Том Кланси
Мечката и драконът (44)

43.
Решения

Полковникът, който управляваше „Еър форс“ 1, извърши кацането по-меко от обичайното. Джак и Кети Райън бяха вече будни и сравнително свежи, благодарение на леката закуска с няколко чаши ароматно кафе. Докато самолетът рулираше към определеното за спиране място, президентът погледна през прозореца отляво и видя очакващата ги почетна рота, строена в идеално прави редици.

— Добре дошла в Полша, бебче. Какви са плановете ти?

— Ще прекарам няколко часа в най-голямата им университетска болница. Главният офталмолог иска да присъствам на негова операция програмата на ФЛОТУС винаги бе подобна, но тя не възразяваше. Това се дължеше на факта, че тя бе академичен лекар — лекуваше пациенти, а освен това преподаваше на млади медици и следеше работата на колегите си по света. Често виждаш нещо ново, нещо, което си струва да научиш или дори да копираш, защото умни хора се раждат навсякъде, а не само в университетската болница „Джон Хопкинс“. Това бе част от задъженията на Първа дама, която тя харесваше, защото можеше да научи нещо, вместо да бъде просто една плоскогърда кукла Барби, обект на подигравките на света. За случая тя бе облякла бежов делови костюм, чието сако можеше бързо да смени с бяла лекарска престилка — любимият й тоалет. Джак носеше едно от своите тъмносини сака с тънки бели райета тип „Президент на Съединените щати“ със светлокафява раирана вратовръзка. Кети харесваше тази комбинация и наистина тя бе определила тоалета му за днес, освен ризата. Фехтовачът носеше само бели памучни ризи и въпреки настояванията на жена си за нещо различно той оставаше непреклонен по този въпрос. Това бе причина Кети да проверява по няколко пъти дали не е облякъл проклетото нещо със смокинга си, ако случаят изискваше друго.

Самолетът спря и представлението започна. Сержантът от военновъздушните сили — той винаги беше мъж, отвори вратата от лявата страна на самолета, за да провери дали самоходната стълба е вече на мястото си. Други двама подофицери избързаха надолу, за да отдадат чест на Райън, когато той се спускаше по стълбата. Андреа Прайс О’Дей говореше по дигиталната радиостанция с ръководителя на пристигналия по-рано екип на секретната служба, за да се увери, че е безопасно за президента да излезе на открито. Вече й бяха съобщили, че поляците са съдействали на хората й не по-зле от американската полиция и че са разположили на летището охрана, достатъчна да отблъсне нападение от страна на извънземни или на Хитлеровия Вермахт. Тя кимна към президента и към г-жа Райън.

— Време е за шоу, бебче — каза Джак на Кети със суха усмивка.

— Избий ги всичките, готин — отвърна му тя. Това бе една от интимните шеги между съпрузите.

Джон Патрик Райън, президент на Съединените американски щати, застана на вратата, за да огледа Полша, или поне онази част от нея, която се виждаше оттук. Гръмнаха първите приветствени възгласи. Въпреки че не бе посещавал тази страна по-рано, Джак Райън бе доста популярна фигура тук, без самият той да разбира защо. Той тръгна надолу бавно, като внимаваше да не се спъне и изтърси по стълбите. Това не оставяше добро впечатление, както един от предшествениците му научи по неприятния начин. Долу двамата сержанти от ВВС на САЩ отдадоха чест, Райън им отвърна по навик, след което бе поздравен от полски офицер. Те отдаваха чест по различен начин, забеляза Джак — със свити безименен и малък пръст, също като най-малките американски бойскаути. Райън кимна на офицера, усмихна му се и го последва към редицата посрещачи. Там бе посланикът на САЩ, който трябваше да го представи на президента на Полша. Двамата държавни глави се отправиха по червения килим към една малка катедра с микрофони, от която полският президент поздрави колегата си с добре дошъл, а Райън сподели колко се радва, че е на посещение в този важен нов съюзник на САЩ. За миг Джак се разсея от спомена за вицовете за поляци, които бяха доста популярни в гимназиалните му години, но бързо си наложи да не мисли за това. Последва преглед на почетния караул — около три роти пехотинци, всички издокарани в парадни униформи за случая. Джак премина пред строя, като задържаше за миг погледа си върху всяко лице. Той си помисли, че в този момент те просто искат да се върнат в казармата си, за да се преоблекат в по-удобните всекидневни униформи, след което щяха да си говорят неща като, че този тип Райън изглежда добре за проклет държавен глава на САЩ и колко е хубаво, че това скапано дежурство най-сетне свърши. След прегледа на караула Джак и Кети (тя носеше цветя, които й бяха подарени от две симпатични полски дечица, момченце и момиченце, на около шест години, тъй като се смяташе, че това е най-подходящата възраст за малки посрещачи на важна чуждестранна дама) се качиха в официалната лимузина, осигурена от посолството на САЩ, и се отправиха към града. Още щом потеглиха, Джак погледна посланика.

