Том Кланси
Мечката и драконът (4)

3.
Проблемите на богатите

Проблемът беше свързан с търговията, т.е. не беше от предпочитаните от президента. Но стигнал до това ниво, всеки въпрос получаваше достатъчно изкривявания, така че дори тези, с които си мислиш, че си запознат, в най-добрия случай изглеждаха твърде странно, а в най-лошия — чужди и непонятни.

— Джордж? — каза Райън на своя министър на финансите Джордж Уинстън.

— Да, господин през…

— По дяволите, Джордж! — В яда си президентът за малко щеше да разсипе кафето си.

— Добре де, добре — съгласи се министърът на финансите. — Трудно е да стане тази работа… Джак. — Президентските официалности бяха омръзнали на Райън и той беше въвел правилото, че тук, в Овалния кабинет, името му е Джак поне за хората от най-вътрешния кръг, към който принадлежеше и Уинстън. На няколко пъти Райън се беше пошегувал, че когато напусне този мраморен затвор, може да се наложи да се върне обратно в Ню Йорк, за да работи на „Уолстрийт“ за Търговеца, както наричаха в службата за охрана министъра на финансите, и да си разменят ролите. След като напуснеше президентството, нещо, за което, както се говореше, Джак се молеше горещо на Бога всяка нощ, щеше да се наложи да си намери някъде добре платена работа, а търговията беше добро място за тази цел. Уинстън си припомни, че Райън беше показал редки способности в това отношение. Последната му такава проява беше една калифорнийска фирма, която се казваше „Силиконовата академия“ — една от многото компютърни компании, но единствената, към която Райън беше проявил интерес. Той така умело беше помогнал на тази фирма да се утвърди на пазара, че стойността на личните му акции в САЛК — нейният символ на борсата — сега се оценяваше на осемдесет милиона долара и Райън се превърна в най-богатия американски президент в историята. Това беше нещо, за което отличаващият се с остър политически нюх шеф на президентската канцелария Арнолд ван Дам не говореше пред представителите на медиите, които по принцип гледаха на всеки богат човек като на разбойнически главатар с изключение, разбира се, на собствениците на вестници и на телевизионни компании, които без съмнение бяха най-почтените граждани. Забележителното е, че това не беше много известно и сред твърде затвореното общество на големите акули на „Уолстрийт“. Ако някога му се наложеше да се върне там, престижът на Райън щеше да бъде достатъчен да му спечели пари, както си лежи в леглото у дома. При това, както самият Уинстън не криеше, тези пари бяха спечелени от Райън по честен начин, каквото и да биха си помислили онези хрътки от средствата за информация.

— Китай ли е? — попита Джак.

— Да, шефе — потвърди Уинстън и кимна с глава. „Шефе“ беше обръщение, което Райън можеше да преглътне, още повече, че в службата за охрана, която беше част от Министерството на финансите на Уинстън, помежду си също го употребяваха, когато ставаше дума за човека, когото се бяха заклели, че ще защитават. — Имат малък проблем с ликвидностите и се опитват да го разрешат чрез нас.

— Колко малък? — попита президентът на Съединените щати.

— Ами изглежда, че ще е някъде около седемдесет милиарда долара.

— Това са, както казваме, истински пари, нали така?

Джордж Уинстън кимна.

— Всичко, което започва с буквата „М“, е достатъчно истинско и това е малко по-добре, отколкото шест „М“ на месец.

— За какво им трябват?

— Не е напълно ясно, но голяма част от тях вероятно ще бъдат за военни цели. Сега онези от френската оръжейна промишленост са много стиснати, след като британците развалиха сделката с реактивните двигатели от „Ролс Ройс“.

Президентът кимна и погледна записките пред себе си.

— Да, Базил разубедил министър-председателя да не сключва сделката. — Ставаше дума за сър Базил Чарлстън, шеф на британското разузнаване, понякога (погрешно) наричано МИ-6. Базил беше стар приятел на Райън още от времето, когато той беше в ЦРУ. — Това беше твърде добър ход.

— Да, но нашите приятели в Париж, изглежда, не са на това мнение.

— Нещо типично за тях — съгласи се Райън. Двойният стандарт беше нещо типично при работата с французите. За някои неща те не се проявяваха като истински съюзници, а за други постъпваха точно така. Райън трудно определяше логиката, по която французите сменяха позицията си. — В края на краищата нали затова имам Държавен департамент… Значи според теб Китайската народна република отново укрепва въоръжените си сили?

— Има нещо такова, но, изглежда, не се отнася до военния й флот, което донякъде успокоява нашите приятели от Тайван.

