Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

3.
Уморената рижа лисица

— Само да можеш да си представиш с какви чудесии се занимават там — наистина е впечатляващо. — Джак се прозя. Той се завърна в базата „Андрюс“ със същия самолет на ВВС, който го бе откарал в Лос Аламос, и сега умираше за сън. Толкова често летеше, ала все не можеше да се научи да понася смяната на часовите пояси. — Този младеж Грегъри е дяволски умен. Трябваха му две секунди, за да установи какво представлява инсталацията на „Бах“, и неговата оценка напълно съвпада с мнението на Националния център по фоторазузнаване. Единствената разлика е, че специалистите от НЦФР трябваше да работят четири месеца и да представят три писмени доклада, преди да стигнат до истината.

— Мислиш ли, че трябва да го включим в групата за експертен анализ?

— Това е все едно да питаш дали са нужни хирурзи в операционната зала. Да, между другото той желае да внедрим някого в инсталацията „Бах“. — Райън се облещи.

Адмирал Гриър за малко не изпусна чашата си.

— Явно този младеж се е нагледал на филми за нинджи.

— В края на краищата приятно е да узнаеш, че някой вярва в нашите възможности — усмихна се Джак и със сериозен тон продължи: — Както и да е, Грегъри би искал да разбере дали руснаците са успели да осъществят пробив в мощността на лазерния импулс, извинете, сега те използват термина „енергия на изходния сигнал“. Той смята, че почти цялата енергия, изработвана от новите генератори на водноелектрическата централа, ще бъде насочена към обекта „Бах“.

Очите на Гриър се притвориха.

— Това ме навежда на неприятни мисли. Смяташ ли, че е прав?

— Руснаците имат много добри учени, които работят в областта на лазерите. Академик Басов например бе награден с Нобелова награда и оттогава се занимава с разработката на лазерни оръжия — заедно с Евгений Велихов, известен борец за мир. А директор на института по лазерите е синът на Дмитрий Устинов, можете ли да си представите. Почти сигурно е, че на обекта „Бах“ действа инсталация на принципа на лазера на „разсеяната система“. Няма да бъде лошо да узнаем какъв тип лазери използват руснаците. Те могат да бъдат газоводинамични, на свободни електрони, химически. Грегъри мисли, че техният лазер работи на принципа на свободните електрони, но това е все още догадка. Той приведе цифри, потвърждаващи предимството при монтирането на инсталацията високо в планината, където лазерът се намира над пределите на половината атмосфера, а ние знаем от каква мощност се нуждаят, за да постигнат желаните резултати. Грегъри обеща да извърши обратни разчети за оценка на общата мощност на инсталацията. Цифрите ще бъдат леко занижени — от гледна точка на минималните възможности. Като се вземе под внимание това, което Грегъри каза, и завършването на жилищната сграда на „Моцарт“, следва да предположим, че в близко бъдеще ще бъдат проведени изпитания и ще се направи оценка на получените резултати, а след две-три години инсталацията ще може да заработи с пълна мощност. Ако стане така, в скоро време руснаците може би ще са в състояние да изваждат от строя нашите спътници. Вероятно това ще последва в резултат на „мек удар“, според думите на майора. Ще бъдат изгаряни камерите и фотоелектрическите елементи, намиращи се на спътника. Но следващата стъпка…

— Да, ние наистина сме въвлечени в надпреварата.

— Има ли надежда Ритър и неговите хора от оперативния отдел да намерят някого вътре в обекта „Бах“?

— Мисля, че можем да обсъдим тази възможност — каза Гриър неуверено и смени темата. — Изглеждаш направо утрепан от умора.

Райън веднага схвана намека: „Не е нужно да знаеш какво замисля оперативният отдел.“ Сега той можеше да поговори като обикновен човек.

— Аз действително се скапах от всичките тези полети. Ако нямате нищо против, иска ми се да си взема почивка и да отдъхна през втората половина на деня.

— Правилно. До утре. Джак, почакай! Обадиха ми се от комисията по ценните книжа и борсовите операции.

— О! — Джак наведе глава. — Бях забравил за това. Търсиха ме точно преди да замина за Москва.

— За какво?

— В една от компаниите, където притежавам акции, служителите са под следствие за използване на поверителна информация. Аз купих малко книжа едновременно с тях и комисията се интересува защо съм го сторил точно в този момент.

— И как стана? — попита Гриър. Със служители на ЦРУ имаше немалко скандали и адмиралът не желаеше да бъде въвлечен в тях един от най-близките му помощници.

— Получих информация, че тази компания може би представлява интерес, и проверих дали е вярно. Веднага установих, че служителите изкупуват своите акции, които по-рано са продали. Като разбрах това, аз също си купих книжа от тази компания. Това е законно, шефе. Всички документи се пазят вкъщи. Аз върша всичко с помощта на компютър — всъщност, откакто постъпих на работа тук, престанах — и имам печатни копия от всички документи. Не съм нарушавал никакви закони и мога да го докажа.

— Постарай се да уредиш всичко за няколко дена.

— Разбрано.

След пет минути Джак седна в колата си и потегли за вкъщи. Този път шофирането бе по-леко, отколкото обикновено и той стигна до Перигрин Клиф само за петдесет минути вместо за обичайните седемдесет и пет. Кати беше на работа, както винаги, а децата на училище — Сали в „Сейнт Мери“, а Джак на детска градина. Щом влезе в кухнята, Джак си наля чаша мляко и го изпи. После се качи горе в спалнята, захвърли обувките си и се строполи на леглото, без да благоволи дори да си свали панталона.

 

 

Полковникът от свързочните войски Генадий Йосифович Бондаренко седеше срещу Михаил Семьонович — изправен и горд, точно както подобава на млад офицер, добил високо звание. Той с нищо не показваше, че изпитва благоговеен страх пред полковник Филитов, който беше толкова възрастен, че можеше да му бъде баща, и за когото се носеха легенди в Министерството на отбраната. Значи ето какъв бил старият воин, взел участие в почти всички танкови битки през първите две години на Великата отечествена война. В лицето на Филитов той видя силата и упоритостта, които нито умората, нито възрастта бяха успели да изличат, забеляза неподвижната дясна ръка и си спомни как се бе случило това. Говореше се, че старият Миша все още ходел по танковите заводи заедно с някои бойни другари от бившия си полк, за да се убеди дали качеството на произведените танкове отговаря на стандартите и дали сините му очи са все още остри като преди, та да порази целта от мястото на мерача. Бондаренко изпитваше благоговение пред стария воин, трепет и гордост, че носи същия мундир.

— Другарю полковник, явявам се по ваша заповед — доложи той.

— В досието ви е отбелязано, че добре се справяте с електрониката, Генадий Йосифович. — Филитов му показа папката, която се намираше на бюрото.

— Това ми е работата, другарю полковник. — Бондаренко не просто разбираше от електроника и Филитов го знаеше. Той бе участвал в разработката на лазерни далекомери с оглед на тяхното приложение при бойни условия. Освен това доскоро работеше по използването на лазерите вместо радиовръзка за осигуряване на защитени от подслушване комуникации.

— Това, което сега ще обсъждаме, е строго секретно от особена важност. — Младият полковник кимна в знак на съгласие, а Филитов продължи: — През последните няколко години Министерството на отбраната финансира особено секретен обект под наименованието „Ярка звезда“. Името на проекта е също поверително, разбира се. Главната цел бе да се получат висококачествени снимки на западни космически спътници, макар че след като лазерните инсталации започнат да работят с пълна мощност, те ще могат да се използват за ослепяване на спътници — в случай че такива действия се окажат политически целесъобразни. Проектът се осъществява от учени от Академията на науките, а начело стои бивш летец от войските на ПВО — за съжаление този род обекти се намират на подчинение на противовъздушната отбрана. Аз бих предпочел те да бъдат ръководени от истински военен, но… — Михаил Семьонович прекъсна и показа с пръст тавана.

