Том Кланси
Мечката и драконът (29)

28.
Към сблъсък

— Тези кучи синове! — каза вицепрезидентът Джексън с чаша кафе в ръка.

— Добре дошъл в чудния свят на политиката, Роби — каза Райън на своя приятел. Часовникът в Овалния кабинет показваше 7,45 сутринта. Кети и децата бяха тръгнали по-рано и денят бързо напредваше. — Имахме подозрения, но ето и доказателството, ако искаш да го наречеш така. Войната с Япония и онзи малък проблем, който имахме с Иран, започнаха в Пекин… Е, не точно, но от този Цзян, който действа чрез Ху, като му дава съвети и го подтиква.

— Той може и да е голям мръсник, но не бих казал, че е много умен — каза Роби. След като помисли още малко, добави: — Може би не съм съвсем справедлив. От негова гледна точка плановете би трябвало да са много добри — да използва другите като свои троянски коне. Самият той не рискува нищо, а след това печели от рисковете на другите. Безспорно това е добър ход.

— Въпросът е какъв ще е следващият.

— Междувременно докато разберем какъв ще е и какво ще ни докладва Рътлидж от Пекин, мисля, че трябва да гледаме малко по-сериозно на тези хора — каза замислен Роби и добави: — Джак, трябва да обсъдим тези неща с повече хора.

— Мери Пат ще изпадне в истерия само ако предложим такова нещо — каза Райън.

— Лоша работа. Джак, проблемът с информацията от разузнаването е стар. Ако я съобщиш на повече хора, рискуваш да ги компрометираш и губиш. Но ако не я използваш изобщо, тогава за какво ти е? Къде да теглим чертата? — Въпросът беше реторичен. — Ако сбъркаш, то трябва да е за по-голяма сигурност, но заради сигурността на страната, а не на източника.

— От другия край на този лист хартия стои жив човек, Роби — напомни му Джак.

— Сигурен съм, че е така. Но извън тази стая има 250 милиона души, Джак, и ние сме се заклели пред тях, а не пред някакъв скапан китаец в Пекин. Това нещо тук ни казва, че човекът, който прави политиката на Китай, иска да започне войни и ние вече два пъти изпращаме хората си да се бият във войни, в които той има пръст. Човече, войната би трябвало вече да е нещо от миналото, но Цзян още не го е разбрал. Какво ли крои в бъдеще?

— Точно затова разчитаме на Зорге, Роб. Идеята е да го разберем предварително и да имаме възможност да му попречим.

Джексън кимна.

— Може и да е така. Навремето имахме един източник, казваше се Меджик, който ни съобщаваше много неща за намеренията на противника. Но когато ни нападнаха, ние спяхме, защото Меджик беше толкова важен за нас, че не уведомихме за предупрежденията му командващия на въоръжените ни сили в Тихоокеанския район и той не се беше подготвил за Пърл Харбър. Знам, че информацията от разузнаването е важна, но тя има оперативни граници. Всичко това ни подсказва, че пред нас стои потенциален враг, който няма особени задръжки. Ние знаем начина му на мислене, но сме в неизвестност за намеренията му и за операциите, които осъществява сега. Още повече, че Зорге ни съобщава за разговори между един човек, който прави политиката, и друг, който се опитва да му влияе. Това ми прилича на дневник, с който последният иска да си покрие задника, не смяташ ли?

Райън си каза, че критиката беше напълно уместна. Както повечето хора, работили в Ленгли, той бе позволил да изпадне в еуфория малко повече от необходимото от наличието на източник, за какъвто преди дори и не бяха мечтали. Пойна птица беше добър, но възможностите му бяха ограничени, и то доста.

— Да, Роб, вероятно такава ще е работата. Фан сигурно си води дневник, просто за да има да извади нещо от чекмеджето, ако някой от неговите колеги в китайското Политбюро се опита да го накисне.

— Значи той не е някакъв Томас Мор, чиито писания четем — отбеляза Котаракът.

— Едва ли — съгласи се Райън. — Но е добър източник. Всички хора, видели написаното, казват, че материалите изглеждат съвсем истински.

— Сигурно е така, Джак. Мисля обаче, че това не е всичко — настоя вицепрезидентът.

— Разбирам опасенията ти, адмирале. — Райън вдигна ръце, предавайки се. — Какво предлагаш?

— На първо място да запознаем с материалите министъра на отбраната, председателя на Съвета на началник-щабовете, шефа на оперативния отдел, този на военното разузнаване и вероятно командващия на въоръжените сили в Тихоокеанския район, твоя приятел Бърт Манкузо — добави с лека неприязън Джексън.

— Защо не го харесваш? — попита Фехтовачът.

