Том Кланси
Мечката и драконът (38)

37.
Сгромолясване

VC-137 се приземи без много шум във военновъздушната база Андрюс. Базата нямаше аерогара с входове за преминаване на пътниците направо от самолета в нея и затова те слязоха по стълба, прикачена към един камион. Долу ги чакаха коли, за да ги отведат във Вашингтон. Марк Грант беше посрещнат от двама тайни агенти, които веднага го откараха в сградата на Министерството на финансите, която беше от другата страна на улицата срещу Белия дом. Още не беше свикнал с чувството, че стъпва върху твърда земя, когато се озова в кабинета на министъра.

— Как мина? — попита Джордж Уинстън.

— Беше поне интересно — отвърна Грант, който все още не можеше да свикне с чувството, че тялото му не знае къде се намира в момента. Мислех, че първо ще си ида у дома, за да си отспя.

— Райън нареди към китайците да бъде приложен законът за търговската реформа.

— Така ли? Е, това можеше да се очаква.

— Виж това — нареди му министърът на финансите, като му подаде току-що изкарани на принтера няколко листа. „Това“ беше доклад за наличните валутни резерви на Китайската народна република в банките.

— Колко достоверна е тази информация? — попита Телескопът.

Докладът се основаваше на анонимни разузнавателни данни. Служителите в Министерството на финансите редовно следяха международните валутни трансфери, за да могат по този начин ежедневно да са наясно за реалната стойност на долара и на другите разменни валути. Китайският юан също беше включен в изследването и напоследък позициите му се бяха поразклатили.

— Толкова ли са малки? — попита Грант. — Предполагах, че са позакъсали с твърдата валута, но не мислех, че положението може да е толкова лошо…

— Аз също съм изненадан — призна министърът на финансите. — Изглежда, че са купували на международния пазар доста неща, особено реактивни двигатели от Франция. Закъснели са с изплащането на поредната вноска и френската компания е решила да възприеме по-твърда линия спрямо тях. Французите са единствените им доставчици. Не позволихме на компаниите GE, „Прат енд Уитни“ да се състезават за поръчката. Същото направиха и британците с „Ролс Ройс“. Така че французите останаха единственият им източник, което не е твърде лошо за тях. Покачиха цената С петнадесет процента и искат предплата.

— Това ще се отрази зле на юана — прогнозира Грант. — Опитвали са се да прикрият нещата, нали?

— Да, и то доста успешно.

— Затова се запънаха толкова яко на търговските преговори. Знаели са какво ги чака и са искали да сключат изгодно споразумение, за да се измъкнат от затруднението. Но не си изиграха картите много умно. По дяволите, ако имаш проблем като техния, ще трябва да се научиш малко по малко и да пълзиш.

— И аз така си помислих. Защо смяташ, че не го направиха?

— Те са горди, Джордж. Ама много горди. Приличат на някое богато семейство, което е загубило парите си, но не и положението си в обществото. Опитват се да компенсират едното с другото, обаче не се получава. Рано или късно хората откриват, че не си плащаш сметките и тогава целият свят се нахвърля срещу теб. Можеш да поотложиш за малко нещата, но то има смисъл само ако очакваш да ти дойдат пари отнякъде, а ако това не стане, корабът потъва. — Грант прехвърли замислен няколко страници. — Проблемът е, че държавите се управляват от политици, които не разбират нищо от пари и си мислят, че винаги могат да се измъкнат, каквото и да им се случи. Така са свикнали да налагат волята си, че изобщо не им минава през ум вероятността да стане тъкмо обратното. — Едно от нещата, които Грант беше научил от работата си във Вашингтон, беше, че политиката е толкова илюзорно нещо, колкото и филмовият бизнес, което може би обяснява взаимния афинитет на тези две страни. Но дори и в Холивуд трябва да си плащаш сметките и да работиш на печалба. Политиците винаги имат възможност да пуснат в обръщение облигации, за да си оправят сметките, или пък да печатат пари. Никой не очаква от едно правителство да покаже, че е излязло на печалба, а техният съвет на директорите са избирателите — хората, които политиците всъщност ръководят, защото така е редно. Всичко това е твърде налудничаво, но такава е политическата игра.

„Вероятно така са разсъждавали и ръководителите на КНР“, каза си Грант. Но рано или късно реалността надига грозната си глава и когато това стане, цялото време, прахосано, за да се отлага моментът, всъщност те захапва за задника. Това е времето, когато целият свят ти казва: хванах ли те? Тогава няма къде да ходиш. В случая хващането ще означава рухване на китайската икономика и това може да стане буквално за една нощ.

— Джордж, мисля, че Държавният департамент и ЦРУ трябва да видят този доклад, а също и президентът.

 

 

— Господи! — Президентът седеше в Овалния кабинет, пушеше една „Вирджиния слимс“ на Елън Съмтър и гледаше телевизия. Този път бе включил канала на кабелната телевизия СИ-СПАН. Конгресмени от Камарата на представителите на САЩ говореха за Китай. Съдържанието на речите не беше много ласкателно, а тонът — решително гневен. Всички се обявяваха в полза на резолюция, осъждаща КНР. По втори канал на СИ-СПАН можеха да се чуят почти същите критики и в Сената. Въпреки че тонът беше с една степен по-мек, за съдържанието на речите не можеше да се каже същото. Профсъюзите се обединиха с църквите, либералите с консерваторите и дори защитниците на свободната търговия — с протекционистите.

