Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bear and the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“

ISBN 954-733-212-0

Превод: Павел Талев, Борис Христов

Художник: Буян Филчев

 

Rubicon, Inc., 2000

История

  1. — Добавяне

24.
Детеубийство

— Какво е това? — попита президентът при представянето на сутрешната сводка от разузнаването.

— Нов източник на операция „Зорге“. Кодовото му название е Цвъркач. Според мен не е кой знае какво от гледна точка на разузнаването, но могат да се научат някои неща за техните министри — каза Гудли с престорена деликатност.

Който и да беше Цвъркачът, Райън видя, че тя (защото това без съмнение беше жена) си води много интимен дневник. И работеше за министър Фан Ган. Изглежда, че той беше привързан към нея, а тя дори и да не беше, описваше най-подробно какво правят заедно, абсолютно всичко. И то до такава степен, че Райън опули очи рано сутринта.

— Кажи на Мери Пат, ако иска, да изпраща тези неща на сп. „Хъстлър“[1]. Но аз наистина нямам нужда от тях в осем сутринта.

— Включила е тази информация, за да имате представа за източника — обясни Бен. — Материалът няма такава политическа стойност като тези, които получаваме от Пойна птица, но според Мери Пат от него могат да се научат много неща за характера на този човек, което е полезно. Освен това в информацията за сексуалния живот на Фан има и някои политически моменти. Изглежда, че той е доста жизнен за възрастта си, въпреки че както изглежда, въпросното момиче би предпочело някой по-млад любовник. От материала се вижда също, че тя някога е имала такъв, но Фан го е изплашил.

— Значи копелето държи на собствеността си — каза Райън. — Е, на тази възраст хората не са склонни да отстъпват с лека ръка това, което имат. Какво друго може да ни каже подобен факт?

— Сър, тези сведения ни показват що за хора са онези, които вземат решенията в Китай. Тук им викаме „сексуални хищници“.

— И в нашите ръководни среди се намират такива — отбеляза Райън. Вестниците току-що бяха раздухали една подобна история за член на Сената.

— Е, поне в този кабинет няма такива — каза Гудли. Той не добави думата „вече“.

— Сегашният президент е женен за хирург. Тя знае как да си служи с остри инструменти — каза Райън с кисела усмивка. — Значи вчера повдигането на въпроса за Тайван е било само димна завеса, защото те все още не знаят каква позиция да възприемат на търговските преговори?

— Да, така изглежда. Но това ми се струва малко странно. Мери Пат също мисли, че може би имат информатор в Съединените щати на някакво ниско равнище. Според нея те знаят малко повече от това, което може да се научи от пресата.

— Страхотно! — каза Джак. — И какво се получава тогава? Японските служби са продали своите източници на китайските, така ли?

Гудли сви рамене.

— Не може да се каже на този етап.

— Кажи на Мери Пат да се обади на Дан Мъри по въпроса. Контраразузнаването е към ФБР. Да вземем ли веднага мерки по този въпрос, или това ще компрометира Пойна птица?

— Това трябва да решат други, сър — каза Гудли, припомняйки на президента, че той разбира от тези неща, но не е чак такъв специалист.

— Да, трябва да е някой друг, но няма да съм аз. Има ли нещо друго?

— Сенатската комисия по разузнаването иска да се направи оценка за ситуацията в Русия.

— Това е добре. Каква е причината?

— Изглежда, че имат някакви съмнения за това доколко можем да имаме доверие на нашите приятели в Москва. Безпокоят се, че те могат да използват парите от петрола и златото, за да станат отново бившият Съветски съюз и може би да заплашат НАТО.

— НАТО се придвижи с неколкостотин километра на изток, когато последния път погледнах картата. Буферната зона не е във вреда на нашите интереси.

— Като изключим факта, че сега сме задължени да защитаваме Полша — припомни Гудли на шефа си.

— Знам. Кажи на Сената да отпусне средства за придвижването на една танкова бригада на изток от Варшава. Можем да я съберем от бившите страни от съветския лагер.

— Да, но ако поляците искат. Струва ми се, че те не са много обезпокоени, сър.

— Сигурно се страхуват повече от германците.

— Точно така, и донякъде с основание.

— Кога най-после Европа ще разбере, че е настъпил траен мир — каза с въздишка Райън и погледна към тавана.

— Историята, и то недалечната, ги кара да изпитват известни съмнения, господин президент. Тя им дава достатъчно примери за това.

— Предстои ми посещение в Полша, нали?

— Да, и то твърде скоро. В момента изготвят програмата ви.

— Добре. Ще кажа лично на полския президент, че може да разчита на нас да държим германците под контрол. Ако те кривнат от правия път, ще си вземем „Крайслер“ обратно. — Джак отпи от кафето и погледна часовника си. — Има ли нещо друго?

— Това е всичко за днес.

Президентът го погледна дяволито.

— Кажи на Мери Пат следващия път, когато ми праща информация от Цвъркача, да има и снимки към нея.

— Непременно, сър — каза Гудли и подсвирна.

Райън взе листовете от сводката и се зачете в тях, като отпиваше от кафето и от време на време сумтеше. Животът му беше много по-лесен по-рано, когато сам приготвяше тези документи, отколкото сега, когато трябваше да ги чете. Защо се получи така? Не трябваше ли да е точно обратното? По-рано именно той намираше отговорите и беше готов да му задават въпроси. Но сега тази работа вършеха други за него. Сега беше по-трудно. Но в това няма никаква логика! Може би, реши той, причината е, че след като напусна, вече не идваше достатъчно информация. Той трябваше да взема решенията. И каквито и други решения и анализи да са били правени на по-ниско равнище, този процес стига до едно ниво и там спира. То е като да караш кола. Друг ти казва да завиеш надясно, но ти си зад кормилото и извършваш маневрата и ако някой се блъсне в колата, вината ще бъде твоя. За момент Джак се запита дали нямаше да бъде по-полезен, ако беше на едно-две стъпала по-долу в този процес, да прави анализи и препоръки, но винаги да знае, че някой друг ще получи дивидентите от правилното решение или ще си понесе последствията, ако сбърка. Така, изолирайки се от последиците, човек се чувстваше в по-голяма безопасност. Но това е поведение на страхливец, каза си Райън. Ако във Вашингтон има някой, който е в състояние да взема решения, той все още не го е срещал. Може да го обвиняваха в арогантност, но какво от това?

Сигурно ще има някой по-добър, помисли си Джак и погледна часовника, който показваше, че наближава време за първата му среща за деня. Вината не беше негова, ако няма такъв. Той прегледа списъка с предстоящите срещи. Целият ден беше запълнен с политически тъпотии… Само че не бяха съвсем тъпотии. Всичко, което той правеше в този кабинет, засягаше живота на американските граждани по един или друг начин, а това беше важно както за тях, така и за него. Но кой беше решил, че той трябва да бъде баща на нацията? Какво го правеше толкова голям умник? Сигурно хората, които стояха зад него, тези отвън, зад дебелите прозорци на Овалния кабинет. Всички очакват той да знае кое е правилно и когато седнат да вечерят или да играят карти, го критикуват и се оплакват, че не харесват решенията му, които според тях биха могли да бъдат и по-добри. Беше лесно да се говори така, когато си отвън. Но тук беше различно. Райън трябваше да участва лично и в най-дребните решения, дори и когато ставаше въпрос за закуската на учениците. Това направо го вбесяваше. Ако дадеш на децата да ядат неща, които им харесват, специалистите по хранене щяха да започнат да се оплакват, че те трябва да ядат по-здравословни храни. Но повечето родители биха предпочели да им дават хамбургери и пържени картофи, защото децата това обичат. Дори и здравословната храна, когато не е изядена, не е от голяма полза. Той беше разговарял един-два пъти по въпроса с Кети, но не беше нужно. Тя оставяше техните деца да ядат пица, когато си пожелаят, като твърдеше, че пицата има много протеини, но метаболизмът на едно дете може да се справи с всичките им нездравословни ефекти. Но когато я притиснеха в ъгъла, тя признаваше, че нейните разбирания срещат неодобрението на нейните колеги — професори от института „Джон Хопкинс“. И така, какво беше Джак Райън? Президентът на Съединените щати, доктор на историческите науки, магистър по икономика и дипломиран счетоводител (дори не си спомняше защо си беше направил труда да вземе и този изпит), след като експертите, включително и този, за когото се беше оженил, не бяха съгласни с него. Това го накара да въздъхне още веднъж, след което звънецът на бюрото му иззвъня и г-жа Съмтър обяви, че хората за първата му среща за деня са дошли. На Джак вече му се пушеше една цигара, но не можеше да го направи, докато не се явеше някакъв промеждутък в разписанието, защото само г-жа Съмтър и някои от охраната знаеха, че президентът на Съединените щати страда от време на време от този порок.

„Господи!“ — помисли си той, както често пъти го правеше в началото на работния ден. „Как се набутах в това?“ След това се изправи и погледна към вратата, слагайки върху лицето си задължителната президентска усмивка, докато се опитваше да си спомни кой, по дяволите, щеше да дойде пръв, за да говорят за субсидиите за селското стопанство на Южна Дакота.

 

 

Както обикновено, самолетът излетя от „Хийтроу“. Беше „Боинг“-737, тъй като пътуването до Москва не беше дълго. Отрядът „Рейнбоу“ запълни цялата първа класа, от което стюардесите щяха да останат доволни, макар още да не го знаеха, защото пасажерите им бяха учтиви и непретенциозни. Чавес седеше до тъста си и гледаше мерките за сигурност, които предаваха по видеото, въпреки че и двамата знаеха, че ако самолетът се блъсне в земята с 800 км/ч, нямаше да им е много от полза да знаят къде е най-близкият авариен изход. Но такива неща се случваха рядко, за да им се обръща внимание. Динг взе списанието от джоба на облегалката пред него и го заразглежда с надежда да открие нещо интересно. Беше купил всички списания и вестници, които продаваха в самолета.

— Значи малкото момченце ходи вече по-добре? — попита Кларк.

— Да. Да знаеш само колко е смешен и с какво желание го прави. Ухилва се до уши всеки път, когато мине разстоянието от телевизора до масичката за кафе. Сякаш е спечелил състезание по маратон, дали са му златен медал и е получил целувка от мис Америка, преди да замине за Дисниленд.

— Големите неща се правят от много дребни нещица, Доминго — отбеляза Кларк, когато самолетът се засили по пистата. — Когато си малък, хоризонтът ти е много по-близо.

— Вероятно, г-н Кларк. Но въпреки това момчето е забавно и много мило — каза Чавес.

— Не е лошо да си баща на малко дете, нали?

— Не се оплаквам — съгласи се Динг и се облегна назад, когато усети, че колесникът се вдигна.

— Как се справя Еторе? — Кларк реши да се заемат с по-делови неща. Достатъчно се беше правил на дядо.

— Сега е в по-добра форма. Нужен му беше един месец, за да навакса. Е, от време на време го вземаха на подбив, но се справи добре. Бива го. Има добри тактически инстинкти, като се има предвид, че е ченге, а не войник.

