Том Кланси
Кардинала от Кремъл (7)

6.
Един — ако по суша

Когато той пристигна, вече се беше стъмнило. Шофьорът на Грегъри зави от „Джордж Уошингтън Паркуей“ към Речния вход на Пентагона. Часовият вдигна бариерата и пропусна безличния форд — през тази година Пентагонът купуваше тази марка, — който се изкатери по наклона, заобиколи няколко паркирани автомобила и свали майора при стъпалата, точно зад спрелия тук автобус. Грегъри беше добре запознат с по-нататъшната процедура: той си показа пропуска, мина през детектора за метали, после тръгна надолу по коридора, украсен с държавни знамена, покрай бюфета и като остави зад себе си един стръмен участък, се озова в пасаж с магазинчета, осветен и накитен в стила на тъмница от дванадесети век. В действителност като ученик в средното училище Грегъри се увличаше по игри на замъци, тъмници и населяващите ги дракони и още при първото пристигане в тази мрачна многоъгълна сграда той се убеди, че строителите са черпели вдъхновение от подобни игри.

Управлението на Стратегическата отбранителна инициатива се намираше под търговското помещение на Пентагона (фактически входът му беше точно под сладкарницата) и се простираше на дължина триста метра. По-рано пред него имаше автобусна спирка и пиаца за таксита, но терористичните взривявания на коли убедиха Министерството на отбраната, че не е твърде разумно да се настаняват автомобили под самия пръстен „Е“. По такъв начин тази част на огромното здание стана най-новото и най-надеждно защитено помещение на Пентагона — за най-новата и най-малко надеждно защитима военна програма на страната. Като стигна до входа, Грегъри извади втория пропуск, показа го на четиримата охраняващи от службата за сигурност и после го вкара в апарата, който се намираше на стената. Електронното устройство сне от пропуска електромагнитния код, провери дали всичко е наред и стигна до извода, че майорът може да влезе. Той премина през приемната към вратите с двойни стъкла, като се усмихна на секретарката на генерал Паркс. Тя кимна в отговор, но тъй като не обичаше да остава до късно, не й беше до усмивки.

В лошо настроение се намираше и генерал Бил Паркс. В неговия просторен кабинет имаше бюро, малка маса за кафе и приятелски разговори и дълга маса за съвещания. Стените се разкрасяваха от снимки в рамки, на които бяха запечатани различни видове дейности в космоса заедно с многобройни реални и въображаеми космически апарати и… въоръжения. Общо взето, Паркс беше добродушен човек. Бивш летец изпитател, той достигна такива висини, че на неговото място човек очакваше да види един лицемерно усмихващ се кариерист, докато Паркс водеше монашески начин на живот, а свенливата му усмивка внушаваше пълно доверие. На ризата с къси ръкави нямаше никакви ленти от многобройните му награди, забелязваше се само знакът на летците. Генералът не изпитваше нужда да прави впечатление — неговите заслуги и без това бяха известни. Паркс беше един от най-умните хора на правителствена служба, по-точно влизаше в първата десетка, а може би дори бе най-умният. Грегъри забеляза в залата и други посетители.

— Отново се срещаме, майоре — обърна се Райън към Грегъри. Той държеше в ръце дебела папка от около двеста страници, половината от които беше успял да прегледа.

Грегъри застана мирно пред генерал Паркс и докладва, че е пристигнал, както му е наредено.

— Как мина полетът?

— Превъзходно. Сър, на същото ли място е автоматът за разхладителни напитки? Пресъхнала ми е устата.

Паркс се усмихна.

— Вървете, майоре, не бързаме чак толкова.

— Това момче не може да не ти хареса — забеляза генералът, след като вратата хлопна след Грегъри.

— Интересно, знае ли майка му с какво се занимава след училищните занятия — засмя се Райън и тутакси отново стана сериозен. — Той още нищо не е видял от това, нали?

— Не, не сме имали още време, освен това полковникът от „Кобра-Бел“ ще пристигне едва след пет часа.

