Том Кланси
Кардинала от Кремъл (23)

22.
Активни мероприятия

Леонид, действащ сега под псевдонима Боб, насочи автомобила към далечния изход на паркинга. Като се вземе под внимание, че операцията беше планирана и подготвена съвсем прибързано, нейната най-опасна част премина сравнително гладко. Лени, седящ на задната седалка, имаше за задача да държи под контрол похитения американски офицер. Много силен физически, Лени бе служил по-рано в съветските войски със специално предназначение, познати под съкращението Спецназ. Бил, намиращ се до него, бе включен в състава на групата в качеството си на служител от научно-техническото разузнаване; това, че той беше специалист в областта на инженерната химия, за Московския център нямаше значение. За провеждането на операцията беше необходим научен експерт и Бил се оказа най-близко до изискването.

Майор Грегъри мръдна и започна да стене. Ударът от арсенала на каратето имаше за цел само да го зашемети, без да му причинява сериозни увреждания. Те не бяха хвърлили толкова много усилия, за да убият по невнимание човек, когото трябваше да отвлекат, макар че в миналото се бе случвало неведнъж. По тази причина бе решено да минат без наркотици. Тяхното използване с цел временно да се приспи даден обект е много по-опасно, отколкото мнозина смятат. Така веднъж от инжектираната доза наркотик случайно загина един съветски гражданин, опитал се да намери на Запад политическо убежище, и в резултат на това служителите от Второ главно управление така и не успяха да го разпитат. На Лени се струваше, че Грегъри с нищо не се отличава от пеленаче, идващо на себе си след продължителен сън. Миризмата на газ вътре в колата беше толкова силна, че се наложи да спуснат всички стъкла на прозорците, за да не пострадат самите служители на КГБ от него. На тях им се искаше да завържат пленника, но това можеше да доведе до големи неприятности, ако случайно някой погледне и види, че вътре има вързан човек. Не че Лени бе неспособен да държи американеца под контрол, разбира се. Желанието да го обуздаят с въжета беше предизвикано единствено от предпазливостта, породена от професионалния опит, който ги учеше към нищо да не се отнасят като към даденост, разбираща се от само себе си. А ако изведнъж се окаже, че Грегъри има за хоби някое от източните бойни изкуства за борба без оръжие? В края на краищата случвали са се и по-странни неща. Когато американецът започна да идва на себе си, първото нещо, което той видя, това бе заглушителят на автоматичния пистолет, притиснат срещу носа му.

— Майор Григорий — каза Лени, произнасяйки преднамерено по руски американското име, — ние знаем, че вие сте умен младеж и навярно съвсем не сте страхливец. Ако се съпротивлявате, ще бъдете убит — излъга той. — В това отношение имам голям опит. Не мърдайте и запазете пълно мълчание. Ако се държите така, както се изисква, с вас нищо няма да се случи. Разбрахте ли ме? Ако сте разбрали, дайте знак с кимване на главата.

Грегъри бе дошъл напълно в съзнание. Впрочем той изобщо не го бе загубил — силният удар само бе зашеметил майора и в резултат на него имаше чувството, че главата му ще се пръсне като надут балон. Сълзи се стичаха от очите му като от незатворен добре кран на чешма, а при всяко вдишване в гърдите му сякаш избухваше огън. Той се бе опитал да се съпротивлява, когато го бутаха в колата, ала непослушното тяло отказваше да се подчини на отчаяните заповеди на съзнанието, макар че мозъкът даваше яростни команди. В този миг в главата му се мярна мисълта: тъй, ето защо мразя Беа! Съвсем не заради високомерното й поведение и чудатия начин, по който се облича. Но Грегъри веднага прогони тази мисъл — сега трябваше да се безпокои за по-важни неща и мозъкът му работеше с такава трескава бързина, с каквато никога не се бе случвало. Той кимна.

— Много добре — каза гласът. Две здрави ръце го вдигнаха от пода и го поставиха на задната седалка. Дулото на пистолета сега се опираше в гърдите му, а самият пистолет се скриваше под лявата ръка на мъжа.

— Въздействието на химическия дразнител ще премине след около един час — каза му Бил. — Без всякакви последствия.

— Кои сте вие? — попита Ал. Гласът му звучеше като едва доловим шепот — тъй дрезгав, сякаш чуваш стържене с гласпапир.

— Лени ви каза да мълчите — отвърна шофьорът. — При това за един такъв умен човек като вас съвсем не е трудно да се досети. Прав ли съм? — Боб погледна в огледалото за задно виждане и видя как Грегъри отново кимна.

Руснаци! — помисли Ал, слисан и уверен едновременно. — Руснаци тук, в Америка, си позволяват това… За какво съм им нужен? Ще ме убият ли? Той знаеше, че не бива да вярва на нито една тяхна дума. Те биха казали всичко само и само да го накарат да се подчинява на тяхната воля. Чувстваше се като последния глупак. От него очакваха поведение на мъж, а сега той представляваше едно безпомощно четиригодишно момиченце и освен това плачеше като дете, осъзна се Ал, ненавиждайки се за всяка сълза, която се търкулваше по лицето му. Досега никога през живота му не го е обземала такава заслепяваща ярост. Грегъри погледна надясно и разбра, че няма никакви шансове за спасение. Мъжът, държащ пистолет в ръката, беше почти два пъти по-едър от него и при това дулото на оръжието се опираше в гърдите му. Очите на Ал мигаха сега почти със същата бързина, с която се движеха чистачките на предното стъкло на автомобила. Сълзите му пречеха да гледа, но той видя, че мъжът с пистолета го наблюдава с чисто клиничен интерес, без всякакви емоции. Той е действително професионалист във всичко, което изисква прилагането на сила, навярно е преминал през Спецназ, помисли Грегъри. Той дълбоко пое дъх — по-скоро се опита да поеме дъх — и тутакси се залюля в пристъпите на кашлица.

— Не дишайте дълбоко — предупреди го мъжът, седящ на предната седалка. — Правете недълбоки вдишвания. Последствията ще преминат своевременно. — Чудно нещо е този сълзотворен газ, помисли Бил. И в Америка всеки може да го купи. Поразително!

Боб вече бе извел колата от огромния паркинг и се насочваше към мястото, където се намираше укритието. Разбира се, той добре помнеше маршрута, макар че не го напускаха известни съмнения. Не му се бе случвало да кара кола по този път преди, не бе имал възможност да се упражни в този участък, за да прецени времето и да се запознае с алтернативни маршрути. Но той бе прекарал достатъчно време в Америка, за да знае, че е необходимо да съблюдава правилата за движението и през всичкото време да бъде нащрек. Шофьорите тук имаха по-добри навици да спазват ограниченията, отколкото на Северозапад — с изключение по магистралите, преминаващи през няколко щата, където всеки жител смяташе, че притежава право да кара като луд и че това право му е дадено от Всевишния. Но сега Боб се носеше не по автомагистрала, а по едно местно шосе и по неговите четири ленти транспортът се движеше спокойно и равномерно от един светофар до друг. Едва сега той разбра, че е проявил прекален оптимизъм, когато е преценявал колко време ще му трябва за обратния път. Впрочем това нямаше значение. Лени без проблеми щеше да се справи с похитения американец. Вече се стъмваше, шосето се осветяваше от редките лампи и техният автомобил се губеше след множеството коли на хората, връщащи се от работа.

