Том Кланси
Мечката и драконът (46)

45.
Призраци на отминали ужаси

Президентът Грушевой пристигна във Варшава с обичайната пищност и помпозност. Доста добър актьор, помисли си Райън, докато гледаше пристигането му по телевизията. Човек изобщо не можеше да познае по изражението на лицето му, че неговата страна се е изправила лице в лице със сериозна война. Грушевой премина пред същия кордон, несъмнено съставен от същите части, които посрещнаха и Райън, произнесе кратка, но цветиста поздравителна реч, в която спомена за вековното приятелство между Полша и Русия (като пропусна също толкова дългите и не дотам дружески периоди от историята на взаимоотношенията между двете страни), след което се настани в лимузината, която щеше да го откара в града, заедно, което зарадва Райън, със Сергей Николаич Головко.

В ръката си президентът държеше факс от Вашингтон, който го информираше с какво разполагаха китайците, за да нападнат северната си съседка, и освен това включваше оценка от Разузнавателната агенция на МО за така нареченото „съотношение на силите“, което, както Райън си спомни, бе термин, използван от бившата Съветска армия. Оценката на ситуацията не бе особено благоприятна. Още по-неприятното бе, че Америка не можеше да направи много, за да помогне на руснаците. Най-силният флот в света не можеше да намери сериозно пряко приложение в една сухопътна война. Армията на САЩ разполагаше с дивизия и половина тежковъоръжени подразделения в Европа, но те се намираха на хиляди мили от вероятната арена на военните действия. Военновъздушните сили бяха достатъчно мобилни, за да нанесат мощни удари във всяка точка на света и можеха да създадат сериозни главоболия, но самолетите не бяха в състояние сами да разгромят цяла армия. Не, това щеше да бъде най-вече руско шоу, а руската армия, съобщаваше факсът, в момента бе в ужасно състояние. Разузнавателното управление на МО даваше висока оценка на способностите на главнокомандващия руските сили в района, но и най-умният мъж на света, въоръжен с 5,45-милиметрово пистолетче, бе в неизгодна позиция спрямо глупак с картечница. Всичко това караше Райън да се надява, че новината на деня ще спре китайците, но според ЦРУ и Държавния департамент тази възможност бе твърде несигурна.

— Скот? — обърна се Райън към държавния секретар.

— Не знам, Джак. Това би трябвало да ги обезкуражи, но не можем да бъдем сигурни колко натясно смятат, че са поставени. Ако решат, че са попаднали в клопка, също могат да се хвърлят с главата напред.

— По дяволите, Скот, това ли е начинът, по който държавите правят бизнес? — попита Джак. — Съмнения? Страхове? Явна глупост?

Адлер сви рамене.

— Погрешно е да се мисли, че един глава на правителство е по-умен от нас, останалите, Джак. Хората вземат решения по един и същ начин, независимо от това колко са големи и умни. Всичко се свежда до това, как възприемат проблема и как най-добре могат да обслужат собствените си нужди, да запазят личното си благополучие. Не забравяй, че си нямаме работа със свещеници. Тези хора нямат кой знае колко съвест. Нашето възприятие за добро и зло не е присъщо на техните мозъци. Те трансформират това, което е добре за страната им, в онова, което е добре за самите тях, също като някой крал от дванадесети век, но за разлика от него нямат около себе си някой епископ, който да напомня, че може би има Бог, който гледа отгоре с тефтер в ръка.

„За тях“, помисли си Адлер, „нямаше да е проблем да елиминират един кардинал, за да бръкнат по-дълбоко в кацата с меда.“

— Социопати? — попита президентът.

Държавният секретар отново сви рамене.

— Не съм лекар, само дипломат. Когато преговаряш с подобни хора, обикновено развяваш онова, което е добро за страната им, тоест за тях, пред очите им и се надяваш, че ще посегнат. Играеш с тях, без да ги разбираш напълно. Тези хора правят неща, които никой от нас не би направил. А те управляват една от най-големите държави, притежаваща ядрено оръжие.

— Страхотно — пое дъх Райън. Той се изправи и взе палтото си. — Е, хайде да отидем да видим как новият ни съюзник ще подпише договора, какво ще кажеш?

