Том Кланси
Мечката и драконът (15)

14.
(Точка) ком

Номури прекара една безсънна нощ. Щеше ли да го направи тя? Щеше ли да постъпи така, както й беше казал? Дали нямаше да разкаже за това на някой офицер от органите за сигурност, а после и за връзката си с него? Ами ако я заловяха с компактдиска, когато отива на работа, и започнеха да я разпитват откъде го има? При по-повърхностна проверка щеше да се види, че върху него има записана музика — оркестровият аранжимент на Бил Конти за „Роки“. Лош презапис на една американска интелектулна собственост, което беше нещо обикновено за КНР. Но при по-внимателно проучване щеше да се види, че този, който го е сложил в компютъра си, може да пропусне обявения на металната повърхност запис и да стигне до едно място, където нямаше музика, а бинарен код, при това много ефикасен.

Компактдискът нямаше предупреждение срещу вируси, които се разпространяват главно в компютърните мрежи и влизат незабелязано в компютрите така, както болестта се промъква в даден организъм (затова се казват и вируси). Обаче в този случай вирусът се появи още на входната врата и след като бе прочетен от читателя на компактдиска, на екрана се появи покана за една-единствена команда. Мин бързо се огледа и кликна с мишката ВЪВЕДИ. Всичко моментално изчезна. Така вкараната в компютъра програма проучи нейния харддиск със скоростта на светлината, като категоризираше всеки файл в него и го обозначаваше със собствен индекс, а след това го сби в малка папка, която скри на съвсем очевидно място, идентифицирано във всяка разпределителна харддискова програма с абсолютно невинно наименование, отнасящо се до функционирането на съвсем друга програма. Така само при много внимателно пряко проучване от опитен програмист можеше да се открие, че тук има нещо. Какво точно можеше да прави тази програма, можеше да се определи само чрез изчитането й от край до край, а това беше, меко казано, доста трудно. Беше все едно да се опиташ да определиш какво му има на определено листо в дадено дърво сред обширна гора, в която всички дървета и всички листа абсолютно си приличат, с изключение на това, че конкретното листо е малко по-малко и не бие толкова на очи. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност вече не привличаха както преди най-добрите програмисти на Америка. В електронната индустрия за потребителски стоки имаше много повече пари и правителството не можеше да се състезава с тях на този пазар. Но те все още можеха да бъдат наемани и вършеха добра работа. Ако им се плати достатъчно — странно, но ако сключиш с някого договор, се плащаше много повече, отколкото ако го наемеш — нямаше да кажат на никого какво са направили. Освен това те нямаха и представа за какво точно ще се използва тяхното изобретение.

В случая имаше допълнителни усложнения, датиращи още от 60-те години. Когато германците превзеха Холандия през 1940 година, се получи странна ситуация. За тях Холандия се оказа както държавата, готова да сътрудничи най-много от всички завоювани страни, така и тази с най-яростната съпротива. На глава от населението имаше повече холандци, желаещи да се присъединят към германците, отколкото в която и да било друга страна. Те бяха достатъчни да сформират собствена есесовска дивизия — СС „Норланд“. В същото време холандската съпротива беше най-ефикасната в Европа и в нея участваше един блестящ инженер-математик, който работеше за националната телефонна компания. През второто десетилетие на двадесети век развитието на телефонните връзки се натъкна на преграда. Дотогава при вдигане на телефонната слушалка вие веднага се свързвахте с телефонистка, на която казвахте с кого искате да говорите, а тя в буквалния смисъл вкарваше щепсела в съответната дупка. Тази система можеше да се използва за малък брой телефони, но това средство за комуникация се оказа толкова полезно, че желаещите да го използват станаха много повече. Колкото и необичайно да е, разрешението на проблема бе намерено от един собственик на погребално бюро в американския Юг. Раздразнен от факта, че местната телефонистка в неговия град препраща опечалените в конкурентното погребално бюро, той изобрети стъпаловидния ключ, който дава възможност на хората да се обаждат на желаните телефони само с набиране на цифри чрез въртяща се шайба. Тази система служеше добре на света, но тя изискваше развитие и усъвършенстване на цял нов раздел в математиката, известен като „комплексната теория“, който е систематизиран през тридесетте години от компанията „Америкън телефон енд телеграф“ AT&T.

Десет години по-късно просто с добавяне на допълнителни цифри за набиране инженерът от холандската съпротива прилага комплексната теория в тайни операции, като създава теоретични пътища в набиращата техника и така дава възможност на борците от съпротивата да се обаждат на други, без да знаят нито с кого точно говорят, нито номерата на телефоните, на които се обаждат.

