Том Кланси
Мечката и драконът (59)

58.
Политически срив

Нощта бе доста тежка за маршал Лю Цун, министър на отбраната на Китайската народна република. Той си бе легнал около единадесет предната вечер, загрижен за операциите, които провеждаха неговите въоръжени сили, но доволен, че всичко върви добре. Точно когато затвори очи, телефонът иззвъня.

Персоналната му лимузина пристигна и го откара до министерството, но той не влезе в кабинета си, а отиде направо в комуникационния център. Там завари множество висши и старши офицери, които преглеждаха постъпилата информация и се опитваха да я проумеят. Присъствието на министър Лю не им помогна да постигнат това, а само прибави допълнително напрежение към вече съществуващия хаос.

Нищо не бе ясно освен видимите празноти в получените сведения. 65-а армия очевидно бе изчезнала от лицето на земята. Генералът, под чието командване се намираше въпросното формирование, бе заминал на проверка в една от дивизиите към 02,00 и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Нямаше никакви сведения и за началника на дивизията, също генерал. Всъщност не се знаеше нищо за това, което се случваше там. За да поправи този пропуск, маршал Лю заповяда да изпратят един хеликоптер от базата в Суну да провери какво става. В този момент пристигнаха съобщения от Харбин и от Бейан за въздушни атаки, които са разрушили железопътните мостове. Един полковник от инженерните войски бе изпратен да проучи ситуацията.

Точно когато Лю бе решил, че просто среща някакви незначителни затруднения в Сибир, пристигнаха донесения за въздушно нападение над военноморската база в Гуанчжоу, след което и съобщенията за атаките над по-малките бази в Хайко, в Шантоу и в Сячуандао. Във всичките четири случая явно щабните съоръжения бяха пострадали сериозно, тъй като нямаше връзка с тамошните командири. Най-смущаващо от всички бе донесението за огромните загуби, които бяха претърпели авиационните полкове в района при нападение на изтребители на американската флота. Накрая дойде най-лошото — два сигнала, излъчени автоматично от алармените буйове на единствената ядрена ракетна подводница на страната и на лодката, която я охраняваше — „Хай Лун“. Маршалът изпадна в шок, защото не можеше да повярва, че толкова много неща са се случили едновременно. Обаче това не бе всичко. Радиолокационните съоръжения по границата бяха изчезнали от ефира и бе невъзможно да се установи връзка с тях чрез радиостанция или телефон. Тогава постъпи телефонно обаждане от Сибир. Една от дивизиите на левия фланг на пробива, онази, в която бе отишъл на проверка командващият на 65-а армия преди няколко часа, докладва… да, точно така, някакъв младши офицер от свързочния батальон, подразделение на дивизията, той докладва, че неизвестни бронетанкови сили са пробили западната линия на отбрана, продължили на изток и са… изчезнали?

— Как, по дяволите, един противник може да атакува успешно и да изчезне? — попита маршалът с глас, който накара капитана да се разтрепери. — Кой докладва това?

— Представил се е като майор от трети батальон на 745-и гвардейски пехотен полк, другарю маршал — отвърна запитаният с треперещ глас. — Радиовръзката е била много лоша, или поне така ни докладваха.

— И кой докладва?

— Някой си полковник Чжао, началник на свързочния отдел в щаба на разузнаването на 71-ва армия, която се намира северно от Бейан. Задачата й е да осигурява отбраната на границата в сектора на пробива — поясни капитанът.

— Знам това! — изрева Лю, изливайки гнева си върху първия попаднал пред погледа му офицер.

— Другарю маршал — обади се някой. Беше генерал-майор Вей Даомин, един от старшите помощници на Лю, който току-що бе повикан от дома си след поредния дълъг ден. Той също бе в стрес, но се опитваше да успокои развихрящата се буря. — Позволете аз и хората ми да съберем информацията и да я обработим, за да ви я представим в подходящ вид.

— Да, Вей, предполагам, че така ще бъде по-добре — каза Лю. Той знаеше, че съветът бе добър и че Вей е разузнавач от кариерата, който умее да подготвя информацията за началниците си. — Колкото може по-бързо.

— Разбира се, другарю министър — каза Вей, за да напомни на Лю, че сега е повече политическа фигура, отколкото военен от висок ранг.

Лю отиде в стаята за почивка на ВИП, където му предложиха зелен чай. Той бръкна в джоба на униформената си куртка и извади пакет цигари. Те бяха силни, без филтър и щяха да му помогнат да остане буден. Щеше да кашля, но това нямаше значение. На третата чаша чай Вей се върна, носейки няколко листа със записки.

— И така, какво става?

— Ситуацията е объркваща, но ще се опитам да ви кажа какво знам и какво мисля — започна Вей. — Знаем, че генерал Ци от шестдесет и пета армия е изчезнал заедно с щаба си. Те са били на проверка в 191-ва пехотна дивизия, която се е намирала северно и южно от мястото на първоначалния ни пробив. Няма абсолютно никаква връзка с 191-ва, същото е положението и с 615-ва независима танкова бригада, която е в състава на шестдесет и пета армия. Има объркани донесения за въздушен удар върху танковата бригада, но засега не знаем нищо със сигурност. Заповядахте да изпратим хеликоптер от Суну да огледа района и да докладва ситуацията. Той ще излети на разсъмване. Засега знаем само толкова по този въпрос.

Освен това има някакви допълнителни съобщения от този район, но нито едно от тях не звучи смислено и не ни помага да получим представа за общата картина там. Затова наредих на разузнавателния сектор на седемдесет и първа армия да изпрати отвъд реката екип, който да разбере какво става там и да ни докладва. Това ще отнеме около три часа.

Добрата новина е, че генерал Пън Сиван остава начело на 34-а ударна армия и ще достигне до златната мина някъде преди обед. Бронетанковият ни клин е дълбоко в територията на противника. Предполагам, че в този момент хората се събуждат и до един час ще потеглят напред.

Новините от флотата са объркващи, но в момента това няма толкова голямо значение. Наредих на главнокомандващия военноморските сили в Южнокитайско море лично да се запознае със ситуацията и да ни докладва. Това също ще стане за около три часа.

И така, другарю министър, съвсем скоро ще разполагаме с достоверна информация, след което ще можем да започнем работа по овладяването на възникналата ситуация. Дотогава генерал Пън ще продължи офанзивата си и до залез слънце страната ни ще бъде много по-богата — заключи Вей. Той знаеше как да подобри настроението на министъра. Като награда получи изсумтяване и кимване с глава.

— Сега — продължи генерал Вей — защо не се опитате да поспите няколко часа, докато ние продължим да следим ситуацията?

— Добра идея, Вей — каза Лю, направи две крачки до канапето и легна. Вей отвори вратата, загаси лампите и затвори зад себе си. Комуникационният център бе на още няколко крачки.

— Е — каза той, след като взе цигара от един майор. — Какво, по дяволите, става там?

— Ако искате мнението ми — започна един полковник от разузнаването, — смятам, че американците току-що показаха мускули, а след няколко часа това ще сторят и руснаците.

— Какво? Защо мислиш така? И защо руснаците?

— Къде са военновъздушните им сили? Къде са щурмовите им хеликоптери? Не знаем, нали? И защо не знаем? Защото американците изтребиха самолетите ни в небето като мухи, ето защо.

Ние се самозалъгвахме, че руснаците не искат да се бият, нали? Преди време един мъж на име Хитлер допусна същата грешка. Няколко години по-късно той умря, поне така твърдят учебниците по история. Ние изпаднахме в същото заблуждение, като решихме, че американците не искат да ни нападнат по политически причини. Вей някои от нашите политически лидери тръгнаха на лов за дракони! — този афоризъм бе свързан с пушенето на опиум, много разпространено, макар и нелегално развлечение в южната част на Китай преди няколко века. — Не е имало политически съображения. Те просто са подготвяли силите си, а това отнема време. А руснаците не пожелаха да се бият с нас, защото са искали да удължим максимално линията на снабдяването си и тогава шибаните американци да я прекъснат от Харбин и от Бейан! Танковете на генерал Пън вече са на около триста километра навътре в територията на Русия и разполагат с гориво само за още двеста, а повече доставки няма да има. Ние закарахме две хиляди танка на майната си и там превърнахме екипажите им в зле обучени лековъоръжени пехотинци! Това е истината, другарю Вей — завърши полковникът.

— Пред мен можеш да говориш такива неща, полковник. Кажи ги обаче на министър Лю и вдругиден жена ти ще трябва да плати на държавата стойността на куршума — предупреди го Вей.

— Знам това — отвърна полковник Гън Хъпин. — Какво ще се случи с вас по-късно днес, другарю генерал Вей, когато обработите информацията и се окаже, че съм бил прав?

— Остатъкът от деня сам ще определи това — бе фаталистичният отговор на генерала. — Едно по едно, Гън.

После Вей раздели офицерите на екипи и зададе на всеки отделна задача, след което седна в един стол и се замисли дали Гън има верен поглед върху ситуацията.

— Полковник Гън?

— Да, другарю генерал?

— Какво знаеш за американците?

— Бях в посолството ни във Вашингтон допреди осемнадесет месеца. Там проучих военните им доста внимателно.

