Том Кланси
Кардинала от Кремъл (25)

24.
Правилата на играта

Най-поразителното беше това, че средствата за масова информация не научиха за случилото се. По време на щурма бяха произведени само няколко изстрела от оръжия без заглушители, а стрелбата съвсем не е рядкост в Американския запад. На запитванията, отправени към полицейското управление на щата Ню Мексико, беше отговорено, че се води разследване по опита за убийство на полицая Мендес и в близко време се очаква арестуването на престъпника, а честото появяване на хеликоптери се обясняваше с ученията по издирване и спасяване на хора, провеждани съвместно от полицията и военновъздушните сили. Обяснението не звучеше прекалено убедително, но щеше да задържи за някой и друг ден любопитството на репортерите.

Групата по събирането на веществени доказателства направи оглед на фургона и съвсем не се изненада, като не откри почти нищо интересно. Полицейският фотограф направи снимки на всички убити — той наричаше себе си професионален вампир — и предаде касетката с филма на старшия агент от ФБР. Телата бяха поставени в гумени чували и откарани в Къртланд. Оттам ги експедираха към базата на ВВС в Дувър, където се намира приемен център, комплектуван със съдебномедицински експерти. Проявените снимки на офицерите от КГБ бяха изпратени по факса във Вашингтон. Местната полиция и агентите на ФБР се заеха да обсъждат как ще се води делото срещу оцелелия офицер от КГБ. Те стигнаха до извода, че той е нарушил поне една дузина закони, отнасящи се в еднаква степен както до федералната юрисдикция, така и до юрисдикцията на щата, и по тази причина се налагаше участието на много юристи, за да се оправи бъркотията, макар и да знаеха, че окончателното решение ще бъде взето във Вашингтон. Тук още повече грешаха. Част от проблемите щяха да бъдат решени на друго място.

 

 

В четири часа сутринта Райън усети нечия ръка на рамото си. Той се завъртя и видя, че Кандела включва светлината на нощното шкафче до леглото.

— Какво става? — помъчи се да измърмори Райън колкото се може по-разбираемо.

— Бюрото е съумяло успешно да проведе операцията. Спасили са Грегъри и с него всичко е наред — каза Кандела. Той предаде на Райън няколко снимки. Райън премига два-три пъти и после очите му се ококориха от изненада.

— Дяволски приятно е да се събудиш сутрин с такава новина — каза той, още без да е видял на снимката какво е станало с Татяна Бизарина. — Боже Господи! — Той тръсна снимките на леглото и се запъти към банята. Кандела чу шума на течаща вода, после се появи Райън, който се насочи към хладилника. Той извади една кутия със сода и я отвори.

— Извинете, искате ли? Там има още. — Джак показа хладилника.

— За мен е още малко рано. Предадохте ли бележката на Головко?

— Да. Заседанието ще се възобнови днес следобед. Аз искам да се срещна с нашия приятел към осем часа. Възнамерявах да стана в пет и половина.

— Аз реших, че ще пожелаете да видите снимките незабавно — забеляза Кандела и чу в отговор мърморене.

— Да, разбира се. Това къде е по-интересно от сутрешните вестници… Сега го държим в ръцете си — отговори Райън, взирайки се в килима. Освен ако…

— Освен ако не поиска да умре — съгласи се офицерът от ЦРУ.

— Какво ще кажете за жена му и дъщерята? — попита Джак. — Ако имате някакви предложения, много ми се ще да ги чуя.

— Срещата там ли е, където предложих?

— Да.

— Притиснете го колкото се може по-силно. — Кандела събра снимките и ги сложи в един плик. — И нека непременно да види снимките. Те едва ли ще смутят съвестта му, но без всякакво съмнение ще му покажат, че сме дяволски сериозни. А сега, ако искате да чуете едно мнение: аз ви мислех за съвсем смахнат преди, докато сега — Кандела се захили — ви смятам само за смахнат. Ще се върна, когато се разсъните.

Райън кимна и го изпроводи с поглед, преди да се отправи към душа. Водата беше гореща и Джак не бързаше да се раздели с топлия дъжд — от това малката стаичка се изпълни с пара и той трябваше да изтрие огледалото, преди да се обръсне. Завършвайки тоалета си, той преднамерено се стремеше да гледа брадата си, избягвайки да се гледа в очите. Сега не беше време за съмнения.

Извън прозорците на стаята му беше още тъмно. Москва не се осветлява през нощта като американските градове и затова изглеждаше опустяла. Вероятно това се дължеше на почти пълното отсъствие на автомобили през тази част на денонощието. Във Вашингтон винаги има хора, които се движат насам-натам, там винаги съществува неосъзнатата увереност, че някъде има хора, които бодърстват и вършат своята работа, каквато и да е тя. Тук подобна представа липсваше или това понятие не се превеждаше. Също както думите в един език никога не съответстват напълно на думите в друг, тъй и Москва в представите на Райън много приличаше на други големи градове, които бе посещавал, и същевременно изглеждаше поразително чужда със своите разлики. Тук хората не се занимаваха с делата си — те вършеха преди всичко онова, което някой им е възложил да направят. Иронията на съдбата се състоеше в това, че той скоро щеше да стане един от хората, даващи заповеди на човек, който е забравил как да ги изпълнява.

Утрото в Москва настъпваше бавно. Шумът на тролейбусите и тъпият грохот на дизеловите камиони изглеждаха приглушени от снежната покривка, а прозорецът на стаята на Райън не гледаше на изток и затова първите лъчи на изгрева не я осветяваха. Това, което беше сиво, започна постепенно да придобива цвят — сякаш някое дете си играеше с копчето на цветен телевизор. Джак си изпи третата чашка кафе и остави книгата, която четеше. Седем и половина. В такива случаи, предупредил го бе Кандела, точността играе решителна роля. Джак мина още веднъж през тоалетната и се облече за утринна разходка.

Тротоарите бяха вече разчистени от падналия през нощта сняг, макар че по бордюрите все още се извисяваха снежни купчини. Райън кимна на охранителите — австралийци, американци и руснаци, — после зави на север, по улица „Чайковски“. Студеният северен вятър шибаше лицето му и на очите излязоха сълзи. След като си оправи шала, Джак се насочи към площад „Въстание“. В този район на Москва се намираха много чуждестранни посолства. Предишната сутрин той бе завил надясно в края на площада и бе видял половин дузина легации, разположени малко в безпорядък близо една до друга, но сега Джак пое наляво по „Кудрински переулок“ — руснаците имат поне девет начина за произнасяне на думата „улица“, макар че Джак тъй и не разбра всички тези нюанси, — после надясно и отново наляво по „Барикадна“.

Тук Райън леко измени маршрута си, стремейки се да върви колкото се може по-близо до стените на сградата. Приближавайки се до определеното място, той, както и очакваше, видя, че до него се отвори една врата, и влезе във входа. Отново го обискираха. За негово най-голямо облекчение телохранителят, макар че намери в джоба му запечатания плик, не погледна вътре.

