Засега не бързаха. Докато членовете на екипажа настаняваха делегацията в салоните на самолета, полковник Фон Айк още веднъж хвърли поглед на предполетните инструкции. Електрозахранването на VC-137 щеше да бъде осигурено от един генератор — което щеше да позволи да се запалят двигателите на самолета много по-лесно, отколкото с бордовите системи. Той погледна часовника си и помисли, че би било добре, ако всичко премине по плана.

Райън тръгна към опашката на самолета, мина край обичайното си място, разположено малко по-напред от кабината на Ърни Алън в централната част, и зае едно кресло на последния ред в най-задния сектор на птицата. Тук почти всичко изглеждаше като в обикновен самолет, макар че креслата бяха по пет на ред вместо по шест. Това пространство прибираше излишъка от „видни личности“, за които нямаше място в предните салони. Джак си избра място от лявата страна, там, където креслата бяха по двойки, докато десетина пътници влязоха в салона и се втурнаха да седнат колкото се може по-напред — там, където, както ги бе посъветвал един от членовете на екипажа, полетът преминава по-гладко. Механикът щеше да седне от другата страна на пътеката, надясно от Райън, вместо в отреденото за екипажа отделение отпред. На Джак му се искаше тук да присъства още един член на екипажа, който би могъл да окаже помощ в случай на необходимост, но това прекалено щеше да бие на очи. На борда се намираше един съветски летец. Такава беше установената практика и не следваше да се отстъпва от нея. Цялата концепция се базираше на предпоставката, че всеки пасажер трябва да бъде напълно уверен: всичко преминава така, както следва.

В кабината първият пилот завършваше проверката на приборите и механизмите.

— Всички ли са на борда?

— Тъй вярно. Готови сме за затваряне на вратите.

— Обърнете внимание на индикаторната лампичка над служебния вход. С нея става нещо странно — каза Фон Айк, обръщайки се към бордовия инженер.

— Неизправност ли има? — попита съветският летец от подвижната седалка. Внезапното разхерметизиране по време на полета е проблем, който безпокои всички пилоти.

— Всеки път, когато проверяваме тази врата, констатираме, че всичко е наред. Най-вероятно прави бели релето на пулта за управление, но още не сме открили неизправността. Аз сам проверявах тази проклета врата — увери той руския летец. — Трябва да има нещо в електрическата схема.

— Готови за старт — чу се гласът на бордовия инженер.

— Добре. — Пилотът погледна през илюминатора, за да се убеди, че са откачили стълбите от самолета, докато летците си сложиха слушалките. — От дясната страна всичко е чисто.

— Отляво всичко е наред — разнесе се гласът на бордовия инженер.

— Пуск на първи двигател. — Бутоните натиснати, превключвателите завъртени и крайният ляв мотор започна да върти лопатките на своята турбина. Стрелките на приборите се отклониха и скоро се установи режим на празен ход. Сега, когато самолетът получи възможност да се снабдява сам с електроенергия, захранването от генератора се прекъсна.

— Пуск на четвърти двигател — каза пилотът. Той превключи микрофона си към системата, озвучаваща салоните. — Дами и господа, говори полковник Фон Айк. Включваме двигателите и след пет минути започваме рулиране. Притегнете коланите, умоляват се пушачите да потърпят още няколко минути.

Разположил се в креслото на задната редица, Райън беше готов да убие някого за цигара. Механикът го погледна и се усмихна. Да, той е достатъчно як, за да се справи с това, помисли си Джак. Главният сержант от ВВС навярно гонеше петдесетте, но приличаше на мъж, способен да преподава добри маниери на един краен защитник от Националната футболна лига. На ръцете си носеше кожени работни ръкавици, плътно притегнати към едрите китки.

— Готов ли сте? — попита Джак. Нямаше опасност от подслушване — шумът от двигателите бе отвратително силен.

— Веднага щом кажете, сър.

— Няма нужда да казвам. Вие сам ще видите.

— Хъм — измърмори Герасимов. — Още не сме пристигнали.

Товарният терминал беше затворен и неосветен — имаше светлина само в района около прожекторите на охраната.

— Да натисна ли клаксона? — попита шофьорът.

— Не си струва. Няма закъде да бързаме. Какво?… — Един охранител в униформа им махна да спрат. Те вече бяха минали през един контролно-пропускателен пункт. — А, ясно, американският самолет се готви да излети. Заради него трябва да е тази бъркотия.

Охранителят се приближи до прозореца на шофьора и поиска да покажат пропуски. Шофьорът небрежно посочи с ръка един от мъжете, седящ на задната седалка.

— Добър вечер, ефрейтор — измърмори Герасимов и показа служебната си карта. Младежът отдаде чест. — След няколко минути тук ще пристигне самолет — той е за мен. Изглежда, че движението се задържа заради американската делегация. Осигурена ли е тяхната безопасност?

— Тъй вярно, другарю председател. Задействана е цяла рота.

— Е, какво пък, и без това сме тук, защо да не направим една бърза проверка? Кой е командирът ви?

— Майор Зарубин, друг…

— Какво става тук, по дяволите? — Един лейтенант се приближи към колата. Той се спря до ефрейтора и веднага разгледа седящите вътре пътници.

— Лейтенант, къде е сега майор Зарубин?

— В кулата за управление на полетите, другарю председател. Оттам най-добре…

— Ни най-малко не се съмнявам. Свържете се с него по радиото и му съобщете, че съм решил да проверя външната верига на охраната, после ще мина през него да си кажа мнението. Карай — нареди той на шофьора. — Надясно.

— Кула за управление на полетите Шереметиево, тук е номер девет-седем-едно, моля разрешение за рулиране по писта номер две-пет — дясна — каза Фон Айк пред микрофона.

— Девет-седем-едно, разрешавам. Завийте наляво по главната писта за рулиране — едно. Направление на вятъра две-осем-едно, сила — четиридесет километра.

— Прието, край на връзката — отговори пилотът. — Добре, птичко, да тръгваме. — Вторият пилот увеличи газта и на четирите двигателя и самолетът потегли напред. По бетона пред него човек с две светещи палки без всякаква необходимост показваше посоката към пистата на рулиране, но руснаците изобщо считат, че всички се нуждаят от указания какво да правят. Фон Айк напусна площадката за паркиране и се отправи на юг по писта номер девет, после сви наляво. Неголямото колело при носа на самолета, направляващо неговото движение, леко заяждаше, както винаги, и самолетът се движеше бавно — но това не дразнеше полковника. Пистите за рулиране тук бяха толкова неравни, че винаги съществуваше възможност да се повреди нещо. Той не желаеше това да се случи именно днес. До края на главната писта оставаха повече от осемстотин метра и непрекъснатото люшкане и друсане можеха да предизвикат морска болест. Най-после Фон Айк свърна надясно по писта за рулиране номер пет.