Като за капак Си Ен Ен и другите телевизионни компании показаха улични демонстрации, от които се виждаше, че кампанията на Тайван „Ние сме добрите момчета“ набира скорост. Някой (никой още не знаеше кой) дори беше отпечатал етикети с червеното китайско знаме, на което беше написано: „Ние убиваме бебета и свещеници.“ Те бяха залепени върху стоки, внасяни от Китай, а протестиращите цитираха имената на американски фирми, които въртяха търговия с китайските комунисти, с цел да ги бойкотират.

Райън извърна глава.

— Говори, Арни.

— Тази работа изглежда сериозна, Джак — каза Ван Дам.

— И сам го виждам, Арни. Колко сериозна?

— Достатъчно, за да ме накара, ако бях на мястото на тези компании, да започна да си продавам акциите. Това ще им се отрази зле. А и протестното движение може да доведе до други последици…

— Какви?

— Мисля, че работата няма да се размине скоро. Следващия път ще видим плакати със сцени от убийството на двамата духовници. Такива неща не се забравят лесно. Ако китайците продават тук стоки, които бихме могли да купим другаде, много американци ще се насочат натам.

Картината на Си Ен Ен се смени с пряко предаване на демонстрация пред посолството на КНР във Вашингтон. На плакатите можеха да се видят думи като УБИЙЦИ, ПРЕСТЪПНИЦИ и ВАРВАРИ!

— Питам се дали Тайван няма пръст в организирането на всичко това…

— Вероятно не. — „Поне не засега“, помисли си Ван Дам. — Ако бях на тяхно място, нямаше да имам нещо против, но не би имало нужда да играят подобна игра. Те сигурно ще положат още усилия да се разграничат от континентален Китай, а това е горе-долу същото. Щях да се погрижа телевизионните компании да пускат повече материали за Република Китай, за това колко са разтревожени хората там от гафа на Пекин, как не искат името на техния остров да се свързва със случая — каза началникът на кабинета. — Също и неща от сорта „Да, ние сме китайци, но вярваме в правата на човека и свободата на вероизповеданието“ и други подобни. Този ход е по-хитър. Тук, във Вашингтон, те имат някои добри съветници от пресата. Мисля дори, че познавам някои от тях и ако ми плащаха като на тях, щях да ги посъветвам точно това.

В този момент телефонът иззвъня. Беше директната линия на Райън, която обикновено прескача секретарките. Джак вдигна слушалката.

— Да?

— Джак, обажда се Джордж от отсрещната страна на улицата. Можеш ли да ми отделиш една минута? Искам да ти покажа нещо, приятелю.

— Разбира се, заповядай. — Джак затвори телефона и се обърна към Арни.

— Министърът на финансите — обясни той. — Казва, че е важно. — Президентът замълча за момент. — Арни?

— Да?

— Какво място имам за маневриране по въпроса?

— С китайците ли? — попита Арни и президентът кимна. — Не е кой знае колко голямо, Джак. Понякога народът сам решава каква да бъде политиката ни. Този път той ще каже каква да е тя, гласувайки с чековата си книжка. Скоро вероятно ще чуем, че някои компании прекратяват търговските си договори с КНР. Китайците вече открито отхвърлиха поръчката за „Боинг“, което не беше много умно от тяхна страна. Сега хората навън ще поискат да им го върнем. Понякога настъпват времена, когато средният американец се озъбва и показва на света среден пръст. Когато това се случи, работата ти е главно да го следваш, а не да го ръководиш — заключи началникът на кабинета. Неговото кодово име в службата за охрана беше Дърводелецът. Току-що беше сковал една кутия, от която президентът не трябваше да излиза.

Джак кимна и загаси цигарата. Може и да беше най-могъщият човек на света, но властта му произтичаше от народа и тъй като той му я беше дал, понякога народът сам я упражняваше.

Малцина можеха просто да отворят вратата на Овалния кабинет и да влязат, но Джордж Уинстън беше един от тях, главно защото службата за охрана му беше подчинена. С него беше и Марк Грант, който изглеждаше така, сякаш е бил преследван с километри от дузина въоръжени и ядосани морски пехотинци.

— Здравей, Джак.

— Здрасти, Джордж. Марк, изглеждаш ужасно — каза Райън. — Сигурно току-що си слязъл от самолета?

— Тук Вашингтон ли е или Шанхай? — пошегува се изнемогващият от умора Грант.

— Минахме през тунела. Господи, видяхте ли демонстрантите навън? Мисля, че искат да наредиш ядрено нападение срещу Пекин — подхвърли министърът на финансите.

В отговор президентът само им посочи към включените телевизори.

— Но защо са дошли да протестират тук? Аз съм на тяхна страна, поне мисля, че съм. Както и да е. Какво ви води насам?