Десет минути по-късно те бяха в приемната на замъка „Лазиенски“. Осигурено бе обичайното време без представители на пресата, през което държавните ръководители можеха да поговорят помежду си с чаша минерална вода в ръката, след което няколко служители от протокола отвориха двойните врати към масата, столовете, документите и телевизионните камери. Речта на президента Грушевой бе напълно предсказуема. НАТО бе създадено, за да защитава Западна Европа от неговата страна, а тя от своя страна бе основала аналогична организация, наречена Варшавски договор, точно в този град. Светът обаче се бе променил и сега Русия бе щастлива да се присъедини към останалите европейски страни в един съюз между приятели, чието единствено желание е мир и благоденствие за всички. Грушевой изрази задоволството си от факта, че е първият руснак, който наистина става част от Европейската общност, и обеща да бъде ценен приятел и партньор на вече близките до сърцето му съседи. (Военните аспекти на Северноатлантическия пакт не бяха споменати изобщо.) Всички присъстващи го аплодираха, след което Грушевой извади една старинна писалка, взета за случая от Ермитажа в Санкт Петербург, за да се подпише от името на Русия и по този начин да увеличи с една броя на страните, членуващи в НАТО. Последваха нови аплодисменти, след което ръководителите на отделните държави се приближиха до него, за да се ръкуват с новия си съюзник. Светът за пореден път промени облика си.

— Иван Еметович — каза Головко, когато се приближи до американския президент.

— Сергей Николаич — тихо отвърна Райън.

— Какво ще си помисли Пекин за това? — попита шефът на руската разузнавателна служба.

— С повече късмет ще разберем до двадесет и четири часа — отговори Райън, който знаеше, че тази церемония се излъчва пряко по Си Ен Ен, и бе сигурен, че китайците са я гледали.

— Очаквам реакцията да бъде просташка.

— Напоследък казаха доста гадни неща по мой адрес — увери го Райън.

— Че трябва да осъществите сексуален контакт с майка си, несъмнено.

— Всъщност, че трябва да правя орален секс с нея — с отвращение призна президентът. — Предполагам, че всеки говори подобни неща в тесен кръг.

— Ако го каже някому лично, може да бъде застрелян.

Райън изръмжа:

— Можеш да бъдеш сигурен в това, Сергей.

— Ще проработи ли? — попита Головко.

— Мислех да ти задам същия въпрос. Вие сте по-близо до тях.

— Наистина не знам — каза руснакът и отпи малка глътка от водката си. — А ако не проработи…

— В такъв случай имате някои нови съюзници.

— А по въпроса за точната формулировка на членове пети и шести от пакта?

— Сергей, можеш да кажеш на президента си, че Съединените щати ще приемат всяко нападение на която и да е част от Руската федерация като проблем, който засяга Северноатлантическия пакт. За това, Сергей Николаич, имате думата на Съединените американски щати — каза Фехтовачът на руския си познат.

— Джак, ако ми разрешиш да се обръщам към теб по този начин, казвал съм на нашия президент неведнъж, че ти си човек на честта и мъж, който държи на думата си — облекчението бе ясно изписано на лицето му.

— Сергей, от твоите уста това звучи ласкателно. Просто е, наистина. Земята си е ваша и нация като нашата не може просто да седи и да гледа как се осъществява грабеж с подобни размери. Това подрива устоите на световния мир. Нашата работа е да превърнем света в едно спокойно местенце. Имаше достатъчно войни.

— Страхувам се, че ще има още една — каза Головко с присъщата си откровеност.

— Тогава вашата и моята страна ще се постараят тя да бъде последна.

— Платон е казал: „Войната свършва само за мъртвите.“

— Защо трябва да се ръководим от думите на един грък, който е живял преди двадесет и пет века? Предпочитам думите на един евреин, живял пет века по-късно. Време е, Сергей. Крайно време е — твърдо каза Райън.

— Надявам се да си прав. Вие, американците, сте винаги такива оптимисти…

— Има причина за това.

— О-о, и каква е тя?

Джак фиксира руския си колега.

— В моята страна всичко е възможно. Така ще бъде и в твоята, ако просто позволите това. Прегърнете демокрацията, Сергей. Прегърнете демокрацията. Генетично американците не се различават от останалите хора по света. Ние сме мелези. Във вените ни тече кръв от всяка нация на Земята. Единственото, което ни различава от останалия свят, е нашата Конституция. Просто сборник с правила. Това е всичко, Сергей, но то ни върши добра работа. Ти ни проучваш отдавна, нали?

— Имаш предвид откакто постъпих в КГБ? Над тридесет и пет години.

— И какво научи за Америка и за начина, по който тя функционира?

— Очевидно не достатъчно — откровено отвърна Головко. — Духът на вашата страна винаги ме е обърквал.

— Защото е много просто, а ти си търсил нещо сложно. Ние позволяваме на хората да преследват мечтите си и когато някой успее да реализира своята, ние го възнаграждаваме. Останалите виждат това и тръгват по неговия път.

— Добре, а класовите различия?

