Том Кланси
Мечката и драконът (32)

31.
Защита на правата

Си Ен Ен предаваше новини 24 часа в денонощието до сателитните чинии на целия свят, затова репортажът от Пекин беше видян не само от американските служби за разузнаване, но и от счетоводители, домакини и страдащи от безсъние. Голям брой от хората, числящи се към последната група, имаха персонални компютри и много от тях знаеха адреса на електронната поща на Белия дом. Тя за кратко време замени телеграмите като по-подходящо средство да кажеш на правителството на Съединените щати какво мислиш, а то се вслушваше в такива неща, най-малко прочиташе писмата, преброяваше ги и ги категоризираше. Последното се правеше в приземния етаж на старата административна сграда, чудовищната постройка във викториански стил непосредствено до Западното крило на Белия дом. Хората, които работеха в тази специална служба, докладваха директно на Арнолд ван Дам. Това беше една безупречна и добре организирана машина за измерване на настроенията на американското обществено мнение, защото имаше електронен достъп до всички организации в страната, а и по света, занимаващи се със социологически проучвания. Тя пестеше пари на Белия дом с това, че не отделяше средства за собствени анкети, което беше от полза, защото Белият дом нямаше собствена служба за политически анализи, за голямо съжаление на началника на кабинета. Затова той лично оглавяваше тази дейност, и то до голяма степен безвъзмездно. Арни не възразяваше. За него политиката беше нещо толкова естествено, колкото и въздухът. Той отдавна беше решил да служи вярно на президента, още повече, че в много случаи това му помагаше да се предпази от собствената си политическа наивност, която в някои случаи беше изумителна.

Не беше необходимо да си политически гений, за да разбереш данните, които започнаха да пристигат веднага след полунощ. Доста от електронните писма бяха с имената на изпращачите, а не само с електронните им адреси. В много от тях се НАСТОЯВАШЕ за действие. По-късно през деня Арни щеше да отбележи, че не е знаел за наличието на такава масова компютърна грамотност сред баптистите и самата мисъл за това го накара да изпитва угризения.

В същата сграда службата за комуникации на Белия дом прилежно направи висококачествен запис на репортажа и го изпрати в Овалния кабинет. В други части по света репортажът на Си Ен Ен от Пекин пристигна по време на закуска, което накара много хора да оставят веднага чашите си с кафе (или с чай), преди да изскърцат със зъби от яд. Това стана повод американските посолства по света да изпратят телеграми, в които информираха Държавния департамент за отрицателната реакция по повод предаденото от Си Ен Ен и за демонстрации пред вратите на китайските дипломатически представителства, някои от които бяха доста бурни. Тази информация бързо стигна до службата за охрана на дипломатическия корпус при Държавния департамент, която се грижеше за сигурността на чуждите дипломати и техните мисии. Оттам бяха отправени предупреждения до местната полиция да увеличи полицейското присъствие около сградите на дипломатическите представителства на КНР в Америка и да вземе мерки за бързо изпращане на подкрепления, ако подобни проблеми възникнат и във Вашингтон.

Когато Бен Гудли се събуди и пристигна с колата си в Ленгли за сутрешната сводка, американското разузнаване вече беше поставило доста точна диагноза на проблема. Както красноречиво се изрази Райън, КНР беше прехвърлила много грубо границата и скоро щеше да почувства последиците от това. Тази фраза по-късно бе многократно подчертавана.

 

 

Добрата новина за Гудли, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше, че Райън винаги държеше в трапезарията си телевизора настроен на канала на Си Ен Ен. Още преди да облече снежнобялата си риза и да сложи вратовръзката на райета, вече беше напълно наясно с настъпилата нова криза. Дори когато целуна жена си и децата на тръгване от Белия дом, гневът му от необяснимата тъпотия на хората в другия край на света не стихна.

— По дяволите, Бен! — озъби се президентът, когато Гудли влезе в Овалния кабинет.

— Е, шефе, не съм го направил аз! — запротестира съветникът по националната сигурност, изненадан от силното възмущение на Райън.

— Какво ни е известно за случая?

— Повечето неща сте ги видял сам. Вдовицата на нещастния човечец, чийто мозък пръснаха онзи ден, дошла в Пекин с надеждата да откара тялото му обратно в Тайван, за да бъде погребано. Разбрала, че трупът бил кремиран и прахът разпръснат. Местната полиция не я допуснала да влезе в дома си, а когато хората от паството й дошли да се помолят за него, ченгетата решили да ги разпръснат. — Не беше нужно да казва, че нападението срещу вдовицата беше заснето така майсторски от оператора на Си Ен Ен, че според Кети Райън носът на жената сигурно е бил счупен, а може и да е била наранена още по-тежко, което ще изисква намесата на добър пластичен хирург. Тогава тя беше попитала мъжа си на какво може да се дължи тази омраза на полицаите.

— Предполагам защото тя вярва в Бога — отвърна Райън.

