Том Кланси
Мечката и драконът (28)

27.
Транспортиране

Дигс не беше напълно доволен от видяното, но това би могло да се очаква. Долу 2-ра бригада на полковник Лайсъл действаше в района на маневрите. Мудно — каза си той. После се укори, че не е съвсем справедлив. Тук не беше Националният учебен център във Форт Ъруин, Калифорния, и 2-ра бригада на полковник Лайсъл не беше 11-и кавалерийски полк, чиито войници тренираха там практически всеки ден, благодарение на което бяха научени да воюват така, както хирургът да прави операции. Не, след падането на Съветския съюз 1-ва бронетанкова дивизия се беше превърнала в гарнизон, а времето, прахосано в остатъчна Югославия, когато съставът й изпълняваше ролята на „миротворец“, не беше допринесло за повишаване на боеготовността й. Дигс ненавиждаше термина „миротворци“. Да вървят по дяволите, помисли си генералът. От тях се искаше да бъдат войници, а не полицаи, облечени във военна униформа. Противникът в случая беше една германска бригада и, както изглеждаше, се справяше добре с нейните танкове „Леопард“-2. Е, войниклъкът беше заложен в генетичния код на германците, но и те не бяха по-добре обучени от американците, а разликата между цивилния и войника беше в подготовката. Обучението означаваше да знаеш къде да гледаш и как да действаш, когато нещо ти се изпречи насреща. То означаваше да знаеш какво ще направи танкът от лявата ти страна, без дори да гледаш нататък. Означаваше да знаеш как да поправиш танка си или пехотната бойна машина „Брадли“, когато нещо се развали. То създаваше чувство за гордост, защото с него идваше и увереността, съзнанието, че ти си най-опасният кучи син в долината, в която вилнее смъртта, и няма от какво да се боиш.

Хеликоптерът UH-60A, в който беше Дигс, се управляваше от полковник Бойл. Генералът беше на седалката, която беше малко по-високо по средата между местата на двамата пилоти. Кръжаха на около 200 метра височина.

— Аха, взводът долу току-що се натъкна на нещо — докладва Бойл и посочи с ръка. Виждаше се как на водещия танк запримигаха жълти светлини, с които сигнализираше „Убит съм“.

— Я да видим как командирът на взвода ще се справи със ситуацията — каза генерал Дигс.

Видяха как сержантът, командващ взвода, изтегли останалите три танка назад, а екипажът на водещия танк M1A2 изскача от него. В реална обстановка както танкът, така и екипажът му щяха да оцелеят, независимо колко точки щяха да си пишат германците. Никой до този момент не беше измислил оръжие, което да пробие ефикасно дебелата броня на този танк, но някой ден някой можеше и да успее, затова екипажът не трябваше да се мисли за недосегаем, а танкът му за неуязвим.

— Добре, този сержант си знае работата — отбеляза Дигс, а хеликоптерът се отправи към друг район на маневрите. Генералът видя, че полковник Мастърман си записва нещо в планшета.

— Какво ще кажеш, Дюк?

— Мисля, че боеготовността им е около седемдесет и пет процента — докладва началникът на оперативния отдел. — Може би малко повече. Трябва всички да преминат курс през симултативната мрежа, за да ги пораздрусаме малко.

Това беше една от добрите инвестиции в армията. Сим-Нет, т.е. симултативна мрежа, се състоеше от склад, пълен със симулатори на танкове M1 и пехотни машини „Брадли“, които бяха свързани чрез суперкомпютър и сателит с други два склада. Така можеха да се водят сложни и напълно реалистични битки по електронен път. Системата беше страхотно скъпа и не можеше да замени напълно реалната бойна обстановка, но въпреки това нямаше равна на себе си като средство за обучение.

— Генерале, времето, прекарано в Югославия, не беше много от полза за момчетата на Лайсъл — каза Бойл.

— Знам — съгласи се Дигс. — Все още нямам намерение да съсипвам кариерата на когото и да било.

Бойл се извърна към него и се усмихна.

— Добре, сър. Ще разпространя новината.

— Какво мислиш за германците?

— Познавам началника им, генерал-майор Зигфрид Модел. Много добър е. Страхотен е и на карти. Внимавайте с него, генерале.

— Това доказано ли е?

До неотдавна Дигс беше командващ Националния учебен център и от време на време беше опитвал късмета си в Лас Вегас, който по шосе номер I-15 беше само на два часа път от поделението.