— Какви класови различия? Сергей, не всеки отива да учи в Харвард. Аз не съм, не помниш ли? Баща ми бе полицай, а аз бях първият в семейството, който завърши колеж. Виж докъде стигнах. Сергей, в Америка няма класово разделение. Можеш да бъдеш какъвто искаш, ако имаш волята да работиш за това. Може да успееш, може и да се провалиш. Късметът също помага — призна Райън, — но всичко се свежда до положения труд.

— Всички американци имат звезди в очите — отбеляза лаконично председателят на СВР.

— За да виждат по-добре небесата — отвърна Райън.

— Може би. Само да не се препънат и да паднат върху нас.

 

 

— И така, какво означава това за нас? — попита Ху Кунпяо с абсолютно неутрален глас.

Цзян и неговият премиер бяха гледали прякото предаване на Си Ен Ен в частния кабинет на последния, екипирани със слушалки за симулантния превод, които сега бяха захвърлили. Старшият министър без портфейл презрително махна с ръка.

— Чел съм за Северноатлантическия пакт — каза той. — Той не може да бъде приложен в нашия случай. Членове пет и шест ограничават прилагането на военна сила само при конфликти на територията на Европа и на Северна Америка. Е, освен това включва Турция, а според оригиналния си вариант и Алжир, който през 1949 бе част от Франция. За морски инциденти той е приложим само в Атлантическия океан и в Средиземно море, и то само на север от Тропика на Рака. Ако не бе така, страните от НАТО щяха да бъдат призовани да се включат в кампаниите в Корея и във Виетнам на страната на САЩ. Това не се случи, защото пактът не може да бъде прилаган извън определения регион. Не може да бъде приложен и спрямо нас. Подобни договори са написани ясно и имат точно определено приложение. Те не могат да бъдат тълкувани свободно.

— Въпреки това съм загрижен — каза Ху.

— Започването на военни действия не е стъпка, която трябва да се предприема лекомислено — призна Цзян, — но истинската опасност за нас са икономическият срив и общественият хаос, които ще последват като резултат от него. Това, другарю, може да събори целия ни обществен строй, а този риск ние не можем да поемем. Когато обаче завладеем златото и нефта, няма да се налага да се тревожим за подобни неща. Ако притежаваме наш собствен изобилен източник на нефт, няма да се страхуваме от енергийна криза, а със златото ще можем да купим каквото пожелаем от останалия свят. Приятелю, трябва да разбираш Запада. Те боготворят парите, а икономиката им се основава на нефта. Тези две неща ще ги принудят да правят бизнес с нас. Защо Америка се намеси в конфликта в Кувейт? Нефт. Защо Великобритания, Франция и всички останали страни се присъединиха към нея? Нефт. Който има нефт, е техен приятел. Ние ще имаме нефт. Толкова е просто — завърши Цзян.

— Твърде уверен сте.

Министърът кимна.

— Да, Ху, уверен съм, защото съм изучавал Запада в продължение на много години. Начинът им на мислене всъщност е доста предсказуем. Целта на този договор е да ни сплаши, предполагам, но в действителност той представлява един хартиен тигър. Дори да имат желание да окажат военна помощ на Русия, те нямат възможност да сторят това. А и аз не вярвам, че ще проявят подобно желание. Те не могат да знаят плановете ни. Ако ги знаеха, щяха да окажат натиск, като използват преимуществото си над нас по отношение на валутните резерви по време на търговските преговори, нали? — попита Цзян.

— Никакъв начин ли няма да са научили нещо?

— Вероятността е почти нулева. Другарят Тан няма сведения за шпионска дейност в страната ни на високо ниво, а източниците му във Вашингтон и в останалите страни от НАТО не са чували за нещо подобно.

— Тогава защо разширяват НАТО? — попита Ху.

— Не е ли очевидно? Русия изведнъж се сдобива с изобилни количества нефт и злато и капиталистическите държави искат да участват в разпределението на това богатство. Това се казва дори в пресата, нали? Напълно в духа на капиталистическото общество — споделена алчност. Кой знае, може би след пет години и нас ще ни поканят в НАТО по същата причина — иронично каза Цзян.

— Убеден ли сте, че плановете ни не са разкрити?

— Когато обявим пълна бойна готовност и започнем да придвижваме военни части, можем да очакваме някаква реакция от Русия. Останалите? Пфу! Тан и маршал Лю също са уверени в това.

— Много добре — каза Ху, който не бе напълно убеден, но въпреки това се съгласи.