Това малко чудо в електрониката за първи път е забелязано от един офицер от отдела за специални операции при британското разузнаване. Той намира нововъведението за изключително остроумно и разговаря за него на чаша бира със свой американски колега в една лондонска кръчма. Американският разузнавач, както повечето избраници на Дивия Бил Донован, е адвокат по професия, който си гледа добре работата. Той записва всичко и изпраща сведенията си по съответния канал. Докладът за холандския инженер се озовава на бюрото на полковник Уилям Фридман — тогава най-опитния американски експерт по дешифриране. Въпреки че не е хардуерен специалист, Фридман веднага оценява ползата от това нещо. Той си дава ясна сметка, че след войната неговата агенция, която по-късно е преименована в Национална агенция за сигурност, пак ще има работа с пробиването на чуждестранни кодове и шифри, както и в създаването на собствени такива. Възможността за създаване на тайни комуникационни връзки изглежда като дар Божи.

През 40-те и 50-те години АНС успява да наеме най-добрите математици и една от поставените им задачи е да работят с AT&T за създаването на универсална телефонна система, която да може да бъде използвана тайно от американските разузнавачи. По онова време AT&T е единственият истински конкурент на АНС в наемането на талантливи математици, а освен това компанията винаги е била основният снабдител с подобна техника на всички държавни учреждения. През 1955 година системата е създадена и срещу изненадващо скромна сума AT&T дава на света модел за телефонни системи, които се въвеждат в повечето страни. Скромната цена се обяснява с желанието на AT&T да направи системата конкурентоспособна на всяка друга подобна чужда система в сферата на международните комуникации. През 70-те години се въвеждат телефоните с бутони, при които избирането става по електронен път чрез контрол на честотите на кодовете, които са по-лесни за използване в електронните системи и много по-лесни за поддържане, отколкото предишните електромеханични стъпаловидни ключове, с които собственикът на погребалното бюро става баснословно богат. Те са и по-лесни за AT&T да обслужва нуждите на АНС. Оперативните системи, които са дадени за първи път на света от изследователската лаборатория на AT&T в Парсипани, Ню Джърси, се усъвършенстват ежегодно и в тях се въвеждат нови и нови подобрения за по-голяма ефективност на световните телефонни системи, за да се стигне до там, че те се използват почти в целия свят. Но в тези телефонни системи има шест редици бинарни кодове, чийто принцип на действие датира от времето на нацистката окупация на Холандия.

Мин приключи с въвеждането, извади диска и го остави в кошчето за отпадъци. Най-лесният начин да се отървеш от нещо, което се опитваш да скриеш, е да накараш противника си сам да го изнесе през централния, а не през задния вход.

В продължение на няколко часа, докато Мин изпълняваше обичайните си задължения, а Номури посети три търговски предприятия, за да им продава своите мощни компютри, не се случи нищо. Но в 19,45 часа всичко се промени.

По това време Мин вече се беше прибрала вкъщи. Беше дала свободна вечер на Номури. Трябваше да направи някои неща със съквартирантката си, за да не започне да става прекалено подозрителна. Гледаха телевизия, разговаряха, а тя мислеше за любовника си, но без да съзнава, усмивката не слизаше от лицето й. Изобщо не й мина през ум, че съквартирантката й моментално разбра каква е работата, но от любезност не засегна темата.

Компютърът на „Нипон електрик“ в офиса й отдавна беше преминал на автоматичен режим. Екранът на монитора не светеше, нито индикаторната светлинка в долния десен ъгъл на компютърната кутия, която при нормална работа беше зелена. Въведената по-рано през деня от нея софтуерна програма беше специално създадена за компютрите на „Нипон електрик“, които като всички подобни апарати бяха снабдени със специален код за ползване от производителя. Този код обаче беше известен на Националната агенция за сигурност.

Веднага след въвеждането програмата „Призрак“, както я бяха кръстили във Форт Мийд, щата Мериленд, се беше скрила в една специална ниша в оперативната система на „Нипон електрик“ — най-новия вариант на „Майкрософт Уиндоус“. Нишата беше създадена от един служител на „Майкрософт“, чийто любим чичо беше загинал над Северен Виетнам при полет с изтребител бомбардировач F-105, изпълнявайки патриотичния си дълг, без изобщо да е чувал за компанията на роднината си. Освен това тя беше абсолютен двойник на кода на „Нипон електрик“, така че беше напълно незабележима дори и при най-подробно проучване на целия код в компютъра, и то от опитен инженер-специалист по софтуерните програми.

„Призракът“ се залови веднага за работа, създавайки директория, в която файловете в компютъра на Мин бяха сортирани първо по датите на създаване и на промяна, а след това по техния вид. Той пренебрегна някои файлове, както и оперативната система. Не обърна внимание и на създадената от „Нипон електрик“ транскрибираща програма, която превръщаше латинските букви — в случая английските фонеми на говоримия китайски език — в съответните идеограми. Но „Призракът“ отдаде дължимото на графичните текстови файлове, които се бяха получили в резултат от използването на програмата. Тях той ги копира заедно с телефонните индикации, както и всички други текстови файлове в петгигабайтовия харддиск. Цялата операция отне на насочвания от „Призрака“ компютър 17,14 секунди, създавайки един голям самостоятелен файл.

