Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

4.
Ярки звезди и бързи кораби

Джак не си направи труда да попита кои източници са потвърдили подозренията на майор Грегъри. Полевите операции се отнасяха към сферата, от която той — в голяма степен успешно — се стараеше да не се интересува. Важното бе, че тази информация по степен на надеждност бе прекатегоризирана в „клас 1“. Това стана по нововъзприетата в ЦРУ система за оценка на надеждността, използваща цифрите от 1 до 5 вместо прилагащите се по-рано букви от А до Е. Несъмнено това бе резултат от напрегната шестмесечна работа на някой помощник заместник на еди-кой си началник, получил образованието си в Института по бизнес администрация към Харвардския университет.

— А какво ще кажете за специфичната техническа информация?

— Ще ти съобщя, след като постъпят данните — отговори Гриър.

— Само две седмици ми останаха, шефе. Крайните срокове съвсем не ме въодушевяват, особено ако даденият документ се подготвя за президента.

— Май си спомням, че съм чел някъде за това — сухо отвърна адмиралът. — На мен също ми звънят от. Агенцията за контрол над въоръженията и разоръжаването да представя проклетия документ. Ще трябва да изпратя теб, Джак, да ги запознаеш лично тези момчета.

Райън изтръпна. Целият смисъл на документа, който той подготвяше — оценка на позицията на страната въз основа на разузнавателните данни, — бе предназначен за подготовката на делегацията за следващия кръг на преговорите по разоръжаването. Той бе необходим и на ЦРУ, разбира се, за да знае какво може да се постигне и какви отстъпки следва да се направят, без да се рискува безопасността на страната. На плещите на Райън сега лягаше мъничко допълнително бреме, но както обичаше да му казва адмирал Гриър, Джак най-добре се изявяваше, когато го притиснат в ъгъла. „Може би си струва да направя някой гаф — помисли си Джак, — за да опровергая тази представа.“

— Кога трябва да отида там?

— Още не съм решил.

— Може ли да бъда предупреден два дена предварително?

— Ще видим.

 

 

Макар и необичайно, майор Грегъри се намираше вкъщи. Това бе странно, но още по-странно бе друго: караше почивен ден. Не по негово настояване, разбира се. Генералът бе стигнал до извода, че непрекъснатата работа и липсата на развлечения се отразяват лошо върху здравето му и ефективността на неговия труд. На генерала обаче не му бе минало през ума, че Грегъри може да работи и у дома.

— Няма ли поне за малко да спреш? — попита Канди.

— А какво да върша, докато почивам? — усмихна се той, като вдигна глава от клавиатурата на компютъра.

Селцето, в което живееше ученият, се наричаше Маунтин Вю — Планински изглед. Наименованието не се отличаваше с особена оригиналност. В тази част на страната съществуваше само един начин да не виждаш планини: да затвориш очи. Грегъри държеше вкъщи собствен персонален компютър — един много усъвършенстван „Хюлет Пакард“, който му бе предоставен от службата — и от време на време се занимаваше тук с програмиране. Естествено той трябваше да се съобразява с нивото на секретност на работата си, макар често да се шегуваше, че самият той няма достъп до работата, която изпълнява. Впрочем подобна ситуация нерядко се срещаше в правителствените агенции и учреждения.

Стройна, с късо подстригана тъмна коса, доктор Кандейси Лонг — с ръст метър и седемдесет и пет — беше по-висока от своя годеник. Зъбите й бяха леко изкривени: в детството си категорично отказваше да носи метални шини, а очилата й бяха още по-изпъкнали от тези на Грегъри.

Тя беше прекалено слаба, защото подобно на много учени толкова много се увличаше от работата си, че често забравяше да яде. Те се срещнаха за първи път на семинар за аспиранти, подготвящи докторска дисертация в Колумбийския университет. Канди беше специалист по оптическа физика, по-точно по огледала с регулируема оптика. Именно чрез оптиката тя реализираше увлечението на живота си — астрономията. Живеейки във високите планини на щата Ню Мексико, тя имаше възможност да се занимава с астрономически наблюдения с помощта на телескопа „Мид“, който бе купила за пет хиляди долара, и понякога дори използваше прибори на системата „Чайният клипер“, за да зърне звездното небе, тъй като, подчертаваше тя, това е единственият надежден начин за тяхното калибриране. Канди не проявяваше особен интерес към увлечението на Алън по проблемите на противоракетната отбрана, но не се съмняваше, че разработваните от тях прибори могат да намерят разнообразни „истински“ приложения в интересуващата я област.