— Сър, знам какво си мислите, но бъдете внимателен — предупреди боса си Бойл.

— А как сме със стрелбата с истински муниции? — попита командващият 1-ва бронетанкова дивизия.

— От известно време не сме го правили, сър, но симулаторите са почти толкова ефикасни, както и при стрелбата с истински снаряди — отвърна по вътрешната уредба Бойл. — Струва ми се обаче, че ще поискате да видите как вашите жабоци на вериги стрелят и с истински, генерале.

Бойл беше прав. Нищо не можеше да замени стрелбата с истински снаряди при един танк „Абрамс“ или в пехотна машина „Брадли“.

 

 

Наблюдението на пейката в парка беше дълга и тягостна работа. Разбира се, първо взеха кутията, отвориха я и намериха вътре два листа хартия, гъсто изписани с печатни букви на кирилица, но текстът беше с шифър. Затова листовете бяха преснети и изпратени за дешифриране. Оказа се, че не е лесно. Всъщност беше направо невъзможно, което накара хората от Федералната служба за сигурност да заключат, че китаецът (ако наистина беше той) беше възприел старата практика в КГБ и беше използвал текстове за еднократна употреба. На теория подобен шифър беше практически непробиваем, защото нямаше схема, формула или алгоритъм, чрез който да бъде разгадан.

Останалото беше вече само въпрос на чакане, за да се види кой ще дойде да вземе кутията.

Това отне дни наред. ФСС отдели за случая три коли, две от тях микробуси с камери, пригодени да снимат обекта отдалеч. Междувременно апартаментът на Суворов/Конев се наблюдаваше така зорко, като акциите на московската борса. Самият обект се следеше постоянно от десет опитни служители, повечето от които бяха обучени още от КГБ хора, специализирали се в преследването на шпиони, вместо следователите от отдел „Убийства“ на Провалов. Но това ставаше с тяхно разрешение, защото, технически погледнато, те все още отговаряха за случая. Той щеше да си остане при отдел „Убийства“, докато някой чужденец не вземе пакета под пейката.

Тъй като беше в парка, на нея редовно сядаха най-различни хора. Възрастни, които си четяха вестника, деца с комикси в ръце, момчета и момичета, държащи се за ръце, дори двама възрастни мъже, които всеки следобед се срещаха там, за да играят шах в малка магнитна кутия. След всяко такова посещение се проверяваше дали кутията си е на мястото и дали не е отваряна, но без резултат. На четвъртия ден хората започнаха да говорят, че това може да е някакъв номер. Може би беше начин за Суворов/Конев да провери дали някой не го следи. Ако е така, той е хитър кучи син, казваха си наблюдаващите. Обаче това вече им беше известно.

Развръзката настъпи на петия ден следобед и това беше човекът, който се надяваха да дойде. Казваше се Конг Дечи и официално се водеше като дребен дипломат. Беше на четиридесет и шест години, дребен на ръст и според картотеката на Министерството на външните работи, със скромни интелектуални способности. Това беше деликатен начин да се каже, че е тъпанар. Обаче според други този беше идеалният начин за прикритие на един шпионин. По същата причина хората от контраразузнаванията си пилееха времето, за да следят тъпи дипломати из целия свят, които в крайна сметка се оказваха точно такива, защото подобни хора имаше твърде много. Човекът се разхождаше небрежно заедно с още един китаец, който беше някакъв бизнесмен или се представяше за такъв. Седнаха и продължиха да разговарят, като често жестикулираха. В един момент вторият мъж се обърна, за да види нещо, което Конг му посочи. Тогава дясната ръка на Конг бързо и почти незабележимо се плъзна под пейката и взе кутията. Вероятно я замени с друга, преди да пъхне ръката в джоба си. Пет минути по-късно, след като изпушиха по цигара, двамата си тръгнаха и се отправиха към най-близката станция на метрото.

— Изчакайте — нареди на хората си по радиото командващият офицер от ФСС.

Те останаха още час по местата си, за да се уверят дали някой не наблюдава тайника от паркирана наблизо кола. По-късно човек от ФСС отиде при пейката, седна със следобеден вестник в ръка и взе пакета. Хвърли фаса си, с което подсказа на другите, че кутията е заменена с друга.