 

 

Във Вашингтон бе утро. Вицепрезидентът Джексън бе де факто шеф на екипа за овладяване на кризисни ситуации — длъжност, която заемаше поради предишния си пост — директор на оперативния отдел на Комитета на началник-щабовете. Едно от предимствата на Белия дом бе високата степен на сигурност, която се допълваше от факта, че хората от обединеното командване можеха да участват в заседанията на екипа от своята заседателна зала — „Танкът“, по осигурена срещу подслушване фиброоптична връзка.

— Е? — попита Джексън, гледайки към големия телевизионен екран на стената на Залата за действия при кризисни ситуации.

— Манкузо е накарал хората си в Хавай да се захванат за работа. Флотата може да създаде сериозни главоболия на китайците, а ВВС имат готовност да прехвърлят доста активи в Русия, ако се наложи — каза армейски генерал Мики Мур, председател на Комитета на началник-щабовете. — Това, което ме безпокои, е сухопътната част на уравнението. На теория можем да придвижим на изток една тежковъоръжена дивизия — първа бронетанкова, от Германия заедно с няколко поддържащи подразделения, а вероятно и НАТО ще ни подпомогне с няколко формирования. Руската армия обаче е в плачевно състояние, особено в Далечния изток. Друг сериозен проблем е, че Китай разполага с дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4. Смятаме, че най-малко осем от тях са насочени към нас.

— Разкажи ми повече — нареди Котаракът.

— Те са разновидност на „Титан“-II — продължи Мур. — Научих историята малко по-рано днес. Проектирани са от един полковник от ВВС от китайски произход, завършил Калифорнийската политехника, който избяга там през 50-те. Някакъв дръвник е повдигнал срещу него обвинения за нарушаване на изискванията за сигурност, между другото до едно несъстоятелни, и той се е измъкнал с няколко куфара ценна техническа информация направо от щаба, където работел по това време. Така китайците са конструирали нещо, което на практика е копие на старите ракети „Мартин-Мариета“ и както вече казах, поне осем от тях са насочени към нас.

— Бойни глави?

— Пет мегатона, предполагаме. Градоунищожители. Поддръжката им е доста трудна, също като на нашите. Предполагаме, че през повечето време са без гориво и вероятно ще са им необходими от два до четири часа, за да ги приведат в готовност за изстрелване. Това е добрата новина. Лошата е, че китайците са усилили защитата на силозите си, вероятно като следствие от това, което направихме по време на кампанията в Ирак и на ударите на нашите В-2 над японските варианти на SS-19. Според последните ни данни капаците им представляват 15 фута^[1] армиран бетон плюс три фута^[2] стоманена броня. Ние не разполагаме с конвенционална бомба, която да проникне през тях.

— Защо? — изненадано попита Джексън.

— Защото GBU-29, които създадохме, за да унищожим онзи дълбок бункер в Багдад, бяха проектирани за пускане от F-111. Те не съответстват на размерите на отделението за бомби на В-2, а всички F-111 са на гробището в Аризона. И така, разполагаме с бомбите, но няма с какво да ги пуснем. Най-добрият начин да унищожим тези силози е с ракети въздух-земя с бойни глави W-80, ако президентът даде разрешение за ядрен удар.

— Как ще разберем, че китайците са подготвили ракетите за изстрелване?

— Доста трудно — призна Мур. — Новата конфигурация на силозите не позволява това. Тези капаци са чудовищно здрави. Предполагаме, че планират да ги взривят с експлозиви, както правехме ние.

— Имаме ли ракети с ядрени бойни глави?

— Не, президентът трябва да даде разрешението си. Птичките и главите са складирани във военновъздушна база Уайтман, където са дислоцирани и В-2. Ще е необходим един ден за комплектоването им. Бих препоръчал президентът да даде разрешение за това, в случай че тази китайска история продължи — заключи Мур.

Най-добрият начин за нанасяне на ядрен ракетен удар — от подводници или от самолети, базирани на самолетоносач, бе невъзможен, тъй като цялото ядрено въоръжение бе свалено от флотата и да се върне обратно щеше да бъде доста трудно. Провалът на ядрената експлозия в Денвър, която доведе света до прага на размяната на ядрени удари, накара Америка и Русия да разоръжат всичките си носители на балистични ракети. И двете страни все още имаха ядрено оръжие, разбира се. Америка разполагаше предимно с гравитационни бомби В-61 и В-83, както и термоядрени глави W-80, които можеха да бъдат монтирани на ракети „Круз“. И двата вида можеха да бъдат пуснати с голяма точност, и то достатъчно изненадващо. B-2A бе невидим за радарите (освен това се забелязваше трудно с просто око, ако човек не се намира непосредствено до него), а ракетите „Круз“ летяха толкова ниско, че се сливаха с ежедневната суматоха и с уличния трафик. На тях обаче им липсваше скоростта на балистичните оръжия. От момента на запуска до попадението изминаваха двадесет и пет минути, дори по-малко при онези, които бяха изстрелвани от вода. Те обаче вече бяха унищожени напълно, с изключение на онези, които бяха съхранявани за изпитания на противобалистични ракети, но при тях конструкцията бе изменена и затрудняваше монтирането на ядрени бойни глави.