— Какво става с Москва?

Навремето посланиците са били много важни персони, което обяснява защо те все още биват назначавани с одобрението на Сената на САЩ. В годините, когато е била създадена Конституцията, пътуванията по света са били осъществявани с ветроходни кораби и посланикът в чужда страна е трябвало да може да говори от името на страната си без каквито и да е напътствия от Вашингтон. Съвременните средства за комуникация превърнаха посланиците във величайши пощальони, но все още, макар и рядко, те трябваше да се справят с някои сложни проблеми според личната си преценка. Сега случаят бе точно такъв.

— Искат държавният секретар да пристигне при тях възможно най-скоро. Вторият самолет се намира на една база за изтребители на около петнадесет мили оттук. Можем да откараме Скот там в рамките на един час — докладва Станислас Левендовски.

— Благодаря, Стан. Направи го.

— Да, г-н президент — отвърна с рязко кимване на глава роденият в Чикаго посланик.

— Още нещо, което трябва да знаем?

— Освен това, сър, не всичко е под контрол.

— Мразя, когато казват това — тихо отбеляза Кати. — В такива случаи поглеждам нагоре за падащи тухли.

— Не и тук, госпожо — обеща Левендовски. — Тук нещата са под контрол.

„Хубаво е да чуеш това“, помисли си президентът Райън, „но какво да кажем за останалия скапан свят?“

 

 

— Едуард Петрович, развитието на нещата не е благоприятно — каза Головко на своя президент.

— Виждам — лаконично се съгласи Грушевой. — Защо трябваше да научим това от американците?

— Имахме много добър източник в Пекин, но неотдавна той се пенсионира. Човекът е на шейсет и девет години, не е добре със здравето и беше време да освободи поста си в Секретариата на партията им. За съжаление все още не сме му намерили заместник — призна Головко. — Източникът на американците, изглежда, заема подобен пост. Все пак имаме късмет, че разполагаме с тази информация, независимо от начина, по който я получихме.

— По-добре да я имаме, отколкото да я нямаме — съгласи се Едуард Петрович. — Е, сега какво?

— Държавният секретар Адлер ще бъде при нас след около три часа по искане на американците. Той желае да ни посъветва по някакъв „въпрос от взаимен интерес“. Това означава, че американците са разтревожени от това, което става тук.

— Какво ще ни кажат?

— Несъмнено ще ни предложат съдействие под някаква форма. Точно каква, не мога да кажа.

— Има ли нещо за Адлер и Райън, което все още не знам?

— Не мисля. Скот Адлер е дипломат от кариерата, широко известен като изключително опитен експерт по международните отношения. Той и Райън са приятели от времето, когато Иван Еметович бе заместник-директор на ЦРУ. Разбират се добре помежду си и доколкото е известно, нямат политически разногласия. Познавам Райън отпреди повече от десет години. Той е умен, решителен и притежава необикновено добре развито чувство за лично достойнство. Човек на думата. Той беше враг на Съветския съюз, и то доста умел враг, но след смяната на системата стана наш приятел. Очевидно сега желанието му е страната ни да продължи развитието си и да просперира икономически, макар усилията му да ни помогне да са някак непоследователни и плахи. Както знаете, ние помогнахме на американците в две тъмни операции — едната срещу Япония, другата срещу Иран. Това е важно, защото Райън смята, че ни е длъжник. Той е, както вече казах, човек с достойнство и ще иска да ни върне дълга, доколкото, разбира се, това няма да застраши сигурността на неговата страна.

— А едно нападение на Китай няма ли да бъде възприето по този начин? — попита президентът Грушевой.

Головко кимна решително.

— Да, така мисля. Разполагаме с информация, според която в лични разговори Райън е споделял, че харесва и се възхищава на руската култура и че предпочита Америка и Русия да станат стратегически партньори. Така че според мен държавният секретар Адлер ще ни предложи съществена подкрепа срещу Китай.

— Под каква форма?

— Едуард Петрович, аз съм офицер от разузнаването, а не циганска врачка… — Головко замълча. — Скоро ще научим повече, но ако искате да правя догадки…

— Да — заповяда президентът на Русия. Председателят на СВР пое дълбоко въздух и изказа предположението си:

— Ще ни предложи място в Северноатлантическия пакт.

Думите на Головко стреснаха Грушевой.

— Да влезем в НАТО? — попита той с отворена уста.

— Това би било най-елегантното решение на проблема. Така ние ще се съюзим с останалите страни от Европа, а ако ни нападне, Китай ще трябва се изправи срещу голям брой сериозни противници.

— А ако ни направят подобно предложение…?

— Трябва да го приемете незабавно, другарю президент — отвърна шефът на СВР. — Ще бъде глупаво да го отхвърлим.

— Какво ще поискат в замяна?

— Каквото и да е, ще бъде много по-незначително от една война с Китай.

Грушевой кимна замислено.