— Той е празноглавец — отвърна бившият летец-изтребител. — Подводничарите са хора ограничени… Но не мога да отрека, че е доста добър практик. — „Подводната операция, която извърши срещу японците, като използва старите бръмчила, беше доста сполучлива“, припомни си Джексън.

— Някакви конкретни препоръки?

— Рътлидж докладва, че китайските комуняги наистина изглеждат много вкиснати във връзка с Тайван. Ами ако вземат, че направят нещо? Например да нападнат с ракети острова? Бог ми е свидетел, че имат достатъчно ракети за хвърляне, а през цялото време в тайванското пристанище има наши кораби.

— Смяташ ли, че ще са толкова тъпи, за да нападнат град, в чието пристанище има наш кораб? — попита Райън. — Гад, или не, Цзян едва ли ще е толкова глупав, че да започне война с Америка.

— Представи си, че не знаят за наличието на наши кораби там? Ами ако разузнаването им е лошо? Джак, стрелците не винаги получават добри сведения от хората, които би трябвало да им ги дадат. Повярвай ми. Изпитвал съм го на собствения си гръб и раните ми още си личат.

— Корабите могат да се погрижат сами за себе си.

— Не и ако всичките им системи не са включени. Освен това може ли противовъздушната отбрана на корабите да спре балистичните ракети? — изказа гласно опасенията си Роби. — Не съм сигурен. Защо не накараме Тони Бретано да провери как стоят нещата?

— Добре, обади му се. — Райън замълча за момент. — Роби, след няколко минути ще имам посещение. Трябва пак да поговорим за тези неща. С Адлер и Бретано — добави президентът.

— Тони е много вещ по военната техника и управлението й, но му трябва да учи още за оперативната дейност.

— Ами образовай го — нареди му Райън.

— Да, да — вицепрезидентът се отправи към вратата.

 

 

Те залепиха обратно кутията към магнитната плочка след по-малко от два часа, като благодариха на Бога — на руснаците това вече им беше позволено, че механизмът не беше електронен. Те бяха по-трудни за отваряне. Проблемът с всички подобни предохранителни мерки беше, че често пъти в тях нещо не проработва както трябва и могат да унищожат онова, което са предназначени да опазят. Така нещата ставаха още по-сложни. В света на шпионажа всичко, което можеше да се развали, неизменно се разваляше и с годините всички шпиони или разузнавачи търсеха начини да опростят операциите. Резултатът беше, че това, което беше подходящо за едни, ставаше и за другите. Когато видиш, че някой следва същите процедури, както и твоите собствени агенти, си наясно, че отсреща имаш колега.

Наблюдението на пейката беше подновено. Разбира се, то никога не беше прекратявано в случай, че Суворов/Конев се появеше неочаквано, докато кутията беше за изследване в лабораторията. Наблюдаващите коли и камиони непрекъснато се сменяха, освен това обектът се следеше и от една сграда, от която пейката се виждаше ясно.

Китаецът също беше наблюдаван много внимателно, но никого не беше забелязал да оставя някакъв знак в тайника. Той можеше да постъпи по по-прост начин, като набере номера на мобифона на Суворов/Конев… Но по-вероятно беше да не го направи, защото китайците предполагаха, че всеки телефонен пост на посолството се подслушва и разговорът ще бъде засечен, а по него можеше да се стигне до собственика. Шпионите трябваше да бъдат много предпазливи, защото тези, които ги преследваха, бяха изобретателни и непредвидими. Това ги правеше едни от най-консервативните хора. Но колкото и трудно да беше следенето им, след като веднъж попаднеха на мушката, те обикновено бяха обречени. Хората от ФСС се надяваха същото да се случи и на Суворов/Конев.

При него това стана след полунощ. Обектът излезе от блока, в който живееше, и в продължение на около 40 минути премина с колата по маршрут, подобен на този от преди два дни. Вероятно се опитваше да разбере дали не е следен, а също и да провери някой предупредителен знак, който хората на ФСС още не бяха забелязали. Но този път вместо да се върне в апартамента си, той спря недалеч от парка, паркира колата на две пресечки от пейката и тръгна пеш по обиколен път, спирайки на два пъти да пали цигара. Така имаше добра възможност да се обърне и да провери дали някой не го следи. Всичко беше като по книга. Не видя никого, въпреки че трима мъже и една жена го следваха. Жената буташе бебешка количка, което й позволяваше често да спира и да оправя одеялото на детето. Мъжете просто си вървяха и не гледаха нито към обекта, нито към някой друг. Поне така изглеждаше.

— Гледайте! — каза един от наблюдаващите.