За секунда и половина компютърът спря да работи, а след това отново се активизира. Компютрите на „Нипон електрик“ имаха вградени високоскоростни модеми. „Призракът“ ги активизира, обаче изключи техните миниговорители, за да не би някой да чуе, че се прехвърля информация. (Обикновено говорителите стояха включени като предохранителна мярка. Светлините, които показваха, че те работят, не се виждаха, защото модемът се намираше вътре в кутията на този вид компютри.) След това той набра (този термин все пак беше надживял времето на въртящите се шайби на телефоните) дванадесетцифров номер вместо обикновените седемцифрови номера, използвани в телефонната система на Пекин. Допълнителните пет цифри изпратиха търсещ сигнал на околосветско пътешествие в хардуера на централния сървър, който излезе оттам в едно място, определено две седмици преди това от инженерите на Форт Мийд, които, разбира се, нямаха никаква представа за какво е цялата работа, къде ще стане и кой участва в нея. Телефонът, който иззвъня на посочения номер — в действителност нямаше никакъв електронен, нито пък механичен звънец, — беше всъщност модемна линия, която премина през бюрото на Честър Номури и стигна до неговия изключително усъвършенстван лаптоп. Той не беше на „Нипон електрик“, защото в тази област, както и в повечето компютърни технологии, американците все още бяха най-добри.

В момента и Номури гледаше телевизия, макар че при него това бяха новините на Си Ен Ен, чрез които научаваше какво става у дома. След това той превключи на един японски сателитен канал, защото това беше част от прикритието му. Тази вечер даваха самурайски сериал, който той харесваше. По елементарност и тематика той много приличаше на уестърните, които заляха американската телевизия през 50-те години. Въпреки че беше образован човек и професионален разузнавач, Номури обичаше празните развлечения като всички останали. Звъненето го накара да извърне глава. Въпреки че софтуерът на неговия компютър беше същият като този в офиса на Мин, той беше оставил звуковото устройство включено, за да му покаже, че пристига информация. Триключовият код светна на екрана, за да му покаже точно за каква информация става дума и откъде идва тя.

„Да!“ — развълнува се агентът на ЦРУ, като удари силно с левия си юмрук дланта на дясната си ръка. Да! Имаше внедрен агент на проклетото място и това беше „уловът“ от операция „Зорге“. В горната част на екрана една стрелка сочеше, че данните се въвеждат с 57 000 бита в секунда. Бързината беше внушителна. Дано сега не стане някой гаф в местната телефонна система, някъде по линията между службата на Мин и разпределителния център или от центъра до апартамента му, помисли си Номури. Не би трябвало да има проблеми. Линията от офиса на Мин сигурно е първокачествена, защото обслужва партийна знаменитост, а и тази от разпределителния център до апартамента му също ще да е добра, защото вече беше получил много съобщения, повечето от които бяха от централата на „Нипон електрик“ в Токио. Те съдържаха и поздравления от фирмата, че беше успял да увеличи продажбите.

„Да, Чет, от теб излезе добър търговец“, каза си той, отивайки към кухнята. Реши, че заслужава едно питие за постижението си. Когато се върна, прехвърлянето на информацията още не беше приключило.

„По дяволите, колко ли дълго ще продължи?“, запита се той. После разбра, че това са графични текстови файлове, защото компютърът на Мин не беше запазил идеограмите във вид на букви, а като снимки, каквито всъщност бяха. Това правеше файловете по-дълги. Колко по-дълги успя да установи едва когато прехвърлянето приключи.

В другия край на електронната верига „Призракът“ се изключи, но това приличаше повече на съня на куче, което винаги е нащрек с едното ухо и знае кое време на деня е. Когато приключи прехвърлянето, „Призракът“ направи отметка във вътрешния си индекс на файловете. Беше изпратил всичко до този ден. Отсега нататък щеше да изпраща само новосъздадени файлове, а за това щеше да е нужно по-малко време и прехвърлянето щеше да става по-бързо, но пак само вечер, деветдесет и пет минути след като компютърът спре да работи и само когато е на автоматичен режим. Тези предпазни мерки бяха предварително програмирани.

— Мама му стара — възкликна Номури, когато видя колко дълга е получената информация. Във вид на снимки това щяха да бъдат порнографските изпълнения на почти всички проститутки в Хонконг. Работата обаче беше свършена само наполовина. Той включи собствената си програма и избра папката „Предпочитания“, която я контролираше. Вече беше проверил устройството за автоматично закодиране. В неговия компютър буквално всичко беше кодирано, което по принцип се обясняваше със съхранението на търговски и бизнестайни. Японските фирми бяха известни с това, че обичат да засекретяват търговските си операции. В случая обаче някои файлове бяха засекретени по-надеждно от другите. Тези, които изпрати „Призракът“, бяха подложени на специална обработка от една създадена по математически път кодираща система, чийто ключ беше цели 512 бита, плюс един произволен елемент, който Номури не можеше да повтори. Всичко това беше в допълнение към цифровата му парола — 51240 — уличният номер на първата му „бройка“ в източната част на Лос Анджелис.