 

 

Бизарина в този момент се намираше на пет мили от мястото на отвличането и се насочваше в противоположна посока. Автомобилът на Грегъри вътре се оказа в много по-лошо състояние, отколкото тя очакваше. Като много спретнат човек, тя с отвращение забеляза, че младият офицер буквално е засипал пода с някакви пластмасови опаковки. Тя даже недоумяваше как така в шевито не са се завъдили мравки. При мисълта за тях по тялото й преминаха тръпки. Тя погледна в огледалото, за да се убеди, че Тосиг кара след нея. След десет минути тя влезе в един район, където живееха семейства на работници. Всеки дом си имаше гараж, но даже тук много семейства имаха повече от една кола, тъй че много автомобили трябваше да се паркират на улиците. Бизарина намери свободно място недалече от една пресечка и спря колата до бордюра. Зад нея спря датсунът на Тосиг и Бизарина седна в нейната кола, изоставяйки шевито на Грегъри на улицата — нищо необикновено, още една кола, паркирана до бордюра. Когато Тосиг спря пред следващия светофар, Ан спусна стъклото и изхвърли ключовете на Грегъри в канализационната решетка. С това завърши най-опасната за нея част на операцията. Тосиг, без да чака указания, пое по обратния път към Търговския център, където Бизарина щеше да прибере своето волво.

— Ти уверена ли си, че няма да го убият — попита Тосиг след едноминутно мълчание.

— Абсолютно сигурна съм, Беа — отговори Ан. Защо изведнъж у Тосиг се появи такава съвест, помисли си с недоумение тя. — Доколкото разбирам, даже ще му предоставят възможност да продължи научната си работа… другаде. Ако той не упорства, с него ще се отнасят много добре.

— Вие дори ще му намерите момиче, нали?

— Да, това е един от начините да го направим доволен — призна Бизарина. — Щастливите хора работят по-добре.

— Много добре — отвърна тя, смайвайки леко с това своя оперативен ръководител. После обясни: — Аз не желая да му причиняват болка. Неговите знания могат да направят света по-безопасен за двете страни. — И освен това ще престане да ми пречи! — каза си наум Беа.

— Той е прекалено ценен човек, за да му причиняваме болка — забеляза Ан. Стига само ситуацията да не се влоши — в този случай може би ще ни се наложи да изпълняваме други заповеди.

 

 

Боб с изненада забеляза, че движещите се пред него автомобили започнаха да забавят скоростта си и да спират. Неговият плимут се установи зад един минифургон. Като по-голяма част от шофьорите Боб не обичаше такива коли, защото пречат на видимостта. Той издърпа пепелника и натисна бутона на електрическата запалка, като мрачно се заоглежда настрана. Седящият до него Бил също измъкна цигара. Ако не друго, тютюневият дим щеше да помогне да се замаскира острата миризма на сълзотворния газ, която бе проникнала в тапицерията на колата. Боб реши, че ще трябва да оставят през нощта всички прозорци отворени — дано автомобилът се проветри и отърве от гадната воня. Сега, когато плимутът спря и насрещният поток от въздух стихна, дори неговите очи започнаха да сълзят. Той едва не почувства мъките на пленника, получил значителна доза газ право в лицето; газът поне беше за предпочитане пред наркотика, способен да предизвика спирането на сърцето, или силния удар, който можеше да прекърши мършавия му врат. Поне Грегъри кротува, помисли Боб. Ако всичко се развива съгласно плана, в края на седмицата той ще бъде вече в Москва. Те ще изчакат някой и друг ден тук и после ще се отправят към Мексико. Но този път ще трябва да пресекат границата на друго място; ще се наложи някаква отвличаща вниманието маневра, за да се осигури пристигането в тази приятелска страна, откъдето е възможно да излетят със самолет за Куба, а оттам — с директен полет право в Москва. След това тяхната оперативна група, принадлежаща към Първо главно управление, ще се радва на едномесечен отпуск. Колко е хубаво да видиш семейството си отново, каза си Боб. В чужбина винаги човек се чувства самотен, толкова самотен, че веднъж или два пъти изневери на жена си, а това е недопустимо нарушение на уставните правила в КГБ. Не прекалено сериозни, мнозина гледат на тях през пръсти, но и да се гордееш с това също не подобава. Може би ще го назначат за преподавател в школата на КГБ. Той има достатъчно служебен стаж, а сега, след успешно проведената толкова сложна операция…

Колите започнаха отново да се движат. Боб се учуди, забелязвайки, че мигачите на фургона засвяткаха. След две минути той с ужас видя причината. Един огромен товарен автомобил с ремарке бе преградил цялото шосе, а под предните му колела се виждаха остатъците на една малка смачкана кола. Наоколо имаше множество линейки за бърза помощ и полицейски автомобили с включени въртящи се сигнални светлини, осветяващи полицаите и пожарникарите, които се опитваха да измъкнат от малкия сплескан автомобил пасажерите. Боб не можеше да разпознае марката на колата и подобно на всички останали шофьори, озовали се на местопроизшествието, изпита зловещото очарование на катастрофата, ала само след няколко секунди си спомни кой е и къде се намира. Един облечен в черно полицейски служител поставяше мигащи знаци по настилката и с махане на ръка насочваше целия транспортен поток, движещ се на юг, по един страничен път в обходен маршрут. Боб отново се превърна в офицер от разузнаването, вземащ участие в операция на чужда територия. Той изчака, докато около полицая се образува свободно пространство, и натискайки педала на газта, профуча край него. Пътният полицай погледна Боб разярено, но не успя да отреагира. Обаче още по-важно беше, че заглеждайки се в шофьора, не обърна внимание на самия автомобил. Боб се понесе нагоре по склона на хълма и едва сега разбра, че едно от последствията на неговото колебание беше загубването на ориентация — той не бе забелязал накъде се движи отклоненият транспортен поток.

И пътната карта не взех, изведнъж се сети той. Боб бе унищожил картата, по която се ориентираше, когато се отправиха към фургона, защото по нея имаше бележки, направени от ръката му. Всъщност в колата не биваше да има никакви карти. Картата е опасен предмет, способен да издаде собственика, освен това той умееше да запомня цялата информация, необходима за провеждането на дадена операция. Но в този район той се намираше от съвсем скоро и недостатъчно добре се запозна с него — бе изучил само маршрута, водещ към фургона.

Дяволите ще ги вземат тези екстрени операции!

На първото кръстовище той зави наляво и те се озоваха на една улица в населено място. Само за няколко минути Боб разбра, че в такава хълмиста местност пътищата се вият във всички посоки и в края на краищата човек не може да разбере накъде отива. За първи път той започна да губи самообладание, но само за миг. Изругавайки наум на своя роден език, той тутакси си напомни, че няма право дори да мисли по руски. Запали нова цигара и бавно пое напред, мъчейки се да се ориентира. Сълзите, които продължаваха да се стичат от очите му, никак не бяха от полза.

Шофьорът се е заблудил, осъзна Грегъри след миг. Той бе прочел достатъчно шпионски романи, за да си даде сметка, че го водят към някакво скривалище или се канят да го прехвърлят на друг автомобил, който ще го откара… къде? А може би към някой таен аеродрум? Но веднага щом разпозна колата, покрай която бяха минали преди няколко минути, Ал едва сдържа усмивката си. Те действително бяха объркали нещо. След следващия завой те се спуснаха надолу през гората и неговото подозрение се превърна в увереност, когато отново видя въртящите се светлини на мястото на катастрофата. Той чу ругатните на шофьора, принуден да свърне в една алея и след маневра да поеме обратно нагоре по хълма.