Това беше една от външнополитическите инициативи на президента Райън след края на въоръжената конфронтация с несъществуващата вече Обединена ислямска република, която сега отново беше разделена на държавите Иран и Ирак. Поне засега отношенията между тях бяха мирни. Истинската причина за признаването на Тайван никога не беше станала публично достояние. За Райън и неговия държавен секретар Скот Адлер беше станало ясно, че Китайската народна република има пръст във втората война в Персийския залив, а вероятно и в конфликта с Япония преди това. Каква беше истинската причина? Някои хора от ЦРУ бяха на мнение, че Китай е хвърлил око на богатите минерални ресурси на Източен Сибир. На тази мисъл навеждаха засичанията на телефонни разговори и достъпа до електронната поща на японските индустриалци, които успяха да променят дотолкова външнополитическия курс на страната си, че да се стигне до не съвсем открит сблъсък с Америка. Те говореха за Сибир като за „Северния ресурсен район“, връщайки се към времето, когато едно предишно поколение японски стратези наричаше Южна Азия „Южния ресурсен район“. Това беше част от друг конфликт, известен в историята като Втората световна война. Райън и Адлер бяха единодушни, че на тази задкулисна игра на Китайската народна република трябва да се отговори с контрамерки, а освен това тайванската Република Китай беше демокрация с правителство, избрано от народа на този остров, а това беше нещо, което Америка трябваше да уважава.

— Би било по-добре, ако бяха започнали да укрепват военноморския си флот и да заплашат Тайван. Ние сме в по-добра позиция да се противопоставим на това, отколкото на…

— Така ли мислиш? — прекъсна го министърът на финансите.

— Руснаците си го мислят — каза Джак.

— Тогава защо руснаците продават на китайците толкова много военна техника? — настоя Уинстън. — Няма логика!

— Джордж, няма такова правило, че всичко в света трябва да се подчинява на логиката. — Беше един от любимите афоризми на Райън. — Това е едно от нещата, които се научават в разузнаването. Отгатни кой е бил най-големият търговски партньор на Германия през 1938 година?

Министърът се подготви за удара още преди да е нанесен.

— Франция?

— Правилно — кимна Райън. — След това през 1941–1942 германците имаха оживена търговия с руснаците. Обаче и тогава това не помогна.

— А всички твърдят, че търговията спомага за поддържане на по-добри отношения между държавите — отбеляза министърът.

— Между народите може би. Но не забравяй, че правителствата се ръководят повече от интереси, отколкото от принципи… поне по-примитивните, онези, които все още не са стигнали до друго убеждение.

— Като например Китайската народна република.

Този път беше ред на Райън да кимне с глава.

— Да, Джордж, като онези копеленца в Пекин. Те управляват държава от един милиард души, обаче го правят така, като че са новопоявил се Калигула. Никой никога не им е казвал, че техен дълг е да се грижат за интересите на народа, който управляват. Е, може би това последното не е съвсем вярно — допусна в изблик на щедрост Райън. — Те взеха този голям и перфектен като теория модел, създаден от Карл Маркс и доусъвършенстван от Ленин, и го приложиха в страната си чрез оня трътлест тип с перверзни сексуални наклонности Мао.

— Перверзни?

— Ами, да — повтори Райън — Сведенията за това са в Ленгли. Мао е обичал девственици, и то колкото може по-млади. Може би му е харесвало да вижда страха в техните малки момински очички, поне така мисли един консултант-психиатър. Харесвало му е да изнасилва не толкова заради секса, колкото като проява на могъществото си. Предполагам, че би могло да е дори и по-лошо. Поне са били момичета — отбеляза Райън. — Исторически погледнато, техните схващания за тези неща са били винаги по-либерални от нашите. — Той поклати глава. — Би трябвало да видиш справките, които получавам преди посещението на някоя чуждестранна знаменитост, и да видиш какво знаем за личните им навици.

— А дали трябва да знам? — попита с усмивка министърът.

Президентът се намръщи.