— Джак, това ми напомня на нацистка Германия, на нещо от онова, което гледаш по телевизионния канал „История“.

Въпреки че беше лекарка, и тя беше потресена от побоя, нанесен на китайските граждани, въоръжени само с библии.

— И аз видях репортажа — каза Ван Дам при влизането си в Овалния кабинет. — Обществеността ни залива с протести по този повод.

— Мръсни варвари — изруга Райън в момента, когато Роби Джексън пристигна за сутрешната сводка на разузнаването.

— Ще се вдигне голяма врява, Джак. Сигурен съм, че и баща ми е видял предаването, а днес той ще отслужи литургия в църквата на Джери Патерсън. Ще бъде много внушително, Джак — увери го вицепрезидентът.

— От Си Ен Ен ще го предават ли пряко?

— Можеш да бъдеш сигурен — отвърна Роби. Райън се обърна към началника на кабинета.

— Хайде Арни, слушам те.

— Не, първо искам да чуя теб, Джак — каза Ван Дам. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че трябва да запозная обществеността с него. Може би на пресконференция. Ще кажа, че сме свидетели на грубо нарушение на човешките права, още повече, че те имаха нахалството да го направят пред очите на целия свят. Ще кажа, че Америка не може да има делови отношения с хора, които действат по такъв начин, че търговските връзки не ни оправдават и не могат да бъдат основание да потъпкваме открито принципите, върху които е създадена нашата страна, ще изтъкна, че трябва да преразгледаме изцяло отношенията си с КНР.

— Не е лошо — отбеляза началникът на кабинета, усмихвайки се като учител на ученика си. — Можеш да се обадиш на Скот, за да видиш дали няма да ти предложи още идеи и варианти.

— Добре — кимна Джак. — А сега да се върнем на въпроса как ще реагира обществеността.

— Първоначалната реакция ще бъде много гневна — отговори Ван Дам. — Това, което видяхме по телевизията, беше много грозно и ще предизвика ответна спонтанна реакция у много хора. Ако китайците имат достатъчно разум да покажат, че съжаляват, след време нещата ще се поуспокоят. Ако не го направят — Арни се намръщи, — имам лоши предчувствия. Религиозните среди ще вдигнат врява до небето. Китайците обидиха правителствата на Германия и на Италия, така че и нашите съюзници от НАТО ще бъдат много ядосани, а побоят, нанесен на онази бедна жена, ще настрои против тях и феминистките движения. Всичко това ще им причини колосална загуба на престиж, но не съм сигурен дали си дават сметка за това.

— Тогава ще трябва да получат един урок, независимо дали ще им хареса, или не — каза Гудли.

 

 

Д-р Алън Грегъри винаги отсядаше в един и същи хотел от веригата „Мариот“, който се извисяваше над реката Потомак от онази страна, от която самолетите се насочваха за кацане на летище „Рейгън“. Пак беше взел „зачервените очи“ — нощния полет от Лос Анджелис, в който през всичките години като че ли нищо не се беше променило. Като пристигна, взе такси до хотела, за да си пусне един душ и да се преоблече, за да има малко по-човешки вид за срещата в 10,15 часа с министъра на отбраната. Поне за пътя дотам не му беше нужно такси. Д-р Бретано беше изпратил кола да го вземе. Тя пристигна точно навреме, а зад кормилото седеше армейски сержант. Грегъри седна отзад и потърси някакъв вестник. Пътуването до западния вход, близо до реката, продължи десет минути. Там го чакаше един майор, за да го прекара през пункта с детектори за откриване на метал и да го отведе до коридор Е, който беше във формата на кръг.

— Познавате ли се с министъра? — попита по пътя офицерът.

— Да, доста добре.

Трябваше да почака в преддверието не повече от половин минута.

— Седни, Ал. Ще пиеш ли кафе?

— Да, благодаря, д-р Бретано.

— Тони — поправи го министърът на отбраната. Не беше човек, който държи много на официалностите, а и знаеше на какво е способен Грегъри. Един стюард във флотска униформа донесе кафе за двамата, кроасани и конфитюр и излезе. — Как мина полетът?

— „Зачервените очи“ с нищо не се е променил, сър… Тони. Ако пристигнеш жив, значи нещо се е объркало.

— Е, така си е. В сегашната ми работа има едно хубаво нещо. Имам личен самолет на разположение. Не ходя пеш и не карам кола. Нали виждаш охраната отвън.

— А, онези момчета, дето ръцете им опират в пода ли? — попита Грегъри.

— Не говори така. Един от тях е учил в университета в Принстън, преди да стане тюлен^[1].

„Сигурно е този, който чете комикси на останалите“, каза си Ал.

— Е, Тони, за какво ме извика?

— Навремето ти работеше долу в Стратегическата отбранителна инициатива^[2].