— Добре, ще се опитаме да избегнем това. Колко ядрени бомби можем да пуснем, ако се наложи?

— При първия удар с В-2? — попита Мур. — О, около седемдесет. Ако предвидим по две на цел, напълно достатъчно, за да превърнем всеки голям град в КНР в огромен паркинг. Ще загинат повече от сто милиона души — добави председателят. Не бе необходимо да пояснява, че няма особено желание да стори това. Дори най-кръвожадните войници бяха отблъсквани от идеята за толкова масово избиване на цивилни, а онези, които носеха четири звезди на раменете, бяха стигнали до този ранг, защото бяха мислещи мъже, а не психопати.

— Ако им подскажем това, може би ще се позамислят дали да се бъзикат с нас толкова много — каза Джексън.

— Би трябвало да проявят достатъчно разум — съгласи се Мур. — Кой би искал да бъде шеф на паркинг?

Това, което не каза на глас, бе, че хората, които започват нападателни войни, никога не проявяват достатъчно разум.

 

 

— Докъде стигнахме със свикването на запасняците? — попита Бондаренко.

Теоретично всеки руснак можеше да бъде призован в запаса, тъй като повечето бяха служили в армията на своята страна по едно или друго време. Традицията датираше от времето на царете, когато руската армия бе оприличавана на парен валяк поради огромния си брой.

Практическият проблем сега бе, че държавата вече не знаеше адресите им. По закон пенсионираните офицери и сержанти трябваше да уведомяват военните за всяка промяна в адресната си регистрация. До неотдавна обаче за всяко преместване бе необходимо разрешението на държавата, което караше въпросните хора да смятат, че тя знае къде живеят, и те рядко съобщаваха новите си адреси. Огромната бюрократична машина в страната бе прекалено тромава, за да следи подобни неща и в резултат на това нито Русия, нито Съветският съюз преди нея бяха проверявали на практика възможностите си за свикване на воините, които вече са свалили униформите. Имаше цели запасни дивизии, оборудвани с най-модерната техника, но тя не бе напускала гаражите и халетата, откакто бе вкарана там. Наглеждаха я само малък брой служещи механици, които на практика използваха времето за поддръжка да припалват двигателите в съответствие с някакви безумни графици. Така генералът, командващ Далекоизточния военен район, разполагаше с хиляди танкове и оръдия, за които нямаше войници, с планини от снаряди и цели езера от дизелово гориво.

Думата „камуфлаж“, която означава маскировка или прикриване, по произход е френска. Всъщност тя би трябвало да е руска, защото руснаците са най-добрите в света в това военно изкуство. Халетата на истинските танкове, които формираха гръбнака на засега съществуващата само на теория армия на Бондаренко, бяха толкова добре скрити, че само щабът му знаеше къде се намират. Една значителна част от тях бе останала незабелязана дори от американските шпионски спътници, които от години търсеха местоположението им. Дори пътищата, които водеха към халетата, бяха боядисани в маскировъчни цветове или закрити от изкуствени иглолистни дървета. Това бе още един урок от Втората световна война, когато Съветската армия объркваше напълно германците толкова често, че човек се чудеше защо Вермахтът изобщо си правеше труда да назначава офицери от разузнаването, след като те постоянно бяха баламосвани.

— Сега изпращаме заповедите — отвърна полковник Алиев. — С повече късмет половината от тях ще достигнат до хора, които някога са носили униформа. Ще постигнем доста по-добри резултати, ако направим публично съобщение.

— Не — реагира Бондаренко. — Не можем да им позволим да разберат, че се подготвяме. Какво става с офицерския състав?

— За запасните формирования? Разполагаме с достатъчно лейтенанти и капитани, просто няма редници и сержанти, които да поставим под тяхно командване. Предполагам, че ако се наложи, можем да съставим цял полк от младши офицери, способни да управляват танкове — сухо каза Алиев.

— Е, един такъв полк сигурно ще бъде доста ефективен — отбеляза генералът. — Колко време ще отнеме свикването на запасняците?

— Пликовете вече са адресирани и марките са залепени. Би трябвало да достигнат до получателите до три дни.

— Изпратете ги веднага. Погрижи се за това лично, Андрей — заповяда Бондаренко.

— Слушам, другарю генерал — той замълча. — Какво мислите за тази работа с НАТО?