— Да си ченге в Сицилия не е като да патрулираш по лондонската „Оксфорт стрийт“.

— Да, предполагам — съгласи се Чавес. — Но той не допусна нито един празен изстрел срещу симулатора, което никак не е лошо. Другият, който може да се похвали с това, е Еди Прайс.

Компютризираният симулатор за тренировки по стрелба в Хиърфорд беше особено безмилостен в сервирането на всевъзможни тактически ситуации до такава степен, че при една от тях 12-годишно момче грабва автомат АК-74 и може да те простреля, ако не внимаваш. Другият мръсен номер е този с жената, която държи бебе, току-що взело пистолет от мъртъв терорист, и гледа с невинно изражение приближаващите се Мъже в черно. Динг я беше повалил веднага, но на следващата сутрин намери на бюрото си парцалена кукла, върху чието лице бяха размазали кетчуп от „Макдоналдс“. Момчетата от „Рейнбоу“ имаха живо, но понякога доста перверзно чувство за хумор.

— И какво точно се очаква от нас да правим?

— Ще помагаме на бившето Осмо главно управление на КГБ, което е тяхната Служба за охрана — обясни Джон. — Имат неприятности с местни терористи, вероятно чеченци и от други националности, които искат да се отцепят от Русия. Помолиха ни да им помогнем в обучението на техните момчета да се справят с тях.

— Добри ли са? — попита Динг.

Рейнбоу шест сви рамене.

— Добър въпрос. Личният им състав е като този на бившето КГБ, но имат подготовката на частите от Спецназ. Вероятно са професионалисти, а не срочно служещи от Червената армия. Сигурно всички имат офицерски звания, но изпълняват сержантски задачи. Предполагам, че са достатъчно добри, достатъчно мотивирани, вероятно в добра физическа форма и разбират значението на мисията си. Не знам дали ще се окажат толкова добри, колкото би трябвало. — Вероятно не, помисли си Джон. — Но до няколко седмици трябва да им дадем правилната насока.

— Значи ще обучаваме най-вече техни инструктори?

— И на мен така ми се струва — кимна с глава Кларк.

— Това е добре — съгласи се Чавес, когато им донесоха менюто за обяд. Защо ли, запита се той, в самолетите никога не дават за ядене нещо, което ти се яде? Това беше меню за вечеря, а не за обяд. Какво му е толкова лошо на един хамбургер и пържени картофи? Е, поне бирата щеше да е добра. Едно от нещата, които му харесваха от живота в Обединеното кралство беше бирата. Със сигурност в Русия нямаше да е добра.

 

 

Изгревът в Пекин е доста мизерно нещо заради мръсния въздух, помисли си Марк Грант. По някаква причина той не беше напълно в синхрон с местното време, въпреки черната капсула и планирания сън. Събуди се още при първите слънчеви лъчи, които се мъчеха да пробият въздуха — толкова мръсен, колкото в най-тежките дни за Лос Анджелис. В КНР сигурно нямаше агенция за контрол на замърсяването на въздуха, а тук още нямаше и толкова много автомобили. Ако един ден те се увеличат, Китай може да разреши проблема си със свръхнаселетостта чрез масово обгазяване. Той не беше достатъчно запознат с екологичните проблеми в марксистките държави, но от тях вече не бяха останали много. Грант никога не беше пушил. Това беше порок, който работещите на борсата до голяма степен бяха преодолели — там стресът от самата работа беше достатъчно убийствен. От тукашния мръсен въздух очите започнаха да го сърбят…

Той нямаше какво да прави и се чудеше как да убие времето. След като се събуди, повече не можа да заспи. Реши да запали нощната лампа и да прегледа някои документи, повечето от които му бяха дадени, без да се очаква, че ще ги прочете. Целта на дипломацията, беше казал комадор Спок в телевизионния сериал „Стар трек“, е да удължава кризата. Сегашните преговори лъкатушеха толкова много, че в сравнение с тях Мисисипи изглеждаше права като лазерен лъч. Но както и Бащата на водите, те все пак трябваше да влязат в някакво русло, да стигнат океана или там, където би трябвало да отидат. Но какво го беше събудило тази сутрин? Той погледна през прозореца и видя размазаното оранжево слънце, което се издигаше над хоризонта и осветяваше сградите. Грант ги намираше за грозни, но знаеше, че просто не е свикнал с тях. И тези в Чикаго не приличаха точно на Тадж Махал, а дървената къща от детството му не беше Бъкингамският дворец. Въпреки това чувството, че се намира на съвършено друго място, беше завладяващо. Всичко наоколо му беше чуждо, а и той не беше достатъчно космополит, за да го преодолее. То приличаше на забавната музика, която се чува в големите магазини. Не й обръщаш внимание, но тя е там. Беше като някакво предзнаменование, но Грант отпъди тази мисъл. Нямаше причина за подобно нещо. Той не знаеше, че много скоро ще бъде опроверган.

 

 

Бари Уайз вече беше се събудил в хотелската стая и чакаше всеки момент закуската. Хотелът беше от една американска верига и менюто в закуската беше почти американско. Местният бекон сигурно щеше да бъде по-различен, но беше сигурен, че дори и китайските кокошки снасят истински яйца. Предишната сутрин експериментът с вафлите не му беше допаднал много. Уайз беше човек, който се нуждае от истинска закуска, за да си върши работата през деня.

За разлика от повечето американски телевизионни репортери и кореспонденти той сам си измисляше теми за репортажите. Неговият продуцент му беше и партньор, а не началник. Заедно бяха получили награди „Еми“, въпреки че жена му често мърмореше, когато трябваше да чисти праха върху проклетите неща в килера. Днес му трябваше нещо по-интересно и ново. Американската аудитория сигурно щеше да се отегчи, ако още веднъж й даваха кадри от залата на преговорите, придружени с коментар от студиото. Трябваше му някакъв местен щрих, нещо, което да приближи американците до китайците. Не беше лесно да го открие, а репортажите от китайските ресторанти бяха станали прекалено много.

И без това те бяха единственото китайско нещо, познато на повечето американци. Тогава какво да е? Какво общо имаха американците с гражданите на КНР? „Не много“, отговори си сам Уайз, но все пак трябваше да има нещо, което би могъл да използва.

Стана, когато донесоха закуската, и погледна през прозореца, докато келнерът приближи количката до леглото. Оказа се, че не бяха изпълнили съвсем точно поръчката. Имаше шунка вместо бекон, но тя изглеждаше добре и той се примири, даде бакшиш на келнера и седна на леглото.

„Нещо“, помисли си Уайз, докато си наливаше кафе. „Но какво?“ Много пъти беше минавал през този процес. Писателите на художествена литература често се присмиваха на репортерите за техния „творчески процес“, но такова нещо действително имаше. За репортерите да открият нещо по-интересно беше два пъти по-трудно, отколкото за писателите на романи, защото те не можеха да си измислят. Трябваше да използват реалността, а понякога тя беше много неблагодатна. Той бръкна в чекмеджето на нощната масичка, за да си вземе очилата, и с изненада видя… Всъщност това изобщо не беше изненада, дори беше нещо обикновено за американски хотел. Вътре имаше Библия, оставена от обществото „Гидеон“. Намираше се тук, вероятно защото хотелът беше собственост на американци и имаше споразумение с китайците. Въпреки това беше странно, че намери Библията. В Китай едва ли имаше много църкви. Имаше ли тук християни? Хъм. Защо да не разбере? Може би от това щеше да излезе репортаж… По-добре от нищо. Стигнал до това решение, той продължи закуската си. Екипът му сигурно вече беше станал. Реши да накара продуцента си да потърси някой християнски мисионер, може би дори някой католически свещеник. За равин едва ли можеше да се надява. Това би означавало да посети израелското посолство и си беше направо измама.

 

 

— Как мина денят ти, Кети?

Вечерта беше изключение. Нямаха какво да правят. Нито политическа вечеря, нито реч, нито прием, нито пиеса или концерт в „Кенеди център“, нито дори някоя по-задушевна сбирка с 20–30 души в спалното ниво на жилищното крило на Белия дом. Джак не си падаше по такива сбирки, но Кети ги обичаше, защото на тях можеха да поканят хора, които познаваха и които им бяха приятни, или поне хора, с които биха искали да се срещнат. Джак не беше толкова против тях, но според него спалното ниво, както го наричаха хората от охраната, за да го различават от другите части на жилищното крило, беше единственото място за уединение, което му беше останало. Дори имението им в Перегрийн Клиф в залива Чесапийк беше преобразено от службата за охрана. Сега там имаше противопожарни кранове, около 70 телефонни линии, алармена система, каквато се използва за защита на складове с ядрено оръжие, както и нова сграда за хората от охраната. Те се настаняваха в нея през почивните дни, когато семейство Райън решеше да провери дали все още имат къща, в която да се оттеглят, когато им омръзнеше този официален музей.

Но тази вечер нямаше нищо подобно. Отново бяха почти нормални хора. Разликата беше, че ако Джак поискаше да си вземе една бира или да си налее питие, не можеше просто да отиде в кухнята. Това не беше позволено. Не, той трябваше да го поръча на някой от сервитьорите в Белия дом, който щеше да вземе асансьора, за да слезе в кухнята на приземния етаж, или щеше да се качи горе до бара. Той, разбира се, би могъл сам да отиде. Но това би означавало да обиди прислугата, а въпреки че тези мъже, главно черни (за някои казваха, че са потомци на личните роби на президента Ендрю Джексън), нямаха кой знае какво против, не беше нужно да ги засяга. Райън не обичаше да кара другите да му вършат работата. Е, разбира се, хубаво беше обувките ти да бъдат лъскани всяка вечер от някое момче, което нямаше никакво друго задължение и което получаваше добра заплата за това. Но беше някак неловко да се грижат за него така, сякаш беше благородник, след като баща му е бил детектив в отдел „Убийства“ към полицията в Балтимор. Самият той спечели правителствена стипендия благодарение на това, че беше служил във военноморските сили на САЩ и така можа да завърши бостънския колеж, без да се наложи майка му да работи. Дали причината беше в неговите работнически корени и възпитанието му? Вероятно, помисли си Райън. Тези корени обясняваха и това, което правеше сега — седеше в креслото с чаша в ръка и гледаше телевизия като нормален човек.

Животът на Кети беше най-малко променен в семейството, като се изключи това, че всяка сутрин ходеше на работа с хеликоптер на военноморските сили ВХ-60 „Блекхоук“, срещу което данъкоплатците и медиите не възразяваха. Особено след като Пясъчната кофичка, известна също като Кейти Райън, беше нападната в детския дом от терористи. Децата не бяха в стаята. Те гледаха собствения си телевизор, а Кайл Дениъл, известен на Службата за сигурност като Спрайт, спеше в леглото си. И така, д-р Райън, нейното кодово наименование беше Хирург, седеше в стола си пред телевизора, преглеждаше диагнози на пациенти и разгръщаше едно медицинско списание, което беше част от нейния никога неспиращ стремеж към професионално усъвършенстване.