— Изкарах там цели седем години, блъскайки си главата в тъмното заедно с другите баламурници, но нещата не потръгнаха. Бях в проекта за извличането на свободни електрони от лазера. Всъщност всичко вървеше доста добре, като изключим проклетите лазери. Не можахме да регистрираме покачване на броя на свободните електрони, както очаквахме, дори и след като откраднахме постигнатото от руснаците в тази област. Между другото, те имаха най-добрия специалист в света по лазерите. Нещастникът загина при някакъв алпинистки инцидент през 1990 година, или поне така чухме. И той си блъскаше главата по същия проблем, както и ние. Викахме й камера за свиване и разпускане, където облъчвахме с лазер нагорещени газове, за да получим енергия за лъча. Никога не можахме да получим стабилно магнитно поле. Опитахме всичко. Помагах там в продължение на деветнадесет месеца. По този проект работеха наистина способни хора, но всички стигнахме до задънена улица. Мисля, че онези в Принстънския университет ще разрешат проблема с управлението на термоядрената реакция, преди да бъде решен този. Опитахме се да приложим някои от техните решения, но проблемите са твърде различни и не могат да се заимстват теоретични решения. Свършихме с това, че им предадохме много наши идеи и те се възползваха доста рационално от тях. Както и да е. Армията ми даде чин подполковник, а три седмици по-късно ме освободиха преждевременно, защото вече нямаха нужда от мен. Затова приех предложената ми от д-р Флин работа в TRW и оттогава работя там. — Сега Грегъри получаваше осемдесет процента от пенсията за двадесетте години служба в армията, плюс половин милион долара годишно от TRW като ръководител на сектор, които можеше да получава и във вид на акции, както и възможност за страхотна пенсия.

— Е, Джери Флин всяка седмица се скъсва да те хвали.

— С него се работи добре — отвърна с усмивка Грегъри.

— Казва, че софтуерът ти е по-ясен, отколкото на който и да било друг в Слънчевата долина.

— За някои неща, да. Не бих казал, че мога да се справя с всякакъв проблем, но ако става дума за адаптивни решения, аз съм човекът, който ти е нужен.

— Какво ще кажеш за ракетите земя-въздух?

Грегъри кимна.

— Занимавах се с този въпрос, когато бях в армията. По-късно работих по усъвършенстването на Block-4 на ракетите „Пейтриът“, за да могат да прехващат ракети „Скъд“. Помогнах при изготвянето на софтуерната програма на бойната им глава, но не можахме да я използваме, защото бяхме готови едва три дни след края на войната в Персийския залив. — Той не добави, че сега неговият софтуер се използва при всички оперативни ракети „Пейтриът“.

— Чудесно. Искам да провериш една работа за мен. Ще бъде по директно договаряне между теб и кабинета на министъра на отбраната, т.е. направо с мен. Джери Флин няма да ти се разсърди.

— За какво става дума, Тони?

— Разбери дали противовъздушната ракетна система на военноморските сили „Егида“ може да прехване балистична ракета.

— Може. Ако става въпрос за ракета земя-земя — тип „Скъд“, ще може да се справи, но нейната скорост е само три пъти по-голяма от тази на звука. Ти истинска балистична ракета ли имаш предвид?

Министърът на отбраната кимна.

— Да, междуконтинентална балистична ракета.

— За този проблем се говори от години… — Грегъри отпи от кафето. — Радарната система на „Егида“ може да се справи с проблема. Вероятно ще има някакъв дребен софтуерен проблем, но няма да бъде труден за разрешаване, защото ще има предупреждението за предстояща атака от другите налични средства, а и радарът за ранно предупреждение на системата има обсег около хиляда километра. Можеш да прибегнеш до най-различни неща, като например да насочиш срещу ракетата радиовълна с честота от седем милиона вата под ъгъл половин градус. Това ще изгори всичките й електронни компоненти на височина между седем и осем хиляди метра. От цялата работа ще започнат да ти се раждат двуглави деца и ще трябва да си купиш нов ръчен часовник.

Така — продължи той с поглед, зареян накъде в пространството. — При начина, по който сега работи големият радар на системата за ранно предупреждение, той ще ти покаже приблизително мястото, където се намира твоят обект за прехващане, за да можеш да насочиш всичките си ракети земя-въздух право срещу него. Затова ракетите от системата „Егида“ имат такъв голям радиус на действие. Те летят на автопилот и маневрират само в последните няколко секунди от полета. За тази работа на корабите има насочващи радари, а и търсещото устройство в бойната глава на ракетата се ориентира по излъчваната радиочестотна енергия на обекта. За самолетите това е система убиец, защото няма да разбереш, че си в обсега на излъчване до последните две секунди преди сблъсъка, а за такова кратко време не можеш да отклониш ракетата.

Обаче една междуконтинентална балистична ракета се движи с далеч по-голяма скорост, около 11 пъти по-бързо от звука. Това означава, че във всичките си измерения, особено в дълбочина, твоят прозорец за прицел е много стеснен. А и говорим за обект с много твърдо покритие. При междуконтиненталните балистични ракети то е наистина много твърдо, не е като на обикновените ракети носители, при които е меко като хартия. Ще трябва да проверя дали бойната глава на ракетите земя-въздух може да го пробие. — Погледът му се проясни и той отново погледна Бретано в очите. — Добре, кога започваме.