— Хайде. — Същото нещо каза и миналия път, забеляза Джак. Навярно разполага с ограничен запас от думи.

Герасимов седеше на един стол до пътеката между редовете. Огромният салон на кинотеатъра беше празен. Председателят на КГБ уверено гледаше пред себе си и даже не се обърна при шума от стъпките на Райън, който слизаше към него.

— Добро утро — каза Райън, гледайки го в тила.

— Харесва ли ви времето тук? — попита Герасимов и с едно махане на ръката освободи телохранителя. Той стана и поведе Райън надолу към екрана.

— Там, където израснах, не е така студено.

— Би трябвало да носите шапка. Повечето американци предпочитат да не слагат нещо на главата си, но тук това е необходимо.

— В щата Ню Мексико също е студено — забеляза Райън.

— Да, казаха ми. Нима мислехте, че аз няма да предприема нищо — попита председателят на КГБ. Той произнесе това без всякакви емоции, подобно на учителя, разговарящ с някой тъп ученик. Райън реши да му даде възможност за миг да се наслаждава на триумфа.

— Това предполага ли, че трябва да проведа с вас преговори относно условията за освобождаване на майор Грегъри? — поинтересува се Джак, стремейки се гласът му да звучи колкото се може по-равнодушно. Впрочем излишната чашка кафе му пречеше.

— Както желаете.

— Мисля, че това може да ви се стори интересно. — И Джак предаде плика на председателя на КГБ.

Герасимов отвори плика и извади снимките. Лицето му не показа никаква реакция, докато ги преглеждаше, но когато се обърна към Райън, изражението на неговите очи беше такова, че студеният зимен вятър се стори на Джак дихание на пролетта.

— Един е хванат жив — съобщи Райън. — Той е ранен, но леко. Не разполагам с неговата снимка. Някой е прецакал този край на негатива. Грегъри е върнат невредим.

— Ясно.

— Би трябвало да разбирате, че изборът ви е още по-ограничен, отколкото по време на нашия разговор миналия път. Аз трябва да знам какво сте решили.

— Не е ли очевидно?

— Изучавайки вашата страна, разбрах, че у вас нищо не е очевидно, и да ни се иска — забеляза Райън и по лицето на Герасимов премина нещо, приличащо на усмивка.

— Как ще се отнасят с мен?

— Доста добре. — Много по-добре, отколкото заслужавате — помисли си Райън.

— А със семейството?

— Също.

По какъв начин възнамерявате да ни изведете оттук тримата?

— Доколкото помня, вашата съпруга е родена в Естония и често посещава тази република. Нека да пристигнат там в петък вечерта — каза Джак и съобщи някои подробности.

— Конкретно, как…

— Не ви трябва непременно да знаете това, господин Герасимов.

— Райън, вие не можете…

— Мога, сър — прекъсна го Райън и се зачуди защо употреби „сър“.

— А що се отнася до мен? — попита председателят на КГБ и Райън му обясни какво трябва да направи.

Герасимов кимна.

— Имам въпрос — каза той.

— Да.

— Как успяхте да избудалкате Платонов. Той е умен човек.

— Всъщност Комисията по борсовите операции и ценните книжа действително вдигна шум, който бързо затихна, но това не беше най-важното. — Райън се приготви да си тръгне. — Ние не можехме да го осъществим без вас. Трябваше да инсценираме истински скандал, при това такъв, който е невъзможно да се импровизира. Конгресменът Трент беше в Москва преди половин година и тук той се запознал с едно момче, на име Валери. Те станали много близки приятели. След завръщането си в Америка той разбрал, че са осъдили Валери на пет години затвор за „противообществено поведение“. Накратко казано, той искаше да се разплати. Ние се обърнахме към него за помощ и той с готовност се съгласи. По такъв начин може да се каже, че използвахме вашите предразсъдъци против самите вас.

— Как трябва да постъпим според вас с такива хора? — гневно подхвърли Герасимов.

— Аз не съм законодател, господин Герасимов. — Райън стана и се отправи към изхода. Колко е приятно, помисли си той на връщане към посолството, че сега вятърът духа в гръб.

 

 

— Добро утро, другарю генерален секретар.

— За какво са тези официалности, Иля Аркадиевич. В Политбюро има по-възрастни хора от вас, които нямат право на решаващ глас, и не го правят, освен това ние сме стари приятели… Какво ви вълнува? — попита Нармонов внимателно. Той забеляза мъка в очите на своя колега. Те се бяха събрали да обсъдят въпроса за есенната сеитба, но…

— Андрей Илич, не знам с какво да започна — трудно намираше думи Ванеев и по бузите му потекоха сълзи. — Става въпрос за дъщеря ми… — И в течение на десет минути той разказа всичко за случилото се.

— Какво още? — попита Нармонов, когато му се стори, че Ванеев най-после е завършил разказа си, но в същото време разбираше, че има неизказани неща. И Ванеев продължи.

— Значи Александров и Герасимов. — Нармонов се опря на облегалката на стола и заби поглед в стената. — Човек трябва да притежава необикновено мъжество, за да постъпи като вас, приятелю.

— Не мога да допусна те да… дори това да означава край на кариерата ми, Андрей Илич. Не бива да ги оставя да ви попречат. Вие трябва да свършите много работа, трябва да промените толкова много неща. Аз трябва да напусна, известно ми е. Но вие трябва да останете, Андрей Илич. Вие сте нужен на народа — именно на този пост, ако трябва да постигнем нещо.

Прави впечатление, че той каза „народа“, а не „партията“, помисли Нармонов. Времената действително се променят. Не, рано е още да се говори за това. Той бе успял само да създаде атмосфера, при която времената може би ще имат възможността да се променят. Ванеев беше един от хората, които разбираха, че главното сега е не целта, а процесът, водещ към нейното постигане. Всички членове на Политбюро разбираха, че са необходими промени, при това те го разбираха от години наред. Липсваше обаче съгласие между тях относно пътя, който трябва да се следва за осъществяването на промените. Това е все едно да обръщаш кораба по друг курс, помисли Нармонов, и да съзнаваш, че рулят може да се разбие. А ако корабът продължи по същия път, тогава възниква опасността да се натъкне на… какво? Накъде отива Съветският съюз? Те не знаеха дори това. Но да се промени курсът, означаваше да се поеме риск, а ако рулят излезеше от строя — ако партията загубеше ръководната си роля, — щеше да настъпи хаос. Такъв беше изборът, а никой разумен човек не би желал да се изправи пред него, но необходимостта от тази крачка нито един здравомислещ политик не можеше да отрече.

Ние дори не знаем какво става в нашата страна, помисли Нармонов. През последните осем години — поне осем — всички статистически данни, отнасящи се до икономиката, се фалшифицираха по един или друг начин, при това всяка година излизаха нови цифри, основани на фалшивите стари и отдалечаващи се от реалното състояние на нещата, докато се стигне до икономическите прогнози, създавани от бюрокрацията на Госплан, които бяха толкова лъжливи, колкото списъкът от добродетелите на Сталин. Държавният кораб, на чийто мостик се намираше той, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в мъглата от лъжите, разпространявани от чиновниците, които биха загубили топлите си места, ако възтържествува истината. Именно от такава позиция излизаше Нармонов на ежеседмичните заседания на Политбюро. Четиридесет години на розови мечти и оптимистични прогнози доведоха дотам, че корабът се загуби сред рифовете на една безсмислена карта. Дори самото Политбюро не познаваше вътрешното положение на Съветския съюз — едно обстоятелство, за което Западът едва-едва подозираше.