Бондаренко се усмихна и кимна в знак на съгласие. Политика, разбраха се двамата мълчаливо. Няма да е за чудене, ако нищо не излезе.

— Министърът ви командирова да отидете там и да направите оценка на военния потенциал на обекта от гледна точка на неговата надеждност. Преди да въведем обекта в експлоатация, трябва да сме сигурни, че тези дяволски хитроумни механизми няма да ни изневерят точно тогава, когато най-много имаме нужда от тях.

Младият офицер кимна замислено, докато умът му работеше трескаво. Даваше му се поръчение от рядка, изключителна важност. Неговият доклад щеше да постъпи непосредствено при министъра чрез личния помощник на маршала, на когото Язов се доверяваше най-много. Ако успешно се справеше със задачата, в личното му дело щеше да се появи бележка за успешно изпълнено поръчение на самия министър. Това щеше да осигури на младия полковник генералски звезди и по-голям апартамент за семейството му, по-добро образование на децата и още толкова много неща, за които той бе работил години наред.

— Другарю полковник, а на обекта знаят ли за моето пристигане?

Филитов се засмя иронично.

— Откога Съветската армия действа по този начин. Това означава да им кажем: ето, идваме да ви инспектираме. Не, Генадий Йосифович, ние трябва да направим оценка на надеждността неочаквано. Подготвил съм писмо, подписано от самия маршал Язов. Ще го вземете със себе си. Това ще бъде достатъчно охраната да ви пусне в района. Обектът се охранява от войските на КГБ — студено забеляза полковникът. — Вие ще имате свободен достъп до цялото съоръжение. Ако възникнат някакви затруднения, съобщете ми веднага. Винаги можете да ме намерите на този телефон. Дори и да съм в банята, шофьорът ще дотича да ми каже.

— Доколко подробна трябва да бъде проведената от мен инспекция, другарю полковник?

— Достатъчно подробна, че един стар уморен танкист като мен да може да се оправи сред всички тези електронни чудеса — отговори Михаил Семьонович, без дори да се усмихне. — Вие самият ще успеете ли да разберете с какво се занимават?

— Ако не успея, ще ви докладвам, другарю полковник. — Това беше много добър отговор, помисли си Филитов. Този човек щеше да стигне далече.

— Отлично, Генадий Йосифович. На мен ми харесва повече офицер, който откровено ще признае това, което не разбира, вместо да се опита да ме впечатли с куп воняща мръсотия. — Бондаренко разбра съвсем ясно намека на Филитов. В министерството се носеха слухове, че килимът в неговия кабинет е обагрен в червено от кръвта на офицери, опитали се да го заблуждават. — Кога можете да отпътувате?

— Голям ли е обектът?

— Да. Там работят четиристотин учени и инженери и шестстотин души помощен персонал. Можете да останете там до една седмица, за да направите оценката. В дадения случай е по-важно тя да е изчерпателна, отколкото да бързате.

— Тогава ще трябва да подготвя още една униформа. След два часа тръгвам.

— Прекрасно. Приятно пътуване. — Полковник Филитов отвори следващата папка.

Както обикновено Михаил Семьонович се задържа в службата няколко минути след министъра. Полковникът заключи в сейфа своите документи, а останалите предаде на разсилния, който ги откара с количка в секретната секция, намираща се на няколко метра по коридора от кабинета му. При това разсилният предаде на Филитов бележка, в която се съобщаваше, че полковник Бондаренко е излетял за Душанбе с полета на „Аерофлот“ в 17:30 часа и че превозът му от гражданското летище до обекта „Ярка звезда“ е уреден. Филитов реши да поздрави Бондаренко за неговата съобразителност. Тъй като влизаше в щата на Главното инспекционно управление, полковникът можеше да изисква специален транспорт и да отлети до военното летище на Душанбе, но службата по безопасността на обекта несъмнено разполагаше със свои хора там, които щяха да предупредят за неговото пристигане. Излитайки с граждански самолет, Бондаренко можеше да бъде сбъркан с това, за което приемаха полковниците, служещи в Москва — момче за поръчки. Този факт дразнеше Филитов. Един човек, който е вложил толкова сили и енергия, за да стигне до полкови командир — а това е ключовата длъжност във всяка армия, — не бива да бъде разсилен в щаба, който разнася напитки на генералите. Обаче Михаил Семьонович знаеше, че така се отнасят с полковниците във всеки щаб. Бондаренко поне щеше да има възможност да премери силите си с тези безделници в Таджикистан.

Филитов стана и сне шинела си от закачалката. После, като разклащаше леко куфарчето с дясната ръка, той излезе от кабинета си. Секретарят му, един сержант, тутакси позвъни долу и предупреди да подготвят колата му. Тя го чакаше, когато полковникът се появи на изхода.

След четиридесет минути Филитов се намираше вкъщи по домашни дрехи. Телевизорът беше включен. Той предаваше нещо безсмислено: явно внесено от Запада. Михаил Семьонович седеше самотен на масата в кухнята. Пред него наред с храната имаше отворена бутилка с водка. Вечеряше салам с черен хляб и зеленчуци от туршия — не много различно от това, което бе ял с хората си на фронта преди две поколения. Той бе открил, че стомахът му се справя много по-лесно с грубата храна, отколкото с изисканите блюда, един факт, който озадачи лекарите в болницата, когато лежеше там последния път с пневмония. След всяка хапка той пийваше по малко водка и през цялото време се взираше през полупрозрачните щори на прозорците. Москва се озаряваше от ярките улични светлини и безбройните жълтеещи правоъгълници от прозорците на жилищата.

Понякога си припомняше мириси от миналото. Обичаше да чувства свежия дъх на добрата руска земя, приятния аромат на тревата по полята; но ето че сега усети зловонието на дизеловото гориво и над всичко — всепобеждаващата остра миризма на артилерийски барут от танковите оръдия, тъй трайно впиваща се в тъканта на комбинезона, че не изчезваше от него, колкото и да се переше. За танкиста това бе мирисът на битката — заедно с отвратителната смрад на горящи танкове и изгарящи в тях човешки тела. Без да поглежда, той си отряза парче салам и го поднесе към устата си на върха на ножа. Филитов се взираше през прозореца, но някак си тъй, сякаш гледаше телевизионен екран, а това, което виждаше, беше заревото на залязлото слънце над далечния хоризонт и издигащи се нагоре стълбове дим на пъстроцветния фон от зелено и синьо, оранжево и кафяво. После той пъхна в устата къшей груб черен хляб. И както винаги през вечерите, преди полковник Филитов да извърши предателство, призраците на миналото отново му дойдоха на гости.

— Показахме им къде зимуват раците, нали, другарю капитан? — попита един изморен глас.

— И все пак ще трябва да отстъпим, ефрейтор — отговори собственият му глас. — Но действително показахме на гадовете, че с Т-34 няма шега. Ти отмъкна хубава пита хляб, ефрейтор.

— Да съм отмъкнал ли? Как така, другарю капитан, когато защитаваш тези селяни, огладняваш като вълк.

— И не по-малко ожадняваш, нали? — беше следващият въпрос на капитана.

— Тъй вярно, другарю командир — засмя се ефрейторът. Някъде изотзад се появи бутилка е водка. Не беше произведена в държавен завод, а самогон, саморъчно приготвен алкохол, който Филитов познаваше добре. Всеки истински руснак твърди, че обича вкуса на самогона, макар че няма да го докосне, ако има водка подръка. И все пак той копнееше за самогон тук, на руската земя, е остатъците от своята танкова част, която защищаваше совхоза от напредващите авангардни съединения на Гудериан[1].

Те отново ще преминат в настъпление утре сутринта, спокойно помисли механик-водачът.