Джак кимна. Именно по тази причина единствените представители на ЦРУ в кабинета на генерал Паркс бяха Арт Греъм от групата за следене на спътниците и самият той. Всички останали щяха хубаво да се наспят, докато те двамата подготвят материалите за съвещанието на другия ден сутринта. Паркс можеше да изчезне и да възложи работата на своите учени, но не беше такъв човек. Колкото повече Райън опознаваше Паркс, толкова повече му харесваше. Генералът притежаваше главното качество на ръководителя: способността да предвижда. А Райън беше съгласен с неговото предвиждане. Това бе един кадрови военен, който ненавиждаше ядреното оръжие. Въобще в това нямаше нищо необичайно — военните обичат реда и порядъка, докато ядрените оръжия водят до хаос и безредие в света. Немалко армейски офицери, моряци и летци престъпиха собственото си чувство за достойнство и изградиха кариерите си върху оръжие, което, както те се надяваха, никога няма да бъде използвано в боя. А ето че Паркс прекара последните десет години от живота си, стремейки се да унищожи ядрената заплаха. Джак обичаше хора, които се мъчат да плуват срещу течението. Духовната смелост беше много по-рядка стока, отколкото физическата и сред военните това отговаряше на истината съвсем не в по-малка степен, отколкото при другите професии.

Грегъри се върна в кабинета с кутия кока-кола, която взе от автомата в коридора. Той не обичаше да пие кафе, особено когато му предстоеше сериозна работа.

— И така, за какво става въпрос, господин генерал?

— Ние получихме видеолентата от „Кобра-Бел“. Екипът бе излетял със задача да наблюдава едно пробно изстрелване на съветска балистична ракета. Съветската птичка СС-25 се взривила скоро след старта, обаче ръководителят на операцията, намиращ се на борда на „Кобра-Бел“, решил да остане на позиция и да си поиграе със своите играчки. И ето какво е видял.

Генерал Паркс натисна бутона за възпроизвеждане на дистанционното управление на видеомагнетофона.

— Това е „Космос-1810“ — каза Арт Греъм, подавайки една снимка, — съветски разузнавателен спътник, който е излязъл от строя.

— На екрана имаме инфрачервено изображение, нали? — попита Грегъри и преглътна от кока-колата. — Господи!

Това, което беше само една мъничка бяла точка, се разрасна и се превърна във взривяваща се звезда — като в научнофантастичен филм. Но тук нямаше никаква фантастика. Образът се промени, тъй като възпроизвеждането, намиращо се под контрола на компютър, трябваше да следва енергийния взрив. В долната част на екрана се появиха цифри, показващи регистрираната температура на нажежения спътник. След няколко секунди яркостта на изображението започна да избледнява и компютърът трябваше отново да се пренастрои, за да продължи следенето на „Космос-1810“.

За миг по екрана пробягнаха смущения, след което се появи ново изображение.

— Това е отпреди деветдесет минути. Една от последните орбити на спътника минаваше над Хавайските острови — обясни Греъм. — Там имаме камери за наблюдение на руските спътници. Погледнете снимките, които ви дадох.

— Тези снимки са преди и след събитието, нали? — Очите на Грегъри подскочиха от едното изображение на другото. — Слънчевите батерии са изчезнали… Боже! От какъв материал е направен корпусът на спътника?

— Главно от алуминий — отговори Греъм. — Руснаците се стремят към по-здрави конструкции от нашите. Вътрешният скелет може би е направен от стомана, но по-скоро от титан или магнезий.

— Значи спътникът се състои от материал, който е най-благоприятен за предаването на топлинна енергия — забеляза Грегъри. — Те са убили своята птичка. Нагряването е било толкова високо, че е стопило слънчевите клетки моментално и може би е извадена от строя електрическата система вътре. На каква височина е прелетял спътникът?

— Сто и осемдесет километра.

— Над Сари Шаган или над новото място, за което ми говори господин Райън?

— Душанбе — каза Джак, — новия обект.

— Обаче новите далекопроводи още не са завършени.

— Така е — съгласи се Райън. — Когато ги завършат, ще могат да увеличат мощността на енергийния импулс поне двойно в сравнение с това, което наблюдавахме. Или на това разчитат. — Той говореше с тона на човек, узнал, че близък роднина е неизлечимо болен.

— Може ли да видя още веднъж първия запис? — каза Грегъри. Въпреки вежливия тон това звучеше почти като заповед. Джак забеляза, че генерал Паркс тутакси изпълни молбата на младия офицер.

Разглеждането продължи още петнадесет минути. През това време Грегъри стоеше само на метър от екрана, без да откъсва очи от образа дори когато пийваше от кока-колата. Последните три минути на видеозаписа ги пускаха кадър след кадър, като след всяко изображение майорът си водеше бележки. Най-накрая той кимна удовлетворено.