Всички неща, които руснаците не харесват в Америка, отново изпълниха съзнанието на Боб. Прекалено много пътища, прекалено много автомобили — някакъв американски кретен е преминал на кръстовището на червена светлина и се блъснал в тира — дано да е пукнал тоя кучи син. Той разярено проклинаше всичко, преминавайки край компактните редици от коли, паркирани надолу по улицата. Дано да е квичал като куче в предсмъртна агония. Като помисли за това, той почувства облекчение.

А сега?

Той избра друга улица, премина по пътя, водещ през гребена на хълма; оттам погледна настрана и видя още едно шосе. Може би ако тръгнеше по него на юг, то някъде щеше да се съедини с това, по което бяха пътували по-рано. Струва си да опитам, помисли си той. Бил, седящ отдясно, въпросително го погледна; само Лени, който седеше отзад, беше прекалено зает с пленника и нищо не бе забелязал. Поне сега, когато скоростта се увеличи, въздушното течение, нахлуващо през прозорците, освободи колата от газа и очите престанаха да сълзят. Долу в подножието на хълма видяха светофар, но там имаше и знак „Забранен ляв завой“.

Проклета работа! — помисли Боб и зави надясно. Това шосе имаше четири ленти и беше разделено с бетонна преграда по средата.

Трябваше по-задълбочено да изуча картата. Трябваше да отделя няколко часа и да покарам из този район. Но сега беше прекалено късно и той знаеше, че трябва да бърза. Боб погледна ръчния си часовник, забравил, че на таблото за управление има електронен. Той бе загубил вече петнадесет минути. Сега пътуваха на север. Намираха се далеч от скривалището, уязвими, на вражеска територия. Какво ще се случи, ако някой е забелязал как натикаха американеца при Търговския център? А ако полицаят на мястото на автомобилната катастрофа е записал номера на колата им?

Но Боб не изпадна в паника. Той бе получил превъзходна подготовка и умееше да запазва самообладание. Поемайки дълбоко въздух, той си наложи да се успокои и се опита да си припомни подробности от картите на района, който бе видял по-рано. Сега те са на запад от главната магистрала, водеща към границата на щата. Само да може да я намери. Той все още помнеше завоя, на който се отклони днес рано сутринта — дали беше днес? — а вече оттам ще съумее да се добере до фургона със завързани очи. Ако той се намира на запад, от магистралата, значи трябва само да намери някой път, водещ на изток. И така, къде е изток? Още едно дълбоко вдишване. Сега ще кара на север дотогава, докато не види шосе, вървящо в напречно направление, и там ще завие надясно. Добре.

На Боб му бяха необходими почти пет минути, ала най-накрая се приближи към едно широко шосе, протягащо се от запад на изток. Не го интересуваше названието. След още пет минути той с облекчение видя червено-бяло-син щит, указващ, че магистралата е напред — само на половин миля. Сега можеше по-спокойно да си поеме дъх.

— Какво става? — чу се най-после гласът на Лени от задната седалка.

— Наложи се да променим маршрута — каза Боб облекчено, чувствайки се много по-спокоен, отколкото преди пет минути. Обаче, отговаряйки на Лени, той за миг отклони погледа си от шосето и не забеляза един знак. Пред тях имаше надлез. Зелените знаци показваха, че може да се пътува в северна или южна посока. Той трябваше да кара на юг, а изходът щеше да бъде…

Сбърках мястото, каза си той. Сега караше в обратна посока. Макар и преминал в подходяща лента, Боб бе задминал правилния изход само с петдесет метра. Без да поглежда назад, той свърна встрани и пресече осевата линия на платното. Шофьорът на аудито, което вървеше зад него, заби рязко спирачките и гневно натисна клаксона. Боб не обърна внимание на това, направи ляв завой и скоро се озова на изхода на транспортния възел. Оттам колата пое съответната лента, която плавно се извиваше нагоре. Тъкмо Боб оглеждаше движението по магистралата, изчаквайки подходящия момент, за да се влее в транспортния поток по нея, и в този момент зад него блеснаха фаровете на черния автомобил, който ги следваше. Той моментално разбра какво означава това.

Не се стряскай, каза си той. Сега не беше време да разговаря с другарите си, седящи в колата. На Боб дори и през ум не му мина да направи опит да избяга. В Москва го бяха запознали и с това. Американските полицаи са учтиви и се държат съвсем професионално. Те не изискват заплащането на глобата да стане на място, както са възприели московските служители на ГАИ^[1]. Освен това му беше известно, че са въоръжени с едрокалибрени пистолети „Магнум“.

Боб изтегли плимута от района на надлеза, установи колата до бордюра и зачака. Той видя в огледалото как полицейският автомобил спря зад него, само мъничко по-наляво. Един полицай излезе от колата с бележник в лявата ръка. Значи дясната ръка е свободна, тутакси се досети Боб, тъй че в случай на нужда да хване пистолета. На задната седалка Лени предупреди пленника за това какво ще се случи, ако издаде и най-малкия звук.

— Добър вечер — каза полицаят, обръщайки се към Боб. — Не съм запознат с правилата на пътното движение в Оклахома, но при нас не е възприето да се сменят платната, както направихте вие. Моля, покажете си шофьорската книжка и регистрационните документи. — Неговата черна униформа със сребристи кантове напомняше на Леонид за немските есесовци, но той знаеше, че сега не е време да мисли за това. Трябва да проявя вежливост, реши той, да си призная грешката, да взема квитанцията. Той предаде на полицая документите си и видя, че служителят веднага започна да попълва една бланка за глоба. Може би си струва да се извиня?

— Много съжалявам, че се получи така, но помислих, че изходът е от дясната страна и…

— Именно по тази причина харчим толкова много пари за пътни знаци, господин Тейлър. Това сегашният ви адрес ли е?

— Да, сър. Както вече казах, съжалявам за случая. Мисля, че е съвсем правилно да ме глобите. Аз си го заслужих.

— Далеч не всички нарушители си го признават — одобрително забеляза полицаят. В действителност той попадаше за първи път на такъв вежлив нарушител и реши да погледне как изглежда този възпитан човек. Агентът хвърли поглед на снимката върху шофьорската книжка и се наведе до прозореца, за да види дали съответства на мъжа. Той му освети с фенерче лицето. Лицето беше същото, но… Що за дяволска миризма е тази?

Сълзотворен газ, разбра полицаят след миг и лъчът на фенерчето обходи лицата на седящите вътре. Обикновени хора, двама отпред и двама отзад, но… един от намиращите се отзад носеше нещо подобно на униформена куртка…

Грегъри питаше дали има реална опасност за живота му. Той реши, че трябва да разбере, и мислено се помоли, надявайки се, че полицаят ще прояви бдителност.

Полицаят изведнъж забеляза, че един от седящите отзад — този, който беше във военна униформа, — почти беззвучно произнесе една-единствена дума „помощ!“ Той не се разтревожи, просто случаят му стана още по-интересен, но мъжът на предната седалка внезапно мръдна. Полицаят тутакси застана нащрек. Дясната му ръка се плъзна към пистолета и за миг освободи предпазителя.