— И… могат ли да направят това, което току-що каза?

— Другарю генерал, за да получите отговор на този въпрос, трябва да се допитате до иранците и до иракчаните. Чудя се какъв ще бъде следващият им ход, но американският начин на мислене е едно от нещата, които никога не съм разбирал.

 

 

— Раздвижиха се — докладва майор Тъкър, като се протегна и се прозя. — Разузнавателната им част току-що потегли. Вашите хора се оттеглят доста назад. Каква е причината?

— Заповядах им да приберат другаря Гогол, преди китайците да са го убили — обясни Толкунов на американеца. — Изглеждаш уморен.

— Ами, какво са тридесет и шест часа в един и същи стол? — отвърна Тъкър и си отговори наум: „Адски болки в гърба, това са.“

Въпреки безкрайните часове, които прекарваше пред екрана, Тъкър бе доволен от живота както никога досега. Той бе офицер от военновъздушните сили, отпаднал от летателния курс, което го бе превърнало завинаги в „недооценен гений“ на жаргона в авиацията — четвърта класа човек в йерархията на ВВС, поставен по-ниско дори от пилотите на хеликоптери. Сега обаче бе дошъл неговият звезден миг. Тъкър знаеше, че в момента вероятно е по-полезен дори от полковник Уинтърс със всичките му бойни успехи във въздуха. Ако обаче някой му кажеше нещо подобно, той щеше да преглътне и скромно да забие поглед във върха на обувките си. „Скромен, друг път“, помисли си майорът. Сега той доказваше на практика ефективността на една нова бойна машина и се справяше също като Червения барон в неговия „Фокер Тримотор“. Скромността не бе сред качествата, характерни за служещите във военновъздушните сили, но фактът, че не успя да закачи сребристите криле на якето си, принуди Тъкър да проявява смирение през тези десет години, откакто облече униформата. Следващото поколение безпилотни разузнавателни самолети щеше да разполага с въоръжение и вероятно дори щеше да може да участва във въздушни боеве. Тогава той щеше да покаже на онези надути играчи — изтребителите, кой е истинският пич в тези мъжкарски военновъздушни сили. Дотогава трябваше да се задоволи със събирането на информация, като помага на руснаците да се справят с Китаеца Джо, и ако това бе електронна игра, то малкият Дани Тъкър бе най-добрият в този виртуален свят.

— Вие сте изключително полезен за нас, майор Тъкър.

— Благодаря ви, сър. Радвам се, че мога да ви помогна — отвърна Тъкър с едва забележима усмивка и си наля поредната чаша кафе. Кофеинът бе кажи-речи единственото нещо, което го държеше буден в този момент. Въщност по-голямата част от работата вършеше компютърът и сега той показваше как китайската разузнавателна част се придвижва на север.

 

 

— Мамка му — изумено каза капитан Александров. Той бе чул за вълчите кожи на Гогол по държавното радио, но не бе гледал телевизионния репортаж и сега видяното спря дъха му. Той докосна една от тях. Очакваше козината да е студена и твърда като метална жица, но вместо това тя бе мека и топла като косата на красива блондинка…

— А ти пък кой си? — попита старецът с пронизващ поглед и с пушка в ръка.

— Аз съм капитан Фьодор Илич Александров. Предполагам вие сте Павел Петрович Гогол.

Старикът дори не се усмихна.

— Харесваш кожите ми, другарю капитан?

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Ще трябва да ги вземем с нас.

— Да ги вземем? Къде да ги вземем? Аз няма да ходя никъде — твърдо заяви Паша.

— Другарю Гогол, аз имам заповед — да ви отведа далеч оттук. Това е заповед на щаба на Главното командване на Далекоизточния район и тя трябва да бъде изпълнена, Павел Петрович.

— Никакъв китаец не може да ме изгони от собствената ми земя! — извика старецът.

— Не, другарю Гогол, но войниците от руската армия няма да ви оставят да умрете тук. Значи с тази пушка сте убивали германци?

— Да, много, много германци — потвърди Гогол.

— Тогава елате с нас и може би ще можете да застреляте няколко жълти нашественици.

— Какъв точно си ти?

— Командир на разузнавателна рота от двеста шестдесет и пета мотострелкова дивизия. Играем си на стражари и апаши с китайците вече четири безкрайни дни и сега сме готови за истински бой. Елате с нас, Павел Петрович. Сигурен съм, че можете да ни научите на много неща, които ще ни бъдат от полза — младият напет капитан говореше с уважение и респект, защото старият воин наистина заслужаваше това. Разговорът тръгна на пазарлък.

— Обещаваш ли, че ще ми позволите да стрелям поне веднъж?

— Имате думата ми на руски офицер, другарю — отвърна Александров, като рязко кимна с глава.

— Тогава ще дойда.

Гогол бе вече почти готов за излизане — отоплението в хижата му бе спряно и трябваше да носи топли дрехи дори вътре. Старецът метна на рамо старата си карабина и една сумка с четиридесет патрона — обичайното снаряжение, с което излизаше в гората, и тръгна към вратата.

— Помогни ми за кожите, момче, а?

— С удоволствие, дядо.

Александров с изненада установи, че кожите са много по-тежки, отколкото изглеждаха, но все пак заедно с Буйков успяха да ги натикат в бронетранспортьора, след което водачът подкара машината.

— Къде са те?

— На около десет километра зад нас. Поддържахме визуален контакт с тях в продължение на няколко дни, но ни наредиха да се изтеглим назад, далеч от тях.

— Защо?

— За да те спасим, стари глупако — засмя се Буйков. — И да спасим тези кожи. Твърде хубави са, за да ги носи някоя китайска курва!

— Аз, Паша, мисля… не съм съвсем сигурен, но мисля, че вече е дошло време да посрещнем нашите китайски гости както трябва, по руски — каза капитанът.

— Другарю капитан, вижте! — извика водачът. Александров вдигна глава през люка и погледна напред.

Един висш офицер му махаше да се приближи по-бързо. Три минути по-късно бронетранспортьорът спря до него.

— Ти ли си Александров?

— Тъй вярно, другарю генерал! — потвърди младият мъж, като отдаде чест.

— Аз съм генерал Синявски. Справи се отлично, момче. Излез оттам и ела да поговорим — заповяда висшият офицер с грубоват, но дружески тон.

Александров бе виждал старшия си командир само веднъж, и то от разстояние. Той не бе много едър, но човек не би искал да го срещне в тъмна уличка. Генералът дъвчеше някаква пура, която очевидно бе изгаснала преди няколко часа, и пронизваше капитана със синия си поглед.

— Кой е този? — изръмжа Синявски. После изражението му рязко се промени и той попита почтително. — Ти ли си прочутият Паша?

— Старши сержант Гогол от дивизията „Желязо и стомана“ — с гордост отвърна старецът и козирува отривисто. Синявски отвърна със същия воински поздрав.

— Научих, че си убивал германци навремето. Колко, сержант?

— Пребройте сам, другарю генерал — каза Гогол и подаде карабината си на висшия офицер.

— По дяволите — промърмори генералът, докато гледаше резките по приклада, подобни на онези, с които каубоите от Дивия запад отбелязваха броя на простреляните си противници. — Сигурен съм, че наистина си ги убил. Само че войната е работа на младите, Павел Петрович. Нека те отведа на сигурно място.

Гогол поклати глава.

— Капитанът ми обеща един изстрел, иначе нямаше да напусна дома си.

— Това истина ли е? — попита командирът на 265-а мотострелкова и се огледа наоколо. — Много добре, капитан Александров, осигури на нашия стар другар неговия изстрел.

Синявски разгърна една карта пред себе си и посочи:

— Това място тук е добро за вас. И когато свършите, разкарайте го оттам колкото може по-бързо — каза генералът на своя подчинен. — Тръгнете оттук към своите линии. Там ще ви очакват. Свършихте много добра работа, като ги държахте под око през целия им път. Наградата ви ще бъде да видите как посрещаме копелетата.

— Зад разузнавателната част идва огромна сила.

— Знам. Гледам ги по телевизията от ден и половина, наистина са много, но нашите американски приятели са прекъснали снабдяването им. Ние ще ги спрем и ще го направим точно тук.

Александров погледна картата. Мястото наистина бе добро, подходящо за водене на бой, а най-хубавото бе, че имаше път, по който можеха да се оттеглят бързо.

— Кога?

— След два часа, мисля. Основните им сили скъсяват разстоянието до разузнавателното охранение. Твоята първа задача е да унищожиш охранението.

— Слушам, другарю генерал, можем да направим това! — ентусиазирано отвърна капитанът.

 

 

Изгревът завари Мариън Дигс на доста странно за него място. Околната среда много напомняше на Форт Карсън в Колорадо със заоблените си хълмове и боровите гори, но се различаваше от американския пейзаж по липсата на пътища с добра настилка. Това обясняваше защо китайците бяха нахлули тук. В района имаше малобройно цивилно население, така че липсваха добре развита инфраструктура и достатъчно население, които да създадат условия за организиране на солидна отбрана тук. Това много облекчаваше задачата на Китаеца Джон. Дигс обаче също бе доволен от ситуацията. Точно както в Персийския залив — никакви цивилни, които да се мотаят по пътя му.

