Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

15.
Кулминация

— Сега ни остава само да задействаме капана — каза Ватутин на своя председател. Гласът му звучеше безстрастно, а лицето му бе равнодушно, докато сочеше доказателствата, сложени върху бюрото на Герасимов.

— Отлична работа, полковник! — Председателят на КГБ си позволи да се усмихне. Ватутин забеляза в усмивката повече задоволство, отколкото се полагаше при завършването на трудно и заплетено разследване. — Какво предлагате?

— Като се има предвид необичайно високият пост на заподозрения, мисля, че трябва да се опитаме да го хванем в момента на предаването на документите. Изглежда, ЦРУ знае, че сме прекъснали канала, по който са били предавани материалите на Филитов, и затова е предприело необичайната стъпка, като е възложило на свой служител да осъществи предаването, за да не бъде допусната грешка. Трябва да се отчете, че това е един акт на отчаяние въпреки умението, с което е извършено предаването. Бих желал същевременно да разобличим съпрузите Фоли. Те явно се гордеят, че са ни водили толкова дълго време за носа. Ако ги пипнем с явни улики, ще им смачкаме фасона и ще нанесем сериозен психологически удар на ЦРУ като цяло.

— Съгласен съм — кимна Герасимов. — Тази разработка е поверена на вас. Действайте внимателно, без да бързате. — И двамата разбираха, че разследването трябва да приключи в рамките на по-малко от една седмица.

— Благодаря ви, другарю председател. — Ватутин веднага се върна в кабинета си, където даде указания на груповите началници.

 

 

Микрофоните бяха много чувствителни. Като повечето хора Филитов рядко се обръщаше от една страна на друга, правеше го само когато сънуваше — и тогава магнетофонната лента на въртящите се ролки регистрираше шумоленето на завивките и някакво едва различимо мърморене. Най-накрая се чу друг звук и мъжът със слушалките даде знак на останалите. Звукът сякаш произхождаше от лодка с надути платна и това означаваше, че обектът изригва одеялата и чаршафите от леглото.

После идваше ред на кашлицата. Старият полковник имаше проблеми с белите дробове — така твърдеше медицинският му картон. Постоянно го тормозеха простудни заболявания и възпаления на дихателните пътища. Явно той не се чувстваше добре. Последва изсекване на носа, което прозвуча като свирка на локомотив.

— Виждам го — каза мъжът зад телевизионната камера. — Върви право към тоалетната. — Следващата поредица от звуци бяха съвсем предсказуеми. Към прозорците на апартамента бяха насочени мощните обективи на две телекамери. Светлофилтрите позволяваха да се наблюдава жилището му въпреки отблясъците на утринното слънце.

— Все си мисля — забеляза един от техниците. — Ако се видя на запис как се държа след събуждане, ще умра от срам.

— Този тип ще умре по друга причина — отбеляза студено старшият офицер. В това се състоеше един от проблемите на разследването — започваш прекалено много да се отъждествяваш със заподозрения и от време на време се налага да си припомниш колко отвратителни са предателите на родината. Къде си се отклонил от правия път, недоумяваше майорът, мислейки за Филитов. Човек с такава героична биография. Майорът вече се замисляше: как ще се води това дело по-нататък. Щеше ли да има открит процес? Щяха ли да се осмелят да изкарат пред съда един толкова известен герой от войната? Това, каза си той, ще изисква политическо решение.

Вратата на апартамента се отвори и после отново се затвори — това означаваше, че Филитов е получил вестник „Красная звезда“, който всяка сутрин му донасяше куриерът от Министерството на отбраната. Те чуха бълбукането на кафеварката и се спогледаха — този гаден предател пиеше всяка сутрин хубаво кафе.

Сега се виждаше добре — Филитов седеше на малката кухненска маса и четеше. Обичаше да си води бележки и те забелязаха, че полковникът драска в един бележник или върху самия вестник. Когато се свари кафето, той стана, за да извади мляко от малкия хладилник. Преди да го изсипе в кафето, полковникът го помириса дали не се е вкиснало. Той разполагаше с достатъчно масло, за да си намаже обилно една филия ръжен хляб. Те вече знаеха, че това е неговата обичайна закуска.

— Все още яде по войнишки — каза операторът.

— Той наистина е бил добър войник — забеляза друг. — Ех, стари глупако, как можа да сториш това?

Закуската скоро свърши и те видяха как Филитов тръгна към банята, където се изми и обръсна. После се появи отново на екрана и го наблюдаваха как чистеше с четка ботушите си. Филитов носеше винаги ботуши, което беше необичайно за Министерството на отбраната, но трите звезди на куртката му също бяха необичайно явление. Като се облече, той застана пред огледалото и хубаво се огледа. После вестникът се озова в дипломатическото куфарче и полковникът тръгна към вратата. Последният звук, който чуха служителите на ВГУ, бе щракането на ключа в бравата на изходната врата. Майорът се приближи до телефона.

— Обектът напусна апартамента. Няма нищо особено. Групата за външно наблюдение е готова да го поеме.

— Добре — отвърна Ватутин и остави слушалката на телефона.

Един от операторите настрои камерата, за да фиксира появяването на Филитов на улицата. Полковникът се приближи до автомобила, отговори на поздрава на шофьора и седна в колата. След няколко мига тя изчезна от погледа. Служителите, наблюдавали тази сутрин Филитов, стигнаха до извода, че всичко е преминало както обикновено, без каквито и да било отклонения. Сега вече можеха да си позволят малко почивка.