— Всички да излязат от колата, по един — веднага! Той с ужас видя дулото на един пистолет, появил се като че ли със замахване на магическа пръчка в ръцете на мъжа, седящ в десния ъгъл на задната седалка, и преди да е успял да извади револвера си…

Ръката на майор Грегъри закъсня да нанесе удар, но неговият лакът все пак попречи на Лени да се прицели добре.

Полицаят се изненада, че не чу нищо освен един крясък на език, който не разбираше, но още преди да го осъзнае, челюстта му взривообразно се пръсна във вид на бяло облаче — по-скоро чуто, отколкото почувствано. Той падна по гръб, а ръката му инстинктивно стискаше вече извадения револвер, който сякаш започна да стреля от само себе си.

Боб се присви и натисна газта. Предните колела за миг забуксуваха по чакъла, но скоро се зацепиха за твърдата основа и плимутът потегли, както му се струваше, много бавно, отдалечавайки се от мястото на изстрелите. На задната седалка Лени, който бе успял да произведе само един изстрел, удари Грегъри с дръжката на пистолета си по главата. Той идеално бе насочил цевта и куршумът трябваше да попадне в сърцето на полицая, но вместо това се отправи към лицето му и той не знаеше доколко успешен е бил този изстрел. Лени изкрещя нещо, но Боб не му обърна внимание.

След три минути плимутът излезе от магистралата. Зад пределите на това място, където бе станала катастрофата, почти нямаше движение. Боб зави по черния път, угаси фаровете и спря пред фургона още преди пленникът да е дошъл в съзнание.

 

 

Шофьорът на един преминаващ автомобил видя униформения служител, лежащ до бордюра, и спря, за да му окаже помощ. Полицаят изпитваше страшни мъки. Той имаше разбита челюст, изкъртени зъби и цялото му лице беше залято с кръв. Шофьорът изтича до стоящата недалеч полицейска кола и се свърза по радиото с участъка. Беше нужна цяла минута, докато диспечерът разбере какво се е случило, но вече след три минути втори автомобил пристигна на местопроизшествието, а след още три минути тук се събраха пет коли. Раненият полицай не можеше да говори, но съумя да покаже своя бележник, в който бе записана марката на автомобила и регистрационният номер. Освен това у него бе останала шофьорската книжка на „Боб Тейлър“. За полицията това беше достатъчно. По всички полицейски честоти незабавно предадоха сигнал за тревога — някой е стрелял по полицай. Полицията не знаеше, че престъплението е много по-сериозно, и останала в неведение, тя не прояви особен интерес.

 

 

Канди се изненада, че не завари Ал вкъщи. Нейната челюст беше все още вдървена от ксилокаиновата инжекция и затова избра супа за вечеря. Но къде е все пак Ал? Може би му се е наложило да се задържи на работа? Канди знаеше, че може да позвъни там, но това не беше тъй важно, а устата толкова много я болеше, че не й се искаше прекалено да говори.

 

 

В полицейското управление на „Керильос Роуд“ компютрите вече се трудеха. Веднага бе изпратен телекс в Оклахома, където полицейската служба моментално оцени сериозния характер на извършеното престъпление и се обърнаха към собствения си компютър. И тутакси узнаха, че на Робърт Дж. Тейлър, живущ на адрес 1353, Северозапад, 108-ма улица, Оклахома Сити, никога не е издавано удостоверение за правоспособност на водач на моторно превозно средство №ОК 73210, а също така, че автомобил „Плимут Рилайънт“ с номер XSW-498 няма. Такъв регистрационен номер в действителност не съществуваше. Сержантът, който възглавяваше компютърно регистрационния отдел, беше много озадачен. Когато компютрите доставиха информацията, че регистрационният номер XSW-498 не съществува, той не се учуди прекалено, такова нещо се бе случвало и по-рано, но да съвпадне всичко наведнъж — несъществуващ регистрационен номер, неиздадена шофьорска книжка и посегателство над живота на полицай, — това излизаше извън пределите на теорията на вероятностите. Той вдигна телефонната слушалка и позвъни на дежурния оперативен офицер.

— Капитане, във връзка с раняването на патрулиращия Мендес при нас се изясниха съвсем непонятни неща — съобщи той.

В щата Ню Мексико има много райони, които пряко се контролират от федералното правителство, поради факта че там от дълго време насам се разработват във висша степен важни и деликатни програми. Капитанът не знаеше какво се е случило в действителност, но на него му бе ясно едно — това не е обикновено пътнотранспортно произшествие. След една минута той се свърза с местното отделение на ФБР.

 

 

Дженингс и Пъркинс пристигнаха в болницата още преди да са изкарали Мендес от операционната зала. В приемната се събраха толкова много полицаи, та лекарите благославяха небето, че в болницата нямаше други пациенти, нуждаещи се от хирургическа намеса. Тук бяха един капитан от полицията, възглавяващ разследването, полицейският капелан на щата, половин дузина други полицейски чинове, работещи в същата смяна както Мендес, както и госпожа Мендес, бременна в седмия месец. Най-накрая към тях се приближи един лекар, който обяви, че раненият се намира в удовлетворително състояние. Единственият голям кръвоносен съд, засегнат от куршума, се оказа лесно възстановим. Преди всичко бяха пострадали челюстите и зъбите на полицая, но след някой и друг ден с тях щеше да се заеме специалист по челюстно-лицева хирургия. Съпругата на Мендес поплака, после я пуснаха за няколко минути при мъжа й и я откараха вкъщи. След това дойде време всеки да се захване с работа.

— Той навярно е държал пистолета зад гърба на нещастното момче — с мъка произнесе Мендес. Теловете, скрепящи разбитата челюст, му пречеха да говори и той изкривяваше думите. Той вече се бе отказал от болкоуспокояващи медикаменти, затова искаше колкото се може по-бързо да разкаже за случилото се и бе готов да търпи болката. Раненият кипеше от ярост — само в такова състояние той можеше да изстреля тъй бързо всичко наведнъж.

— Снимката върху шофьорската книжка съответства ли на нейния притежател? — попита агент Дженингс.

— Да, госпожо. — Пит Мендес беше млад полицай и един такъв отговор неволно даде възможност на Дженингс да почувства възрастта си. После той положи усилия грубо да опише двамата, които седяха в колата, и премина към пленника.

— На около тридесет години, мършав, с очила. Беше в униформа — нещо от рода на офицерска куртка. Не забелязах знаци за отличия, но аз нямах възможност много да го огледам. Прическата му е такава, каквато носят военните. Не мога да ви кажа цвета на очите, но виж това… очите му странно блестяха… Да, разбира се, това е от газа. В колата миришеше на газ. Може би в лицето са му пръснали „Си-Ес“. Той мълчеше, само движеше устните, разбирате как говореше, нали? На мен това ми се стори странно, но мъжът, който седеше отдясно на шофьора, отреагира… И ето че не успях. Трябваше да действам по-бързо.

— Вие казвате, че един от тях нещо е издрънкал? — попита Пъркинс.

— Да, онзи кучи син, който стреля в мен. Не зная какво беше това. Не бе нито на английски, нито на испански. Запомних само последната дума „мать“ или нещо от тоя род.

— … твой мать — добави Дженингс веднага.

— Да, точно така — кимна Мендес. — Какво означава?

— Това е една от най-звучните руски псувни — обясни Пъркинс, а мормонското му лице цялото почервеня.

— Господи! — възкликна Дженингс. — Трябва незабавно да съобщим във Вашингтон.