— Виж това. — Уинстън даде знак на Грант.

— Господин президент, това са валутните сметки на КНР в момента. Следим текущите валутни транзакции по целия свят, за да имаме точна представа какво е състоянието на долара. А това означава, че сме доста добре осведомени къде се намира твърдата валута по света.

— Добре. — Райън имаше известна представа за това. То не го притесняваше много, тъй като доларът беше в доста добро състояние. А когато едно колело не скърца, не беше необходимо да се смазва. — И какво от това?

— От това следва, че положението на КНР с ликвидностите не е за завиждане — каза Грант. — Може би затова бяха толкова неотстъпчиви на търговските преговори. Ако причината е била тази, избрали са най-неправилния подход към нас. Искаха, вместо да се молят.

Райън прегледа колоната от цифри.

— Дявол да го вземе, къде са профукали всичките тези пари?

— За купуване на военна техника, главно от Франция и Русия, но доста е отишла и в Израел.

Не беше широко известно, че КНР беше похарчила значителни суми в Израел главно за купуването на продукция от неговата отбранителна промишленост. Купуваха предимно американска техника, която се произвеждаше по лиценз в Израел. Това бяха неща, които китайците не можеха да купят направо от Америка, като танкови оръдия и ракети въздух-въздух за техните изтребители. От години Америка си затваряше очите за тези сделки. Вършейки този бизнес, Израел беше обърнал гръб на Тайван, въпреки че и двете страни се бяха снабдили с ядрените си оръжия благодарение на съвместна инициатива по времето, когато се държаха заедно, а с тях беше и Южна Африка. Тогава те бяха международните парии и нямаха други приятели в тази област. По-любезният начин да се нарече този завой на Израел беше съобразяване с реалностите. В други човешки дейности обаче му викаха „да го начукаш на приятеля си“.

— И? — попита Райън.

— И по този начин те са профукали всичките пари от активното си търговско салдо с нас — каза Грант. — Повечето е дадено за краткосрочни покупки, но някои са и с по-дълги срокове. Но за последните се плаща в предплата поради характера на сделките. Производителите се нуждаят от тези пари предварително, за да започнат производството, защото не искат да останат с празни ръце. Не са много хората, които имат нужда от 5 000 танкови оръдия — обясни Грант. — Това са специални поръчки.

— Е и?

— Ами, от това следва, че Китай е останал без пари, а те са му необходими за покриване на краткосрочни неотложни нужди като например покупката на петрол — продължи Телескопът. — Китай е голям вносител на петрол. Вътрешното им производство е съвсем недостатъчно, макар нуждите им да не са кой знае колко големи. Китайските граждани, които притежават коли, не са много. Имат пари да купуват петрол в продължение на три месеца и след това те ще свършат. На международния петролен пазар изискванията са да се плаща веднага. Могат да се задържат още месец, може би шест седмици, но след това танкерите ще направят обратен завой по средата на океана и ще се насочат другаде. Могат да го направят, без да им мигне окото, и тогава КНР ще остане без петрол. Ефектът ще бъде като да се блъснат в стена, сър. Тряс! Щом като няма петрол, в страната всичко ще спре, включително и военната им машина, която е техният най-голям потребител. През последните години нейната активност беше необикновено висока и нуждата й от петрол доста голяма заради честите военни учения. Вероятно имат стратегически резерви, но не знаем точно колко са големи. А и те ще свършат. Очаквахме, че ще се опитат да се настанят на островите Спратли. Там има петрол и през последните десет години те предявяват от време на време претенции към тях. Но Филипините и други страни от района също имат претенции, а те вероятно очакват да застанем на тяхна страна, особено Филипините, поради някои исторически причини. Да не говорим за присъствието на Седми американски флот в района, което също е от значение.

— Да — Райън кимна, — ако се стигне до сблъсък, Филипините имат най-основателни претенции за островите и ние би трябвало да ги подкрепим. В миналото проливахме заедно кръв, а това има значение. Продължавай.

— С две думи, китайците ще имат нужда от петрол, а няма да има с какво да го платят, особено ако нашата търговия с тях прекъсне. Те имат нужда от нашите долари. Юанът не е много стабилен. Международната търговия също се прави с долари, а както току-що ви споменах, сър, те са похарчили повечето от тях.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Сър, КНР е пред банкрут. Ще разберат това най-много до месец и за тях то ще бъде голям шок.

— Кога успяхме да съберем тези данни?

— Това беше моя инициатива, Джак — каза министърът на финансите. — Наредих да подготвят тези документи и след това накарах Марк да ги прегледа. Той е най-добрият ни специалист по икономическите модели, въпреки че е доста сплескан от дългото пътуване в самолета.

— Значи можем да ги попритиснем?

— Това е една възможност.

— А какво ще стане, ако демонстрациите продължат?

Грант и Уинстън едновременно свиха рамене.

— Тук вече психологията влиза в сметката — каза Уинстън. — До известна степен ние на „Уолстрийт“ можем да предвиждаме подобни неща. По такъв начин аз спечелих повечето от парите си, но психоанализът на една цяла държава не е от компетенцията ми. Това си е твоя работа, приятел. Аз съм просто твоят счетоводител от другата страна на улицата.