— Как вървят нещата в работата, скъпа? — каза Фехтовачът на Хирурга.

— Много добре, Джак. Бърни Кац има нова внучка. Непрекъснато говори за това.

— Чие дете е?

— На сина му Марк. Ожени се преди две години. Ходихме на сватбата, не помниш ли?

— Адвоката ли? — попита Джак, спомняйки си церемонията от доброто старо време, преди да бъде обречен за президент.

— Да. Другият син Дейвид е доктор в Йейл, във Факултета по гръдна хирургия.

— Него познавам ли го? — не можеше да си спомни Джак.

— Не. Той учеше на запад в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Тя обърна една страница в последния брой на „Медицински журнал на Нова Англия“, но след това се зачете по-внимателно. Беше интересен материал за ново откритие в анестезията, което си струваше да се запомни. На обяд беше разговаряла за него с един от професорите. Имаше навика да обядва с колеги от различни области, за да се държи в течение за това какво става в медицината. Следващият голям пробив според нея щеше да бъде в неврологията. Един от нейните колеги в университета „Хопкинс“ беше открил лекарство, което изглежда че възстановяваше увредените нервни клетки. Ако всичко тръгнеше добре, това би означавало Нобелова награда. Щеше да бъде деветият подобен трофей, закачен на стената за награди в Медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. Нейният труд за хирургическите лазери й беше донесъл наградата „Ласкър“ — най-престижната в Америка за медицина. Но той не беше достатъчно фундаментален за пътуване до Стокхолм. Това обаче не я безпокоеше. Офталмологията не беше толкова централна област, но въпреки това тя изпитваше достатъчно удовлетворение да вижда как зрението на хората се подобрява. Издигането на Джак и превръщането й в първа дама може би й даваше реални шансове за директорското място на института „Уилмър“, ако и когато Бърни Кац решеше да се оттегли. Така тя пак щеше да практикува медицина. Това беше нещо, от което никога не искаше да се отказва. Можеше да следи последните постижения в своята област, да има глас в отпускането на средства там, където наистина се вършеше важна изследователска работа, а нея я биваше за такива неща. Все пак тази работа с президентството не беше тотална загуба на време.

Единственото истински неприятно нещо беше, че хората очакваха да се облича като супермодел. Въпреки че по принцип винаги ходеше добре облечена, ролята на манекен никога не й беше допадала. Според нея беше достатъчно, че носи хубави официални рокли на проклетите официални приеми, на които трябваше да присъства, и това не й струваше нищо, защото дрехите й се даваха безплатно от производителите. Така например в „Дамска мода“ не харесваше работното й облекло, сякаш бялата престилка беше някакъв моден артикул. Не, тя беше униформа като на морските пехотинци пред вратите на Белия дом и трябваше да се носи с голяма гордост. Малцина мъже и жени можеха да твърдят, че са постигнали всичко в професията си. Но тя можеше.

Както и друг път, когато бяха сами, вечерта беше много приятна. Тя не се дразнеше от това, че напоследък Джак се беше пристрастил към телевизионния канал „История“, дори и в моментите, когато той негодуваше по повод някои дребни грешки, допускани в предаванията им. Може пък той да е прав, а те да грешат, помисли си тя, усмихвайки се.

Чашата й с вино беше празна и тъй като на другия ден нямаше планирани никакви процедури, даде знак на иконома да я напълни. Животът можеше да бъде и по-лош. Освен това те много се страхуваха от терористите. Благодарение на късмета си и на този прекрасен агент от ФБР, за когото се беше омъжила Андреа Прайс, бяха оцелели и тя не очакваше отново да се случи подобно нещо. Личният й бодигард беше нейната защита срещу това. Главен агент Рой Олтман я караше да изпитва същото доверие към работата му, каквото имаше към своята.

— Заповядайте, д-р Райън — каза икономът и й поднесе пълната чаша.

— Благодаря, Джордж. Как са децата?

— Най-голямата я приеха в колежа „Нотр Дам“ — отвърна гордо той.

— Това е чудесно. Какъв профил?

— Медицински.

Кети вдигна очи от списанието.

— Страхотно. Ако трябва с нещо да помогна, обади ми се.

— Разбира се, госпожо. — Хубавото беше, помисли си Джордж, че тя не го казваше просто така. Семейство Райън се ползваха с уважението на персонала, въпреки че се притесняваха от грижите за тях. Имаше едно друго семейство, за което Райънови се грижеха. Беше вдовица със седем деца на сержант от военновъздушните сили, чиято връзка с тях никой не можеше да си обясни. Освен това Кети лично се беше погрижила за две деца на хора от персонала, които имаха проблеми с очите.

— Какво ще правиш утре, Джак?

— Ще говоря на конференцията на ветераните от войната в Атлантик Сити. Ще отида с хеликоптер и ще се върна след обяд. Речта, която ми е написала Кали, не е лоша.

— Тя ми се вижда малко странна.

— Да, различна е — съгласи се президентът, — но си върши добре работата.

„Благодаря на Бога“, помисли си Кети, „че не трябва да правя подобни неща!“ За нея речите й се ограничаваха до това да каже на пациента как мисли да подобри зрението му.

 

 

— В Пекин има нов папски нунций — каза продуцентът.

— Това е нещо като посланик, нали?

Продуцентът кимна.

— Точно така. Той е италианец, кардинал Ренато ди Мило. Възрастен е, не знам нищо за него.

„Е, може да отидем и да разговаряме с него“ — помисли си Бари, докато връзваше възела на връзката си.

— Имаш ли телефонен номер и адрес?

— Не, но нашата връзка в американското посолство може бързо да ги намери.

— Обади му се — настоя Уайз.

Той и неговият продуцент работеха заедно от единайсет години. Двамата бяха лазили под куршумите и бяха носители на награди „Еми“, което не беше зле за бивши сержанти от морската пехота.

— Добре.

Уайз погледна часовника си. Времето работеше за него. Можеше спокойно да направи един репортаж, да го изпрати по сателита, в Атланта щяха да го редактират и да го покажат на хората в Америка на закуска. Това щеше да оползотвори деня му в тази варварска страна.

Защо не правят такива търговски срещи в Италия? Той с удоволствие си спомни за италианската кухня от времето, когато служеше в морската пехота на Шести американски флот. А италианките! Те харесваха униформите на американските морски пехотинци. Е, тях много жени ги харесваха.

 

 

Кардинал Ди Мило и монсеньор Шепке не можеха да свикнат с едно нещо — храната, която китайците ядяха на закуска. Тя беше напълно различна от всичко, с което европейците са свикнали рано сутрин. По тази причина Шепке приготвяше закуската всяка сутрин преди идването на китайския персонал. На него оставаше само миенето на съдовете, което устройваше двамата духовници. Вече бяха казали сутрешната си молитва, което налагаше да стават всяка сутрин преди шест. Приличаме на войници, често си мислеше възрастният италианец.

Сутрешният вестник беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, който беше твърде проамерикански, но светът си е едно несъвършено място. В него поне имаше резултати от футболните мачове, а и двамата се интересуваха много от европейския футбол. Шепке дори още играеше, когато му се отдадеше такава възможност. Ди Мило, който някога беше доста добър полузащитник, сега се задоволяваше само да гледа.

 

 

Екипът на Си Ен Ен имаше собствен автобус — американско производство, който беше докаран отдавна в КНР. Той беше снабден със собствен миниатюрен сателитен предавател, едно малко техническо чудо, което даваше възможност за незабавна връзка с всяко кътче на земята чрез комуникационен спътник в орбита. С него можеше да се прави всичко, но не можеше да се предава, докато колата се движеше. Вече се работеше и по този въпрос, което щеше да бъде следващата голяма стъпка напред, защото в движение екипът можеше да работи без опасност да му се попречи от преследвачите, които биха могли да действат в някоя страна.

Имаха и сателитна навигационна система. Тя беше истинско чудо, позволяващо да се ориентират навсякъде, в който и да било град, където можеше да се намери електронна карта. С нея можеха да намерят даден адрес по-бързо от местен шофьор на такси. А с мобифона можеха да открият и самия адрес, в случая от американското посолство, което имаше адресите на всички легации, включително на резиденцията на папския нунций. Мобифонът им позволяваше да се обадят предварително. Отначало отсреща заговориха на китайски, но след това се обади някой, чийто английски беше с немски акцент. Каза им да заповядат.

Бари Уайз винаги ходеше със сако и вратовръзка. Този навик да бъде спретнат му беше останал още от времето в морската пехота. Почука на вратата и видя, че го очакват. Отвори му един китаец, който го въведе вътре. Първият западняк, когото срещнаха, очевидно не беше кардиналът. Беше прекалено млад, много висок и съвсем очевидно германец.

— Здравейте. Аз съм монсеньор Шепке — поздрави го мъжът.

— Добър ден. Аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен.

— Да — каза Шепке с усмивка. — Виждал съм ви много пъти по телевизията. Какво ви води насам?

— Тук сме, за да отразяваме търговските преговори между САЩ и Китай, но решихме да потърсим и някои други интересни теми. С изненада установих, че Ватиканът има дипломатическо представителство тук.

Шепке въведе Уайз в кабинета си и му посочи едно кресло.

— Тук съм от няколко месеца, но кардиналът пристигна съвсем наскоро.

— Може ли да се срещна с него?

— Разбира се. Но в момента Негово високопреосвещенство говори по телефона с Рим. Ще може ли да изчакате няколко минути?

— Разбира се — отвърна Уайз.

Той огледа монсеньора. Имаше атлетичен вид, висок и типичен германец. Уайз беше посещавал тази страна много пъти и винаги се чувстваше малко неудобно, като че ли расизмът, който беше станал причина за Холокоста, все още беше някъде там наблизо, без да се вижда. Облечен в други дрехи, би взел Шепке за военен, дори за морски пехотинец. Изглежда много силен, а и интелигентен. Очевидно е проницателен наблюдател.

— Може ли да попитам от кой орден сте? — попита Уайз.

— От Обществото на Иисус — отвърна Шепке.

„Значи йезуит“ — каза си Уайз. „Това обяснява всичко.“

— От Германия ли сте?

— Да, но сега съм в Рим, в университета „Робер Белармин“. Помолиха ме да придружа Негово високопреосвещенство тук, защото знам езици. — Английският му беше нещо средно между английски и американски, но не и канадски. Беше безпогрешен в граматическо отношение и забележително точен в произношението. „А също и защото си хитрец“, добави наум Уайз. Знаеше, че Ватиканът има едно от най-добрите разузнавания, може би най-старото в света. Така че този монсеньор беше комбинация от дипломат и шпионин.

— Няма да ви питам колко езика говорите. Сигурен съм, че са повече, отколкото аз знам. — Никога не беше срещал и не беше чувал за тъп йезуит.

Шепке приятелски се усмихна.

— Това ми е работата. — След това погледна телефона на бюрото. Светлината беше угаснала. Извини се и се отправи към вътрешния кабинет. След малко се върна и каза: — Негово високопреосвещенство ви очаква.