 

 

Планинските върхове на запад бяха захлупени от облаци, валеше ситен дъжд. Стрелеца още не бе напуснал лагера. Имаше нужда от молитви, да се утешат хората. Ортис отсъстваше, тъй като френските лекари трябваше да се погрижат за раната на лицето му. В същото време неговият афганистански приятел преглеждаше документите на служителя на ЦРУ. Стрелеца се чувстваше неловко, изпитваше вина, но се успокояваше, казвайки си, че рови из материали, които сам бе донесъл на Ортис. Офицерът от ЦРУ обичаше да си води бележки и — това бе известно и на Стрелеца — да събира карти. Афганистанецът намери нужната карта на мястото, от което се интересуваше. Към нея имаше прикачени няколко скици. Той ги изкопира на ръка бързо и точно, после ги върна обратно на мястото им и ги остави така, както ги бе заварил.

 

 

— Ужасни сте пуритани! — засмя се Беа Тосиг.

— Би било истинско безобразие да развалям създалото се впечатление — отговори Ал, скривайки зад усмивката отвращението си към гостенката. Изобщо не можеше да разбере защо Канди харесва тази… особа. Ал не знаеше защо тя буди неприятни чувства у него. Причината съвсем не беше, че тя не го харесва. Ал хич не се интересуваше от това. Семейството и годеницата му го обичаха, а всички негови колеги в работата го уважаваха, което бе достатъчно. Ако той не съответстваше на нечии представи за армейския офицер, по дяволите… Но в поведението на Беа имаше нещо такова…

— Добре, нека да поговорим за работата — весело каза гостенката. — От Вашингтон ме питат в какъв срок…

— Няма да е лошо някой да каже на бюрократите, че тези неща не стават така по заповед — измърмори Канди.

— Не повече от шест седмици — усмихна се Ал, — може би дори по-малко.

— Кога? — попита Канди.

— Още не сме имали възможността да го прокараме чрез моделиращото устройство, но имам чувството, че всичко е наред. Всъщност това е идея на Боб. Той обмисли всичко и успя да рационализира програмното осигуряване дори по-добре, отколкото разчитах. Въобще не се налага да се използва толкова много ИИ, колкото се предполагаше в моите разчети.

— Така ли? — А се смяташе, че използването на ИИ — изкуствения интелект — е от изключително значение за ефективността на огледалата и разпознаването на целта.

— Да, ние прекалено се увличахме от инженерното решаване на проблема, облягайки се на разума вместо на инстинкта. Не би трябвало да диктуваме на компютъра как да решава собствените си неща. Можем да намалим командното натоварване на двадесет процента, въвеждайки в програмата предварително подготвени варианти. Оказва се, че това е по-бързо и по-просто, отколкото да караме компютъра да избира множеството решения от съществуващия асортимент.

— Какво ще кажете за аномалиите?

— Там е цялата работа. Рутинните операции на ИИ в действителност забавяха нещата в по-голяма степен, отколкото мислехме… Ние се опитвахме да направим процедурата толкова гъвкава, че тя се натъкна на трудности при избора на варианта. Очакваната ефективност на лазера е достатъчно добра и изборът на варианта за поразяване на целите може да се осъществи по-бързо, отколкото е в състояние да направи това програмата на ИИ при решаване на проблема дали си струва да започне прицелването. Дори вариантът да не е най-добрият, защо все пак системата да не се опита да порази целта?

— Техническите характеристики на вашата лазерна система май се промениха — забеляза Беа.

— Нямам право да говоря за това.

Още едно подхилване по лицето на дребния мижитурка. Тосиг си наложи да му се усмихне на свой ред. Аз знам нещо, което ти не знаеш, това искаш да ми кажеш, нали? — помисли си Беа. Само като те погледна, и ме полазват студени тръпки, но още по-лошо ми става, като виждам как те гледа Канди — сякаш си Пол Нюман или еди-кой си красавец от Холивуд! С този бледожълт цвят на лицето и пъпчасал на всичкото отгоре. Беа не знаеше дали да се смее, или да плаче…

— Ами нали на нас, лайнарите от управленческия апарат, ни се налага да съставяме планове за бъдещето — каза Тосиг.

— Съжалявам, Беа. Ти си запозната с правилата за секретност. Заради тях започвам да се чудя как изобщо ще постигнем нещо — поклати глава Канди. — Ако тези Правила станат още по-строги, ние с Ал няма да можем да приказваме в промеждутъка между… — Тя похотливо погледна възлюбения си.

Ал се разсмя.

— Заболя ме главата.

— Беа, ти вярваш ли му? — попита Канди.

— Никога не съм му вярвала. — Тосиг се облегна на стола.

— Кога ще се съгласиш да се срещнеш с доктор Раб. — Нали знаеш, че той от шест месеца чезне по теб?

— Нека си чезне и да не слиза от колата си. Господи, какви ужасна мисъл: да се срещна с доктор Раб! — Тя погледна Канди, изкусно скривайки своите чувства. Тосиг вече се досещаше, че предадените от нея сведения за програмното осигуряване са се оказали неверни. Дяволите ще го вземат този дребен мижитурка, който е променил програмата!

 

 

— Там има нещо. Сега трябва да изясним какво именно. — Джоунс включи микрофона. — „Сонар“ вика „Контрол“. Контакт на пеленг нула-девет-осем. Обозначавам го като „Сиера четири“.

— Сигурен ли сте? — попита младият офицер.

— Виждаш ли това? — Джоунс прокара пръста си по екрана. „Водопадният дисплей“ беше обсипан с шумове от околната среда. — Не забравяй какви данни търсим. Тази линия не е случайна. — Той набра на клавиатурата някаква команда. Компютърът се захвана да обработва една поредица от дискретни честотни диапазони. След минута всичко стана ясно. Поне за господин Джоунс, помисли си младият акустик. Ивицата светлина на екрана имаше неправилни очертания: разширяваше се нагоре и се стесняваше надолу, покривайки около пет градуса от пеленга. Техническият представител гледа екрана още няколко секунди, после отново се наведе над микрофона.