— Нужно ми е повече от това, Джордж. — Другият сви рамене. — Ако средният гражданин бойкотира китайските стоки и ако американските компании, които правят бизнес с тях, започнат да анулират контрактите си…

— Това е напълно вероятно — намеси се Грант. — В противен случай обществеността ще се обърне против тях.

— Ако го направят, това ще бъде сериозен удар за китайците и здравата ще ги заболи — заключи Търговецът.

„А как ли ще реагират?“ — запита се Райън. Натисна бутона на телефона си.

— Елън, дай ми една.

Секретарката моментално се появи и му подаде цигара. Райън я запали, благодари и кимна.

— Разговаряхте ли по въпроса с държавния секретар?

— Не, искахме да ги покажем първо на теб.

— Хм. Марк, какво ти е впечатлението от преговорите?

— Те са най-арогантните кучи синове, които съм виждал. А съм се срещал с какви ли не: ментарджии, шарлатани, психопати, но и най-лошите знаят кога имат нужда от пари, за да правят бизнес, и след като го знаят, започват да правят мили очи. Когато стреляш с пушка, все пак преди това трябва да погледнеш да не си се прицелил в онази си работа.

Това накара Райън да се засмее, а Арни направи кисела физиономия. Не би следвало да се говори така пред президента на САЩ, но някои от тези хора знаеха, че пред човека Джон Патрик Райън подобни приказки минаваха.

— Между другото, като си говорим за такива неща, хареса ми какво си казал на китайския дипломат.

— Какво съм казал, сър?

— Че техните пишки не са толкова големи, за да се състезават с нас по далечно пикане. Хареса ми фразата, въпреки че не е съвсем дипломатична.

— Откъде научихте това? — попита искрено изненадан Грант. — Никога не съм го казвал на друг, дори и на онзи келеш Рътлидж.

— Е, имаме си начини — отговори Джак и изведнъж осъзна, че беше разкрил нещо от тайните, свързани със Зорге. „Ох!“

— Такива приказки се говорят обикновено в нюйоркския клуб на атлета — подхвърли министърът на финансите. — Но винаги трябва да си доста далеч от този, на когото ги казваш.

— Но това си е вярно, поне що се отнася до валутните възможности. Когато държим пистолет в ръката, можем да го насочим и към главите им.

— Да, сър, бихме могли да го направим — отвърна Грант. — Може да мине месец, докато осъзнаят какво е станало, но нещата не могат да се забавят дълго.

— Добре. Погрижете се Държавният департамент и ЦРУ да се запознаят с данните. А, и кажи на директора на ЦРУ, че те трябваше първи да ми донесат тези данни. Оценки на базата на разузнаването са тяхна работа.

— И те имат икономически експерти, но не са толкова добри като нашите — каза Грант. — Нищо чудно. Експертите в тази област работят за „Уолстрийт“ или се занимават с научна дейност. В бизнесфакултета към Харвардския университет можеш да изкараш повече пари, отколкото на правителствен пост.

— Талантите отиват там, където са парите — съгласи се Джак.

Младши партньори в средно големи адвокатски фирми печелеха повече от президента, което понякога обясняваше защо беше избрал дадени хора в екипа си. Да се служи на обществото беше един вид саможертва. Поне неговият случай беше такъв. Райън беше показал, че може да печели пари в търговията, но да служи на родината го беше научил баща му още в Куантико, много преди да бъде подмамен да постъпи в ЦРУ, а по-късно да бъде прикоткан в Овалния кабинет. А веднъж дошъл тук, не можеш да избягаш от тези неща. Не и ако държиш на мъжкото си достойнство. Това винаги беше капан. Робърт Едуард Лий беше нарекъл дълга най-сюблимната дума, а той е разбирал тези неща, помисли си Райън. Лий се беше хванал в капана да се бие за нещо, което в най-добрия случай можеше да се нарече кауза пердута, поради чувството си за дълг към родния си край. Тъкмо затова, въпреки качествата му като човек и войник, много хора щяха да проклинат винаги името му. „А при тебе, Джак“, запита се той, „докъде се простират способностите и дългът, чувството ти за добро и зло? Какво се очаква от теб да направиш сега?“ Предполагаше се, че му е ясно. Хората зад оградата на Белия дом през цялото време очакваха от него да знае как е правилно да постъпи за страната, за света, за всеки трудещ се мъж, жена или невинно дете. „Да, каза си президентът, разбира се. Когато идваш всеки ден тук, си помазан от богинята на мъдростта и музата шепти в ухото ти, а може би нощем Вашингтон и Линкълн шептят в сънищата ти.“ Понякога сутрин се затрудняваше да си подбере вратовръзката, особено ако Кети я нямаше наблизо, за да се посъветва. Но се предполагаше, че знае какво да прави с данъците, отбраната и социалното осигуряване. Защо? Защото работата му беше да знае тези неща. Защото живееше в сградата на „Пенсилвания авеню“ номер 1 600 и проклетата служба за охрана бдеше над него, където и да отидеше. Във военното училище в Куантико по-висшите офицери предупреждаваха новопроизведените лейтенанти колко самотен се чувства командирът. Разликата между онзи вид командване и това тук беше като между фойерверка и атомното оръжие. В миналото при подобни ситуации се беше стигало до войни. Разбира се, сега това не можеше да стане, но веднъж се случи. Тази мисъл му подейства отрезвяващо. Райън дръпна за последен път от петата си цигара за деня и я смачка в кафявия стъклен пепелник, който криеше в чекмеджето на бюрото си.