— Вероятно не. Понякога и на мен ми се иска да не ми дават тези неща. Предлагаш им да седнат тук, в този кабинет, те се държат очарователно и делово, а през цялото време гледаш да откриеш в тях я рога, я копита. — Това, разбира се, ти пречи да се концентрираш, но общото мнение е, че както при големи залози на покер колкото повече знаеш за онзи, който стои срещу теб, толкова по-добре, дори това да те кара да повърнеш точно по време на церемонията по посрещането на южната поляна пред Белия дом. Обаче това е да си президент, напомни на себе си Райън. А хората се бият като тигри, за да се докопат до поста. И сигурно пак ще го сторят, каза си президентът на Съединените щати, когато си отида. Така че твоята работа, Джак, е да защитаваш страната си от онзи плъх, който иска да се добере до мястото, където се пази най-хубавото сирене. Райън отново поклати глава. Толкова много съмнения. Въпросът не беше в това, че те никога не изчезваха напълно. Тъкмо обратното, през цялото време ставаха все по-големи. Странното беше, че той разбираше мотивите на всяка своя най-малка стъпка, довела го до този кабинет, но въпреки това по няколко пъти на час се питаше как, по дяволите, се озовах на това място… и как ще се измъкна оттук. Нищо не го оправдаваше. Сам се беше кандидатирал за президентския пост, ако можеше да се каже така (Арни ван Дам например не би заявил подобно нещо), но отговаряше на всички конституционни изисквания — факт, с който беше съгласен всеки юрист в страната и който се изтъкваше до втръсване от всяка по-голяма телевизионна компания. Тогава не гледах много телевизия, спомни си Джак. Обаче нещата се свеждаха до едно нещо: Много често хората, с които си имаше работа като президент, бяха от онези, които никога не би поканил на гости вкъщи по собствена воля. Това нямаше нищо общо например с липсата на обноски или на личен чар. Точно обратното: те ги имаха в изобилие. Едно от нещата, които Арни беше казал на Джак още в един по-ранен етап, беше, че главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели.

— А какво знаем за нашите китайски езичници? — попита Уинстън. — Имам предвид сегашните.

— Не много, обаче работим по въпроса. ЦРУ ще трябва да измине още дълъг път в тази насока, но началото е сложено. Все още получаваме сведения от засечени техни телефонни разговори. Телефонната им система допуска пробиви, а и те използват много често мобифоните си, без да засекретяват разговорите. Някои от тях си падат повече по живота, отколкото е препоръчително, но до този момент не сме научили за нищо скандално. Доста от тях имат секретарки, които са в много близки отношения с началниците си.

Министърът на търговията се сдържа да не се разсмее.

— Е, това е доста често явление не само в Пекин, а и тук.

— Дори и на „Уолстрийт“? — повдигна артистично вежди Джак.

— Не мога да го твърдя със сигурност, но от време на време чувам разни слухове — отвърна с усмивка Уинстън.

И дори точно тук, в този кабинет, спомни си Райън. Разбира се, килимът, а и цялата мебелировка, с изключение на президентското бюро, бяха сменени отдавна. Един от проблемите, свързани с тази работа, е товарът, който стоварват върху гърба ти предишните обитатели. Твърдят, че паметта на обществеността е къса, но това не беше вярно. Особено когато чуваш шушуканията, следвани от усмивки, многозначителни погледи и някои случайни жестове, които те карат да се чувстваш мръсен и обект на присмех. Не можеш да направиш нищо друго, освен да си живееш живота колкото е възможно по-добре. Но дори и тогава най-доброто, на което можеш да се надяваш, е хората да си помислят, че си достатъчно хитър, за да не те заловят на местопрестъплението. Общото мнение е: „Всички го правят.“ Един от проблемите да живееш в свободна страна беше, че всеки извън това място (този затвор) може да измисли и да каже каквото му хрумне. А Райън дори нямаше правото, което имаше всеки друг гражданин — да фрасне някой тъпанар, който е казал нещо по негов адрес и не желае да върне думите си назад. Не беше честно, но беше практично, защото в противен случай Райън трябваше да посещава много барове по уличните ъгли и да чупи кокалчетата на пръстите си, без да има някаква голяма полза от това. Изпращането на полицаи или въоръжени морски пехотинци да се разправят с подобни работи също не беше най-удачното възползване от президентската власт.

Джак знаеше, че е прекалено чувствителен за тази работа. Обикновено професионалните политици имат такава дебела кожа, че пред тях плочките на броненосеца изглеждаха като розови листенца, защото винаги очакват да бъдат замеряни с нещо било в буквален, било в преносен смисъл. Сдобивайки се с такава дебела кожа, те някак притъпяват болката, докато след време хората престанат да ги замерят с разни неща или поне така е на теория. За някои тя сигурно е валидна. Или пък просто такива копелдаци нямат съвест. На тях им е все едно.

Обаче Райън имаше съвест. Беше направил избора си много отдавна. Човек все още трябва поне веднъж дневно да се поглежда в огледалото, обикновено когато се бръсне, а няма да му е лесно, ако не може да понася това, което вижда в него.

— И така, да се върнем на проблемите с КНР — настоя президентът.

— Те вероятно ще се опитат да подсилят търговията, но еднопосочно. Пак няма да поощряват своите граждани да купуват американските стоки, но ще се опитат да ни продадат всичко, което могат. По всяка вероятност и онези девственици на Мао.

— Как бихме могли да го докажем?