— След половин час ще мога да ви съобщя мощността на изходния сигнал, но още сега е ясно, че при тях са възникнали немалко трудности.

— Разсейване ли?

— Да, а също и проблеми с точността на насочването към целта, сър. Поне така ми изглежда. Ще ми трябва малко време за работа и добър калкулатор. Неприятно е, че оставих своя в службата — смутено си призна той. Наред със сигналното устройство на пояса му се виждаше празен калъф. Греъм подаде на майора своя калкулатор, един много скъп „Хюлет-Пакард“.

— Какво ще кажете за мощността?

— Нужно ми е известно време, за да пресметна достатъчно точно — каза Грегъри така, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете. — Засега мога да предположа: мощността на техните лазери превъзхожда поне осем пъти нашите. Къде бих могъл да се разположа? Имам нужда от спокойно място, за да поработя там. Може ли да отида в бюфета?

Генералът кимна и младият офицер излезе от кабинета.

— Осем пъти… — забеляза Арт Греъм. — Боже мой, те ще превърнат в пушек всички наши спътници на Програмата за поддръжка на отбраната. И можете да не се съмнявате, че за тях не представлява никаква трудност да изкарат от строя спътниците. Е, и какво, имаме ли начини да ги защитим…

Райън чувстваше, че не може да следи нишката на разговора. Той се бе специализирал по история и икономика, но още не бе овладял езика на техническите науки.

— Три години — каза генерал Паркс с въздишка, наливайки кафе. — Водят ни поне с три години…

— Да, но само по мощност на изходния сигнал — забеляза Греъм.

Джак поглеждаше ту единия, ту другия, разбирайки тяхната тревога, макар че причината му се изплъзваше.

Грегъри се върна след двадесет минути.

— По мои разчети върховата мощност на техния изходен сигнал е от двадесет и пет до тридесет милиона вата — съобщи той. — Ако предположим, че са включени шест лазера в излъчващата система, това е… това е достатъчно, нали? От руснаците се иска само да ги разгърнат по-близо един до друг и да ги насочат към една цел. Това са лошите новини. Хубавото е само това, че при тях са възникнали сериозни проблеми с термичното разсейване. Те са успели да фокусират върховата мощност в целта само за първите няколко хилядни части от секундата. След това лазерният сноп е започнал да се разсейва. Средната мощност на техния изходен сигнал е била от седем до девет мегавата. Освен това е възникнал и проблемът за насочването към целта. Основите на огледалата им са недостатъчно добре защитени от сътресение или пък не могат да коригират отклонението при въртенето на земната ос. А може би и едното, и другото. Каквато и да е истинската причина, те изпитват затруднения при насочването с точност, превишаваща три дъгови секунди. Това означава, че за геостационарния спътник точността ще бъде плюс-минус двеста и четиридесет метра — разбира се, тези цели са относително стационарни и факторът на движението може да помага или да пречи.

— Как така? — попита Райън с недоумение.

— Разбирате ли, ако водите движеща се цел, а спътниците на ниска орбита се движат много бързо, около осем хиляди метра в секунда, един дъгов градус съответства на хиляда и четиристотин метра, така че вашата цел се премества с пет градуса в секунда. Дотук е ясно, нали? Термичното разсейване означава, че лазерният лъч отдава на атмосферата значително количество енергия. Тъй като вие водите спътник, който се движи с голяма скорост, при всеки нов импулс се налага да се пробива в атмосферата нова диря. Но за да стане разсейването значително, е необходимо време — и това работи за нас. От друга страна, ако имате проблеми с вибрацията, всеки път, когато изменяте прицелната точка, вие добавяте нова променлива в геометрическата структура на насочването и това много влошава нещата. Стреляйки по относително неподвижна цел — от рода на комуникационните спътници, — вие опростявате проблема с прицелването, обаче лазерният лъч се движи по една и съща ос на термичното разсейване, докато почти цялата енергия на изходния сигнал не се изразходва за загряване на въздуха. Сега ме разбирате, нали?

Райън кимна в знак на съгласие, макар че умът му бе стигнал до границите на своите възможности. Той с мъка разбираше думите на младия офицер, а информацията, която се стремеше да му предаде Грегъри, се намираше в една съвършено непозната за него област. Тук се намеси Греъм:

— Според вас нямаме основания за безпокойство, нали?