— И ние ще унищожим още няколко от тези пълзящи сиви чудовища — произнесе пълначът.

След което ще отстъпим още на десет километра. — Филитов се въздържа да го каже на глас, — само на десет километра, ако отново ни потръгне и ако командването на полка успее да се справи с обстановката по-добре, отколкото днес. Ив двата случая утре на свечеряване този совхоз ще бъде в тила на немските войски. Губим още една педя от нашата земя.

Не му се искаше на Михаил Семьонович да мисли за това. Той изтри внимателно ръцете си, преди да разкопчае джоба на куртката. Беше време да помисли за душата си.

— Колко е красива! — забеляза ефрейторът, наблюдавайки за кой ли път през рамото на капитана снимката — както винаги със завист. — Изящна е като кристална ваза. А какъв прекрасен син имате. Провървяло ви е, другарю капитан, че прилича на майка си. Жена ви е толкова мъничка, а как е могла да роди такъв голям син?

— Бог знае — несъзнателно отговори Филитов. Колко бе странно, че след няколко дни война дори най-закоравелите атеисти зовяха името на Бога. Даже и някои от комисарите го правеха, което тихичко развеселяваше войниците.

Ще се върна, обещаваше той, гледайки снимката. Ще се върна вкъщи при тебе. Ще премина през немските танкове, през огъня на ада. Ще се върна при тебе, Елена!

Точно тогава пристигна поща, едно рядко събитие на фронта. Там имаше само едно писмо за капитан Филитов, но по фината хартия и изящния почерк той разбра колко важно е то. Отвори плика с блестящото острие на войнишкия нож и въпреки нетърпението много внимателно, стараейки се да не изцапа словата на своята любов с масло от бойния танк, той извади жадувания лист. След няколко мига капитанът скочи на крака, погледна към звездите на сумрачното небе и нададе радостен вик.

— През пролетта отново ставам баща! — Това, изглежда, се бе случило през последната нощ на отпуската, три седмици преди да започне кървавото безумие.

— Изобщо не съм изненадан — шеговито забеляза ефрейторът, — като се вземе под внимание как напердашихме днес немците. Такъв мъж да ни води в битките! Може би нашият капитан трябва да бъде пазен за разплод.

— Държиш се невъзпитано, ефрейтор Романов, аз съм женен човек.

— Тогава вместо другаря капитан могат да използват мен за тази цел — изрази надежда ефрейторът и отново подаде бутилката на своя командир. — За още един хубав син, капитане, и за здравето на вашата красива съпруга. — Сълзи на радост и на мъка едновременно блеснаха в очите на младежа — той знаеше, че само едно невероятно щастливо стечение на обстоятелствата би му позволило да стане баща. Но той нямаше никога да сподели това с никого. Прекрасен войник и надежден другар беше Романов — способен да командва собствен танк.

И Романов получи своя танк, спомни си Михаил Семьонович, наблюдавайки панорамата на вечерна Москва. По време на сражението под Вязма той прикри с корпуса на този танк извадения от строя Т-34 на капитан Филитов и преграждайки пътя на връхлитащия немски T-IV, спаси живота на командира, а собственият му свърши в оранжево-червения пламък на експлозията. Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, беше награден за този подвиг с ордена „Червено знаме“. Старият полковник се питаше дали този орден е бил достатъчна утеха на майка му за смъртта на нейния синеок луничав син.

Бутилката водка на масата се бе почти изпразнила, а Михаил Семьонович, както се случваше толкова много пъти, плачеше в самотата на своята кухня.

— Колко много от тях загинаха…

Тези глупаци от Върховното главно командване.

Романов бе убит близо до Вязма. Иваненко загина, защищавайки Москва. Лейтенант Абашин, красив млад поет, тъй чувствителен, но с душа и сърце на лъв, загина при Харков, когато водеше петата контраатака. Той се жертва, но успя да разчисти пътя на Филитов да изтегли през Донец това, което бе останало от неговия полк, преди да се стовари ударът.

А неговата Елена, последната жертва… Всички те загинаха не от ръцете на външния враг, а заради измамата и равнодушната жестокост на собствената им родина.

Михаил Семьонович отметна глава и изля в уста остатъка от съдържанието на бутилката. Не, няма родина! Няма! Никога не е имало Родина. Заради тези безчовечни нещастници, които…

Той стана и се упъти, люшкайки се, към спалнята, без да загаси лампите във всекидневната. Часовникът върху нощното шкафче показваше десет без четвърт и някъде в едно далечно ъгълче на неговия мозък просветна утешителната мисъл, че ще успее да спи девет часа и ще дойде на себе си след насилието, на което е подложил това, което някога е било здраво жилесто тяло, съумяло да изнесе ужасното напрежение на безкрайните боеве и дори да свикне с тях. Но стресът, който преживяваше сега старият полковник, караше да бледнеят танковите сражения и да му изглеждат като ваканция. Обаче дълбоко в подсъзнанието на полковника се таеше ликуваща мисъл — това скоро ще свърши и ще настъпи покой.

След половин час по улицата премина една кола. Седящата зад волана жена прибираше сина си от хокейния мач. В един момент тя обърна главата си, погледна нагоре и забеляза, че интересуващите я прозорци светят, а щорите на тях са полуспуснати.

 

 

Тук въздухът беше разреден. Бондаренко стана в пет часа сутринта както винаги, облече анцуга си и се спусна с асансьора от десетия етаж на сградата, където се намираше квартирата за почетни гости. За миг той бе изненадан, че асансьорът работеше. Това означаваше, че техническият персонал пристига на обекта през цялото денонощие. Отлично, помисли си полковникът.

Той излезе навън с кърпа, увита около врата му, погледна часовника, намръщи се и започна утринния пробег. В Москва редовно правеше обиколки с точно определено разстояние около жилищните квартали, а тук не знаеше къде ще свършат петте километра. Вдигна рамене — това трябваше и да се очаква, помисли си той. В началото тръгна на изток. Пред него се откри поразителна гледка. Скоро щеше да изгрее слънцето, по-рано, отколкото в Москва, защото обектът се намираше значително по на изток и островърхите планински хребети, обагрени в червено, изпъкваха още по-величествено. Като зъби на дракон, помисли си той и се усмихна. По-малкият му син обичаше да рисува дракони.

Малко преди да пристигне, той се бе любувал на фантастични картини. Пълната луна осветяваше със сребристо сияние пясъците на Каракум, преминаващи под самолета, а после пустинята тъй внезапно свърши, сякаш се блъсна в стена, построена от богове. На разстояние само от три градуса дължина повърхността се измени от плоска равнина, разположена на триста метра надморска височина, до гигантски, извисяващи се на пет хиляди метра в небето планински върхове. От височината, на която се намираше „Ярка звезда“, Бондаренко съзря светлините на Душанбе на около седемдесет километра в северозападна посока. Две реки, Кафирниган и Сурхандаря, протичаха близо до половинмилионния град и подобно на човек, пристигнал в друг свят, той с удивление се питаше защо е построен този град именно тук, какви сили в древни времена са го заставили да израсне между двете реки, които се стичат от планините. Несъмнено мястото изглеждаше негостоприемно, но може би дългите кервани на бактрийските камили са спирали тук да почиват или пък градът е лежал на кръстопът… Бондаренко пресече тези мисли. Той осъзна, че се е унесъл и забавя темпото на утринните упражнения. Извади хирургическа марлена маска и я превърза през носа и устата си, за да се предпази от студения въздух, после започна дълбоко приклякане, за да отпусне мускулите на краката, преди да продължи бягането с по-бавен, спокоен ритъм.

Бондаренко тутакси забеляза, че дишането е по-трудно, особено с маска на лицето. Височината, разбира се. Май ще се наложи да се намали малко разстоянието. Жилищният блок беше останал вече зад гърба му и той погледна наляво, към строежа, покрай който бягаше. Съдейки по плана на обекта, там трябваше да се намират цеховете за изработване и ремонт на оптически и други прибори.