Уайз стана и последва германския свещеник. Мъжът, когото видя, беше възпълен и очевидно италианец, не беше облечен в свещеническо расо, а беше със сако и панталони. Под яката се виждаше червена риза, а може би жилетка. Кореспондентът на Си Ен Ен не си спомняше дали протоколът изискваше да целуне пръстена на човека, но целуването на ръка не му беше много по вкуса и той просто се здрависа по американския обичай.

— Добре дошли в нашата легация — каза кардинал Ди Мило. — Вие сте първият американски репортер. Заповядайте. — Кардиналът му посочи един стол.

— Благодаря, Ваше високопреосвещенство. — Уайз помнеше тази част от протокола.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Ние сме в града за търговските преговори САЩ-Китай, но търсим и някоя друга тема за живота в Пекин. Снощи научих, че Ватиканът има посолство тук и си помислих, че бих могъл да дойда, за да поговорим.

— Чудесно — каза Ди Мило и леко се усмихна. — В Пекин има малко християни, не е като в Рим.

— А има ли китайски християни?

— Виждали сме съвсем малко. Всъщност днес следобед ще се видим с един от тях. Той е баптистки проповедник на име Ю.

— Така ли? — Това беше изненада. — Местен баптист?

— Да — потвърди Шепке. — Много свестен човек. Получил е образованието си в Америка, в Свободния университет „Робъртс“.

— Китайски гражданин от университета „Робъртс“? — попита недоверчиво Уайз. „От това става чудесен репортаж“, помисли си той.

— Да, наистина е необичайно — съгласи се Ди Мило.

„Необичайно беше и това, че един баптист и един кардинал от Римокатолическата църква разговарят помежду си“, помисли си Уайз, но че това става тук беше толкова невероятно, колкото да се види жив динозавър по улиците на Вашингтон. В Атланта сигурно щяха да харесат репортажа.

— Можем ли да дойдем с вас? — попита кореспондентът на Си Ен Ен.

 

 

Ужасът я връхлетя скоро след като пристигна на работа. Въпреки че го беше очаквала от дълго време, присвиванията в корема започнаха в най-неподходящия момент. Последния път, преди почти шест години, когато предшестваха раждането на Ю Лонг, също я изненадаха, но тогава бременността й беше законна, а сега не. Тя се беше надявала да започнат сутринта, но в края на седмицата, в нейния апартамент, където двамата с Куон биха могли да се справят без външни усложнения. Но както навсякъде по света, и в Китай бебетата сами решаваха кога да се появят на бял свят и нейното не направи изключение. Сега въпросът беше дали властите щяха да разрешат то да поеме първата глътка въздух. Затова първото свиване на коремните мускули, предвещаващи наближаването на контракциите, я изпълниха със страх от възможността да бъде извършено едно убийство, от това, че собственото й тяло ще стане сцена на това престъпление, че тя ще бъде там и ще го види, ще почувства как бебето престава на шава, ще усети смъртта му. Страхът беше кулминацията на всичките безсънни нощи и кошмари, които я бяха карали в продължение на седмици да се облива в пот в леглото. Нейните колежки видяха лицето й и се озадачиха. Някои от жените в цеха се бяха досетили за тайната й, въпреки че никога не бяха разговаряли с нея за това. Най-чудното беше, че никоя не беше я издала, а Лянхуа се страхуваше най-много от такова развитие на нещата. Но една жена не би сторила подобно нещо на друга. Някои от тях също бяха раждали дъщери, които „случайно“ бяха намерили смъртта си след година-две, за да задоволят желанието на мъжете си да имат наследник от мъжки пол. В КНР имаше едно нещо, за което дори жените не си говореха, когато бяха насаме.

Лянхуа се огледа наоколо, усещайки как мускулите й подсказват какво ще стане. Единственото нещо, на което се надяваше, беше присвиванията да престанат или да настъпят по-късно. След пет часа щеше да се завърне с колелото у дома и да роди детето там. Може би нямаше да е толкова добре, както би било през почивните дни, но все пак по-добре, отколкото да роди тук. Лотосов цвят си каза, че трябва да бъде силна и смела. Затвори очи, прехапа устни и се опита да се съсредоточи върху работата си, но присвиванията в корема скоро се засилиха. След това щеше да дойде слабата божа, последвана от истински контракции, които нямаше да й позволят да стои права и тогава… какво? Фактът, че не можеше да предвиди какво ще стане с нея след няколко часа, караше лицето й да се гърчи повече от самата болка. Тя се страхуваше от смъртта и въпреки че този страх е познат на всички хора, нейният беше за един живот, който въпреки че беше част от нея, не беше собственият й. Страхуваше се да го види, че умира, да почувства, че умира, да усети как една неродена душа си отива. Въпреки че тя сигурно щеше да отиде при Бога, това нямаше да стане по негова воля. В момента се нуждаеше от духовния си съветник, имаше нужда от съпруга си Куон, а още повече от преподобния Ю. Но как да се свърже с него?

 

 

Подготовката за снимането беше извършена бързо. Двамата духовници наблюдаваха с интерес, защото никога досега не бяха виждали такова нещо. Десет минути по-късно те се разочароваха от въпросите. И двамата бяха гледали Уайз по телевизията и очакваха от него нещо повече. Те не си даваха сметка, че истинският репортаж, към който той се стремеше, бе на няколко мили по-далеч и щеше да бъде направен час по-късно.

— Така — каза Уайз, когато дежурните въпроси бяха зададени и отговорите получени. — Можем ли сега да дойдем с вас до дома на приятеля ви?

— Разбира се — отвърна Негово високопреосвещенство и стана. Извини се, защото дори на католиците им се налага да отидат до тоалетната, преди да се качат в колата, поне тези на неговата възраст. След малко той се появи отново и влезе в автомобила заедно с Франц, който щеше да кара, разочаровайки отново прислужника шофьор, който, както подозираха, беше сътрудник на Министерството на държавната сигурност.

Микробусът на Си Ен Ен лъкатушеше из улиците, докато най-после пристигнаха пред скромната къща на преподобния Ю Фаан. Паркираха лесно. Уайз забеляза, че двамата католически духовници отидоха до вратата на Ю с голям пакет в ръце.

— А! — усмихна се изненадан Ю, когато отвори вратата. — Какво ви води насам?

— Приятелю, имаме подарък за теб — отвърна Негово високопреосвещенство, държейки пакета. Очевидно беше голяма Библия, но това не правеше подаръка по-малко ценен. Ю им даде знак да влязат и видя американците.

— Помолиха ни да дойдат с нас — обясни монсеньор Шепке.

— Разбира се — отвърна веднага Ю и си каза, че може би Джери Патерсън ще види репортажа по телевизията, както и далечният му приятел Хошая Джексън. Те изчакаха той да развърже пакета и тогава започнаха да нареждат камерите.

Ю махна хартията на бюрото си и остана много изненадан. И той беше очаквал, че ще е библия, но тази вероятно струваше неколкостотин долара… Беше версията на крал Джеймс, но на хубав литературен китайски и с великолепни илюстрации. Ю стана, заобиколи бюрото и прегърна италианския си колега.

— Бог да те благослови за това, Ренато — каза Ю развълнуван.

— И двамата му служим както можем. Помислих си, че може би ще искаш да я имаш — отвърна Ди Мило, както би го казал на всеки добър римски свещеник, защото в крайна сметка и Ю беше такъв, или почти такъв.

Бари Уайз се изруга, че не беше включил камерата, за да заснеме този момент.

— Не съм виждал често католици и баптисти в такива приятелски отношения — отбеляза репортерът.

Ю отговори, но камерата вече работеше.

— А защо да не сме приятели? Работим за един и същ бос, както казвате в Америка. — Той пое ръката на Ди Мило и сърдечно я разтърси. Рядко беше получавал толкова искрен подарък, а още по-странно беше, че това стана тук, в Пекин, и то от човек, който неговите американски колеги наричаха „папист“, при това италианец. Животът в крайна сметка наистина има смисъл. Преподобният Ю имаше достатъчно вяра и не се съмняваше в нея, но прие това потвърждение като благословия.

 

 

Контракциите настъпиха много бързо и бяха силни. Лянхуа търпеше, доколкото позволяваха силите й, но след един час усети, като че ли някой гръмна с пушка в корема й. Краката й се подкосиха. Положи всички усилия да се задържи права, но не успя. Лицето й стана бяло като платно и тя се строполи на циментовия под. Веднага дотича една колежка. Тя също беше майка и моментално разбра какво става.

— Време ли ти е? — попита тя.

— Да — отвърна едва чуто жената, сгърчвайки се от болка.

— Ще отида да извикам Куон — каза работничката и бързо побягна.

Точно в този момент нещата за Лотосов цвят се развиха още по-зле. Началникът на цеха видя работничката да тича, обърна глава и съзря друга, паднала на пода. Той се приближи като човек, който иска да види какво е станало след автомобилна катастрофа, повече от любопитство, отколкото от желание да се намеси. Почти не забелязваше Ян Лянхуа. Тя си вършеше сравнително добре работата, не се налагаше да й крещи и нейните колежки я уважаваха. Това беше всичко, което знаеше за нея и което според него беше напълно достатъчно. Не видя кръв, значи не беше трудова злополука. Колко странно. Постоя наведен над нея няколко секунди, разбра, че тя се чувства зле, и се запита какво й беше. Но той не беше лекар и не искаше да се меси. Ако от нея течеше кръв, би могъл да превърже раната, но положението не беше такова и затова просто остана там, без да прави нищо, за да не влоши нещата. В стаята за първа помощ, която беше на около 200 метра, имаше медицинска сестра. Другата жена вероятно беше изтичала да я извика, помисли си той.

След няколко минути сравнително спокойствие лицето на Лянхуа отново се сгърчи, защото настъпиха нови контракции. Видя как тя затвори очи, как лицето й пребледня, а дишането й се ускори. О, каза си той, това било. Колко странно. Би трябвало да знае за такова нещо, за да предвиди кой да я замести на конвейера. След това се сети за нещо друго. Не беше разрешена бременност. Лянхуа беше нарушила правилата, а това не трябваше да се случва. Можеше да навреди на отдела и лично на него като началник, а той искаше някой ден да има собствена кола.

— Какво става тук?

Но Ян Лянхуа не можеше да му отговори в момента. Контракциите зачестиха много по-бързо, отколкото при раждането на Ю Лонг. „Защо не изчака до неделя“, попита съдбата си тя, „защо Бог иска детето ми да загине?“ Опита се да се моли въпреки болката, правеше всичко, за да се концентрира, да помоли Бога за милост и помощ в този миг на изпитание, болка и ужас, но това, което виждаше около себе си, я плашеше още повече. Лицето на нейния началник не изразяваше желание да й помогне. След това чу бързо приближаващи се стъпки и видя Куон, но преди той да стигне до нея, началникът го спря.

— Какво става тук? — попита със заповеднически тон той. — Въпросът на началника бе придружен и от обвинение. — Жена ти ще ражда ли? Има ли разрешение? — попита той и изруга. — Ю Хай! Курва!