Програмата беше нещо като първи братовчед на тази, която беше дал на Мин. Сега тя се свърза с местния клон на Интернет и изпрати дълъг имейл на следния адрес: [email protected]. Мрежата „brownienet“ беше създадена специално за фурни и фурнаджии — професионалисти и аматьори, които искаха да си разменят рецепти. Често пъти абонатите изпращаха и снимки на произведенията си, които другите можеха да си извадят, а това обясняваше защо понякога файловете бяха твърде дълги. Фотографите са известни с лакомията си за повече байтове и по-вече пространство в харддиска.

Мери Патриша Фоли беше изпратила в мрежата своята собствена, доста сполучлива рецепта за френски ябълков пай заедно със снимка, направена от по-големия й син с неговия електронен фотоапарат. Тя го стори не толкова от желание за още по-добро прикритие, колкото от чисто женска гордост, предизвикана от нейните готварски умения, след като една вечер прекара цял час в разглеждане на рецепти на други абонати. Преди няколко седмици беше изпробвала една на домакиня от Мичиган, която не беше лоша, но не беше и нещо особено. В следващите няколко седмици се канеше да опита рецепти за приготовление на хляб, които й се видяха интересни.

Номури изпрати сутринта имейла си до Pat Bakery^[1], напълно реално и законно съществуващ бизнес, на три пресечки от сградата на законодателния орган в Медисън, щата Уискънсин. Всъщност неин собственик бяха един бивш сътрудник на дирекция „Наука и техника“ при ЦРУ, сега пенсионер, и жена му, която беше още твърде млада, за да се занимава с плетки. Тя беше създала това кътче в Интернет, плащайки номиналната такса, след което веднага забрави за него, както и за почти всичко друго, което някога беше правила в Ленгли.

— За вас има поща — съобщи компютърът, когато Мери Пат реши да провери какво има на пощенския й адрес в Интернет. Използваше една нова програма за електронна поща, „Пони-експрес“. Тя подаде съответната команда за прехвърляне на информацията и видя електронния адрес на изпращача — cgoodjadecastle.com. Името беше Гънсмоук. Верният сакат приятел на маршал Дилън се казваше Честър Гуд.

На екрана се появи надпис — ПРЕХВЪРЛЯНЕ. Посочваше се и колко дълго ще продължи то — 47 минути…!

— Кучият му син — прошепна шефката на дирекция „Операции“ и вдигна телефона. Натисна един бутон и изчака секунда, за да чуе гласа. — Ед, по-добре ела тук да видиш нещо…

— Добре, скъпа, след минутка.

Директорът на Централното разузнавателно управление влезе с чашата си със сутрешното кафе в ръка и за първи път през двадесет и трите години от техния брак видя жена си, отдръпнала се назад в стола, далеч от монитора на компютъра. По това време на деня тази поза беше твърде необичайна за Мери Пат. Просто беше нетипична за нея.

— От японския ни приятел ли е? — попита Ед жена си.

— Така изглежда — отвърна тя.

— Дълго ли е?

— Много. Предполагам, че Честър е доста добър в леглото.

— Кой ли го е обучавал?

— Който и да е, трябва да го докараме във Фермата, за да предаде уменията си. Между другото, и ти можеш да изкараш курса, скъпи — каза тя, поглеждайки дяволито мъжа си.

— Това оплакване ли е?

— Човек винаги може да научи нещо повече, а и аз трябва да сваля някое и друго кило — добави тя, за да не му даде възможност да се доизкаже. Той се дразнеше, когато правеше така. Обаче не и този път. Сега докосна нежно лицето й, докато екранът показваше, че до края на прехвърлянето на информацията остават тридесет и четири минути.

— Кой човек във Форт Мийд е създал програмите „Призрак“?

— Наели са фирма за компютърни игри, т.е. сключили са договор с човек от такава фирма — поправи се госпожа Фоли. — Платили са му 450 хиляди долара за тази работа.

Това беше повече, отколкото директорът на ЦРУ и заместник-директорката, отговаряща за оперативната дейност, печелеха общо на година поради федералните ограничения, които не позволяваха на федералните служители да вземат повече от член на Конгреса. Те се страхуваха да увеличат заплатите си, за да не обидят избирателите.

— Скъпа, обади ми се, когато прехвърлянето свърши.

— Кой е най-добрият ни специалист по китайски?

— Джошуа Сиърс, д-р по философия в университета в Бъркли, Калифорния, завеждащ китайската секция в дирекция „Информация“. Обаче казват, че човекът на АНС е по-добър, когато става дума за лингвистични нюанси. Името му е Виктор Ван — обясни директорът на ЦРУ.

— Можем ли да му имаме доверие?

Недоверието към етническите китайци в системата за национална сигурност на Америка напоследък беше доста силно.

— Дявол знае. Известно ти е, че трябва да се доверим на някого, а през последните осем години сме прибягвали до услугите на този Ван най-малко по два пъти годишно. Китайските комуняги не могат да компрометират всеки американец от китайски произход. Ван е трето поколение американец, служил е като офицер във военновъздушните сили, във базата Райт-Патерсън и сведенията за работата му в АНС са отлични. Том Портър твърди, че е много добър.