— Изглежда, че всички часови охраняват бдително — забеляза Василий, когато пресякоха писта двадесет и пет. Шофьорът караше с изключени фарове и се придържаше към края на аеродрума. Един самолет рулираше за излитане и двамата — шофьорът и телохранителят — внимателно следяха тази опасност. Те не забелязаха как Герасимов извади ключа и сне белезниците от изумения арестант Филитов. След това председателят на КГБ измъкна изпод сакото си автоматичния пистолет.

— По дяволите, — там има автомобил — изруга полковник Фон Айк. — Как така се е озовал тук? Лайнарска история!

— Ще го заобиколим леко — забеляза вторият пилот. — Той е на края на пистата.

— Великолепно! — Пилотът сви отново надясно в края на пистата. — Гадни шофьори, правят си неделни разходки по летището.

— Една друга новина също няма да ви хареса, полковник — забеляза бордовият инженер, обръщайки се към пилота. — Над задната врата отново свети лампичката.

— Проклятие! — изруга Фон Айк по микрофона за вътрешна връзка, после го превключи към системата за озвучаване на салоните, но преди да заговори, той се постара да се овладее. — Механик, проверете задната врата.

— Започва — каза сержантът.

Райън откопча притегателния колан, измести се на един-два метра и се зае да наблюдава как сержантът поправя бравата на вратата.

— Някъде има късо съединение — каза бордовият инженер, който се намираше в пилотската кабина. — Току-що е угаснало осветлението в задния салон. Сработил е прекъсвачът и не може да се върне на мястото си.

— Да не би да се е повредил? — попита полковник Фон Айк.

— Аз имам резервен, мога да опитам с него — каза инженерът.

— Действайте. Ще съобщя на пътниците в задния салон защо нямат осветление. — Това беше лъжа, разбира се, но достатъчно убедителна, а тъй като всички седяха в креслата си, притегнати с колани, не беше никак лесно да се обърнат и да видят какво става в най-задната част на салона.

— Къде е председателят? — попита Ватутин лейтенанта.

— Той извършва проверка — а кой сте вие?

— Аз съм полковник Ватутин, а това е полковник Головко. Къде е тоя шибан председател, казвай, нещастен идиот!

От възмутения лейтенант полетяха слюнки, но най-накрая той посочи направлението.

— Извинявай, Василий — каза Герасимов. Телохранителят се обърна към своя председател и видя дулото на един пистолет. — Дай си оръжието.

— Но…

— Сега не е време за приказки. — Герасимов взе пистолета и го пъхна в джоба. После предаде на Василий белезниците. — Нека всеки от вас да си стегне едната ръка — през кормилото.

Шофьорът беше слисан, но двамата изпълниха нареждането на Герасимов. Василий заключи едната гривна на лявата си китка, промуши другата през волана и я зацепи на дясната ръка на шофьора. В това време Герасимов сне слушалката от радиотелефона и я сложи в джоба.

— Ключовете! — кресна Герасимов.

Шофьорът ги предаде със свободната си лява ръка. Най-близкият часови се намираше на сто метра, а самолетът само на двадесет. Председателят на Комитета за държавна сигурност сам си отвори вратата на автомобила — за първи път от много време.

— Полковник Филитов, моля да ме последвате.

Михаил Семьонович беше поразен не по-малко от останалите, но се подчини. Пред погледа на всички — поне на малцината, които си даваха труда да наблюдават обичайното излитане на американския самолет — Герасимов и Филитов тръгнаха към издигащата се над главите им опашка на „Боинга“, боядисана в червен, бял и син цвят. Като по команда над тях се отвори задната врата.

— Побързайте, момчета! — извика Райън и хвърли въжената стълба.

Старите крака на Филитов го предадоха. От вятъра и изпусканите газове от реактивните двигатели на VC-137 въжената стълба плющеше като знаме, развявано от бриза, и той въпреки помощта на Герасимов не можеше да стъпи с двата крака на стълбата.

— Господи, погледни! — показа с ръка Головко. — Газ!

Ватутин не произнесе нито една дума. Той натисна до края педала на газта и включи на дълги светлини.

— Неприятност — каза механикът, когато видя автомобила. Към тях също тичаше един мъж с автомат.

— Хайде, татенце — подканваше механикът стареца.

— По дяволите! — изруга Райън, изблъска сержанта и скочи долу. Височината беше голяма. Той се приземи лошо, като си навехна десния глезен и си разпра панталона на лявото коляно. Но превъзмогвайки острата болка, моментално скочи на крака. Той хвана Филитов за едната ръка, Герасимов го поде за другата и успяха да вдигнат стареца достатъчно високо, тъй че сержантът съумя да се наведе и да го издърпа в самолета. Герасимов се изкатери след него — подпомаган от Райън. Дойде ред и на Джак, но той се сблъска със същия проблем като Филитов. Неговото ляво коляно не можеше да се огъва, а когато се опита да се изкачи само с десния крак, той разбра, че дясното стъпало просто отказва да се движи. Той гръмко изруга — гласът му бе чут през воя на вятъра и рева на авиационните турбини — и се опита да се изкатери, прихващайки стъпалата на стълбата с ръце, но не сполучи и падна на бетонната настилка.

— Стой! Стой! — крещеше някой с автомат в ръка от разстояние три метра. Джак отправи поглед нагоре към отворената врата на самолета. — Тръгвайте! — извика той с всички сили. — Затворете тази шибана врата и излитайте!

Механикът нито за миг не се поколеба. Той протегна ръка, за да дръпне вратата, и Джак забеляза, че за броени секунди тя легна в херметичното гнездо. Вътре в самолета сержантът грабна слушалката за вътрешна връзка и съобщи на пилота, че задната врата е затворена по съответния начин.

— Кула, говори номер девет-седем-едно, пристъпваме към излитане. Край на връзката. — Полковник Фон Айк придвижи напред регулаторите и на четирите двигателя до краен предел.

Силата на изтръгващите се от соплата въздушни струи помете и четиримата — автоматчикът току-що бе успял да стигне до местопроизшествието — по ледената повърхност на пистата за излитане — и те се изпързаляха до нейния край. Лежейки по корем, Джак наблюдаваше как мигащата светлина върху горната част на стабилизатора се смаляваше, чезнейки в далечината. Последното нещо, което видя, беше святкането на устройството за заглушаване на инфрачервеното излъчване, защищаващо VC-137 от ракетите земя-въздух. Той за малко не се разсмя, когато бе изтъркалян по гръб и пред лицето му се мярна дулото на един пистолет.

— Здравей, Сергей — каза Райън на полковник Головко.

— Готови сме — чу по радиото Стрелеца. Той вдигна ракетния пистолет и изстреля сигналната ракета, която блесна точно над един от производствените корпуси на обекта.