Куон също искаше бебето. Не беше споделял с жена си страховете си, защото не искаше да я притеснява, но последната дума, произнесена от началника на цеха, му дойде твърде много, за да може да понесе и двете неща едновременно. Спомняйки си опита, който имаше от службата във войската, Куон го удари с юмрук и също изруга:

— Пок Гай! — буквално означаваше „Да паднеш на улицата“, но в контекста значеше: „Я се разкарай!“

Началникът на цеха си удари главата, падайки на пода, и Куон със задоволство видя, че си е отмъстил за обидата на жена му. Имаше обаче други неща за правене. След като нанесе удара и изруга, той изправи Лянхуа на крака и подкрепяйки я колкото можеше, тръгна с нея към паркинга на велосипедите. Но какво можеше да направи? Като жена си, и той се беше надявал това да се случи у дома, където в най-лошия случай тя можеше да се престори на болна. Но тук имаше толкова възможност да спре този процес, колкото да попречи на земята да се върти около оста си. Дори нямаше време и желание да проклина съдбата. Трябваше да се справи с реалността, такава, каквато беше, да помогне както може на жена си.

 

 

— В Америка ли сте учил? — попита Уайз, застанал пред камерата.

— Да — отвърна Ю с чаша чай в ръка. — В Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. Първо се дипломирах за електроинженер, а след това завърших и богословие и там получих свещеническия сан.

— Виждам, че сте женен — отбеляза репортерът, посочвайки снимката на стената.

— Жена ми е в Тайван да се грижи за майка си, която в момента е болна — обясни той.

— А как се срещнахте вие двамата? — попита Уайз, имайки предвид Ю и кардинала.

— Това беше дело на Фаан — обясни кардиналът. — Той дойде при нас да ни поздрави като новопристигнали, така да се каже, колеги. — Ди Мило се изкушаваше да каже, че са пили заедно, но се въздържа, опасявайки се да не изложи човека пред неговите единоверци баптисти, някои от които бяха против алкохола под каквато и да било форма. — Както бихте могли да предположите, в този град християните не са много и те трябва да се държат заедно.

— Намирате ли за странно приятелството между католик и баптист?

— Не, разбира се — отвърна веднага Ю, — защо да е странно?

— Не сме ли обединени от една вяра? — добави Ди Мило, изразявайки съгласие, макар и неочаквано за самия него.

— А какво ще ми кажете за енорията си? — зададе следващия си въпрос Уайз.

 

 

Паркингът отвън представляваше голяма купчина метал и гуми, защото малко китайски работници притежаваха коли. Но когато Куон и Лянхуа стигнаха най-отдалечения край, ги забеляза човек, който имаше достъп до един автомобил. Беше пазачът на завода, който се движеше важно из района с триколка с двигател — придобивка, която го издигаше повече в очите на останалите, отколкото униформата и значката му. Като Куон, и той беше бивш сержант от Народноосвободителната армия и не беше загубил навика си да командва, което личеше от начина, по който разговаряше с хората.

— Стой! — провикна се той, седнал зад кормилото на триколката. — Какво става тук?

Куон се обърна. Лянхуа имаше нов пристъп на контракции. Краката не я държаха и едва дишаше, което налагаше мъжът й почти да я довлече до велосипедите им. Изведнъж той осъзна, че от това няма да излезе нищо. Не беше възможно тя сама да кара колелото. До техния апартамент имаше осем пресечки. Той вероятно щеше да успее да я извлачи по стълбите, но как щяха да стигнат до блока?

— Жена ми… пострада — каза едва чуто Куон, като се страхуваше да каже ясно какъв е проблемът. Той познаваше пазача, името му беше Цзу Джингин и беше свестен мъж. — Опитвам се да я закарам у дома.

— Къде живееш, другарю? — попита Цзу.

— В блок седемдесет и четири на „Великия поход“ — отвърна Куон. — Можеш ли да ни помогнеш?

Цзу ги огледа. Жената очевидно беше зле. В неговата страна личната инициатива не се ценеше много, но тя беше другарка в беда и хората трябваше да бъдат солидарни помежду си. Освен това до апартамента им не бяха повече от десет-единадесет пресечки. Щеше да стигне за по-малко от петнадесет минути с триколката. Решението му бе продиктувано от работническата солидарност при социализма.

— Качи я отзад, другарю.

— Благодаря, другарю. — Куон заведе жена си до колата, повдигна я и я сложи да седне на стоманения под на каросерията, подпряна на шофьорската кабина. Даде знак на Цзу да кара на запад. Този път контракциите бяха още по-силни. Лянхуа изкрещя, стряскайки мъжа си, но по-лошото беше, че шофьорът също се уплаши. Той се обърна и видя как тази здрава жена се държи за корема и се превива от божа. Това го изплаши още повече и след като беше поел една инициатива, реши, че ще е по-добре да предприеме още една. Пътят към блоковете по протежение на „Великия поход“ минаваше по улица „Мейшугун“, покрай болницата „Лонфу“. Като повечето пекински болници, и в нея имаше отделение за спешни случаи. Жената беше в беда, другарка, която като него беше член на работническата класа и заслужаваше да й се помогне. Той погледна назад. Куон се мъчеше да успокои жена си и вниманието му беше прекалено ангажирано, докато триколката подскачаше по неравния паваж с двадесет километра в час.

Да, реши Цзу, трябва да го направя. Той сви встрани, докара колата пред рампата на болницата, предназначена повече за камиони и линейки, и спря.

Изминаха няколко секунди, докато Куон осъзнае, че не се движеха. Той се огледа, готов да помогне на жена си да слезе, и най-после видя, че не са спрели пред техния блок. Объркан от суматохата през последния половин час, не разбра веднага къде се намират, докато не видя една жена в униформа да излиза от вратата. Беше с бяла касинка на главата. Медицинска сестра? Пред болница ли бяха? Не, не можеше да позволи това.

Ян Куон слезе от колата и отиде при Цзу. Започна да протестира, че бяха дошли не където трябва, че не иска да слизат тук, но хората от болницата вече бяха поели инициативата в свои ръце. Стаята за спешни случаи в момента беше свободна и на входната врата се появи подвижна носилка с двама санитари. Ян Куон се опита да протестира, но беше просто избутан настрана от едрите санитари. Те сложиха Лянхуа на носилката и я избутаха вътре, а той остана да гледа с отворена уста. След това Куон пое дълбоко въздух и се втурна след тях, но бе спрян от двама служители, които поискаха от него нужната информация за попълване на формулярите за приемане. Остана като гръмнат на мястото си.

В стаята за спешни случаи лекарката и сестрата наблюдаваха как санитарите прехвърлиха Лянхуа на кушетката за преглед. За опитното им око бяха нужни само няколко секунди, за да разберат за какво става дума. След още няколко секунди дрехите й бяха свалени и се видя съвсем ясно издутият й корем. Очевидно беше също, че Ян Лянхуа ще ражда и че това не беше някаква злополука. Трябваше да бъде отведена с носилката до асансьора и качена на втория етаж, където беше родилното отделение. Лекарката извика санитарите и им каза да преместят пациентката. След това тя отиде до телефона, за да се обади горе и да им каже, че предстои раждане. Като свърши и тази работа, докторката се отправи към фоайето за лекарите да изпуши една цигара и да почете някое списание.

— Другарю Ян? — каза една жена от администрацията, която явно беше някакъв началник.

— Да? — отвърна уплашеният съпруг, който все още стоеше в чакалнята, задържан от другите двама администратори.

— Жена ви е горе в родилното отделение, но има един проблем.

— Какъв? — попита Куон, който не знаеше какво да каже и се надяваше на някакво чудо, защото се намираше в пълна безизходица, изправен пред бюрократичните формалности.

— Бременността на жена ви не фигурира в нашия регистър, а вие сте в района ни. Нали живеете в блок седемдесет и две на „Великия поход“?

— Да, там живеем — отвърна, заеквайки, Куон, като се чудеше как да се измъкне от капана, но нищо не му идваше наум.

— Аха, разбирам — каза администраторката. — Благодаря. Трябва да се обадя по телефона.

Начинът, по който го каза, изплаши Куон. Все едно, че беше казала: „Да, разбирам, трябва да се погрижим за този боклук“, или „Да, виждам, че стъклото е счупено и трябва да се смени“. — А, да, неразрешена бременност. Ще се обадя горе да убият детето веднага щом главата се покаже.

 

 

Горе Лянхуа видя разликата в очите им. Когато се раждаше Ю Лонг, в тях се четеше радостно очакване. Под маските се виждаше, че те се усмихват… но не и този път. Някой влезе в стая номер 3 на отделението и каза нещо на сестрата. Тя бързо извърна глава към леглото, на което лежеше Лянхуа, и състраданието изчезна от израза й. Въпреки че Ян не чу какво й казаха, разбра това, което беше важно. Беше нещо, което не се хареса много на сестрата, но тя трябваше да го изпълни, защото се налагаше. Китай беше страна, в която хората изпълняваха това, което им се кажеше, независимо дали им харесва или не. Лянхуа усети нов пристъп на контракции. Бебето в утробата й се опитваше да излезе, без да знае, че бърза да бъде умъртвено от държавата. Акушерките обаче знаеха. Преди, при раждането на Ю Лонг, те стояха наблизо, не бяха се надвесили над нея, но бяха готови всеки момент да се погрижат всичко да мине добре. Но сега не беше така. Сега те се отдръпнаха, като не желаеха да чуват виковете на една майка, която щеше да помогне на малкото същество да намери смъртта си.

 

 

Останал на първия етаж, Ян Куон също беше наясно с това. Спомни си първородния си син Ю Лонг, докосването на ръчичките му, звуците, които издаваше, първата усмивка. Спомни си го как седна, как започна да пълзи, как направи първата крачка в малкия им апартамент, как произнесе първите думи… Но сега малкият Голям дракон беше мъртъв. Повече никога нямаше да го види, след като попадна под колелата на автобуса. Равнодушната съдба беше откъснала детето от ръцете му и го беше захвърлила като непотребен боклук на пътя, а сега държавата щеше да убие и второто му дете. Щеше да стане горе, на не повече от десет метра, а той нямаше да може да направи нищо… Това не беше непознато чувство за гражданите на Народната република, където нарежданията идваха отгоре и трябваше да се изпълняват, но сега той трябваше да им се противопостави на всяка цена и това беше напълно естествено. Двете сили се бореха в главата на фабричния работник Ян Куон. Той я стискаше с две ръце, мъчейки се да се пребори с дилемата. Напрягаше очи, въпреки че не можеше да види нищо повече от стената на стаята, но въпреки това се взираше… Все нещо трябваше да има…

Имаше телефон с монети, а монетите бяха в джоба му. Помнеше и телефонния номер. Ян Куон вдигна слушалката и го набра, неспособен сам да промени съдбата, но надявайки се друг да направи това.

 

 

— Аз ще се обадя — рече на английски преподобният Ю, стана и отиде при телефона.