— Комодор Матюс — прогърмя гласът на Гръмотевицата по вътрешната уредба, — д-р Грегъри е готов да поговори с хората от „Егида“. — Дръж ме в течение, Ал — каза накрая Бретано.

— Непременно.

 

 

Преподобният доктор Хошая Джексън сложи най-хубавата си роба от черна коприна — подарък от жените от паството. Трите ленти на ръкавите показваха академичния му ранг. Беше в кабинета на Джери Патерсън, който беше много хубав. Зад бялата дървена врата бяха неговите енориаши — всички добре облечени и доста заможни бели хора, някои от които може би не се чувстваха съвсем удобно при перспективата да им проповядва черен пастор. В края на краищата Исус е бил бял (или евреин, което беше почти същото нещо). Обаче сега положението беше малко по-различно, защото в този ден се бяха събрали да почетат паметта на един човек, когото само Джери Патерсън познаваше — китайски баптист на име Ю Фаан, когото техният пастор наричаше Скип и на чието паство те щедро бяха помагали през годините. Така че за да почетат паметта на един жълт пастор, трябваше да чуят проповедта на един чернокож, а техният пастор пък щеше да чете пасажи от Евангелието в негърска църква. „Това е хубав жест от страна на Джери“, помисли си Хошая Джексън, надявайки се да няма неприятности по този повод с енориашите си. „Оттатък сигурно ще има някои хора, на които фанатизмът няма да им личи под невъзмутимия вид, но душите им ще се измъчват от случващото се“, каза си преподобният Джексън.

Онези времена бяха отминали. Той си ги спомняше по-добре от белите граждани на щата Мисисипи, защото беше от хората, които бяха излезли да протестират по улиците. На няколко пъти бяха го арестували по време на събитията с конференцията на християнското духовенство от южните щати, защото беше агитирал хора от паството си да гласуват. Тогава това беше сериозен проблем за хората с червените вратове. Да се качиш в обществен автобус не беше кой знае какво нарушение на правилата, но гласуването означаваше власт, истинска гражданска власт и възможност да избереш хора, които да създадат закони, еднакви както за черните, така и за белите, а това никак не се харесваше на онези с червените вратове. Обаче времената се бяха променили и сега те приемаха неизбежното, след като нямаше как. Бяха се научили да се примиряват с него, а също и да гласуват за републиканците вместо за демократите. За Хошая Джексън забавното беше, че собственият му син Робърт беше дори повече консерватор от тези добре облечени червени вратове, а той беше стигнал твърде далеч за син на черен проповедник от щата Мисисипи. Време беше. Патерсън, както и Джексън, имаше голямо огледало, окачено на вътрешната страна на вратата, в което да се погледне на излизане. Да, беше готов. Видът му беше тържествен и внушителен, както трябваше да изглежда човек, който говореше с гласа на Бога.

Енориашите вече пееха. Тук имаше хубав орган с мощност 100 конски сили, а не електронен, какъвто беше в неговата църква. Но в пеенето не можеха да се сравняват с неговите хора. Пееха като бели и това не можеше да се избегне. Достатъчно се стараеха, но им липсваше онази силна страст, с която той беше свикнал. Въпреки това би искал да има такъв орган, каза си Хошая.

Амвонът беше на подходящо място и на него имаше бутилка с леденостудена вода, както и микрофон, донесен от екипа на Си Ен Ен, който се беше разположил дискретно в задната част на църквата, за да не пречи. „Нещо твърде необичайно за новинарите“, помисли си преподобният Джексън. Последната му мисъл, преди да започне, беше, че само един друг чернокож е стоял пред този амвон досега и точно той беше направил дърворезбата.

— Добро утро, дами и господа. Аз съм Хошая Джексън. Вероятно всички знаете къде се намира моята църква. Днес съм тук по покана на моя добър приятел и колега, вашия пастор Джери Патерсън.

Днес Джери има едно преимущество пред мен, защото за разлика от мен, а предполагам, че и за разлика от всички присъстващи тук, той познаваше човека, чиято памет сме се събрали да почетем.

За мен Ю Фаан е само едно божие чадо. Преди години Джери и аз си говорихме по един повод за църковните дела. Срещнахме се в параклиса на местна болница. Беше лош ден и за двамата. Бяхме загубили добри хора в този ден, и то по едно и също време, от една и съща болест — рак, затова имахме нужда да поседим в параклиса. Предполагам, че и двамата искахме да зададем на Бога един и същи въпрос, въпроса, който всички искат да зададат: Защо има толкова жестокост по света и защо нашият обичан и милосърден Бог го позволява?