— Благодаря, че ме запознахте с тези данни. Поговорете по въпроса с Държавния департамент и ЦРУ — нареди им отново той. — Искам оценъчен доклад, и то колкото може по-скоро.

— Добре — каза Джордж Уинстън, стана и тръгна обратно към тунела, за да премине на отсрещната страна на улицата.

— Господин Грант — подхвърли Джак след тях, — идете да поспите, изглеждате ужасно.

— При тази работа разрешено ли ми е да спя? — попита Телескопът.

— Разбира се, както и на мен — каза с тъжна усмивка президентът. Когато си отидоха, погледна към Арни: — Слушам те.

— Поговори с Адлер и го накарай да поприказва с Хитч и Рътлидж. Ти също трябва да се срещнеш с тях — посъветва го Арни.

Райън кимна.

— Добре, кажи на Скот какво ми трябва и че ми е нужно бързо.

 

 

— Добра новина — каза й професор Норт, когато се върна в стаята.

Андреа Прайс О’Дей беше в Балтимор, в болницата на института „Джон Хопкинс“ за преглед при д-р Мадж Норт, професор по акушерство и гинекология.

— Наистина ли?

— Да — увери я с усмивка д-р Норт, — бременна сте.

Инспектор Патрик О’Дей скочи на крака, сграбчи жена си и бурно я целуна.

— О — каза почти на себе си Андреа, — мислех, че съм твърде стара.

— Рекордът е доста над петдесетте, а вие сте още далеч от тях — отвърна д-р Норт и се усмихна. За първи път в професионалната си кариера съобщаваше подобна новина на двама души, които носеха пистолети.

— Някакви проблеми? — пропита Пат.

— Андреа, това ще ви е за първи път. Прехвърлили сте четирийсет и това ви е първата бременност, нали?

— Да. — Тя знаеше какво ще последва, но не посмя да го каже.

— Това означава, че вероятността за синдром на Даун е увеличена. Може да се установи с анализ от плацентата. Препоръчвам ви да го направите по-скоро.

— Колко скоро?

— Мога да го направя и днес, ако искате.

— А ако тестът е…?

— Позитивен? Е, тогава трябва да решите дали искате да родите дете с такъв недъг. Някои хора го правят, други не. Вие трябва да решите, а не аз — каза им Мадж Норт. През професионалната си кариера тя беше правила аборти, но като повечето акушери предпочиташе да изражда деца.

— Синдромът на Даун… как… искам да кажа… — Андреа стисна ръката на съпруга си.

— Шансовете са много повече във ваша полза, от порядъка на сто към едно, но това са предположения. Преди да се безпокоите за тези неща, по-добре е да разберете дали изобщо имате основания.

— Сега ли? — попита Пат.

Доктор Норт се изправи.

— Да, в момента съм свободна.

— Защо не се поразходиш малко, Пат? — предложи специален агент Прайс О’Дей на съпруга си. Тя успя да запази самообладание, което не изненада съпруга й.

— Добре, скъпа. — Целуна я и излезе.

Този момент не беше най-добрият за професионалния агент от ФБР. Жена му беше бременна, но сега се питаше дали това е добре или не. Ако не е, тогава какво? Той беше ирландски католик и неговата църква забраняваше абортите както убийствата. Самият той разследваше убийства и дори веднъж беше свидетел на едно. Десет минути по-късно беше убил двамата терористи, които го бяха извършили. Този спомен се връщаше, когато сънуваше кошмари, въпреки героизма, който беше проявил, и похвалите, които получи.

Но сега го беше страх. Андреа беше добра мащеха за малката му Меган, а двамата не желаеха нищо повече на този свят от тази новина, ако наистина тя се окажеше добра. Вероятно щеше да бъде необходим един час и той беше наясно, че не може да го прекара в чакалнята пред лекарския кабинет, пълна с бременни жени, които четяха стари списания и вестници. Но къде да отиде? С кого да се срещне?

Добре. Изправи се и излезе. Реши да отиде в сградата на Момений^[1]. Няма да е трудно да го намери. Не беше.

 

 

Издаде го Рой Олтман. Грамадният бивш парашутист, който командваше охраната на Хирурга, не обичаше да стои на едно място като цвете в саксия, а обикаляше насам-натам като лъв в клетка. Винаги проверяваше, оглеждаше с опитно око на професионалист за нещо необичайно. Забеляза О’Дей при асансьора във фоайето и му махна.

— Здравей, Пат. Какво става?