— Забележителен човек — каза Уайз на двамата католици.

— Да — съгласи се кардинал Ди Мило. — Той е добър пастир на своето стадо, а от това по-хубаво няма.

Монсеньор Шепке извърна глава, когато чу гласа на Ю. По тона му усети, че нещо не е в ред и че е сериозно. Когато пасторът се върна в хола, изражението му показваше, че е така.

— Какво има? — попита на безупречен китайски Шепке. Може би то не беше за пред американските репортери.

— Отнася се за една жена от енорията ми — отвърна Ю, посягайки към сакото си. — Тя е бременна и сега ще ражда, но бременността й не е разрешена и съпругът й се страхува, че в болницата могат да убият детето. Трябва да отида и да помогна.

— Франц, така ли постъпват тук? — попита на немски Ди Мило.

Йезуитът му отговори на старогръцки, за да бъде съвсем сигурен, че американците няма да разберат.

— Казвал съм ви за това, Ваше високопреосвещенство — напомни му монсеньор Шепке на езика на Аристотел. — Тук акушерите извършват нещо, което във всяка цивилизована страна по света се смята за убийство, и решението да се постъпи така в случая е от чисто политически и идеологически съображения. Ю иска да отиде и да помогне на родителите да попречат на това срамно дело.

На Ди Мило му беше нужно по-малко от секунда, за да вземе решение. Той се изправи и каза:

— Фаан?

— Да, Ренато.

— Можем ли да дойдем с теб и да помогнем? Нашият дипломатически статут може да се окаже полезен — каза Негово високопреосвещенство със силен акцент, но на разбираем китайски.

Преподобният Ю не се забави много с отговора:

— Да, чудесна идея. Ренато, не мога да позволя това дете да умре!

Ако стремежът за продължаване на рода е най-основен за човека, то има малко неща, които така биха подтикнали един възрастен мъж към действие, като детето в беда. За такова нещо хора се хвърлят в горящи сгради и скачат в реки. В случая тримата духовници трябваше да отидат в общинска болница и да предизвикат властта на най-многолюдната страна в света.

— Какво става? — попита Уайз, изненадан, че разговорът внезапно започна да се води на други езици и че тримата духовници скочиха на крака.

— Спешно повикване за пастора. Една жена от енорията на Ю е в болница. Има нужда от него и ние ще отидем с нашия приятел да му помогнем да изпълни задължението си — отвърна Ди Мило.

Камерите работеха, но материалът щеше да се редактира.

„Голяма работа“, помисли си Уайз.

— Далече ли е? Можем ли да помогнем? Искате ли да ви откараме?

Ю се замисли и прецени, че няма да може да отиде толкова бързо с колелото, колкото с микробуса на американците.

— Би било много любезно от ваша страна.

— Добре, да тръгваме тогава.

Уайз се изправи и посочи на екипа вратата. Хората му разглобиха техниката за секунди и всички излязоха.

Оказа се, че болницата „Лонфу“ е само на няколко километра по-нататък. Като я видя, Уайз си помисли, че нейният архитект сигурно е бил сляп. В нея липсата на всякаква естетика беше толкова очебийна, че я отличаваше дори и от другите сгради в тази страна. Изглежда, че през 50-те години комунистите бяха избили всички, които имаха някакво чувство за стил и никой не се беше опитал да заеме мястото им.

Като повечето репортери, екипът на Си Ен Ен се втурна през входната врата като полицейски отряд. Камерата на оператора беше на рамото му, а тонрежисьорът беше до него. Бари Уайз и продуцентът ги следваха, оглеждайки се за подходящи първи кадри.

Беше направо комплимент да се каже, че фоайето на болницата е мизерно. Обстановката в държавния затвор в Мисисипи беше много по-приятна. Към това се прибавяше и острата миризма на дезинфектанти, която кара кучетата да се свиват, когато влязат в кабинета на ветеринаря, а децата да стиснат по-силно вратовете на майките си, страхувайки се от приближаващата игла.

Бари Уайз имаше способността да действа безпогрешно в напрегната обстановка. Той отдаваше това на службата си в морската пехота, въпреки че никога не беше участвал в бойни действия. Но една януарска нощ в Багдад той наблюдава от прозорците 40 минути преди самолетите „Стелт“ да пуснат първите бомби и продължи да гледа, докато стратезите на американските военновъздушни сили не докладваха за резултатите от първите сериозни попадения. Хвана продуцента за ръка и му каза да бъде нащрек. Другият бивш морски пехотинец кимна. Той вече имаше такава готовност от внезапно промененото изражение по лицата на тримата духовници, които бяха толкова спокойни преди телефонът да иззвъни. Щом като възрастният италианец имаше толкова мрачен вид, сигурно предстоеше нещо, което нямаше да бъде приятно. А така се получаваха добри репортажи. Освен това им оставаха няколко секунди за връзката със сателита. Като ловци, ослушващи се при всяко помръдване на листата в гората, четиримата мъже от Си Ен Ен се озъртаха за дивеча, готови за стрелба.

— Преподобни Ю! — извика Ян Куон и почти се затича към тях.

— Ваше преосвещенство, това е моят енориаш г-н Ян.

— Бонджорно — поздрави го любезно Ди Мило.

Той се огледа и видя, че репортерите ги снимат, но се държат настрани и не са толкова натрапчиви, колкото би очаквал. Докато Ю разговаряше с Ян, той отиде при Бари Уайз, за да му обясни ситуацията.

— Правилно забелязахте, че отношенията между католици и баптисти не винаги са толкова приятелски, колкото би трябвало, но по този въпрос сме напълно единни. Горе служители на държавата искат да убият едно бебе. Ю иска да спаси детето. Франц и аз се опитваме да им помогнем.

— Може да стане голяма каша, сър — предупреди Уайз. — Органите за сигурност в тази страна са доста груби. И преди съм имал възможност да се уверя в това.

Във физическо отношение Ди Мило не беше внушителна фигура. Беше нисък и поне с петнадесет килограма повече от нормалното тегло за него, прецени американецът. Косата му оредяваше, а кожата на лицето му беше сбръчкана от възрастта. Сигурно се задъхва, ако изкачи десетина стъпала. Въпреки това от кардинала се излъчваше мъжественост, която Уайз не беше забелязал преди. Неговата блага усмивка и любезно държане се бяха изпарили. Сега той приличаше повече на генерал на бойното поле.

— Животът на едно невинно дете е в опасност, сеньор Уайз — каза Ди Мило и за него това беше достатъчно. Кардиналът отиде при китайския си колега.

— Засне ли това? — попита Уайз оператора Пийт Никълс.

— Страхотно, Бари — отвърна човекът зад камерата.

Ян посочи накъде да вървят и Ю се отправи натам. Ди Мило и Шепке ги последваха.

В приемната служителят вдигна телефона и се обади някъде. Екипът на Си Ен Ен последва останалите по стълбите към втория етаж.

Родилното отделение имаше още по-мизерен вид от помещенията на първия. Чуваха се викове, крясъци, стенания на раждащи жени, защото в Китай здравното осигуряване не хабеше средства за упойки на жените. Уайз видя как Ян, бащата на бебето, спря в коридора, опитвайки се да различи сред виковете гласа на жена си. Очевидно не можеше да се ориентира. След това отиде при бюрото на сестрата.

Уайз не трябваше да знае китайски, за да разбере за какво става дума. Подкрепян от преподобния Ю, Ян настоя да му кажат къде е жена му. Старшата сестра пък ги попита какво правят тук и нареди веднага да напуснат! Но Ян, изпълнен едновременно с достойнство и страх, отказа и повтори въпроса си. Старшата сестра пак му каза да се маха. След това той сериозно наруши правилата, като се пресегна през бюрото и я сграбчи. Това се видя по израза на лицето й. Тя беше напълно шокирана от факта, че някой така безцеремонно беше оспорил авторитета й на държавен служител. Опита се да се отдръпне назад, но той я държеше здраво и за първи път тя прочете в очите му, че вече не го е страх. Сега в тях се виждаше само убийствен гняв, защото човешките инстинкти бяха заличили всички социални условности, с които се беше съобразявал през своите трийсет и шест години. Жена му и детето бяха в опасност тук, в този момент. Лицето му приличаше на огнедишащ дракон, който не се интересува от последствията.

Сестрата отстъпи и посочи вляво. Ян се отправи нататък, следван от Ю и другите двама духовници, а след тях тръгна и екипът на Си Ен Ен. Сестрата опипа врата си, прокашля се, за да си вземе въздух, все още повече изненадана, отколкото уплашена, опитвайки се да разбере как и защо нарежданията й не бяха изпълнени.

Ян Лянхуа беше в стая 3 на родилното отделение. Стените бяха боядисани в жълто-кафяво, а изтърканите плочки на пода бяха мръснокафяви.

 

 

За Лотосов цвят това беше един безкраен кошмар. Останала съвсем сама в това място, в което съжителстваха животът и смъртта, тя усети, че контракциите се засилиха и преминаха в непрекъснато напрягане на коремните мускули, изтласквайки нероденото й дете надолу по канала за раждане към един свят, който не го желаеше. Тя разбра това по изражението на лицата на сестрите. Те гледаха с онази тъга и безнадеждност, с която бяха ставали свидетели на други смъртни случаи в болницата. Всички се бяха научили да го приемат като нещо неизбежно и гледаха да стоят настрана от него, защото това, което трябваше да се направи, беше толкова противно на човешките инстинкти, че единственият начин да станат негови свидетели беше да се преструват, че не са там, а някъде другаде. Дори и това не помагаше и макар те рядко да си го признаваха една на друга, когато се завърнеха вкъщи от работа, лягаха в леглата си и горчиво плачеха по повод онова, което те като жени трябваше да направят на новородените. Някои вземаха внимателно в ръце неродените деца, неуспели да поемат първата си жизнеутвърждаваща глътка, опитвайки се да покажат женска нежност към някой, който никога нямаше да може да я види, освен може би духовете на убитите бебета, които може би все още бяха някъде наблизо. Други постъпваха тъкмо обратно, захвърляйки ги в кофите като боклук, който държавата считаше, че са. Но дори и те никога не се шегуваха по такива поводи. Всъщност за тези неща почти никога не се говореше, освен може би когато се докладваше, че работата е свършена, или може би когато някоя кажеше: „В стая номер 4 има една жена, на която трябва да се сложи инжекция.“

Лянхуа усещаше какво чувстват, но което беше по-лошо, тя знаеше какво мислят и продължаваше негласно да се моли на Бога за милост. Толкова голям грях ли беше да е майка, дори за такава като нея, която ходеше да се моли в християнска църква? Какво толкова лошо има в това, че беше поискала да има второ дете, което да замени първото, което Съдбата беше откъснала от ръцете й? Защо държавата отказва на нея и на съпруга й щастието да бъдат родители? Нямаше ли изход от това положение? Тя не беше убила първата си рожба, както правеха много китайски семейства. Не беше убила малкия Голям дракон с искрящите очички, смешна усмивка и стискащите малки ръчички. Друга сила беше й отнела всичко това и тя искаше и имаше нужда пак да го изпита. Само още веднъж. Не ламтеше за много. Не искаше да има още две деца. Само едно. Едно, което да суче от гърдите й и да й се усмихва сутрин. Имаше нужда от такова нещо. Трудеше се усърдно за държавата, искаше малко в замяна, но за това настояваше! Това беше нейно право като човешко същество.