После всичко се разрази едновременно. Вляво от него се намираха трима ракетчици със стингъри и след дълго очакване ракетите се устремиха към караулните кули или, по-точно, към електрическите радиатори вътре в тях. Двойките часови, стоящи на всяка от тях, едва успяха да се удивят при вида на сигналната ракета, озаряваща централната зона на обекта, и само един от шестимата забеляза носещия се към кулата език от жълт пламък, но, разбира се, не успя да отреагира. И трите ракети попаднаха точно в целта — те едва ли можеха да пропуснат една неподвижна цел — и във всеки отделен случай трикилограмовата бойна глава си изпълни задачата, така както се очакваше. Не минаха и пет минути от пускането на сигналната ракета, и трите караулни кули бяха унищожени, а с тях и картечниците, защитаващи лазерната инсталация.

Часовият, намиращ се точно срещу Стрелеца, загина веднага след това. Той нямаше никаква надежда да оцелее. Четиридесет автомата откриха огън едновременно и половината попаднаха в целта. Последваха залпове на минометите. Стрелеца коригираше техния огън по радиото. Мините падаха в района, в който според него се намираше казармата на охраната.

Гърмежите от стрелбата с автоматично оръжие не могат да се сбъркат с никои други. Полковник Бондаренко току-що бе стигнал до извода, че се е надишал достатъчно със студен планински въздух и че се е нагледал на красива, макар и ледено сурова природа, и вече се връщаше към дома си, когато чу един звук, който го накара да замре на място. Първо му се мярна мисълта, че някой от войниците на КГБ случайно е натиснал спусък, но това продължи по-малко от секунда. Той чу гръм над главата си, погледна нагоре и видя избухнала ракета. После се разнесе грохот на взривове, идващ от лазерната установка, и сякаш в главата му щракнаха някакъв превключвател — от един слисан човек той се превърна в професионален военен, който е нападнат. Казармата на ротата от КГБ се намираше на двеста метра от него и той по най-бързия начин се устреми натам.

Видя как падат мините над новия инструментален цех, разположен зад казармата. От разтворените врати на казармата изскачаха объркани войници и той трябваше да спре и вдигне ръце, за да избегне изстрели по себе си.

— Аз съм полковник Бондаренко. Къде е вашият офицер?

— Тук. — Един лейтенант излезе напред. — Какво… — Минометчиците бяха изправили своята грешка: следващата мина удари задната част на казармата. Взривът разтърси сградата.

— Следвайте ме — изкрещя Бондаренко. Той реши да изведе войниците от най-уязвимата цел. Наоколо се разнасяше трясък на автомати — съветски автомати. Полковникът веднага разбра, че не може да се определи по звука на автоматичните редове къде стрелят свои и къде — врагове. Чудесно, помисли си той.

— Съберете хората! — разпореди се Бондаренко.

— Какво става…

— Нападнаха ни, лейтенант! С колко човека разполагате?

Младият офицер се обърна и започна да брои. Бондаренко го направи много по-бързо. Четиридесет и един войници, всички въоръжени с автомати, но без тежко въоръжение и без радиостанции. Можеха да минат без едрокалибрени картечници, но радиостанциите бяха жизненонеобходими.

Кучетата, помисли си той неуместно, трябваше да запазят кучетата.

От тактическа гледна точка обстановката беше критична и Бондаренко знаеше, че тя може още повече да се влоши. Взривовете разтърсваха всичко наоколо.

— Лазерите, ние трябва… — измърмори лейтенантът, но полковникът го хвана за рамото.

— Можем да възстановим апаратурата — прекъсна го Бондаренко рязко, — но няма да успеем да възкресим учените. Трябва да си пробием път до жилищния блок и да го удържим, докато не получим подкрепление. Изпратете един добър сержант в ергенското общежитие — нека всички хора там незабавно да се прехвърлят в жилищния блок.

— Не, другарю полковник. Заповядано ми е да защитавам лазерната инсталация и аз съм длъжен…

— Аз ви заповядвам да съберете хората…

— Не! — изкрещя лейтенантът пронизително.

Бондаренко го събори на снега със силен удар, хвана автомата, сне предпазителя и пусна два реда в гърдите на лейтенанта. После веднага се обърна.

— Кой от вас е най-добрият сержант?

— Аз, другарю полковник — обади се един млад войник с треперещ глас.

— Казвам се полковник Бондаренко. Поемам командването на отбраната! — Думите на полковника бяха произнесени толкова твърдо, сякаш идеха от Всевишния. — Вземете четири човека и бегом отивате в ергенското общежитие. Там ще изкарате всички хора и ще ги отведете в жилищния блок на върха на хълма. И по-бързо! — Сержантът тутакси посочи четирима войници и заедно с тях се втурна да бяга. — Останалите — след мен! — Той ги поведе, а снегът все тъй обилно валеше. Нито Бондаренко, нито войниците имаха време да размишляват над това какво ги очаква. Не бяха успели да изминат и десет метра, когато угасна осветлението в целия обект.

При входа на лазерната инсталация стоеше една „газка“ с тежка картечница. Едва чул експлозиите, генерал Покришкин дотича от центъра за управление и бе смаян, когато видя как горяха остатъците от караулните кули. Командирът на охранителната рота от КГБ се устреми към него с колата си.

— Нападнаха ни — съобщи офицерът без всякаква необходимост.

— Съберете вашите войници — ето тук. — Покришкин се огледа и видя бягащи мъже. Те бяха облечени в съветски униформи, но генералът тутакси разбра, че това не са руски войници. Той се качи в каросерията на джипа и над главата на изумения офицер от КГБ насочи картечницата към тях. Натисна спусъка, но изстрели не последваха и той трябваше да издърпа затвора. Покришкин за втори път натисна спусъка и сега изпита удоволствието да види как трима афганистанци паднаха като подкосени. Командирът на охранителната рота нямаше нужда от по-нататъшни указания. Той извади радиостанцията и започна да дава заповеди. И веднага сражението се изроди и се превърна в бъркотия, както неминуемо трябваше да стане — и нападащите, и отбраняващите се бяха облечени в еднакви униформи и въоръжени с еднакви автомати. Но афганистанците бяха повече, отколкото руснаците.

Морозов и още няколко мъже изскочиха от общежитието веднага щом чуха тътнежите на експлозиите и изстрелите. По-голямата част от тях бяха изкарали военната си служба в армията, макар че самият той бе освободен от нея. Впрочем това не беше от особено значение — никой от тях нямаше представа какво следва да се направи. И изведнъж от тъмнината изтичаха петима войници. Те носеха униформи, а в ръцете си стискаха автомати.