— „Контрол“, тук „Сонар“, целта „Сиера четири“ е разпозната като фрегата от класа „Кривак“, пеленг нула-девет-шест. Съдейки по оборотите, скоростта му е около петнадесет възела — Джоунс се обърна към младия хидроакустик. Той си спомни за своето първо излизане в морето. Този деветнадесетгодишен юноша все още не се бе научил да различава делфините от корабите. — Гледай тук! Това е високочестотната характеристика на неговите турбодвигатели, сигурен знак, можеш да ги чуеш отдалече в обикновена ситуация, защото „Кривак“ има лоша звукоизолация.

Манкузо влезе в сонарния отсек. „Далас“ принадлежеше към първите подводници от клас „688“ и нямаше пряк преход от командната рубка към хидроакустичното отделение. Налагаше се да мине напред и заобикаляйки люка, да се спусне надолу. Може би при основния ремонт щяха да променят това положение. Капитанът размаха кафената си чашка встрани от екрана.

— Къде е „Кривак“?

— Ето тук, местонахождението не се променя. Около нас има добър звукопроводящ слой. Явно той е все още далече.

Шкиперът се усмихна. Джоунс винаги се опитваше да отгатне разстоянието до целта. И дяволски чудно беше, че през тези две години на борда на подводницата под командването на Манкузо Джоунс по-често се оказваше прав, отколкото грешеше. Назад в командния отсек една група за следене изчисляваше координатите на целта спрямо „Далас“, вземайки под внимание познатите им курс и скорост на подводницата, за да се определи посоката на движението и разстоянието до съветската фрегата.

На морската повърхност почти нямаше кораби. Останалите три акустични контакта бяха с търговски съдове с по един винт. Въпреки че времето беше прилично, Балтийско море — според Манкузо просто едно голямо езеро — през зимата рядко благоприятстваше за корабоплаването. От разузнавателните доклади ставаше ясно, че по-голяма част от военните кораби на противника стояха на пристан за ремонт. Това беше добра новина. Още по-добре бе, че по пътя нямаше много лед. При едно по-силно застудяване повърхността на морето може да се покрие с дебел слой лед и това би попречило на операцията, помисли си капитанът.

Досега само техният гост, Кларк, знаеше за характера на операцията.

— Капитане, получихме данни по „Сиера четири“ — чу се гласът на един лейтенант от командния отсек.

Джоунс сгъна едно листче хартия и го предаде на Манкузо.

— Казвайте.

— Дистанция тридесет и шест хиляди фута, курс две-девет-нула.

Манкузо разви бележката и се разсмя.

— Джоунс, ти като по-рано си дяволски вълшебник. — Шкиперът върна на акустика листчето и тръгна към командната рубка — трябваше да промени курса на подводницата, за да избегне среща със съветската фрегата.

Младият хидроакустик, седящ до Джоунс, грабна бележката и прочете на глас съдържанието й.

— Откъде узнахте? Вие не бихте могли да дадете тези числа само въз основа на получените данни.

— Практика, моето момче, практика и опит — отговори Джоунс с гласа на актьора У. К. Филдис. Той забеляза, че подводницата променяше курса си. Това не е в стила на Манкузо, помисли си Джоунс. По-рано шкиперът се приближаваше до противника, правеше снимки през перископа, търсеше решения ЗА НАНАСЯНЕ на торпедни удари и въобще третираше даден съветски кораб като истинска цел в истинска война. Този път ОБАЧЕ ТЕ СЕ ОТДАЛЕЧИХА ОТ руската фрегата тихо и незабелязано. Джоунс не смяташе, че Манкузо толкова много СЕ Е променил, и затова сериозно се замисли: що за дяволска операция ни предстои.

Джоунс не се срещаше много е господин Кларк, който прекарваше голяма част от времето в задната част на кораба, в машинното отделение. Там беше оборудвано едно помещение за физическа подготовка на личния състав — бяха натъпкали един тренажор между двата струга. Сред матросите вече се носеха слухове, че господин Кларк не е много от разговорливите. При опит да го заговорят той само кимваше, усмихвайки се, и продължаваше да се занимава със своите неща. Един от боцманите бе забелязал татуировката на ръката на Кларк и шепнешком разказваше някои неща за значението на този червен тюлен: такава татуировка си слагали командоси от едно секретно поделение на военноморския флот. До този момент на борда на „Далас“ не бяха пребивавали представители на това поделение, макар че на други подводници се бе налагало да ги приемат и обсъжданията не секваха, прекъсвани само от възклицания: „Стига бе, глупости!“ Приказките обаче не напускаха корпуса на плавателния съд, защото подводничарите умееха да пазят тайни.

Джоунс стана и тръгна към кърмата. Реши, че е дал достатъчно уроци за един ден, а неговото положение на технически представител му позволяваше да се разхожда из подводницата. Той забеляза, че „Далас“ се придвижва напред, без да бърза, със скорост девет възела. Един поглед върху навигационната карта му бе достатъчен, за да узнае къде се намират, а по начина, по който щурмана почукваше по нея с молива, стана ясно колко им остава да плават. Слизайки надолу за кутия кока-кола, Джоунс сериозно се замисли. По всичко личеше, че се е завърнал на подводницата, за да вземе участие в истинска операция.

 

 

— Да, господин президент — отговори съдията Мур по телефона и тревожно се намръщи. Дошло е време да се вземе решение?

— Относно това, което разговаряхме тук при мен в кабинета…

— Да. — Мур погледна телефонния апарат. Ако не се брои слушалката, която той държеше в ръката си, „защитената“ линия за връзка представляваше един еднометров куб, хитроумно скрит в бюрото. Тя приемаше думите, тутакси ги разбиваше на битове, неузнаваемо ги разбъркваше и ги изпращаше в друг подобен апарат, който пренареждаше цифрите и ги превръщаше в словесна реч. Този канал за връзка имаше едно допълнително преимущество: разговорът се водеше без абсолютно никакви смущения, тъй като системата за кодиране отстраняваше всички случайни шумове в линията.