Обаче сега й беше останало само отчаянието. Опита се да спре контракциите, да попречи на раждането, но това беше все едно да се опита да спре с лопата настъпването на прилива. Нейното малко излизаше. Тя го чувстваше. Разбираше го по изражението на лицето на акуширащата сестра. Тя погледна часовника си и излезе от стаята, махайки с ръка в момента, когато Лянхуа се мъчеше да спре и да върне назад процеса, за да не даде детето си на Смъртта. Тя се бореше, задържаше дишането си, противопоставяше се на мускулите си, задъхваше се, вместо да диша дълбоко, бореше се, бореше се, бореше се, но всичко беше напразно. Знаеше го. Съпругът й не се виждаше наоколо, за да й помогне. Той бе имал достатъчно кураж да я докара до тук, но нямаше смелост да защити нея и детето й от това, което ставаше сега. С отчаянието настъпи и отпускането. Моментът настъпи. Чувството й беше познато от преди. Не можеше да се съпротивлява повече. Време беше да се предаде.

Докторът видя сестрата да му маха. Беше мъж За мъжете беше по-лесно и те слагаха повечето смъртоносни инжекции в болницата. Той взе 50-кубиковата спринцовка от кутията, отиде до шкафа с медикаментите, отключи го и извади голямата бутилка с формалдехид. Напълни спринцовката, без да си даде труд да изкара напълно въздуха от нея, защото целта на тази инжекция беше да убие и не се изискваше специална предпазливост. Тръгна по коридора към стая номер 3. Беше деветият час от дежурството му. Преди няколко часа беше извършил трудно, но успешно цезарово сечение, а с това работният му ден щеше да приключи. Тази манипулация не му харесваше. Правеше я, защото това му беше работата, беше част от политиката на държавата. Глупава жена, да се опита да задържи детето без разрешение. Сама си беше виновна. Знаеше какви бяха правилата. Всички ги знаеха. Беше невъзможно да не ги знае. Но тя ги беше нарушила. Нямаше да бъде наказана за това. Нямаше да отиде в затвора, да загуби работата си и да й бъде наложена глоба. Просто щеше да си отиде вкъщи, а утробата й щеше да бъде както преди девет месеца — празна. Щеше да се чувства малко по-стара и малко по-умна и ако подобно нещо се случеше пак, щеше да е много по-добре да направи аборт във втория или в третия месец, преди да се привърже твърде много към проклетото нещо. Това щеше да е много повече за предпочитане, отколкото да премине през цялата бременност за нищо. Беше тъжно, но в живота имаше много тъга и те се бяха примирили с нея. Докторът беше избрал да бъде доктор, а жената от стая 3 да е бременна.

Той влезе в стаята с маска на лицето, защото не искаше да докара някоя инфекция на жената. По същата причина използва и стерилна спринцовка, в случай че иглата се плъзне и той я убоде погрешка.

Така.

Седна до акушерския стол, който се използваше както за израждане на бебета, така и за аборти в напреднала бременност. Процедурата, която практикуваха в Америка, беше малко по-лека. Просто пробиваха черепа на бебето, изсмукваха мозъка, след това го смачкваха и изваждаха останалото, което беше много по-лесно, отколкото да извадят целия плод, а и за жената беше далеч по-леко. Запита се какъв ли беше конкретният случай, но нямаше никакъв смисъл да знае. Безполезно е да знаеш нещо, което не можеш да промениш.

Така.

Той погледна към нея. Имаше пълно разкритие и бе напълно готова. Главата се подаваше, малка и окосмена. По-добре беше да изчака още една-две минути, за да може след като свърши работата си, тя да изхвърли плода с един напън и всичко да свърши. След това жената щеше да си тръгне, да поплаче и да започне да преодолява мъката. Беше прекалено много съсредоточен, за да обърне внимание на суматохата в коридора пред родилната стая.

 

 

Ян блъсна вратата и я отвори. Видя всичко. Всички го видяха. Лянхуа лежеше на родилната маса. Куон не беше виждал досега подобно нещо. Начинът, по който краката на жената бяха вдигнати нагоре и бяха разкрачени, му приличаше повече на приспособление за по-лесно изнасилване на жени. Главата на жена му беше извърната назад, за да не гледа как се ражда детето й. След това той разбра защо.

Там имаше лекар. В ръката си държеше голяма спринцовка, пълна с…

… Бяха дошли навреме! Ян Куон събори лекаря от стола и се втурна вдясно към лицето на жена си.

— Аз съм тук! Преподобният Ю е с мен, Лян. — Беше като светлина, нахлула в тъмната стая.

— Куон! — извика Лянхуа, усещайки, че пак идва напън, но този път го искаше.

Но след това нещата се усложниха още повече. Болницата имаше своя охрана и след като бяха уведомени от чиновника в главната чакалня, един от тях се обади в полицията. А тя, за разлика от болничния персонал, беше въоръжена. В коридора се появиха двама полицаи и с изненада видяха, че там има чужденци и телевизионен екип. Без да им обръщат внимание, те нахълтаха в родилната стая и видяха бременната жена, която в момента раждаше, докторът беше на пода, а вътре имаше и четирима мъже, двама от които чужденци.

— Какво става тук? — изрева по-старшият, който знаеше, че заплахата беше главното средство за контрол на хората в КНР.

— Тези хора ми пречат да си върша работата! — изкрещя на свой ред докторът. Ако не действаше бързо, проклетото бебе щеше да се роди и да поеме въздух и тогава той не би могъл…

— Какво? — попита отново ченгето.

— Тази жена е бременна без разрешение и мой дълг е сега да умъртвя плода. Тези хора ми пречат. Моля, изведете ги от стаята.

Това беше достатъчно за полицаите. Те се обърнаха към натрапилите се посетители.

— Веднага напуснете! — нареди им старшият, а по-младият сложи ръка върху служебния си пистолет.

— Не! Не! — отговориха едновременно Ян Куон и Ю Фаан.

— Докторът каза, че трябва да напуснете — настоя полицаят. Не беше свикнал обикновени хора да не се подчиняват на заповедите му. — Излезте веднага!

Докторът си каза, че сега е моментът да изпълни неприятното задължение и да си върви у дома. Той изправи стола и го избута до мястото, където трябваше да бъде.

— Няма да направите това! — този път се обади Ю, който говореше с целия морален авторитет, който образованието и статутът му даваха.

— Ще го изведете ли навън? — попита гневно докторът, докато нагласяваше стола.

Куон беше в неизгодна позиция да направи нещо, защото стоеше до главата на жена си. За негов ужас той видя как докторът вдига спринцовката и си наглася очилата. Точно тогава жена му, която сякаш отсъстваше през последните две минути, пое дълбоко въздух и се напъна.

— А — каза докторът.

Главата на плода беше се показала изцяло и оставаше само да…

Преподобният Ю беше виждал много злини в живота си като повечето духовници. При тях това се случва толкова често, колкото и при дългогодишните полицаи. Но да види как убиват едно бебе пред очите му беше прекалено много. Той грубо изблъска по-младия полицай и удари доктора отзад по главата, отхвърляйки го вдясно, а след това скочи отгоре му.

— Засне ли това? — попита Бари Уайз в коридора.

— Да — потвърди Никълс.

Младият полицай се почувства засегнат не толкова от нападението срещу доктора, а по-скоро от факта, че този гражданин беше посегнал на униформен служител от въоръжената народноосвободителна полиция. Разгневен, той извади пистолета си от кобура и от объркана ситуацията стана смъртоносна.

— Не! — извика кардинал Ди Мило, приближавайки се до полицая.

Той се обърна по посока на гласа, видя възрастния куай (т.е. чужденец), облечен в много странни дрехи, който се насочваше към него с враждебен вид. Първата реакция на полицая беше да удари чужденеца в лицето със свободната си лява ръка.

Ренато, кардинал Ди Мило, не беше удрян от детството си и посегателството срещу неговата персона беше още по-обидно поради религиозния му и дипломатически статут. Да го удари този хлапак! Той отстъпи назад след удара, а след това изблъска встрани мъжа, за да се притече на помощ на Ю и да му помогне да държи доктора убиец далеч от бебето, което беше на път да се роди. Докторът пълзеше по пода, държейки спринцовката високо във въздуха. Кардиналът я сграбчи с ръка и я захвърли срещу стената. Тя не се счупи, защото беше пластмасова, но металната игла се изви.

Ако полицаите си даваха сметка какво се случваше или ако бяха по-добре обучени, всичко щеше да спре дотук. Но те не бяха и затова не стана така. Сега пък по-старшият полицай измъкна пистолета си. Използва го, за да удари италианеца отзад по главата, но не го направи сръчно и успя само да го зашемети и да разцепи кожата.

Тук дойде ред на монсеньор Шепке. Неговият кардинал, човекът, на когото беше задължен да служи и да защитава, беше нападнат. Той беше духовник, не можеше да използва сила за нападение, но можеше да брани. Това и направи. Сграбчи старшия полицай за ръката, която държеше пистолета и я изви в по-безопасна посока, за да не сочи към останалите в стаята. Но пистолетът все пак изгърмя и въпреки че куршумът се сплеска в бетонния таван, трясъкът в малката стая беше оглушителен.

По-младият полицай си помисли, че са нападнали другаря му. Той насочи пистолета си и стреля, но не улучи Шепке, а уцели кардинал Ди Мило в гърба. Големокалибреният куршум прониза тялото и излезе отпред, пробивайки далака на духовника. Болката изненада Ди Мило, но погледът му беше фокусиран върху появяващото се бебе.

Гърмежът беше стреснал Лянхуа и напънът, който последва, беше чисто рефлекторен. Бебето се показа и щеше да падне с главата надолу върху твърдия под, ако преподобният Ю не беше протегнал ръце и не беше предотвратил това, спасявайки по този начин живота на новороденото. Той лежеше на една страна и чак тогава видя, че при втория изстрел неговият приятел католик беше сериозно ранен. Като държеше бебето, той се изправи на крака и погледна гневно младия полицай.

— Куай дан! — извика той: — Негодник!

Забравяйки за детето в ръцете си, той се втурна напред към объркания и изплашен полицай. Онзи реагира автоматично като робот, протегна ръка напред и простреля баптисткия проповедник право в челото. Ю се завъртя и се строполи върху кардинал Ди Мило, падайки по гръб така, че гърдите му поеха като възглавница новороденото.

— Махни това! — изкрещя старшият на по-младия си партньор.

Но злината вече беше сторена. Преподобният Ю беше мъртъв, от тила му се стичаше мозък и кръв върху мръсния под.