В този момент и двамата бяха оскъдно облечени. Те си даваха сметка, че не могат да бъдат отнесени към образците за мъжка и женска красота, обаче, както често се случва, тези млади хора събуждаха един в друг чувства, каквито техните по-привлекателни връстници, учили заедно в колежа, щяха да сметнат за невъзможни.

— С какво се занимаваш сега?

— Не ми дават мира пропуските, които направихме. Мисля, че грешката трябва да се търси в кода за управление на огледалата.

— Така ли? — Огледалата бяха в нейната област. — Уверен ли си, че проблемът е в програмното осигуряване?

— Да, сигурен съм — кимна Алън. — В лабораторията при мен се пазят показанията, отчитани с приборите на „Летящият облак“. Фокусирането се осъществяваше превъзходно, но не в точката, където трябва.

— Колко време ще ти трябва за коригиране?

— Две седмици. — Той погледна, мръщейки се, екрана, после изключи компютъра. — По дяволите! Ако генералът разбере с какво се занимавам сега, няма да ме пусне да стъпя на обекта.

— Ами аз какво ти казвах. — Тя обгърна с ръце шията му изотзад. Алън се наклони леко към нея и сложи главата си между гърдите й. Толкова са хубави, помисли си той. За Алън Грегъри момичетата бяха поразително откритие; те бяха прекрасни същества. В средното училище той ходеше от време на време на срещи с приятелки, ала в Уест Пойнт и Стоуни Брук го очакваше монашеско съществувание. Той изцяло се посвещаваше на учебните занятия, моделирането на отражателните системи и лабораторните експерименти. Когато Алън срещна Канди, първоначалната допирна точка между двамата бяха общите им интереси в научната област: откриването на подходящата конфигурация на огледалата. Но когато си пиеха кафето в Студентския съюз, той забеляза, че момичето е и привлекателно в допълнение към необикновената й подготовка в областта на оптическата физика. Фактът, че въпросите, които обсъждаха в леглото, едва ли бяха понятни за един процент от населението, нямаше отношение към същността на проблема. Тези въпроси бяха толкова интересни, колкото нещата, които правеха в постелята, или поне почти толкова. Леглото също откриваше за тях поле за експериментиране и с присъщата на учените любознателност те си купиха необходими учебни пособия с цел да изучат всички възможности. Тази нова област на изследвания се оказа все тъй вълнуваща.

Грегъри повдигна ръце, пое в обятията си главата на доктор Лонг и притисна устните й до своите.

— Някак си вече не ми се работи.

— Не е ли чудесно да имаш свободен ден?

— Може би ще успея да уредя нещо подобно и за следващата неделя.

 

 

Борис Филипович Морозов слезе от автобуса един час след залеза. Той и четиринадесет други млади инженери и техници, наскоро назначени на обекта „Ярка звезда“ — макар че в този момент името на инсталацията им бе неизвестно, — бяха посрещнати на аерогарата в Душанбе от сътрудници на КГБ, които най-внимателно им провериха документите и снимките и ги поканиха да се качат в автобуса. По време на пътуването един капитан от КГБ им изнесе лекция относно необходимостта от спазване на правилата за безопасност, при което говореше толкова сериозно, че привлече вниманието на всички присъстващи. На тях им се забраняваше да обсъждат служебни въпроси извън границите на работното място, да пишат за това, с което се занимават, и за местонахождението си. Адресираните им писма трябваше да се отправят до пощенска кутия в Новосибирск, на хиляда километра оттук. Капитанът не им спомена, че техните писма щяха да се четат от офицери на службата за сигурност. Това се разбираше от само себе си. Морозов реши, че няма да запечатва пликовете на писмата си, защото, ако роднините му забележеха, че пликовете се отварят и залепват повторно, това можеше да ги обезпокои. При това нямаше нищо за криене. За да получи разрешение да работи на този обект, се наложи Морозов да чака четири месеца. Служителите от КГБ, които водеха проверката, разбраха, че миналото му е безукорно, и шестте беседи, които проведоха с него, завършиха с приятелски тон.