— Можете да пристъпите към работа. Ние нямаме право — миналата нощ взех това решение, — нямаме право да го оставим на произвола на съдбата.

Това беше първият телефонен разговор тази сутрин и в него се усещаха силно изразени емоционални нотки. На съдията му мина през ума, че президентът навярно лошо е спал през нощта, мислейки за съдбата на този безименен агент. Президентът беше именно такъв човек. Освен това, един път взел решение, той държеше за неговото изпълнение и не се отказваше. Пелт щеше да се опитва цял ден да го разубеди, но президентът бе предал заповедта в осем часа сутринта и щеше да я отстоява докрай.

— Благодаря, господин президент, пристъпвам към изпълнение.

Съдията Мур се свърза със заместник-директора по оперативната дейност и след две минути Боб Ритър пристигна в кабинета му.

— Получихме разрешение за извеждане на КАРДИНАЛА.

— Значи правилно съм постъпил, гласувайки за президента — удовлетворено заяви Ритър, като плесна с ръце. — След десет дни КАРДИНАЛА ще бъде в безопасност. Боже мой, само за да изслушаме отчета за НЕГОВАТА работа, ще са необходими години. — После настъпи кратка пауза. — Жалко е наистина, че губим такъв източник на ценна информация, ала това е наш дълг. Пък и Мери Пат е завербувала двама много интересни агенти. Снощи тя е успяла да предаде на КАРДИНАЛА касетки с филми. Не са ми известни подробностите, но доколкото разбирам, наложило се е да рискува.

— Тя винаги е обичала опасностите.

— Не просто обичала, Артър, тя изпитва удоволствие от това. Впрочем във всеки полеви разузнавач има нещо каубойско. — Двамата произхождащи от Тексас мъже си размениха многозначителни погледи. — Даже тези, които са родени в Ню Йорк.

— Каква възхитителна двойка! Можем само да гадаем какви ще бъдат децата им с техните гени — засмя се съдията Мур. — И тъй, Боб, ти получи каквото желаеше. Действай!

— Слушам, сър. — Ритър се отправи към комуникационния център, изпрати шифровано съобщение и после информира адмирал Гриър. Телексът премина чрез спътниковата връзка и само след петнадесет минути се озова в Москва:

КОМАНДИРОВКАТА Е ОДОБРЕНА. ЗАПАЗЕТЕ ВСИЧКИ ФАКТУРИ ЗА ОБИЧАЙНОТО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА РАЗХОДИТЕ.

Ед Фоли получи разшифрования текст на телекса и го занесе в кабинета си. Значи, помисли си той, този бюрократ, у когото са възникнали опасения, все пак е събрал смелост. Слава богу.

Само веднъж още. Ще предадем съобщението на КАРДИНАЛА едновременно с получаването на пакета. После Филитов ще замине със самолет за Ленинград и по-нататък всичко ще премине по разработения сценарий. Едно от достойнствата на този план беше, че КАРДИНАЛА поне веднъж в годината проверяваше канала за своето спасяване. Танковият полк, в който по-рано служеше полковник Филитов, сега беше предислоциран в Ленинградския военен окръг и на руснаците бе понятна тази сантиментална връзка на стария офицер. Михаил Семьонович в продължение на редица години вземаше мерки неговият полк първи да получава нова техника и да се обучава на нови тактически похвати. След смъртта му полкът щеше да бъде преименуван във Филитовски гвардейски — или поне така възнамеряваше да постъпи Съветската армия. Колко жалко, помисли си Фоли, че сега ще им се наложи да изменят плана си. От друга страна, може би ЦРУ щеше да увековечи по друг начин паметта на този човек…

Но сега предстоеше да се осъществи още едно предаване, което нямаше да бъде никак проста операция. Не бива да отивам толкова надалече, каза си Ед, трябва да се действа постепенно, стъпка по стъпка. Първо следва да го предупредим.

След половин час от сградата на посолството излезе съвсем незабележим служител, заемащ една от най-ниските длъжности. В определено време той трябваше да стои на определено място. Този „знак“ щеше да бъде приет от друг човек, който не се намираше в полезрението на ВГУ. Това лице направи нещо друго. Причината му бе неизвестна, то знаеше само едно — къде и как следва да се остави белег. Тази процедура го разочарова. Разузнаването, считаше той, трябва да бъде по-вълнуващо и интересно, нали?

 

 

— Ето го нашият приятел. — Ватутин пътуваше в автомобил — искаше му се да се убеди, че всичко върви както трябва. Филитов седна в своята кола и шофьорът потегли от мястото. Автомобилът на Ватутин съпровожда Филитов около половин километър, после го смени друг, който вървеше по една съседна успоредна улица, за да не изостава.

Полковник Ватутин следеше развитието на събитията по радиото. Съобщенията бяха кратки и делови. Шест коли следяха Филитов, като си сменяха местата, при това една от тях се намираше пред обекта, а друга зад него. Автомобилът на стария полковник спря до магазина, обслужващ висшите кадри от Министерството на отбраната. Ватутин имаше вътре свой човек — беше известно, че Филитов се отбива тук два или три пъти седмично, — който наблюдаваше какво купува полковникът и с кого разговаря.

Ватутин усещаше, че всичко върви в съответствие с плана. Нямаше начин — нали той лично обясни на всеки участник в операцията, че самият председател проявява интерес към хода на разследването. Шофьорът на колата, в която се намираше Ватутин, рязко увеличи скоростта, откъсна се от заподозрения и скоро свали полковника пред входа на сградата срещу жилището, намиращо се под наблюдение, изпреварвайки Филитов. Ватутин влезе в апартамента, в който се бяха настанили служители на ВГУ.