Алтернативата? Но в това ли е разковничето? В моменти на отчаяние Нармонов изпитваше съмнения дали изобщо на някого ще се удаде да измени положението. Целта на целия му политически живот беше да се добере до поста, който заемаше, и едва сега Нармонов осъзна — напълно осъзна — колко ограничена е неговата власт. Издигайки се по йерархическата стълба, той гледаше наоколо и забелязваше всичко, което трябва да се промени, без да си дава сметка колко труден ще бъде този процес. Властта, намираща се в ръцете му, не беше такава, както при Сталин — за това се бяха погрижили неговите неотдавнашни предшественици. Сега Съветският съюз беше не толкова кораб, нуждаещ се от управление, не, той се бе превърнал в огромна пружина, която поглъщаше и разсейваше енергия и трептеше само в пределите на собствената си неефективна честота. Ако не се изменеше това положение… Западът сега стремително се носеше в новия промишлен век, докато Съветският съюз не можеше да се изхрани. Китай възприемаше икономическите уроци на Япония и след две поколения можеше да се превърне в третата по сила държава в света: Милиард хора с мощна, бързо развиваща се икономика на самата граница на Съветския съюз, нуждаещи се от разширение на територията, ненавиждащи руснаците с такава сила, не Хитлеровите пълчища биха могли да изглеждат в сравнение с тях тълпи от улични хулигани. Ето къде се криеше стратегическата заплаха за страната му, в сравнение с която опасността от ядрените арсенали на Америка и НАТО бледнееха в съзнанието на Нармонов. И все пак партийната бюрокрация не разбираше, че промените са необходими, ако партията не иска да стане гробокопач на самата себе си!

Някой трябва да опита и този някой съм аз.

Но за да опита, той първо трябваше да оцелее, да се задържи на този пост достатъчно дълго, за да разпространи своите схващания относно националните цели отначало в партията, а после сред целия народ — а може би в обратна последователност. Нармонов не хранеше илюзии: Нито едното, нито другото щеше да бъде лесно. Партията притежаваше установени традиции, не се поддаваше на промени, докато народът вече не обръщаше никакво внимание на това, което иска да му предаде партията или нейният вожд. Каква ирония на съдбата. Западът — врагът на неговия народ — го ценеше повече от собствените му съотечественици.

И тъй, какво означава това? — попита се той. Ако те са прагове, означава ли това, че аз вървя по правилния път — и правилен за кого? Дали и американският президент се чувства толкова самотен? — помисли Нармонов. Но преди да се заеме с осъществяването на тази невероятно трудна задача, на него както по-рано му предстоеше да решава всекидневните проблеми на личното оцеляване. Дори в този миг, от ръцете на доверения съмишленик. Нармонов въздъхна. Това беше типично руска въздишка.

— И тъй, Иля, какво смяташ да предприемеш? — попита той човека, неспособен на едно по-отвратително предателство от това, което бе извършила дъщеря му.

— Аз ще те поддържам дори и ако това доведе до личен позор. Светлана ще трябва да се примири с последствията от своите действия. — Ванеев се изправи и си изтри очите. Той приличаше на човек, когото трябваше да поведат на разстрел, и той събираше остатъците от мъжеството си, за да се държи достойно чак до самия край.

— Може би ще се видя принуден сам да те осъдя — забеляза Нармонов.

— Разбирам те, Андрей — с достойнство отговори Ванеев.

— Но бих предпочел да не го правя. Ти си ми нужен, Иля. Имам нужда от твоите съвети. Ако има как, ще те спася.

Сега трябваше да го поободри. Нармонов стана, обиколи бюрото и взе ръката на приятеля си.

— Каквото и да ти кажат, съгласявай се без колебание. Когато настъпи време, ще им покажеш, че си истински мъж.

Нармонов го съпроводи до вратата. До следващата насрочена среща оставаха пет минути. Денят на Нармонов беше изпълнен с икономически проблеми, чието решаване трябваше да поеме самият той, защото чиновниците от министерски ранг не се осмеляваха да го направят и се обръщаха за неговата благословия като към селски свещеник… Като че ли малко са ми моите неприятности, помисли си генералният секретар. Той прекара пет минути в размисъл за нужните му гласове. За него теоретично трябваше да бъде по-лесно, отколкото за американския президент — в Съветския съюз само членовете на Политбюро имаха право на глас и такива имаше само тринадесет, но всеки представяше едно множество от интереси, а Нармонов искаше от тях да направят една крачка, за която по-рано никой не се бе дори замислял. В края на краищата властта представлява най-мощният магнит, напомни си той, а и все още можеше да разчита на министъра на отбраната Язов.

 

 

— Мисля, че тук ще ви хареса — каза генерал Покришкин, когато обикаляха външното заграждение, минаващо по периметъра на обекта. Часовите от ротата на КГБ се излъчваха пред тях и отдаваха чест, а Покришкин и Бондаренко им отговаряха с небрежни приветствия. Вече нямаше кучета и Генадий Йосифович си помисли, че това с едно погрешно решение, независимо от трудностите с продоволствието.

— Да, но жена ми — едва ли — отговори Бондаренко. — Тя ме следваше от едно военно поделение в друго двадесет години и ето че най-накрая се озова в Москва. Там й харесва. — Той се обърна, погледна зад оградата и се усмихна. Нима такава гледка може някога да омръзне на човек? Но какво ли ще рече жена ми, когато й кажа за това? Обаче той знаеше, че на съветския офицер рядко се предоставя такъв избор и тя щеше да разбере, нали така?

— Може би генералските звезди на пагоните ви ще променят нейното мнение. Освен това ние се стремим да направим живота тук по-удобен. Дори не можете да си представите как трябваше да се боря за това. Най-накрая им казах, че моите учени приличат малко на балетни танцьори и да изискваш от тях добра работа, трябва първо да задоволиш нуждите им. Стори ми се, че членът на ЦК, отговарящ по тези въпроси, е голям любител на „Болшой театър“, и най-накрая той откликна на молбата. Именно тогава бе получено разрешение за строителството на театъра и освен това от този момент започнахме да получаваме пресни продукти. До следващото лято ще бъде завършено строителството на училището и то ще приеме всички деца, които живеят тук. Разбира се — Покришкин се разсмя, — ще трябва да построим още един жилищен блок и на този, който ще ме смени на поста началник на „Ярка звезда“, ще се наложи да бъде и директор на училището.

— След пет години може да се окаже, че няма място за лазерите. Впрочем аз забелязах, че сте оставили за тях пространство на върха на хълма.