— Ще обмисля това. Възможно ли е наистина Америка да признае Русия за съюзник?

— Райън със сигурност е обмислил тази идея доста обстойно. Тя е в съответствие със стратегическите му възгледи и както вече казах, аз вярвам, че той наистина харесва и уважава Русия.

— След толкова време в ЦРУ?

— Разбира се. Точно заради това. Той ни познава. Би трябвало да ни уважава.

Грушевой се замисли над това. Също като Головко, той бе руски патриот, който обичаше мириса на руската земя, брезовите гори, водката и борша, музиката и литературата на своята страна. Въпреки това не бе сляп за грешките и нещастията, които Русия бе преживяла през вековете. Също като Головко Грушевой бе възмъжал в държавата, наречена Съюз на съветските социалистически републики и бе възпитан да вярва в марксистко-ленинската идея, но постепенно бе осъзнал, че олтарът, пред който трябваше да се прекланя, за да извърви пътя към политическата власт, принадлежи на един фалшив бог. Както много други той бе разбрал, че предишната система просто не работи. За разлика от повечето свои сънародници, с изключение на малка група смелчаци, Грушевой говореше открито за недостатъците на системата. Като адвокат, дори при съветския строй, когато законите бяха подчинени на прищевките на управляващите, той ратуваше за създаването на рационална система от правни норми, която да позволява на хората да предугаждат реакциите на държавата на техните действия и да почувстват поне някаква увереност. Когато старата система се срути, той прегърна новата, както тийнейджър прегръща първата си любов. Сега се бореше да въведе ред, законов ред, и то при една нация, която от много векове насам бе управлявана от диктатори. Ако успееше, той щеше да бъде запомнен като един от гигантите в политическата история на човечеството. Ако се провалеше, щеше да остане в аналите като поредния фантазьор, който не е успял да превърне мечтата си в реалност. Второто, мислеше си той често в минути на равносметка, бе по-вероятният резултат от усилията му.

Въпреки това той играеше, за да спечели. Сега разполагаше с откритите в Сибир залежи на злато и нефт, дошли като дар от Бога, когото го бяха учили да отрича. Историята на Русия предполагаше, не, дори налагаше, подобни богатства да бъдат вземани от страната му, тъй като това бе злата орис на неговия народ. Дали Бог мразеше Русия? Всеки, който бе запознат с миналото на древната държава, би потвърдил това. Все пак сега надеждата се появи като златна мечта и Грушевой бе решен да не оставя тази мечта да изчезне като всички досега. Земята на Толстой и на Римски-Корсаков бе дала много на света и сега заслужаваше да получи нещо в замяна. Може би този Райън наистина бе приятел на страната и на народа му. Неговата страна се нуждаеше от приятели. Неговата страна разполагаше с ресурси да съществува самостоятелно, но за да се възползва от тях, той се нуждаеше от съдействие, такова, което да позволи на Русия да се превърне в завършена, независима нация, готова да предложи приятелството си на всички, готова да дава и да получава с достойнство и мир. Необходимите средства за постигане на това бяха почти в ръцете му и ако ги вземеше, щеше да остане безсмъртен — Едуард Петрович Грушевой, човекът, който изправи Русия на крака. За да направи това обаче, той се нуждаеше от помощ и макар това да дразнеше чувството му на amour propre^[1], патриотизмът и отговорността му към нацията налагаха да пренебрегне егото си.

— Ще видим, Сергей Николаич. Ще видим.

 

 

— Времето назря — каза Цзян Хансан на колегите си в стаята, облицована с полиран дъб. — Хората и въоръжението вече са на място. Наградата лежи точно пред очите ни. Тази награда ще спаси икономиката ни, ще ни осигури такава икономическа стабилност, за каквато сме мечтали от десетилетия, възможността да превърнем Китай във върховната световна сила. Това е такова наследство за народа, каквото никой вожд не е оставял на последователите си. Трябва само да го вземем. То вече е почти в ръцете ни, трябва само да го откъснем като праскова от дърво.

— Осъществимо ли е? — запита предпазливо министърът на вътрешните работи Тун Цзе.

— Маршале? — Цзян насочи запитването към министъра на отбраната.

Лю Цун се наведе напред. Той и Цзян бяха прекарали по-голямата част от предната нощ заедно, преглеждайки карти, диаграми и разузнавателни сводки.

— От военна гледна точка, да, възможно е. Имаме четири дивизионни армии във военен окръг Шънян, напълно обучени и готови да тръгнат на север. Зад тях са шест дивизионни армии от тип Б, които включват достатъчно пехота, за да подкрепят механизираните ни сили, и още четири дивизионни армии от тип В, които ще се установят на завладените територии. От чисто военна гледна точка единствените проблеми са придвижването на войските до мястото и тяхното снабдяване. Това е въпрос най-вече на железопътни линии, по които ще бъдат транспортирани хората и материалната част. Министър Цян? — попита Лю. Той и Цзян бяха обсъдили тази част от операцията внимателно, като се надяваха да привлекат отрано на своя страна още един вероятен противник на националната политика, която предлагаха.