Тук нямаше никакво място за съперничество между ФБР и Сикрет сървис. О’Дей беше спасил живота на Пясъчната кофичка и беше отмъстил за смъртта на трима колеги на Олтман, между които беше и неговият стар приятел Дон Ръсел, който загина като мъж с пистолет в ръка, изправен срещу тримата убийци. О’Дей беше довършил работата на Дон.

— Жена ми е тук на преглед — отвърна инспекторът от ФБР.

— Нещо сериозно ли? — попита Олтман.

— Не. Рутинен преглед — отвърна Пат и Олтман усети, че го лъже, но това не беше важно.

— Тя тук ли е? — попита инспектор О’Дей. — Помислих, че докато чакам, мога да й се обадя.

— В кабинета е — отвърна Олтман и му посочи с ръка. — Направо по коридора, втората врата вдясно.

— Благодаря.

— Един от ФБР отива при Хирурга — прошепна той в микрофона, прикрепен към яката му.

— Разбрано — отвърна другият агент.

О’Дей намери вратата на кабинета и почука.

— Влез — чу се женски глас отвътре.

Тя погледна към вратата.

— А, Пат, как си?

— Не се оплаквам. Просто минавах насам и…

— Андреа видя ли се с Мадж? — попита Кети Райън. Разбира се, президентшата беше уредила да я приеме.

— Да и пробата се оказа положителна — каза Пат.

— Страхотно! — След това професор Райън замълча. — А, ти си обезпокоен от нещо? — Освен че беше добър лекар, тя веднага познаваше по очите на хората, когато нещо не беше наред.

— В момента д-р Норт взема проба от плацентата. Имате ли представа колко ще продължи?

— Кога започна?

— Мисля, че току-що.

Кети беше наясно с проблема.

— Ще й отнеме час. Мадж е много добра и много внимателна при процедурите. Проникват в матката и изваждат малко течност. В нея се съдържа тъкан от ембриона и могат да се проучат хромозомите. Тя ще накара хората от лабораторията веднага да ги изследват. Мадж е сериозен шеф и когато нареди нещо, хората я слушат.

— Видя ми се доста компетентна.

— Тя е чудесен лекар. Акуширала е при ражданията ми. Безпокоиш се за синдрома на Даун, нали?

— Да — отвърна той.

— Не можеш да направиш нищо, освен да чакаш.

— Доктор Райън, аз съм…

— Името ми е Кети, Пат. Забрави ли, че сме приятели? — За една жена нямаше по-голяма признателност от тази към човека, спасил живота на детето й.

— Добре, Кети. Страхувам се. Това не е… Андреа също е полицай, но…

— Но да си добър в стрелбата и да си корав човек не помага много в случая.

— Изобщо не помага — съгласи се тихо инспектор О’Дей. Чувството за страх му беше толкова непривично, колкото да лети в космическа совалка, но срещу потенциалната опасност за жена му, а може би и за детето беше напълно безпомощен. Това беше едно от копчетата, които капризната съдба може да натисне просто така, докато ти се хили насреща.

— Шансовете са на нейна страна — каза му Кети.

— Да, д-р Норт ми каза същото, но…

— Андреа е по-млада от мен.

О’Дей се загледа в пода. Държеше се като лигльо. В живота си неведнъж се беше изправял срещу въоръжени мъже — закоравели престъпници с много убийства зад гърба си, и ги беше принуждавал да се предадат. Веднъж се беше наложило да използва в яда си автоматичния си „Смит енд Уесън“ и беше пронизал главите на терористите, изпращайки ги при Аллаха, за да отговарят пред него за убийството на една невинна жена. Не беше много лесно, но не беше и чак толкова трудно. Благодарение на безбройните часове за подготовка той действаше почти автоматично като служебния си пистолет. Такива неща не го плашеха. Можеше да се справя с тях. Сега току-що разбра, че най-голямата опасност беше онази, която засяга хората, които обичаш.

— Пат, няма нищо необикновено в това, че се страхуваш. Не забравяй, че Джон Уейн беше само един актьор.

Но работата беше точно в това. За повечето американци актьорът беше еталон за мъжко поведение, а то наблягаше най-вече на юмручното право и в него нямаше място за страх. В действителност нещата изобщо не стояха така.

— Не съм свикнал с такива работи.

Кети Райън го разбираше. Повечето лекари бяха наясно с подобни състояния. Когато беше обикновен очен хирург, преди да се специализира в лазерите, трябваше да се занимава както с пациентите, така и със семействата им. Първите изпитваха болка, но се опитваха да се държат твърдо, а вторите просто се страхуваха. Опитваше се да отстрани проблемите на едните и да разсее страховете на другите. И двете задачи бяха трудни. Едното беше просто умение и професионализъм, а другото, въпреки че за тях беше ужасно преживяване, за Кети Райън си беше просто още едно работно задължение. Тя беше професионалистка. Можеше да се справя с подобни неща. Хирургът обикновено умееше да печели доверието на хората, но дори и това не помагаше в случая. Мадж Норт беше способна лекарка и трябваше да провери какво е истинското положение. Може би един ден тези неща щяха да се лекуват. Генната терапия даваше такива надежди и след десетина години те можеха да се реализират. Но не и днес. Мадж можеше само да установи нещо, което вече беше факт. Тя беше много сръчна и имаше набито око, но останалото си беше божа работа. А Господ вече беше взел решението. Само трябваше да се разбере какво е то.