Този път Суворов/Конев не седна на пейката. Вместо това той стъпи на нея с левия си крак, завърза връзката на обувката си и оправи маншета на панталона си. Взе кутията така майсторски, че никой не можа да види как го направи, но би било твърде голямо съвпадение да си връзва връзките на обувките точно на нея. Освен това един от хората на ФСС скоро щеше да отиде там, за да види дали е заменил кутията с друга. Когато приключи, обектът се върна при колата по друг обиколен път, изпушвайки още две цигари „Марлборо“.

Забавното е, помисли си лейтенант Провалов, колко очевидно е всичко, след като знаеш кого да наблюдаваш. Това, което преди беше напълно неясно, сега се виждаше като рекламно пано.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита лейтенантът от милицията своя колега от ФСС.

— Нищо — отвърна той. — Ще чакаме, докато остави ново съобщение под пейката, ще го вземем, ще го дешифрираме и ще разберем какво точно цели. След това ще решаваме.

— А какво ще стане с моето разследване за убийство? — попита Провалов.

— Че какво трябва да става? Сега разследваме шпионаж, другарю лейтенант. Тази задача има предимство.

Това беше вярно, трябваше да признае Олег Григориевич. Убийството на сводник, проститутка и шофьор не беше толкова важно в сравнение с държавната измяна.

 

 

Службата му във военноморските сили, изглежда, никога няма да има край, помисли си адмиралът от запаса Джошуа Пейнтър. Това, в края на краищата, не беше чак толкова лошо. Израснал във ферма във Върмонт, той завърши военноморската академия преди повече от четиридесет години, премина през военноморската база Пенсакола, а след това осъществи мечтата на живота си да излита с изтребители от самолетоносачи. Това продължи през следващите двадесет години, беше също и летец-изпитател, командир на ескадрила в самолетоносач, командир на самолетоносач, командващ група кораби и най-накрая главнокомандващ на съюзнически военноморски сили в Атлантика, шеф на атлантическото командване и командващ атлантическия американски военноморски флот — три много отговорни длъжности, които беше съвместявал в продължение на три години преди да се оттегли. Пенсионирането означаваше цивилна работа, платена четири пъти по-високо от предишната, като консултант на адмирали, които наблюдаваше как се издигат и им казваше как би постъпил в даден случай. Всъщност това беше нещо, което би направил безплатно в някой офицерски клуб на всяка военноморска база в Америка, може би срещу една вечеря и няколко бири, както и заради възможността да усети соления морски въздух.

Сега той беше в Пентагона пак на държавна заплата, но този път като цивилен, специален помощник на министъра на отбраната. Тони Бретано е доста способен и блестящ инженер, помисли си Джош Пейнтър. Беше склонен да търси по-скоро математически, отколкото човешки решения на проблемите, и държеше хората си доста изкъсо. Според Пейнтър от Бретано би излязъл доста способен военноморски офицер, особено на ядрена подводница.

Кабинетът му в Пентагона беше по-малък от онзи, който имаше преди десет години като помощник-началник на въздушното осигуряване на военноморски операции. Имаше на разположение собствен секретар — млад, енергичен военноморски офицер. За много хора той беше нещо като пропускателен пункт към министъра на отбраната. Странното беше, че сред тях се оказа и вицепрезидентът.

— На телефона е вицепрезидентът — каза му телефонистката на Белия дом по специалната линия.

— Ами! — отвърна Пейнтър.

— Джош, Роби е.

— Добро утро, сър — отвърна Пейнтър. Това подразни Джексън, който беше служил неведнъж под негово командване, но Джош Пейнтър не беше човек, който можеше да се обърне към един вицепрезидент с малкото му име. — Какво мога да направя за вас?

— Имам въпрос. Президентът и аз обсъждахме нещо тази сутрин и не можах да отговоря на въпроса му. Може ли системата „Егида“ да прехване и да унищожи балистична ракета?

— Не знам, но мисля, че не може. По време на войната в Залива опитахме… А, да, сега си спомних. Решихме, че вероятно ще може да спре ракета „Скъд“, защото скоростта й е сравнително малка, но това е върхът на възможностите й. Проблемът е в софтуера, имам предвид софтуера на противовъздушната ракета.

Тогава и двамата си спомниха, че с ракетите „Пейтриът“ имаха същия проблем.

— Защо питате?

— Президентът се безпокои, ако китайците изстрелят някоя балистична ракета срещу Тайван и там в момента има наш кораб. Все пак би предпочел корабът да може да се защити сам.

— Мога да проверя — обеща Пейнтър. — Да повдигна ли днес въпроса пред Тони?

— Да — каза Котаракът.