— Бързо бягайте след нас! — каза сержантът. Внезапно отблизо се чуха изстрели на автоматично оръжие и двама войници паднаха — един загина, а вторият беше ранен, но той успя да се обърне и да пусне в тъмнината един дълъг ред. Там някъде, зад снежната завеса, се разнесе пронизителен писък, последван от викове. Морозов изтича вътре в сградата и каза на всички, които се намираха там, да бягат към изхода. Не стана нужда да бъдат убеждавани младите инженери.

— Нагоре, към върха на хълма — изкомандва сержантът. — Към жилищния блок. — Четиримата войници от КГБ, останали живи, поведоха инженерите, оглеждайки се наоколо в търсене на противник, но виждаха само проблясванията на изстрелите. Сега от всички страни летяха куршуми. Още един войник падна с предсмъртен стон, но сержантът успя да повали афганистанеца, който го бе убил. Когато последният инженер избяга от общежитието, сержантът и единственият останал жив войник вдигнаха автоматите на убитите и поведоха ранения си другар нагоре по планинския склон.

Това е прекалено голяма операция за осемдесет човека, със закъснение разбра Стрелеца. Твърде обширна територия трябваше да се обхване, имаше прекалено много сгради на нея, но наоколо живееха множество неверници и именно по тази причина той бе довел воините си тук. Пред очите му един от бойците взриви с противотанкова граната РПГ-7 някакъв автобус. Той се подпали, излезе от пътя и се затъркаля надолу по склона. Отвътре долетяха виковете на загиващите руснаци. Муджахидините нахлуха в сградите с взривни материали. Откривайки струговете, потънали в машинно масло, те заложиха зарядите под тях и успяха да избягат навън, преди да са загърмели взривовете и да е започнал пожарът. Стрелеца късно разбра в коя сграда се помещава казармата на охраната, сега това здание гореше и той поведе групата си, за да унищожи войниците, които вече бяха го напуснали. И закъсня. Една случайна мина прекъсна електрическия кабел, по който постъпваше енергия за осветлението на обекта, и сега хората му почти нищо не виждаха заради ослепителните проблясвания на собствените им автомати.

— Браво, сержант! — похвали полковник Бондаренко момчето. Той вече се бе разпоредил всички инженери да се качат на втория етаж. — Ще обкръжим този блок и ще го защитаваме. Ако се наложи да отстъпим, ще се изтеглим и ще заемем кръгова отбрана на първия етаж. Стените са от бетон. Ще издържат куршумите, а противотанковите гранати — това е друго нещо. Изпратете един човек вътре — нека да събере хората, преминали военна подготовка. Дайте им тези два автомата. Всеки път, когато някой от нашите хора излезе от строя, предавайте оръжието на някой, който умее да си служи с него. Аз сега ще дойда в сградата — може би там има все някой действащ телефон.

— В служебното помещение на първия етаж има радиотелефон — съобщи сержантът. — Тук има радиотелефони във всички сгради.

— Чудесно. Заемете кръгова отбрана, сержант. След две минути ще се върна. — Бондаренко се втурна към блока. Радиотелефонът висеше на стената и полковникът с облекчение забеляза, че апаратът е военен модел — захранван от собствена батерия. Бондаренко го откачи от куката и побягна навън.

Нападателите — кои ли са те? — помисли си той — бяха организирали лошо щурма на обекта. Първо, не успяха да унищожат казармата на охранителната рота преди началото на щурма; второ, не съумяха бързо да атакуват жилищния район на обекта. Сега нападащите се опитаха да изправят тази грешка, но се натъкнаха на отбранителна линия от граничари, залегнали в снега. Бондаренко знаеше, че това са само войници на КГБ, но те бяха преминали необходимата подготовка и разбираха, че тук, на планинския връх, няма място за отстъпление. Направи му добро впечатление младият сержант, който се оказа превъзходен командир. Момчето обикаляше около блока, сам не стреляше, но насърчаваше хората и им обясняваше какво трябва да правят. Полковникът включи радиостанцията.

— Внимание! Говори полковник Бондаренко, заместник-началникът на обекта „Ярка звезда“. Отблъскваме нападение, повтарям, „Ярка звезда“ отблъсква нападение. Моля всеки, който ме чува, да отговори незабавно.

— Генадий, говори Покришкин. Намирам се на лазерната установка. Ние се защитаваме в центъра за управление. Каква е ситуацията?

— Намирам се в жилищния блок. Всички граждански лица — тоест всички, които успяхме да съберем — се намират вътре на втория етаж. Вие поискахте ли подкрепление?

— Опитвам се да установя връзка. Можем да получим помощ само отвън. Ще издържите ли?

— Попитайте ме отново след двадесет минути, другарю генерал.

— Най-важното — спасете хората, полковник. Спасете моите хора — чу се викът на Покришкин.

— Ще се защитаваме до последен дъх, другарю генерал. Край на връзката. — Бондаренко закрепи на гърба си презрамките на радиостанцията и взе автомата. — Сержант!

— Заповядайте, другарю полковник. — Пред него изникна фигурата на младия сержант. — Засега ле ни атакуват. Правят опити тук и там…

— Опипват за слабите места. — Бондаренко отново се отпусна на колене. Навсякъде, изглеждаше, свистяха куршуми, но огънят още не беше концентриран. Над главите им се разбиваха прозорци и стъклата падаха надолу. Куршумите удряха в стените от армиран железобетон и отломките се разпръскваха над тях. — Разположете се в противоположния ъгъл. Вие ще възглавявате отбраната на северната и източната стена на сградата. Аз ще защитавам останалите две. Заповядайте на хората си да водят само прицелен огън…

— Вече дадох заповед, другарю полковник.

— Отлично. — Бондаренко потупа сержанта по рамото. — Не отстъпвайте от заетата позиция, докато не ви принудят, но предварително трябва да ми съобщите. Хората в тази сграда са безценни. Те трябва да оцелеят на всяка цена. Вървете! — Полковникът наблюдаваше отдалечаващия се с прибежки сержант. Може би и в КГБ умеят нелошо да подготвят войниците, помисли си той. Бондаренко се обърна и изтича до ъгъла на сградата.

Сега той разполагаше с двадесет — не вече само с осемнадесет — войници. В маскировъчното облекло те бяха почти невидими. Бондаренко, приведен под тежестта на радиостанцията, премина бегом от войник на войник, като ги разреди и настани в удобни позиции, обяснявайки, че трябва да пестят патроните. Той едва бе успял да обходи западната страна, когато от тъмнината се изтръгна хор от човешки гласове.

— Атакуват ни! — извика един млад войник.

— Да не се стреля! — ревна полковникът.

Бягащите фигури се появиха тъй неочаквано, сякаш с махване на магическа пръчка. До един момент в зрителното поле нямаше нищо освен сипещ се на парцали едър сняг — и изведнъж в следващия миг от тъмнината се втурна верига от хора, стрелящи със своите „калашници“. Полковникът им позволи да се приближат на петдесет метра.