— Ако ще ни осигури подкрепа, аз съм за. Мечтая да имам американски самолети под мое командване. Помня какво причиниха на Ирак. Има много мостове, които искам да съборя в реките под тях.

— А сухопътните им сили?

— Не ги подценявай. Виждал съм как се обучават и съм карал някои от машините им. Отлични са и хората им знаят как да ги използват. Една американска танкова рота, при компетентно командване и добро подсигуряване, може да се противопостави на цял полк. Спомни си как се справиха с иракската армия. Два действащи дежурни полка и една териториална бригада пометоха два големи корпуса като макети на маса за маневри. Точно затова искам да осъвременим обучението си. Техните хора не са по-способни от нашите, Андрей Петрович, но подготовката им е най-добрата, която някога съм виждал. Прибави към това и екипировката им и ще разбереш причината за тяхното превъзходство.

— А командирите им?

— Добри са, но не повече от нашите. Мамка му, те копираха нашата доктрина преди, копират я и сега. Попитах ги в очите дали е така и те признаха, че се възхищават от оперативното ни мислене. Само че те използват нашата доктрина по-пълноценно от нас, защото обучават хората си по-добре.

— А обучението им е по-добро, защото имат повече пари за това.

— Така е. При тях командирите на танкове не боядисват скалите около базите, както е при нас — с горчивина отбеляза Бондаренко. Той тъкмо бе започнал да променя това, но от „тъкмо започнал“ до „работата е свършена“ имаше доста дълъг път. — Разпращай повиквателните и помни, че това трябва да стане тихо. Тръгвай. Аз трябва да говоря с Москва.

— Слушам, другарю генерал — каза началникът на оперативния отдел и излезе.

 

 

— Това пък какво беше? — бе коментарът на генерал-майор Дигс след телевизионното предаване.

— Кара те да се чудиш за какво изобщо съществува НАТО — съгласи се полковник Мастърман.

— Дюк, аз израснах, очаквайки да видя как танкове Т-72 пъплят през прохода Фулда като хлебарки в блок някъде в Бронкс. Сега изведнъж сме приятели — той невярващо поклати глава. — Срещал съм се с някои от техните главни, като този Бондаренко, който командва техния ТВД Далечен изток. Умен мъж, истински професионалист. Посети ме във Форт Ъруин. Схвана нещата доста бързо. Наш тип войник.

— Е, сър, сега май вече наистина е наш?

В този момент позвъни телефонът. Дигс вдигна слушалката.

— Генерал Дигс. Добре, дай го… Добро утро, сър… Добре, благодаря и… Да? Какво?… Говорите сериозно, предполагам… Да, сър. Да, сър, разбира се, че сме в готовност. Разбира се, сър. Дочуване — той постави слушалката обратно. — Дюк, по-добре седни.

— Защо?

— Беше върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. Получихме спешна заповед да се приведем в готовност за натоварване по ешелоните и отпътуване на изток.

— Къде на изток? — попита изненадано началникът на оперативния отдел на дивизията. — Може би някое извънпланово учение в Източна Германия?

— Може би чак до Русия, и то до източната й част. Сибир вероятно — каза го Дигс така, сякаш сам не вярваше на това, което току-що изрече.

— Какво, по дяволите, става?

— Националното военно-политическо ръководство се притеснява, че руснаците и китайците може да се сдърпат. Ако това се случи, ние вероятно ще трябва да отидем на изток, за да помогнем на Иван.

— Какво, по дяволите, става? — повтори Мастърман.

— Изпраща началника на разузнавателния си отдел да ни осведоми какво са им казали от Вашингтон. Трябва да се появи след около половин час.

— Още кой ще участва? Това натовска задача ли е?

— Не каза. Май трябва да стоим и да чакаме. Засега само ти и останалите от щаба и командването на противовъздушната отбрана ще знаят.

— Да, сър — отвърна Мастърман. Всъщност нямаше какво друго до каже.

 

 

По традиция, когато президентът пътува, ВВС на САЩ изпращат доста самолети с него. Сред тях са и С-5B „Галъкси“. Популярни във флотата като „алуминиевият облак“ заради огромните си размери, те могат да превозват в пещероподобния си търбух цели танкове. Сега обаче бяха натоварени с хеликоптери VC-60, които бяха с по-големи габарити от танковете, но значително по-леки.