В лабораторията веднага се разбра, че кутията е с ключалка и всички съсредоточиха вниманието си върху нея. Веднага бе подложена на оглед с рентгенови лъчи и се видя, че вътре има батерия, някакви жици и полупрозрачен правоъгълник. Това бяха съставни части на пиротехническо устройство. Каквото и да имаше вътре, то явно беше ценно. На един опитен ключар му бяха необходими двадесет минути, за да отвори ключалката. Вътре имаше няколко листа фотографска хартия. Те бяха извадени и проявени. Бяха изписани на гъсто с безразборно подбрани букви на кирилица. Листовете бяха сгънати точно по същия начин, по който бяха намерени, а след това кутията, която приличаше на евтина табакера, беше върната обратно на мястото й под пейката.

— Е? — попита Провалов офицера от ФСС, който отговаряше за операцията.

— Следващия път, когато нашият обект изпрати съобщение, ще можем да го разчетем.

— И тогава ще знаем за какво става дума — продължи мисълта му Провалов.

— Може би. Поне ще знаем нещо повече, отколкото сега. Ще имаме доказателство, че Суворов е шпионин. Това мога да ти го обещая — каза човекът от контраразузнаването.

Провалов трябваше да признае, че не бяха се приближили повече до разплитането на случая с убийството, отколкото бяха преди две седмици, но нещата поне се раздвижиха, въпреки че навлизаха в още по-гъста мъгла.

 

 

— Какво ще кажеш, Майк? — попита Дан Мъри, отдалечен на осем часови зони.

— Все още няма нищо конкретно, шефе, обаче изглежда, че сега те преследват шпионин. Обектът се казва Клементий Иванич Суворов и сега живее под името Иван Юриевич Конев. — Рейли продиктува адреса. — Следите водят към него, поне така изглежда. Видяхме го да осъществява вероятен контакт с китайски дипломат.

— Какво ли ще означава това? — запита се на глас директорът на ФБР Мъри.

— Затруднявам се да ви отговоря, шефе, но очевидно случаят започва да става интересен.

— Ти, изглежда, си доста близък с Провалов.

— Той е добро ченге, сър, разбираме се.

 

 

Клиф Рътлидж не можеше да каже същото за отношенията си със Шен Танг.

— Реакцията на вашите медии по повод случая беше достатъчно негативна, но изказването на президента ви за нашата вътрешна политика е направо накърняване на китайския суверенитет! — почти изкрещя китайският външен министър за седми път след обяда.

— Министре — отвърна Клиф Рътлидж, — нищо подобно не би се случило, ако вашите полицаи не бяха застреляли акредитиран дипломат, а това, ако трябва да бъдем точни, не е съвсем цивилизован акт.

— Нашите вътрешни работи са си наш проблем — отвърна веднага Шен.

— Така е, господин министър, обаче Америка има свои ценности и ако искате от нас да уважаваме вашите, тогава ние бихме ви помолили да уважавате нашите.

— Намесата на Америка в китайските вътрешни работи започна да ни омръзва. Първо, вие признахте нашата бунтарски настроена провинция Тайван. След това окуражихте чужденците да се месят във вътрешните ни работи. После изпратихте един шпионин, прикриващ се зад религиозни убеждения, да нарушава нашите закони заедно с дипломат от друга страна, снимате китайски полицай, изпълняващ задълженията си, и накрая вашият президент ни критикува по повод вашата намеса в нашите вътрешни работи. Китайската народна република няма да търпи подобно нецивилизовано поведение!

„И после ще искате да ви се даде статут на най-облагодетелствана нация в търговията, така ли?“ — помисли си Марк Грант. Това прилича много на среща с банкови инвеститори на „Уолстрийт“, само че от онези с пиратски наклонности.

— Министре, вие можете да наричате нашето поведение нецивилизовано, но ръцете ни не са изцапани с кръв — отвърна Рътлидж. — Напомням ви, че ние сме тук, за да водим търговски преговори. Можем ли да се върнем на тази тема?

— Господин Рътлидж, Америка няма право едновременно да подлага на диктат Китайската народна република и да оспорва правата ни — подчерта Шен.

— Министре, Америка не се е намесвала в китайските вътрешни работи. След като сте убили дипломат, би трябвало да очаквате, че ще има и реакция. Що се отнася до въпроса за Република Китай…

— Няма Република Китай! — изкрещя министърът на външните работи на КНР. — Има ренегати в една провинция и с признаването й вие нарушихте нашия суверенитет!