Отговорът на този въпрос се намира в Светото писание на много места. Самият Исус скърби за загубата на невинен живот и едно от чудесата му със съживяването на мъртвия Лазар има за цел да покаже, че той наистина е Син Божи и да демонстрира неговата човечност, за да се види колко е опечален Той от загубата на един добър човек.

Но Лазар, както и нашите двама енориаши, починали в този ден в болницата, е умрял от болест, а когато Господ е създал света, той го е направил по такъв начин, че все още има неща, които трябва да бъдат поправени. Господ Бог ни е казал да сме господари на този свят и той би искал да можем да лекуваме болестите, да изправим всички неправди, за да усъвършенстваме този свят. Следвайки божието слово, да можем да усъвършенстваме и себе си.

Джери и аз си поговорихме добре в онзи ден и така започна приятелството между нас, както и всички проповедници на Евангелието трябва да бъдат приятели, защото проповядваме едно и също Евангелие на един и същ Бог.

Следващата седмица ние пак си говорихме и Джери ми разказа за своя приятел Скип, за един човек от другия край на света, където религиозната традиция не познава Исус. Е, вярно е, че Скип беше научил тези неща за Бога в Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома, който са завършили и много други. Но той ги беше научил толкова добре, че реши да се посвети на Бога и да проповядва Евангелието на Исус Христос…

 

 

— Кожата на Скип беше различна от моята — казваше Джери Патерсън от другия амвон на по-малко от 2 километра разстояние. — Но в божиите очи всички сме еднакви, защото Исус надниква през кожата ни в нашите сърца и души и винаги знае какво има там.

— Това е вярно — чу се глас от богомолците.

— И така, Скип стана проповедник на Евангелието. Вместо да се върне в родината си, където властите защитават свободата на религията, Скип реши да продължи на Запад и да отиде в комунистически Китай. Защо там? — попита Патерсън. — Защо именно там! В другия Китай няма свобода на религията. Другият Китай отказва да признае, че има такова нещо като Бог. В другия Китай са като филистимците от Стария завет, хората, които преследваха евреите на Мойсей и Йосиф — враговете на самия Бог. Защо Скип постъпи така? Защото знаеше, че няма друго място, което да има толкова нужда да се чуе божието слово. Той знаеше, че Исус иска да проповядваме в земята на езичниците, за да предадем божиите слова на онези души, които имат нужда от тях. Затова го направи. Никой американски морски пехотинец, щурмувал бреговете на Иводжима, не е показал повече кураж от Скип, дошъл с Библията си в червен Китай и започнал да проповядва Евангелието в една страна, в която религията се счита за престъпление.

 

 

— Не трябва да забравяме, че там имаше и друг човек, един католически кардинал, възрастен, неженен мъж от богато и влиятелно семейство, който отдавна сам беше решил да се посвети на църквата — припомни Джексън на събралите се. — Името му е Ренато, име чуждо за нас, като това на Фаан, но въпреки всичко той беше божи човек, който също разнасяше словото божие в земята на езичниците.

Когато правителството на тази страна узнава за преподобния Ю, те отнемат работата на Скип, надяват се да го принудят да гладува, но хората, които вземат това решение, не го познават. Те не познават и Исус и не знаят нищо за вярващите.

— Не, не знаят! — провикна се един бял мъж от събралите се и на Хошая му стана ясно, че ги беше завладял.

— Не, сър! Точно тогава вашият пастор Джери узнава това и точно тогава вие, добри хора започвате да изпращате помощ на Скип Ю, за да подкрепяте човека, когото безбожните власти се опитват да унищожат, защото не знаят, че вярващите си помагат в търсенето на справедливостта!

 

 

Патерсън посочи с ръка.

— Исус посочи с ръка и каза: Виждаш ли тази жена там? Тя дава от малкото, което има, и не е богата. За един беден мъж или една бедна жена е по-трудно да даде, отколкото за богатия. А вие, добри хора, започнахте да помагате на моето паство в подкрепа на приятеля ми Скип. Исус е казал, че това, което правите за моите братя, го правите и за мен. Вашата и моята църква помогнаха на този човек, този самотен проповедник на Евангелието в земята на езичниците, които отхвърлят името божие и божието слово, които се кланят на един труп, на едно чудовище, наричащо се Мао, които са изложили неговото балсамирано тяло на показ, като че ли е тяло на светец! Той не беше светец. Той не беше божи човек. Изобщо не беше човек. Беше масов убиец, по-лош от който и да било друг познат в нашата страна. Беше като Хитлер, срещу когото нашите бащи се бориха преди 60 години. Но за хората, които управляват тази страна, този убиец, този престъпник, този разрушител на живота и свободата, е новият бог. Той е фалшив бог — каза Патерсън, повишавайки глас. Този „бог“ е гласът на Сатаната. Той е глашатай на Ада. Този „бог“ е въплъщение на злото и той е мъртъв, а сега седи натъпкан със слама като препарирано животно, като някоя убита птица, каквато можете да видите в бар, или като главата на елен, каквито мнозина държат в кабинетите си. И те продължават да му се кланят. Те все още вярват в думите му и в убежденията му убеждения, довели до смъртта на милиони хора само защото този фалшив бог не ги е харесвал. — Патерсън се изправи и отметна косата си назад.