— Добре, нека разбера за какво става дума в информацията. След това ще накараме Сиърс да я прегледа и ако се наложи, може би ще поговорим с този Ван. Не забравяй, Еди, че в дъното на тази работа стоят един разузнавач на име Номури и една чужденка с две очи…

Съпругът й я прекъсна с махване на ръка.

— И с две уши. Знам, скъпа. И ние сме минали по този път. Правили сме го преди. — И той, и жена му не обичаха да си спомнят много често за онова време. Да запази живота на агента си беше толкова важно за едно разузнаване, колкото за инвеститора да не загуби капитала си.

В продължение на двадесет минути Мери Пат обърна гръб на компютъра си и се залови с прегледа на обичайните съобщения, които бяха донасяни на ръка от куриерската служба „Меркурий“ в приземния етаж на старата сграда на управлението. Тази работа не беше никак лека, но необходима, защото тайната служба на ЦРУ ръководеше агенти и операции из целия свят. Поне се опитва да ги ръководи, коригира се Мери Пат. Нейната задача беше да укрепи отново Оперативната дирекция, да възстанови нейната агентурна мрежа по света „Хуминт“, която пострада много през 70-те години и сега бавно се връщаше към живот. Това не беше шега работа дори за експерт в тази област. Обаче Честър Номури беше един от любимците й. Преди години тя го беше забелязала във Фермата и беше разбрала, че той има талант, способности и мотивация. За него шпионажът беше призвание, като службата на Бога за духовенството, нещо важно за страната му и същевременно толкова забавно, колкото киното за Джак Никълсън. Навремето Мери Пат си беше казала, че ако усетът и способностите му бъдат използвани правилно, от него ще излезе добър разузнавач. Очевидно сега Номури оправдаваше очакванията й. Страхотно. За първи път ЦРУ имаше внедрен агент в Политбюро на комунистически Китай, а това наистина беше голямо постижение. Може би дори руснаците не можеха да се похвалят с подобно нещо, а руското разузнаваше си го биваше.

— Файлът свърши — обяви електронният глас на компютъра. Това я накара да се завърти в стола си. Директорката на Оперативната дирекция първо запамети новополучения файл в още един харддиск, а след това в диска, който наричаха „тостер“, защото влизаше и излизаше от кутията като филия. След като свърши тази работа, тя изписа цифрите на дешифриращия код — 51240. Нямаше представа защо Номури беше избрал точно тях, но това не беше необходимо, поне дотогава, докато никой друг не ги знаеше. След като изписа петте цифри и натисна клавиша ВРЪЩАНЕ, петте икони се промениха. Те се подредиха по реда на въвеждането и Мери Пат избра първата. Появи се страница, пълна с китайски идеограми. Като ги видя, Мери Пат вдигна телефона и натисна бутона на секретарката си.

— Д-р Джошуа Сиърс, дирекция „Информация“, китайска секция. Моля те, кажи му да дойде веднага при мен.

Изминаха шест безкрайно дълги минути. Мери Патриша Камински Фоли не беше от онези жени, които се разтреперват лесно, но случаят беше точно такъв. Това, което се виждаше на екрана на монитора, й приличаше на нещо, което би се получило, ако се натопят краката на няколко пияни петли в мастило и след това ги пуснат да се разхождат върху бял лист хартия. Но тези образи съдържаха думи и мисли. Това бяха тайни думи и мисли. Върху екрана й стоеше една възможност да прочете мислите на противника. Беше все едно, че си спечелил световното първенство по покер в Лас Вегас, но далеч по-важно. Беше нещо, с което се печелят войни и историята поема по друг път, различен от този, който очакват основните играчи, и точно това беше ценното на шпионажа и смисълът на съществуването му, защото съдбата на цели държави зависеше от такива неща — в случая се беше оказало, че съдбата на определени държави беше изпаднала в зависимост от оная работа на Номури, както и от това колко добре си беше послужил с нея, помисли си госпожа Фоли. Колко безпардонно откачен е този свят. Как, по дяволите, би могъл да разбере това един историк? Как да му обясниш колко е важно прелъстяването на някаква си нищо и никаква секретарка, на една модернизирала се селянка, чиято задача е просто да записва мислите на шефа си, но след като е била компрометирана от него, е направила тези мисли достояние на други и с това е променила хода на историята така рязко, както едно завъртане на руля може да промени курса на някой голям кораб. За заместник-директорката, отговаряща за оперативната дейност на Централното разузнавателно управление, този миг беше равен на онзи, когато роди децата си. Целият смисъл на професионалната й дейност лежеше в черно-белите идеограми, които виждаше на екрана на монитора си, а тя не можеше да разчете проклетите драсканици. Лингвистичните й способности се бяха оказали достатъчни да преподава руска литература в Московския държавен университет, но единствените думи на китайски бяха чоп суй и моо гоо гай пан.