— Да, споровете за това продължиха девет месеца. Успях да го убедя, че някога може да ни се наложи да построим по-мощна установка от тази, с която разполагаме и момента.

— Истинската „Ярка звезда“ — забеляза Бондаренко.

— И на вас ще се падне честта да я строите, Генадий Йосифович.

— Да, другарю генерал. Ще я построя. Приемам вашето предложение, ако все още го поддържате. — Бондаренко се обърна и огледа местността. Един ден всичко това ще бъде мое.

 

 

— Такава е волята на Аллаха — сви рамене майорът.

На Стрелеца бе омръзнало да слуша това. Неговото търпение и даже вярата му се подлагаха на изпитание от принудителното изменение на плановете. През последните тридесет и шест часа руснаците предислоцираха войските си по долината. Стрелеца бе успял да прехвърли от другата страна половината от хората преди това и сега се тревожеше, че бойците са разделени. Всяка половина наблюдаваше преминаващите камиони и бронетранспортьори. Не ги напускаше безпокойството, че руснаците могат да спрат, да скочат от колите и изкатервайки се мъничко по хълма, да открият неканените гости. Ако направеха това, щеше да започне кървава битка, в която се очакваше да загинат много съветски войници — но Стрелеца не се намираше тук просто за да убива руснаци. Той бе пристигнал тук да нанесе един удар, който щеше да има несравнимо по-мощен ефект от простата загуба на хора.

Но преди това им предстоеше да се изкачат в планината и Стрелеца знаеше, че силно изостават от графика, а единственото утешение, което слушаше от своите хора, бе: такава е волята на Аллаха. Къде беше Аллах, когато по жена ми и дъщерята се сипеха бомби? Къде беше Аллах, когато ми отвлякоха сина? Къде беше Аллах, когато руснаците бомбардираха бежанския лагер? Защо животът е толкова жесток?

— Трудно е да чакаш, нали? — забеляза майорът. — Няма нищо по-трудно от изчакването. Тогава умът с нищо не е зает и в главата нахлуват съмнения и въпроси.

— А какви въпроси имате?

— Кога ще свърши войната? Носят се слухове… но те се носят вече с години. Уморих се от тази война.

— Вие сте прекарали почти цялата война от другата страна…

Главата на майора рязко се обърна.

— Да не сте посмели да говорите това друг път, аз предавах сведения на вашия отряд в продължение на няколко години. Нима бившият ви командир не е разказвал за това?

— Не. Ние знаехме, че е получавал някаква информация, но…

— Да. Той беше добър човек и полагаше усилия да ме защити. Знаете ли колко пъти съм изпращал своите войници в безполезни патрули, тъй че те да се натъкнат на вас, колко пъти на мен са стреляли моите войници. Имате ли представа какво изпитваш, когато знаеш, че искат да те убият и проклинат твоето име? — Внезапният емоционален взрив потресе и двамата. — Най-накрая вече не можех да издържам. Тези войници, които искаха да сътрудничат с руснаците, не беше трудно да ги изпращам в засадите, но аз не можех да ги засилвам тъй просто, нали така? Знаете ли, приятелю, колко мои войници — добри войници — обрекох на смърт от вашите ръце. Тези, които останаха с мен, ми бяха предани, верни на Аллаха и ето че дойде време да се присъединим към борците за свобода един път завинаги. Да ме прости Аллах за всички тези бойци, които не доживяха до този момент.

Да, всеки човек може да разкаже своята история, историята на живота си, но през всички тези разкази като червена нишка преминава една мисъл: животът е труден, помисли Стрелеца.

— Положението на тези, които се намират на планинския връх, ще стане още по-трудно. — Майорът се огледа наоколо. — Времето се променя. Вятърът задуха от юг. Облаците ще донесат влага. Навярно Аллах все пак не ни е изоставил и ще ни позволи да продължим операцията. Изглежда, ние сме оръдие на Неговата воля и Той ще им покаже чрез нас, че трябва да напуснат нашата страна, иначе ние ще им гостуваме.

Стрелеца измърмори нещо и погледна отсрещния планински връх. Той вече не виждаше целта на операцията, по това нямаше значение, защото за разлика от майора той не виждаше и края на войната.

— Тази нощ ще прехвърлим от другата страна и останалите.

— Да, трябва добре да си починат.

 

 

— Господин Кларк? — Той упорито се упражняваше на тренажора вече близо от един час. Манкузо разбра това по потта, която Кларк изтри от лицето си, преди да изключи тренажора.

— Да, капитане? — Кларк смъкна слушалките.

— Каква музика слушате?

— Момчето от сонарното отделение, Джоунс, ми даде уокмена си. Има само записи на Бах, но и това дава храна на мозъка.

— Има шифровано съобщение за вас. — Манкузо му предаде един лист хартия, на който имаше само шест думи и тъй като бяха кодирани, те не означаваха нищо за капитана.

— Сигнал за началото на операцията.

— Кога?

— Нищо не се казва. За времето ще съобщят в следващата шифрограма.

— Мисля, че е време да ми съобщите как ще стане всичко това.

— Само не тук — каза Кларк тихо.

— Каютата ми е натам — показа Манкузо. Те се насочиха напред, пресякоха турбинното отделение, минаха покрай реакторния отсек с неговата дразнещо скърцаща врата и най-накрая — през бойната рубка се озоваха в каютата на капитана. По-дълга разходка от тази из подводницата не можеше и да има. Шкиперът подхвърли на Кларк една кърпа, за да си изтрие потта.

— Надявам се, че не сте се изморили преждевременно — забеляза той.

— Скуката е ужасно нещо. Вашите хора имат с какво да се занимават. А аз трябва да стоя и да чакам. Очакването изморява повече от всичко. А къде е капитан Рамиус?

— Спи. Трябва ли да вземе участие в операцията още от самото начало?

— Не, не е нужно — каза Кларк.

— И така, в какво конкретно се състои операцията. Можете ли да ми обясните сега?

— Трябва да изведа от брега двама човека — отговори Кларк просто.

— Двама руснаци. Вие няма да задигнете там някакъв си предмет. Двама души, нали?

— Точно така.

— И вие искате да кажете, че вършите това постоянно?

— Не чак постоянно — призна Кларк. — Участвах в една такава операция преди три години и още един път — миналата година. Две други изобщо не се състояха. Така и не узнах причините. Ние работим на принципа: не е нужно да знаеш повече от това, което е необходимо за работата.

— Чувал съм тази фраза и по-рано.

— Забавно — каза Кларк, сякаш размисляше на глас. — Обзалагам се, че хората, които вземат подобни решения, никога не са излагали задника си на вятъра…

— А хората, които ще приберете — те знаят ли?

— Не. Известно им е едно, че трябва да бъдат на определено място в определено време. Безпокои ме единствено, че може да са заобиколени от руската версия на някоя група SWAT^[1]. — Кларк вдигна една радиостанция. — Вашата задача е проста. Ако не ви съобщя съответната фраза по съответния начин в съответното време, вие с подводницата се омитате оттук.