Имаше обаче доста китайци, които щяха да се изпречат пред него. Първа бригада на Майк Франсиско нахлу в главния снабдителен пункт на китайското настъпление. Там бе пълно с камиони и с войници, повечето от които имаха оръжие, но много малко от тях формираха сплотени тактически единици. Четирите батальона, които влизаха в състава на бригадата на полковник Мигел Франсиско, бяха подготвени за битка с пехотни и танкови подразделения и в действителност представляваха оперативни тактически групи от танкове и бронетранспортьори „Брадли“, така че преминаха през пункта за снабдяване като комбайн през нива в Канзас през август.

Чудовищните основни бойни танкове „Абрамс“ настъпваха по треперещата земя като създания от Джурасик парк — странни, зли и неудържими. Куполите им се въртяха зловещо наляво и надясно, но основните оръдия мълчаха. Истинската работа свършиха командирите на машините със своите картечници M2 .50, които превръщаха всеки камион по пътя си в неподвижна купчина стомана и брезент. Един къс ред в двигателя бе достатъчен да попречи на буталата да се задвижат отново и товарът в каросерията да остане там, където се намира в момента, за да бъде проучен по-късно от разузнавачите или унищожен от инженерно-сапьорските части, които следваха танковете си в своите хамъри. Китайските войници оказаха известна съпротива, но тя бързо бе потушена. Дори онези с преносимите противотанкови гранатомети не можаха да се приближат достатъчно близо, за да изстрелят боеприпас, а малцината, които успяха, само одраскаха боята по бронята на танковете и в повечето случаи заплатиха за проявената глупост с цената на живота си. Един пехотен батальон започна планирана атака с поддръжката на минохвъргачки и това принуди екипажите на танковете и на бронетранспортьорите да отвърнат с организиран огън. Петминутната стрелба от 155-милиметровите оръдия на абрамсите, както и пламъците от тежката картечница на брадлитата и от огневите амбразури на мотопехотинците вътре оприличиха американските бронирани машини на огнедишащи дракони, които този път обаче не предвещаваха късмет на китайците. Пехотният батальон бе унищожен за двадесет минути заедно с неговия самоотвержен, но обречен командир.

По пътя си Първа бригада не срещна почти нито една незасегната бронирана машина на противника. Преди нея оттук вече бяха минали щурмовите хеликоптери „Апач“, които бяха търсили цели за ракетите си „Хелфайър“ и бяха поразили вражеската техника доста преди преминаването на сухопътните сили. В крайна сметка това бе една перфектно планирана и осъществена военна операция, абсолютно нечестна, ако се вземеше предвид съотношението на силите. Схватката бе изцяло лишена от спортсменство, но бойното поле не е олимпийски стадион и на него няма арбитри, които да следят за придържането към правилата на честната игра.

Единственото по-вълнуващо събитие бе появата на един китайски хеликоптер. Два апача веднага се стрелнаха след него и го унищожиха с ракети „въздух-въздух“. Той падна в река Амур, близо до понтонните мостове, които сега бяха безлюдни, но все още незасегнати.

 

 

— Какво научи, Вей? — попита маршал Лю, когато се появи от стаята за заседания, в която бе подремнал.

— Картината все още не е съвсем ясна в някои аспекти, другарю маршал — отвърна генералът.

— Тогава ми кажи какво е ясно — нареди Лю.

— Добре. В морето загубихме доста кораби. Сред тях очевидно са единствената ни подводна лодка с балистични ракети и охраняващата я щурмова подводница. Не знаем как е станало, но аварийните буйове на двата съда са изплували на повърхността и са започнали да излъчват програмираните в тях сигнали около нула два нула нула. Освен това загубихме седем надводни кораба от различен клас от нашия флот в Южнокитайско море. Американски самолети, за които се смята, че са базирани на самолетоносача, са атакували седем от военноморските ни бази, както и някои зенитно ракетни позиции и радиолокационни постове по югоизточното ни крайбрежие. Успели сме да свалим голям брой американски изтребители, но в мащабната въздушна битка нашите авиополкове в сектора са понесли значителни загуби.

— Значи американската флота ни атакува? — попита Лю.

— Така излиза, да — отвърна генерал Вей, подбирайки внимателно думите си. — Според нашите оценки са включили четири от самолетоносачите си, ако се съди по броя на самолетите, участвали в нападението. Както казах, според донесенията сме свалили доста от тях, но и нашите загуби са жестоки.

— Какви са намеренията им? — попита министърът.

— Неясни. Нанесоха сериозни поражения на голяма част от базите ни и се съмнявам, че някой от нашите кораби в открити води е оцелял. Днешният ден бе много лош за военноморските ни сили — заключи Вей. — Това обаче няма голямо значение.

— Но атаката срещу ракетната ни подводница има — реагира Лю. — Това е нападение над стратегически обект. Трябва да обмислим това. Нещо друго?

— Генерал Ци, командирът на шестдесет и пета армия, е изчезнал и се смята, че е загинал заедно с всичките си висши офицери. Направихме многократни опити да се свържем с него по радиото, но без никакъв успех. Миналата нощ 191-ва пехотна дивизия е била атакувана от неизвестни сили. Хората ни са претърпели тежки загуби от артилерията и авиацията на противника, но два от полковете съобщиха, че все още удържат позициите си. 735-и гвардейски пехотен полк очевидно е поел удара върху себе си и съобщенията от там са разпокъсани.

— Най-сериозната информация пристигна от Харбин и от Бейан. Авиацията на противника е атакувала всички железопътни мостове в двата града и съоръженията са поразени. Железопътният трафик на север временно е прекъснат. Опитваме се да установим колко бързо може да бъде възстановен.

— Има ли добри новини? — попита маршал Лю.

— Да, другарю министър. Генерал Пън и неговите сили се подготвят да подновят настъплението си. Очакваме да установим контрол над руското златно находище до днес по обед — отговори Вей, доволен, че не му се наложи да обяснява какво се бе случило с композицията, с материално-техническото и тиловото осигуряване за Пън и неговата 34-а ударна армия. Понякога убиваха вестоносеца, ако лошите новини бяха твърде много, а сега вестоносецът бе той.

— Искам да говоря с Пън. Свържете ме по телефона — заповяда Лю.

— Телефонните линии са прекъснати за кратко, но имаме радиовръзка с него — обясни Вей на началника си.

— Тогава ме свържете с Пън по радиото — повтори заповедта Лю.

 

 

— Какво става, Ва? — попита Пън. Не можеше ли поне да се изпикае, без да го прекъсват?

— Търсят ви по радиостанцията. Министърът на отбраната е — съобщи му началникът на оперативния отдел на армията.

— Чудесно — изръмжа генералът и се насочи към подвижния команден пункт, като пътем закопчаваше панталона си. Той влезе в машината и вдигна микрофона. — Генерал Пън слуша.

— Тук е маршал Лю. Каква е ситуацията при вас?

— Другарю маршал, ще потеглим до десет минути. Все още не сме влизали в съприкосновение с противника, а разузнавателните ни единици не са забелязали никакви значителни вражески формации в района. Разполагате ли с някаква информация, която може да ни бъде от полза?

— Имаме въздушни снимки на някаква руска механизирана част на запад от вас, вероятно с численост до дивизия. Съветвам ви да държите механизираните си сили заедно и да пазите левия си фланг.

— Слушам, другарю маршал, ще направя това — увери го Пън. Истинската причина да спира всеки ден бе да не позволи дивизиите да се отдалечат една от друга, да се държат заедно, като стиснат юмрук. Освен това, ако му потрябваше помощ, 29-а армия се движеше точно след него. — Предлагам на 43-та армия да се възложи да поеме отбраната на фланговете.

— Ще издам заповед — обеща Лю. — Докъде ще стигнете днес?

— Другарю маршал, ще ви изпратя един камион със злато още тази вечер. Имам един въпрос: вярно ли е това, което чух за пораженията върху линията ни за снабдяване?

— Тази нощ е имало нападения над някои железопътни мостове в Харбин и в Бейан, но не е нещо, което да не можем да възстановим.

— Да. Другарю Маршал, разрешете да се заема със задачите си.

— Действай тогава. Край.

Пън остави микрофона обратно на стойката му.

— Не е нещо, което да не можем да възстановим, казва.

— Знаете ли как изглеждат тези мостове? Необходимо е ядрено оръжие, за да бъдат унищожени — убедено каза полковник Ва Чънгун.

— Да, склонен съм да се съглася с теб — отвърна Пън, изправи се, закопча куртката си и се пресегна за чашата сутрешен чай. — Кажи на авангарда да се подготви за тръгване. Тази сутрин ще се движа напред, Ва. Искам сам да видя златната мина.

— Колко напред? — попита началникът на оперативния отдел.

— С челните единици. Добрият офицер води воините си отпред, а освен това искам да видя как се движат хората ни. Разузнавателното ни охранение не е забелязало нищо, нали?

— Ами, да, другарю генерал, но…

— Какво но? — попита Пън.

— Но предпазливият командир оставя лейтенантите и капитаните да водят — каза Ва.