— Госпожо Фоли? — През вратата надникна нечия глава. Аз съм Джош Сиърс. — Беше на около петдесет години, висок, с оредяла, доста побеляла коса и кафяви очи. Сигурно прекарва доста време долу в кафенето, помисли си заместник-директорката на ЦРУ.

— Моля, влезте, д-р Сиърс. Имам нужда да ми преведете нещо.

— Разбира се — отвърна той и се отпусна на един стол. Изчака, докато заместник-директорката принтира няколко страници на лазерния си принтер и ги пое.

— И така. Тук пише 21 март, Пекин, хм, сградата на Министерския съвет. Министър Фан разговаря с министър Цзян. — Сиърс хвърли бърз поглед надолу по страницата. — Госпожо Фоли, това нещо тук направо пари. Обсъждат възможността Иран, т.е. някогашната Република Иран да заграби всички петролни находища в Персийския залив и какво отражение би имало това върху Китай. Цзян е оптимистично настроен, но предпазлив. Фан е скептичен… О, това са паметни бележки, нали? Бележките на Фан за неговия разговор с Цзян.

— Тези имена говорят ли ви нещо?

— И двамата са министри без портфейл. И двамата са членове на Политбюро, без да имат преки министерски задължения. Това означава, че се ползват с доверието на председателя, т.е. премиера на КНР Ху Кунпяо. Това продължава повече от тридесет години, още от времето на Мао и Джоу^[2]. Както знаете, китайците държат на дългогодишните отношения. Това не е приятелство, както ние го разбираме, а партньорство. Така им е по-удобно. Също като при играта на покер. Знаеш похватите и възможностите на другия, а това означава продължителна и спокойна игра. Може и да не спечелиш много, но няма да ти вземат и ризата от гърба.

— Те хазартни играчи ли са?

— Този документ го показва. Ние подозирахме, че КНР стоеше зад играта на аятолах Даряеи, но те никога не изразиха публично подкрепата си. От беглия прочит на тези страници се вижда, че архитектът на тази работа е този Цзян. Той е отговорен и за онази игра на японците. Опитвали сме се да научим нещо повече за Цзян, а и за Фан, но без особен успех. До каква степен трябва да бъда осведомен за всичко това? — попита той, показвайки страницата.

— Това е кодово название — отвърна Мери Пат. Според федералните правила „свръхсекретно“ беше най-високата степен за класификация, но в действителност имаше и по-секретни неща, които се наричаха „програми за специален достъп“ и се обозначаваха с кодови названия. — Тази се нарича „Зорге“. — Не беше нужно да казва, че той не трябва да говори за нея с никого. Такова нещо му беше забранено дори насън. Тя не спомена и за това, че с операция „Зорге“ Сиърс може да се издигне доста по-нагоре по бюрократичната стълба в ЦРУ.

— Ясно — кимна той. — Какво можете да ми кажете?

— Това тук са паметни бележки за разговори между Фан и Цзян и вероятно с други министри. Намерихме начин да влезем в техния документален архив. Считаме, че документите са истински — заключи Мери Пат.

Сиърс се досещаше, че не му се казва с какви източници и методи е осигурена тази документация, но това беше естествено. Като заемащ важен пост в дирекция „Информация“, неговата работа беше да анализира стойността на стигащите до него сведения от различни източници, в случая от Оперативната дирекция. Ако те не бяха достоверни и неговата оценка нямаше да бъде реалистична, но госпожа Фоли току-що му беше казала, че той няма да бъде отговорен за тяхната достоверност. Обаче въпреки това в една-две паметни бележки за вътрешно ползване той щеше да постави под известно съмнение автентичността на документа, просто за да си покрие задника.

— Добре, госпожо. Това, което имаме тук, си е чист нитроглицерин. Имахме подозрения, но сега те се потвърдиха. Това означава, че президентът Райън е действал правилно, когато даде дипломатическо признание на Тайван. КНР си го е заслужила. Те са били в заговор за водене на агресивна война и тъй като ние бяхме замесени в нея, можем да кажем, че са заговорничели против нас, и то на два пъти. Ще проверим дали в някой друг от тези документи не се споменава и за японската авантюра. Сигурно си спомняте, че японските индустриалци изрично споменаваха името на този Цзян. Това не можеше да се приеме като стопроцентово доказателство, но ако документите го потвърдят, с такова нещо можеш да излезеш в съда. Госпожо Фоли, този източник си го бива.

— Каква е вашата преценка?

— Изглежда ми истински — отвърна аналитикът, след като отново прочете страницата. Звучи като разговор. Не се забелязва някаква предпазливост, официална дипломатичност, не прилича дори на разговор насаме между министри. Звучи така, както би трябвало да изглеждат едни частни паметни бележки за неофициални разговори по политически въпроси между двама колеги с висш ранг.

— Имаме ли някакви начини да препотвърдим достоверността им?

Той веднага поклати глава.