— Идвате точно навреме — забеляза старшият на групата, когато полковникът прекрачи прага.

Ватутин внимателно погледна през прозореца и видя, че колата на Филитов спря пред срещуположния вход. Проследяващият го автомобил на КГБ прелетя покрай него, без да намалява скоростта. Старият полковник влезе в блока.

— Обектът току-що влезе в сградата — чу се гласът на специалиста по връзките.

Вътре в блока — заедно с Филитов щеше да влезе една жена, носеща пълна мрежа с ябълки, за да го проследи в асансьора. Горе, на етажа на Филитов, двама служители, толкова млади, че можеха да минат за тийнейджъри, щяха да се разхождат край вратата на асансьора в този момент, когато старият полковник излиза от него, и шепнейки си на доста висок глас неувяхващите слова на вечната любов, щяха да поемат наблюдението по коридора. Установените там микрофони прехванаха края на тези обяснения, когато Филитов отключи вратата на апартамента си.

— Виждам го — каза операторът.

— Нека да се дръпнем от прозорците — изкомандва Ватутин. Тази команда беше излишна. Служителите с биноклите стояха в дълбочина, далече от тях, и тъй като лампите в апартамента не светеха — за всеки случай те бяха отвъртени, — никой не можеше да се досети, че вътре има хора.

В едно отношение на служителите на Второ главно управление им провървя — Филитов никога не спускаше щорите. Те видяха как той влезе в спалнята, свали си униформата, облече домашни дрехи и обу чехли. После той се върна в кухнята и си приготви проста вечеря. Наблюдаваха как старият полковник сне капачката на половинлитрова бутилка водка, взрян навън през прозореца.

— Самотен старец — забеляза един от служителите. — Не мислиш ли, че всичко е станало заради това?

— Така или иначе ще узнаем.

 

 

Защо ни предава държавата? — попита Филитов ефрейтор Романов след два часа.

Навярно защото сме войници. Филитов забеляза, че ефрейторът избягва по същество както въпроса, така и отговора. Разбираше ли той какво го пита неговият командир?

Но ако ние предадем държавата?

Тогава ще умрем, другарю капитан. Толкова е просто. Ще си заслужим ненавистта и презрението на работниците и селяните и ще умрем. Романов гледаше през пропастта на времето в очите на своя капитан. Сега у ефрейтора възникна собствен въпрос. Той не се решаваше да го зададе, но очите му сякаш говореха: какво направихте, капитане?

В апартамента на срещуположната страна на улицата мъжът пред звукозаписната апаратура чуваше риданието и не можеше да разбере каква беше причината?

 

 

— Какво правиш, мила? — попита Ед Фоли и магнетофоните записаха този въпрос.

— Започвам да съставям списък на това, което е нужно да се направи преди отпътуването. Трябва да се сетя за толкова много неща. По-добре е да се заема с това още отсега.

Фоли се наведе над рамото й. Пред Мери Пат имаше бележник и молив, но тя предпочиташе да пише с маркер върху пластмасова плочка. Такива плочки често се срещат в хладилниците — написаното върху тях лесно се изтрива с влажен парцал.

A3 ЩЕ СЕ ЗАЕМА С ТОВА, написа тя, ИЗМИСЛИХ ИДЕАЛНА ХИТРОСТ. Мери Пат се усмихна и подаде снимката на хокейния отбор, в който играеше Еди младши. На снимката личаха автографите на всички играчи, а в най-горната част с развлечени букви Еди с помощта на майка си бе написал на руски: „На човека, който ни носи късмет. С благодарност: Еди Фоли“.

Ед се намръщи. За съпругата му едно такова поведение беше типично и той знаеше, че Мери Пат ще успее максимално да се възползва от своето прикритие. Но… той поклати глава. Единственият човек в канала за връзка с КАРДИНАЛА, който можеше евентуално да го разпознае, нито веднъж не бе видял лицето му. На Ед може би не му достигаше дързост, но компенсираше това с по-голяма предпазливост. Той смяташе, че е в състояние по-добре от жена си да открие външно наблюдение. Признаваше, че Мери Пат влага в работата повече плам и че е превъзходна актриса, но понякога, по дяволите, сякаш разумът я напускаше. Тогава защо не й го кажеш? — каза си той.

Ед знаеше какво ще се случи — тя ще го обори с практически съображения и ще го накара да млъкне. Не разполагаха с достатъчно време, за да създадат междинно звено. И двамата знаеха, че тя има надеждно прикритие и засега бе извън всякакво подозрение.

Но… По дяволите, тази работа се състои от цяла поредица досадни „но“.

ДОБРЕ, НО СИ ПАЗИ МАЛКИЯ ПРИВЛЕКАТЕЛЕН ЗАДНИК!!! — написа той на пластмасовата плочка. Докато тя го изтриваше, в очите й блесна закачлива искрица. После написа своето послание: А СЕГА НЕКА ДА НАПРАВИМ ЗАРАДИ МИКРОФОНИТЕ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!

Ед едва не се задуши, мъчейки се да сдържи смеха си. И така всеки път — преди рискована работа. Не че имаше нещо против. Просто това му се струваше някак странно.

След десет минути двама руски техници, намиращи се в сутерена на сградата, увлечено слушаха звуците от спалнята на Фоли, стараейки се да не изпуснат никаква подробност.