Финансовият министър се стресна от въпроса, но вродената му честност го принуди да отговори откровено.

— Разполагаме с достатъчно железопътна техника за изпълнение на целите ви, маршал Лю — стегнато отвърна той. — Проблемът ще бъде възстановяването на пораженията, нанесени от противниковите въздушни удари на железопътните магистрали и мостовете. Това е въпрос, с който Министерството на железниците се занимава от десетилетия, но засега не сме намерили задоволително решение, тъй като не можем да предвидим степента на пораженията от евентуалните удари на руснаците.

— Това не ме тревожи особено, Цян — каза маршал Лю. — Руските военновъздушни сили са в плачевно състояние вследствие на действията им срещу техните мюсюлмански малцинства. Там те изразходваха значителна част от най-добрите си оръжия и резервни части. Смятаме, че нашите противовъздушни части са в състояние да защитят транспортните ни активи при допустими загуби. Имаме ли възможност да изпратим в Сибир строителен персонал, който да разшири железопътната ни мрежа там?

Цян отново се почувства попаднал в клопка.

— Руснаците са проучили и трасирали множество железопътни линии през годините с надеждата да удължат Байкало-Амурската магистрала и да населят региона. Усилията им датират още от времето на Сталин. Дали можем да прокараме линиите бързо? Да. Достатъчно бързо за вашите цели? Вероятно не, другарю маршал — Цян отново отговори изчерпателно. Ако отговорът му не бе откровен, той щеше да загуби мястото си на тази маса и това му бе добре известно.

— Тази перспектива не ми вдъхва оптимизъм, другари — каза Шен Танг от името на външния министър.

— Защо, Шен? — заинтересува се Цзян.

— Как ще постъпят останалите нации? — риторично попита Шен. — Не знаем, но аз не съм оптимист, особено що се отнася до американците. Те стават все по-дружески настроени към руснаците. Добре известно е, че президентът Райън е в приятелски отношения с Головко, който е главен съветник на президента Грушевой.

— Жалко, че Головко е все още жив, но просто нямахме късмет — отбеляза Тан Дъсъ.

— Да разчиташ на късмета е доста опасно на това ниво — каза Фан Ган на колегите си. — Съдбата не е приятел на човека.

— Може би следващия път — отвърна Тан.

— Следващия път — замисли се на глас Цзян — ще бъде по-добре да елиминираме Грушевой и да хвърлим страната им в пълен хаос. Държава без президент е като змия без глава. Може и да не се получи желаният ефект, но това няма да навреди на никого.

— И отрязаната глава може да хапе — отбеляза Фан. — Кой може да каже дали Съдбата няма да се надсмее над това начинание?

— Човек може да изчаква Съдбата да решава вместо него или да хване гадната жена за гърлото и да я вземе насила, както всички ние сме правили навремето — каза Цзян с жестока усмивка.

„Много по-лесно е с някоя покорна секретарка, отколкото със самата Съдба, Цзян“, отвърна наум Фан. На този форум той не можеше да си позволи повече и бе съвсем наясно с това.

— Другари, нека бъдем предпазливи. Кучетата на войната имат остри зъби, а всяко куче може да се обърне и да ухапе господаря си. Всички сме виждали как това се случва, нали? Някои неща, веднъж тръгнали, трудно могат да бъдат спрени. Войната е от тях и не бива да бъде започвана толкова лесно.

— А какво искате да правим, Фан? — попита Цзян. — Да чакаме, докато останем без нефт и без зърно? Да чакаме, докато се наложи да заповядаме на войската си да потушава бунтовете на собствения ни народ? Да чакаме Съдбата да вземе решение вместо нас или сами да определим бъдещето си?

Единственият отговор идваше от самата китайска култура, една древна максима, която бе залегнала в съзнанието на всеки от членовете на Политбюро сякаш още от раждането му и оставаше неподвластна на политическите условия.

— Другари, Съдбата очаква всички ни. Тя избира нас, а не ние — нея. Това, което целите, стари приятелю, може само да ускори онова, което ни очаква, а кой от нас може да каже дали то ще хареса или не? — министър Фан поклати глава. — Може би това, което искате, е необходимо, дори полезно, но то трябва да бъде сторено едва след като всички други алтернативи бъдат внимателно проучени и отхвърлени.

— Ако трябва да решаваме този въпрос — обърна се към останалите Лю, — то тогава трябва да го решим много скоро. Времето е много добро за военна кампания, но сезонът няма да продължи дълго. Ако ударим скоро, в рамките на следващите две седмици, можем да осъществим целите си и тогава времето ще работи за нас. После ще дойде зимата и офанзивната кампания ще стане практически неосъществима срещу една добре построена защита на противника. Тогава ще трябва да разчитаме на министерството на Шен да опази и затвърди онова, което сме завладели, и може би да раздели част от него с руснаците… за известно време — цинично завърши той. Всички те знаеха, че Китай никога не би разделил с някого подобно неочаквано богатство. Това бе просто номер, който можеше да заблуди само малки деца и празноглави дипломати, с каквито според тях светът бе пълен.