— Разбрано, сър. Ще ви се обадя по-късно.

— Благодаря, Джош — отвърна Джексън и затвори.

Пейнтър погледна часовника си. Беше време да влезе. Тръгна по оживения коридор с формата на кръг, след това сви вдясно към кабинета на министъра на отбраната, мина покрай охраната и многобройните секретарки и помощници. Пристигна точно навреме и завари вратата на кабинета отворена.

— Добро утро, Джош — поздрави го Бретано.

— Добро утро, г-н министър.

— Има ли нещо интересно по света днес?

— Току-що дойде едно запитване от Белия дом.

— И какво е то? — попита Гръмотевицата. Пейнтър обясни. — Добър въпрос. И защо е толкова трудно да се отговори?

— Това е нещо, което се питаме от доста време, но всъщност системата „Егида“ е предназначена главно да се справя със заплаха от крилати ракети, а тяхната скорост е около три пъти по-голяма от тази на звука.

— Но радарът на „Егида“ е идеален за подобна заплаха. — Министърът на отбраната беше напълно осведомен как работи радарната компютърна система.

— Да, сър, радарната система е страхотна — съгласи се Пейнтър.

— Тогава приспособяването й за подобна мисия е софтуерен проблем?

— По принцип да. Става въпрос за софтуера в търсещото устройство на ракетата, може би и в софтуера на самия радар. Това не е съвсем по моята част, сър.

— Не е чак толкова трудно да се изготви съответната софтуерна програма, а и няма да е скъпо. Имам един голям специалист в TRW, който е експерт в тази област и до неотдавна се занимаваше с въпросите на стратегическата отбрана на долния етаж. Алън Грегъри е пенсиониран подполковник и има магистърска степен от университета „Стоуни Брук“. Защо не го повикаме и да проверим?

Пейнтър беше изумен, че Бретано, който беше изпълнителен директор на голяма корпорация и беше на път да оглави концерна „Локхийд Мартин“ преди президентът Райън да го спре, се отнасяше с такова пренебрежение към процедурните въпроси.

— Г-н министър, за да направим това, трябва…

— Голяма работа — прекъсна го Гръмотевицата. — Нали имам на разположение малка сума, с която мога да разполагам както намеря добре?

— Така е, г-н министър — потвърди Пейнтър.

— Не забравяй, че продадох всичките си акции на TRW.

— Да, сър.

— Значи не нарушавам никоя от шибаните етични норми?

— Не, сър — съгласи се Пейнтър.

— Добре. Тогава се обади на TRW в Сънивейл, намери Алън Грегъри, мисля, че той сега е там младши вицепрезидент, и му кажи да долети тук веднага и да се занимае с въпроса. Да види как най-лесно системата „Егида“ може да бъде преустроена, за да се справи с ограничено нападение от балистични ракети.

— Сър, това няма да се хареса много на някои компании. — „Включително и на TRW“, помисли си Пейнтър, но не го каза на глас.

— Не съм тук, за да им се подмазвам, адмирале. Казаха ми, че съм назначен да защитавам страната.

— Да, сър.

Не можеше да не го харесва човек, въпреки че той обръщаше толкова внимание на бюрократичните правила, колкото разгневен носорог.

— Нека да разберем дали „Егида“ има технически възможности да се справи с тази конкретна задача.

— Да, сър, да.

— Кога трябва да тръгвам за Капитолийския хълм? — попита министърът на отбраната.

— След около половин час, сър.

Бретано изсумтя. Прахосваше половината от времето си, за да обяснява разни неща в Конгреса, да разговаря с хора, които вече бяха взели някакво решение, но които задаваха въпроси само за да ги показват по кабелната телевизия. За Тони Бретано, който беше инженер, свикнал да командва инженери, това беше идиотски начин да си губи времето. Но го наричаха „служба на обществото“. В малко по-различен контекст можеше да бъде наречено робство, но Райън беше по-зле и от него. Гръмотевицата все пак можеше от време на време да му се оплаче. Освен това и той беше приел тази работа доброволно.