 

 

Мери Фоли се събуди както винаги в седем без четвърт СУТРИНТА. Отвъд прозорците беше още тъмно и на нея й мина мисълта — какво ли влияние са оказали върху формирането на характера на дядо й студените и тъмни руски зими… а също и на нейния. Както по-голяма част от американците, изпратени на работа в Москва, вградените в стените микрофони дълбоко я възмущаваха. Понякога изпитваше извратено удоволствие да издевателства над тези, които я подслушват — както се случи предишната вечер, — но нима можеше да се изключи вероятността руснаците да са инсталирали микрофони и в тоалетната. Навярно са инсталирали, помисли си тя, гледайки се в огледалото. Първото, което трябваше да направи, бе да си измери температурата. На нея и на мъжа й им се искаше да имат още едно дете и ето вече от няколко месеца се стремяха към това поне самият процес им доставяше по-голямо удоволствие от руската телевизия. От професионална гледна точка бременността й осигуряваше дяволски надеждно прикритие. След три минути тя си записа температурата в картона, който пазеше и шкафчето за лекарства. Вероятно не още, каза си тя, може би след няколко дена. Все пак изхвърли в кофата за боклук остатъците от комплекта, позволяващ да се открие ранна бременност.

Дойде време да събуди децата. Мери Пат сложи закуската да се стопли. Когато живееш в апартамент, който има само една баня, налага се да спазваш строг ред. Както винаги Ед не пропусна възможността да измърмори, да, не мина и без обичайното мрънкане и оплакване на децата.

Господи, колко е хубаво, че скоро ще се завърнем вкъщи, помисли си тя. Колкото и да й харесваше опасността, свързана с работата в бърлогата на дракона, животът в Москва далеч не беше райски за децата. Еди обичаше хокея, но той нямаше истинско детство в този студен и скучен град. Нищо, скоро всичко ще се промени. Тя ще натовари цялото семейство на самолета на „ПанАм“ и ще отлетят за дома, напускайки Москва ако не завинаги, то поне за пет години. Ще живеят на брега на Вирджиния, ще се возят на яхта по залива Чесапийк, ще се наслаждават на топли зими. Тук трябва да увивам децата като ескимоси в проклетия север, помисли си тя. Постоянно се налага да ги лекуваме от настинка.

Тя сложи закуската на масата точно в момента, когато Ед освободи банята, предоставяйки й възможност да вземе душ и да се облече. По установения ред той се оправяше със закуската, после се обличаше, докато съпругата му се занимаваше с децата.

От ваната Мери Пат чу звуците на телевизора и се засмя пред огледалото. Еди обичаше програмата за утринната гимнастика — жената, показваща упражненията, приличаше на пристанищен докер и той я наричаше „Р-р-работничка“. Еди копнееше отново да зърне рисуваните филмчета — той още помнеше песничката, с която започваше предаването: „Повече, отколкото личи на пръв поглед.“ Мери Пат знаеше, че Еди ще тъжи по руските приятели, но той беше американско момче и нищо не можеше да се промени. Към осем часа без петнадесет минути всички бяха облечени и готови за път. Госпожа Фоли пъхна един увит в хартия пакет под мишница.

— Днес не е ли ден за почистване? — попита Ед жена си.

— Аз ще успея да се върна, за да отворя на жената — увери го Мери Пат.

— Добре. — Ед отвори вратата и поведе шествието към асансьора. Както винаги семейството му излезе преди него. Еди се втурна напред и натисна бутона за извикване на асансьора, който пристигна в момента, КОГАТО ВСИЧКИ СЕ приближиха до вратата. Момчето тутакси влезе вътре и заподскача, наслаждавайки се на пружиниращите съветски стоманени въжета. На майка му винаги й се струваше, че проклетата кабина ще се откачи и те ще полетят направо към мазето, но на Еди му харесваше, когато подът се повдигаше и спускаше с няколко сантиметра. След три минути всички седнаха в колата. В това утро зад кормилото се намираше Ед. Когато излязоха на улицата, децата махнаха на милиционера — всъщност служител на КГБ — и той с усмивка отвърна на поздрава. Едва потеглила колата, той влезе в будката и вдигна слушалката на телефона.

Ед се взираше в огледалото за задно виждане, а Мери Пат бе завъртяла външното огледало, тъй че да може да следи какво става отзад. На задната седалка децата заспориха за нещо, но родителите не им обръщаха внимание.

— Изглежда, че днес времето ще бъде хубаво — каза Ед със спокоен глас, което означаваше: „Никой не ни следи.“

— Хм, да. — Действително няма никой. В присъствието на децата се налагаше да подбират изразите. Еди можеше да повтаря всякакви думи толкова лесно, колкото репликите на героите от рисуваните филми. Освен това не беше изключено да са поставили в колата микрофон, свързан с радиопредавател.

Най-напред Ед откара децата до училището, а жена му ги придружи вътре в сградата. В своите топли кожуси Еди и Кати приличаха на две пухени мечета. Когато Мери Пат се върна в колата, лицето й беше мрачно.

— Ники Уогнър се обадила по телефона и казала, че се е разболяла. Помолиха ме да я заместя следобед — каза тя, сядайки в автомобила. Ед избърбори нещо неразбираемо. Всъщност нещата се развиваха идеално. Той включи на скорост и фолксвагенът се озова отново на „Ленинский проспект“. Решителният момент настъпваше.

Сега и двамата много внимателно гледаха в огледалата.

 

 

Ватутин се надяваше, че на американците никога не им е хрумвала подобна мисъл. По московските улици винаги има множество самосвали, превозващи материали от една строителна площадка на друга. Високите им кабини осигуряват превъзходна видимост и да те съпровождат такива приличащи си една с друга машини изглежда далече по-малко подозрително. Днес девет такива самосвала работеха за него, а служителите, които се намираха в тях, поддържаха връзка помежду си по защитен от подслушване военен канал за радиовръзка.