И тук лекцията на капитана завърши с шега. Той описа какво може да се прави през работното време, какви бази имат на разположение за спортна и културна дейност, напомни, че всеки две седмици се провеждат партийни събрания, и Морозов реши да ги посещава редовно, доколкото му позволява работата. Капитанът продължи, като посочи, че жилищният въпрос все още не е решен. Засега Морозов и останалите новопристигнали щяха да бъдат настанени в общежития — по-рано това бяха казарми за строителните батальони, които разчистиха с помощта на взрив скалистия терен за изграждането на обекта. Там нямало да бъдат притеснени. Имало зала за различни игри, библиотека и даже телескоп на покрива за астрономически наблюдения — току-що бил създаден малък клуб за любителите на астрономията. Всеки час заминавал автобус до жилищното градче с кино, кафе и бирария. „На обекта има точно тридесет и една неомъжени жени“ — каза в заключение капитанът. Една от тях е сгодена за него и ако някой от тях се опита да я ухажва, очаква го незабавен разстрел. Това предизвика гръмогласен смях. Действително рядко се случваше да срещнеш офицер от КГБ с чувство за хумор.

Когато автобусът влезе на територията на обекта, вече се стъмваше и всички усещаха умора. Морозов не се разочарова прекалено от общежитията. Всички легла бяха разположени на два етажа. Посочиха му място на горното легло в ъгъла. По стените висяха обяви да се пази тишина в помещението, тъй като се налагаше да се работи на три смени, без прекъсване през цялото денонощие. Младият инженер с удоволствие се преоблече и легна да спи. На първо време го разпределиха в отдел за насочени приложни системи и след като минеше едномесечен изпитателен срок, той щеше да получи постоянно назначение. Вече заспивайки, Морозов се запита: какво ли може да означава „насочени приложни системи“.

 

 

Достойнството на микробусите е, че ги притежават много хора и един страничен наблюдател не може да забележи кой се намира вътре — помисли си Джак, когато бялата кола се вмъкна в навеса до дома му. Зад кормилото седеше, разбира се, служител на ЦРУ, а до него се намираше човек от службата за сигурност. Той слезе и се огледа, преди да отвори вратата от дясната страна. Оттам се показа познато лице.

— Здравей, Марко — каза Райън.

— Значи това е дом на шпионина! — каза развълнувано капитан първи ранг в оставка Рамиус от ВМФ на СССР. Той вече говореше на по-добър английски, макар че подобно на много руски емигранти забравяше да слага членове на думите. — Впрочем не, това е домът на кормчията.

Джак се усмихна и поклати глава.

— Марко, не бива да говорим за това.

— Твоето семейство не знае ли?

— Никой не знае. Но ти можеш да не се тревожиш. Семейството ми замина.

— Разбирам. — Марко Рамиус последва Джак и двамата влязоха в къщата. По паспорта си, картата за социално осигуряване и шофьорската книжка, издадени в щата Вирджиния, той сега се казваше Марк Рамзи. Това е още едно доказателство за оригинално мислене на ЦРУ, помисли Джак. Впрочем не, такава стъпка е напълно разумна, хората трябва да помнят имената си. Джак забеляза, че бившият съветски офицер е поотслабнал — очевидно съблюдаваше диета с по-малко тестени храни. А какъв загар! Когато за пръв път се срещнаха в носовото спасително помещение на подводния ракетоносец „Червеният октомври“, Марко — сега Марк — изглеждаше нездраво бледен, както се случва с офицери от подводниците. А сега той подхождаше за реклама на „Клуб Медитеране“.

— Изглеждаш уморен — забеляза новият „Марк Рамзи“.

— Непрекъснато ми се налага да летя. Харесват ли ти Бахамските острови?

— Не виждаш ли какъв тен имам. Пясък, слънце, всеки ден топло. Също като в Куба, когато бях там, само че тук хората са по-приятни.

— Значи сега си в АЦИОПФ?

— Да, но нямам право да говоря за това.

Двамата мъже си размениха разбиращи погледи. АЦИОПФ — Атлантическият център за изпитание и оценка на подводния флот — представляваше изпитателен полигон, където хора и кораби участваха в маневри, наречени „минивойни“. Всичко, което ставаше там, се извършваше под булото на строга секретност. Военноморският флот ревниво пазеше своите тайни. И тъй, Марко се занимаваше с разработка на тактиката на действие на флота, несъмнено играейки ролята на съветски командир при маневрите. Освен това четеше лекции и участваше в обучението на американските офицери. В съветския флот наричаха Рамиус „Професора“, така че най-важното си оставаше неизменно.