— Ва, понякога говориш като бабичка.

 

 

— Ето — каза Ефремов. — Захапаха стръвта.

В Москва бе малко след полунощ и повечето прозорци на посолството на Китайската народна република бяха тъмни, но имаше и изключения. Три от прозорците светеха, крилата им бяха широко отворени и което бе по-важно, трите бяха един до друг. Всичко бе преминало перфектно, като в онези операции, които американците наричаха „ужилване“. Той бе висял над рамото на Суворов, докато предателят пишеше съобщението: „Набавих необходимото. Набавих необходимото. Ако искате да проведа операцията, оставете три съседни прозореца светещи и изцяло отворени.“ Ефремов дори бе заснел с видеокамера цялата процедура, включително и момента, в който Суворов натисна клавиша Enter, за да изпрати електронното послание до китайския си водещ агент. Той бе повикал и телевизионни новинарски екипи да заснемат събитието, защото руският народ в момента очевидно, по една или друга причина, вярваше повече на полунезависимите медии, отколкото на собственото си правителство. Добре, сега вече имаха доказателство, че китайските държавни ръководители подготвяха опит за покушение над президента Грушевой. Това щеше да изглежда добре в международната преса. Освен това прозорците съвсем не светеха случайно. И трите принадлежаха на ръководителя на мисията в посолството на КНР, който сега, в този момент, спеше в леглото си. Те се увериха в това, като му се обадиха по телефона десет минути по-рано.

— Е, сега какво ще правим?

— Ще съобщим на президента, след което, предполагам, ще трябва да кажем и на хората от телевизията. Освен това вероятно ще пощадим живота на Суворов. Надявам се условията в трудовия лагер да му харесат.

— А убийствата?

Ефремов сви рамене.

— Е, убил е един бандит и една курва. Не е голяма загуба, нали?

 

 

Старши лейтенант Команов не бе особено щастлив през последните четири дни, но поне вършеше нещо полезно — обучаваше хората си да стрелят. За това време запасняците от „Бояр“ изстреляха по четири пълни боекомплекта — повече, отколкото през цялата си редовна служба, но в складовете в Невер обаче имаше достатъчно снаряди. Офицерите, които Главното командване на Далекоизточния район бе изпратило в „Бояр“, бяха казали на хората си, че американците са се прехвърлили южно от тях предния ден и че тяхната задача е да заемат позиции на север, и то още днес. Команов и хората му се намираха само на тридесет километра от китайците и бяха готови да им отидат на посещение. Мощният рев на дизеловия двигател на собствения му танк бе последван от тътена на още сто и двадесет и „Бояр“ пое през хълмовете на североизток.

 

 

Пън и командната му секция препускаха напред. Те предупреждаваха за приближаването си по радиостанцията и навсякъде, където минаваха, военните регулировчици вече бяха разчистили пътя и им махаха да минават. Съвсем скоро те стигнаха до командната секция на 302-ра бронетанкова дивизия, челния „юмрук“ на армията, командвана от генерал-майор Гъ Ли, чието телосложение напомняше някой от танковете, поставени под негово командване.

— Готов ли си, Гъ? — попита Пън. Името на мъжа отговаряше на възложената му задача. Едно от основните значения на йероглифа „Гъ“ бе „копие“.

— Готови сме — отвърна танкистът. — Челните ми полкове се развръщат.

— Добре, какво ще кажеш да наблюдаваме заедно отпред?

— Разбира се! — отвърна Гъ и скочи в командирския си танк. Той предпочиташе тази машина пред командния бронетранспортьор въпреки по-лошата радиовръзка. Двете машини поеха бързо напред. Пън веднага установи директна радиовръзка с подчинения си.

— Колко има до челото?

— Три километра. Разузнавателното охранение в момента се придвижва и вероятно са още два километра по-напред.

— Тръгвай, Гъ — припря го Пън. — Искам да видя тази златна мина.

 

 

„Мястото е добро“, помисли си Александров, „освен ако артилерията на противника не заеме позиции по-рано от очакваното.“

Засега обаче не бе видял или чул китайска артилерия. Той се намираше от обратната страна на южния склон на един хълм, който приличаше на продълговата рампа, някъде към три километра, и доста напомняше на учебните стрелкови полигони в полковите тренировъчни бази. Слънцето бе започнало да се надига над хоризонта на изток и сега можеха да виждат нормално — нещо, което винаги радваше войниците. Паша бе откраднал една резервна куртка, за да положи карабината си върху нея. Самият той се бе подал през отворения люк на бронетранспортьора и гледаше през телескопичния мерник на оръжието си.

— Какво беше да си снайперист в Отечествената война? — попита Александров.

— Беше добър лов. Стараех се да убивам само офицери. Така ефектът е по-голям — обясни Гогол. — Германският редник… ами той беше просто човек, вярно враг, но сигурно е искал да бъде там, на бойното поле, колкото и аз. Офицерите бяха друго нещо. Те бяха онези, които издаваха заповедите за избиването на другарите ми и като убиехме някой от тях, врагът се объркваше.

— Колко?

— Лейтенанти — осемнадесет. Капитани — дванадесет. Само трима майори, но затова пък девет полковници. Аз обезглавих девет полка на фрицовете. Разбира се, имаше и сержанти, и картечни разчети, но тях не ги помня така добре, както полковниците. И досега виждам всеки един от тях, момчето ми — каза Гогол, като почука с показалец по слепоочието си.

— Те изобщо опитаха ли се да стрелят по теб?

— Предимно с артилерия — отвърна Паша. — Снайперистът подкопава морала в частта. Хората не обичат да ги избиват от засада като дивеч. Германците обаче обикновено не можеха да открият снайперистите за разлика от нас и затова отговаряха на изстрелите ми с полеви оръдия. Страшно беше, но показваше колко много се боят от мен фрицовете.

Павел Петрович гледаше отнесено със сурова усмивка на лицето си.

— Там! — посочи Буйков. — Точно до дърветата вляво.

— А-а — каза Гогол, гледайки през прицелния си прибор. — А-а, да.

Александров вдигна бинокъла и го насочи към движещата се в сумрака сянка. Беше вертикалата бронирана странична част на китайски бронетранспортьор, един от онези, които бе наблюдавал в продължение на няколко дни. Той вдигна радиостанцията си.

— Тук Зелен вълк едно. Противник в полезрението, координати на карта две-осем-пет, девет-нула-шест. Една верижна машина се приближава към нас от юг. Ще ви държим в течение.

— Разбрано, Зелен вълк — радиото се изключи с още едно прещракване.

— Сега трябва да проявим търпение — каза Фьодор Илич. Той се пресегна и докосна камуфлажната мрежа, с която бе наредил да покрият бойната машина в момента, в който заеха тази позиция. За всеки наблюдател на триста метра разстояние той и хората му изглеждаха като част от пейзажа на хребета. До него сержант Буйков запали цигара и издуха дима.

— Това е добре за нас — посъветва го Гогол. — Плаши дивеча.

— Носовете им са калпави — отвърна Буйков.

— Да, а и вятърът е към нас — примири се старият ловец.

 

 

— Боже, боже — отбеляза майор Тъкър. — Доста добре са се подредили.

Горе отново бе „Грейс Кели“ и наблюдаваше бъдещото бойно поле, както Атина Палада бе гледала от Олимп равнината край Троя. И също толкова безмилостно, колкото и древногръцката богиня. Теренът беше станал малко по-открит и коридорът, по който приближаваха, вече бе широк около три километра — достатъчно, за да позволи на цял танков батальон да се развърне в една линия. Те правеха точно това — всеки бронетанков полк настъпваше на редове от по един батальон — три реда от по тридесет и пет танка и между тях други верижни машини. Полковниците Алиев и Толкунов стояха прави зад американеца и разговаряха на руски по персоналните си телефони с командния пункт на 265-а мотострелкова дивизия. През тази нощ бяха пристигнали и последните елементи на 201-ва, челните подразделения на 80-а и на 44-а също бяха тук. Сега разполагаха с почти три дивизии, за да посрещнат настъпващите китайци, включително три пълни дивизионни артилерийски единици, плюс цяла глутница щурмови хеликоптери, които изчакваха на около тридесет километра от мястото на предстоящото съприкосновение с противника. Джо Китаеца напредваше към една изключително шибана засада. В този момент някаква сянка премина под „Грейс Кели“ — не беше на фокус, но определено се движеше бързо.

 

 

Бяха две ескадрили изтребители-бомбардировачи F-16C, въоръжени с Умни прасета.

Така наричаха боеприпасите J-SOW или касетъчни боеприпаси с отделяне на дистанция. Предишната нощ други F-16, версия CG, които представляваха умален вариант на F-4G „Уайлд Уизъл“, навлязоха в територията на КНР и с противорадарните си ракети HARM удариха и „свалиха“ от ефира по-голямата част от радиолокационните излъчватели по руско-китайската граница. Това лиши китайците от възможността да получат предупреждение за последвалия удар. F-16C бяха насочвани от два АУАКС-а и охранявани от три ескадрили изтребители F-15C „Ийгъл“, в случай че някои китайски пилоти отново проявят желание да загинат във въздушен бой. Такава активност обаче не бе забелязана през последните тридесет и шест часа. Китайските изтребителни авиополкове бяха заплатили твърде скъпо за проявената надменност и сега си стояха у дома в нещо като защитна позиция, ако се приемеше, че ако не атакуваш, стоиш в защита. Всъщност единствените задачи, които изпълняваха, представляваха въздушно патрулиране над собствените им бази — толкова наплашени бяха от американските и от руските си колеги. Така те поставяха въздушното пространство под контрола на противниците си и това щеше да се окаже лошата новина за Народоосвободителната армия.