— Джак, следя внимателно резултатите, а имам и приятели в различни делови сфери, които гледат от коя шумка ще изскочи заек, докато разговарят и си пият питието с разни хора. Това, което научават, често достига до мен. Нали знаеш, че повечето етнически китайци имат някакъв странен медицински проблем. Когато някой от тях изпие едно уиски, ефектът е приблизително същият, ако ние изпием четири или пет. Ако си поръчат второ, тогава все едно че са пресушили цяла бутилка „Джак Даниелс“. Дори и тогава някои от тези нещастници се опитват да се държат на крака, може би от гостоприемство. Както и да е, когато подобно нещо се случи, разговорът започва да става по-свободен. Тези работи вървят от доста време, но напоследък Марк Грант е съставил една малка програма. Отнася се за висши представители на деловите среди, които посещават някои специални места. Нали сега службата за охрана е при мен. Тя се е специализирала в разследването на икономическите престъпления. Много от старите ми приятели знаят кой съм и с какво се занимавам сега. Те с готовност сътрудничат и аз научавам доста неща. Тази информация отива главно за онези хора на отсрещната страна на улицата, които стоят над мен.

— Джордж, много съм впечатлен. Препращаш ли я и на ЦРУ?

— Бих могъл, но се опасявам, че могат да станат докачливи на тема кой какви пълномощия има и разни подобни неща.

Като чу това, Райън повдигна вежди.

— Ед Фоли не е такъв човек. Той е истински професионалист от старата школа и още не е заразен от бюрокрацията в Ленгли. Защо не го поканиш в кабинета си на обяд. Мисля, че не би имал нещо против това, което вършиш. Същото се отнася и до Мери Пат. Тя ръководи оперативната дирекция. Мери Пат е каубойка и иска резултати.

— Вземам си бележка. Джак, не можеш да си представиш колко приказливи са хората и какви неща са готови да ти кажат при определени обстоятелства.

— Как успя да спечелиш толкова много пари на „Уолстрийт“, Джордж? — попита Райън.

— Главно с това, че знаех малко повече за човека отсреща — отвърна Уинстън.

— Тук при мен също помага. Добре, ако нашите приятелчета решат да осъществят намеренията си, какво ще правим?

— Джак! Не, в случая ще е по-добре, господин президент, ние финансираме китайската индустриална експанзия от няколко години. Те ни продават разни неща, плащаме за тях в брой, а след това или използват парите за собствените си цели на международните валутни борси, или купуват неща, които внасят от други страни. В много от случаите биха могли да купуват същите неща от нас, но от американския производител може би с половин процент по-скъпо. Нарича се „търговия“, защото, теоретично погледнато, разменяш нещо свое за нещо на този отсреща — точно както децата си разменят бейзболни карти. Но те не играят играта по същия начин. Продават някои свои стоки на дъмпингови цени, само за да се сдобият с долари. Тук ни предлагат стоките си по-евтино, отколкото на своите граждани. А това, технически погледнато, е в нарушение на два федерални закона. — Уинстън сви рамене. — Вярно е, че ние прилагаме този закон малко селективно, но него го има. Той е част от законодателството за реформата в търговията, което приехме преди няколко години, защото играта, която играеха японците…

— Спомням си, Джордж. Тя стана причина за ограничена война, в която загинаха хора — отбеляза президентът на Съединените щати. Най-лошото може би беше, че точно тя сложи началото на процеса, който завърши с това, че Райън се озова тъкмо в този кабинет.

— Съгласен съм — каза министърът, — обаче това все пак си е един закон и не е приет само за да се отнася за японците. Джак, ако приложим спрямо Китай същите търговски закони, каквито те прилагат към нас, сметките им във валута рязко ще намалеят. Това лошо ли ще бъде? Не, не и при този отрицателен баланс за нас, който сега имаме в търговията с тях. Знаеш ли, че ако започнат да произвеждат автомобили и продължат да играят същата игра, каквато играят във всичко останало, нашият търговски дефицит много бързо ще започне да става застрашителен, а и често казано, на мен ми омръзна да финансираме тяхното икономическо развитие, а след това те да купуват тежко оборудване от Япония и от Европа. Ако искат да търгуват със Съединените американски щати, добре, но нека това да бъде истинска търговия. Можем да издържим на търговска война с която и да било страна, защото американските работници могат да произвеждат не по-лоши стоки от който и да било в света, а дори и по-добри. Ако обаче ги оставим да ни мамят, те ще ни излъжат, Джак, а това няма да ми е приятно също толкова, колкото ако бъда измамен в игра на карти. Обаче тук, приятел, залозите са неимоверно по-високи.

— Слушам те, Джордж. Но ние не искаме да опираме пистолета в главите им, нали? Така не се постъпва с една държава, особено с голяма страна, освен ако нямаш солидни причини, за да го направиш. Сега нашата икономика се развива твърде добре. Можем да си позволим да бъдем малко по-великодушни.