— Не казвай на никого за това, но те ми позволиха една седмица да изпълнявам ролята на капитан от американска подводница. Истинският командир ми разрешаваше да постъпя така, както смятах за необходимо, разбираш ли? И аз потопих „Форестал“. Червенознаменният северен флот би се гордял с мен, нали?

Джак се разсмя.

— А как отреагира на това флотското началство?

— Двамата с командира на подводницата се напихме от радост, а капитанът на „Форестал“ се ядоса, но се оказа добро момче в края на краищата. Следващата седмица ще дойде при нас да обсъдим маневрите. Той ще научи нещо и от това всички ще имат полза. — Рамиус замълча. — Къде е семейството ти?

— Кати гостува на баща си. Джо и аз не се разбираме много.

— Защото си шпионин, нали?

— Не, по лични причини. Ще пиеш ли нещо?

— Няма да е лошо бира, ако има.

Рамиус се огледа наоколо, докато Джак отиде в кухнята. Таванът на къщата се извисяваше на около пет метра — като в черква, помисли си той — над разкошните килими. Всичко в жилището свидетелстваше за пари, похарчени, за да се направи то уютно и удобно за живеене. Когато Райън се върна, лицето на Рамиус беше мрачно.

— Райън, не ме будалкай — строго каза той. — Откъде тези пари? ЦРУ не е чак толкова щедро.

— А ти познаваш ли борсата? — усмихвайки се, попита Райън.

— Да, вложих там част от парите си. Всички офицери от „Червеният октомври“ са вложили достатъчно пари в разни акции, така че могат и да не работят.

— Ами аз спечелих много пари на борсата и реших да се дръпна оттам и да се заема с нещо друго.

За капитан Рамиус това бе нещо ново.

— А не си ли… каква беше думата, алчен. Не си ли алчен за повече?

— Знае ли човек от колко пари има нужда? — попита Райън риторично. Капитанът замислено кимна. — Позволи ми да ти задам няколко въпроса.

— Пак работа. — Марко се усмихна. — Значи не си забравил това.

— В своя доклад ти бе споменал за участие в маневри, когато от твоята подводница била изстреляна ракета и в отговор са пуснали ракета по теб.

— Да, това беше отдавна — 1981 година… през април, да, на дванадесети април. По това време аз командвах подводен ракетоносец от клас „Делта“ и ние пуснахме две ракети от Бяло море — едната към Охотско море, а другата към Сари Шаган. Ние изпитвахме ракетите на подводниците, разбира се, но също провеждахме изпитания на системата за противоракетната и радиолокационната отбрана — те имитираха пускане на ракета по моята подводница.

— Но ти каза, че е завършило с неуспех.

Марко кимна.

— Нашата ракета от подводницата летеше превъзходно. Радарът в Сари Шаган също действаше, но прекалено бавно. Казаха, че е имало проблеми с компютъра. После чух, че са монтирали нов компютър. Третата част от маневрите за малко не се оказа успешна.

— Противоракетната част. Ние узнахме най-напред за това — забеляза Райън. — А как в действителност се проведе изпитанието?

— Те, разбира се, не изстрелват наземна ракета — каза Марко и вдигна пръст. — Правят ето това — разбираш смисъла на изпитанието, нали? Руснаците не са толкова глупави, колкото си мислиш. Знаеш, че цялата съветска граница е защитена от радиолокационни системи. С тях засичат изстрелването на ракетата и веднага изчисляват къде се намира подводницата — съвсем просто е. После съобщават в щаба на стратегическите ракетни войски. За тази цел при стратегическите ракетни войски винаги се намира в готовност полк със стари ракети. Те имат готовност да нанесат ракетен удар три минути след като са видели на екрана нашето изстрелване. — Той замълча за миг. — А нима в Америка не е същото?

— Не, доколкото зная. Обаче нашите ракети се изстрелват от много по-голямо разстояние.

— Така е, но все пак за руснаците това съвсем не е лошо, както виждаш.

— Доколко надеждна е тази система?

Рамиус вдигна рамене.

— Не много. Проблемът се състои в това, доколко бдителен е личният състав и доколко е подготвен. По време на криза всички са нащрек и една такава система понякога може да действа успешно. И всеки път, когато системата работи добре, много бомби няма да се взривят на територията на Съветския съюз. Дори в някои случаи ще бъдат спасени поне сто хиляди граждани. Още сто хиляди роби ще се трудят, след като свърши войната — добави той, за да покаже презрението си към правителството на своята бивша родина. — А у вас в Америка имате ли нещо подобно?