 

 

Тези млади офицери от Спецназ бяха доста напористи. Кларк си спомни, че това, което често пъти прави елитните части такива, беше просто да им се каже, че са елитни, и да ги оставиш сами да се грижат за репутацията си. Разбира се, нужни бяха и някои други неща. Специалното на Спецназ беше тяхното предназначение. По принцип те бяха изградени по подобие на специалната британска служба за борба с тероризма. Както често се случва при военните, едно нещо, измислено от дадена страна, се копираше от други. В специалните части на съветската армия ударението се поставяше главно върху добрата физическа подготовка и високата степен на политическа благонадеждност. Кларк никога не можа да разбере точно какъв беше критерият за последното. Тези части се подлагаха на различен режим на обучение, който ги превръщаше в командоси. Те обаче не отговаряха на нужните изисквания за задачите, които имаше да изпълняват, по причини, които бяха очевидни за всички с изключение на политическото ръководство на Съветския съюз. Мнозинството от съветските войници бяха срочнослужещи, които изкарваха в казармата по две години и се завръщаха по домовете си. А един боец в британската служба за борба с тероризма не можеше да бъде включен в нея, докато не изкара поне четири години военна подготовка и не получи нашивки на ефрейтор. Причината беше проста. Бяха нужни повече от две години, за да свикне един войник да изпълнява компетентно задълженията си и да се научи да мисли самостоятелно под обстрел. Това беше друг проблем за съветската система, която не поощряваше самостоятелното мислене под каквато и да било форма, особено пък при срочнослужещите. За компенсация бяха измислени някои по-необикновени оръжия. Едно от тях беше ножът с пружина, който Чавес беше изпробвал по-рано през деня. При натискането на един бутон се изстрелваше острието на боен нож със сравнително добра точност на разстояние 5–6 метра. Но съветският инженер, който беше измислил това изобретение, явно беше гледал много филми, защото само на филмите хората падат, без да гъкнат, и моментално умират от удар с нож в гърдите. За повечето това е твърде болезнено и реагират шумно на болката. Като инструктор във Фермата Кларк винаги предупреждаваше: никога не прерязвайте гърлото на човек с нож. Той започва да се мята и вдига много шум.

За разлика от добрия инженерен замисъл и изпълнението при ножа с пружина, техните заглушители за пистолети бяха пълен боклук. Това бяха просто консервни кутии, напълнени със стоманен памук, които се разваляха след по-малко от десет изстрела, а за изработката на един свестен заглушител на механик от средна класа му бяха необходими около 15 минути. Джон въздъхна. Не можеше да разбере тези хора.

Но самите бойци бяха добри. Беше ги наблюдавал как бягат с втория екип на Динг и никой от руснаците не изостана. Това до известна степен, разбира се, се обясняваше с тяхната гордост, но беше най-вече въпрос на възможности. Стрелбата беше по-малко впечатляваща. Те не бяха толкова добре обучени, колкото момчетата от Хиърфорд, а и въоръжението им не беше на нужното ниво. Техните оръжия, които се предполагаше, че трябва да бъдат безшумни, така трещяха, че Джон и Динг се стряскаха. Въпреки всичко техният ентусиазъм беше впечатляващ. Всички руснаци имаха чин старши лейтенант и всички бяха изкарали курс по парашутизъм. Бяха доста добри в стрелбата с леки оръжия. Руските снайперисти не отстъпваха на Хомър Джонстън и Дитер Вебер за голяма изненада и на двамата. Руските снайперистки карабини бяха малко грубовати, но стреляха добре, поне на разстояние 800 м.

— Има доста да учат, но са момчета с дух, г-н Кларк. За две седмици ще влязат във форма — каза Чавес, поглеждайки скептично към водката. Бяха в руски офицерски клуб, а там от нея имаше много.

— Само две? — попита Джон.

— За две седмици ще научат каквото трябва и ще овладеят новите оръжия. — От „Рейнбоу“ бяха донесли пет пълни комплекта за руската група на Спецназ: автомати MP-10, пистолети „Берета“-45 и най-важното — радиооборудване, което позволяваше на хората от групата да разговарят помежду си дори и под обстрел. Руснаците държаха да запазят дългите си карабини „Драгунов“, което донякъде беше въпрос на гордост за тях, но те можеха да стрелят, което беше достатъчно за мисията. — Останалото е въпрос на практика, Джон, а ние не можем да им я дадем. Най-многото, което можем да направим в случая, е да им покажем една добра система за обучение, а останалото трябва да свършат сами.

— Е, никой не би се наел да твърди, че руснакът не го бива в сражение — каза Кларк и обърна една водка. Работният ден беше приключил и всички останали правеха същото.

— Жалко, че в тяхната страна е такава бъркотия — отбеляза Чавес.

— Те трябва сами да се оправят с нея, Доминго, и ще го направят, ако не им пречим.