През цялото време премиерът Ху седеше мълчаливо и наблюдаваше развихрилите се страсти. След дискусията той щеше да съобщи своето решение и да го подложи на гласуване, изходът от което бе предопределен. Имаше още нещо, което трябваше да бъде уточнено. Никой не се учуди, че въпросът бе зададен от Тан Дъсъ, министър на държавната сигурност.

— Лю, приятелю, колко скоро трябва да бъде взето решението, за да сме сигурни в успеха на кампанията? Лесно ли може да бъде отменено това решение, ако обстоятелствата наложат това?

— В идеалния случай решението за начало на операцията трябва да бъде взето днес, така че да можем да започнем придвижването на силите ни към определените за началото на атаката места. Да ги спрем, е, разбира се, можем да спрем офанзивата във всеки момент, докато артилерията не открие огън. Да напредваш е много по-трудно, отколкото да стоиш на едно място. Всеки човек може да спре на място, независимо къде се намира — предварително подготвеният отговор бе колкото интелигентен, толкова и подвеждащ. Разбира се, винаги можеш да спреш армия, настървена за бой, също толкова лесно, колкото и да обърнеш течението на реката Яндзъ.

— Разбирам — каза Тан. — В такъв случай предлагам да гласуваме условно одобрение на заповед за начало на операцията, която може да бъде отменена по всяко време с мнозинство от гласовете на Политбюро.

Дойде ред на Ху да поеме ръководството на заседанието.

— Другари, благодаря ви, че изложихте становищата си по въпроса, пред който сме изправени. Сега трябва да решим кое е най-доброто за страната и за народа ни. Ще гласуваме предложението на Тан — условно разрешение за нападение с цел превземане и експлоатация на златните и нефтените находища в Сибир.

Както се опасяваше Фан, резултатът от вота вече бе определен и в интерес на солидарността той гласува като другите. Само Цян Кун се поколеба, но в крайна сметка и той взе страната на мнозинството, тъй като в Народната република бе опасно да оставаш сам в група хора, най-вече в тази. Освен това Цян бе само кандидат-член и думата му не тежеше особено на този изключително демократичен форум.

Оказа се, че решението за начало на кампанията е единодушно.

Тя щеше да се нарича Лун Чун, операция „Пролетен дракон“.

 

 

Скот Адлер познаваше Москва не по-зле от много руски граждани. Той бе идвал тук много пъти, дори изкара един мандат в посолството на САЩ като младши служител във външното министерство преди много години, по време на администрацията на Картър. Екипажът от военновъздушните сили го достави навреме, тъй като бе свикнал да откарва хора, изпълняващи секретни мисии, до странни местоназначения. Задачата им не бе по-необичайна от повечето досега. Самолетът изрулира до една стоянка в руската военновъздушна база и официалната лимузина се приближи още преди автоматичната стълба да се отвори изцяло. Адлер слезе бързо, без никакви придружители, ръкува се с очакващия го руски представител и влезе в колата, която щеше да го откара в Москва. Държавният секретар бе спокоен. Той знаеше, че предлага на Русия подарък, достоен за най-голямото коледно дърво на света, и не мислеше, че ръководителите й ще бъдат толкова глупави да го отхвърлят. Не, руснаците бяха сред най-изкусните дипломати и геополитически стратези в света през последните шестдесет-седемдесет години. През 1978 той бе шокиран от това, че най-кадърните им хора бяха оковани към една обречена политическа система, но още тогава Адлер виждаше приближаващия край на Съветския съюз. Призивът за спазване на човешките права на Джими Картър бе най-добрият и същевременно най-омразният за съветските ръководители ход на президента в международната политика, тъй като чрез него той инжектира вируса на деморализацията в тяхната империя, сложи началото на процеса на подкопаване на влиянието им в Източна Европа и накара собствения им народ да започне да задава въпроси. Роналд Рейгън продължи делото, като чрез увеличаване на военните разходи доведе съветската икономика до крах и за наследника му Джордж Буш остана само да ги изчака да свалят картите си и да се отрекат от политическата система, която водеше началото си още от Владимир Илич Улянов, самия Ленин, основоположника, дори бога на марксизма-ленинизма. Обикновено е доста тъжно, когато умира някой бог…

„… но не и в този случай“, помисли си Адлер, докато сградите прелитаха край прозореца на лимузината.

В този момент той осъзна, че съществува още един, по-велик, но не по-малко фалшив бог — Мао Дзъдун, който очакваше да бъде заровен завинаги в бунището на историята. Кога ли щеше да стане това? Дали настоящата му мисия щеше да изиграе някаква роля в това погребение? Като възстанови отношенията с Китай, Никсън ускори разпадането на Съветския съюз — факт, който историците все още не са признали напълно. Дали последното ехо на този брилянтен политически ход няма да прозвучи при гибелта на самата Народна република? Бъдещето щеше да покаже.