— Огън! — В следващата секунда десетина бягащи мъже се строполиха на земята като подкосени. Останалите се заколебаха, спряха и отстъпиха, оставяйки още два трупа. От противоположната страна на блока също се чуха автоматични откоси. Бондаренко го тормозеше мисълта дали сержантът ще съумее да отблъсне атаката, но обстановката там не беше под негов контрол. Наоколо се чуха стонове — неговите войници също понасяха загуби. Обхождайки отбраняващите се, той забеляза, че един от бойците изобщо не издава никакъв звук. Сега му оставаха само петнадесет човека.

Самолетът уверено набираше височина. На около един метър зад полковник Фон Айк на подвижната седалка се бе разположил руският летец. Сега той хвърли един случаен поглед върху таблото с електроприборите.

— Какво става с електрозахранването? — попита пилотът с леко раздразнение.

— Нямаме никакви проблеми със захранването на двигателите. Хидравликата също е наред. По всяка вероятност е станало нещо с осветлението — отговори бордовият инженер, изключвайки незабелязано ходовите светлини на опашката и крилата.

— Е, какво пък… — Контролните табла бяха, разбира се, осветени и нямаше нужда от допълнително осветление за летателния екипаж. — Добре, ще ги оправим в Шенън.

— Полковник — чу се гласът на механика в слушалките на пилота.

— Говорете — каза инженерът, след като се увери, че слушалките на руския пилот са включени на друг канал. — Карайте, сержант.

— Нашите двама… нашите двама нови пасажери пристигнаха, сър, но господин Райън остана на аеродрума.

— Повторете — каза Фон Айк.

— Той ни заповяда да излетим. Към него връхлетяха двама души с пистолети, сър, те… той ми заповяда да затворя вратата и да се измитаме, сър — повтори механикът.

— Добре — въздъхна пилотът. — Какво става там, най-отзад?

— Настаних ги на последната редица. Не мисля, че някой им е обърнал внимание при този шум от двигателите.

— Добре. Нека да остане така.

— Слушам. Казах на Фреди да заведе пасажерите в носовия салон. Кенефът при опашката не бачка, сър.

— Съжалявам — забеляза пилотът, — кажи им да вървят отпред, ако им се приходи.

— Разбрано, полковник.

— Седемдесет и пет минути — съобщи щурманът.

Господи, Райън. Дано не се случи нещо лошо, помисли пилотът.

— Трябваше да ви застрелям на място! — измърмори Головко.

Те седяха в колата на председателя на КГБ. Райън видя, че се намира в обкръжението на четирима разярени офицери от това ведомство. Най-вбесен от всички видимо беше този, който се намираше на предната седалка. Това е телохранителят на Герасимов, помисли си Райън, този, който е бил непрекъснато в компанията на председателя. Той изглеждаше необикновено силен физически и Райън беше доволен, че облегалката на креслото го отделя от телохранителя. Впрочем Джак имаше по-непосредствени проблеми. Той погледна Головко и реши, че трябва да се опита да го успокои.

— В този случай, Сергей, ще се разрази един невероятен международен скандал — спокойно каза Джак. Разговорите, които последваха, се водеха на руски. Той не разбираше за какво става дума, но тяхното емоционално съдържание беше красноречиво. Те просто не знаеха какво да предприемат. Това напълно устройваше Райън.

Кларк вървеше по една улица, на три пресечки от пристанището, когато най-после ги видя. Беше дванадесет часът без петнадесет минути. Слава богу, точно навреме, помисли си Кларк. В този район на града имаше ресторанти и за негово изумление дискотеки. Когато ги забеляза, те тъкмо излизаха от една дискотека. Две жени, облечени, както му бяха казали, и един мъж. Телохранителят. Само един, както се казваше в заповедта. Кларк беше приятно изненадан, че засега всичко вървеше в съответствие с плана. Той наброи на улицата десетки минувачи, някои от тях вървяха на групи и гръмко разговаряха, други се разхождаха спокойно по двойки, а мнозина залитаха от преливане. Днес е петъчна вечер и именно това правят хората по цял свят, помисли си Кларк. Той не изпускаше от поглед тримата, които го интересуваха, и постепенно се приближаваше към тях.

Телохранителят беше един истински професионалист. Той вървеше отдясно на жените и дясната му ръка през всичкото време беше свободна. Лекичко ги изпреварваше, но очите му непрестанно шареха наоколо. Кларк си оправи шала на врата и пъхна ръка в джоба, хващайки дръжката на пистолета. След като се увери, че с оръжието всичко е наред, той ускори крачка, за да ги настигне. Това не беше трудно. Жените се приближаваха до пресечката и вървяха, без да бързат. По-възрастната разглеждаше, както се стори на Кларк, града с интерес. Околните сгради изглеждаха стари, но в действителност не беше така. Втората световна война бе профучала през Талин на две помитащи вълни, оставяйки след себе си пустиня от обгорени камъни. Но този, който е имал право да взема решения, се разпоредил да се възстанови градът точно такъв, какъвто е бил по-рано. Затова той никак не приличаше на руските градове, които Кларк бе посетил. Той напомняше на Кларк Германия, макар че не му беше ясно защо. Това беше последната негова мисъл, нямаща пряко отношение към задачата тази вечер. Сега, намирайки се на десет метра от тях, той изглеждаше най-обикновен минувач, връщащ се към своя дом в студената февруарска нощ — с наведено лице, за да се скрие от пронизващия го вятър, и нахлупена на главата кожена шапка. Вече долавяше гласовете им — говореха на руски. Време е.

— Рускини ли сте? — попита удивено Кларк с акцента на московчанин. — Нима градът не е населен само от високомерните естонци?

— Това е един старинен и прекрасен град — упрекна го по-възрастната жена — и местните хора трябва да се уважават.

А сега се хващай за работа… каза си Кларк. Той вървеше със заплитащите се крачки на пиян човек.

— Извинете ме, госпожо. Желая ви приятна вечер — каза той, преминавайки край тях. Заобиколи жените и се сблъска с телохранителя. — Извинете, другарю… — Телохранителят си вдигна главата и видя дулото на един пистолет до самото си лице. — Обърнете се наляво и вървете право към тази уличка. Дръжте си ръцете тъй, че да мога да ги виждам, другарю.

Горкият негодник е толкова слисан, че почти ми идва да се засмея, помисли си Кларк и тутакси си припомни, че пред него стои превъзходно подготвен агент на КГБ с пистолет в джоба. Той сграбчи мъжа за яката на врата, държейки пистолета, насочен право срещу лицето му.

— Майко… — промълви Катя с тревога.

— Мълчи. Мълчи и прави това, което ти каже този човек.