— Сега ми се пуши една цигара — каза инспекторът и кисело се усмихна.

— Ти пушиш ли?

Той поклати глава.

— Отдавна ги отказах.

— Трябва да кажеш на Джак.

Агентът от ФБР я погледна.

— Не знаех, че пуши.

— Взима ги от секретарката си от време на време, лигльото му с лигльо — каза Кети на агента на ФБР и леко се усмихна. — Мислят, че не знам.

— Това е много толерантно поведение за един доктор.

— Животът му е много напрегнат. Пуши само по две на ден, и то не пред децата. Иначе Андреа ще трябва да го пази да не му издера очите.

— Мисля си — каза О’Дей, като гледаше върховете на каубойските си ботуши, които обичаше да носи под синия си костюм, — ако се окаже, че детето има синдром на Даун, какво трябва да правим?

— Изборът не е лесен.

— По дяволите! Та по закон аз дори нямам избор. В случая просто нямам думата.

— Не, нямаш — отвърна Кети.

Законът беше съвсем стриктен в това отношение. Жената в такъв случай сама трябваше да избере между продължаването на бременността и аборта. Кети беше запозната с възгледите на съпруга си за абортите. Нейните собствени разбирания не съвпадаха напълно с неговите, но и тя не ги одобряваше.

— Пат, защо се тормозиш предварително?

— Не мога да се овладея.

Кети видя, че Пат О’Дей беше прикрит особняк като повечето мъже. Тя го разбираше, защото самата беше такава. Но случаят беше по-особен. Този корав мъж беше много изплашен. Не би трябвало, но за него това беше непознато чувство. Тя знаеше какви са шансовете и че всъщност са добри, но той не беше лекар, а всички мъже, включително и смелчаците, се страхуват от неизвестното. Не за пръв път й се налагаше да успокоява възрастни хора, които искат да им държиш ръката, а този тук беше спасил живота на Кейти.

— Искаш ли да идем до детската градина на центъра?

— Става — съгласи се О’Дей.

Не беше далеч, а целта на Кети беше да му покаже за какво става дума — за появата на един нов живот.

— Хирургът се отправя към детската градина — каза Рой Олтман на охраната.

Кайл Дениъл Райън-Запетайката си играеше с някакви играчки под внимателния поглед на Лъвиците, както Олтман наричаше четирите агентки от службата за охрана, които се грижеха за детето като по-големи сестри. Всичките носеха пистолети и помнеха какво щеше да се случи за малко с Пясъчната кофичка. Тази детска градина се охраняваше по-зорко и от складове с оръжие. Пред занималнята стоеше Трентън Кели, по прякор Чип, единственият мъж от охраната, бивш капитан от морската пехота, който можеше да вземе страха на всеки футболист от професионалната лига само с поглед.

— Здравей, Чип.

— Здрасти, Рой. Какво става?

— Просто отиваме при малкия.

— Коя е онази канара? — попита Кели, като видя О’Дей, но реши, че сигурно е ченге. Обаче левият му палец беше на бутона за тревога, а дясната ръка на милиметри от служебния пистолет.

— От ФБР е. Не е опасен — увери подчинения си Олтман.

Кели отвори вратата.

— За кой отбор е играл? — попита О’Дей Олтман, когато влязоха вътре.

— „Мечките“ го бяха наели, но противниковите играчи се плашеха от него — обясни през смях Олтман. — Той е бивш морски пехотинец.

— Личи си.

След това О’Дей застана зад доктор Райън. Тя беше взела Кайл в прегръдките си, а той бе обвил врата й с ръце. Малкото момченце все още не можеше да говори и само бръщолевеше, но се усмихваше, когато видеше майка си.

— Искаш ли да го подържиш? — попита Кети.

О’Дей пое детето като футболна топка. Най-малкият Райън се взря подозрително в лицето му, особено в мексиканските мустаци, но майка му беше наблизо и затова не се разплака.

— Здравей, приятел — каза нежно О’Дей. Човек прави някои неща несъзнателно. Когато държиш бебе, не стоиш неподвижен. Поклащаш се ритмично, което изглежда се харесва на малките.

— Това ще съсипе кариерата на Андреа — каза Кети.

— Ще й се отрази добре. Няма да е лошо да се виждаме всяка вечер. Права си, Кети, ще й е трудно да тича покрай колата с издут корем. — Представяйки си гледката, той се засмя. — Предполагам, че ще я сложат на облекчен режим.

— Може би. От друга страна, прикритието й ще е страхотно, нали?

О’Дей кимна. Хубаво беше да държиш дете. Спомни си старата ирландска поговорка: „Силата идва от нежността.“ Дълг на мъжа беше и да се грижи за децата. Само онова нещо между краката не беше достатъчно, за да те считат за такъв.