Самият Ватутин се намираше в един апартамент в съседство с жилището на Филитов. Семейството, което живееше тук, го бяха преместили преди два дена в хотел „Москва“. Той прегледа видеолентите със записите на обекта — пиещ до безсъзнание — и настани в този апартамент още трима служители на ВГУ. В стената, обща с апартамента на Филитов, бяха вкарали клинообразни микрофони и сега внимателно слушаха как той, залитайки, броди из стаите, зает е най-обичайната утринна работа. Нещо подсказваше на Ватутин: всичко ще стане днес.

Това е свързано с пиянството, помисли си той, докато си отпиваше от чая. По лицето му пробягна усмивка. Навярно един пияница можеше по-добре да разбере друг. Той беше уверен, че Филитов се готвеше по такъв начин за нещо. Спомни си, че когато за първи път видя полковника в непосредствена близост с предателя теляк, Филитов беше дошъл в Сандуновските бани, за да прогони махмурлука, както самият Ватутин. Да, това е правдоподобно, реши Ватутин, Филитов е герой, който се е отклонил от правия път — и все пак си остава герой. За стария полковник, изглежда, не е било лесно да стане предател и вероятно по тази причина той има нужда от алкохол, за да притъпи угризенията на съвестта. На Ватутин му беше приятно, че хората все още смятаха измяната на родината за сериозно престъпление.

— Движат се по посока към жилището на обекта — докладва един свързочник по радиото.

— Ето, идват право насам — уверено каза Ватутин, обръщайки се към своите подчинени. — Всичко ще стане на не повече от сто метра от мястото, където се намираме.

Мери Пат си повтаряше мислено всичко, което й предстоеше да направи. Предавайки завитата снимка, тя ще съумее да прибере касетката, която ще пъхне в ръкавицата. После ще се наложи да предаде сигнала — тя ще прокара задната част на китката, пъхната в ръкавица, по челото, сякаш за да изтрие потта от лицето си, и ще си почеше веждата. Това е знак на опасност, указание за необходимостта от евакуация. Тя се надяваше, че КАРДИНАЛА ще прояви внимание и ще забележи нейните жестове. Още нито един път не й се бе налагало да предаде този сигнал, а Ед бе предложил веднъж на КАРДИНАЛА да бъде изведен, ала той отклони предложението. Мери разбираше причината за отказа много по-добре от мъжа си — в края на краищата тя сама бе започнала работа за ЦРУ, ръководейки се повече от чувствата, отколкото от разума. Но даже тя разбираше, че е време КАРДИНАЛА да излезе от играта — всичко си има начало и край. Този агент бе снабдявал с информация Запада още по времето, когато Мери Пат е започвала да си играе на кукли.

Ето я и сградата. Ед се насочи към бордюра, колата заподскача по дупките и спря. Мери Пат стисна в ръка пакета и посегна към ръчката, за да отвори вратата. Мъжът й я потупа одобрително по крака: успех.

— Фолеева току-що излезе от колата и се насочва към страничния вход — чу се един глас по радиото. Ватутин се усмихна, чувайки как един от хората му русифицираше чуждестранно име. Мина му през ум идеята дали не е по-добре да излезе в коридора с автоматичния си пистолет, ала веднага се отказа от нея. Двете му ръце трябваше да бъдат свободни, да, защото оръжието може да произведе случаен изстрел. Сега не беше време да предизвиква съдбата.

— КАК ще протече предаването? Имате ли предположения? — попита той.

— Аз бих направил това, без да се спирам, просто мимоходом — подхвърли един от хората му.

Ватутин кимна в знак на съгласие. Безпокоеше го, че не могат да инсталират камера в коридора — това се оказа прекалено сложно от техническа гледна точка. Често се случваше така при трудните и важни разследвания. Умните и хитри агенти по правило са много предпазливи. Човек не може да си позволи да ги разтревожи, а Ватутин знаеше, че американците са вече нащрек. И не просто нащрек, дори вземаха мерки — бяха убили един от своите агенти на сточната гара в автозавода.

За щастие сега на почти всички външни врати на московските жилища се поставят шпионки. Ватутин мислено благодари на престъпния свят в града за растящия брой обири и кражби по домовете, заради които на тази врата вече бе инсталирана шпионка и служителите от техническия отдел просто я замениха с една специална, позволяваща да бъде наблюдаван почти целият коридор. Полковникът сам застана на шпионката.

Трябваше да сложим микрофони и по стълбищата, каза си той. Дано ми послужи като урок за следващия път. Не всички вражески агенти използват асансьор.

 

 

По физическа подготовка Мери Пат отстъпваше на съпруга си. Тя се спря на една площадка, погледна нагоре и надолу по стълбата и напрегнато се заслуша за някакви странични звуци, докато сърцето й постепенно се успокояваше. След миг тя погледна електронния си часовник. Време е.

Тя отвори вратата и се озова точно в средата на коридора.

Е, Михаил Семьонович, надявам се, че вчера не сте забравили да си сверите часовника.

Това е за последен път, полковник. За бога, умолявам ви, обърнете този път внимание на сигнала за опасност. После ще ви изслушат във Фермата и синът ми ще има възможност да се запознае с един истински руски герой…

Боже, да можеше да ме види сега дядо ми…

Мери Пат никога не бе идвала в тази сграда, никога не бе извършвала предаване в този коридор. Но идеално познаваше обстановката. Тя бе отделила двадесет минути за разучаване плана на етажа и помнеше наизуст разположението на вратите. Вратата на КАРДИНАЛА… ето тази!

Настъпва моментът. Сърцето й подскочи, когато видя, че на десет метра от нея се отваря една врата.

Ето това е професионалист! — помисли си Мери Пат. Но тогава се случи нещо, което я прободе като леден кинжал.