Има хора, които твърдят, че злото, което виждаме в света, е просто отсъствие на добро. Но ние знаем нещо повече. Има дявол и той има агенти между нас, а някои от тези агенти управляват цели страни! Тези агенти започват войни, някои от тях измъкват невинни хора от домовете им и ги изпращат в лагери, избиват ги като животни в кланица. Това са агенти на Сатаната! Те са почитатели на Принца на мрака. Те отнемат живота на невинни хора и дори живота на невинни бебета…

 

 

— И така, тези трима божи служители отидоха в болницата. Единият от тях, нашият приятел Скип, беше там, за да помогне на жена от своето паство, която имаше нужда от него. Другите двама, католиците, отидоха, защото също са божии хора и също се борят за нещата, за които и ние, защото словото божие е едно и също ЗА ВСИЧКИ НАС! — прогърмя гласът на Хошая Джексън.

— Да, сър! — чу се същият глас от множеството, а другите започнаха да кимат с глави.

— И така, тези трима божии хора отидоха в болницата, за да спасят живота на едно бебе, което властите на тази езическа земя искаха да убият. И защо? Те искаха да го убият, защото майка му и баща му вярваха в Бога. Властите не можеха да разрешат на такива хора да си имат дете! Не, те не можеха да разрешат на едни вярващи да си имат дете в тяхната страна, защото това за тях беше все едно да приемат един шпионин. За тяхното безбожно правителство това беше една опасност. А защо е опасност?

Опасност е, защото те знаят, че са безбожници! Опасност е, защото знаят, че божието слово е най-голямата сила на света! И техният единствен отговор на тази опасност е да убиват, да отнемат живота, който самият Бог е дал на всички нас, защото отричайки Бога, те могат да отричат и правото на живот. А знаете, че тези езичници, тези безбожници, тези убийци обичат такава власт. На тях им харесва да се представят за богове. Те се радват на могъществото си и им харесва да го използват в служба на Сатаната! Знаят, че са обречени да горят вечно в Ада и искат да споделят с нас този Ад тук, на земята, искат да ни отнемат единственото, което може да ни освободи от съдбата, която са избрали за себе си. Точно затова осъдиха малкото невинно дете на смърт.

И когато тримата мъже отидоха в болницата да запазят живота на невинното бебе, те действаха от името на Бога. Направиха го, защото силно вярваха. Те изпълниха волята божия не за да станат могъщи и да се превърнат във фалшиви герои. Отидоха там, за да служат, а не за да управляват. Да служат, както самият Исус е служил, както и апостолите му са служили. Отидоха там, за да защитят един невинен живот, да изпълнят една божия мисия!

 

 

— Вие вероятно не знаете, че когато бях посветен в свещенически сан, изкарах три години във военноморския флот на САЩ и служих като капелан в морската пехота. Числях се към втора дивизия на морската пехота в Кемп Леджун, Северна Каролина. Когато бях там, се запознах с хора, които наричаме герои, и много морски пехотинци спадат към тази категория. Бях там при една ужасна хеликоптерна катастрофа сред умрели и умиращи. За мен беше много голяма чест да изповядам умиращите млади морски пехотинци, защото знаех, че им предстои да видят Бога. Спомням си един сержант, който се беше оженил само преди месец. Умирайки, той се молеше на Бога за съпругата си. Беше ветеран от Виетнам и имаше много бойни отличия. Беше корав мъж — каза Патерсън на чернокожите енориаши. — Но най-мъжката постъпка на този морски пехотинец беше, че когато разбра, че умира, той не се помоли за себе си, а за младата си жена Господ да се погрижи за нея. Умря като християнин и напусна този свят, за да застане горд пред своя Бог като човек, изпълнил по най-добрия начин мисията си.

Така постъпиха Скип и Ренато. Те жертваха живота си, за да спасят едно бебе. Бог ги беше изпратил, беше им дал заповеди. Те ги бяха чули и ги изпълниха без колебание, без да се замислят, със съзнанието, че постъпват правилно.

И сега там, на 10 000 км оттук, има един нов живот, едно бебе, което в момента вероятно спи. То никога няма да разбере за перипетиите преди раждането му, но с такива родители ще научи словото божие. Това стана възможно благодарение на тримата божии мъже, които отидоха в онази болница и двама от тях загинаха, за да изпълнят божията заповед.

Скип беше баптист, а Ренато католик.

Скип беше с жълта кожа, а аз съм бял. Вие сте черни.