— И да ви изоставим. — Това не беше въпрос.

— Освен ако не ви се прииска да се присъедините към мен в Лефортовския затвор. Заедно с останалия екипаж, разбира се. Това може да стане сензация в пресата, капитане.

— Вие също ми изглеждате здравомислещ човек.

— Да, за това може доста да се говори — разсмя се Кларк.

 

 

— Полковник Айк?

— Фон Айк — поправи пилотът Джак. — Моите прадеди произхождат от Прусия. Вие сте доктор Райън, нали? С какво мога да ви бъда полезен? — Джак се отпусна на стола. Те се намираха в кабината на военновъздушното аташе. Самият аташе, генерал от ВВС, им го бе предоставил.

— Вие знаете за кого работя?

— Спомням си нещо, че сте един от служителите на разузнаването, но аз съм просто ваш файтонджия, нали така? С важните неща се занимават хора в цивилно облекло.

— Това остава в миналото. Имам работа за вас.

— Какво искате да кажете с това — работа?

— Тя ще ви хареса — усмихна се Джак. Той сгреши. Работата не се хареса на Фон Айк.

Беше му трудно да се съсредоточи върху изпълнението на своите официални задължения. Отчасти това се обясняваше с невъобразимата скука в процеса на преговорите, обаче главната причина беше опиянението на неговото неофициално поръчение и Джак концентрираше мислите си върху него, докато нагласяше слушалките, за да чуе по-добре синхронния превод на второто изказване на съветския делегат, който повтаряше своето предложение. Прозвучалият вчера намек, че инспекциите на място могат да бъдат в по-ограничен обем, отколкото гласеше предишната договореност, сега изчезваше. Вместо това руснаците настояваха за предоставяне на по-широки възможности за инспектиране на американските обекти. Това ще ощастливи Пентагона, помисли Райън със затаена усмивка. Той си представяше картината: руски офицери разузнавачи ще обхождат военните заводи, ще слизат в силозите, за да хвърлят поглед на американските ракети — и всичко това под бдителното око на американските контраразузнавачи и офицерите от службите за охрана на Стратегическите военновъздушни сили, държащи нервно пръсти върху спусъците на своите нови пистолети „Берета“. А момчетата от подводниците, които често се отнасят към останалата част на военноморския флот като към потенциален противник, какво ще си помислят те, когато при тях на борда започнат да се качват руски офицери? Изглежда, че няма да ги пуснат по-далече от палубата, докато техниците, намиращи се вътре, отварят люковете на торпедните апарати — наблюдавани бдително от екипажа на подводницата и морските пехотинци, охраняващи ракетните бази. Същото ще се случи и при руснаците. Всеки офицер, включен в състава на инспекционната група, ще бъде разузнавач и в редки случаи — някой кадрови военен, способен да види това, което може да забележи само един специалист. Наистина поразително! След тридесет години на непрекъснато настояване от страна на американците Съветите най-после се съгласяваха с предложението — двете страни да започнат официално да се шпионират една друга. Когато това се случи по време на предишния кръг от разговорите по ограничаване на оръжията със среден обсег, американците бяха слисани и отреагираха с подозрение: Защо руснаците приемат нашите условия. Какво възнамеряват да предприемат?

Обаче, когато свикнеш с мисълта, разбираш, че това е напредък. Двете страни ще получат възможност да узнаят какво върши другата страна и с какво разполага. Нито една от страните няма да се доверява на другата. За това ще се погрижат разузнавателните институции на двете държави. Шпионите ще продължат да дебнат, търсейки улики, че другата страна се стреми да ги измами, като събира ракети в тайни скривалища и ги подготвя на секретни места за нанасяне на изненадващ удар. Те ще открият такива указания, ще съставят предварителни тревожни отчети и ще се опитат да уточнят получената информация. Професионалната параноя ще трае по-дълго, отколкото съществуването на самото оръжие. Сключените договори няма да променят това въпреки еуфорията в пресата. Джак премести погледа си върху съветския дипломат, който продължаваше да говори.

Защо? Защо си променихте становището? Знаете ли какво съм написал в моя доклад относно националната позиция, основана на разузнавателните данни? Засега не са попаднали сведения в пресата, но може би вие сте се запознали с него. Там написах, че вие най-после сте разбрали: 1. Колко скъпо ви излизат тези дяволски неща. 2. Че десет хиляди бойни глави са достатъчни, за да изпепелите десет пъти цяла Америка, докато три или четири пъти напълно ви стигат. 3. Че вие ще спестите пари, като ликвидирате всичките си стари ракети — тези, които и без това не можете да поддържате. Тук прозират само делови съображения, а не промяна във вашето гледище. Ах, да, и още: 4. Това ще направи добро впечатление на общественото мнение, а вие обичате да се занимавате с пропаганда, макар че всеки път търпите неуспех.

Впрочем ние не възразяваме срещу това.

Веднага щом се сключеше споразумението — а Джак считаше, че това ще стане, — двете страни щяха да спестят около три процента от средствата, отделяни за отбрана, а руснаците може би дори пет процента, тъй като притежаваха по-разнообразни ракетни системи — но това бе трудно да се провери. Една мъничка част от всички разходи по отбраната, но за руснаците това щеше да бъде достатъчно, за да финансират строителството на няколко нови завода или може би да прокарат нови пътища — именно от това те най-много се нуждаеха. Как ли ще се разпореждат със спестените пари? Впрочем интересно е също как би ги използвала Америка, помисли си Райън. Предполагаше се, че и по този въпрос Джак ще трябва да състави доклад относно националната позиция въз основа на разузнавателните данни. Едно доста високопарно звучащо заглавие, което в края на краищата представляваше нещо като официална прогноза, а в настоящия момент Райън не знаеше дори как да започне.

Изказването на руския дипломат завърши и беше обявена почивка за кафе. Райън затвори своята подвързана с кожа папка и излезе от залата заедно с другите участници в заседанието. Той си взе чаша чай — само за да бъде по-различен от другите — и си сложи в чинийката някакви сладкиши.

— И така, Райън, какво е вашето мнение? — чу се гласът на Головко.

— Въпросът засяга деловата страна на преговорите или е зададен просто така, за да си поприказваме? — попита Джак.

— Просто да си поприказваме, ако желаете.

Джак се озова пред най-близкия прозорец и погледна към улицата. Някой ден, обеща си той, ще поразгледам Москва. Навярно тук има нещо, заслужаващо да бъде запечатано на филм. Може би един ден ще дойде мирът и аз ще съм в състояние да доведа и семейството си… Той се обърна. Но не днес, не през тази година, нито през следващата. Много жалко.

— Сергей Николаевич, ако в света властваше здравият разум, хора като вас и мен биха седнали на масата и биха изгладили всички разногласия за два или три дни. По дяволите, ние и двамата знаем, че СССР и САЩ желаят да намалят два пъти ядрените си арсенали. В продължение на цяла седмица ние се шматкаме и спорим — в срок от колко часа следва да бъде предупредена приемащата страна за пристигането на група за провеждане на непланирана инспекция. И тъй като нито една от страните не е готова да вземе решение по този въпрос, ние обсъждаме проблеми, по които отдавна е постигнато съгласие, вместо да се придвижим напред. Ако преговорите се водеха между вас и мен, аз бих казал един час, вие бихте отговорили осем, и в края на краищата ще се съгласим на три или четири.