 

 

При звука, който се раздаде, очите на Ватутин се разшириха от ужас. Бравата на вратата на апартамента, в който се намираше полковникът, явно е била монтирана с типичното за Русия качество и с половин милиметър не съвпадаше с гнездото. Когато Ватутин завъртя леко дръжката, готвейки се да изскочи, езичето гръмко щракна.

Мери Пат дори не забави крачка. Професионалната подготовка я ръководеше като компютърна програма. На вратата тя видя шпионка, която току-що бе тъмна и изведнъж просветля.

Там зад вратата има някой. Този човек току-що мръдна. Той превъртя ключалката.

Мери Пат направи полукрачка надясно и си потърка челото с опакото на дланта. Сега не се налагаше да се преструва, че иска да си изтрие потта от лицето.

Филитов забеляза сигнала и замря на място. Любопитният поглед на лицето му се смени с усмивка и изведнъж чу как е трясък се отвори вратата на съседния апартамент. Той тутакси разбра, че мъжът, който се появи внезапно, не беше неговият съсед.

— И двамата сте арестувани! — извика Ватутин и едва тогава забеляза, че американката и руснакът стоят на разстояние метър един от друг е отпуснати ръце. Добре все пак, че другите офицери от ВГУ стояха зад гърба му и не можаха да видят озадаченото изражение на своя началник.

— Извинете, на мен ли говорите? — попита жената на отличен руски език.

— КАКВО? — РЕВНА Филитов с глас, на който е способен само един стар кадрови офицер, страдащ от махмурлук.

— Вие — Ватутин направи жест по посока към госпожа Фоли. — С лице към стената!

— Аз съм американска гражданка и нямате право…

— Вие сте американска шпионка! — Един капитан я изблъска срещу стената.

— Какво е това? — В гласа й звучеше тревога и паника. Няма и капка професионализъм, помисли си капитанът, но после почти се стъписа, като наблюдаваше. — Какво означава всичко това? Кои сте вие? — И в следващия миг се разнесе нейният пронизителен писък: Полиция! Помощ — извикайте полиция. Нападат ме! Помощ!

Ватутин не обърна никакво внимание на виковете й. Той вече бе сграбчил ръката на Филитов и докато един друг офицер притискаше стария полковник към стената, Ватутин му взе касетката. В продължение на няколко мига, които му се сториха цели часове, го разтресе една ужасна мисъл: ами ако е сбъркал и изведнъж се окаже, че тя не е от ЦРУ. С касетката в ръка той сподави колебанията си и погледна Филитов в очите.

— Арестуван сте по подозрение в държавна измяна, другарю полковник. — Ватутин произнесе последните две думи с издевателска усмивка. — Отведете го.

Той се обърна и погледна американката. Тя го гледаше с очи, пълни със страх и негодувание. И изведнъж той забеляза, че вратите на няколко апартамента са полуотворени и любопитни очи надзъртаха в коридора.

— Аз съм полковник Ватутин от Комитета за държавна сигурност. — Гласът му прозвуча отмерено и спокойно. — Току-що арестувахме престъпници. Затворете вратите и си гледайте работата. — Той видя, че вратите мигновено се затвориха. Русия си остава Русия, помисли си Ватутин.

— Добро утро, госпожо Фоли — обърна се той към жената.

Беше очевидно, че тя се опитваше да се овладее.

— Какво става тук? Какво искате от мен?

— Съветският съюз не гледа с добро око на гостите, които крадат държавни тайни. Навярно са ви го казали във Вашингтон — извинете, в Ленгли.

Мери Пат заговори с треперещ глас:

— Съпругът ми е акредитиран служител към дипломатическата мисия на САЩ във вашата страна. Аз искам незабавно да ми се даде възможност да се свържа с американското посолство. Нямам и най-малка представа за какво дрънкате, но ми е известно, че ако в резултат на вашите действия една бременна жена на дипломат загуби детето си, вие ще предизвикате дипломатически скандал от такъв мащаб, че за него ще заговорят по телевизията! Аз не съм говорила с този човек, не съм се докосвала до него и той не се е докосвал до мен. Това, господине, ви е добре известно. Във Вашингтон наистина ме предупреждаваха, че вие, клоуните от КГБ, обичате да поставяте американците в неловко положение със своите дребни шпионски игри.

Ватутин безстрастно изслуша нейното изявление, макар че обърна внимание на думата „бременна“. По думите на прислужницата, извършваща два пъти седмично почистване в апартамента на семейство Фоли, нейната господарка редовно си правела тестова. И ако… да, скандалът щеше да бъде по-голям от този, който той предполагаше. Отново надигаше глава политическият дракон. По този въпрос следваше да се произнесе председателят на КГБ Герасимов.

— Мъжът ми ме чака.

— Ще му съобщим, че сте задържана. Ще трябва да отговорите на някои въпроси. Ще се отнасят с вас по подходящ начин.

Мери Пат знаеше това и без обясненията на офицера от КГБ. Нейната природна гордост потискаше ужаса от това, което се случи. Тя се държеше великолепно и знаеше това. Тъй като беше член на дипломатическия корпус, Мери Пат се намираше в безопасност. Можеха да я задържат ден, дори два, но едно по-сериозно нарушаване на дипломатическата неприкосновеност щеше да доведе дотам, че от Вашингтон да изгонят половин дузина руснаци. Всъщност дори не бе бременна.

Но работата не беше в това. Мери Пат не заплака, прояви само толкова емоции, колкото трябваше, държеше се именно така, както я бяха учили и подготвяли. Ставаше дума за нещо друго: нейният най-добър, най-ценен агент беше арестуван и заедно с него пропадаха изключително важни сведения. На нея й се плачеше, тя с мъка сдържаше сълзите си, но не искаше да достави на тези негодници такова удоволствие. Времето за сълзи щеше да дойде в самолета на път за дома.