Колата влезе в Кремъл през Спаската порта и продължи към старата сграда на Министерския съвет. Там Адлер слезе от лимузината и бързо влезе във фоайето, откъдето бе отведен с асансьор до една заседателна зала на третия етаж.

— Г-н секретар — поздрави го Головко. Адлер си помисли, че би трябвало да го възприеме като „сивия кардинал“, но Сергей Николаич бе човек, който притежаваше истински интелект и откритост. Той дори не бе прагматик, а човек, който знаеше кое е най-доброто за страната му и бе готов да го търси навсякъде.

„Търсач на истината“, помисли си Адлер. „С такъв човек той и Америка можеха да живеят заедно.“

— Председателю. Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо.

— Моля ви, последвайте ме, г-н Адлер — каза Головко и го въведе през висока двойна врата в помещение, което изглеждаше като тронна зала. Орелът се опита да си спомни дали тази сграда датираше от времето на царете. Президентът Едуард Петрович Грушевой го очакваше, изправен учтиво, със сериозно, но дружеско изражение на лицето.

— Г-н Адлер — каза президентът на Русия с усмивка и протегната ръка.

— Г-н президент, за мен е чест да бъда отново в Москва.

— Моля — Грушевой го поведе към няколко удобни фотьойла, разположени около ниска масичка. Принадлежностите за чая бяха вече на масата и Головко сервираше като някой достолепен граф, който се грижи за своя крал и неговия гост.

— Благодаря. Винаги съм харесвал начина, по който сервирате чай в Русия — каза Адлер, разбърка напитката си и отпи от чашата.

— И така, какво имате да ни кажете? — запита Грушевой на поносим английски.

— Вече ви показахме това, което ни даде основание за сериозно безпокойство.

— Китайците — отбеляза президентът на Русия. Всички знаеха за какво става въпрос, но началото на разговора щеше да премине според протокола за среща на високо равнище, официален като дискусия между адвокати в кабинета на съдията.

— Да, китайците. Те, изглежда, замислят нещо, което според нас представлява заплаха за световния мир. Америка не желае да види този мир застрашен. Всички ние, вашата страна и моята, работихме усилено, за да сложим край на конфликтите. С благодарност отбелязваме съдействието на Русия при последните конфронтации, в които бе въвлечена страната ни. В последно време Русия действа също както и преди шестдесет години, когато бяхме съюзници. Америка е страна, която помни приятелите си.

Головко се отпусна. Да, предвижданията му щяха да се окажат правилни. Иван Еметович бе човек на честта и приятел на родината му. Той си спомни как държеше пистолет, опрян в главата на Райън — това бе преди много години, когато американецът организира бягството на председателя на КГБ Герасимов. Тогава Сергей Николаич бе побеснял, такава ярост не бе изпитвал никога през целия си дълъг и изключително напрегнат професионален живот, но не натисна спусъка, защото щеше да бъде глупаво да застреля човек с дипломатически имунитет. Сега изпита силно задоволство от сдържаността, която прояви тогава, защото днес Иван Еметович Райън му предлагаше това, което той винаги бе мечтал да получи от Америка — предсказуемост. Достойнството на Райън, спортсменското му чувство, неговата честност, която бе най-уязвимата черта на новоизградената му политическа самоличност, заедно формираха човека, на който Русия можеше да се довери. В този момент Головко можеше да стори това, за което безуспешно се бе борил през целия си живот — да види бъдещето поне в близките няколко минути.

— Значи тази китайска заплаха е реална според вас? — запита Грушевой.

— Страхуваме се, че да — отвърна американският държавен секретар. — Надяваме се да я предотвратим.

— Как бихме могли да сторим това? Китай знае за намалената боеспособност на нашата армия. В последните няколко години изоставихме на заден план отбраната на страната, тъй като пренасочихме средствата към сектори с по-висок приоритет за нашата икономика. Сега, изглежда, ще платим твърде скъпо за това — разтревожено сподели руският президент.

— Г-н президент, надяваме се да помогнем на Русия в тази насока.

— Как?

— Г-н президент, докато трае нашата среща, президентът Райън разговаря с държавните и правителствените ръководители на страните от НАТО. Той им предлага да поканят Русия да подпише Северноатлантическия пакт. Този акт ще съюзи Руската федерация с цяла Европа. Това би трябвало да принуди Китай да направи крачка назад и да обмисли доколко разумно е да влезе в конфликт с вашата страна.

— А — пое дълбоко въздух Грушевой. — Значи Америка предлага на Русия пълно съюзничество?

Адлер кимна.

— Да, г-н президент. Както бяхме съюзници срещу Хитлер, така днес можем да бъдем заедно срещу всеки потенциален враг.