Двете ескадрили F-16 летяха на изток на височина около девет хиляди метра. Те изпреварваха графика на задачата с няколко минути и затова кръжаха горе в очакване на заповедта за атака. Като че ли някой концертмайстор бе режисирал всичко това, мислеха си пилотите. Надяваха се само да не е счупил палката си.

 

 

— Приближава — отбеляза Паша с хладнокръвието на стар воин.

— Разстояние? — попита Александров хората долу в бронетранспортьора.

— Две хиляди и сто метра, в обсег са — докладва Буйков от купола на оръдието. — Лисицата и Градинарят се приближават, другарю капитан.

— Остави ги да поживеят още съвсем малко, Борис Евгениевич.

— Както наредите, другарю капитан.

За първи път Буйков бе доволен от заповедта за забрана на огъня.

 

 

— Колко още има до разузнавателното охранение? — попита Пън.

— Още два километра — отвърна Гъ по радиостанцията. — Само че това може би не е много добра идея.

— Гъ, да не си се превърнал в бабичка? — лековато попита Пън.

— Другарю генерал, откриването на врага е работа на лейтенантите, не на висшите генерали — отвърна с вразумяващ тон командирът на дивизията.

— Има ли някаква причина да смятаме, че врагът е наблизо?

— Ние сме в Русия, Пън. Те са тук някъде.

— Прав е, другарю генерал — подкрепи Гъ полковник Ва Чънгун.

— Глупости. Карай напред. Кажи на разузнавателното охранение да спре и да ни изчака — заповяда Пън. — Добрият командир води хората си отпред!

Последната фраза бе произнесена по радиостанцията.

Гъ, който бе в танка си, съвсем не остана очарован от решението на генерала.

— Ох, мамка му. Пън иска да покаже колко е велик. Давай — заповяда той на своя механик водач, който имаше капитански чин (екипажът му бе съставен изцяло от офицери). Да отведем императора до разведките.

Чисто новият танк Т-98 се стрелна напред, като остави след себе си две опашки от прахоляк, вдигнати от веригите му. Генерал Гъ гледаше от командирския люк, един майор изпълняваше функциите на мерач, и то доста старателно, защото работата му бе да опази своя генерал жив при евентуално съприкосновение с противника. В момента това означаваше да гледа напред с налети с кръв очи.

 

 

— Защо спряха? — попита Буйков.

И петте верижни бронетранспортьора на Народоосвободителната армия изведнъж заковаха на около деветстотин метра от бойната машина на Александров. Екипажите излязоха навън, започнаха лениво да се протягат, а неколцина дори запалиха цигари.

— Сигурно чакат нещо — изказа мислите си на глас капитанът. После вдигна радиостанцията. — Тук Зелен вълк, противникът спря на около километър южно от нас. Засега стоят на едно място.

— Забелязаха ли ви?

— Не, слязоха, за да се изпикаят, поне така изглежда. Просто си стоят там. В обсега ни са, но не искам да откривам огън, докато не се приближат — докладва Александров.

— Много добре, отпуснете се. Нямаме бърза работа. Те сами ще дойдат.

— Разбрано. Край — той постави микрофона на стойката му. — Време за сутрешна почивка?

— Не са правили подобно нещо през последните четири дни, другарю капитан — напомни на началника си сержант Буйков.

— Изглеждат ми доста спокойни.

— Мога да убия всеки от тях — каза Гогол, — но всички те са войници, освен онзи там…

— Това е Лисицата. Той е лейтенант, обича да обикаля наоколо. Другият офицер е Градинаря. Той обича да си играе с растенията — обясни Буйков на стареца.

— Да убиеш лейтенант не е много по-различно от това да убиеш ефрейтор — отбеляза Гогол. — Такива има прекалено много.

— Какво е това? — напрегнато попита Буйков от мястото на мерача. — Танк, противников танк идва отляво, разстояние пет хиляди метра.

— Виждам го! — отвърна Александров. — … Само един? Само един танк… о, ясно, с него идва и бронетранспортьор…

— Това е командна машина, погледнете антените! — извика Буйков.

Оптичният прицел на мерача бе по-мощен от бинокъла на Александров и капитанът установи, че подчиненият му е прав след около една минута.

— О, да, това е команден бронетранспортьор, така е. Чудя се кой ли е вътре…

 

 

— Ето ги — извика през рамо механик-водачът. — Разузнавателното подразделение е на два километра пред нас, другарю генерал.

— Чудесно — каза Пън.

Той се бе показал от горния люк на командния верижен бронетранспортьор и оглеждаше района с бинокъла си — качествен японски прибор, произведен от „Никон“. До него на около тридесет метра вдясно се движеше Гъ с танка си. Той защитаваше своя командир като вярно куче, което брани някой стар благородник по време на разходка край двореца. Пън не забелязваше нищо смущаващо. Денят бе ясен, имаше само някакви малки бели пухкави облачета на около три хиляди метра. Ако имаше американски изтребители някъде горе, той щеше да ги види. Освен това не бе чул досега да са провеждали атаки срещу сухопътни цели, освен срещу мостовете в Харбин, а според Пън човек можеше със същия успех да бомбардира някоя планина. Той трябваше да се държи за масивния капак на люка, който подскачаше при движението по неравния терен и можеше да го удари доста зле. Пън си помисли, че макар тази машина да бе модифицирана за използване от висши офицери, никой не бе помислил да обезопаси мястото за наблюдение на командира. Той все пак не бе някой селянин — редник, чиято глава може да бъде строшена без последствия… Е, във всеки случай денят бе подходящ да си войник, навън на полето и да водиш хората си отпред. Приятен ден и най-важното — без противникови сили в полезрението.

— Спри до разузнавателния бронетранспортьор — нареди той на механик-водача.

 

 

— Кой, по дяволите, е този? — зачуди се на глас капитан Александров.

— Четири големи антени… поне командир на дивизия — каза Буйков. — Моят тридесети калибър ще го разжалва.

— Не, не, нека Паша се оправи с него, ако, разбира се, излезе навън.

Гогол очакваше това. Той подпря ръце на стоманения корпус на бойната машина и здраво приклада на карабината към рамото си. Единственото нещо между него и целта сега бе лекото поклащане на рехавата камуфлажна мрежа, но това не тревожеше стария снайперист.

— Спира да види Лисицата? — предположи Буйков.

— Така изглежда — съгласи се капитанът.

 

 

— Другарю генерал! — изненадано извика младият лейтенант.

— Къде е врагът, момче? — високо попита Пън подчинения си.

— Другарю генерал, не сме забелязали почти нищо тази сутрин. Само следи от вериги по земята, но от два часа и такива няма.

— Съвсем нищо?

— Нищо — отвърна лейтенантът.

— Добре, надявах се, че ще има нещо наоколо — каза Пън и сложи крак на стъпенката, за да се върне в командния бронетранспортьор.

 

 

— Генерал е, такъв изглежда, вижте му чистата униформа! — възбудено каза Буйков на другарите си, докато завърташе купола, за да го насочи към мъжа, намиращ се на осемстотин метра от бронетранспортьора. Във всяка армия бе едно и също. Генералите никога не се цапаха.

— Паша — попита Александров, — убивал ли си някога вражески генерал.

— Не — отвърна Гогол, докато притискаше пушката към рамото си още по-здраво и преценяваше дистанцията…

 

 

— По-добре щеше да бъде да спрем на онзи хребет, но получихме заповед да спрем веднага — каза лейтенантът на генерала.

— Точно така — съгласи се Пън. Той вдигна бинокъла си и го насочи към хребета, който се намираше някъде на около осемстотин метра на север. Там нямаше нищо, освен може би онзи храст…

Изведнъж нещо проблесна…

 

 

— Да — каза Гогол в момента, в който спусъкът освободи ударника. На куршума му бяха необходими около две секунди, за да…

 

 

Те така или иначе нямаха никакъв шанс да чуят изстрела на фона на ревящите дизелови двигатели, но полковник Ва долови някакъв странен тъп звук и се обърна към командира си, за да види изненаданото изражение, което изведнъж се изписа на лицето на генерала. Резкият удар в средата на гръдния кош накара Пън да изръмжи, после ръцете му започнаха да се отпускат надолу под допълнителната тежест на бинокъла, след което той се строполи през горния люк на командния бронетранспортьор в претъпканата с радиоапаратура утроба на машината.

 

 

— Ударих го — уверено каза Гогол. — Той е мъртъв.

Старецът почти добави, че сега би било добре да го одере и да пусне трупа му в реката, но не, така се постъпваше само с вълци, не и с хора, дори да са китайци.

— Буйков, огън по верижните машини!