— Може би, Джак. Това, което имах предвид, беше едно приятелско подсещане от наша страна, а не точно пистолет, опрян в главата. Той си е винаги там, в кобура — големият пистолет със статута на най-облагодетелствана нация в търговията. Те го знаят, а и ние знаем, че те го знаят. Законите от търговската реформа можем да прилагаме абсолютно към всяка страна и според мен идеята, която стои зад тях, ми се струва напълно логична. Били са използвани като тояга спрямо много страни, но ние никога не сме ги прилагали към Китайската народна република. Защо?

Президентът сви рамене, без да крие, че отговорът го затруднява.

— Защото все още не ми се е предоставяла подобна възможност, а преди мен прекалено много хора в този град просто искаха да им целуват колективните задници.

— От такова нещо ти остава лош вкус в устата, господин президент.

— Възможно е — съгласи се Джак. — Добре, поговори по въпроса със Скот Адлер. Всички посланици работят за него.

— Кой е в Пекин?

— Карл Хич. Дипломат от кариерата, който наближава шестдесетте. Предполага се, че е много добър, а и това ще е последното му назначение.

— Е, нещо като отплата за палтата, които е държал на разни хора през всичките години.

Райън кимна.

— Нещо такова, предполагам. Не съм съвсем сигурен. Не съм много запознат как са тези неща в работите на Държавния департамент. — Въздържа се да добави, че в ЦРУ те бяха по-лоши.

 

 

Този кабинет е много по-хубав, каза си Бърт Манкузо. А и пагоните на бялата му лятна униформа сега бяха малко по-тежки с четирите звезди, вместо с двете, които беше успял да получи като командващ тихоокеанския подводен флот. Но това беше всичко. Адмирал Дейв Сийтън беше назначен за командващ военноморските операции и президентът (или някой негов приближен) беше решил, че Манкузо е човекът, подходящ за командващ въоръжените сили в района на Тихия океан. Така че сега той работеше в същия кабинет, обитаван някога от Честър Нимиц и други добри, а някои и блестящи офицери. От дните, когато беше обикновен курсант във военноморската академия в Анаполис, до онези много години наред, които прекара като действащ военноморски офицер, беше изминало много време. Особено пък като се има предвид, че след това само веднъж беше командвал кораб в открито море, американската подводница „Далас“, въпреки че щеше да запомни това пътуване с двете мисии, с които беше натоварен и за които все още не можеше да говори пред никого. Това, че някога беше служил за кратко време на един и същи кораб с президента, изглежда, не беше навредило много на кариерата му.

С новия пост му дадоха луксозна държавна къща и значителен брой моряци и офицери, които да се грижат за него и съпругата му — всичките му синове бяха в колежи, — както и полагащите му се шофьори, официални коли, а и въоръжени бодигардове. Като шеф на тихоокеанското военно командване сега Манкузо докладваше директно на министъра на отбраната Антъни Бретано, който от своя страна докладваше директно на президента Райън. Манкузо получи и някои нови придобивки. Сега той имаше директен достъп до всякакви сведения на разузнаването, включително до най-секретните, до източниците и методите за тяхното получаване. Знаеше откъде е дошла информацията и по какъв начин е била получена, защото като човека на Америка, отговарящ за една четвърт от земното кълбо, трябваше да бъде запознат с всичко, за да може да дава съвети на министъра на отбраната, който от своя страна запознаваше президента със становището, намеренията и желанията на шефа на тихоокеанското военно командване.

В Тихия океан, изглежда, всичко е наред, си каза Манкузо, след като се запозна с първата сутрешна сводка на разузнаването. Разбира се, не винаги беше така, включително и неотдавна, когато той трябваше да се справя със сравнително голям конфликт с японците — в цивилизования речник думата „война“ вече не се използваше много често. Това беше довело до загуба на две от неговите ядрени подводници, които според Манкузо бяха унищожени чрез измама и предателство, въпреки че някой по-обективен наблюдател би определил като ефикасна и умела тактиката, приложена от противника.