— Министре, Република Китай е независима държава със свободно избрано правителство и ние не сме единствената страна, признала този факт. Политиката на Съединените американски щати е да поощрява правото на народите на самоопределение. Ако народът на Република Китай реши сам да стане част от континентален Китай, това ще бъде негов избор. Но тъй като хората там свободно избраха да бъдат това, което са, Америка реши да ги признае. Както ние очакваме другите да признават законното американско правителство, защото то представлява волята на нашия народ, така и Америка е длъжна да признава волята на останалите народи. — Рътлидж се облегна в стола си, явно отегчен от насоката, която бе взело следобедното заседание. Сутринта очакваше подобно нещо. Хората на КНР трябваше да изпуснат малко от парата, но една сутрин беше достатъчна за това. Започна да става отегчително.

— Ами ако някоя друга наша провинция се разбунтува, и нея ли ще признаете?

— Да не би господин министърът да ми подсказва наличието на политическо недоволство в Китайската народна република? — запита моментално Рътлидж. Миг по-късно си каза, че е реагирал прекалено бързо и умело. — Както и да е, аз нямам инструкции за подобна възможност. — Намерението му беше да даде полушеговит отговор на един тъп въпрос, обаче днес очевидно чувството за хумор изневеряваше на министър Шен. Той размаха на Клиф Рътлидж и Съединените щати показалец.

— Вие ни мамите. Вие ни се месите. Вие ни обиждате. Обвинявате ни, че икономика ни е неефикасна. Отказвате ни полагащия ни се достъп до вашите пазари. И се държите така, като че ли единствено вие сте пример за добродетелно поведение в света. Не сме съгласни с това!

— Министре, ние отворихме вратите си за търговия с вашата страна, а вие затворихте вашите под носа ни. Вашата врата е тази, която трябва да се отвори, но ако ни принуждавате и ние ще затворим нашите. Нямаме желание да го правим. Искаме свободна и честна търговия между великия китайски народ и американския народ, но пречките пред тази търговия не са в Америка.

— Вие ни обиждате, а след това очаквате да ви поканим у дома си, така ли?

— Министре, Америка не обижда никого. Вчера в Китайската народна република стана една трагедия. Вероятно бихте желали да я избегнете, но въпреки това тя се случи. Президентът на Съединените щати поиска да разследвате инцидента. Това не е неразумно искане. Защо ни се сърдите за него? Един журналист съобщи фактите. Китай отрича ли фактите, които видяхме по телевизията? Да не твърдите, че една частна американска телевизионна компания си ги е измислила? Мисля, че не. Да не искате да кажете, че двамата мъже не са мъртви? За съжаление, случаят не е такъв. Твърдите ли, че вашият полицай е имал оправдание да убие един акредитиран дипломат и един свещеник, държащ току-що родено дете? — попита с най-убедителен тон Рътлидж. — Министре, всичко, което казахте през последните три часа и половина, е, че Америка не е права да протестира срещу едно хладнокръвно убийство. А нашето възражение се изрази само в настояването вашето правителство да разследва случая. Америка не е направила, нито е казала нещо нелогично и на нас ни омръзна това обвинение. Нашата делегация и аз пристигнахме тук, за да обсъждаме търговски въпроси. Ние искаме КНР да отвори пазарите си, за да стане търговията търговия, т.е. свободна размяна на стоки през международни граници. Вие искате да ви се даде клауза на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ. Това няма да стане, докато не отворите пазарите си за Америка, както тя е отворила своите за Китай. Но може да стане, ако направите промените, които искаме.

— КНР няма повече да се съгласява с американските обидни искания. Ние няма повече да търпим вашите обиди спрямо нашия суверенитет. Омръзна ни вашата намеса във вътрешните ни работи. Време е Америка да помисли върху нашите резонни искания. Китай иска да има честни търговски отношения със САЩ. Ние не желаем нещо повече от това, което давате на други страни: клаузата на най-облагодетелствана нация в търговията.

— Министре, това няма да стане, докато не отворите пазарите си за нашите стоки. Търговията не е свободна, ако не е честна. Ние възразяваме също за нарушаването от страна на КНР на договорите и споразуменията за авторските права и търговските марки. Възразяваме срещу това държавни предприятия на КНР да нарушават договорите за патентното право и дори да произвеждат американски стоки без разрешение или компенсация и…

— Сега пък крадци ли ни наричате? — запита Шен.