— Четири или пет — засмя се Головко.

— Е добре, четири — засмя се Джак. — Ето виждате ли? Ние сме способни да решим един такъв сложен въпрос, нали?

— Но ние не сме дипломати — напомни Головко. — Ние знаем как да сключваме споразумения, само че не по общоприетия дипломатически начин. Вие сте прекалено прям, а аз — прекалено практичен. Е, Иван Еметович, ние ще направим от вас руснак. — Той току-що бе русифицирал името на Джак, Иван Еметович. Джон, син на Емет.

Отново делови разговор, помисли си Райън. Той смени темата и реши да дръпне юздата на събеседника си.

— Не, не мисля. Тук става доста студено. Хайде да направим така: вие ще идете при ръководителя на вашата делегация, а аз ще се отправя към чичо Ърни и ще им кажем, че сме съумели да се договорим — приемащата страна да получава предупреждение за инспекция в срок от четири часа. Направо сега. Става ли?

Джак видя, че е съумял да стресне Головко. На руснака за миг му се стори, че Райън е направил сериозно предложение. Полковникът от ГРУ/КГБ тутакси се овладя и даже Джак едва успя да забележи как се измени изражението на лицето му. Неговата усмивка едва ли бе засегната, но докато устните продължаваха да се усмихват, веселото пламъче в очите за частица от секундата угасна и пак се появи. Джак не знаеше доколко е сериозна грешката, която току-що бе направил.

Защо не нервничите, Иван Еметович? — помисли си Головко. — Защо? По-рано не бяхте тъй спокоен. На приема бяхте толкова напрегнат, та ми се стори, че няма да издържите и ще се пръснете като балон. И вчера, когато ми предадохте бележката, аз усетих пот по дланта ви. А днес сте спокоен, усмихвате се и се шегувате, опитвате се да се подигравате с мен. Защо тъй се изменихте. Вие не сте полеви офицер. Вашето поведение на приема го показа, а сега сте хладнокръвен като истински оперативен служител. Защо? — питаше се Головко, гледайки как участниците в преговорите се връщат в залата. Всички насядаха около масата, готови да изслушат следващата поредица от монолози. Головко не отделяше очи от американеца.

Да. Райън не беше притеснен сега, макар че в понеделник и вторник едва се владееше. Сега той просто изглеждаше уморен, сякаш всичко му е омръзнало. А от вас, Райън, би трябвало да се очаква потиснатост, помисли си Головко.

За какво му е потрябвало на Райън да се среща с Герасимов? И то два пъти? Защо така нервничеше преди първата среща и след нея… а също така преди втората среща, но след втория контакт спокойствието му се върна.

Съвсем неразбираемо. Головко слушаше бръмчащите думи в слушалката — сега бе дошъл редът на американеца да говори за неща, които бяха отдавна съгласувани — обаче мислеше за друго. Пред очите на Головко мислено се откриваше досието на Райън, съхранявано в КГБ. Райън, Джон Патрик. Син на Емет Уилиям Райън и Катрин Бърк Райън. Родителите починали. Женен, с две деца. Научни степени в областта на икономиката и по история. Състоятелен. Кратка служба в корпуса на морската пехота в САЩ. Бивш борсов брокер и преподавател по история. Преди четири години започнал да работи в ЦРУ, отначало като нещатен служител, след като преди това в продължение на една година бил консултант. Скоро станал щатен служител на ЦРУ. Никога не е минавал на подготовка в оперативната школа на ЦРУ в лагера Пиъри, в щата Вирджиния. Два пъти бил въвлечен в инциденти, свързани с употреба на оръжие, и в двата случая се проявил откъм най-добрата си страна — това се дължи на обучението в морската пехота, реши Головко, плюс вродените способности на Райън като мъж, едно качество, което будеше у руснака уважение. Умен, смел, когато възникне необходимост — опасен противник. Райън работеше непосредствено под ръководството на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването; известно е, че е подготвил многобройни оценки въз основа на разузнавателните данни… Но да проведе самостоятелна разузнавателна операция? Той няма необходимата подготовка за това. При това психологическият му профил не съответства на такава операция. Прекалено открит е, помисли си Головко, не обича да хитрува и да мами. Ако се опита да скрие нещо, ще разберете това, макар че никога няма да узнаете какво точно крие.

Вие скривахте нещо по-рано, но не сега, нали така? И какво означава всичко това, Иван Еметович? Но, по дяволите, що за име е това Емет, помисли си Головко без всякаква връзка със случилото се.

Джак забеляза, че Головко го гледа, и видя въпроса в очите му. Този човек далеч не е глупав, помисли си Джак, слушайки как Ърнест Алън говори за някакъв технически аспект на проблемите. Ние мислехме, че той е от ГРУ, а се оказа служител на КГБ — или, поправи се Джак, у нас се бе създало такова впечатление. А има ли още нещо за него, което ни е неизвестно?

 

 

Полковник Фон Айк стоеше до предназначената за пътници задна врата на самолета си, заел паркова позиция номер девет на летище Шереметиево. Пред летеца работеше един сержант, който се занимаваше с херметическата изолация на вратата. До него беше разстлано внушително количество инструменти. Тази врата, както става обикновено при самолетите, се отваряше навън, само след като леко се дръпнеше навътре, позволявайки на херметическата изолация да се придвижи встрани. Неизправните врати водеха до гибелта на самолети, при това най-впечатляващата злополука беше катастрофата в околностите на Париж преди десет години. Долу, под тях, стоеше един часови от КГБ с автомат. Екипажът на самолета беше принуден да преминава през контролно-пропускателните пунктове. Всички руснаци се отнасяха много сериозно към безопасността на полетите, а служителите на КГБ в това отношение бяха направо фанатици.

— Не мога да разбера, полковник, защо святка аварийната лампичка — забеляза сержантът след двадесетминутна работа. — Херметизацията е идеална, ключът, който командва сигналната лампичка, изглежда в добро състояние — накратко казано: с вратата всичко е наред. Сега ще проверя контролното табло в кабината.

„Ти имаш ли представа защо?“ — искаше му се на Пол фон Айк да попита часовия от КГБ, стоящ на пет метра отдолу, но не можеше.

Членовете на екипажа вече подготвяха самолета за завръщане у дома. Бяха им осигурили два свободни дена, за да се разходят из Москва. Този път ги откараха до един старинен манастир, разположен на сто и петдесет километра от Москва, като последните петнадесет километра преминаха по това, което през лятото тук се наричаше черен път, но сега се бе превърнало в смес от кал и сняг. Разведоха ги и из Москва — с гид и охрана — и сега екипажът беше готов да поеме обратния път. Той не бе запознал своите хора с това, което му бе казал Райън. Интересно, помисли си Фон Айк, каква ли ще бъде тяхната реакция?