Кети го наблюдаваше усмихната. Пат О’Дей беше спасил живота на Кейти и го беше направил по начин, достоен за филмите на Джон Уу. Разликата беше тази, че той наистина беше корав мъж, а не кинозвезда. Действията му не бяха предопределени от някакъв сценарий. Трябваше да играе без дубльор и да се справи сам със ситуацията. Имаха много общи черти със съпруга й. И той беше служител на закона, човек, заклел се да прави винаги това, което трябва, като мъжа й, който също приемаше клетвите на сериозно. Една от тези клетви се отнасяше до отношенията на Пат с Андреа и пак се свеждаше до същото — да я пази и да я защитава. А сега този тигър с вратовръзка държеше бебето в ръце, усмихваше му се и го люлееше насам-натам, защото така се прави, когато държиш бебе.

— Как е дъщеря ти? — попита Кети.

— Тя и твоята Кейти са добри приятелки. Вече излиза с едно момче.

— Така ли?

— Казва се Джейсън Хънт. Мисля, че работата е сериозна. Дава й да кара една от спортните му коли — каза О’Дей и се засмя. В този момент мобифонът му иззвъня.

— В страничния джоб е — каза той на първата дама.

Кети го извади. Отвори го и се обади.

— Ало?

— Кой е? — попита познат женски глас.

— Андреа? Кети е. Пат е тук. — Тя взе Кайл и му подаде телефона, като наблюдаваше лицето на агента от ФБР.

— Да, скъпа? — каза Пат. Заслуша се и за секунда-две притвори очи. Това й каза повече от думите. Напрегнатото му лице се отпусна. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, а раменете му вече не бяха като на човек, който очаква да получи тежък удар. — Да, скъпа, отбих се да видя доктор Райън. Сега сме в детската градина. О, да, разбира се. — Пат подаде телефона на Кети. Тя го сложи между рамото и ухото си.

— Какво каза Мадж? — попита президентшата, въпреки че вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Всичко е нормално… ще е момче.

— Значи Мадж беше права, като ти казваше, че шансовете са на твоя страна.

Те все още са. Андреа беше в много добра форма. Няма да има никакви проблеми. Кети беше сигурна.

— След седем месеца от следващия вторник — добави развълнувана Андреа.

— Слушай какви съвети ще ти даде Мадж. Аз така направих. — Знаеше много добре в какво вярваше доктор Норт. Никакво пушене. Никакво пиене. Повече движение. Посещавай редовно заедно със съпруга си консултациите за родилки. Ела да те прегледам пак след пет седмици. Прочети „Какво да очакваш, когато очакваш“.

Кети му върна мобифона. Когато той се обърна, за да го вземе, очите му бяха навлажнени.

— Да, скъпа, добре. Идвам веднага. — Затвори телефона и го сложи в джоба си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го усмихната тя.

Една от лъвиците се приближи, за да вземе Кайл. Малкото момченце ги обичаше и й се усмихна.

— Да. Съжалявам, че те обезпокоих. Държах се като страхливец.

— Хайде, хайде — скара му се доктор Райън. — Както ти казах, животът не е кино. Тук нещата са по-други. Знам, че си корав мъж, Пат. И Джак е такъв. Ти какво ще кажеш, Рой?

— Готов съм винаги да работя с Пат. Поздравления, приятел — каза Олтман, обръщайки се към агента от ФБР.

— Благодаря — отвърна О’Дей.

— Аз ли да кажа на Джак, или Андреа ще иска да го направи? — попита Хирургът.

— Мисля, че ще е по-добре да попиташ нея.

Пат О’Дей се беше преобразил. Походката му беше станала много по-енергична. Раменете му се изправиха и сега имаше опасност да си удари главата в тавана. Той с изненада видя, че Кети също се отправя към поликлиниката, но по-късно разбра каква е причината. Предстоеше женски разговор.

Кети отиде при Андреа още преди той да успее да прегърне жена си.

— Чудесна новина. Много са радвам за теб!

— Да, в края на краищата тези от ФБР ги бива за нещо — пошегува се Андреа.

След това мечокът с мексиканските мустаци я вдигна от пода, прегърна я и я целуна.

— Това трябва да се отпразнува — каза той.

— Защо не дойдете довечера на вечеря у нас? — попита Хирургът.

— Не можем — отвърна Андреа.

— У кого ще сте? — настоя да узнае Кети и Андреа нямаше как да се измъкне.

— Е, ако президентът няма нищо против.

— Момиче, нали аз ви каня. Има моменти, когато Джак няма думата — увери ги доктор Райън.

— Е, добре тогава.

— В седем и половина — уточни президентшата. — В обикновено облекло.

Жалко, че вече не можеха да живеят като нормални хора. Поводът беше добър за Джак да приготви любимите си пържоли на скара. Много добре ги правеше. А тя не беше правила салатата си от спанак от месеци. Да му се не види и президентството!

— А, Андреа, тази вечер ти се полагат две питиета по случай тържеството. След това по едно, най-много две на седмица.

Госпожа О’Дей кимна.

— Доктор Норт вече ми каза.

— Мадж е голям противник на алкохола. — Кети беше изпълнявала съветите й с Кайл и Кейти. Бременността не беше шега работа. Животът е прекалено ценно нещо, за да се подлага на рискове.