— Има доста трудности за осъществяването на това — ще са необходими разговори между вашите и нашите военни, вероятно и преговори с командването на НАТО в Брюксел. Координирането на страната ни с НАТО може да продължи с месеци.

— Това са технически проблеми, които ще бъдат разрешени от дипломатически и военни специалисти. На това ниво ние предлагаме на Руската федерация нашето приятелство в мир и във война. Предоставяме думата и честта на нашите държави на ваше разположение.

— А Европейският съюз, техният Общ пазар?

— Това, сър, е от компетенцията на ЕИО, но Америка ще насърчи европейските си приятели да ви приемат изцяло в Европейската общност, като използва за това цялото влияние, с което разполага.

— Какво ще поискате в замяна? — запита Грушевой. Головко не го бе запознал с предположението си по този въпрос. Последното, което Адлер каза, би могло да се окаже отговор на повечето молитви на Русия. Руският нефт можеше да се окаже дар божи за Европа и да донесе взаимна, а не едностранна изгода.

— Не искаме нищо конкретно в замяна. В интерес на Америка е да подпомага изграждането на стабилен и мирен свят. Русия ще бъде добре дошла в един такъв свят. Приятелството между нашите народи е желано от всички, нали?

— Това приятелство е изгодно и за Америка — изтъкна Головко.

Адлер се отпусна в креслото и се усмихна.

— Разбира се. Русия ще продава стоките си на Америка, Америка ще продава своите на Русия. Ще станем съседи в световното село, приятелски настроени съседи. Ще се конкурираме икономически, като вземаме и даваме един на друг, както правим с много други страни.

— Толкова просто ли е предложението, което правите? — запита Грушевой.

— А трябва ли да е по-комплицирано? — отвърна му с въпрос Адлер. — Аз съм дипломат, а не адвокат. Предпочитам простите неща пред сложните.

Грушевой обмисли всичко, което чу, в продължение на около половин минута. Обикновено дипломатическите преговори продължаваха седмици и месеци дори, когато ставаше въпрос за нещо съвсем елементарно, но Адлер бе прав — простотата бе за предпочитане пред комплицираността, а сега разрешението на основния проблем наистина бе много просто, въпреки че развоят на събитията щеше да бъде главоломен. Америка предлагаше спасение на Русия — не само военен съюз, а отваряне на всички врати за икономическо развитие. Америка и Европа ще станат партньори на Руската федерация, като създадат една открита и сплотена общност, обхващаща Северното полукълбо. Това означаваше, че Едуард Петрович Грушевой ще стане руснакът, извел страната си с един цял век напред и на местата на всички свалени паметници на Ленин и на Сталин един ден ще бъдат издигнати негови. Подобна мисъл бе присъща на руския политик. Няколко минути по-късно той протегна ръка над ниската масичка.

— Руската федерация с удоволствие приема предложението на Съединените американски щати. Преди време заедно разгромихме най-голямата заплаха за човешката култура. Може би ще го направим пак, или още по-добре — ще я предотвратим.

— В такъв случай, сър, ще докладвам на нашия президент, че сте приели предложението.

Адлер погледна часовника си. Разговорът бе продължил двадесет минути. Дявол да го вземе, може да се прави история доста бързо, ако страните работят заедно, нали? Той се изправи.

— Трябва да тръгвам, за да докладвам.

— Моля, предайте поздравите ми на президента Райън. Ще направим всичко, което е във възможностите ни, за да бъдем полезни съюзници на вашата страна.

— Той и аз не се съмняваме в това, г-н президент — Адлер се ръкува с Головко и излезе от залата. Три минути по-късно той вече седеше в колата, която пътуваше към летището. Щом пристигнаха, още преди самолетът да се отлепи от пистата, държавният секретар вдигна обезопасения срещу подслушване сателитен телефон.

 

 

— Г-н президент — каза Андреа, като се приближи до Райън непосредствено преди началото на пленарната сесия на ръководителите на страните от НАТО. Тя му подаде обезопасения мобилен телефон. — Секретарят Адлер е.

Райън взе слушалката веднага.

— Скот? Джак е. Какво стана?

— Сделката е сключена, Джак.

— Добре, сега ще трябва да я пробутам на тези момчета. Добра работа, Скот. Бързо идвай насам.

— В момента рулираме, сър — връзката прекъсна. Райън подаде слушалката на специален агент Прайс О’Дей.

— Добри новини? — попита тя.

— Да — кимна Райън и влезе в заседателната зала.

— Г-н президент — сър Базил Чарлстън се приближи към него. Шефът на британската СИС^[2] познаваше Джак много преди който и да е от останалите в залата. Едно от странните следствия от пътя на Райън до президентския пост бе, че повечето хора, които го познаваха добре, бяха шпиони, предимно от страни членки на НАТО, и голяма част от тях сега съветваха ръководителите на своите държави как да се оправят с Америка. Сър Базил бе на този пост при не по-малко от пет премиер-министри на Нейно величество, но сега влиянието му бе доста по-голямо, отколкото в началото.