— Но…

— Марш към стената — изкомандва Кларк. Той не откъсваше пистолета от челото на телохранителя, после смени ръцете и нанесе силен къс удар с дясната ръка по врата на телохранителя. Губещият съзнание мъж падна на колене и Кларк моментално сложи белезници на китките му. След това му запуши устата, завърза краката и го издърпа до най-тъмния ъгъл на тясната уличка.

— А сега, дами, моля ви да дойдете с мен…

— Какво става тук? — попита Катя.

— Не знам — призна майка й. — Баща ти ми каза да…

— Госпожице, баща ви реши да посети Америка и изрази желание вие и майка ви да се присъедините към него — каза Кларк на безупречен руски език.

Катя не отговори. В уличката цареше полумрак и все пак Кларк забеляза, че лицето на Катя стана бледо като восък. Майката изглеждаше само мъничко по-добре.

— Но това е предателство — рече най-сетне момичето. — Не мога да повярвам…

— Той ми каза… той ми каза, че трябва безпрекословно да се подчиним на този човек — прошепна Мария. — Катя, длъжни сме.

— Но…

— Катя — прекъсна я майка й. — Помисли какво ще се случи с тебе, ако баща ти се озове в Америка, а ти останеш тук. Какво ще стане с приятелите ти? Какво ще стане с теб? Те ще те използват, за да го накарат да се върне, ще видиш, ще направят всичко възможно, Катюша…

— Е, да тръгваме! — Кларк взе двете жени под ръка.

— А той? — Катя посочи лежащия телохранител.

— С него всичко е наред. Ние не убиваме хора. Това би се отразило зле на нашата работа.

Кларк ги изведе на улицата и те завиха наляво към пристанището.

Майорът бе разделил хората си на две групи. По-малката залагаше взривни заряди навсякъде, където считаше за нужно — дали в постаментите на огледалата, или в самите лазери, нямаше значение. Основната група унищожи почти всички войници от КГБ, които се опитаха да контраатакуват, и сега обкръжаваше командния бункер. Всъщност това не беше бункер, но проектантът явно е считал, че контролният център на обекта трябва да бъде защитим не по-лошо от космодрума в Байконур, не е изключено да е предполагал, че по планинския масив, където е разгърната „Ярка звезда“, могат да нанесат ядрен удар. Впрочем най-вероятно: изглежда, някой бе решил, че подобна структура е в съответствие с правилниците. В резултат на това сградата беше укрепена с яки железобетонни стени с дебелина един метър. Муджахидините от групата на майора бяха убили командира на охранителната рота от КГБ и пленили колата му с установената на нея едрокалибрена картечница и сега заливаха с огън стените на бункера. В действителност никой не използваше амбразурите за наблюдение и въпреки това от дълго време картечните откоси биеха през дебелите стъкла на отворите и се сипеха като градушка по монтираните в залата компютри и прибори за управление.

Генерал Покришкин, който се намираше в центъра за управление, бе принуден да поеме командването на отбраната след гибелта на ротния командир. Той разполагаше с около тридесет войници от охранителната рота на КГБ, въоръжени само с леко стрелково оръжие и незначително количество боеприпаси, което имаха при себе си, когато започна щурмът. Покришкин възложи на един лейтенант да ръководи отбраната, а самият той се опита да извика по радиото подкрепление.

— Ще трябва да изчакате един час — каза полковият командир. — Колите вече излизат.

— Гледайте да пристигнат колкото се може по-скоро — крещеше генерал Покришкин по телефона. — Хората ми загиват! — Той бе помислил за вертолети, но при такова време това щеше да бъде безполезно. Вертолетният десант щеше да бъде не просто една рискована операция, а направо самоубийство. Покришкин остави радиостанцията и взе автомата си. Той чуваше грохота, който долиташе отвън. Цялото оборудване на обекта се рушеше. Впрочем това можеше да се преживее. Колкото и огромни да бяха загубите, най-главното сега беше да се запазят хората. Почти една трета от инженерите се намираха с него в бункера. Те завършваха едно проточило се съвещание, когато започна атаката. Ако не се бе случило така, много от тях нямаше да са тук, а щяха да работят навън по оборудването. Тук поне имаха някакъв шанс да оцелеят.

От външната страна на бетонния бункер майорът все още се опитваше да разбере какво става. Той никак не очакваше да се натъкне на такова съоръжение. Противотанковите гранати РПГ само къртеха отломъци от бетонна плоча, а да се уцелят тесните амбразури с гранатомет, беше практически невъзможно. С помощта на трасиращи куршуми картечните редове проникваха през амбразурите, но това не можеше да окаже никакво въздействие върху защитниците.

Трябва да се намери слабото място, помисли си той. Следва да се обмисли всичко внимателно, без да се бърза. Майорът заповяда на хората си да водят непрекъснат огън срещу бункера, а самият той тръгна на обиколка около него. Колкото и равномерно да бяха разпределили въоръжението си отбраняващите се, подобни укрепления не можеха да нямат ахилесова пета, уязвимо място… Трябваше само да се открие.

— Какво става? — изпищя един познат глас по радиостанцията.

— Убихме петдесетина може би. Останалите се скриха в бункера и сега се стремим да пробием отбраната. А коя е вашата цел?

— Жилищният блок — отговори Стрелеца. По радиостанцията се долавяха тътнежите на битката. — Скоро ще сломим съпротивата и ще нахлуем вътре.

— След тридесет минути трябва да напуснем обекта, приятелю — напомни майорът.

— Знам. — Радиостанцията замълча.

Стрелеца е добър човек и храбър воин, помисли си майорът, оглеждайки северната страна на бункера, и само с едноседмична военна подготовка той щеше да воюва много по-ефективно. Само една седмица, за да систематизира знанията, които вече е натрупал… и да избегне грешките, заради които други са проливали кръв.

Ето слабото място. Това е ахилесовата пета.

Последните мини се взривиха на покрива на жилищната сграда. Бондаренко наблюдаваше това с усмивка. Най-после противникът бе извършил истинска глупост. Осемдесет и две милиметровите мини изобщо не можеха да пробият бетонната плоча на покрива, но ако противникът бе обстрелвал кръговата отбрана около блока, полковникът щеше да загуби много свои войници. Сега той разполагаше само с десет бойци, при това двама бяха ранени. Автоматите на загиналите бяха вече предадени вътре в зданието и инженерите водеха огън от прозорците на втория етаж. Бондаренко преброи двадесет вражески трупа и нападателите — афганистанци, сега той не се съмняваше в това — се сковаха в нерешителност извън пределите на видимостта. Не знаеха какво да предприемат по-нататък. За първи път Бондаренко разбра, че могат да оцелеят и да отблъснат щурма. Току-що генералът му бе съобщил, че мотострелковият полк е напуснал Нурек, и макар че полковникът с ужас си представи как ще гинат бойните машини на пехотата по засипаните със сняг планински пътища, загубата на няколко взвода беше нищожна в сравнение с цената на колективния ум и опит, събрани при строителството на този обект, който сега той защитаваше.