„Вероятно“, каза си Джон. Все още му беше трудно да не ги приема като врагове. Беше идвал тук в старите, лоши времена и за кратко беше изпълнявал мисии на няколко пъти в Москва като шпионин-нелегал. Спомняйки си сега, това му се струваше като да тръгне по Пето авеню в Ню Йорк чисто гол с табела на врата, че мрази евреите, чернилките и нюйоркските ченгета. Но вече беше по-възрастен, беше станал дядо и очевидно не беше толкова дързък, както през 70-те-80-те години. Боже, как рискуваше тогава! Сега дори отиде на посещение като гост на председателя на КГБ. (За него то винаги си оставаше КГБ в главната му квартира на площад „Дзержински“ 2.) Какви неща ставаха! Едно време това би прозвучало толкова налудничаво, колкото ако в двора му кацнеше извънземен кораб и го поканеха на разходка до Марс.

— Иван Сергеевич — каза един глас. Беше генерал-лейтенант Юрий Кирилин, новоназначеният командващ руските специални части. Това беше Човек, който сам решаваше какво да прави, нещо необичайно за тази част на света.

— Юрий Андреевич — отвърна Кларк.

Беше запазил двете руски имена, които му бяха измислили още в ЦРУ за по-голямо удобство, тъй като беше сигурен, че руснаците знаят всичко за него. От това нямаше да има особена вреда. Вдигна бутилката с водка. Имаше вкус на ябълка, тъй като на дъното на бутилката се виждаха ябълкови кори. Не беше лоша на вкус. Водката беше горивото за всяка делова среща в Русия и след като беше дошъл в Рим, трябваше да се прави на италианец.

Кирилин обърна първата чаша на един дъх, сякаш не беше пил от седмица. Напълни я отново и вдигна тост за придружителя на Джон:

— Доминго Степанович — което беше доста близко.

Чавес отвърна на жеста.

— Вашите хора са чудесни, другари. Ще научим много от тях.

„Другари“, каза си Джон, „майната ти!“

— Вашите момчета са много напористи, Юрий, и се стараят.

— Колко ще продължи обучението? — попита Кирилин. Водката не беше се отразила ни най-малко на погледа му.

„Може да имат имунитет“, помисли си Динг. Трябваше да внимава, ако не искаше Джон да го носи на гръб към къщи.

— Две седмици — отвърна Кларк. — Доминго така мисли.

— Толкова бързо? — зачуди се Кирилин, но беше доволен.

— Момчетата са добри, генерале — каза Динг. — Имат необходимите качества. Физическата им подготовка е отлична и бързо схващат. Трябва им само да се запознаят с новите оръжия и да получат повече указания как да тренират, а ние ще им ги дадем. След това те ще обучават вашите войски, нали?

— Точно така, майоре. Ще създадем специални регионални части за борба с тероризма из цялата страна. Хората, които обучавате тази седмица, след няколко месеца ще учат други. Проблемът с чеченците ни изненада и трябва да обърнем сериозно внимание на тероризма като заплаха за нашата сигурност.

Кларк не завиждаше на Кирилин за задачата. Русия беше голяма страна, в която имаше много националности, останали от Съветския съюз, всъщност от времето на царизма. На много от тях идеята да бъдат част от Русия не им допадаше особено. Някога Америка имаше подобен проблем, но никога в такава степен като при руснаците. А тук нещата нямаше скоро да се подобрят. Единственият лек беше икономическият просперитет. Хората, които живеят добре, не се бият помежду си. Можеха да изпочупят сервизите и приборите за хранене. Но просперитетът за тази страна беше все още далеч в бъдещето.

— Да, сър — продължи Чавес, — след година ще разполагате със сериозна и надеждна сила, ако, разбира се, имате необходимите средства за това.

Кирилин изсумтя.

— Това тук е проблем, вероятно и вие го имате.

— Е, да — отвърна усмихнат Кларк. — Трябва да се разбираш с Конгреса.

— Виждам, че в групата ви има хора от различни националности — каза руският генерал.

— Да, всъщност ние сме служба към НАТО, но сме свикнали да работим заедно. Нашият най-добър стрелец е италианец.

— Така ли? Видях го, но…

Чавес го прекъсна.

— Генерале, този кучи син може да изпише името си с пистолет.

Кларк отново напълни чашите с водка.

— Юрий, на стрелбището той ни обра всичките, дори и мен.

— Така ли? — каза замислен Кирилин със същия израз на лицето, като този на Кларк преди няколко седмици.

Джон го тупна по рамото.

— Знам какво си мислиш, но когато решиш да се състезаваш с него, другарю генерал, не е зле да имаш пари в джоба — посъветва го Джон. — Ще ти потрябват.

— Е, това трябва да се провери — каза руснакът.

— Ей, Еди — Чавес повика помощника си.

— Да, сър.

— Кажи на генерала колко добър е Еторе с пистолета.

— Онзи гаден италианец! — изруга старши сержант Прайс. — Той спечели 20 лири дори от Дейв Уудс.