До неотдавна той беше уведомяван за местоположението и действията само на своите различни видове подводници, но сега му се докладваше и за неговите самолетоносачи, разрушители, крайцери и снабдителни кораби, плюс сведения за морската пехота и дори за сухопътните и военновъздушните сили, за които, технически погледнато, също отговаряше като шеф на тихоокеанското военно командване. Всичко това означаваше, че трябваше да изпие три чаши кафе, докато се запознае със сутрешната сводка на разузнаването, което го караше накрая да погледне с нетърпение към своя помощник, който беше на няколко метра от бюрото му. По дяволите, неговият координатор за разузнаването, на когото викаха О-2, беше с една генералска звезда и имаше задължението да прави обобщения, отнасящи се и до другите родове войски, а на всичко отгоре ги правеше добре. Този бригаден генерал се казваше Майк Лар и паралелно с другите задачи, които изпълняваше, беше учил военни науки в академията „Уест Пойнт“. Съобразяването с политическите фактори беше нов елемент в кариерата на Манкузо и той дойде с разширяването на пълномощията му като командващ. Разбира се, шефът на тихоокеанското военно командване получаваше своето „обобщение“, а и теоретически беше запознат със състоянието и възможностите на другите родове войски. Но това не беше достатъчно, за да изпълнява добре задължението си като командващ и да може по-професионално да се възползва от тези войски. Разбира се, той винаги можеше да разчита на съветите на подчинените му командващи, обаче постът му изискваше да знае нещо повече, а не само да задава въпроси. За Манкузо това означаваше, че трябва да отиде лично на съответните места и да поизцапа униформата си, за да има по-конкретна представа за всичко. Защото това бяха местата в поверения му район, където младите хора, изпратени там, можеха да пролеят кръвта си, ако той не си гледаше добре работата.

 

 

Експедицията беше съвместно начинание на компанията „Атлантик Ричфийлд“, „Бритиш петролиум“ и най-голяма руска фирма за търсене на петрол. Последната имаше най-голям опит, но беше най-зле технически оборудвана и използваше най-примитивните методи. Това не означаваше, че руските участници не ги бива. Напротив, двама от тях бяха талантливи геолози с теоретични виждания, които впечатлиха техните американски и британски колеги. Те схванаха почти толкова бързо предимствата на най-новата техника за търсене на петрол, колкото и инженерите, които я бяха създали.

От дълго време беше известно, че тази част на Източен Сибир е геологичен близнак на северния склон на Аляска и Северна Канада, който беше превърнат от страните, в които се намира, в огромни полета за добив на петрол. Докарването на подходяща техника в района, с помощта на която да се види дали тази прилика не е само повърхностна, беше трудна работа. Извозването й до определените места беше един малък кошмар. Специалните камиони бяха транспортирани с влак от пристанището на Владивосток до югоизточната част на Сибир, защото бяха прекалено тежки, за да бъдат качени на самолети. След това измина месец, докато минат с тях през силно пресечен терен северно от Магдагачи, после през Аим и Уст Майя, за да започнат най-после работа източно от Казачее.

Обаче това, което откриха, направо ги изуми. В Колима цялото протежение на река Яна от Казачее до Колимская беше петролно находище, което можеше да съперничи на Персийския залив. Техниката в специалните камиони и портативните компютри за сеизмично наблюдение в самоходите бяха показали изумително изобилие на вериги от подземни сводове, някои само на около 600–700 метра дълбочина, едва на десетина метра вертикално надолу от вечно замръзналия слой. Пробиването на сонди през този пласт нямаше да бъде по-трудно, отколкото да разсечеш сватбена торта с кавалерийска сабя. Капацитетът на находището не можеше да се определи със сигурност, без да се пробият пробни кладенци. Съдейки по размерите на петролното поле, главният инженер на американците предположи, че може би щеше да се наложи да се пробият стотина такива кладенеца, но никой професионалист от този бранш не беше виждал досега такова огромно и многообещаващо естествено находище на петрол. Разбира се, проблемите, свързани с експлоатацията му, нямаше да се малки. Като изключим Антарктика, на планетата нямаше друго място с по-неблагоприятен климат. Монтирането на съоръженията за добив на петрол тук щеше да отнеме години многоетапно инвестиране, строеж на летища и вероятно изграждането на пристанища за товарните кораби, защото само чрез тях можеше да се достави тежката техника. При това изграждането на петролопровода, необходим за доставката на петрола до пазарите, според американците вероятно през Владивосток, можеше да стане само през кратките летни месеци. Руснаците можеха да го продават оттам и супертанкерите или по-точно много големите VLSS и ултраголемите ULSS щяха да го пренесат през Пасифика може би до Япония, до Америка или до някъде другаде. От тези получатели щеше да потече твърда валута. Щяха да изминат още много години, докато Русия изгради необходимата инфраструктура, която би направила възможно доставката на този петрол за нейната индустрия и за собствените й потребители, но парите от продажбата на сибирския петрол могат да бъдат използвани за покупка на петрол от други места, от които той би могъл да бъде доставен по-лесно до руските пристанища и оттам да бъде пуснат в съществуващите руски петролопроводи. Естествено, разликата в разходите между това да продаваш и да купуваш петрол или да построиш гигантски, при това невероятно скъп петролопровод едва ли щеше да има решаващо значение в случая, защото подобни решения се вземат по-скоро от политически, отколкото от икономически съображения.