— Не. Не разполагаме с много сведения за тези двамата. Знаете, че за Цзян имаме преценката на държавния секретар Адлер от онази дипломатическа совалка, след като беше свален самолетът „Еърбъс“. Тя убедително потвърди казаното от онзи Ямата пред японската полиция и от нашите хора от ФБР, че китайците са ги подтикнали към конфликта с нас, а и защо са го направили. КНР е хвърлила око на Източен Сибир — припомни й Сиърс, показвайки, че е наясно с политиката и целите на Пекин. — За Фан Ган разполагаме само със снимки от приеми. На тях се вижда как пийва мао тай, облечен е в маоистка куртка, а благата усмивка, както и на повечето китайски ръководители, не слиза от лицето му. Знаем, че е гъст с Ху, разправят се истории, че обича да се забавлява със секретарките си, но повечето от тях правят същото и това е всичко.

Сиърс беше достатъчно деликатен да не й припомни, че забавленията със секретарки са недостатък не само на китайците.

— И така, какво е мнението ни за тях?

— За Фан и Цзян ли? И двамата са министри без портфейл. Това означава, че са вътрешни хора, може би дори нещо като помощник-треньори. Премиерът Ху се вслушва в съветите им. Те са със статут членове на Политбюро с право на глас, а това значи, че са запознати с всички важни въпроси и решенията за тях се приемат с техните гласове. Те не вземат политическите решения, но играят важна роля в тяхното определяне. Всеки министър е наясно с това, а те знаят всичко за всички. От дълго време са в китайските ръководни среди. И двамата са някъде около седемдесетте, но в Китай с възрастта хората не стават по-безобидни, както е в Америка. И двамата са идеологически безупречни, т.е. вероятно са убедени комунисти. Това е предпоставка за известна безсърдечност, а към нея трябва да се прибави и напредналата им възраст. На седемдесет и пет смъртта е нещо напълно реално. Не знаеш колко още ти остава, а тези хора не вярват в задгробния живот. Така че каквито цели имат те, би трябвало да побързат за постигането им.

— Марксизмът и хуманността не вървят много ръка за ръка, нали?

Сиърс поклати глава.

— Никак. Дори обратното, това е идеология, която не цени много човешкия живот, както е у нас.

— Добре. Благодаря за информацията. Ето. — Тя му подаде десет страници. — След обяд искам писмената ви оценка. С каквото и да се занимавате сега, операция „Зорге“ е по-важна.

За д-р Сиърс това означаваше задача, поставена от „седмия етаж“. Щеше да работи пряко за директорите. Той имаше свой кабинет и компютър, който не беше свързан с никакви телефонни линии, дори и с тези от вътрешната мрежа. Сиърс мушна листовете в джоба на сакото си и тръгна, като остави Мери Пат загледана във високия от пода до тавана прозорец да обмисля каква да бъде следващата й стъпка. Това трябваше да реши Ед, обаче подобни неща се решаваха колегиално, особено след като директорът на ЦРУ ти е съпруг. Време беше да отиде при него.

Кабинетът на директора беше дълъг и сравнително тесен, а бюрото му беше близо до вратата, далеч от местата за сядане. Мери Пат се настани в едно кресло срещу него.

— Е, какво се оказа? — попита той, като се досещаше за причината, която я беше накарала да го посети.

— Проявихме изключителна далновидност, когато назовахме тази операция „Зорге“. Тя наистина е нещо подобно.

Тъй като сведенията, които Рихард Зорге изпращаше от Токио на Москва, можеха да спасят Съветския съюз през 1941 година, очите на Ед Фоли леко се разшириха.

— Кой го видя?

— Сиърс. Между другото, изглежда че доста си разбира от работата. Никога преди не бях разговаряла с него.

— Хари го харесва — отбеляза Ед, имайки предвид Хари Хол, сегашният заместник-директор, който в момента беше в Европа. — Както и да е, значи той твърди, че информацията е добра?

Тя кимна, запазвайки сериозното си изражение.

— Да, Еди.

— Трябва ли да се видим с Джак? — Не биха могли да не докладват такова нещо на президента. — Дали да не изчакаме до утре?

— Мен ме устройва. — Всеки правителствен служител щеше да намери място в програмата си, за да отиде до Белия дом.

— Еди, кои трябва да знаят?

— Добър въпрос. Джак със сигурност. Може би и вицепрезидентът. Аз го харесвам — каза директорът на ЦРУ, — въпреки че обикновено не го замесваме с подобни неща. Също може би и държавният секретар и министърът на отбраната, а вероятно и Бен Гудли. Мери, знаеш какъв е проблемът с такива работи.

Това беше най-старият и най-често срещащ се проблем, когато ставаше въпрос за много важна информация от разузнаването. Ако за нея знаят твърде много хора, съществува риск тя да не се запази в тайна, което означаваше източникът да бъде ликвидиран, а това щеше да убие гъската, която снасяше златните яйца. От друга страна, ако не се възползваш от нея, все едно, че нямаш яйцата. Да се тегли разграничителната черта в оперативното разузнаване беше много деликатна работа. Човек никога не знае къде е мястото, през което тя трябва да премине. Трябва да внимаваш и за начините, по които ще я разпространиш сред останалите. Ако я изпратиш в кодиран вид от едно до друго място, какво би станало, в случай че лошите момчета пробият кодиращата система? АНС се кълне, че нейните системи, особено „Тапданс“, са непробиваеми, но навремето и германците мислеха така за своята „Енигма“.