Но Исус не се интересува от тези неща. Всички чухме словата му. Всички го приехме като нашия спасител. Така направиха и Скип, и Ренато. Тези двама смели мъже жертваха живота си за правото. Последните думи на католика бяха да попита дали бебето е добре. Когато другият католик, германският свещеник, каза „Да“, Ренато отвърна: „Бене“. Това е на италиански. Означава „Добре“. Той умря, знаейки, че е постъпил правилно. А това не е никак зле, нали така?

— Точно така — отвърнаха три гласа едновременно.

 

 

— Можем много да се поучим от техния пример — каза Хошая Джексън пред събралите се богомолци. — Преди всичко трябва да се поучим, че божието слово е еднакво за всички нас. Аз съм черен, вие сте бели. Скип беше китаец. По това ние се различаваме, но словата божии са едни и същи. Това е най-важното, което трябва да научим. Именно това трябва винаги да пазим в сърцата си през цялото време, докато сме живи. Исус е спасител на всички нас, само ако го приемаме, само ако е в сърцата ни, само ако се вслушваме, когато Той ни говори. Това е първата поука, която трябва да извлечем от смъртта на двамата смели мъже.

Втората поука е, че там Сатаната е все още жив и докато ние слушаме думите Господни, там има хора, които предпочитат да се вслушват в думите на Луцифер. Трябва да сме наясно какви хора са те.

Преди четиридесет години някои от тях бяха между нас. Аз си спомням това време, вероятно и вие си го спомняте. Но ние преодоляхме всичко това и то стана възможно благодарение на факта, че всички се вслушахме в божиите думи. Всички си спомнихме, че Бог е милосърден, че нашият Бог е Бог на справедливостта. Ако помним това, ще помним и много други неща. Бог не съди за нас по това, срещу което сме, а по това, за което сме.

Ние обаче не можем да държим на справедливостта, ако не сме против неправдата. Трябва да помним Скип и Ренато. Трябва да помним господин и госпожа Ян и всички хора в Китай като тях, на които им се отказва възможността да слушат словото божие. Синовете на Луцифер се страхуват от божието слово. Те се страхуват и от нас. Синовете на Сатаната се страхуват от волята божия, защото Бог е любов и вярата в Бога ще допринесе за тяхното унищожение. Те могат да мразят Бога, могат да мразят словата му, но те се страхуват, страхуват се от последиците, които могат да имат техните действия. Страхуват се от проклятието, което ги очаква. Могат да отричат Бога, но неговата справедливост им е известна и знаят, че всяка човешка душа се стреми да опознае Бога.

Затова те се страхуваха от преподобния Ю Фаан. Затова се страхуваха и от кардинал Ди Мило. Затова се страхуват и от нас, от мен и от вас, добри хора. Тези синове на Сатаната се страхуват от нас, защото знаят, че техните слова и техните лъжовни вярвания не могат да устоят на божието слово, както една каравана не може да устои пред пролетния ураган. Знаят също, че всички хора още с раждането си са чули божиите слова. Затова се страхуват от нас.

Добре! — извика преподобният Хошая Джексън. — Тогава нека да им дадем още една причина да се страхуват от нас! Нека вярващите в Бога да им покажат силата и убеждението на своята вяра!

 

 

— Ние обаче можем да бъдем сигурни, че Бог е бил там със Скип и с кардинал Ди Мило. Бог е насочвал техните смели ръце и чрез тях е спасил това невинно малко дете — казваше Патерсън на черните богомолци. — И Бог прие в прегръдката си двамата мъже, които беше изпратил там да свършат негово дело, а сега нашият приятел Скип и кардинал Ди Мило стоят гордо пред Бога като верни и добри служители на неговото слово.

Приятели! Те свършиха своята работа. В този ден те изпълниха божиите нареждания, спасиха живота на едно невинно дете, показаха на целия свят какво означава силата на вярата.

А какво ще кажем за нашата мисия? — попита Патерсън.

 

 

— Вярващите не трябва да поощряват Сатаната — казваше Хошая Джексън на богомолците. Той беше така приковал вниманието им, както лорд Лоурънс Оливие в най-добрите си дни. И защо не? Това не бяха Шекспирови думи, а думи на божи служител. — Когато Исус надникне в сърцата ни, ще види ли в тях хора, които подкрепят синовете на Луцифер? Ще види ли Исус хора, които дават парите си, за да подкрепят безбожните убийци на невинните? Ще види ли Исус хора, които дават парите си на новия Хитлер?

— Не-е-е! — чу се в отговор един женски глас. — Не-е-е!

— Кое е това, зад което ние, божиите хора, вярващите заставаме? Когато синовете на Луцифер убиват вярващите, вие на чия страна сте? Ще застанете ли на страната на справедливостта? Ще защитите ли вярата си? Ще подкрепите ли божиите мъченици? Ще застанете ли на страната на Исус? — попита Джексън белите богомолци.

Те му отговориха в един глас:

— Да-а-а!

 

 

— Боже господи! — каза Райън. Беше отишъл в кабинета на вицепрезидента, за да гледа предаването по телевизията.