— Необходимо е да разпознаем този… една минута! Грегъри! — произнесе Пъркинс възбудено. — Господи! Телефонирай във Вашингтон, Пеги. Аз ще се свържа с директора на обекта.

 

 

Оказа се, че полицията на щата действа по-бързо от всички. Канди отвори вратата, когато почукаха, и за нейна изненада отвън стоеше един полицай. Той учтиво помоли за разрешение да се срещне с майор Грегъри, а жената, която му отвори вратата, отговори, че отсъства. Тъкмо вдървената уста на Канди бе започнала да се отпуска, и изведнъж целият свят започна да се върти около нея. И едва изслушала страшната новина, тя трябваше да посрещне и шефа на безопасността на „Чайният клипер“. В нейно присъствие беше дадена заповед да се хвърлят всички сили за търсенето на автомобила на Грегъри. Канди беше толкова потресена от случилото се, че даже не заплака.

 

 

Снимката на мнимия Боб Тейлър върху шофьорската книжка бе предадена във Вашингтон. Специалистите от контраразузнавателната служба на ФБР я изучиха, ала не откриха такъв човек в своя каталог на съветските разузнавачи. Старшият оперативен дежурен извика заместник-директора на ФБР по контраразузнаването от дома му в Александрия, предградие на американската столица. Той на свой ред извести директора на Бюрото Емил Джейкъбс, който пристигна в сградата на Хувър в два часа през нощта. Трудно бе за вярване, но раненият полицай беше разпознал без колебание снимката на Алън Т. Грегъри. В миналото руснаците никога не бяха извършвали актове на насилие върху територията на Съединените щати. Това правило се бе утвърдило толкова твърдо, че най-бележитите съветски граждани, обърнали се с молба за политическо убежище в Съединените щати, можеха, ако настояваха за това, да живеят тук съвсем свободно без охрана. Обаче извършеното сега беше далеч по-лошо от отстраняването на човек, който съгласно съветските закони беше предател. Този път бяха похитили американски гражданин, а за ФБР отвличането на човек представлява не по-малко сериозно престъпление от убийството.

Разбира се, всички действаха според плановете. Независимо от това, че такова нещо никога не се бе случвало, експертите отдавна бяха разработили оперативен план — в техните задължения влизаше дори и най-немислимото. По такъв начин съществуваше определена последователност при предприемане на мерките. Още преди разсъмване тридесет опитни агенти на ФБР излетяха от базата на ВВС „Андрюс“. В техния състав бяха включени елитни членове от групата за борба с тероризма. Агенти от полевите отдели на целия Югозапад за всеки случай съобщиха за инцидента и на служителите от пограничната охрана.

 

 

Леонид — или още Боб — седеше самотен и си допиваше изстиналото кафе. Ех, защо, мислеше си той, не продължих напред, а направих обратен завой там, където ми скимна. За какво ми трябваше тази привързаност? Защо бях толкова възбуден тогава, когато не биваше да се вълнувам?

Ето сега бе дошло време да се вълнува. На автомобила му личаха три дупки от куршуми — две от лявата страна и една на багажника. Неговата шофьорска книжка се намираше в ръцете на полицията, а там беше и снимката му.

Да, другарю, за такива дела няма да получиш преподавателска длъжност в школата, реши той. По лицето на Боб премина мрачна усмивка.

В дадения момент той се намираше в надеждно скривалище. Това беше все пак някакво утешение. Тук навярно бяха в безопасност — един или два дни. Това скривалище без съмнение е било избрано от капитан Бизарина в случай на крайна необходимост — ако й се наложи да се укрива и бяга от страната. Защото тук нямаше телефон и Боб не знаеше как да се свърже с местния резидент на КГБ. А какво ще стане, ако тя не се върне? Тогава е ясно какво ще направи: ще му се наложи да поеме риск и да пътува в кола с номер, който е известен на полицията — а за дупките да не говорим! — за да открадне достатъчно далеч от фургона друг автомобил. Той си представяше как хиляди полицаи патрулират по пътищата с една-единствена цел: да намерят маниака, стрелял по един от техните колеги.

Той чу шум на приближаващ се автомобил. Лени все тъй наглеждаше пленника. Боб и Бил взеха пистолетите си и погледнаха предпазливо през единствения прозорец към черния път, който водеше към фургона. Двамата въздъхнаха с облекчение, когато видяха, че това е волвото на Бизарина. Тя излезе от колата и направи няколко условни жеста, показващи, че след нея няма проследяване, после се отправи към фургона, държейки голяма чанта в ръката си.

— Поздравявам ви: за вас предават във всички телевизионни емисии — съобщи тя. „Идиоти!“ — беше неизказаното продължение на тирадата, но то остана да виси във въздуха като буреносен облак.

— Не е тъй просто — отговори Леонид, знаейки, че лъже.

— Не се съмнявам. — Бизарина остави чантата на масата. — Утре ще взема за вас под наем друг автомобил. Вашия не бива дори да го мърдате оттук. Къде сте го…

— На двеста метра оттук, по-нататък по пътя. Забутахме го в най-гъстата гора и го замаскирахме с клони. Даже от въздуха е трудно да бъде забелязан.

— Ето това именно трябва да имате непрекъснато предвид. Полицията разполага с хеликоптери. Вземете. — Тя подхвърли на Боб една черна перука. После на масата се появиха два чифта очила: едните с обикновени лещи, а другите — слънчеви от огледален тип. — Имате ли алергия към грима?

— Какво?

— Към грима, глупако.

— Капитане… — започна възмутено Боб и тутакси млъкна, като видя погледа на Бизарина.

— Вие имате светла кожа. Ако не сте забелязали, обръщам ви внимание, че в този район има много жители от испански произход. Сега вие се намирате на моя територия и ще правите точно това, което ви казвам. — Тя направи кратка пауза. — Аз ще ви помогна да се измъкнете оттук.

— Но тази американка ви познава по физиономия.

— Очевидно. Вие навярно се каните да я отстраните. В края на краищата ние сме нарушили едно правило, защо да не нарушим и друго? Кой безумец е дал заповед за провеждането на тази операция?

— Указанието постъпи от много висока инстанция — отвърна Леонид.

— По-точно? — рязко подхвърли тя и разбра всичко по високо вдигнатите вежди. — Шегувате се!

— Естеството на заповедта, нивото на изпълнение — „Незабавно“, кой според вас би могъл да даде такава заповед?

— Според мен нашата кариера е рухнала и това означава, че ние — да, — ние всичко ще изпълним. Но аз не съм съгласна с убийството на моя агент. Досега все още никого не сме убили и не мисля, че в нашата заповед…

— Вие сте абсолютно права — каза Боб високо и същевременно изразително поклати глава от едната страна до другата. Бизарина зяпна от изумление.

— Но това може да доведе до война — забеляза тя тихо, вече на руски. Тя нямаше предвид истинска война, а нещо почти толкова страшно — открития конфликт между агентите на КГБ и ЦРУ, което никога не се бе случвало, дори и в страните от третия свят, където наемници на едното ведомство убиваха наемници на другото, в повечето случаи, без да знаят защо. Даже това ставаше рядко. Предназначението на разузнавателните служби е да събират информация, а насилието, негласно признаваха и двете страни, пречи на тази работа. И ако тайните служби на двете страни се захванат да избиват взаимно агентите си…

— Трябваше да откажете изпълнението на такава заповед — забеляза Бизарина след кратко мълчание.