 

 

Заседанието завърши по график и съветската страна намекна, че утре ще бъде в състояние да обсъжда предупредителните срокове за инспекционните обиколки. На руснаците ще им се наложи да дискутират по този проблем много спешно, помисли си Райън, тъй като американската делегация ще отпътува със самолет утре вечер и трябва да се прибере вкъщи с нещо осезателно след първия етап на преговорите. В края на краищата бе постигната неофициална договореност за времето за провеждане среща на върха. Тя щеше да се състои в Москва през пролетта. Как ли ще изглежда Москва тази пролет, каза си Райън. Чудя се дали ще ме вземат в Москва за участие в церемонията по подписването на договора. А дали изобщо ще бъде готов договорът за подписване? Трябва да се положат всички усилия за това, реши Райън.

Головко проследи с поглед американците, които напуснаха сградата на Министерството на външните работи, после извика автомобила си и скоро се озова пред щабквартирата на КГБ. Оттам той отиде направо в кабинета на председателя.

— И тъй, какво отстъпиха днес нашите дипломати на американците? — попита Герасимов без предисловия.

— Мисля, че утре ще поставим на обсъждане нашето изменено предложение относно сроковете за предупреждение при внезапни инспекционни пътувания. — Полковникът направи кратка пауза и после продължи: — Днес разговарях с Райън. Струва ми се, че неговото поведение забележимо се измени, и сметнах за необходимо да ви съобщя за това.

— Слушам ви — каза председателят на КГБ.

— Другарю председател, не знам за какво сте говорили с него, но в държането му се забелязва толкова чувствителна промяна, че следва да сте информиран за това. — Головко разказа за това, което бе видял.

— Да, разбира се. Не мога да ви посветя в същността на нашия разговор, защото нямате достъп до този проблем, но на ваше място аз не бих се безпокоил прекалено, полковник. С този въпрос се занимавам лично. Благодаря ви, че споделихте своите наблюдения. Райън ще трябва да се научи как по-добре да владее емоциите си. Може би му липсва руското самообладание. — Герасимов рядко се шегуваше и това беше едно изключение. — Нещо друго за преговорите?

— Ще напиша доклад и ще го оставя на бюрото ви утре сутринта.

— Добре. Свободен сте. — Герасимов не го изпусна от погледа си, докато Головко не затвори вратата. Лицето на председателя на КГБ остана до този момент непроменено. Лошо е да загубиш, но да загубиш от един непрофесионалист е два пъти по-неприятно… Но аз загубих, напомни си Герасимов, и също не съм професионалист, а само партиен функционер, даващ разпореждания. Било, каквото било. Разбира се, жалко за моите офицери, взели участие в операцията, проведена в… как се наричаше там оня щат? — провалиха се и си получиха заслуженото. Той вдигна телефонната слушалка и разпореди на личния си секретар да организира отлитането със самолет на жена му и дъщерята до Талин, столицата на Естонската съветска социалистическа република, на следващата сутрин. Да, на тях щеше да им трябва кола с шофьор. Не, шофьорът щеше да изпълнява същевременно задълженията и на телохранител. Малко хора в Талин знаеха какъв пост заема мъжът й, пък и пътуването в Естония не беше предварително запланувано, а просто да види стари приятели. Много добре. Герасимов остави слушалката и се огледа наоколо. Щеше да му липсва това — не самият кабинет, а властта. Но той знаеше, че в случай на неуспех животът ще му липсва още повече.

 

 

— А този полковник Бондаренко? — попита Ватутин.

— Блестящ млад офицер. Когато му дойде времето, от него ще излезе отличен генерал.

Ватутин не беше сигурен как следва да се отнесе към този проблем в окончателния си доклад. Срещу полковник Бондаренко нямаше никакви основания за подозрение освен съвместната му работа с Филитов. Но и срещу Филитов навремето не е имало никакви подозрения въпреки неговата връзка с Олег Пенковски. Полковник Ватутин изумено поклати глава. За този факт щеше да се говори в школата на КГБ в течение на живота на цяло едно поколение. Защо никой не е забелязал това? — щяха да питат младите курсанти. Как са могли да бъдат толкова глупави? Отговорът е прост: само най-надеждните, многократно проверявани хора стават шпиони. Секретна информация не се доверява на хора, на които им нямаш доверие. И от тази история следва вечният урок: не се доверявай на никого. Ако Бондаренко беше предан и изключително способен офицер, както изглеждаше, следствието по делото на Филитов нямаше да го засегне. Но — винаги възникваше това „но“, не е ли така? — трябваше да се зададат някои допълнителни въпроси и Ватутин погледна в долната част на страницата. Първоначалният доклад за резултатите от разпита трябваше да се появят върху бюрото на Герасимов още на другия ден.

 

 

Те се катереха по планинския склон цяла нощ в пълна тъмнина. Облаците, донесени от южния вятър, скриваха луната и звездите и единствените ориентири бяха светлините на прожекторите на външната ограда по периметъра на обекта, отразявани от облаците. Сега те се намираха в пределите на видимостта на обекта. До щурма им предстоеше да извървят още немалко разстояние, но вече можеха да различат отделните цели и подразделенията бяха запознати с конкретните задачи, които трябваше да изпълнят. Стрелеца си избра едно малко възвишение, опря бинокъла на изпъкналата скала и започна да разглежда обекта. Различаваха се ясно три строителни площадки. Само две от тях бяха заобиколени от заграждения, макар че на третата се забелязваха купчини от пилони и други материали за ограда, видими в оранжево-бялата светлина на прожектори, закрепени на стълбове — такова осветление се използваше по улиците на градовете. Той беше изненадан от мащабите на строителството. Да се построи всичко това на един планински връх! Колко ли важен ще да е този обект, та да заслужава усилията и средствата, които са изразходвани тук? Нещо, което изпраща лазерен лъч на небето… с каква цел? Американците го бяха попитали дали той не е видял в какъв обект е попаднал лазерният лъч. Явно те са знаели, че лъчът е попаднал в нещо тогава. В нещо на небето. Каквото и да е било, то е изплашило американците, стреснало е хората, изработили ракетите, които свалиха толкова много руски летци… Какво можеше да уплаши едни толкова умни хора? Стрелеца видя обекта, но в него нямаше нищо страшно с изключение на стражевите кули с разположените там картечници. В една от сградите се помещаваха войниците и те явно разполагаха с тежко въоръжение. От това наистина следваше да се опасяват. Но в коя? Той трябваше да изясни това, защото първият удар щеше да бъде нанесен именно по тази сграда. Минометите щяха да концентрират огъня си по нея. Но как да бъде открита?