— Не, доколкото ми е известно — призна Райън. Рамиус поклати глава.

— На нас ни дават такава заповед. Щом изстреляме ракетата, ние се гмуркаме на голяма дълбочина и се изтегляме с пределна скорост по права линия в кое да е направление.

— В момента се опитвам да си изясня дали проявява интерес съветското правителство към нашите изследвания в областта на СОИ.

— Шегуваш ли се? — Рамиус прихна да се смее. — Двадесет милиона руснаци загинаха по време на Втората световна война. Мислиш ли, че те искат да се повтори това? Уверявам те, че руснаците разбират това по-добре, отколкото вие американците. Ние получихме по-жестоки уроци и се научихме на много неща. Някой ден ще ти разкажа за моя роден град — той беше напълно унищожен. Да, ние научихме много неща и знаем как да защищаваме родината си.

Това е още нещо, което следва да се помни относно руснаците, напомни си Райън. Не става толкова въпрос, че имат неестествено дълга памет; те са преживели в своята история неща, които никой не би забравил. Да се очаква от руснаците, че ще забравят своите загуби през Втората световна война, това е все едно да искаме от евреите да забравят холокоста. Няма логика.

И тъй, преди малко повече от три години руснаците са провели крупни маневри с противоракетни средства срещу изстреляни от подводница балистични ракети. Радарната система прехванала и започнала да следи ракетите, но заради компютърното осигуряване претърпяла неуспех. Това е важно, но…

— А причината, поради която компютърът не действаше достатъчно добре?…

— Това е всичко, което зная. Известно ми е, че това изпитание се провеждаше честно.

— Какво имаш предвид? — попита Джак.

— Първоначалната заповед, която получихме, беше да изстреляме ракетата от предварително известна точка. Обаче тази заповед беше отменена в момента, когато подводницата напусна дока. Постъпи шифровано съобщение под печат „Само за командира, строго секретно“, подписано от помощника на министъра на отбраната. Според мен — полковник. Не помня името му. Да, заповед на министъра, но подписана от полковник. Той нареждаше изпитанието да бъде… как го наричате?

— Спонтанно.

— Не, не спонтанно. Истинското изпитание трябваше да се проведе неочаквано. Затова в съответствие със заповедта аз се отправих към друга точка и изстреляхме ракетата в друго време. При нас на борда се намираше един генерал от войските на ПВО и когато той узна за новата заповед, за малко не се побърка. Ужасно се разгневи, но що за изпитание ще бъде, ако няма елемент на изненада. Американските ракетоносци няма да ни се обадят по телефона, за да съобщят кога ще нанесат ракетния удар. Бойната готовност трябва да се поддържа постоянно — каза Рамиус в заключение.

 

 

— Ние не знаехме нищо за вашето пристигане — сухо забеляза генерал Покришкин.

Полковник Бондаренко се постара лицето му да остане безстрастно. Макар че имаше писмено разпореждане от министъра на отбраната и въпреки неговата принадлежност към друг род войска той имаше работа с генерал, притежаващ свои покровители в Централния комитет, и следваше да се отнесе към него с внимание. Но генералът също трябваше да бъде внимателен. Бондаренко беше облечен в своята най-добра, ушита по поръчка униформа, с няколко реда знаци за награди, в това число два ордена за храброст, проявена по време на бойни действия в Афганистан, и специалната значка, която се носи от офицери на Генералния щаб в Министерството на отбраната.

— Другарю генерал, съжалявам, че с неочакваното си идване ви обезпокоих, но изпълнявам заповед на министъра.

— Нищо страшно — отвърна Покришкин с широка усмивка и направи жест към сребърния поднос. — Желаете ли чай?

— Благодаря. С удоволствие.

Без да вика ординареца, генералът сам наля две чашки чай.

— Виждам, че имате орден „Червено знаме“. От Афганистан ли е?

— Да, другарю генерал. Бях там известно време.

— И за какво ви наградиха?

— Прикрепиха ме към едно подразделение от спецчастите в качеството на наблюдател. Ние преследвахме една група бандити. За съжаление те се оказаха по-хитри, отколкото си мислеше командирът на подразделението. Той допусна да попаднем в капан. Половината от личния състав загина или излезе от строя, включително командирът. — Получи си го, каза си наум Бондаренко. — Аз поех командването и извиках помощ. Бандитите съумяха да се изтеглят, преди да сме въвели подкрепленията, но на бойното поле оставиха осем трупа.