— Стой! — внезапно прозвуча резкият вик на часовия.

Бондаренко спря, като ядосано измърмори някаква ругатня. Не му харесваше да му прекъсват утринната гимнастика. Особено ако пред него се изпречи някой със зелените пагони на КГБ. Дяволите да ги вземат, помисли си той, шпиони, бандити, а се мислят за войници.

— Какво има, сержант?

— Вашите документи, другарю, аз не знам кой сте.

За щастие съпругата на Бондаренко съобразително беше пришила няколко джоба на спортния костюм, производство на фирмата „Найк“, който бе успяла да купи на черно в Москва като подарък за рождения ден. Бондаренко подаде документите на сержанта, като продължи да бяга на място.

— Кога пристигнахте на обекта, другарю полковник? — попита сержантът. — И какво правите тук толкова рано?

— Къде е вашият офицер? — отвърна Бондаренко.

— В главното караулно помещение, на четиристотин метра, ей там. — Сержантът посочи с пръст.

— Тогава тръгвайте с мен, сержант, и ще поговорим с него. Един полковник от Съветската армия не дава обяснения на сержанти. Хайде, ако се пораздвижите малко, няма да ви навреди. — И той дръпна напред по посока на караулното помещение.

Сержантът беше само на двадесет години, но му тежеше шинелът, освен това носеше автомат с боеприпаси. След двеста метра Генадий чу след себе си тежкото дишане.

— Ето тук, другарю полковник — каза младежът задъхано след една минута.

— Вие явно пушите прекалено, сержант! — упрекна го полковникът.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита лейтенантът от КГБ, който стоеше зад едно бюро в караулното помещение.

— Вашият сержант ме задържа. Аз съм полковник Бондаренко. Правя си сутрешното бягане.

— С анцуг, произведен на Запад?

— Засяга ли ви вас какво съм облякъл, когато спортувам? — И глупак на всичкото отгоре, помисли си полковникът, като че шпионите сутрин се занимават само с тичане.

— Полковник, аз съм дежурен офицер по охраната на обекта. Не ви познавам и моите началници не са ме предизвестили за пристигането ви.

Бондаренко извади от друг джоб издадения му специален пропуск и го предаде заедно с удостоверението за самоличност.

— Аз съм представител на Министерството на отбраната. Целта на моето посещение не ви засяга. Изпратен съм тук лично от маршал Язов. Ако имате още въпроси, позвънете му ето на този телефон.

Лейтенантът от КГБ внимателно прегледа документите за самоличност, за да се увери, че полковникът е именно този, за когото се представя.

— Моля да ме извините, другарю полковник, но имаме разпореждане да се отнасяме сериозно към мерките за сигурност. Освен това не е обичайно да видим човек в западни дрехи да бяга призори.

— Доколкото разбирам, за вашите войници бягането е въобще необичайно — сухо забеляза полковникът.

— Едва ли има място за подходящ режим на физическа подготовка тук, на този планински връх, другарю полковник.

— Така ли? — Бондаренко се усмихна и извади от джоба си бележник и молив. — Вие твърдите, че се отнасяте сериозно към мерките за безопасност, а не занимавате с физическа подготовка своя личен състав. Благодаря ви за предоставената информация, другарю лейтенант. Ще поставя този въпрос при срещата с командира на поделението ви. Може ли да си тръгна?

— Фактически на мен ми е заповядано да придружавам всички официални гости.

— Чудесно. Харесва ми да бягам в компания. Моля да се присъедините към мен, другарю лейтенант.

Офицерът от КГБ попадна в клопка и скоро се усети. След пет минути той се задъхваше като риба, изкарана на брега.

— Как смятате, откъде идва главната заплаха за безопасността на обекта — попита Бондаренко злорадо, без да снижава темпото.

— Границата с Афганистан се намира на сто и единадесет километра в тази посока — отвърна лейтенантът, останал без въздух. — От време на време се извършват бандитски нападения над съветска територия, както навярно сте чули.

— Имат ли бандитите връзки с местни жители?

— Не, доколкото сме установили, но съществува опасност. Местното население се състои предимно от мюсюлмани.

Лейтенантът се закашля и Бондаренко спря.

— При такъв студен въздух марлената маска на лицето може да облекчи дишането — каза Генадий. — Тя стопля мъничко въздуха, преди да го поемат гърдите. А сега изправете се и дишайте дълбоко, другарю лейтенант. Ако желаете сериозно да се грижите за безопасността на обекта, вашите хора трябва да бъдат в подходяща физическа форма. Уверявам ви, че афганистанците са страшно издръжливи. Преди две години прекарах известно време с едно поделение на спецназ[2], което ги преследваше по половин дузина гадни върхове. Така и не ги пипнахме. — Той се въздържа да каже: „Затова пък те ни пипнаха.“ Нямаше никога да забрави тази засада…

— А вертолетът?

— Те не могат винаги да летят при лошо време, млади приятелю, а в този случай искахме да проверим дали и ние можем да воюваме в планините.

— Ами ние, разбира се, всеки ден изпращаме патрули.

Начинът, по който го каза, накара Бондаренко да се усъмни и той реши да провери.

— Какво разстояние пробягахме?

— Два километра.

— Действително височината прави нещата по-трудни. Хайде да се връщаме.

Изгревът на слънцето беше вълнуваща гледка. Огненото кълбо се показа над безименния връх и светлината му заля най-близките склонове, прогонвайки тъмнината от дълбоките ледникови долини и клисури. Проникването в обекта не е лесноосъществима цел дори и за безчовечни варвари, каквито са муджахидините, помисли си Бондаренко. Стражевите кули бяха добре разположени, като се има предвид, че пред тях се откриваше поле за обстрел на няколко километра. Охраната не използваше прожектори, съобразявайки се с удобството на гражданските лица, които живеят там — приборите за нощно виждане бяха по-добър избор и полковникът не се съмняваше, че КГБ разполага с достатъчно количество от тях. Впрочем, вдигна Бондаренко рамене, не го бяха изпратили да проверява безопасността на обекта, макар че това беше чудесен повод да подразни охраната, съставена от войници на КГБ.

— Мога ли да ви попитам как се сдобихте с този анцуг? — попита офицерът от КГБ, когато дишането му се нормализира.

— Женен ли сте, другарю лейтенант?

— Да, другарю полковник.

— Лично аз никога не питам жена си къде купува подаръците за рождения ми ден. — Бондаренко направи няколко дълбоки приклякания, за да покаже, че той все пак е по-добре физически подготвен.

— Другарю полковник, макар че изпълняваме различни задачи, и двамата служим на Съветския съюз. Аз съм млад и неопитен офицер, както вече ясно го изразихте. Едно от нещата, които ме безпокоят, е ненужното съперничество между армията и КГБ.

Бондаренко се обърна и погледна лейтенанта.

— Добре го казахте. Надявам се, че когато сложите генералски пагон, ще се придържате към тази гледна точка.

Той остави лейтенанта в караулното помещение и с енергична крачка се отправи към жилищния блок, бързайки да се прибере на топло, преди студеният вятър да е превърнал в лед капките пот по лицето му. Бондаренко влезе във входа и взе асансьора. Не го изненада, че в банята още нямаше топла вода — беше толкова рано. Полковникът трябваше да издържи един студен душ, с което прогони остатъците сънливост, после се обръсна, облече се и се отправи към стола да закуси.