— Да, разбира се — кимна Боб. — По това време на годината в Колима природата е просто очарователна — всичко е застлано от ослепително бяла пелена. — На хората на Запад би се сторило странно, че нито един от тези офицери на КГБ дори и не помисли за възможността да се обърнат към американските власти с молба за политическо убежище и защита. Това щеше да реши проблема за тяхната лична безопасност, но същевременно означаваше измяна на родината.

— Вие можете да постъпите както си щете, но аз няма да убия своя агент — заяви резидентът и с това завърши обсъждането на проблема. — Въпреки всичко аз ще съумея да ви изведа от Съединените щати.

— По кой начин?

— Още не знам. Изглежда, че ще прибягна до нещо ново. Може би няма да бъде с кола, а с камион. — Бизарина мислеше на глас. Тя знаеше, че тук сноват много камиони и една жена зад волана няма да предизвика и най-малкото удивление. Не е ли възможно да пресечем границата във фургон. Фургон, натоварен с кутии… В една от тях Грегъри, упоен с наркотик или със запушена уста… може би ще ги скрия всички в кутиите… Трябва да изясня каква е митническата процедура. На нея никога не й се бе налагало да се занимава с подобни неща. Ако бе получила съобщение за предстоящите действия макар и една седмица преди началото на операцията, тя щеше да съумее да отговори на много въпроси.

Няма да бързаш, каза си тя. Бързането ни причини толкова неприятности.

— Ще ми трябват два дена, може би три.

— Това е прекалено много — забеляза Леонид.

— Толкова време ще ми бъде необходимо, за да оценя взетите против нас мерки.

Боб кимна и след миг добави:

— Ние сме на ваша територия.

— След завръщането си вкъщи можете да отбележите в отчета, че полевите операции изискват съответната подготовка — каза Бизарина. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Не.

— Добре. Тогава ще се видим утре вечер.

 

 

— Не — отвърна Беатрис Тосиг на агентите от ФБР. — Аз видях Ал следобед. Аз… — Тя погледна неловко Канди и се заколеба. — Аз исках той да ми помогне… ами да взема подарък за рождения ден на Канди. Видях го за последен път на паркинга до търговския център. Вие действително ли смятате, че руснаците…

— Да. Така изглежда — отговори Дженингс.

— Боже мой!

— А майор Грегъри действително ли знае толкова много, че да го… — започна Дженингс и с изненада забеляза, че на въпроса й отговори не доктор Лош, а Тосиг.

— Да. Той е единственият човек, който е запознат с целия проект. Ал е много умен младеж. И добър приятел — добави тя, получавайки за това топла усмивка от Канди. От очите на Беа сега потекоха истински сълзи. За нея бе тъй мъчително да гледа как приятелката й страда дори когато това е за нейно добро.

 

 

— Погледнете, Райън, това ще ви харесва. — Джак току-що се бе върнал от поредната сесия на преговорите в сградата на Министерството на външните работи — една тринадесететажна сватбена торта на Смоленския булевард. Кандела му предаде текста на шифрованото съобщение.

— Ах този кучи син! — избълва Райън.

— Наистина ли очаквахте, че ще приеме вашето предложение за сътрудничество? — саркастично попита Кандела и тутакси се почувства неловко. — Извинете, докторе, аз също не очаквах такова нещо.

— Ние сме стари познати. Разкарвах се с него из Вашингтон, когато пристигна да обясни това и онова.

Всичко е по твоя вина, Джак, каза си наум Райън. Именно твоят ултиматум даде тласък на събитията. Той зададе на събеседника си няколко въпроса.

— Да, в това можем да не се съмняваме — кимна Кандела. — Изглежда, че са претърпели провал. По всичко личи, че операцията е подготвена набързо. Разбирате ли, доктор Райън, служителите на КГБ също не са свръхчовеци, и на тях им се налага да изпълняват заповеди, както и на нас.

— Имате ли предложение?

— Оттук едва ли можем да предприемем нещо. Остава да се надяваме, че местните полицейски служби ще се справят.

— Но ако това стане достояние на обществеността…

— А вие ми покажете някакви доказателства. Не можеш да обвиняваш в нещо едно чуждо правителство, особено в подобни престъпления, без наличието на истински доказателства. По дяволите, през последните две години леви терористи убиха в Европа половин дузина специалисти, чиято работа в една или друга степен има отношение към програмата СОИ, да не говорим за тези няколко така наречени самоубийства. Ние и това скрихме от пресата.

— Но този акт нарушава правилата, по дяволите!

— Ако си говорим откровено, докторе, в нашата дейност има само едно правило: побеждавай.

— ЮСИА все още ли поддържа тази глобална телевизионна програма?

— Вие имате предвид „Уърлднет“ ли? Да, разбира се, тя е страшно популярна.

— Ако те не ни върнат отвлечения, аз лично ще изляза по телевизията и ще разглася историята с „Червеният октомври“. А после да правят каквото искат — хич не ми пука за последствията — изруга Райън. — Даже и това да ми коства кариерата, все едно, ще изляза.

— „Червеният октомври“ ли? — попита Кандела, който не знаеше за историята със съветската подводница.

— Можете да ми повярвате, скандалът ще бъде огромен.

— Съобщете го на приятелите си от КГБ. Не е изключено те да направят всичко възможно, за да избягнат такъв скандал.

— Нека само да не го направят — каза Райън. Той мъничко се успокои. И все пак си виновен, Джак. Кандела беше съгласен с това. Райън го разбра по лицето му.

 

 

Странно, но пресата така и не успя да се докопа до същността на нещата. Такова беше мнението на полицията в щата. Веднага щом пристигна екипът на ФБР, бяха установени нови правила. Засега уж се разследваше само покушението срещу полицая. Участието на федералните власти се запазваше в тайна, но ако все пак излезеше наяве, следваше да се пусне съобщение, че се провежда операция по задържането на международен търговец на наркотици и по този повод полицията на щата е потърсила съдействието на ФБР. Властите в Оклахома трябваше да обяснят на всички любопитни журналисти, че участието на федералните агенти се свежда главно до разпознаването на престъпника — обичайната помощ, която ФБР оказва на местната полиция. В същото време Федералното бюро се захвана за работа и заля района със свои агенти. На местните власти беше съобщено, че в близките военни бази се провеждат обичайни учения, свързани с издирване и спасяване на хора, с което се и обясняваше шумът на хеликоптерите, постоянно сновящи над главите. Служителите от „Чайният клипер“ бяха запознати със случая и от тях се изискваше да го запазят толкова дълбоко в тайна, колкото всички останали секрети, за които са в течение.

Колата на Грегъри беше издирена само за няколко часа. В нея не намериха никакви отпечатъци от пръсти — Бизарина, разбира се, бе сложила ръкавици, — нито каквито и да било други улики, макар че инцидентът със стрелбата и местонахождението на автомобила потвърждаваха углавния характер на случая.

 

 

Изчезването на Грегъри вдигна на крак във Вашингтон много по-важни лица от Райън. Още сутринта президентът извика при себе си генерал Паркс, директора на ФБР Емил Джейкъбс и съдията Мур и проведе с тях първата си за деня среща.

— Нещо ново? — попита той Джейкъбс.

— За разследването е необходимо време, господин президент. Аз изпратих там най-добрите си следователи, но ако им застана над главите, това само ще попречи на работата.