Точно по същото време, само на някакви деветстотин и шестдесет километра от този район, друга група геолози се намираше в най-крайното източно разклонение на Саянската планинска верига. Хора от тамошните, водещи полуномадско съществуване племена, които в продължение на векове си изкарват прехраната с отглеждане на елени, бяха донесли в кабинета на едно държавно ведомство няколко лъскави, жълти парчета скала. Малко са хората на този свят, които поне през предходните тридесет века не биха се досетили какво означават тези късове скала. Затова от Московския университет, който все още беше най-престижното учебно заведение на страната, бе изпратена експедиция изследователи. Тъй като нямаха голям багаж, те заминаха със самолет за района, а последните неколкостотин километра пропътуваха на коне — едно вълнуващо преживяване за групата учени, свикнали много повече с великолепното московско метро.

Първото нещо, което откриха, беше един осемдесетгодишен старец, който живееше сам със своето стадо елени и с пушката си, с която ги защитаваше от вълците. Той живееше сам, след като жена му беше починала преди двадесет години, съвсем забравен от сменящите се правителства в страната му. За неговото съществувание знаеха само няколко магазинери в отстоящото на около тридесет километра невзрачно село, а дългите години в изолация се бяха отразили на умственото му състояние. Годишно той убиваше по три-четири вълка и както всеки друг ловец запазваше кожите им, но правеше това по малко по-различен начин. Първо ги нареждаше върху дъното на малката рекичка, която течеше близо до колибата му, и ги затискаше с камъни.

В западната литература историята за Язон и аргонавтите и тяхното героично пътуване в търсенето на Златното руно е добре известна. Обаче до неотдавна не беше известно, че легендата за търсенето на това нещо е самата истина. Племената в Мала Азия са слагали овчи кожи в реките, за да улавят с тях златния прах, който се отмива от намиращи се по-нагоре златни залежи. Така белите влакна на вълната добиват онзи вид, за който се говори в легендата.

Тук нещата не бяха по-различни. Вълчите кожи, които геолозите видяха да висят в колибата му, на пръв поглед приличаха на скулптури, изваяни от ренесансови майстори или дори от египетски майстори от времето на фараоните. Те бяха равномерно покрити със злато. По-късно геолозите установиха, че всяка от кожите тежи някъде около шестдесет килограма, а те бяха тридесет и четири на брой! Докато седяха пред задължителната бутилка хубава водка, те узнаха, че името на стареца е Павел Петрович Гогол, който се сражавал срещу фашистите във Великата отечествена война като снайперист и дори два пъти получил званието „Герой на Съветския съюз“ за показаната от него точна стрелба, главно при сраженията за Киев и Варшава. Благодарната родина му позволила да се завърне в земите на своите предци — оказало се, че той е потомък на руски предприемачи, дошли в Сибир в началото на деветнадесети век. Там той бил забравен от бюрократите, които всъщност никога не си задавали въпроса откъде идва еленовото месо, което ядели местните жители и кой му изплаща пенсията, с която си купувал патрони за старата пушка. Павел Петрович бил наясно с цената на златото, което бил събрал, но не похарчил нищо от него, защото бил доволен от самотния живот, който водел. Златното находище, което се намирало на няколко километра от мястото, където вълците плували за последен път в реката и което било описано от Павел Петрович, докато посръбвал от водката и намигвал леко с едно око, било забележително — било не по-малко богато от откритото в Южна Африка в средата на деветнадесети век — най-богатата златна мина в света. Местното злато не било открито по няколко причини, главно свързани с ужасния сибирски климат. Първо, той възпрепятствал задълбочените изследователски работи и, второ, местните рекички и потоци през по-голямата част от годината били покрити с лед, който пречел да бъде забелязан златният прах в тях.

И двете изследователски групи — на златотърсачите и тази на петрол — разполагали с мобилни телефони, за да могат да съобщят по-бързо какво са открили. Те изпратили съобщенията си в един и същи ден.

Сателитната комуникационна система „Иридиум“, която използвали, е огромна крачка напред в глобалните комуникации. С лесно преносимия мобилен телефон, посредством намиращите се на ниска орбита голям брой специални комуникационни спътници (техните сигнали се движат със скоростта на светлината, т.е. почти мигновено, но не съвсем), човек може да стигне до по-конвенционалните комуникациионни спътници и от там до земята, на която хората се намират през повечето време.