 

 

Той трябваше да пристигне в министерството в девет часа, а банята с парно отделение се намираше по пътя му. С течение на времето Филитов се бе убедил, че няма нищо по-хубаво от парната баня, когато се налага да се избавиш от махмурлука и да си прочистиш мозъка. И ненапразно — той имаше предостатъчен опит. Сержантът го откара до Сандуновските бани, които се намираха до Кузнецки мост, немного далече от Кремъл. Във всеки случай това беше обичайна процедура за Филитов, защото всяка сряда сутринта той се отбиваше там. Макар че дойде твърде рано, оказа се, че не е сам в банята. Няколко други посетители, навярно също заемащи видно обществено положение, се изкачваха тежко-тежко по мраморните стъпала до първокласните кабини на първия етаж (разбира се, официалното наименование на луксозното отделение беше друго), тъй като хиляди московчани страдаха от същото заболяване, както полковникът, и прибягваха до подобни методи на лечение. Тук имаше и посетителки. Михаил Семьонович се опита да си представи как изглежда женското отделение и с какво се различава от това, което посещава той. Стори му се странно: той редовно идваше тук, откакто постъпи в министерството през 1943 година, а никога не бе надзърнал в женското отделение. Е, както и да е, вече беше прекалено стар за това.

Когато се събличаше, очите му бяха сънени и кървавочервени. Щом си остави дрехите в гардероба, грабна голяма хавлия от купчината в ъгъла на стаята и наръч брезови клонки, няколко пъти вдъхна хладния сух въздух на съблекалнята и после отвори вратата, която водеше към парилнята. Някога тук имаше мраморна настилка, но сега беше почти напълно заменена с оранжеви плочки. Михаил Семьонович помнеше времето, когато първоначалният под си стоеше непокътнат.

Двама голи мъже, прехвърлили петдесетте, оживено спореха за нещо, най-вероятно за политика. Той долови дрезгавите гласове, заглушавани от съскането на парата, излизаща от камарата камъни, която се намираше в центъра на помещението. Освен тях имаше още петима мъже. Те седяха на пейките с отпуснати глави и кисели физиономии, понасяйки стоически последствията на преливането. Филитов избра място на първия ред и също седна.

— Добро утро, другарю полковник — дочу се глас от около пет метра.

— Добро утро и на вас, другарю академик — поздрави Михаил Семьонович своя познат, редовен посетител на банята. Филитов здраво стискаше в ръцете си няколко клончета, очаквайки тялото му да почне да се поти. Не се наложи да чака много — температурата в отделението беше стигнала почти сто и четиридесет градуса по Фаренхайт. Той вдишваше бавно горещия въздух, както постъпват хора с опит. Аспиринът, който бе взел сутринта с чая, започваше да действа, макар все още да чувстваше болки в главата, докато синусите около очите му си оставаха подпухнали. Той заудря с клончетата по гърба си, сякаш се мъчеше със заклинания да прогони отровните вещества от тялото си.

— Как се чувства героят от Сталинград тази сутрин? — упорстваше академикът.

— Горе-долу като гения от Министерството на образованието — измърмори Филитов и в отговор чу измъчен смях. Той и така не успя да запомни името му… Иля Владимирович… а после? Само пълен идиот можеше да се смее, когато го измъчва махмурлукът. Веднъж академикът си призна, че пие заради жена си. „Пиеш, за да се чувстваш свободен от нея, нали? — помисли си полковникът. — Хвалиш се, че си спал със секретарката си, докато аз бих продал душата си на дявола само да погледна още веднъж лицето на Елена. И лицата на синовете ми — напомни си той. — Моите двама красиви и мъжествени синове.“ Хубаво бе, че такива неща му идват в главата в подобно утро.

— Вчера писаха в „Правда“ за преговорите по разоръжаването — чу се отново гласът на академика. — Има ли надежда за успех?

— Нямам представа.

Вратата се отвори и влезе един теляк — нисък младеж на около двадесет и пет години. Той преброи присъстващите.

— Иска ли някой пиене — попита той. Употребата на алкохол беше строго забранена в банята, но както би казал всеки истински руснак, това подобряваше вкуса на водката.

— Не! — отговориха всички в хор. На никой не му се искаше да пийне за изтрезняване, с леко учудване забеляза Михаил Семьонович. Да, разбира се, бяха точно в средата на седмицата. В събота сутринта картината щеше да бъде съвсем различна.

— Добре — отвърна телякът на излизане. — В съблекалнята има нови хавлии. Ремонтирахме и инсталацията за подгряване на водата в басейна. Плуването съвсем не е лошо за телата ви, другари. Не забравяйте да упражните мускулите си, които сега препичате, и цял ден ще се чувствате свежи като кукуряк.

Филитов вдигна глава. Значи телякът беше новата свръзка.

— Но защо са толкова весели? — обади се един мъж от ъгъла.

— Момчето е в добро настроение, защото не е стар пияница — отговори друг. Разнесе се смях.

— Преди пет години понасях водката къде-къде по-добре — продължаваше мрачният глас от ъгъла. — Смея да твърдя, че за всичко е виновно качеството. То не е същото като по-рано.

— Както не е и твоят черен дроб — каза съседът му.

— Страшно е да старееш! — Михаил Семьонович се обърна, за да види кой го казва. Това бе един мъж, едва навършил петдесет години, чийто подут стомах имаше цвета на умряла риба. Той пушеше — също в нарушение на правилата.

— Още по-страшно е да не остаряваш, но вие, младежите, забравяте за това — несъзнателно отвърна той, като сам се учуди на отговора си. Очите на присъстващите се обърнаха към него и видяха белезите от обгаряне на гърдите и гърба. Дори и тези, които не знаеха кой е Михаил Семьонович Филитов, разбраха, че е по-добре да не се шегуват с този човек. Той постоя мълчаливо още десетина минути, преди да излезе от парното отделение.

Телякът се намираше в съблекалнята, когато Филитов се появи там. Полковникът му предаде клончетата и хавлията и после тръгна към душовете със студена вода. След десет минути той беше вече нов човек. Главоболието и потиснатото настроение, предизвикани от преливането, бяха изчезнали, а заедно с тях и напрежението от преживяното изпитание. Той бързо се облече и слезе по стълбата към изхода, където го очакваше колата. Сержантът забеляза колко се бе променила походката му и се изуми от лечебния ефект на парната баня. Стоиш там и се пържиш като в тиган — трябва да има нещо чудотворно, помисли си шофьорът.

На теляка му предстоеше да изпълни нова задача. След няколко минути той влезе отново в парното помещение и узна, че двама клиенти са премислили за водката. Тутакси излезе от сградата на банята и се отправи към едно ателие, чийто приемчик печелеше от нелегална продажба на водка повече пари, отколкото от химическото чистене. Телякът се върна оттам с половинлитрова бутилка водка, на която нямаше търговски етикет — първокласната „Столичная“ се произвеждаше само за експорт и за избраници, — но която струваше два пъти по-скъпо, отколкото в магазина. Въвеждането на строги ограничения в продажбата на алкохол доведе до възникването на нов — и извънредно изгоден — черен пазар. Освен това той остави в химическото чистене малка касетка с фотолента, която бе получил от своята „свръзка“ заедно с брезовите клончета.

От своя страна телякът също изпита облекчение. Това бе първото му поръчение. Той не знаеше името на човека, който му предаде касетката, затова произнесе паролата с естествен страх, опасявайки се, че тази част от шпионската мрежа на ЦРУ може отдавна да е станала известна на контраразузнавателната служба на КГБ — страшното Второ главно управление. Той вече нямаше право на живот и си го знаеше. Но му се искаше да предприеме нещо, с което да изкупи това, което видя и бе заставен да върши цяла година в Афганистан. За миг му стана любопитно — кой ли е този стар човек, целият в белези, но бързо се опомни и си каза, че неговата личност просто не бива да го засяга.