— С удоволствие, другарю капитан — ентусиазирано отвърна сержантът, натисна спусъка и огромната тежка картечница заговори.

 

 

Те не видяха и не чуха изстрела, който уби Пън, но нямаше начин да пропуснат грохота на тежката картечница, която ги обстрелваше в момента. Два от разузнавателните верижни бронетранспортьори експлодираха веднага, но останалите машини се раздвижиха и започнаха да отвръщат на стрелбата.

— Майоре! — извика Гъ.

— Зареди високоексплозивен противотанков снаряд! — извика мерачът и натисна съответния бутон, но автоматичното зареждащо устройство, което никога не постигаше скоростта на работа на човека, се забави доста, докато постави снаряда, а след него и метателния заряд в затвора.

 

 

— Оттегляй се! — високо заповяда Александров. Дизеловият двигател вече работеше и трансмисията бе превключена на заден ход. Ефрейторът в седалката на механик-водача натисна педала на газта до пода и бронетранспортьорът подскочи назад. Рязкото потегляне едва не събори Гогол от люка, но Александров го сграбчи за ръката и го издърпа във вътрешността на машината, като при това раздра кожата на ръката му.

— На север! — издаде следващата си заповед капитанът.

— Ударих три от копелетата! — възбудено извика Буйков.

В небето над тях нещо премина твърде бързо, за да го видят, но всички чуха писъка му.

— Този мерач в танка си разбира от работата — отбеляза Александров. — Ефрейтор, разкарай ни оттук!

— Работя по въпроса, другарю капитан.

— Зелен вълк до командването! — изкрещя Александров в микрофона на радиостанцията, опитвайки се да надвика ревящия дизелов двигател.

— Да, Зелен вълк, докладвайте.

— Току-що унищожихме три противникови верижни бронетранспортьора и мисля, че убихме един техен висш офицер. Паша, сержант Гогол, да, той уби китайски генерал, или поне така изглеждаше.

— Генерал беше, сигурен съм — съгласи се Буйков. — Пагоните му бяха златни и освен това пристигна с команден бронетранспортьор с четири големи радиоантени.

— Разбрано. Какво ще правите сега, Зелен вълк?

— Опитваме се да се измъкнем оттук. Струва ми се, че скоро ще видим и други дръпнати.

— Имате разрешение, Зелен вълк. Продължавайте към командния пункт на дивизията. Край.

 

 

— Юрий Андреевич, след няколко минути ще влезеш в съприкосновение с противника. Какви са плановете ти?

— Първо ще дам залп с танковете си, след което ще пусна и артилерията. Защо да разваляме изненадата, Генадий? — попита Синявски с жестока усмивка. — Готови сме да ги посрещнем.

— Разбрано. Успех, Юрий.

— Какво става с другите бойни задачи?

— „Бояр“ се придвижва, а американците след малко ще покажат вълшебните си Прасета. Ти сигурно ще се справиш с челните елементи на китайците, но с онези отзад трябва да се разправим доста по-грубо.

— Ако искате, можете да изнасилите дъщерите им, не ми пука.

— Това ще бъде некултурно, Генадий. Може би само жените им — каза Бондаренко и добави: — Сега те гледаме по телевизията.

— Тогава ще гледам да се усмихвам към камерите — обеща Синявски.

 

 

Кръжащите на девет километра в небето над Сибир изтребители F-16 се намираха под тактическото командване на генерал-майор Гъс Уолъс. Той от своя страна в момента бе ако не подчинен, то поне действаше според указанията на един руснак — генерал-полковник Генадий Бондаренко, който пък бе напътстван от слабичкия млад майор Тъкър и от „Грейс Кели“ — бездушната разузнавателна машина, която също кръжеше над бойното поле.

— Ето ги, тръгват, генерале — каза Тъкър, когато челните елементи на китайските сили подновиха настъплението си на север.

— Тогава значи е време — той погледна полковник Алиев, който кимна в знак на съгласие.

Бондаренко вдигна слушалката на сателитния телефон.

— Генерал Уолъс?

— Аз съм.

— Моля, издайте заповед на самолетите си.

— Прието. Край — каза Уолъс и превключи телефонната връзка. — Орел едно, тук Ездач. Изпълнявай, изпълнявай, изпълнявай. Потвърди.

— Прието, сър, приех заповедта ви за изпълнение на задачата. Започвам сега. Край — каза полковникът в предния АУАКС и смени честотата. — Кадилак Водач, тук Орел едно. Започвайте атаката. Край.

— Прието — чу полковникът. — Спускаме се. Край.

 

 

Ескадрилите F-16 кръжаха над прикриващия ги слой облаци. Системите им за предупреждение жужаха слабо, тъй като засичаха радиолокационните емисии на пускови установки за зенитни управляеми ракети някъде долу, но сигналът показваше, че са от тип, който не може да действа на такава височина, а освен това всеки пилот бе включил устройството за излъчване на смущения. Щом получиха заповедта, изтребителите промениха курса си към бойното поле, което се намираше долу, западно от сегашното им местоположение. GPS локаторите, с какъвто бе оборудван всеки от самолетите, им показваха къде точно се намират в момента, а те знаеха къде са разположени целите, така че изпълнението на задачата се свеждаше до чисто техническо упражнение.

Под крилете на всеки самолет бяха подвесени Умните прасета, по четири на изтребител, което при четиридесет и осем машини правеше точно 192 боеприпаса J-SOW. Всеки от тях представляваше метален контейнер с дължина около четири метра и диаметър не повече от шестдесет сантиметра, който съдържаше двадесет бойни елемента BLU-108. Пилотите на изтребителите натиснаха бутоните за освобождаване на боеприпасите и се насочиха обратно към базата си, като оставиха роботите да свършат останалата част от работата. По-късно от видеозаписите на „Дарк Стар“ щяха да разберат как са се справили.

Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от самоллетите, Умните прасета разтвориха малките си криле, с които щяха да изминат останалия път до зоната на целите. Те знаеха къде се намира тя, тъй като необходимата информация бе въведена в процесорите им от изтребителите и сега продължаваха напред с помощта на собствените си GPS приемници. Те продължиха, управлявани от бордовите си микропроцесори докато всяко от тях не достигна до определена точка на хиля да и петстотин метра над своя сегмент от бойното поле. Умните прасета не знаеха, че се намират точно над мястото, на което се бе установила китайската 29-а армия, чиито три тежки дивизии включваха в състава си общо седемстотин основни бойни танка, триста бронетранспортьора и хиляда самоходни оръдия. Това правеше грубо около хиляда цели за четирите хиляди бойни елемента на касетъчните боеприпаси Елементите също разполагаха със система за насочване. Всеки от тях бе направляван от устройство, което разпознаваше топлинните характеристики на работещите двигатели на танкове, бронетранспортьори, самоходни оръдия или камиони. Наоколо имаше достатъчно такива.

Никой не ги видя да се приближават. Те бяха малки, не по-големи от обикновена врана и падаха доста бързо. Освен това бяха боядисани в бяло, което ги правеше незабележими на фона на ясното небе. Всеки от елементите имаше елементарна система за управление и на височина от шестстотин метра те започнаха да търсят и да се насочват към откритите цели. Скоростта им бе толкова висока, че при най-малкото отклонение на уредите за управление те падаха близо до целите, а това означаваше, че се забиваха в земята.

Всички боеприпаси избухнаха почти едновременно. 675-те грама фугасен заряд във всеки от тях разтапяше металната обвивка и я превръщаше в снаряд (процесът се наричаше „самоизливане“), който продължаваше надолу със скорост три хиляди метра в секунда. Бронята от горната страна на танка винаги е най-тънка, но дори да беше пет пъти по-дебела, това не би имало значение. От 921 танка на полето долу 762 бяха извадени от строя, като в най-добрия случай бе унищожен дизеловият двигател на машината. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха ударени по куполите. Снарядите проникнаха вътре, избиха екипажите и в повечето случаи взривиха боеприпасите в хранилищата, като превърнаха всяка от бронираните машини в малък изкуствен вулкан. За малко повече от минута трите механизирани дивизии бяха редуцирани до една доста разтърсена и абсолютно дезорганизирана бригада. Бронетранспортьорите пострадаха също толкова зле, но най-неприятна бе съдбата на камионите, които, с малки изключения, просто се изпариха, тъй като превозваха основно боеприпаси и други леснозапалими товари.

За по-малко от деветдесет секунди 29-а армия от тип А бе превърната в огромно гробище за метални отпадъци, на което горяха погребални клади.

 

 

— Боже мой — възкликна Райън. — Това наистина ли се случи?

— Вярвай на очите си. Джак, когато дойдоха при мен с проекта на тези J-SOW, си помислих, че това е нещо от областта на научната фантастика. После ми демонстрираха бойните елементи на боеприпасите на полигона край Чайна Лейк и аз си помислих: Господи, вече нямаме нужда от армията или от морските пехотинци. Просто изпращаме на съответното място няколко F-18, а малко по-късно една бригада камиони с чували за трупове и няколко свещеници, които да оплачат загиналите. Е, Мики, какво ще кажеш?

— И това е възможност — съгласи се генерал Мур. Той поклати глава. — Мамка му, точно като на изпитанията.