— Г-н министър, искам да подчертая, че не съм изричал такива думи. Но е факт, че ние притежаваме мостри на стоки, произведени в Китай от фабрики, които са собственост на вашата държава. Тези произведения съдържат американски изобретения, за които не е искано разрешение за производство. Мога да ви покажа такива примери, ако желаете.

Шен реагира с гневно махване на ръка, което според Рътлидж означаваше: „Не, благодаря“, или нещо подобно.

— Не желая да гледам физически доказателства за американски лъжи или изопачения.

Грант се облегна на стола си, докато Рътлидж даде поредния обиден отговор. Сякаш наблюдаваше боксов мач и се питаше дали някой ще нанесе решителния удар. „Вероятно не“, помисли си той. Всеки си пазеше челюстта и двамата играеха повече с краката. Резултатът беше повече размахване на ръце, отколкото нещо по-сериозно. Това го отегчаваше, защото въпреки че беше вълнуващо за гледане, не даваше никакъв резултат. Той си записа някои неща в бележника, но те трябваше по-скоро да го подсетят кой какво точно беше казал. Това можеше да стане забавна част от неговата автобиография. Какво ли да е заглавието? — запита се той. Може би „Търговец и дипломат“.

Четиридесет и пет минути по-късно заседанието приключи с обичайните ръкостискания, които бяха много сърдечни, за разлика от разменените преди това реплики, което остави Марк Грант в пълно недоумение.

— Това е просто бизнес и в него нямаше нищо лично — обясни Рътлидж. Изненадан съм, че те продължават да отделят толкова много време на случая. Ние всъщност не сме ги обвинявали в нищо. Дори президентът поиска разследване. — Защо ли са толкова докачливи? — зададе той въпроса на глас.

— Може би се тревожат, че няма да получат това, което искат от преговорите — предположи Грант.

— Но защо са чак толкова загрижени? — попита Рътлидж.

— Може би техните валутни резерви са по-малко, отколкото показват моите компютърни изчисления — отвърна Грант, свивайки рамене.

— Дори и да е така, те не следват линия, която би помогнала това да се оправи. — Рътлидж плясна ядосано ръце. — Не се държат логично. Е, вярно е, че тази работа със стрелбата сигурно ги е докарала до епилептичен припадък, а може би и президентът Райън се изсили малко с някои неща, които каза. Бога ми, той разсъждава като истински неандерталец по въпроса за абортите. Но това не оправдава нито времето, което отделят, нито разпалеността, с която защитават своята позиция.

— Да не би да ги е страх? — зачуди се Грант.

— Страх от какво?

— Ако техните валутни резерви са много намалели, и то повече, отколкото предполагаме, те може да са много натясно, Клиф. Може би по-натясно, отколкото си мислим.

— Да предположим, че е така, Марк. От какво толкова ще ги е страх?

— От две неща — каза Марк, навеждайки се напред. — Това означава, че нямат пари да купят някои неща или да изплатят вноските за други, които вече са купили. Това ги поставя в неловко положение, а както ти сам каза, те са много горди хора. Няма да си признаят, че са сбъркали, или да покажат слабост.

— Това е факт — съгласи се Рътлидж.

— Гордостта може да вкара хората в голяма беда, Клиф — каза Грант. Той си спомни как една фондация на „Уолстрийт“ загуби 100 милиона долара, защото нейният изпълнителен директор не оттегли едно свое предложение, което беше считал няколко дни преди това за правилно, а продължи да държи на него и тогава, когато стана ясно, че е сгрешил. Защо? Защото не искаше да покаже нерешителност пред останалите на „Уолстрийт“ и вместо това беше готов да заяви пред целия свят, че е задник. Как обаче може да се тълкува подобно нещо във външната политика? Би трябвало да се очаква, че един ръководител на държава е по-умен.

 

 

— Работите не вървят добре, приятелю — каза Цзян на Фан.

— Виновен е онзи глупав полицай. Да, американците не трябваше да реагират така остро, но това нямаше да стане, ако не беше този прекалено усърден полицай.

— Президентът Райън… защо ни мрази толкова?

— Цзян, ти на два път заговорничиш срещу руснаците и два пъти плетеш интриги срещу Америка. Защо не допуснеш, че американците може да знаят това? Защо ти се струва невъзможно те да се досещат? Идвало ли ти е наум, че точно затова признаха тайванския режим?