Химическото чистене, чийто приемчик получи касетата, обслужваше главно чужденци — журналисти, бизнесмени и дипломати — и рядко руснаци, които искаха да се погрижат за някоя дреха, купена на запад. Една от клиентките си взе английското палто, което бе дала за почистване, плати три рубли и напусна. Като премина през два квартала към най-близката станция на метрото, жената се спусна по ескалатора, за да си вземе влака по ждановско-краснопресненската линия, отбелязана на картата на града с пурпурно. Вагоните бяха препълнени и никой не можа да забележи, че тя предаде на някого касетката. Всъщност самата тя не видя лицето на този човек. На свой ред той слезе на следващата станция „Пушкинска“ и по подземния тунел излезе на станция „Горковска“. Следващото препредаване на касетката стана след десет минути — този път я получи един американец, който пътуваше към посолството си малко по-късно от обичайното, тъй като се бе задържал до късно на дипломатически прием предишната вечер.

Американецът се казваше Ед Фоли; той работеше като пресаташе в посолството на САЩ на улица „Чайковски“. Той и съпругата му Мери Пат — също агент на ЦРУ — живееха в Москва от почти четири години. И двамата очакваха с нетърпение кога най-после веднъж завинаги ще свърши престоят им в този сив и мрачен град. Те имаха две деца, които вече дълго време се лишаваха от „хот догс“ и бейзбола.

Това не означаваше, че тяхното пребиваване в Москва е неуспешно. Руснаците знаеха, че ЦРУ разполага с няколко разузнавателни екипа, състоящи се от съпруг и съпруга, но те трудно можеха да допуснат, че шпиони ще вземат със себе си и децата. От съществено значение за разузнавачите е да си осигурят надеждно прикритие. Ед Фоли бил репортер в „Ню Йорк Таймс“, преди да постъпи на служба в Държавния департамент. Работата го примамила, защото, както обясняваше той, парите не били много различни, а един полицейски репортер никога не пътува по-далече от Ютика в щата Ню Йорк. Съпругата му си стоеше вкъщи с децата и често ги извеждаше на разходка, макар че понякога заместваше отсъстващи преподаватели, когато възникнеше нужда в Англо-американското училище на Ленински проспект 78. По-големият й син играеше в детската хокейна лига и служителите на КГБ, които ги водеха под наблюдение, бяха писали в досието им, че Едуард Фоли младши играе много добре за едно седемгодишно дете като нападател. Единственото нещо, което дразнеше съветските власти, беше прекомерният интерес на Фоли старши към проблемите на уличната престъпност в Москва, която независимо от своя ръст все пак никак не можеше да се сравнява с мащабите на това явление, за което бе писал в Ню Йорк. Впрочем това само доказваше, че американският пресаташе е сравнително безобиден човек. Той беше прекалено любопитен, за да бъде причислен към разузнавачите, които в края на краищата правят всичко възможно да останат незабележими.

Оставащите няколко квартала от станцията на метрото до службата си Фоли премина пеша. На пристигане той кимна вежливо на милиционера, който охраняваше входа на суровата скромна сграда на посолството, после поздрави сержанта от морската пехота и се качи в кабинета си. Впрочем да се нарече стаичката кабинет беше малко трудно. Зданието на посолството се описваше в един официален доклад на Държавния департамент като „препълнено и подлежащо на ремонт“. Авторът на този доклад навярно би определил и опожарения скелет на някое жилище в Южен Бронкс като „нуждаещо се от лек ремонт“, помисли си Фоли. При последната реконструкция на сградата от едно складово помещение и един килер за метлите и парцалите успяха да измайсторят кабинет на пресаташето. В резултат на това се получи една едва-едва годна за работа кубообразна стая от десет квадратни метра. Килерът обаче се използваше като лаборатория за проявяване на фотофилми и копиране на снимки. По тази причина, макар че в продължение на двадесет години тук винаги се помещаваше някой от служителите на ЦРУ, стаята се превърна в кабинет на резидента.

Само на тридесет и три години, висок, но много слаб, Фоли беше ирландец от Куинс, чийто блестящ ум се съчетаваше със забавен сърдечен ритъм и безстрастно лице на покерджия, което му помогна да завърши католическия колеж „Светия кръст“. По време на последната си учебна година той бе вербуван от ЦРУ. След завършването на колежа Фоли работи четири години като журналист в „Ню Йорк Таймс“, за да си създаде подходяща легенда. В редакцията го помнеха като нелош, макар и малко мързелив репортер, предаващ сносни материали, без обаче да блести с нещо. Редакторът не се разстрои, когато узна, че Фоли желае да премине на държавна служба, тъй като се освобождаваше място за един младеж, завършил факултета по журналистика в Колумбийския университет, притежаващ нюх към новостите и необичайна енергия. Кореспондентът на вестник „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе охарактеризирал Фоли пред свои колеги и познати като човек с посредствени умствени способности и на всичкото отгоре — скучен. Така се създаваше впечатление, за което може да мечтае всеки разузнавач: „Тоя ли бе, той е толкова тъп, че от него шпионин не става.“ По тази и няколко други причини на Фоли повериха да ръководи най-плодовития полеви агент на ЦРУ, работил през един твърде продължителен период за американските специални служби — полковник Михаил Семьонович Филитов, с псевдоним КАРДИНАЛА. Самият псевдоним се пазеше в дълбока тайна, така че само петима човека в ЦРУ знаеха, че КАРДИНАЛА означава нещо повече от високопоставен църковен служител в червено расо.

Сведенията, постъпващи от КАРДИНАЛА, минаваха под графата: „Специална разузнавателна информация, изключително за лица с достъп «Делта»[3]“. От цялата американска администрация само шест човека имаха право да ползват информацията „Делта“. Всеки месец кодовото й име се променяше. През този месец тя минаваше под наименованието „Атлас“ и достъп до нея имаха още двадесет лица. Но дори и под тези променящи се кодови наименования сведенията обезателно се перифразираха и се подлагаха на известна интерпретация, преди да излязат от кръга на хората, които съставляваха групата „Делта“.

Фоли извади касетката с филма от джоба си и се затвори в тъмната стая. Той толкова добре владееше процеса на проявяването, че можеше да си свърши работата дори в пияно или полусънно състояние. Наистина няколко пъти му се бе случвало да е пиян и да работи. Само за шест минути работата свърши и Фоли приведе стаята в ред. Неговият бивш редактор щеше да се слиса, ако видеше колко акуратен е Фоли в Москва.

След това той действаше според процедура, останала непроменена в продължение на тридесет години. Фоли прегледа шестте проявени кадъра под лупа, която се използва за наблюдение на тридесет и пет милиметрови диапозитиви. За няколко секунди запомни съдържанието на всеки кадър и започна да печати превода на портативната си пишеща машина. Тя бе механическа и с толкова износена лента, че никой не би могъл да прочете нещо, написано с нея, дори КГБ. Подобно на повечето репортери Фоли не беше добър машинописец. Страниците му бяха пълни с поправени грешки. Хартията, върху която пишеше, беше обработена със специални химически реактиви и поради това не беше възможно да се използва гума. Писането на превода му отне близо два часа. Когато завърши, Фоли погледна за последен път филма, за да провери дали не е изпуснал нещо, или не е направил сериозни граматически грешки. Като се убеди, че всичко е наред — с треперене, което през цялото време не можа да овладее, — той смачка филма на топка, сложи го в един метален пепелник, поднесе запалена клечка от кибрит към него и единственото пряко доказателство за съществуването на КАРДИНАЛА се превърна в пепел. После изпуши една пура, за да скрие характерната миризма на целулоид. След като пъхна в джоба си сгънатите страници, той се отправи нагоре към комуникационния център на посолството. Там Фоли нахвърли невинно изглеждащо съобщение до пощенска кутия 4108, Държавния департамент, Вашингтон: „В отговор на вашето запитване от 29 декември съобщавам, че отчетът по текущите разходи се изпраща с дипломатическа поща, Фоли, край.“ В качеството си на пресаташе на него често му се налагаше да плаща сметката за почерпки по барове с бивши колеги, които го гледаха отвисоко и не изпитваха никакви скрупули. Фоли не им се обиждаше. В края на краищата той трябваше да пише множество отчети за разходите до чиновниците в Мъгливото дъно[4] и му беше много забавно, че братята по перо работеха тъй усърдно да му осигуряват прикритие.