— Добре, какво е следващото.

 

 

„Следващото“ бе непосредствено до китайския бряг край Гуанчжоу. Два крайцера от клас „Егида“ — „Мобил Бей“ и „Принстън“, плюс ескадрените миноносци „Флетчър“, „Файв“ и „Джон Янг“ излязоха от утринната мъгла, подредени в линейна формация и застанаха с бордовете си към брега. Там всъщност бе разположен някакъв сравнително приятен плаж. Отвъд него нямаше почти нищо, с изключение на една ракетна батарея на бреговата отбрана, която изтребителите бяха разрушили няколко часа по-рано. За да довършат работата, корабите насочиха оръдията си натам и откриха огън с петинчови снаряди. Тътенът от стрелбата се чуваше на брега, също както писъка на летящите във въздуха боеприпаси и грохота при избухването им. Една от експлозиите порази единствената ракетна установка, оцеляла след въздушната атака по-рано тази нощ, заедно с разчета, който я подготвяше за стрелба. Хората, които живееха наблизо, забелязаха сивите силуети на фона на утринното небе над океана и голяма част от тях съобщиха какво са видели, но тъй като бяха цивилни, подадоха погрешна информация.

 

 

Малко след девет сутринта в Пекин започна извънредното заседание на китайското Политбюро. Част от присъстващите бяха успели да поспят спокойно през нощта и едва на сутринта, по време на закуска, научиха лошите новини. Онези, които бяха по-добре информирани за развоя на събитията, въобще не бяха лягали след три сутринта и макар да бяха по-будни от колегите си, настроението им съвсем не беше по-добро.

— Е, Лю, какво става? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.

— Враговете ни предприеха контраатаки тази нощ. Трябваше да се очаква подобно нещо, разбира се — призна той толкова тихо, колкото позволяваха обстоятелствата.

— Колко сериозни са тези контраатаки? — попита Тун.

— При най-тежките са пострадали железопътните мостове в Харбин и Бейан, но ремонтните работи са вече в ход.

— Надявам се. Възстановяването им ще отнеме няколко месеца — намеси се Цян Кун.

— Кой ти каза това? — остро попита Лю.

— Маршале, аз надзиравах изграждането на два от тези мостове. Тази сутрин се обадих на началника на железниците ни в Харбин. И шестте моста са разрушени — подпорите и на двата бряга са напълно разрушени и само разчистването на руините ще отнеме повече от месец. Признавам, че това ме изненада. Тези мостове бяха построени изключително солидно, а сега началникът на железниците ми съобщи, че не могат да бъдат ремонтирани.

— Кой е този пораженец? — попита Лю.

— Той е верен член на партията от много години и освен това е висококвалифициран инженер, когото ти няма да заплашваш в мое присъствие! — повиши тон Цян. — В тази сграда са допустими много неща, но няма място за лъжи!

— Хайде, Цян — опита се да го успокои Цзян Хансан. — Тук не използваме такъв език. Лю, колко зле е в действителност?

— Изпратил съм натам военни инженери, които да направят пълна оценка на пораженията и да започнат ремонтните работи. Уверен съм, че съвсем скоро ще възстановим трафика. Всички знаете, че мостостроителите ни са изключително квалифицирани.

— Лю — каза Цян, — твоите вълшебни военни мостове могат да издържат танк или камион, но не и локомотив, който тежи двеста тона и тегли вагони с още четири хиляди тона товар. Е, какви други провали претърпя сибирската ти авантюра?

— Глупаво е да се мисли, че другата страна просто ще легне и ще умре. Разбира се, че ще оказват съпротива. Само че ние имаме числено превъзходство на силите в театъра на военните действия и ще ги смажем. Златната мина ще бъде в джоба ни преди края на това заседание.

— Какво друго? — настоя Цян.

— Авиацията на американските военновъздушни сили предприе атаки късно вчера и успя да потопи някои единици на Южноморския ни флот.

— Кои единици?

— Ами, не можем да влезем в контакт с нашата ракетна подводница и…

— Потопили са единствената ни ракетна подводница? — попита премиерът Ху. — Как е възможно това? Тя в пристанището ли беше?

— Не — призна Лю. — Беше в открито море, придружавана от друга ядрена подводна лодка, която вероятно също сме загубили.

— Чудесно! — отбеляза Тун Цзе. — Значи американците нападат стратегическите ни средства! Значи сме загубили половината от ядрените си средства за възпиране, при това по-надеждната половина. Какво става, Лю? Какво ще правим сега?

От мястото си Фан Ган забеляза, че Цзян се бе снишил по един доста необичаен начин. Обичайното му поведение предполагаше да скочи в защита на Лю, но с изключение на помирителната забележка в началото на заседанието той бе оставил министъра на отбраната на произвола на съдбата. Какво ли означаваше това?

— Какво ще кажем на народа? — попита Фан, като се опитваше да премести акцента на дискусиите към нещо доста важно.

— Народът ще повярва на това, което ще чуе — каза Лю.

Всички в залата нервно кимнаха в знак на съгласие с тези думи. Те наистина контролираха медиите. На територията на цялата Народна република, включително и в Хонконг, бяха спрени предаванията на американската Си Ен Ен, както и всички западни новинарски телевизии, които обикновено бяха гледани предимно от елита на страната, а не от обикновеното население. Това, което никой не спомена, но което тревожеше всички, бе, че всеки войник си има майка и баща и те щяха да започнат да задават въпроси, когато престанеха да получават писма от сина си. Дори в една толкова тоталитарна държава като КНР никой не можеше да попречи на истината да излезе наяве или да спре слуховете, които макар и неверни, можеха да нанесат по-голяма вреда. Хората щяха да повярват на всяко нещо, различно от това, което им казваха, ако то звучеше по-смислено от официалната истина, разпространявана от правителството в Пекин.

„Истината е нещо, което твърде често предизвиква страх у хората в тази зала“, помисли си Фан и за първи път в живота си се замисли защо това бе така. Но щом истината ги плашеше, това може би означаваше, че те правят нещо нередно тук? Не, не, това не можеше да бъде вярно, нали? Нали политическият им модел бе съвършен? Нали това бе заветът на Мао?

Ако това бе вярно обаче, защо тогава се страхуваха народът да не разбере какво се случва в действителност?

Дали отговорът на този въпрос бе, че те, членовете на Политбюро, могат да знаят истината, а селяните — не?

Но в такъв случай, щом се страхуваха от това, че селяните ще научат истината, значи тя бе опасна за хората в тази зала? Дали все пак те не допускаха грешка?

Фан внезапно осъзна колко опасни бяха тези мисли, които изведнъж нахлуха в съзнанието му.

— Лю, какво означава за нас в стратегически план това, че американците са унищожили половината от стратегическите ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи. — Преднамерено ли са го сторили? Ако е така — по каква причина?

— Тун, човек не потапя кораб случайно, така че — да, нападението над ракетната ни подводница би трябвало да е преднамерен акт — отговори Лю.

— В такъв случай значи американците преднамерено са елиминирали един от малкото начини да ги атакуваме директно? Защо? Това не е ли политически, а не просто военен акт?

Министърът на отбраната кимна.

— Да, може и така да се каже.

— Можем ли да очакваме директен удар от американците? Досега те разрушиха няколко моста на наша територия, но аз имам предвид правителството и жизненоважните ни промишлени обекти? Могат ли да нанесат удар директно върху нас? — продължи Тун.

— Това ще бъде неразумно от тяхна страна. Ракетите ни са насочени към най-големите им градове и те знаят това. Преди няколко години те унищожиха ядреното си оръжие, е, все още имат бомби, които могат да бъдат пуснати от бомбардировачи или от тактически изтребители, но не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, за да ни ударят така, както ние можем да ударим Америка… и Русия, разбира се.

— Сигурни ли сме, че са унищожили стратегическите си средства? — настоя Тун.

— Ако имат балистични ракети, значи са ги скрили от всички — обърна се към всички Тан Дъсъ. После решително поклати глава. — Не, вече нямат.

— А това ни осигурява предимство, нали? — попита Цзян с жестока усмивка.

 

 

Крайцерът „Гетисбърг“ бе привързан за плаващ кей в река Йорк. Преди време бойните глави на ракетите „Трайдънт“ бяха докарани тук на склад и вероятно някои от тях все още не бяха демонтирани, защото наоколо се виждаха морски пехотинци, а само на този род войски се гласуваше доверието да охраняват ядрените оръжия. На кея обаче нямаше нито едно такова. Не, камионите изкарваха от оръжейните складове дълги правоъгълни контейнери, които съдържаха ракети SM-2 ER Block-IVD от клас „повърхност-въздух“. Щом поредният камион се приближеше до крайцера, един подвижен кран вдигаше товара му от платформата и го прехвърляше на фордека^[1] на кораба, където с помощта на няколко яки матроси контейнерът бе поставян в съответното вертикално гнездо за изстрелване на предната ракетна установка. Поставянето на всеки от контейнерите отнемаше около четири минути, установи д-р Грегъри, докато зад гърба му капитанът нервно крачеше в центъра за управление. Софтуерният специалист знаеше каква е причината. Командирът бе получил заповед да откара „Гетисбърг“ до Вашингтон, в която се съдържаше думата „бързо“. Очевидно терминът „бързо“ имаше специално значение във военноморските сили на САЩ — нещо като жена ти да те извика в стаята на бебето в два часа посред нощ. Десетият контейнер най-сетне бе поставен на мястото си и кранът се отдалечи от кораба.