Автоматичният огън стихна, доста рядко се чуваха откоси — противникът решаваше какво да прави по-нататък. Ако Бондаренко имаше повече хора, сега той щеше да предприеме контраатака с цел да изкара противника от равновесие, но при създалото се положение бе принуден да остане на отбранителния рубеж. Нямаше право да рискува, особено сега, когато му оставаше на разположение само едно отделение за защитата на двете страни от жилищния блок.

Не е ли време да отстъпя? Колкото по-дълго ги задържим извън сградата, толкова по-добре, и все пак не е ли сега най-добрият момент за изтегляне? Бондаренко започна да се колебае. Вътре в сградата войниците му щяха да бъдат по-добре защитени, но тогава щеше да загуби контрола си над тях, нямаше да е в състояние да управлява действията им, защото вътрешните стени щяха да отделят войниците един от друг. А и ако отстъпеха вътре в сградата и преминеха на по-горния етаж, афганистанските сапьори щяха да получат възможност да взривят зданието и да разрушат втория етаж — не, това беше една крачка, продиктувана от отчаянието. Бондаренко се вслушваше в шумовете на изстрелите, стоновете на ранените и умиращи хора и все не можеше да вземе решение.

На двеста метра от отбраняващите се Стрелеца също се канеше да вземе решение. Направил погрешен извод, че големите загуби, които понесе от тази страна на блока, означават, че именно тук са съсредоточени основните сили на защитниците, той прехвърли остатъка от бойците си от другата страна. Затова му бяха нужни пет минути и докато се извършваше тази маневра, останалите муджахидини водеха непрекъснат огън по руската позиция. Хората на Стрелеца бяха свършили мините и гранатите, които изстрелваха от гранатомети, и освен автоматите им оставаха само няколко ръчни гранати и шест подривни заряда. Наоколо горяха пожари, чиито пламъци се извисяваха като оранжеви езици в тъмната нощ, разтопявайки падащия сняг. Стрелеца чуваше стоновете на своите ранени воини, докато събираше в ударен юмрук петдесетте човека, които му бяха останали. Той сне предпазителя на своя АК-47 и си спомни за първите трима руснаци, които бе застрелял с него.

Бондаренко рязко обърна глава, когато чу гласове, долитащи от противоположната страна на сградата. И изведнъж реши да направи това, което считаше за правилно: „Всички в блока! Бързо!“ Двама от десетте оставащи войници бяха ранени и всеки от тях имаше нужда от помощ. Изтеглянето им отне малко повече от една минута, а нощната тишина не преставаше да се къса от тракането на автоматите. Бондаренко взе със себе си петима и побягна с тях по централния коридор на първия етаж. След няколко мига те изскочиха от противоположната страна на зданието.

Полковникът не успя да разбере дали се бе удало на афганистанците да пробият отбранителната линия — той отново трябваше да се въздържи от стрелба, защото и двете страни бяха еднакво уязвими. После един от бягащите към сградата откри огън, полковникът коленичи и го повали с една поредица от пет куршума. Изведнъж се появиха и други и тъкмо когато се канеше да натисне спусъка, Бондаренко чу виковете:

— Свои! Свои! — Полковникът преброи осем човека. Последният беше сержантът — ранен в двата крака.

— Те са прекалено много, не можахме…

— Всички вътре — извика полковникът. — Можете ли да се сражавате?

— Да, по дяволите! — Двамата се огледаха. Не можеха да се отбраняват, стреляйки от отделни стаи. Налагаше се да водят огън в коридорите и по стълбището.

— Подкреплението е вече на път. От Нурек насам се движи цял полк. Нужно е само да издържим до неговото пристигане — съобщи полковникът. Той не им каза колко време ще бъде необходимо за това. Но за войниците това беше първата добра вест от половин час насам. По стълбата се спуснаха двама цивилни. В ръцете си държаха автомати.

— Нужна ли е помощ? — попита Морозов. Той не бе карал военна служба и току-що бе разбрал, че не е кой знае каква философия да си служиш с оръжие.

— Как са нещата горе? — попита Бондаренко.

— Убиха ръководителя на моя сектор. Взех от него този автомат. Има много ранени, а останалите са изплашени, както и аз.

— Останете при сержанта — разпореди се полковникът. — Горе главата, другарю инженер, ще устоим и на това изпитание. Помощта пристига.

— Дано побързат. — Морозов помогна на ранения сержант да стане — той беше още по-млад от инженера — и тръгнаха към края на коридора.

— Слизайте по стълбата. Внимателно — предупреди ги Кларк. — В края на стълбата има напречна дъска. Можете да застанете на нея.

Мария с отвращение погледна слузестата стълба, но се подчини и започна да се спуска, движейки се като в сън. След нея тръгна дъщеря й. Кларк задмина двете жени и скочи в лодката. Той отвърза въжето и придвижи лодката с помощта на ръцете си към мястото, където двете жени го чакаха. От напречната дъска до лодката оставаше един метър.

— Една по една. Катя, вие сте първа. Спускайте се бавно и аз ще подхвана. — Момичето започна да се спуска бавно надолу, но от страх и неувереност коленете й се разтрепериха. Кларк я хвана за глезените и я придърпа към себе си. Тя се стовари в лодката тъй изящно, колкото чувал с картофи. Последва я Мария — точно както Кларк я бе инструктирал, — но Катя, опитвайки се да помогне на майка си, отблъсна лодката от кея. Ръцете на Мария се подхлъзнаха и тя с писък цопна във водата.

— Кой е там? — чу се вик откъм брега.

Кларк не обърна внимание на вика, хвана пляскащата жена за ръката и я издърпа в лодката. Мария зъзнеше от студ, но сега той не можеше с нищо да й помогне. Кларк включи електрическия мотор и насочи лодката към изхода на пристанището. По кея затропаха стъпките на бягащ човек.

— Стой! — разнесе се нечий вик. Кларк се досети, че това навярно е някое ченге. Той се обърна и видя светлината на джобно фенерче. Слабият лъч не достигаше до лодката, но осветяваше килватерната диря отзад. Кларк вдигна радиостанцията.

— Чичо Джо, говори Уили. Връщаме се. Слънцето залезе.

— Възможно е да са ги забелязали — съобщи офицерът-свързочник на капитана.

— Само това ни липсваше! — Манкузо излезе напред. — Гудман, завой надясно, курс нула-осем-пет. Движете се към брега със скорост десет възела.

— Сонар вика Мостик. Контакт на пеленг две-девет-шест. Дизелов двигател — чу се гласът на Джоунс. — Два винта.