След това Фоли се запъти да открие дипломатическия куриер на посолството. Не беше много ясно защо, но този аспект от дейността на посолството не се бе променил от тридесетте години — тук винаги се намираше куриер, готов при необходимост да отпътува с дипломатическия куфар, макар че сега той имаше и други задължения. Куриерът беше един от четиримата служители на посолството, които знаеха в действителност за коя правителствена служба работеше Фоли. Пенсиониран армейски подофицер, куриерът притежаваше Кръста за бойни заслуги и четири медала „Пурпурно сърце“ за раняване при евакуация на ранени по бойните полета във Виетнам. Когато се усмихваше, усмивката му бе също като на руснаците — тя се разнасяше по устните му, но никога не се отразяваше в очите.

— Не ти ли се иска да отлетиш до вкъщи довечера?

Очите на куриера светнаха от радост.

— Да излетя за Америка, когато в неделя има мач за Суперкупата по футбол? Майтапиш се! Кога да мина при тебе? Към четири?

— Да. — Фоли затвори вратата и се върна в кабинета си. Куриерът си запази билет за самолет на компанията „Бритиш Еъруейз“, излитащ за „Хийтроу“ в 17:40 часа.

Разликата във времето между Вашингтон и Москва фактически гарантира донесението на Фоли да пристигне в американската столица рано сутринта. В шест часа сутринта един служител на ЦРУ влезе в пощенското отделение на Държавния департамент, извади пликовете от дузина пощенски кутии и замина за Ленгли. Той беше старши офицер от оперативното управление, но вече освободен от участие в задгранична дейност поради контузия, получена в Будапеща — един уличен хулиган му бе пукнал черепа, за което разгневените унгарски полицаи вкарали престъпника в затвора за пет години. Ако бяха знаели, мислеше си бившият агент, щяха да му дадат медал. Офицерът предаде пакетите в съответните отдели, след което се отправи към своя кабинет.

Когато Боб Ритър пристигна в Ленгли в 7:30 часа, докладът на Фоли се намираше на бюрото му. Ритър беше заместник-директор на ЦРУ по оперативната работа. Неговото ведомство, известно като оперативно управление, включваше всички служители на ЦРУ, заети с оперативна дейност, и всички чуждестранни граждани, завербувани в качеството на тайни агенти. Донесението, пристигнало от Москва — по правило оттам постъпваха не едно, а няколко, но това беше най-важното, — тутакси попадна в личния му сейф и той се приготви да изслуша докладите на нощните дежурни на съвещанието, което се провеждаше всекидневно в 8:00 часа сутринта.

 

 

— Влезте, отворено е — провикна се намиращият се в кабинета си Фоли, когато чу почукване на вратата. Куриерът влезе в стаята.

— Самолетът излита след един час. Трябва да побързам.

Фоли пресегна в бюрото си и извади един предмет, приличащ на скъпа сребърна табакера. Той я подаде на куриера, който я пъхна внимателно във вътрешния джоб на сакото си. Вътре се намираха написаните от Фоли страници, а така също миниатюрен експлозивен заряд. В случай че някой се опита да отвори „табакерата“ неправилно или пък тя бъде подложена на рязък удар — например падне върху пода, — миниатюрното взривно устройство щеше да се задейства и да унищожи лесно възпламенимата хартия. При това можеше да пострада от обгаряне и костюмът на куриера. Това обясняваше вниманието, с което той постави „табакерата“ в джоба на сакото си.

— Навярно ще се върна във вторник сутринта. Нещо да поръчате за себе си, господин Фоли?

— Ами чух, че се появило ново издание на книгата „Далечната страна“…

Куриерът се разсмя.

— Добре, ще проверя, ще се разплатим, когато се завърна.

— Желая ти успех, Оги, и приятно пътуване.

Един от шофьорите на посолството откара Оги Джанини до летище Шереметиево, разположено на тридесет километра от Москва. Куриерът, притежаващ дипломатически паспорт, който му позволяваше да не минава през митническите проверки, се качи направо в самолета на „Бритиш Еъруейз“, излитащ за „Хийтроу“. Той се настани от лявата страна на самолета в първа класа. Куфарчето с дипломатическата поща бе поставено на мястото до прозореца, а мъжът седна до него. Самолетите излитаха от Москва обикновено полупразни, така че мястото отляво също се оказа незаето. Боингът потегли точно по разписание. Командирът обяви по високоговорителите предполагаемата продължителност на полета и направлението, а въздушният кораб започна да набира скорост по пистата за излитане. В момента, когато самолетът се отделяше от съветска земя, всичките сто и петдесет пътници, както нерядко се случваше, дружно изръкопляскаха. Това винаги забавляваше куриера. Той измъкна от джоба си книга и се зачете. По време на полета, разбира се, той не можеше нито да спи, нито да пие, а да вечеря реши през следващия курс, когато щеше да излети от Лондон. Все пак стюардесата успя да го убеди да изпие едно кафе.

След три часа „Боинг-747“ кацна на летище „Хийтроу“. И тук куриерът мина само формално през митническия преглед. Като човек, прекарал във въздуха повече време, отколкото пилотите по пътническите авиолинии, той имаше достъп до чакалните първа класа, които все още съществуваха в повечето от големите аерогари по света. Тук той изчака един час до излитането на „Боинг-747“, който щеше да се отправи към международното летище „Дълес“ във Вашингтон.

Високо над просторите на Атлантика куриерът с удоволствие опита вечерята от вкусни специалитети на „ПанАм“ и се наслади на филм, който не бе гледал по-рано — това рядко се случваше. Горе-долу в момента, когато Джанини обръщаше последната страница на книгата, самолетът започна да подхожда за кацане. Куриерът разтри с ръка лицето си и се помъчи да си спомни колко е часът сега във Вашингтон. Петнадесет минути по-късно той седна в безличния форд с правителствени номера и колата се понесе на югоизток. Куриерът се разположи на предната седалка до шофьора, където имаше възможност да си изтегне краката.

— Как мина полетът? — попита човекът.

— Както винаги: ужасно тъпо! — измърмори Джанини. Все пак полетите по гражданските авиолинии бяха къде по-приятни от онези със санитарен хеликоптер в централната част на Виетнам, помисли си той. Правителството му плащаше двадесет хиляди долара на година за това, че седеше в самолета и четеше книга, а това заедно с пенсията от армията осигуряваше на Джанини напълно приличен живот. Той никога не се замисляше какво пренася с дипломатическия куфар или в металната кутийка, която пазеше в джоба на сакото. Той знаеше, че да се замисля над това е просто губене на време. Светът си остава все един и същ.

— Носите ли кутийката? — попита мъжът, седящ отзад.

— Да. — Джанини я измъкна от джоба си и я подаде през рамо, като внимателно я държеше с двете си ръце. Служителят от ЦРУ я пое — също с двете ръце — и я постави в една кутия, покрита отвътре с дунапрен. Той работеше в отдела за техническо обслужване, влизащ в състава на Научно-техническото управление на ЦРУ. Отделът се занимаваше с най-разнообразни неща. Този служител например беше специалист по замаскирани бомби и въобще по взривни устройства. Щом пристигна в Ленгли, той взе асансьора и се озова в кабинета на Ритър. Там отвори „табакерата“ върху бюрото на заместник-директора и после се завърна в своя кабинет, без да погледне това, което се съдържаше вътре.