— Не, сър, ако мощността на изходния сигнал е достатъчно голяма, вие все някак ще успеете да я доведете до целта. Нима това не ни се отдаде и на нас? То изглежда и по-просто.

 

 

— Както вече съм ви обяснявал — каза главният инженер, обръщайки се към Морозов, — проблемът не се състои в това да излъчиш мощен лазерен импулс, то е достатъчно просто. Трудното е да отведем тази енергия до целта.

— Вашият компютър не е ли в състояние да въведе необходимите поправки, наложени… от какво могат да се наложат?

— Съдейки по всичко, причината се крие в комбинация от различни фактори. Днес ще се заемем с проверката на получените данни. Къде е главната причина? Преди всичко в програмирането на корекциите при преминаването на лъча през атмосферата. По-рано ни се струваше, че ако можем да внесем поправка в процеса на насочването, това ще отстрани разсейването. Оказа се, че не е достатъчно. Трябваха ни три години теоретически изследвания, за да проведем вчерашните изпитания. Мои изследвания. И напразно! — Той се взря в хоризонта и се намръщи. — Операцията, на която се подложи малкото дете, не беше съвсем успешна, но по мнението на лекарите можем да се надяваме на подобрение.

 

 

— Значи така откриха как да увеличат мощността на изходния сигнал?

— Да. Двама от нашите млади научни сътрудници — той е само на тридесет и две години, а тя на двадесет и осем — разработиха способи за увеличение на диаметъра на лазерния резонатор. Обаче е необходимо да подобрим управлението на центриращите магнити — отвърна Покришкин.

Полковникът кимна. Идеята за лазер на свободните електрони, с чиято разработка се занимаваха и руснаци, и американци, се състоеше във възможността да се „настройва“ такова устройство подобно на радиопредавател, избирайки честотата на светлинните колебания, които желаем да излъчим — поне теоретически. На практика обаче най-голяма мощност на изходния сигнал се намираше винаги в границите на близки честоти — и в дадения случай честотата бе неправилно избрана. Ако бяха успели по време на вчерашните изпитания само малко да изменят честотата, ако бяха изнамерили такава честота, при която лазерният лъч би прониквал с по-голяма лекота през атмосферата, термичното разсейване щеше да се намали наполовина. Но за постигане на тази цел бе нужно да се управляват по-точно магнитите със свръхпроводими намотки. Тези магнити индуцират едно осцилиращо магнитно поле през заредените електрони в генериращия резонатор. За съжаление откритието, благодарение на което стана възможно да се увеличат размерите на резонатора, оказа неочаквано въздействие върху възможността да се управлява магнитното поле. Засега опитите да се обясни това явление останаха безуспешни и много видни учени считаха, че причината е някакъв още неоткрит инженерен проблем в конструкцията на магнитите. От своя страна водещите инженери уверяваха, че недостатъкът се крие в теоретичната обосновка, защото магнитите работеха така, както следва. Споровете, които възникнаха в заседателната зала, бяха разгорещени, но същевременно дружески. Тук присъстваха немалко талантливи хора, които се стараеха да достигнат до истинската причина, те се стремяха към научната истина, независеща от личните пристрастия.

Бондаренко подробно записваше аргументите, макар че като слушаше, му се виеше свят. Той считаше себе си за специалист по лазерна техника — в края на краищата той помогна за създаването на съвсем нови сфери в приложението на лазерите, обаче виждайки каква работа е извършена тук, сравняваше себе си с прохождащо дете, което броди из лабораторията и се смайва пред красивите светлинки. И така, записа той, главният пробив се заключава в конструкцията на лазерния резонатор. Той е довел до огромно увеличение на мощността на изходния сигнал и е бил направен на маса в бюфета, когато един инженер и един физик съвместно се натъкнали на научната истина. Полковникът едва доловимо се усмихна. В действителност думата, която използваха двамата млади специалисти, беше „правда“, която в точен превод означава „истина“. Наистина тази дума се бе широко разпространила из „Ярка звезда“ и Бондаренко се замисли дали учените не си правят някак си шеги с властите. „Нали това е правилно?“ — питаха те за очевиден факт. — „Значит, это правда.“

Какво пък, напомни си той, в края на краищата едно нещо поне е достатъчно ясно. Тези двама млади хора, които се срещаха в бюфета, за да говорят за любовта си — Бондаренко вече бе чул историята с големи подробности, — бяха съчетали приятното с полезното, за да постигнат огромно увеличение на мощността на лазера. Останалото, помисли си Бондаренко, щеше да дойде. Така се случва винаги.