А после?… Той щеше да раздели хората си на две групи по стотина бойци във всяка от тях. Майорът щеше да възглави първата и да тръгне с нея отляво. Сам Стрелеца щеше да поведе отдясно втората. Той избра целта на атаката още сега, когато оглеждаше планинския връх. Да, каза си той, ударът ще бъде нанесен по тази сграда, където живеят руснаците. Не по войниците, а по тези, които те охраняват. Там светеха няколко прозореца. Жилищен блок с множество апартаменти, построен на един планински връх, помисли си той. Що за хора са това, заради които руснаците са построили жилища, каквито има обикновено само в градовете? Това са хора, привикнали да живеят в комфортна обстановка, хора, които трябва да бъдат охранявани. Хора, работещи над нещо, от което американците се страхуват. Следователно те трябва да бъдат унищожени безжалостно, помисли си Стрелеца.

Майорът се приближи и залегна до него.

— Всички хора са скрити добре — каза той и насочи към обекта собствения си бинокъл. Беше толкова тъмно, че Стрелеца виждаше само очертанията на неговата фигура, само контура на лицето и тъмното петно на щръкналите мустаци. — Когато разглеждахме обекта от оня връх, погрешно оценихме разстоянието. За приближаване към външното заграждение ще са необходими около три часа.

— По-скоро четири според мен.

— Хич не ми харесват тези караулни кули — забеляза майорът. И двамата трепереха от студ. Вятърът се бе усилил и планинският масив вече не ги защитаваше. — На всяка има по една или две картечници. Могат да ни пометат от склона още в самото начало на щурма.

— Прожектори няма — напомни Стрелеца.

— Това означава, че имат прибори за нощно виждане. Аз сам съм се ползвал от тях.

— Доколко са ефективни?

— Имат ограничен обсег на видимост. На голямо разстояние могат да се различат големи предмети, например камиони. Човек в силно пресечена местност като тази може да се види на три километра. За часовите това е достатъчно, приятелю. Ние трябва първо да унищожим кулите, като използваме минохвъргачен огън.

— Не — поклати глава Стрелеца. — Ние имаме по-малко от сто мини. Ще насочим минометите към казармата. Ако успеем да унищожим всички спящи войници, ще ни бъде много по-лесно да водим бой вътре в обекта.

— А ако часовите на караулните кули ни забележат, половината от нашите хора ще загинат още преди да са се събудили войниците — изтъкна майорът.

Стрелеца мрачно кимна. Неговият съмишленик беше прав. Двете кули бяха разположени по такъв начин, че позволяваха да се води унищожителен огън по планинския склон, по който предстоеше да се изкачат муджахидините. Те биха могли да им противопоставят своя картечен огън, обаче един дуел от този род винаги завършва с победа за този, който се защитава. Духна особено силен порив на ледения вятър и Стрелеца разбра, че трябва да намерят завет, ако не искат да замръзнат.

— По дяволите този студ — изруга майорът.

— Не мислиш ли, че часовите на кулите също мръзнат? — попита Стрелеца след кратък размисъл.

— Още по-студено им е, отколкото на нас. Те много повече са изложени на вятъра.

— Как са облечени руските войници?

— Също като нас — засмя се майорът. — В края на краищата не носим ли същата униформа?

Стрелеца кимна, стремейки се да долови една идея, която витаеше в някакво отдалечено кътче на подсъзнанието му. Най-после тази мисъл проблесна в скования от студа мозък и като помоли майора да остане на мястото, той напусна наблюдателния пост. След няколко минути се завърна, държейки в ръцете си едно пусково устройство на ракетата „Стингър“. Пръстите му залепваха за метала, когато Стрелеца започна да го сглобява. Приборите за търсене и насочване се пазеха под дрехите на неговите хора, за да защитят чувствителните батерии от студа. Въпреки тъмнината Стрелеца бързо монтира установката и като допря бузата си до студения метал, той насочи ракетата към най-близката караулна кула…

— Слушай — каза той и предаде пусковата установка на майора.

— Ясно! — Неговите бели зъби светнаха в тъмната нощ.

 

 

Кларк също беше зает. Той трябва да е внимателен и предпазлив човек, забеляза Манкузо, като го наблюдаваше как разстила и проверява своето снаряжение. Дрехите му изглеждаха най-обикновени, макар че бяха износени и лошо ушити.

— Купени са в Киев — обясни Кларк. — Едва ли можеш да носиш облекло на „Харт“, „Шафнър“ или „Маркс“ и да минеш за местен жител. — Той имаше също маскировъчен комбинезон, предназначен за навличане върху горните дрехи. Разполагаше с всички необходими документи — на руски език, който Кларк не знаеше — и с неголям пистолет, едва ли не по-малък от заглушителя, лежащ до него.

— Никога не съм виждал такъв. — Капитан Манкузо показа заглушителя.

— Това е заглушител с шайби система „Куол-А-Тек“, снабден с вътрешен гасител на звука и плъзгач, вкаран в тръбата — обясни Кларк.

— Какво?…

Господин Кларк се засмя.

— Откакто стъпих на борда на подводницата, всички ваши момчета ми говорят на някакъв странен жаргон. Сега е мой ред, капитане.

Манкузо взе пистолета.

— Но това е само двадесет и втори калибър?

— Шкипер, на практика е невъзможно да се заглуши пистолет с голям калибър, освен ако не му прикачиш дълъг колкото една ръка заглушител — като тези, които слагат на оръжието си момчетата от ФБР. На мен ми трябва нещо, което може да се побере в джоба. Ето, Мики изработи това за мен, а по-добър от него в тая работа няма.

— Кой?

— Мики Фин. Всъщност това е неговото истинско име. Той се занимава с конструкторска работа за „Куол-А-Тек“, а аз не бих използвал никоя друга система заглушител освен неговата. Разбирате ли, капитане, нашата работа няма нищо общо с шпионските сериали по телевизията. За да изпълни заглушителят поставената пред него задача, необходимо е да се използва пистолет с малък калибър, със закрит затвор, а скоростта на куршума трябва да е по-ниска от звуковата. И по-добре е, разбира се, ако изстрелът е произведен в открито пространство. Тук например ще чуете изстрел въпреки заглушителя, защото звукът ще се отрази от стоманените прегради. Навън ще ви се стори, че сте чули някакъв шум, ако изстрелът е произведен на разстояние десетина метра, но няма да познаете какъв е този звук. Заглушителят се слага на края на цевта ето така, завърта се — Кларк показа една проста манипулация — и имате еднозаряден пистолет. При поставяне на заглушителя полуавтоматичното действие на пистолета се прекратява. За да заредите отново пистолета, необходимо е да издърпате ръчно затвора.

— Искате да кажете, че тръгвате да изпълните задача с еднозаряден пистолет от двадесет и втори калибър?

— Именно така, капитане.

— Случвало ли ви се е…

— Шкипер, вие не бива да задавате такива въпроси, освен това нямам право да им отговарям. — Кларк се усмихна. — Дори аз нямам достъп до такава степен на секретност. Ако това задоволява любопитството ви, да, понякога също изпитвам страх, но на мен ми плащат за такава работа.

— Но ако…

— В този случай незабавно напускате района. Не забравяйте, капитане, че имам право да дам тази заповед. Досега такова нещо не се е случвало. Не си струва да се безпокоите, аз достатъчно се тревожа и заради двама ни.