— Дейв Уудс е инструкторът по стрелба в Хиърфорд и е много добър — обясни Динг. — Еторе трябва да участва в олимпийски игри или може би в състезанието в Кемп Пери, Джон.

— Мислил съм за това. Следващата година може да го включим в състезанието за президентската купа — каза Кларк. После добави: — Опитай, Юрий. Може пък да успееш там, където ние се провалихме.

— Ще видим.

— Всички се издънихме — потвърди Еди Прайс. — Питам се защо ли италианците ни го изпратиха? Ако мафията иска да му види сметката, пожелавам им успех.

— Ще видим — каза пак Кирилин, оставяйки гостите си да се питат колко ли е добър.

— Сам си го търсиш, другарю генерал — предупреди го Кларк.

Кирилин, който беше в армейския отбор по стрелба с пистолет още като лейтенант и капитан, не можеше да си представи, че някой може да го победи. Мислеше, че натовците просто го будалкат, а и той на тяхно място би постъпил така. Даде знак на бармана и поръча перцовка за всички.

Гостите от НАТО му харесваха, а и репутацията им говореше сама за себе си. Майор Чавес, който всъщност беше от ЦРУ и Кирилин го знаеше, явно беше добър разузнавач, според сведенията на СВР. Изглеждаше добър боец, с увереност, придобита на бойното поле. Само така един войник може да стане уверен в себе си. Кларк беше същият, и то много способен според онова, което беше видял в досието му. Беше опитен боец и разузнавач и говореше литературен руски с петербургски акцент. Вероятно един-два пъти е бил там, помисли си Кирилин, и се е представял за местен. Колко странно бе, че някога такива хора бяха негови заклети врагове. Ако се беше стигнало до война, тя щеше да бъде кървава и резултатът от нея много тъжен. Кирилин беше прекарал три години в Афганистан и на място беше се уверил колко ужасно нещо е войната. Баща му беше му разказвал за нея. Беше многократно награждаван генерал от пехотата, но едно е да ти разказват, а друго да го видиш със собствените си очи. Освен това когато разказваш, винаги избягваш най-ужасните моменти. Просто паметта ти действа като редактор. Човек не разказва в кръчма как лицето на приятеля му се превръща в пихтия след попадение от куршум, защото такива неща не се разправят на хора, които няма да те разберат. А на онези, които ги бяха преживели, не беше нужно да се разказват. Просто вдигаш тост в памет на Гриша, Мишка или на някой друг, и това за военните беше достатъчно. Дали тези хора са преживели същите неща? Вероятно. Имаше един случай, когато групата им беше претърпяла загуби след нападение на ирландски терористи срещу базата им. Вярно, че загубите за ирландците бяха големи, но все пак бяха успели да причинят жертви на изключителни професионалисти.

Това бяха рисковете на професията. Подготвяш се за всякакви изненади, но никога не можеш да предвидиш всичко.

 

 

Денят беше много лош на Ю Чън. Тя беше в Тайпе, за да се грижи за сериозно болната си стара майка, когато един съсед й викна да си включи телевизора. Стъписана, видя как убиват съпруга й пред очите й. Това беше първият тежък удар за деня.

Следващото изпитание беше опитът й да се добере до Пекин. За първите два полета до Хонконг нямаше никакви места и трябваше да прекара четиринадесет мъчителни часа на летището сред морето от непознати лица, оставена съвсем сама с ужасната си мъка, докато най-после успя да се качи на един самолет за столицата на КНР. Пътуването беше мъчително, защото поради турболентността самолетът непрекъснато се тресеше и тя примираше от страх на най-задния ред, надявайки се, че никой няма да забележи болката, изписана на лицето й. Но това беше все едно да се опита да прикрие земетресение. Най-после изпитанието свърши, слезе от самолета и дори мина сравнително лесно през имиграционния и митническия контрол, защото не носеше нищо, в което би могла да скрие някакви контрабандни стоки. Но след като се качи в таксито, за да стигне до дома си, мъките й отново започнаха.