— Значи решението на проблемите се състои в подобряване компютърния контрол както на магнитното поле, така и на разположението на огледалата.

— Точно така, полковник — съгласи се Покришкин. — Освен това ще ни трябва допълнително финансиране и поддръжка — тогава ще съумеем да преодолеем тези трудности. Би трябвало да съобщите в Москва, че най-важната част от работата е завършена и пробното изпитание премина достатъчно успешно.

— Добре, другарю генерал, убедихте ме.

— Не, другарю полковник. Вие просто сте достатъчно умен, за да видите истината. — И двамата се засмяха, като си стиснаха ръцете. Сега Бондаренко бързаше да се върне в Москва. Отдавна мина времето, когато съветският офицер се страхуваше да стане носител на лоши новини, ала добрите вести са винаги добре дошли за кариерата.

 

 

— Ами те не могат да използват регулируема оптика — забеляза генерал Паркс. — Но на мен ми се иска да знам какво оптическо покритие прилагат.

— Вече за втори път чувам за оптическо покритие. — Райън стана и премина около масата, за да си раздвижи краката. — Какво пък толкова важно може да има в едни огледала. Те са стъклени, нали?

— Не, не са стъклени — обикновеното стъкло не би издържало такъв поток от енергия. Сега използваме мед или молибден — обясни Грегъри. — При стъкленото огледало отражателната повърхност е отзад, докато при нашите огледала тя е отпред, а отзад се намира охладителната система.

— Така ли? — Трябвало е да се отнасяш по-сериозно към естествените науки в Бостънския колеж, Джак.

— Светлината не се отразява от голата повърхност на метала — забеляза Греъм. Сега на Райън му се струваше, че в кабинета има само един глупак — а именно на него му предстоеше да подготви документ за позицията на страната въз основата на разузнавателна информация. — Тя се отразява от оптическото покритие. В случаите, когато се изисква действително голяма точност — за астрономическите телескопи например, — покритието, нанесено върху външната повърхност на огледалото, изглежда подобно на бензиново петно върху локва.

— Тогава защо изобщо се използва метал? — възрази Райън.

— Металът е необходим, за да се постигне колкото се може по-добро охлаждане на отражателната повърхност — отвърна майорът.

— Впрочем ние се стремим да избягаме от металните повърхности. Проектът „УРНМИТ“: ускорена разработка на нови материали и технологии. Надяваме се, че нашето следващо огледало ще бъде диамантено.

— Какво?

— Изкуственият диамант се прави от чист С12 — това е алотропна форма на обикновения въглерод и той за нас е идеалният материал — продължи Грегъри. — Най-голямата трудност обаче се състои в поглъщането на енергия. Ако повърхността поглъща много светлина, топлинната енергия може да стопи покритието и тогава огледалото просто се взривява. Веднъж видях как се взриви едно половинметрово огледало. Така тресна, сякаш гръм падна от небето. Диамантът е почти свръхпроводник на топлина. Той позволява да се увеличи плътността на енергията и да се намалят размерите на огледалото. „Дженерал Електрик“ съвсем наскоро се научи да изработва елмази с ювелирно качество от С12. Канди вече работи над проблема да се направят огледала от изкуствен диамант.

Райън прелисти тридесетина страници от своите записки, след което си потри очите.

— Майоре, мисля, че генералът няма да възрази, ако дойдете с мен в Ленгли. Имам нужда от вас да поговорите с нашите специалисти от научно-техническото управление, а също да прегледате всички материали, които сме получили по съветския проект. Нали не възразявате, сър?

Генералът кимна.

Райън и Грегъри излязоха заедно. Оказа се, че трябва да представят пропуска и на излизане. Охраната се бе сменила, но новите момчета ги провериха не по-малко сериозно. Като стигнаха до площадката за паркиране, майорът забеляза, че ягуарът на Джак е баровски. Нима все още използват тази дума, учуди се Райън.

— По кой начин един морски пехотинец може да стане служител на ЦРУ? — попита Грегъри с възхищение, като разглеждаше кожения интериор на колата. — И откъде е намерил стотинки, за да си позволи всичко това?

— Поканиха ме. Преди това преподавах история в Анаполис. — И успях да стана известният сър Джон Райън. Впрочем едва ли името ми фигурира някъде в учебниците по физика на квантовите генератори.