— Баз, как си?

— Доста добре, благодаря. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна Райън с усмивка и добави наум: „Но не съм длъжен да ти отговоря, нали?“

— В момента Адлер е в Москва. Можем ли да научим защо?

— Как би реагирал вашият премиер-министър на евентуална покана към Русия да се присъедини към НАТО?

Чутото накара Базил да примигне от изненада, забеляза Райън. Не се случваше често да хванеш тези момчета неподготвени. Умът му веднага премина на бързи обороти, за да анализира новата ситуация.

— Китай? — попита той след около шест секунди.

Джак кимна.

— Да. Може да имаме известни проблеми там.

— Не са тръгнали на север, нали?

— Най-малкото обмислят подобен ход — отговори Райън.

— Колко достоверна е информацията ви по този въпрос?

— Знаеш за златния удар на Русия, нали?

— О, да, г-н президент. Иван извади страхотен късмет.

— Нашият разузнавателен удар в Пекин е още по-добър.

— Наистина ли? — отбеляза Чарлстън, с което позволи на Джак да разбере, че и СИС е закъсала там.

— Наистина, Баз. Информацията е от клас А и доста ни разтревожи. Надяваме се, че привличането на Русия в НАТО ще ги поуплаши. Грушевой току-що се съгласи. Как според теб другите тук ще реагират на това?

— Предпазливо, но благосклонно, след като го обмислят внимателно.

— Великобритания ще ни подкрепи ли в тази игра? — попита Райън.

— Трябва да говоря с премиера. Ще те уведомя за резултата — каза сър Базил и се насочи към премиер-министъра на Великобритания, който разговаряше с германския външен министър. Чарлстън го дръпна настрани и започна тихо да говори до ухото му. Внезапно очите на премиера, леко разширени, се стрелнаха към Райън. Почувства се, сякаш бе попаднал в капан, донякъде поради фактора изненада, но най-вече защото уловката бе в това, че Великобритания и Америка винаги се подкрепяха взаимно. „Специалните взаимоотношения“ между двете страни бяха живи и днес, също както по времето на правителствата на Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. Те бяха една от малкото константи в дипломатическия свят на двете страни и опровергаваха многократно повтаряния от Кисинджър рефрен, че великите нации нямат приятели, а интереси. Може би това бе изключението, което потвърждава правилото, но дори и така то бе факт. И Великобритания, и Америка щяха да влязат в огъня заради другия. Фактът, че в Англия президентът Райън бе сър Джон Райън, направи този съюз още по-здрав. Със съзнанието за това премиер-министърът на Великобритания се приближи към американския държавен глава.

— Джак, ще ни запознаете ли с този проблем?

— Доколкото мога. Ще дам на Базил още някои подробности, но по дяволите, Тони, всичко това е истина и ние сме твърде разтревожени.

— Златото и нефтът? — попита премиерът.

— Те смятат, че са в икономическа дупка. Почти изчерпаха резервите си от твърда валута и са готови да убиват за нефт и за зърно.

— Не може ли да се уреди нещо по този въпрос?

— След това, което сториха? Конгресът ще ме обеси на най-близкия уличен стълб.

— Прав си — съгласи се британецът. Би Би Си излъчи поредица, от предавания за човешките права в КНР и китайците не реагираха много добре на това. Всъщност презирането на Китай бе новият европейски спорт, което съвсем не бе от полза за външнотърговските им холдинги. Китайците сами си устроиха капан и западните нации упорито издигаха стената. Гражданите на тези демокрации нямаше да подкрепят каквито и да е икономически и търговски отстъпки, докато китайското Политбюро не променеше политиката си. — Прилича донякъде на гръцка трагедия, нали, Джак?

— Да, Тони, а нашият трагичен недостатък е, че държим на човешките права. Адска ситуация, нали?

— И се надяваш, че като вкараш Русия в НАТО, ще ги поохладиш?

— Ако има по-добра карта, която да изиграем, тя не е в моето тесте.

— До каква степен са решени да тръгнат?

— Не знаем. Разузнаването ни там е доста добро, но трябва да го използваме много внимателно. Може да загинат хора и тогава няма да получаваме никаква информация.

— Като в случая с нашия приятел Пенковски през шейсетте години. — Трябваше да се признае на сър Базил, че знае как да обясни на шефовете си по какъв начин функционира шпионският бизнес.

Райън кимна и продължи с още малко дезинформация. Това си беше бизнес и Базил щеше да прояви разбиране.

— Точно така. Не мога да поема върху съвестта си отговорността за живота на този човек, Тони, и затова трябва да действам с тази информация изключително предпазливо.

— Така е, Джак. Напълно те разбирам.

— Ще ни подкрепите ли?

Премиер-министърът кимна веднага.

— Да, старче, трябва да го направим, нали?

— Благодаря, приятел — потупа го Райън по рамото.