Цзян Хансан поклати глава.

— Не е възможно. За тези неща няма нищо в писмен вид. — Той не каза, че и в двата случая са били взети безупречни мерки за сигурност.

— Когато се казват неща пред хора, които умеят да слушат, те ги запомнят, Цзян. В този свят има много малко тайни. Да запазиш държавна тайна е все едно да се опиташ да скриеш изгрева на слънцето — продължи Фан, казвайки си, че трябва да запомни тази фраза, когато диктува бележките си на Мин.

— Обикновено приказките стигат твърде далеч, до твърде много хора и всеки от тях има уста.

— Тогава какво според теб трябва да направим?

— Американецът иска да започнем разследване на случая. Ами да му го дадем. Фактите, които ще установим, ще бъдат такива, каквито ние ги искаме. Ако се наложи да умре един полицай, има много други, които да го заменят. Нашите търговски отношения с Америка са по-важни от този дребен въпрос, Цзян.

— Не можем да си позволим да се унижаваме пред варварина.

— В този случай няма как да го избегнем. Не можем да си позволим фалшива гордост да изправя страната ни пред риск — въздъхна Фан.

Приятелят му Цзян винаги е бил много горделив. Той наистина имаше способността да вижда надалеч, но беше прекалено егоцентричен и настоятелен в това, което искаше. Това, което си беше поставил като цел, беше трудно изпълнимо. Никога не беше искал самият той да застане най-отгоре и вместо това предпочиташе да бъде човекът, който влияе на онзи на върха, да бъде като онези евнуси, които в продължение на хиляда години са направлявали в двореца разни императори. Фан почти се усмихна, когато му мина мисълта, че никаква власт не си заслужава да станеш евнух, било то при император или другаде. И дори Цзян вероятно не би стигнал дотам. Но да бъдеш силният човек зад кулисите вероятно беше по-трудно, отколкото да стоиш най-отпред… И все пак Фан си спомни, че Цзян беше основната фигура, изиграла роля за избирането на Ху за генерален секретар. В интелектуално отношение Ху беше едно нищожество. Приятен мъж, с царствена осанка, способен да говори добре на обществени места, но без големи собствени идеи…

… и това обясняваше нещата. Цзян беше помогнал на Ху да стане шеф на Политбюро точно защото той беше празна глава, а Цзян щеше да я напълни със собствените си идеи. Разбира се. Трябваше да се сети по-рано. Навсякъде си мислеха, че Ху бе избран, защото се придържа към златната среда във всичко. Той беше готов да се помири с всекиго, беше човек на консенсуса и с това беше известен дори извън КНР. В действителност беше човек без убеждения, готов да приеме тези на някой друг, ако той, в случая Цзян, се сети пръв и реши какъв път трябва да избере Политбюро.

Разбира се, Ху не беше съвсем послушна марионетка. Това беше проблем за всички хора. Колкото и да са полезни за някои неща, за други те имат своите заблуди и държат на тях, а най-глупавите дори имат идеи. Тези идеи рядко биват логични и от тях почти никога няма полза. Ху беше затруднявал Цзян в не един случай и тъй като той беше председател на Политбюро, разполагаше с реална лична власт, но нямаше достатъчно ум, за да я използва правилно. Е, и какво от това? В 60% от времето, а може би и малко повече, той просто беше говорител на Цзян. А Цзян от своя страна до голяма степен можеше да му влияе и да води собствена национална политика. В повечето случаи той правеше това незабелязано, без то да е известно навън от Политбюро и дори не съвсем известно и в самото Политбюро, защото много от разговорите му с Ху бяха насаме и през повечето време Цзян не говореше за тях дори пред Фан. Неговият стар приятел е хамелеон, помисли си Фан, и то не за първи път. Но въпреки че беше готов да се унижава и да не търси подобаваща на влиянието му външна изява, той компенсираше това с пагубна гордост, и което беше по-лошо, не си даваше сметка за тази своя слабост. Казваше си или че изобщо не е допуснал грешка, или че само той знае за нея. Всички хора имат слабости, но най-големите са тези, за които те самите не си дават сметка. Фан погледна часовника и си тръгна. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома в приличен час, след като продиктува бележките си на Мин. Отдавна не се беше прибирал навреме.