— Как така един специалист свързочник се оказа…

— Сам предложих. Имахме проблеми с тактическите свързочни системи и аз реших да изясня ситуацията лично. Поначало не съм строеви офицер, другарю генерал, но има неща, с които трябва да се запознаеш на практика. Това е още една причина за безпокойството, което възникна у мен за вашия обект. Тук сме в опасна близост до афганистанската граница и вашата служба за сигурност… не че е разхлабена, но е прекалено спокойна може би.

Покришкин кимна, съгласявайки се с изказаното мнение.

— Вие несъмнено сте забелязали, че охраната тук се носи от войските на КГБ. По-точно казано, те не са под моето командване, макар и да са ми подчинени. Що се отнася до ранно предупреждение за възможни нападения, аз имам уговорка с авиацията. Един мой съкурсник от „Фрунзе“ организира наблюдение от въздуха над целия район. Ако някой пожелае да се приближи до инсталацията откъм Афганистан, ще трябва да измине голямо разстояние и ние ще узнаем за опасността много преди да подходи към обекта.

Бондаренко изслуша генерала с одобрение. Не е важно с какво се занимаваше сега бившият летец — снабдител на учени или не, — но Покришкин не бе забравил за суровата действителност, както нерядко се случва с някои генерали.

— И така, Генадий Йосифович, какво конкретно ви интересува тук? — попита генералът. Сега, когато двамата офицери взаимно се убедиха във високия си професионализъм, атмосферата се подобри.

— Министърът иска оценка за ефективността и надеждността на вашата система.

— Вие разбирате ли от лазери? — попита Покришкин, повдигайки вежди.

— Запознат съм с приложната страна. Работих в групата на академик Горемикин, когато се разработваха лазерни линии за свръзка.

— Наистина ли? Ние също използваме такива линии.

— Не знаех за това.

— Да. Използваме ги на стражевите кули и чрез тях се осъществява връзка между лабораториите и цеховете. Това е много по-просто, отколкото да се опъват телефонни линии и гарантира срещу подслушване. Изобретението ви се оказа много полезно, Генадий Йосифович. Тогава, разбира се, сте запознат с предназначението на обекта.

— Да, другарю генерал. Напредвате ли към целта?

— След три дни ни предстоят решаващи изпитания на цялата система.

— Нима? — Бондаренко бе силно изненадан.

— Получихме разрешение за провеждането им едва вчера. Може би министерството не е било напълно информирано. Ще можете ли да останете и да присъствате на изпитанията?

— Нищо по-добро от това.

— Отлично. — Генерал Покришкин стана. — Да тръгваме. Ще ви запозная със своите вълшебници.

Небето беше лазурносиньо и тъй дълбоко, както изглежда, ако се изкачиш над половината атмосфера. Бондаренко с учудване забеляза, че генералът сам седна зад кормилото на автомобила УАЗ-469 — съветския еквивалент на джипа.

— Няма нужда да ме питате, полковник. Сам карам колата, защото тук при нас няма място за излишен персонал и освен това аз бях летец изтребител. Защо трябва да поверявам живота си на някое голобрадо момче, едва научило се да сменя скоростите. Харесват ли ви нашите пътища?

Никак. Бондаренко не успя да го каже, тъй като генералът се устреми надолу по планинския склон. Пътят беше едва пет метра широк, а отдясно, от страната на полковника, зееше отвесна пропаст.

— Само да видите, когато пътят е заледен — засмя се генералът. — Напоследък имаме късмет с времето. Миналата есен две седмици подред не спря да вали дъжд, което се случва твърде рядко в тоя район — изобщо мусоните изливат цялата си влага в Индия, затова зимата се оказа приятно суха и безоблачна. — Пътят стана равен и той смени предавката. От противоположната страна се зададе товарен автомобил и Бондаренко едва се сдържа да не примре от страх — колелата на джипа подскачаха по чакъла до самия край на бездната. Покришкин явно се забавляваше с него, но това следваше и да се очаква. Камионът профуча на по-малко от метър разстояние и генералът подкара отново колата по средата на асфалтовия път. Пред тях се появи нанагорнище и той отново превключи скоростите.

— На обекта дори няма място за свестен кабинет, поне за мен — забеляза Покришкин. — Предимство във всичко се дава на учените.

Сутринта, когато Бондаренко извършваше утринния си крос, той бе видял само една стражева кула в жилищния район, а сега, след като джипът изкатери последните метри от наклона, пред тях се откри целият обект „Ярка звезда“.