Докторът пръв предприе някакво по-разумно действие. Бебето беше излязло и той вече не можеше да го убие. Взе го от безжизнените ръце на Ю и го хвана за краката с намерение да го тупне по гърба, но то изплака, без да има нужда от това.

Добре — каза си така машинално докторът, както полицаят стреля втория път. От тази дивотия има и един добър резултат. Преди шейсет секунди искаше да убие бебето, но сега нещата изглеждаха съвсем други. Тогава трябваше да се прекрати една неразрешена бременност. Сега гражданин на Китайската народна република беше поел въздух и негов дълг като лекар беше да го защитава. Не се чувстваше раздвоен, защото това изобщо не му беше минавало през ума.

Изминаха няколко секунди, през които хората се опитаха да осъзнаят какво се беше случило. Монсеньор Шепке видя, че Ю е мъртъв. Не можеше да е жив с тази рана в главата. Оставаше му да се погрижи за кардинала.

— Ваше високопреосвещенство — каза той и коленичи, за да го вдигне от окървавения под.

На кардинал Ди Мило му се стори странно, че изпитва толкова слаба болка, но знаеше, че смъртта му е близко. Далакът му беше разкъсан и кръвта заплашително струеше. Нямаше време да помисли как беше преминал животът му, нито да си представи бъдещето. Но въпреки това неговата вяра се беше наложила още веднъж.

— Детето, Франц, детето? — попита с мъка той.

— Бебето ще живее — каза монсеньор Шепке на умиращия човек.

Кардиналът се усмихна.

— Бене — каза той, преди да затвори очи за последен път.

Последният кадър, заснет от екипа на Си Ен Ен, беше как бебето лежи върху гърдите на майка си. Те не знаеха името й, лицето на жената изразяваше пълно недоумение, но след като почувства дъщеря си, то стана нежно като на всяка майка.

— По-добре ще е да се омитаме оттук, Бари — прошепна операторът.

— Мисля, че си прав, Пийт.

Уайз отстъпи назад и тръгна вляво по коридора към стълбите. Сега в ръцете си имаше материал, който можеше да му донесе още една награда „Еми“. Беше станал свидетел на човешка драма, каквато рядко може да се види, а сега трябваше да излезе навън, и то колкото може по-бързо.

Вътре в родилната стая старшият полицай разтърси глава, ушите му още пищяха. Опита се да си даде сметка какво се беше случило. След това забеляза, че светлината стана по-слаба. Телевизионната камера я нямаше! Трябваше да направи нещо. Изправи се и хукна през вратата. Огледа се и видя последния американец да слиза по стълбите. Остави колегата си в стаята и побягна нататък, като сви по аварийното стълбище, скачайки през стъпало колкото може по-бързо.

Уайз поведе групата си през централното фоайе срещу изхода, където ги чакаше микробусът със сателитната антена. Почти бяха стигнали до вратата, когато един вик ги накара да се обърнат. Беше старшият полицай, около 40-годишен, и отново с пистолет в ръка, което изненада и подплаши хората в чакалнята.

— Продължавайте да вървите — каза Уайз на екипа си и те излязоха навън. Видяха колата със сателитната чиния върху покрива. Това беше средството, с което репортажът щеше да стане публично достояние.

— Стой! — извика полицаят. Той знаеше няколко английски думи.

— Момчета, покажете истинско хладнокръвие — нареди Уайз на останалите трима.

— Всичко е под контрол — каза операторът Пийт. Беше преметнал камерата върху рамото си и ръцете му не се виждаха.

Полицаят прибра пистолета в кобура и протегна дясната си ръка.

— Дайте ми лентата! — Акцентът му беше невъзможен, но все пак го разбраха какво казва.

— Тази лента е моя собственост — протестира Уайз. — Принадлежи на мен и моята компания.

Английският на ченгето не беше чак толкова добър. Той пак повтори искането си.

— Дайте ми лентата!

— Добре, Бари — каза Пийт, — ето я.

Операторът Питър Никълс вдигна камерата, натисна бутона за изхвърляне и извади лентата от камерата. Даде я с ядосан вид на полицая. Ченгето я взе доволен, обърна се кръгом и се отправи обратно към болницата.

Нямаше как да знае, че като всеки телевизионен оператор Пийт Никълс можеше да действа мълниеносно като покерджиите в Лас Вегас. Той намигна на Бари Уайз и четиримата се отправиха към микробуса.

— Сега ли да изпратим материала? — попита продуцентът.

— Нека да не го правим толкова демонстративно — каза Уайз. — По-добре ще е малко да се отдалечим.

Те поеха на запад към площад „Тянанмън“, където телевизионен микробус, предаващ по сателит, не беше необичайна гледка. Уайз вече беше се свързал по сателитния телефон с Атланта.

— Предава мобилният екип на Уайз от Пекин — каза кореспондентът.

— Здравей, Бари — чу се познат глас в отговор. — Тук е Бен Голдън. Какво ще ни предадеш?

— Материалът е направо експлозивен — уведоми Уайз редактора си от другия край на света. — Двойно убийство и раждане. Единият от убитите е католически кардинал и посланик на Ватикана в Пекин. Другият е китайски баптистки свещеник. И двамата бяха застреляни пред камерата. Може би ще искаш да се консултираш с правния отдел за това?

— Мамка му! — изруга онзи от Атланта.

— Предаваме ти материала в суров вид. Аз ще бъда наблизо, за да коментирам по телефона. Но нека първо да предадем видеокадрите.

— Добре. Ние сме на канал нула шест.

— Нула шест, Пийт — каза Уайз на оператора, който трябваше да осъществи връзката.

Никълс застана пред контролното табло.

— Готови… Лентата е вътре. Настройвам я за шест… Предаване… Сега!

След това сигналът се отправи в атмосферата към сателита, който беше на стационарна орбита на 22 800 мили директно над Адмиралските острови в Морето на Бисмарк.

 

 

От Си Ен Ен не си правеха труда да засекретяват видеосигналите. Това беше неудобно от техническа гледна точка, а и малко хора биха се опитали да откраднат сигнали, които много лесно биха могли да получат със своите кабелни системи, и то безплатно само за няколко минути, а дори да получат картина след още четири секунди.

Но този сигнал идваше в твърде необичаен час, което беше добре за Си Ен Ен в Атланта, защото някои от ръководството на компанията щяха да искат да видят материала предварително. Изстрели и смърт не бяха нещо, което средният американец би поискал да види на закуска. Сигналите бяха приети и от американските служби за разузнаване, които имат много високо мнение за Си Ен Ен, но прихванатото от тях обикновено не отиваше много далеч. Обаче в случая то стигна до комуникационната служба в Белия дом. Тя до голяма степен имаше военни задачи и се намираше в приземния етаж на Западното крило. Дежурният офицер трябваше да реши колко важен е полученият материал. Ако той беше от изключителна важност, президентът трябваше да бъде уведомен до 15 минути, което означаваше да го събудят още в момента, а до това не се прибягваше често. Един спешен материал с гриф „Светкавица“ можеше да изчака и повече. Дежурният погледна часовника на стената. Е, поне до закуска. И така, вместо на президента, той се обади на неговия съветник по въпросите на националната сигурност д-р Бенджамин Гудли. Той трябваше да реши дали да уведоми президента. Водеше се като офицер от разузнаването.

— Да? — изръмжа Гудли на телефона и погледна часовника.

— Д-р Гудли, тук е свързочната служба. Току-що прихванахме нещо на Си Ен Ен от Пекин, което сигурно ще бъде интересно за шефа.

— Какво е то? — попита Гудли.

Отговориха му.

— Каква е според вас степента на достоверност?

— От това, което се вижда на кадрите, италианецът може би е оцелял, ако наблизо е имало добър хирург. Но китайският свещеник е с пръснат мозък. За него няма никакъв шанс, сър.

— И за какво е било всичко това?

— Не сме сигурни. Националната агенция за сигурност може би е прихванала и телефонния разговор между Уайз и Атланта, но засега още нямаме нищо оттам.

— Добре. Повторете с какво разполагате — нареди Гудли, вече полуразсънен.

— Сър, имаме видеокадри, на които двама мъже са застреляни и едно бебе се ражда в Пекин. Видеоматериалът е изпратен от Бари Уайз от Си Ен Ен. Виждат се три поражения от изстрели. Единият е в тавана на стая, която прилича на акушерски кабинет. Вторият куршум е попаднал в гърба на един човек, който е папският нунций в Пекин. Третият е пробил главата на човек, който е идентифициран като баптистки проповедник в Пекин. Вижда се, че е китаец. Междувременно се ражда едно бебе. Сега ние… Изчакайте за минутка, г-н Гудли. Току-що ми изпратиха спешно съобщение от Форт Мийд. Да, и те са прихванали сигнала, но имат и разговора чрез системата „Ешелон“, който ви чета в момента. Според него католическият кардинал е мъртъв. Казва се Ренато ди Мило. Нямам време да проверя дали името е произнесено правилно. Може би това ще направи Държавният департамент. Китайският свещеник се казва Ю Фаан. Също не мога да гарантирам за произношението. Те са били там, за да попречат на прекратяване на напреднала бременност и изглежда, че са успели, но са намерили смъртта си, докато са правили това. Третият, монсеньор на име Франц Шепке, името ми се струва съвсем германско, също е бил там и, изглежда, е оцелял. А, да. Той трябва да е високият, който се вижда на лентата. Трябва да я видите. Страхотна каша, сър. А когато стрелят по Ю, кадърът много напомня онзи от Сайгон по време на офанзивата „Тет“. Нали знаете, където южновиетнамският полковник от полицията застрелва северновиетнамския шпионин в главата с револвера си и от нея бликва фонтан от кръв. Не е подходящо за гледане рано сутрин — отбеляза дежурният офицер.

Намекът беше съвсем очевиден. Тогава медиите бяха окачествили инцидента като пример за кръвожадността на южновиетнамските власти. Те не обясниха, а вероятно не са и знаели, че застреляният мъж е офицер от северновиетнамската армия, заловен в зоната на сраженията, преоблечен в цивилни дрехи, и съгласно Женевската конвенция се смята за шпионин, подлежащ на екзекуция. Точно това му се беше случило.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Да събуждаме ли шефа за това? Там сега е наш дипломатически екип, а тази работа може да има сериозни последици.

Гудли размисли една-две секунди.

— Не, ще му се обадя след няколко часа.

— Сър, съвсем сигурно е, че материалът ще бъде включен в сутрешните новини на Си Ен Ен в седем часа — предупреди дежурният офицер.

— Добре. Ще му се обадя, когато има и коментар освен картина.

— Това си е ваша работа, д-р Гудли.

— Благодаря. Сега ще се опитам да поспя още един час, преди да тръгна за Ленгли.

Телефонът прекъсна, преди Гудли да чуе реакцията на дежурния офицер. Работата му беше много престижна, но тя му пречеше да си доспива, да води нормален обществен и сексуален живот и в такива моменти се питаше какво толкова престижно има в нея.

Бележки

[1] Еротично списание. — Бел.прев.