Ритър се приближи към копирната машина „Ксерокс“, която се намираше в неговия кабинет, сне няколко копия от лесно възпламенимите листове хартия, които впоследствие изгори. Ритър не желаеше да държи пожароопасни материали в своето бюро. Той започна да чете страниците, преди да е завършил преснимането на копията. Както винаги, към края на първия параграф главата му започна да се движи ту наляво, ту надясно. После заместник-директорът по оперативната работа се приближи към бюрото си и натисна бутона за пряка връзка с кабинета на директора.

— Зает ли си? Птичката кацна.

— Ела при мен! — тутакси отвърна съдията Артър Мур. Нямаше нищо по-важно от сведенията, получени от КАРДИНАЛА.

Като излезе от кабинета си, Ритър взе пътьом адмирал Гриър и двамата влязоха в просторния кабинет на директора на Централното разузнавателно управление.

— Как да не му се възхитиш на този човек! — каза Ритър, като раздаде копията от получените материали. — Той е придумал Язов да изпрати един полковник на обекта „Бах“ с цел да направи на място оценка за надеждността на цялата система. Този полковник Бондаренко трябва след една седмица да представи доклад, и то с общопонятни изрази, тъй че министърът да може да разбере как действа системата и да докладва на Политбюро. Естествено Язов е възложил на своя помощник да действа в качеството на пълномощник, от което следва, че докладът на Бондаренко ще постъпи най-напред при него.

— Този младеж, с когото се среща Райън — Грегъри, май беше, — искал да внедрим наш човек в Душанбе — забеляза Гриър, смеейки се, — а Джак му казал, че е невъзможно.

— Много добре — каза Ритър. — Всички знаят каква шибана работа е Оперативното управление. — Цялото ЦРУ някак си извратено се гордееше, че неговите провали изпълват пресата със сензационни заглавия. Оперативното управление особено се стремеше да създава впечатление за неудачи, а средствата за масова информация активно му помагаха в това отношение. Гафовете на КГБ никога не са привличали такова внимание, както неуспехите на ЦРУ; и в създадената картина, тъй често подсилвана от пресата, вярваше дори руската разузнавателна общност. Едва ли на някого му идваше наум, че изтичането на информация е преднамерено.

— Ще ми се — забеляза трезво съдията Мур — някой да обясни на КАРДИНАЛА, че има стари шпиони и смели шпиони, но много малко стари и смели едновременно.

— Той е много внимателен човек, шефе — напомни Ритър.

— Да, знам. — Директорът на ЦРУ погледна страниците пред себе си.

„След смъртта на Дмитрий Фьодорович Министерството на отбраната вече не е същото като преди — четеше съдията Мур. — Понякога се опитвам да разбера дали маршал Язов разглежда достатъчно сериозно техническите новости, но с кого мога да споделя опасенията си? Ще ми повярва ли КГБ? Трябва да подредя мислите си. Да, трябва да приведа мислите си в порядък, преди да изляза с каквито и да било обвинения. Но имам ли право да наруша съществуващите правила за безопасност…

Но всъщност имам ли избор? Ако не мога да обоснова с факти опасенията си, кой ще ги вземе на сериозно? Не е просто човек да се застави да наруши едно основно правило за секретността, но сигурността на държавата измества такива правила. Така трябва да бъде.“

Както епическите поеми на Омир започват с обръщение към музата, така посланията на КАРДИНАЛА неизменно започваха с такова встъпление. Идеята била разработена в края на шестдесетте години. Донесенията на КАРДИНАЛА започнали като фотокопия на личния му дневник. Руснаците обичат да пишат дневници и са непоправими в това отношение. Всеки път, когато полковник Филитов правеше поредната си записка, тя звучеше като вик на славянската му душа, изразяваше личните му безпокойства относно решенията, които се вземат в Министерството на отбраната. Понякога пишеше за своята загриженост, засягаща безопасността на определен проект или тактико-техническите данни на някой танк или самолет. Във всеки отделен случай подробно се разглеждаха експлоатационните качества на техническото обезпечаване или пък достойнствата и недостатъците на взетите решения, но винаги ударението привидно се слагаше върху бюрократични проблеми вътре в министерството. Ако направеха обиск в апартамента на Филитов, веднага щяха да намерят дневника му на леснодостъпно място, а не скрит, както правят шпионите. Тъй като определено е нарушил секретността, той естествено ще бъде смъмрен за това, но поне ще има надежда да се защити. Такъв беше замисълът.

„Когато получа след седмица или две доклада на Бондаренко, може би ще съумея да убедя министъра, че този проект е от изключително важно значение за нашата родина“ — завършваше той.

— И тъй, изглежда, че те действително са успели да постигнат пробив в нивото на мощността на лазерния импулс — каза Ритър.

— Сега се използва терминът „енергия на изходния сигнал“ — поправи го Гриър. — Във всеки случай така ми каза Джак. Да, новините не са твърде благоприятни, господа.

— Както винаги, имаш остър нюх към подробностите, Джеймс — забеляза Ритър. — Господи, какво ще стане, ако те първи се сдобият с желания резултат?

— Говориш, като че е настъпил краят на света. Не забравяйте, че ще им трябват десет години, за да разгърнат системата, даже и след като концепцията премине успешно изпитанията, а има още много време, докато сторят това — напомни директорът на ЦРУ — Засега небето не се е продънило. Това дори би могло да заработи в наша полза, нали, Джеймс?

— Ако КАРДИНАЛА съумее да ни предостави достатъчно точна информация за пробива, който са постигнали, и ние съумеем да се възползваме, тогава, да. В повечето направления сме далеч по-напред от тях — отвърна заместник-директорът по разузнаването. — Райън ще се нуждае от тази информация за своя доклад.

— Но той няма достъп до нея! — възрази Ритър.

— Преди сме му разрешавали да се запознае с информация клас „Делта“ — забеляза Гриър.

— Веднъж. Само веднъж и за това имаше сериозна причина… Да, съгласен съм, че за аматьор се справи дяволски добре. Джеймс, в това донесение няма нищо, от което той би могъл да се възползва, освен дето сега имаме основание да подозираме, че руснаците са постигнали пробив в мощността… всъщност в енергията на изходния сигнал, нали? А това този младеж, Грегъри, вече го подозираше. Предай на Райън, че подозренията се потвърждават от други източници. Артър, ти можеш да съобщиш на президента, че при руснаците нещо се мъти, но ще ни трябват няколко седмици, за да се сдобием с по-точни сведения. Мисля, че засега не бива да прекрачваме тези граници.

— Струва ми се разумно — съгласи се съдията Мур. Гриър отстъпи без по-нататъшни спорове.

Той се изкушаваше да подчертае, че това е най-важната задача на КАРДИНАЛА, но едно такова изявление щеше да бъде прекалено драматично за всеки един от тримата ръководители на ЦРУ. При това в продължение на много години КАРДИНАЛА бе доставял на ЦРУ все изключително ценна информация.

След като заместниците напуснаха кабинета му, директорът на ЦРУ още веднъж прочете донесението. Накрая Фоли бе добавил, че след като Мери Пат съобщила на КАРДИНАЛА за новата задача — при това в присъствието на маршал Язов, — Райън буквално се сблъскал с него. Съдията Мур поклати глава. Каква страхотна двойка е това семейство Фоли! И колко смайващо е, че Райън бе влязъл, тъй да се каже, в контакт с полковник Филитов. Мур отново поклати глава. Действително светът е обезумял.

Бележки

[1] Генерал Хайнц Гудериан (1888 — 1954) — стратег и теоретик на мълниеносната война, в която главна ударна сила са танковите съединения. — Б.пр.

[2] Частите със специално предназначение. — Б.пр.

[3] Четвърта, най-висока степен на поверителност. — Б.пр.

[4] Жаргонно наименование на Държавния департамент. — Б.пр.