Наложи се да преминат през три контролно-пропускателни пункта и на всеки от тях генерал Покришкин спираше и си показваше пропуска.

— А стражевите кули? — попита Бондаренко.

— Часовите се сменят през двадесет и четири часа; трудно им е на чекистите. Наложи се да инсталираме електрически нагреватели на кулите. — Генералът се засмя. — И без това имаме предостатъчно електрическа енергия и се чудим какво да я правим. По-рано между двата реда заграждения се пускаха стражеви кучета, но трябваше да се откажем от тях. Преди две седмици няколко кучета премръзнаха до смърт. Аз и не разчитах прекалено на тях. Сега се движат само с патрулиращите. Останаха малко. Мисля съвсем да ги изчистя от обекта.

— Но…

— Имаме проблеми с изхранването им — обясни Покришкин. — Щом падне сняг, налага се да докарваме храна с хеликоптер. За да си гледат добре работата, на стражевите кучета им трябва месо. А вие разбирате как пада духът на хората, когато кучетата се изхранват с месо, докато за учените то не достига. Кучетата не си струват главоболията, които ни създават. Командирът на поделението от войските на КГБ е съгласен с мен. Той се опитва да издейства разрешение да се отървем от тях. Имаме прибори за нощно виждане на всички кули. С тяхна помощ ще забележим приближаващия се нарушител дълго време преди кучето да е усетило шум или мирис.

— Какъв е численият състав на охраната?

— Усилена стрелкова рота. Сто и шестнадесет войници и офицери под командването на подполковник. Постоянно носят охрана не по-малко от двадесет човека — на кръгло денонощие. Половината са тук, другите се намират на съседния връх. На този обект например има по двама души на всяка кула и още четирима в състава на групата, патрулираща из района. Освен това всяко КПП се охранява. Безопасността на обекта е осигурена, полковник. Цялата стрелкова рота е с тежко въоръжение. За да проверим боеготовността, през октомври миналата година проведохме учение: една група със специално предназначение се опита да щурмува обекта. По мнението на наблюдателите всички спецназовци „загинали“ още преди да са се добрали на четиристотин метра от външното заграждение. Един от тях между другото за малко наистина не пострада. Някакъв си червенобузест лейтенант на косъм се задържа да не се откачи от канарата. — Покришкин се обърна към Бондаренко. — Сега доволен ли сте?

— Да, другарю генерал. Извинете за излишната предпазливост — такъв ми е характерът.

— Вие не сте получили тези красиви лентички на униформата заради страхливост — одобрително се усмихна генералът. — Винаги съм готов да изслушам свежи идеи. Ако имате предложения, вратата ми всякога е отворена.

Бондаренко реши, че генерал Покришкин му харесва. Началникът на обекта „Ярка звезда“ се намираше далече от Москва и не се държеше като надут пуяк. Явно, за разлика от другите генерали той не виждаше в огледалото ореол около главата си, когато се бръснеше. Може би този обект действително се намираше в умели ръце. Филитов щеше да бъде доволен.

 

 

— Чувствам се като мишка, която вижда ястреб във висините — призна си Абдул.

— Тогава дръж се като мишка — отвърна Стрелеца спокойно — и стой в сянка!

Той вдигна глава и погледна летящия Ан-26. Самолетът се намираше на височина пет хиляди метра и ревът от турбините едва се долавяше. Жалко, помисли си Стрелеца, твърде недостижим е за стингъра. На някои ракетчици муджахидини им се бе удавало да свалят самолети от този тип, но на Стрелеца все не му вървеше досега. При точно попадение може да бъдат убити наведнъж четиридесет руснаци. Тези преоборудвани транспортни самолети се използваха за наблюдение на земната повърхност, което затрудняваше действията на афганистанските партизани.

Двамата мъже вече вървяха по тясната пътека, която се виеше по склона на друг планински връх, а слънчевите лъчи още не стигаха до тях, макар че почти цялата долина бе залята от ярката светлина, сияеща от безоблачното зимно небе. На брега на една малка река се виждаха развалините на селце, подлагано на масирани бомбени удари. По-рано, преди да започнат да прелитат бомбардировачи на голяма височина, тук живееха около двеста човека. Отчетливо се забелязваха неравни линии от ями, които се простираха на разстояние три километра. Фугасните бомби бяха шествали зловещо из дефилето и тези, които не бяха убити, заминаха за Пакистан, оставяйки след себе си само пустош. Не остана храна, която местните хора да споделят с борците за свобода, не остана дом, който да ги приюти, нито джамия, в която да се помолят. Някъде в дълбините на душата си Стрелеца се опитваше да разбере защо войната трябва да бъде толкова жестока. Едно е, когато хората воюват един срещу друг; в това се таеше чест и гордост, които можеха да се споделят с достоен противник. Но руснаците не воюваха по този начин. А ни наричат варвари.