Почти толкова опасно беше да се предаде информацията на ръка на някой висш правителствен служител. Тези копелета бяха много приказливи. Те живеят от това. Обичат да разгласяват тайни. Техният живот зависи от това да показват колко важно място заемат, а това място в окръг Колумбия означаваше да знаеш нещо, което другите не знаят. В тази част на Америка разменната монета беше информацията. Хубавото в случая беше, че президентът Райън беше наясно с тези неща. Беше работил в ЦРУ и беше стигнал до поста заместник-директор, така че той знаеше цената на мерките за сигурност. Същото вероятно се отнасяше и за вицепрезидента Джексън, който беше бивш летец от военноморските сили. Сигурно беше виждал как загиват хора поради лошо разузнаване. Скот Адлер беше дипломат и вероятно също беше наясно с тези неща. Уважаваният министър на отбраната Тони Бретано работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ, както всички военни министри преди него, и сигурно също можеха да му имат доверие. Бен Гудли беше съветник на президента по въпросите на националната сигурност и като такъв не можеше да бъде изключен лесно. Колко ставаха общо? Двама в Пекин. В Ленгли — директорът и тримата му заместници, плюс Сиърс от дирекция „Информация“. Това прави седем души. След това президентът, вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната и Бен Гудли. Стават дванадесет. Дванадесет души бяха прекалено много, особено пък в град, в който беше валидна поговорката, че ако за едно нещо знаят двама души, то престава да бъде тайна. Обаче целият смисъл в съществуването на ЦРУ беше тъкмо заради подобна информация.

— Измисли име на източника — нареди Фоли на жена си.

— За момента „Пойна птичка“ ще е достатъчно. — Мери Пат имаше слабост да назовава агентите като птици. Беше възприела този навик още от времето на псевдонима „Кардинал“.

— Става. Донеси ми преводите, когато бъдат готови.

— Разбира се, скъпото ми мъжленце. — Тя се наведе през бюрото на мъжа си и го целуна, преди да се отправи към кабинета си.

Когато пристигна там, Мери Пат отвори в компютъра си файла на „Зорге“ и си даде сметка, че трябва да го смени. Дори името на този секретен файл трябваше да бъде повече от суперсекретно. След това преброи страниците, като ги отмяташе в един бележник до компютъра.

Всичките 1 349 страници РЕЦЕПТИ ПОЛУЧЕНИ, написа тя в отговора си до [email protected]. ЩЕ ПРЕГЛЕДАМ РЕЦЕПТИТЕ. МНОГО БЛАГОДАРЯ. МЕРИ. Тя натисна ентъра и съобщението замина през електронната плетеница на Интернет. „Хиляда триста четиридесет и девет страници“, каза си заместник-директорката. Това щеше да създаде доста работа на аналитиците. В старата сграда на Управлението те щяха да имат достъп до откъслеци от материала на „Зорге“, които щяха да бъда засекретени с други временни кодови наименования, избрани произволно от компютъра в приземния етаж, но само Сиърс щеше да знае за какво става дума, а и той самият не знаеше цялата истина. Това, което знаеше може би,… най-вероятно… щеше да бъде достатъчно да бъде убита онази жена Мин, ако от Министерството на държавната сигурност разберяха кой е получил достъп до информацията. Във Вашингтон можеха да предприемат някои стъпки, за да я защитят, но нямаше да могат да сторят много нещо.

 

 

Номури се събуди рано в апартамента си в Пекин и второто нещо, което направи, беше да провери електронната си поща. То беше там, седмо поред в списъка. Беше изпратено от patsbakery&brownienet.com. Той набра декодиращата система и изписа ключа… Така, всички страници бяха получени. Това беше добре. Номури извлече съобщението, което беше изпратил до кошчето за „изтриване на информация“, където това произведение на фирмата „Нортън Утилитис“ не само изтри файловете, но и пет пъти изтърка по електронен път сегментите на диска, където те временно бяха престояли. По такъв начин никога нямаше да можеше да бъдат възстановени, независимо какви умения щяха да бъдат приложени. След това той унищожи и следите, че изобщо беше изпращал имейл до brownienet. Сега нямаше никакво доказателство, че е направил каквото и да било, освен ако телефонната му линия не се подслушваше, а това според него беше малко вероятно. Дори и да беше така, данните бяха кодирани, а след като бяха унищожени, не можеше да се възстановят. Сега единствените опасности, свързани с операцията, бяха за Мин. Неговото участие в нея като неин шеф беше елиминирано от начина, по който компютърът й се беше свързал с неговия, а отсега нататък тези съобщения щяха да бъдат изпращани автоматично на brownienet и щяха да бъдат изтривани по същия начин за секунди. Сега щеше да е нужна много изобретателна операция на контраразузнаването, за да докажат, че е замесен.