— Г-н Ричардсън — обърна се капитанът към дежурния по кораб.

— Да, сър — отговори лейтенантът.

— Да потегляме.

Грегъри излезе отвън на мостика, за да наблюдава отплаването. Съответната команда започна да отдава шестинчовите стоманени въжета и веднага щом последното бе откачено от кнехта си, спомагателните силови агрегати на крайцера започнаха да оттласкват десетте хиляди тона сива стомана от плаващия кей. Корабът определено бързаше. Той се бе отдалечил едва на четири-пет метра от стената, когато главният двигател заработи и след по-малко от минута Грегъри чу силното „уоошшш“ на четирите реактивни турбини, които поеха голяма глътка въздух и той почувства как крайцерът ускорява напред към залива Чесапийк почти като междуградски автобус.

— Д-р Грегъри? — Капитан Блънди бе подал глава иззад вратата на шурманската рубка.

— Да, капитане?

— Бихте ли слезли долу, за да направите софтуерната си магия на птичките ни?

— Разбира се.

Той знаеше как да стигне дотам и след по-малко от три минути бе пред съответния компютърен терминал.

— Здрасти, Док — поздрави го първи главен старшина Лийк и седна до него. — Готови ли сме? Тук съм в случай, че ви потрябва помощ.

— Добре, можеш да гледаш, предполагам.

Единственият проблем бе, че тази система бе доста упорита и работата с нея бе толкова приятна, колкото с моторен трион, но както Лийк му бе казал, тя представляваше венеца на технологията през 1975 година, когато компютърът „Епъл“-II с 64 RAM бе върхът на сладоледа. Сега разполагаше с повече процесорна мощ в ръчния си часовник. Всяка ракета трябваше да бъде препрограмирана отделно, като процедурата за това включваше седем етапа.

— Ей, почакай малко — изведнъж каза Грегъри. Нещо на екрана не бе както трябва.

— Док, заредихме шест Block-IVD. Другите две са SM-2 ER Block IIIС с радарно насочване. Как да Ви кажа, капитан Блънди е малко консервативен.

— Значи да обработя само тези в гнезда от едно до шест?

— Не, оправете ги всичките. Другите две просто няма да обърнат внимание на промените, които ще направите в програмата за инфрачервено насочване. Чиповете на птичките могат да поемат още някоя друга програма, няма проблем, нали, г-н Олсън?

— Правилно, първи главен старшина — потвърди лейтенант Уилсън. — Ракетите са плод на съвременните технологии, макар компютърната система да не е. Вероятно е по-скъпо да се преработят търсещите глави на ракетите, така че да станат съвместими с тази стара машинария, отколкото да се купи нова програма „Гейтуей“ и да се осъвремени цялата система, без да споменаваме, че в такъв случай тя ще бъде по-надеждна като цяло, но някой трябва да обясни това на командването на отдела за военноморски системи.

— На кого? — попита Грегъри.

— На командването на отдела за военноморски системи. Те са техническите гении, заради които тези крайцери нямат стабилизатори. Смятат, че за нас е по-добре да драйфаме в морето.

— Тъпанари — обясни Лийк. — Във флотата е пълно с такива като тях — на сушата, разбира се.

Корабът се наклони силно към щирборда.

— Кап’танът май доста бърза, а? — отбеляза Грегъри. „Гетисбърг“ извършваше на пълен ход поворот надясно към пристанището.

— Ами върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Атлантика каза, че идеята е на министъра на отбраната. Предполагам, че затова е толкова важно — каза Олсън на техния гост.

 

 

— Мисля, че това е неразумно — обърна се Фан към всички.

— И защо? — попита Лю.

— Необходимо ли е да зареждаме ракетите с гориво? Не съществува ли опасност от провокация?

— Предполагам, че това е технически проблем — каза Цян. — Доколкото си спомням, щом веднъж бъдат напълнени, те не могат да останат с горивото вътре повече от… колко? Дванадесет часа?

Технократът завари министъра на отбраната неподготвен с този въпрос. Той не знаеше отговора.

— Ще трябва да се консултирам с артилерийската секция по този въпрос — призна той.

— В такъв случай значи няма да ги подготвяте за изстрелване, докато не обсъдим подробно ситуацията? — попита Цян.

— Защо… не, разбира се — обеща Лю.

— И така, истинският проблем е как да кажем на народа какво се случи в Сибир.

— Народът ще вярва на това, което му кажем да повярва! — още веднъж заяви Лю.

— Другари — започна Цян, като се опитваше да запази спокойствие, — не можем да скрием изгрева на слънцето. Не можем да скрием и пораженията, нанесени на железопътната ни система, нито пък огромните загуби на човешка сила. Всеки войник има родители и когато достатъчно голям брой от тях разберат, че синовете им са загинали, те ще започнат да говорят за това и приказките ще тръгнат. Трябва да обърнем лице към фактите. По-добре е, мисля, да кажем на народа, че в момента се води мащабна битка и че има човешки жертви. Да твърдим, че печелим, когато губим, може да се окаже опасно за всички ни.

— Искаш да кажеш, че народът ще се надигне? — попита Тун Цзе.

— Не, но смятам, че може да възникнат недоволство и смут, а в наш общ интерес е да избегнем това, нали? — обърна се Цян към участниците в заседанието.

— И как ще изтече неблагоприятната информация? — попита Лю.

— Много често това се случва — каза Цян. — Можем да се подготвим за това и да смекчим ефекта от лошите новини, или да се опитаме да ги запазим в тайна. Първият вариант ще ни донесе незначителни притеснения. Вторият, в случай че не успеем, може да бъде много по-опасен.

— Телевизията ще покаже това, което ние искаме да покаже, и народът няма да разбере нищо. Освен това генерал Пън и армията му настъпват и в момента, докато ние тук разговаряме.

 

 

— Как го наричат?

— Този е „Грейс Кели“. Другите два са „Мерилин Монро“ и… не мога да си спомня — каза генерал Мур. — Както и да е, носят имената на кинозвезди.

— И как предават?

— Самолетите „Дарк Стар“ излъчват информацията директно към комуникационен спътник, в кодиран вид, естествено, а ние я получаваме от Форт Белвоар.

— Значи можем да я ретранслираме навсякъде, където поискаме?

— Да, сър.

— Добре. Ед, какво казват китайците на народа си?

— Започнаха със съобщения, че руснаците нарушили границата и че КНР е контраатакувала. Освен това разправят, че сритват задника на Иван. Е, това не е вярно и ще стане още по-невярно, когато стигнат до отбранителния рубеж на руснаците. Този Бондаренко наистина изигра картите си блестящо. Формациите им са доста разтеглени. Ние отрязахме линията им на снабдяване за доста дълго време, а те се движат към една наистина шибана засада — каза директорът на ЦРУ. — Вие какво мислите, генерале?

— Китайците просто не знаят какво ги очаква малко по-нататък. Знаете ли, в Националния център за обучение продължаваме да учим хората, че който спечели разузнавателната битка, печели и войната. Руснаците знаят какво става. Китайците — не. Боже господи, тези „Дарк Стар“ наистина надхвърлиха очакванията ни.

— Това е някаква много лъскава нова играчка, Мики — съгласи се Джексън. — Все едно да отидеш във Вегас и да можеш да четеш картите от другата страна на масата. Трудно ще загубиш по този начин.

Президентът се облегна напред.

— Знаете ли, една от причините да ни натрият носа във Виетнам бе, че всяка вечер хората можеха да видят какво става по телевизията. Как според вас ще се отрази на китайците, ако техният народ види нещата по същия начин, само че този път на живо?

— Битката, която предстои? Доста ще ги разтърси — замисли се на глас Ед Фоли. — Но как ние… о-о, да… Мамка му, Джак, сериозно ли имаш предвид това?

— Можем ли да го направим?

— Технически? Това е детска игра. Единственото ми притеснение е, че ще разкрием едно от предимствата си в този конфликт. Ситуацията е доста деликатна, имам предвид там горе, как работят разузнавателните ни спътници… Ами това не е от нещата, които показваш ей така.

— Защо не? По дяволите, не може ли някой университет да направи подобни оптични системи? — попита президентът.

— Ами, да, предполагам. Системите за възприемане на изображения, но не са чак толкова нови като разработка, освен някои от топлинните камери, но дори и така…

— Ед, да приемем, че така ще можем да ги стреснем, така че да сложим край на войната. Живота на колко души би спасило това?

— На доста — призна директорът на ЦРУ. — Хиляди. Може би десетки хиляди.

— Включително и на някои от нашите хора?

— Да, Джак, включително и някои от нашите.

— И от техническа гледна точка е просто детска игра?

— Да, технически няма никакъв проблем.

— Тогава пускай децата да играят, Ед. Веднага — заповяда Райън.

— Да, г-н президент.