VH-60 е разновидност на „Сикорски Блекхоук“, чието предназначение е транспортирането на десантни групи, но е доста по-изчистен и е пригоден за важни личности. Пилот бе полковник Дан Малой — офицер от морската пехота с над пет хиляди летателни часа с хеликоптери. Позивната му бе „мечка“. Кети Райън го познаваше доста добре. Обикновено той я откарваше сутрин до болницата „Джон Хопкинс“ с брат близнак на тази машина. Освен него екипажът включваше втори пилот — един лейтенант, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде професионален летец, и един подофицер — щаб-сержант от морската пехота, чието задължение бе да проверява дали всички са затегнали добре коланите си. Кети се справяше с това по-добре от Джак, който не бе свикнал с различните закопчалки в този летателен апарат.

Освен другото „Блекхоук“ возеше доста комфортно и съвсем не създаваше усещането, че седиш върху полилей по време на земетресение, което обикновено се свързва с подобни машини. Полетът отне почти един час. Над тях целият въздушен трафик бе спрян, спрени бяха дори гражданските полети от и към всяко летище, край което минаваха сравнително близо. Полското правителство бе загрижено за сигурността на президента на САЩ.

— Ето го — каза Малой по интеркома. — На единадесет часа^[3].

Хеликоптерът се завъртя наляво, за да даде възможност на всички вътре да видят целта на пътуването през поликарбонатните прозорци. Райън изведнъж се почувства потиснат. Долу имаше малка железопътна гара с два коловоза и още една линия, която минаваше под ниска арка и продължаваше към друга сграда. Имаше още няколко постройки и множество бетонни площадки, които показваха къде са се намирали останалите. В съзнанието на Райън изплуваха черно-белите филми, заснети от самолет, вероятно руски, през Втората световна война. Сградите приличаха на складове, спомни си той. Само че стоките, складирани там, са били човешки същества, въпреки че хората, построили този комплекс, не са ги възприемали по този начин — гледали са на тях като на вредители, насекоми или плъхове, които е трябвало да бъдат унищожени колкото може по-бързо и ефикасно.

По тялото му плъзнаха студени тръпки. Времето тази сутрин не бе топло, едва ли имаше петнадесет градуса, помисли си Джак, но кожата му настръхна доста повече, отколкото предполагаше тази температура. Хеликоптерът се приземи плавно, сержантът отвори вратата и президентът стъпи на килима, който бе поставен неотдавна точно с тази цел. Един полски правителствен служител се приближи и стисна ръката му, като се представи, но Райън не обърна внимание на това, тъй като в този момент се чувстваше като турист в ада. Служителят, който щеше да изпълнява функцията на гид, ги поведе към една кола, с която щяха да изминат късото разстояние до комплекса. Джак седна до жена си.

— Джак… — прошепна тя.

— Да — прекъсна я той. — Да, бебче, знам. Той не каза нищо повече, дори не чу добре подготвените пояснения на поляка.

„Arbeit Macht Frei“, прочете той върху желязната арка. Трудът освобождава бе буквалният превод на тези думи, може би най-циничното мото, измисляно някога от болните мозъци на мъже, които наричат себе си цивилизовани. Най-сетне колата спря, те отново излязоха на открито и водачът им ги поведе от място на място, като им говореше неща, които не слушаха, но усещаха, защото тук сякаш самият въздух бе натежал от зло. Тревата бе невероятно зелена, почти като терен за голф след пролетен дъжд… може би заради изобилието на хранителни вещества в почвата. Голямо изобилие. Над два милиона души бяха намерили смъртта си на това място. Два милиона. Може би три. След известно време броенето започва да губи смисъл и всичко се превръща просто в бройка, число, вписано във ведомостта от някой счетоводител, който отдавна е престанал да мисли какво се крие зад тези цифри.

В съзнанието си Джак виждаше човешките очертания, телата, главите, но, слава богу, не и лицата на мъртвите. Той крачеше по алеята, която германската охрана бе наричала „Himmel Strasse“ или „Улица към рая“. Защо ли я бяха нарекли така? Това бе чист цинизъм. А може би са вярвали, че горе има Бог, който ги наблюдава. В такъв случай какво ли са смятали, че мисли Той, за деянията им? Какви хора са били това? Жените и децата са били избивани непосредствено след пристигането си, защото не са имали голяма стойност като работници в промишлените обекти, построени от „Фарбен“, за да се изцеди и последната полза от хората, изпратени тук да умрат — да се спечели нещо от последните им няколко месеца на този свят. Не само евреи, разбира се — полската аристокрация и полското духовенство са били избивани тук. Цигани. Хомосексуалисти. „Свидетели на Йехова“. Просто насекоми, които са подлежали на изтребване с „Циклон-Б“, продукт на пестицидните научни разработки на германската химическа индустрия.

Райън не бе очаквал това да бъде приятна екскурзия. Той смяташе, че идването му тук ще има образователен ефект, също като например посещение на бойното поле край Антиетам^[4].