Домът й беше обграден от плътен кордон полицаи. Опита се да премине през него като през касата на супермаркет, но полицаите имаха заповед да не пускат никого в къщата и това се отнасяше дори за живеещите в сградата. Минаха двадесет минути в разправии, в които се появяваха офицери с все по-високи чинове, но нищо не излезе. Беше прекарала на крак двадесет и шест часа, от които двадесет и два в пътуване. Сълзите също не помогнаха и тя се довлече до намиращата се наблизо къща на един човек от паството. Казваше се Вен Цзон и държеше малък ресторант в къщата си. Беше висок, пълен мъж, винаги в добро настроение, за което всички го обичаха. Като видя Чън, той я прегърна и я накара да влезе в дома му. Настани я в една стая да си легне и я накара да изпие няколко чашки, за да се отпусне. След минути Ю Чън заспа непробудно, а Вен се запита какво може да направи. Единственото нещо, което Чън му беше казала, преди да заспи като пребита от изтощение, беше, че иска да върне тялото на Ю Фаан у дома, за да му организира прилично погребение. Вен не можеше да подготви всичко това сам, но се обади на няколко души от паството, за да им каже, че вдовицата на пастора им е в града. Беше разбрал от нея, че се кани да погребе съпруга си в родния му Тайван, но хората от паството не искаха да се разделят с любимия си духовен водач, без да се простят официално с него, затова той се обади, за да организира малка церемония в скромното им място за молитви. Не знаеше, че един от хората, на които се беше обадил, веднага докладва на Министерството на държавната сигурност.

 

 

Бари Уайз беше доволен от себе си. Въпреки че не печелеше толкова, колкото някои негови колеги от така наречените „големи“ телевизионни компании — Си Ен Ен нямаше развлекателни програми, които да излъчва между новините и да печели от тях, той бе не по-малко популярен от техните водещи и имаше репутацията на сериозен журналист, който ходеше на място, за да прави репортажите си, и сам си пишеше текстовете. Бари Уайз правеше новини и това беше всичко. Имаше пропуск за пресконференциите в Белия дом и почти във всяка столица по света беше известен като сериозен репортер, който винаги държи на обективността в репортажите си. Заради това някои го уважаваха, а други го мразеха в зависимост от това какви са правителството и политическата система на съответната страна. Той си каза, че тукашното правителство сигурно не го обичаше много. За Бари Уайз те бяха непоправими варвари. Местната полиция имаше твърде превратна представа за добро и лошо и се ориентираше в тези неща главно от онова, което й нареждаха големите началници в центъра на града. Мислеха си, че онези им работи са много големи, след като всички са готови да играят по свирката им. За Уайз пък това беше признак, че са им твърде малки, но не смееше да го каже гласно, защото малки или не, те имаха на разположение въоръжени полицаи, а техните пистолети бяха големи.

Но тези хора имаха огромни слабости и Уайз го знаеше. Гледаха на нещата по изкривен начин като астигматици и си мислеха, че реалността е такава, каквато те я виждат. Бяха като учени в лаборатория, които не можеха да видят по-далеч от собствените си теории и продължаваха да експериментират, за да ги докажат, като в много случаи пренебрегваха данните, които тяхната теория не можеше да обясни.

Но това щеше да се промени. Тук вече проникваше информация. Давайки благословията си за свободната пазарна търговия, правителството на КНР позволи да се инсталира гора от телефонни линии. Много от тях бяха свързани с факсове, а още по-голям брой — с компютри, така че из страната се обменяше голямо количество информация. Уайз се запита дали властите си дават сметка за последиците. Вероятно не. Нито Маркс, нито Мао са разбирали колко могъщо нещо е информацията, защото чрез нея се стигаше до Истината, щом се поровиш в нея, а Истината не беше Теория. Истината е това, което е реалността, и тъкмо това я правеше толкова неудобна. Можеш да я отречеш, но само за твоя сметка, защото рано или късно тази кучка щеше да те захапе за задника. Ако я отречеш, ухапването неизбежно щеше да е по-болезнено, защото колкото повече отлагаш нещата, толкова по-голяма ставаше устата й. Откакто Си Ен Ен започна предаванията си, светът се беше променил значително. До 1980 година една страна можеше да отрече всичко, но сигналите на Си Ен Ен, звукът и картината се предаваха чрез сателит, а не можеш да се правиш, че тези кадри нямат никакво значение.

Това превръщаше Бари Уайз в нещо като крупие на казиното на Информацията и Истината. Той беше честен посредник. Не можеше да бъде друг, ако искаше да оцелее в това казино, защото клиентите държаха на обективната информация. На свободния пазар на идеи Истината накрая винаги печели, защото няма нужда от никаква друга подкрепа. Истината можеше да се крепи сама и рано или късно вятърът отвяваше всички глупости, които я прикриваха.

Това е благородна професия, казваше си Уайз. Неговата мисия в живота беше да представя историята и вършейки това, той до известна степен я правеше или поне й помагаше да се развива. По тази причина от него се страхуваха тези, които смятаха, че главното им призвание е да отправят предизвикателства към нея. Тази мисъл често го караше да се усмихва. Онзи ден той беше помогнал малко на историята с репортажа за двамата духовници. Не знаеше накъде ще тръгнат нещата. Това беше работа на други. Но в Китай той имаше да върши още доста работа.