Толкова много неща си бяха отишли безвъзвратно: това, което беше някога той, мечтите и надеждите за бъдещето, които по-рано лелееше, целият негов минал живот, който с времето чезнеше все по-далече и по-далече. Изглежда, той се сещаше за тях само насън, а когато се събуждаше, мечтите за мирен и спокоен живот се разнасяха като утринна мъгла. Ала дори и тези мечти сега избледняваха. Той все още можеше да види лицата на жена си, на дъщерята и на сина си, но тези образи започваха да приличат на снимки — плоски, безжизнени и жестоки спомени за времето, което няма да се върне. Но поне придаваха целеустременост на живота му. Когато у него се появяваше милост към жертвите му, когато се усъмнеше дали Аллах действително одобрява делата му, той можеше за миг да затвори очи и да си припомни защо виковете на умиращите руснаци му изглеждаха толкова приятни, колкото страстните стонове на жена му.

— Отдалечава се от нас — забеляза Абдул.

Стрелеца се обърна и погледна. Слънчевите лъчи се отразяваха от вертикалния стабилизатор на самолета, изчезващ зад далечните хребети. Дори и да се намираше на скалистия връх, Ан-26 пак щеше да бъде много високо. Руснаците съвсем не бяха глупаци. Те не се спускаха по-ниско, отколкото е необходимо. Ако той действително желаеше да свали един от тези самолети, щеше да се наложи да се приближи до летището… или може би да разработи нова тактика. Ето, това беше добра идея. Продължавайки да се движи по безкрайната камениста пътека, Стрелеца започна да обмисля подробностите.

 

 

— А ще работи ли всичко нормално? — попита Морозов.

— Това е и целта на изпитанието — да проверим дали всичко работи нормално — търпеливо обясни старшият инженер. Той си спомни за времето, когато сам бе млад и нетърпелив. Морозов имаше превъзходни заложби. Документите му от университета ясно го показваха. Син на заводски работник от Киев, с изключителния си ум и упорита работа той бе успял да постъпи в най-престижния университет на страната, който завърши тъй блестящо, че бе освободен от военна служба, едно доста необичайно събитие за човек без политически връзки.

— А това е ново оптическо покритие… — Морозов погледна огледалото от разстояние няколко сантиметра. Двамата инженери бяха в комбинезони, с маски на лицето и ръкавици на ръцете, за да не повредят отражателната повърхност на огледало номер четири.

— Както сам се досещате, това е един от елементите на изпитанието. — Старшият инженер се обърна. — Всичко е готово!

— Излизайте — каза един техник.

Те слязоха по стълбата, прикрепена към бетонния стълб, после преминаха през пространството, отделящо стълба от бетонния обръч, който обкръжаваше дупката.

— Доста е дълбоко — забеляза Морозов.

— Да, необходимо е да определим доколко ефективни са мерките, които взехме за елиминиране на вибрацията. — Това безпокоеше старшия инженер. Той чу шум, обърна се и видя, че началникът на обекта води в сградата, където се помещават лазерите, някакъв непознат. Още един гост от Москва, заключи той. Как изобщо ще успеем да свършим нещо, ако партийните бюрократи все ни стоят над главите?

— Ти срещал ли си се с генерал Покришкин? — попита той Морозов.

— Не. Що за човек е?

— Попадал съм и на по-лоши началници. Както и повечето хора той смята, че лазерите са най-важното. Урок номер едно, Борис Филипович: най-важното — това са огледалата. Огледалата и компютрите. Лазерите са безполезни, ако не успеем да фокусираме енергията им в определена точка в пространството.

След като изслуша урока, Морозов разбра каква именно част от проекта се намира под контрола на стария инженер, но младежът вече знаеше: успехът зависи от работата на цялата система. Само един лошо отрегулиран елемент щеше да превърне най-скъпо струващата апаратура в Съветския съюз в безполезна колекция от любопитни играчки.