— Бил — обърна се президентът към генерал Паркс. — Как преценявате този младеж?

— Той няма цена — просто отговори Паркс. — Това е един от тримата най-видни учени на обекта. Такива хора трудно могат да бъдат заместени.

Президентът внимателно изслуша ръководителя на проекта и погледна съдията Мур.

— А това не е ли предизвикано от нашите действия?

— Да, господин президент, може и така да се каже. Явно ние сме ударили Герасимов по болното място. Съгласен съм с генерал Паркс. Руснаците искат да узнаят това, което е известно на Грегъри. Герасимов смята навярно, че ако успее да получи информация от такава огромна важност, ще може да преодолее политическите последствия, свързани с разкритията относно „Червеният октомври“. Естествено, трудно е да предсказваме събитията от противоположния бряг на океана, но той има немалки шансове за успех.

— Знаех си аз, че не бива да предприемаме такава крачка — тихо каза президентът и поклати глава. — Няма как, аз поех отговорността и разреших. Но ако стане известно на пресата…

— Сър, ако репортерите подушат нещо, можете да бъдете сигурен, че ще го узнаят не от ЦРУ. Освен това винаги можем да кажем, че това е един отчаян, аз бих казал „енергичен“, опит да спасим живота на нашия агент. Не е необходимо да се разпростирам по-нататък, за да обясня, че подобни действия се очакват от разузнавателните служби. Руснаците полагат големи усилия, за да спасят агентите си — и ние също. Това е едно от правилата на играта.

— Какво място в тези правила се отрежда на майор Грегъри? — попита Паркс. — Ами ако те помислят, че имаме шансове да го освободим?

— Не зная — призна си Мур. — Ако Герасимов успее да се задържи на поста си, той навярно ще ни съобщи, че именно ние сме го накарали да предприеме такъв ход, че се извинява и обещава: това вече няма да се повтори. Той няма да възразява против нашите ответни мерки. Ние ще им го върнем един или два пъти и вероятно с това ще свърши, защото нито КГБ, нито ЦРУ желаят да се стигне до открита война. Ако трябва да отговоря откровено на вашия въпрос, генерале, то според мен похитителите имат заповед в случай на опасност да го отстранят.

— Вие искате да кажете — да го убият? — попита президентът.

— Не се изключва и такава възможност. По всичко личи, че Герасимов е дал заповед за провеждането на тази операция крайно прибързано. Хора, намиращи се в отчаяно положение, са способни на отчаяни ходове. От наша страна ще бъде неразумно, ако предположим противното.

Президентът се замисли, облегна се на стола си и поднесе чашката с кафе към устните си.

— Емил, ако ни се удаде да намерим къде го крият?… — попита той най-накрая.

— Групата за борба с тероризма е готова. Нейните хора са вече на мястото. Техните коли се прехвърлят със самолети на ВВС, но засега им остава само да чакат.

— А ако влязат в действие, каква е вероятността за спасяването на Грегъри?

— Вероятността е сравнително голяма, господин президент — отговори Джейкъбс.

— Такъв отговор не може да ни удовлетвори — чу се гласът на Паркс. — Ако руснаците са получили заповед да го ликвидират…

— Аз разполагам с най-добре обучените в света специалисти — прекъсна го директорът на ФБР.

— От какви указания се ръководят при встъпване в действие? — попита Паркс.

— Те имат право да използват цялата си съкрушителна мощ в защита на себе си и всички невинни хора. Ако сметнат, че някой заплашва живота на заложника, смъртта на този човек е неминуема.

— Това е малко — тутакси отвърна Паркс.

— Какво искате да кажете, генерале? — попита президентът.

— Колко време е нужно на човек да се обърне и да пръсне черепа на някого, който стои до него? А ако те са готови да умрат, за да изпълнят поставената пред тях задача? Ние очакваме от нашите хора същото, не е ли така?

— Артър? — Президентът погледна съдията Мур.

— На мен ми е трудно да предскажа колко голяма е самопожертвователността на руснаците. Възможно ли е това? Да, предполагам. Но може ли да се гарантира? Не знам. Това никой не знае.

— Аз бях летец изтребител — каза генерал Паркс. — И знам до каква степен е мигновена човешката реакция. Ако някой реши да се обърне и да стреля даже когато снайперистът го държи на мушка, на стрелеца може да не му стигне време, за да го изпревари и спаси Грегъри.

— Тогава какво искате от мен? Да дам заповед на своите хора да убиват всички, които попаднат в полезрението им? — подхвърли Джейкъбс. — Ние не правим това. Не можем да го правим.

Паркс се обърна към президента:

— Господин президент, дори ако руснаците не получат Грегъри, а ние го загубим, това ще бъде победа за руснаците. Могат да минат години, преди да успеем да го заменим. Считам, че хората от ФБР са добре подготвени за борба с престъпници, но не с такива професионалисти и не в такава ситуация. Моля ви, сър, да възложите операцията на групата „Делта“ от Форт Браг.

— Те нямат право да действат на американска територия — моментално възрази Джейкъбс.

— Затова пък са подготвени по съответния начин — отговори генералът.

Отново настъпи мълчание.

— Емил, вашите хора подчиняват ли се на заповедите? — попита президентът.

— Те ще изпълнят всяко ваше разпореждане. Но това трябва да бъде писмена заповед.

— Можете ли да ме свържете с тях?

— Да, господин президент. — Джейкъбс вдигна слушалката на телефона и го превключиха чрез щабквартирата на ФБР в сградата на Хувър. Оттук връзката се осъществяваше по защитената кодирана линия.

— Извикайте на телефона агент Вернер… Агент Вернер, тук е директорът на ФБР Джейкъбс. Имам за вас специална задача. Изслушайте я внимателно. — И предаде слушалката на президента. — Той се казва Гюс Вернер. Ръководи групата за борба с тероризма от пет години, отказа се от по-високо назначение и остана на този пост.

— Господин Вернер, с вас говори президентът. Познахте ли гласа ми? Чудесно. Сега слушайте. В случай че ви се представи и най-малка възможност да спасите живота на майор Грегъри, неговото спасение ще бъде вашата единствена задача. Всички останали съображения остават на заден план. Задържането на престъпниците не е, повтарям, не е ваша грижа. Ясно ли е? Да, вероятността от заплаха за живота на заложника е достатъчно голяма, за да се използва оръжие. Майор Грегъри е незаменимо национално богатство. Вашата задача е да го спасите — него и само него. Сега ще издам писмена заповед и ще я предам на директора Джейкъбс. Благодаря. Желая ви успех. — Президентът остави слушалката. — Той казва, че вече е разглеждал такава възможност.

— Не се съмнявам — кимна Джейкъбс. — Гюс има добро въображение. А сега писмената заповед, сър.

Президентът взе от бюрото лист хартия и написа няколко реда, правейки с това разпореждането официално. Той разбра какво е направил едва като завърши с писането — това беше смъртна присъда, подписана от него с угнетяваща лекота.

— Сега доволен ли сте, генерале?

— Надявам се, че тези хора са действително тъй добри, както твърди директорът на ФБР — кратко отговори Паркс.

— Съдия, вие очаквате ли някакви последствия от другата страна?

— Не, господин президент. Нашите съветски колеги разбират необходимостта от подобни мерки.

— Тогава свършваме. — И нека Господ се смили над душата ми.

