежеше до нейното, да не й се стори прекалено напрегнато. Поздрави се за това, че можеше да изпълнява по две роли едновременно.

След като размисли, тя каза:

— Не.

Номури се постара да не въздъхне твърде силно от обзелото го облекчение.

— Тогава не се безпокой. Отсега нататък няма да правиш нищо.

— Като изключим това? — попита тя и пак се засмя.

— Докато продължавам да ти доставям удоволствие, разбира се!

— Мистър наденица!

— Какво?

— Твоята наденица ми доставя голямо удоволствие — обясни Мин и сложи глава на гърдите му.

За момента това е достатъчно, помисли си Честър Номури.