— Нали ти казах, че баща ми е много добър в тези неща. Израснал съм с тях и още си го спомням, когато се изправеше за молитва пред масата, на която се хранехме — каза Роби Джексън, питайки се дали тази вечер ще си позволи едно питие. — Патерсън сигурно също се справя добре. Баща ми казва, че той е много способен, но татко е най-добрият.

— Той мислил ли е някога да става йезуит? — попита Джак с усмивка.

— Баща ми е проповедник, но не е абсолютен светец. Целомъдрието би било нещо прекалено за него — отвърна Роби.

След това картината се смени с международното летище „Леонардо да Винчи“ край Рим, където „Боинг“ 747 на „Алиталия“ току-що беше кацнал и в момента се отправяше към изходите. Под него се виждаше един камион, а до камиона няколко коли на Ватикана. Вече бяха съобщили, че официалното погребение на кардинал Ренато ди Мило ще се състои в базиликата „Свети Петър“ и Си Ен Ен ще го предава пряко, заедно със „Скай нюз“, „Фокс“ и всички други големи телевизионни компании.

 

 

В Мисисипи Хошая Джексън слезе бавно от амвона, когато свърши и последния псалм. Той се отправи с достойнство към изхода, приемайки поздравленията на богомолците.

Това му отне повече време, отколкото беше очаквал. Всеки от тях искаше да му стисне ръката и да му благодари за посещението. Изявата на гостоприемство надмина и най-оптимистичните му очаквания. Нямаше съмнение, че тя беше искрена. Някои настояваха да си поговорят малко с него, но бяха избутвани от напиращата тълпа по стълбите чак до паркинга. Хошая преброи шест покани за вечеря и десет запитвания за неговата църква, както и за това дали се нуждае от нещо. Накрая остана само един мъж на около 70 години, с побеляла коса и с нос на пияница. Приличаше на човек, който бе стигнал до помощник-майстор в дъскорезница.

— Здравейте — каза любезно Джексън.

— Пасторе — отвърна мъжът, като явно се чувстваше неудобно, но очевидно искаше да каже още нещо.

Хошая често беше забелязвал хора в подобно състояние.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Пасторе… Преди години… — гласът му заглъхна отново. — Пасторе — започна пак той, — отче, аз съгреших.

— Всички грешим, приятелю. Бог го знае. Затова той изпрати сина си да дойде сред нас и да опрости греховете ни. — Пасторът сложи ръка върху рамото на човека, за да го успокои.

— Аз бях в ку-клукс-клан, пасторе. Върших грешни неща… Аз… вредях на негрите, защото ги мразех, и аз…

— Как е името ви? — попита любезно Хошая.

— Чарли Пикет — отвърна мъжът.

Тогава Хошая се сети. Той помнеше имена. Чарлз Уърлтингтън Пикет беше Велик магьосник на местния клон на ку-клукс-клан. Никога не беше осъден за някакво голямо престъпление, но навремето името му честно се споменаваше.

— Господин Пикет, тези неща са ставали преди много години — припомни той на човека.

— Аз никога… никога не съм убивал. Честна дума, пасторе, никога не съм го правил — настоя Пикет с треперещ от отчаяние глас. — Но познавах тези, които го правеха, и не казах на полицията. Не им казах също да не го правят… Боже господи! Не знам как съм могъл да бъда такъв, пасторе. Аз бях… Аз бях…

— Господин Пикет, съжалявате ли за греховете си?

— Да, Боже, да, пасторе. Молих се за прошка, но…

— Няма но, господин Пикет. Бог е простил греховете ви — каза Джексън с най-любезен глас.

— Сигурен ли сте?

Той се усмихна и кимна:

— Да, сигурен съм.

— Пасторе, ако ви трябва помощ за църквата, за поправка на покрива или нещо друго, обадете ми се. Това е божи дом. Може да не съм го познавал винаги, но вече го зная, сър.

Той вероятно никога в живота си не бе нарекъл един негър „сър“, освен ако в главата му не е бил опрян пистолет.

Значи все пак един човек се беше вслушал в проповедта му и беше научил нещо от нея — каза си пасторът. А това не е никак лошо.

— Пасторе, трябва да се извиня за всички свои лоши думи и мисли. Никога не съм го правил, но сега трябва да го направя. — Той сграбчи ръката на Хошая. — Пасторе, много съжалявам. Много съжалявам за нещата, които съм правил някога, и моля да ми простите.

— Господ Бог е казал: Върви и не съгрешавай повече! Пише го в Евангелието, господин Пикет. Бог дойде, за да опрости греховете ни. Вече е опростил и вашите.

Накрая очите им се срещнаха.

— Благодаря, пасторе.

— Бог да ви благослови, сър.

— Да благослови и вас.

Хошая Джексън проследи с поглед как човекът се отдалечи и се качи в пикапа си, питайки се дали току-що не беше спасил една душа. Ако беше така, Скип щеше сигурно да бъде доволен от своя черен приятел, с когото никога не беше могъл да се запознае.