 

 

Никой не спа. Канди, разбира се, не отиде на работа. След пристигането на следователите от Вашингтон Дженингс и Пъркинс останаха в дома й, за да се погрижат за нея. Не се изключваше възможността, колкото и малка да е тя, Грегъри да успее да се изплъзне от похитителите — и в такъв случай можеха да очакват телефонно обаждане. Имаше, разбира се, още една причина, но агентите на ФБР не говореха за нея.

Беа Тосиг се изяви като истински ураган от енергия. Тя прекара нощта в оправяне на жилището и приготвяне на кафе за всички. Колкото и странно да изглежда, това й позволи не само да седи близо до приятелката си, но и да свърши някоя и друга работа. Истина е, че тя го бе правила и по-рано и затова на никого не се стори странно. За какво са приятелите.

Едва след няколко часа Дженингс забеляза, че Тосиг е в несвойствен за нея достатъчно женствен костюм. Тя наистина предишния ден бе положила немалко усилия, за да изглежда добре. За една нощ от всички тези усилия не бе останало и следа. Един или два пъти тя поплака заедно с Канди и по лицето й, доскоро тъй разкрасено от козметичните средства, личаха пътечки от засъхналите сълзи. Костюмът й бе поизмачкан, а пъстрият шал висеше в шкафа на една закачалка с палтото. Обаче най-интересното, помисли си Дженингс, седейки в един фотьойл, беше психическото състояние на Тосиг. В нея се усещаше някаква напрегнатост. Оживената активност, проявена по време на дългата нощ, отчасти я бе потушила, но… но в нея се долавяше нещо друго освен желанието да помогне, забеляза Дженингс, обаче не го сподели с Пъркинс.

Тосиг пък не забеляза съсредоточеното към нея внимание — тя много не се интересуваше какво мисли за нея агентът от ФБР. Беа погледна през прозореца, очаквайки да види вече за втори път, откакто бе станала от сън, изгряващото слънце, и се удиви — откъде й идва цялата тази енергия. Може би се дължи на кафето, вътрешно се усмихна тя — винаги е смешно, когато се опитваш да измамиш себе си. За миг я стресна мисълта за заплашващата я опасност, но Беа веднага я отхвърли. Тя изцяло се осланяше на професионализма на Ан. Почти от самото начало на нейната втора кариера й бе казано, че ще я защитават даже от смъртта. Такива обещания се изпълняват, беше й казала Ан, защото иначе практическата работа би била невъзможна. В тази работа участваха истински професионалисти и Тосиг беше уверена, че те ще се справят с проблемите. Най-лошото, което може да се случи, помисли си тя, това е, ако полицията и ФБР съумеят да спасят Ал, но тези, които го отвлякоха, навярно вече са далече. А може би те ще го убият въпреки това, което каза Ан миналата вечер. Ако се случи, ще бъде много жалко. Беа искаше той да не й стои на пътя. Не да бъде убит, просто да се махне, за да не пречи. Тя си спомни за разговори със служители на обекта — ставаше дума, че няколко немски, италиански и английски учени, работещи по проекти, свързани със СОИ, са били застигнати от смърт при тайнствени обстоятелства. Значи вече има прецеденти, нали така? А ако Ал се върне жив… Е, какво може да стори човек… Тя трябва да се довери на своя оперативен ръководител. Все едно, сега е вече много късно. Беа насочи вниманието си към своята приятелка.

Канди се взираше с объркан поглед в далечната стена. Там висеше картина — една лазерна гравюра на космическата совалка, излитаща от Кейп Канаверал. Това не беше истинска картина, а някакво красиво украшение, което Ал получи безплатно от един доставчик и закачи на стената. Беа погледна Канди и видя, че очите й бяха отекли от сълзи.

— Трябва да си починеш малко. — Кандейси дори не си обърна главата, сякаш не чуваше, но Беа прегърна рамото на приятелката си и я придърпа да стане.

— Хайде.

Канди се движеше като насън и Беа я изведе от хола и й помогна да се изкачи по стълбата до спалнята. Като влязоха вътре, тя затвори вратата.

— Защо, Беа? Защо го направиха? — попита Канди, седна на леглото и пак вторачи безизразните си очи в стената.

— Не знам — отвърна Беа и нейният отговор беше по-честен, отколкото тя самата предполагаше. Тосиг действително не знаеше причината, макар че й беше все едно.

Отново бликнаха сълзи. Канди се задъхваше от ридания, носът й потече. Тосиг наблюдаваше как Канди съзерцава един свят, който бе рухнал, защото един човек бе изчезнал от него. За миг я обзе усещане за вина — не беше ли тя една от тези, които бяха разрушили този свят? Но Беа беше убедена, че ще съумее да го възстанови. Тя беше плаха по природа въпреки предизвикателното си поведение, но намери в себе си неочаквана смелост, когато се съгласи да работи за чужда държава, и още по-голяма смелост — да изпълни онова, което не очакваше, че ще поискат от нея. Оставаше й да направи последната крачка. Тя седна близо до приятелката си и наклони главата й към своето рамо. За Беа това бе ужасно трудно. Целият й предишен опит в колежа се състоеше от мимолетни връзки. Тя се опитваше да експериментира нещо ново, но мъжете, с които се срещаше, не я удовлетворяваха. При първия сексуален контакт тя попадна в грубите лапи на един тийнейджър футболист… но тя не се канеше да се подлага сама на психоанализа. С непознатите или с хората, с които просто имаше случайни и мимолетни връзки, всичко ставаше по-иначе, но от нея сега се искаше да погледне себе си, да види собственото си отражение в очите на една приятелка, при това на страдаща приятелка. Канди има нужда от нея, напомни си тя хладнокръвно, нуждае се от една приятелка, която я бе предала. Не може да се каже, че сега тя мразеше по-малко Грегъри, но не бива да изпуска предвид и това, че той означаваше немалко за приятелката й. В този смисъл той все още стоеше между тях, дори тук, в тази спалня. Тази невзрачна карикатура на човек, който на същото това легло е…

Ще можеш ли да го замениш? — попита се Беа.

Ще бъдеш ли в състояние поне да опиташ?

Ако си направи труда да го отстраниш и причини мъка на приятелката си, без дори да поемеш риска… какво представляваш тогава?

Беа здраво прегърна приятелката си и почувства как тя се притисна към нея. Канди само се стремеше да задържи една частичка от своя разбит свят, но Беа не знаеше това. Тя целуна приятелката си по бузата и Канди се притисна още по-здраво.

Тя има нужда от мен.

Беа събра цялата си смелост. Сърцето й вече биеше с всичка сила и тя се надсмиваше над себе си, както го бе правила в продължение на години. Самоуверената Беа, неукротимата Беа, зъбеща се на всички, Беа, която кара автомобила си така, както й се иска, носи своеобразните си дрехи и плюе на това, което другите мислят за нея. Беа бъзливката, която в края на краищата постави всичко на карта и сега не се решава да протегне ръка към единствения на света човек, имащ тъй голямо значение за нея. Още една колеблива крачка. Тя отново целуна приятелката си, усети соления вкус на сълзите и почувствала неукротима страст във вените, тя я стегна още по-яко в прегръдката си. После Тосиг пое дълбоко дъх и премести ръката си надолу към гърдите на приятелката си.

Дженингс и Пъркинс нахълтаха в спалнята само пет секунди след като чуха вика. В очите на Канди се четеше неизразим ужас — нещо подобно, но и много различно забелязаха на лицето на Тосиг.