— Къде сте завършили?

— Станах бакалавър в Бостънския колеж. А докторска степен получих ей там на отвъдния бряг, в Джорджтаун.

— Не ми казахте, че имате докторат — забеляза майорът.

— Това е в друга област — засмя се Джак. — Много трудно ми беше да следя това, което говорехте, обаче на мен на свой ред ще ми се наложи да обяснявам за какво става дума на… на тези хора, които водят преговори по ограничаване на въоръженията. През последните шест месеца работя в състава на делегацията и се занимавам с разузнавателните аспекти. — В отговор той чу сърдито мърморене.

— Тези хорица искат да ме лишат от работа. Готови са да се спазарят с руснаците и да отстъпят.

— Те също изпълняват своите задължения — възрази Джак. — Аз имам нужда от вашата помощ: трябва да ги убедя, че се занимавате с много важна работа.

— Руснаците я смятат за важна.

— Да, действително, нима току-що не се уверихме в това.

 

 

Бондаренко слезе от самолета и бе приятно изненадан, когато видя, че го посреща служебен автомобил от войските на ПВО. Генерал Покришкин бе позвънил в Москва и предупредил щаба за неговото пристигане. Свечеряваше се. Работният ден бе свършил и Бондаренко нареди на шофьора да го откара направо вкъщи. На другия ден щеше да напише отчет и да го представи на полковник Филитов, а по-късно може би щеше да докладва лично на министъра. Вече у дома, седейки пред чашка водка, Бондаренко си задаваше въпроса: не се ли опита генерал Покришкин да го изманипулира и да го прати за зелен хайвер, създавайки впечатление, че е постигнат успех на обекта „Ярка звезда“. Едва ли, помисли си той. Генералът наистина е извършил огромна работа, за да покаже всички достойнства на програмата и способностите на персонала, но това не можеше да бъде „показуха“. Те не можеха да фалшифицират резултатите от изпитанието и не скриваха недостатъците при разбора. Те молеха само за едно: да им бъде оказана помощ. Но Покришкин бе човек с чувство за отговорност, готов да постави, ако не напълно, то до известна степен, на карта своята кариера. Ако той градеше тук своята малка империя, то империята си заслужаваше.

 

 

Предаването на материалите бе извършено по един уникален и същевременно много прост начин. Търговската улица представляваше най-обикновена покрита алея за разходки, където се помещаваха деветдесет и три магазинчета и пет кина с неголеми екрани. Тук се намираха шест обувни магазина и три бижутерски бутика. Съобразявайки се с духа на Запада, в търговския център имаше магазин за спортни стоки с щанд, на който в изобилие се продаваха ловни пушки „Уинчестър“, модел 70 — нещо, което няма често да срещнеш в източната част на страната. Тук се помещаваха също три магазина за мъжки дрехи и седем, които търгуваха с дамско облекло. Един от последните бе прилепен до оръжеен магазин.

Това напълно устройваше собственичката на магазина „Евини листа“, тъй като там, където продаваха оръжие, беше монтирана скъпа и надеждна алармена инсталация; и като се вземе под внимание, че отделно съществуваше охрана на търговския център, тя можеше да си позволи да държи в магазина немалко модни стоки, без да изразходва прекалено много пари за застраховки. Магазинът се изправи на крака доста трудно — елегантните дрехи от Париж, Рим и Ню Йорк не намериха веднага пазар на запад от Мисисипи, с изключение може би на Тихоокеанското крайбрежие. Обаче учените, пристигнали от двете крайбрежия, които работеха тук, се придържаха към стария си начин на живот.