Само че това не бе бойно поле и съвсем не създаваше усещането за такова.

Как ли бе изглеждало то в очите на хората, които го бяха освободили през 1944 — зачуди се Джак. Дори закоравелите войници, мъже, които се бяха изправяли лице в лице със смъртта в продължение на години, сигурно са били отвратени от това, което са заварили тук. Въпреки всичките си ужаси бойното поле остава място на честта, където мъжете са мерили силите си с други мъже по най-стария начин. Той бе жесток и окончателен наистина, но съдържаше някаква чистота, едните се биеха с другите, използваха оръжия, но… Всъщност всичко това са глупости, осъзна Джак. Във войната нямаше кой знае колко достойнство, а тук то бе много по-малко. На бойното поле, независимо по какви причини и с какви средства, мъже са воювали с други мъже, а не с жени и деца. Имаше нещо достойно да загинеш в първия случай, но не… това. Това беше престъпление от огромен мащаб и колкото и голяма злина да бе войната, тя не можеше да бъде квалифицирана с този термин в чисто хуманния му смисъл — предумишлено да нанесеш вреда на невинни хора. Как мъже са можели да правят такива неща? Германия днес, както и тогава, бе християнска страна, същата, която бе дала на света Мартин Лутер, Бетовен и Томас Ман. Дали за всичко бе виновен водачът им. Адолф Хитлер, един зурлест мъж, роден да бъде дребен чиновник, провалил се във всичко, което е опитвал… с изключение на демагогията. В това той е бил шибан гений…

Все пак защо Хитлер е мразил всички толкова много, че да използва индустриалната мощ на своята страна не за да завладее света, което само по себе си бе достатъчно лошо, а за да стори това чрез хладнокръвно изтребление на милиони хора? Това, знаеше Джак, все още бе една от неразгаданите тайни на историята. Някои твърдяха, че Хитлер е мразил евреите, защото е видял един на улицата във Виена и просто не го е харесал. Друг експерт в тази област, самият той евреин, бе изказал предположението, че някаква еврейска проститутка е заразила неуспелия австрийски бояджия с гонорея, но не разполагаше с документи, които да потвърдят тезата му. Изказана бе и една още по-цинична теория — Хитлер изобщо не се е интересувал от евреите, просто му е бил необходим враг, който народът да мрази, така че на гребена на нарастващата ненавист той да оглави Германия, просто е избрал евреите като средство за мобилизиране на нацията. Райън намираше тази теза за неправдоподобна, но по-противна от останалите. По някаква причина той е поел властта, която неговата страна му е дала, и я е използвал, за да избива хора. Така Хитлер е проклел името си во веки веков, но това не бе кой знае каква утеха за хората, чиято плът днес наторяваше тревата. Шефът на съпругата на Райън в болницата „Джон Хопкинс“ бе евреин — Берни Кац, и бе приятел на Джак от много години. Колко ли такива хора са загинали тук? Колко потенциални Джонъс Солк^[5]? Може би един или двама Айнщайн? Поети, актьори или просто работници, които щяха да отгледат обикновени деца…

Когато Джак положи клетва при встъпването си в длъжност, както повелява Конституцията на САЩ, той всъщност обеща да защитава точно такива хора. Нали като мъж, като американец, като президент на Съединените щати той трябваше да не допуска подобни неща да се случват отново? Досега той смяташе, че прилагането на военна сила може да бъде оправдано само за защита на живота на неговия народ и на жизненоважните интереси на страната му. Но Америка ли бе всичко на този свят? А принципите, на които бе изградена неговата нация? Само на определени места и с определени цели ли трябва да ги прилага Америка? А останалата част от света? Това не бяха ли гробове на реални хора?

Джон Патрик Райън стоеше прав и гледаше наоколо с безизразно лице и натежала душа, опитвайки се да разбере какво се бе случило тук и какво можеше, не, какво трябваше да научи от всичко това. Докато бе в Белия дом, той притежаваше огромна власт. Как да я използва? Как да я прилага? Срещу какво да се бори? И което е по-важно, за какво да се бори?

— Джак — тихо каза Кети, докосвайки ръката му.

— Да, и аз видях достатъчно. Хайде да се махаме оттук.

Той се обърна към полския гид, благодари му за поясненията, от които не бе чул почти нищо, и се запъти към автомобила. По обратния път те отново минаха под желязната арка, на която бе изписана една лъжа. Това бе нещо, което два или три милиона души не бяха успели да направят.

Ако съществуваха призраци, те му бяха говорили без думи, но го бяха направили в един глас: Никога вече. Райън безмълвно се съгласи. Не и докато беше жив. Не и докато Америка беше жива.