Системата „Иридиум“ бе създадена, за да ускори комуникациите по света. Тя обаче не е секретна. Има начини да се постигне и това, но то изисква индивидуалните ползватели да вземат някои мерки. Теоретично сега е възможно да се купи намиращата се на пазара 128-битова закодираща система, която е много трудна за разкодиране дори и от най-напредналите в това отношение държави и тайни организации, или поне така твърдят търговците. Учудващото обаче е, че много малко хора се интересуват от това. Този мързел улеснява живота на Националната агенция за сигурност, която се намира във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Там компютърната система „Ешелон“ е програмирана да подслушва всеки разговор, появил се в ефира, и да засича някои кодови думи. Повечето от тези думи са съществителни, свързани с националната сигурност, но след края на студената война АНС и други агенции започнаха да обръщат по-голямо внимание на икономическите въпроси и в системата бяха включени нови думи като „петрол“, „находище“, „нефт“, „мина“, „злато“ и други, на тридесет и осем езика. Когато такава дума бъде засечена от електронното ухо на „Ешелон“, продължаващият разговор се записва и се транскрибира, а ако е необходимо и се превежда. Всичко това става по компютърен път. Тази система в никакъв случай не е перфектна и все още е трудно чрез компютърна програма да се предадат езиковите нюанси — да не говорим пък, че много хора мънкат, когато говорят по телефон, но там, където има неясноти, оригиналният разговор се прослушва от опитни преводачи, каквито има доста в Националната агенция за сигурност.

Докладите за петролните и златните открития бяха направени отделно един от друг с разлика само от пет часа. Те бързо тръгнаха по веригата, за да стигнат с гриф „светкавица“ в специалната Национална служба за оценка на сведения от разузнаването с инициали SNIE, което се произнася „снее“. Целта беше информацията да бъде на бюрото на президента точно след закуска на следващия ден и да бъде представена от съветника му по въпросите на националната сигурност Бенджамин Гудли. Преди това данните трябваше да бъдат проучени от екип на дирекция „Наука и техника“ при Централното разузнавателно управление, подпомаган от щатни експерти на Института по петрола във Вашингтон, някои от които поддържаха твърде тесни връзки с различни правителствени служби. Предварителната оценка (тя изрично бе обявявана като „предварителна“, за да не би някой да бъде обвинен, че е сгрешил, ако един ден се окаже невярна) е дадена с няколко внимателно подбрани суперлативи.

 

 

— По дяволите! — възкликна президентът в 8,10 часа сутринта. — Бен, колко големи са тези залежи?

— Нямате ли доверие на нашите технически експерти? — попита съветникът по националната сигурност.

— Бен, докато работех от другата страна на реката, никога не съм ги улавял в грешка за подобни неща, но да бъда проклет, ако не ги хвана, че подценяват нещата — Райън замълча за момент. — Господи, ако и тези цифри са занижени, то тогава всичко това изглежда твърде сериозно.

— Господин президент — Гудли не беше част от вътрешния кръг около президента, — тук става дума за милиарди, никой не знае колко точно, но да речем минимум двеста милиарда долара печалба през следващите пет до седем години. Това са парите, които биха могли да използват.

— А максимум?

Гудли отметна назад глава и пое дълбоко въздух.

— Чакайте да помисля. Един трилион има хиляда милиарда. Ами някъде там ще да е. Това, разбира се, е чисто предположение, обаче експертите от Института по петрола, които ЦРУ използва, казаха ми го онези хора отвъд реката, през цялото време повтаряли: Мама му стара!

— Това е добра новина за руснаците — съгласи се Джак, докато прелистваше сводката на SNIE.

— Така е, сър.

— Е, време им е и те да извадят малко късмет — изрази гласно мисълта си президентът на Съединените щати. — Добре, изпрати едно копие от доклада на Джордж Уинстън. Нужна ни е неговата преценка какво би означавало това за нашите приятели в Москва.

— Възнамерявах да се обадя на някои хора от „Атлантик Ричфийлд“. Техни специалисти са участвали в експедицията. Предполагам, че ще участват и в по-нататъшните работи. Президентът им се казва Сам Шърмън. Познавате ли го?

Райън поклати глава.

— Знам го по име, но никога не сме се срещали. Мислиш, че това положение трябва да се промени, така ли?

— Не би навредило, ако искате да разполагате с информация от първа ръка.

Райън кимна.

— Добре, може би ще накарам Елън да го издири. — Елън Съмтър беше личната му секретарка и кабинетът й се намираше на десетина метра отвъд гравираната врата вдясно. — Нещо друго?

— Все още нямат никаква представа кой е видял сметката на онзи сводник в Москва. По този случай няма нищо ново за докладване.

— Е, добре е да знае човек какво става по света, нали така?

— Да, но не винаги това е приятно — подхвърли Гудли.

— Така е. — Райън хвърли сутрешната сводка на бюрото си — Нещо друго?

Гудли поклати глава.

— Това е всичко за тази сутрин, господин президент.

Беше възнаграден с усмивка за последните думи.