Ан влезе в магазина. Собственичката знаеше, че тя е добра клиентка: на нея можеше лесно да й угоди. С нейните идеални метър и седемдесет височина — тя премерваше дрехата само да види как изглежда с нея. Никога не й се налагаше да преправя каквото и да било, което опростяваше нещата, и продавачката й правеше петпроцентова отстъпка при всяка покупка. Освен че всичко прекрасно прилепваше към тялото й, Ан харчеше много пари — не по-малко от двеста долара — всеки път, когато посещаваше магазина. Тя беше добра клиентка. Собственичката не знаеше какво работи Ан, макар че с външния си вид и поведение приличаше на лекар — тъй акуратна и внимателна във всичко. Странно, но тя винаги плащаше в брой. За това получаваше допълнителна отстъпка, но нима компаниите, издаващи кредитни карти, не вземаха определен процент от стойността на продадените стоки като гаранция за разплащането. Така собственичката печелеше компенсация в размер на пет процента, дори мъничко повече. Много жалко, че не всички клиентки приличаха на Ан. Тя имаше тъмнокафяви очи и кестенява коса, която вълнообразно се спускаше по раменете, и стройна, изящна фигура. Отличаваше се с още една странна черта: изглежда, Ан никога не използваше парфюми; затова собственичката на магазина я вземаше за лекарка. Освен това тя всеки път пристигаше в магазина в тези часове на деня, когато тук имаше малко посетители, сякаш можеше сама да разполага със своето време. Явно беше така, да, на всичкото отгоре се и обличаше като доктор. Това се харесваше на собственичката на магазина. В движенията на Ан се усещаха увереност и целеустременост.

Този път Ан избра пола и блуза в един цвят и се отправи към пробната в задната част на салона. Макар че собственичката не обръщаше внимание на това, Ан използваше винаги една и съща кабина. След като влезе вътре, тя дръпна ципа на полата и разкопча блузата си, ала преди да премери новия костюм, Ан протегна ръка към гладката дървена пейка, на която сядаха посетителките, и взе касетката с микрофилма, която бе оставена тук предишната вечер и прикрепена с лепенка. Касетката тутакси попадна в чантата. Едва след тази процедура тя си облече новата пола и блуза и важно застана пред огледалото.

Как могат американките да носят такива парцали? — обърна се Таня Бизарина към своето усмихващо се отражение. Тя беше капитан в отдел „С“ на Първо главно управление (известно още като Външното разузнаване), но изпращаше информация в отдел „Т“, занимаващ се с научен шпионаж — съвместно с Държавния комитет по наука и техника. Подобно на Едуард Фоли, на нея бе поверен само един агент. Псевдонимът на агента беше „Ливия“.

Костюмът струваше двеста седемдесет и три долара и капитан Бизарина плати в брой. Тя си напомни, че при следващото посещение в магазина трябва да се появи в тези дрехи, колкото и безвкусни да й изглеждат.

— Заповядайте пак, Ан — покани я собственичката на магазина. В Санта Фе я познаваха под това име. Капитанът от Държавна сигурност се обърна и махна с ръка. Собственичката въпреки цялата си глупост не беше лоша жена. Подобно на всеки добър разузнавач капитан Бизарина изглеждаше най-обикновена жена и в нейното поведение не личеше нищо особено. Това означаваше, че в тази среда тя не следва да се облича прекалено модно, трябва да кара приличен, но достатъчно скромен автомобил и да води живот на делова жена — задоволена, но без претенции да е богата. В този смисъл да се работи в Америка не беше сложно. Ако имате съответния стил на живот, никой няма да ви попита по кой начин сте го постигнали. Пресичането на границата се оказа съвсем проста работа. Тя загуби толкова много време да разработва легенда, да подготви документи, които точно съответстват на изискванията в САЩ, а граничната охрана само пусна кучета да подушат колата за наркотици — Бизарина мина през границата с Мексико при Ел Пасо — и усмихвайки се, й разреши да продължи по-нататък. И като си помисля само — усмихна се тя вътрешно сега, след осем месеца — как изтръпнах тогава.

Таня пристигна вкъщи четиридесет минути след като напусна магазина. Както винаги, тя провери дали не я следят, после уверено влезе в жилището си и незабавно пристъпи към работа. Прояви филма и изкара копия, не съвсем както бе направил Фоли, но разликата беше незначителна. Пред нея се оказаха секретни правителствени документи. Бизарина вкара лентата в миниатюрен прожекционен апарат и насочи изображението към бялата стена в своята спалня. Тя бе получила техническо образование и това стана една от причините да й бъде поверена настоящата задача — Таня имаше представа как да направи оценка на получената информация. Този път тя не се съмняваше, че нейното ръководство ще бъде доволно.

На следващата сутрин тя предаде получените сведения и снимките пресякоха границата, отправяйки се към Мексико в един тир, принадлежащ на транспортна компания за превоз на дълги разстояния с база в Остин, който трябваше да достави оборудване за нефтодобива. До края на деня всичко щеше да бъде в посолството на СССР в Мексико, а на следващия ден — в Куба, откъдето с директния полет на „Аерофлот“ щеше да се отправи към Москва.