— Навярно патрулна фрегата на КГБ, най-вероятно тип „Гриша“ — забеляза Рамиус. — Обичайно патрулиране.

Манкузо не каза нищо, само даде знак на групата за водене на огъня. Те следваше да изчислят координатите на целта, отправяща се към открито море, докато „Далас“ пое курс към брега на перископна дълбочина с издигната над водата антена.

— Внимание, девет-седем-едно, говори центърът за управление на полетите Великие Луки. Завийте надясно на нов курс — едно-нула-четири — съобщи един руски глас в слушалките на полковник Фон Айк. Пилотът натисна превключвателя на пулта за управление.

— Повторете, Луки. Лошо ви чувам.

— Девет-седем-един, има нареждане да завиете надясно на нов курс едно-нула-четири и да се върнете в Москва.

— А, разбрано, благодаря, Луки, но ние не сме съгласни. Продължаваме полета по курса две-осем-шест съгласно плана. Край на връзката.

— Девет-седем-един, нареждам незабавно да се върнете в Москва! — настоя авиодиспечерът.

— Разбрано. Благодаря. Край на връзката. — Фон Айк погледна автопилота, за да се увери, че самолетът запазва зададения курс, и продължи наблюдението. Винаги съществуваше вероятност да се появят други самолети.

— Но вие не правите завой за връщане — каза руският летец по системата за вътрешна връзка.

— Не, разбира се. — Фон Айк го погледна. — Доколкото знам, нищо не сме забравили в Москва.

— Но вие получихте заповед…

— Момчето ми, аз командвам този самолет и моята заповед е да летим за Шенън.

— Но… — Руснакът откопча колана и започна да става.

— Седнете — изкомандва пилотът рязко. — Никой не смее да излиза от кабината без мое разрешение, господине. Вие сте гост на моя самолет и сте абсолютно задължен да правите това, което ви казвам. — По дяволите, помисли Фон Айк, всичко трябваше да премине по-гладко. Той даде знак на инженера, който завъртя друг превключвател. Сега угасна осветлението във всички салони на боинга. От този момент VC-137 започна да се движи без всякакви светлини. Пилотът отново включи радиопредавателя.

— Луки, тук е девет-седем-един. Имаме неизправности в електрическата мрежа. Не мога да направя резки промени на курса, докато не отстраним повредата. Как ме чувате? Приемам.

— Какъв е проблемът? — попита авиодиспечерът.

Полковникът не знаеше какви указания са дадени на диспечера, затова пусна следващата поредица от лъжи.

— Луки, самите ние още не знаем. Неочаквано се изключи осветлението. Пълно затъмнение. Сега летим без всякакви светлини. Леко съм обезпокоен и затова ви моля да не ме разсейвате. — Това изявление му спечели две минути мълчание, през които самолетът измина тридесет и два километра.

— Девет-седем-едно, съобщих в Москва за вашите затруднения. Те ви съветват незабавно да се върнете. Подготвя се писта за аварийно приземяване — каза авиодиспечерът.

— Разбрано. Благодаря, Луки, но не мога да поема риска да променя курса в дадения момент. Надявам се, че ме разбирате. Работим за отстраняването на повредата. Останете на връзка. Ще ви държим в течение. — Полковник Фон Айк погледна часовника на пулта за управление. Още тридесет минути до крайбрежието.

— Какво? — попита майор Зарудин. — Кой се е качил на американския самолет?

— Председателят Герасимов и арестуваният вражески шпионин — отговори Ватутин.

— Герасимов се е качил на американски самолет ли? Вие твърдите, че председателят на КГБ е изменил на родината и отлита с американски самолет! — Майор Зарудин, началникът на службата за безопасност на аерогарата, пое решаването на проблема под свой контрол така, както е предписано в правилниците. Влизайки в кабинета си, той завари там двама полковници, един подполковник, шофьор и някакъв си американец — и чу най-безумната история, която изобщо е слушал. — Трябва да поискам указания.

— Аз съм по-старши от вас по звание — рече Головко.

— Но не сте по-старши от моя началник — напомни Зарудин, протягайки ръка към телефона. Той успя да убеди авиодиспечерите да се опитат да върнат американския самолет в Москва, но пилотът отказа, както следваше и да се очаква.

Райън седеше напълно неподвижен, едва-едва дишаше и даже не мърдаше глава. Той си каза, че докато те не загубят самообладание, нищо сериозно не го заплашва. Головко беше прекалено умен, за да извърши някоя глупост. Той знаеше кой е Райън и разбираше какво може да се случи, ако един акредитиран дипломат от американската делегация получи даже драскотина. Джак, разбира се, бе получил драскотина — и то не една. Глезенът ужасно го болеше, а от коляното му се стичаше кръв, но всички тези увреждания той си бе причинил сам. Головко, който седеше на метър и половина от него, не откъсваше от Райън разярения си поглед. Джак не му отговори със същото. Той сподави страха си и се стремеше да изглежда толкова безобиден, колкото беше в настоящия момент.

— Къде е семейството му? — попита Ватутин.

— Жена му и дъщерята вчера излетяха за Талин — отговори неубедително Василий. — Искали да видят някои приятели…

Времето привършваше за всички. На Бондаренко и хората му оставаха по-малко от половин пълнител патрони на човек. Още двама бяха загинали, когато в сградата хвърлиха гранати. Пред очите на полковника един редник се хвърли към една от тях, закри я с тялото си, но спаси с това живота на своите другари. Кръвта на момчето покри плочките на пода като боя. На входа се търкаляха шестима мъртви афганистанци. Прилича на битката при Сталинград, помисли си Бондаренко. Още никой не е надминал руските войници в ръкопашните схватки. Къде ли е стигнал мотопехотният полк? Един час — това е просто едно късче от времето: половината от продължителността на един филм… една телевизионна програма, разходка под нощните звезди. Да, това е толкова кратко време, стига само да не стрелят по теб. Тогава всяка секунда се проточва пред очите ти, стрелките на часовника сякаш заспиват върху циферблата, и единственото нещо, което се впуска напред с бесен галоп, е сърцето. Всъщност това бе едва вторият бой за полковника. След първия го бяха наградили, но той не знаеше какво ще се случи след втория — може би щяха да го погребат. Обаче Бондаренко не можеше да допусне това, нямаше право. На горните етажи над него се намираха няколко стотици хора — инженери, учени, жените им, децата им, — чиято съдба зависеше от неговата способност да издържи по-малко от час, до момента на пристигането на подкрепления.

Вървете си, помисли си той за афганистанците. Нима мислите, че по собствена воля сме отишли в оная купчина от камъни и чукари, която вие наричате ваша страна. Ако толкова ви се иска да се разправите с тези, които носят отговорността за това, защо не тръгнете към Москва? Но на практика никога не става така, нали? Политиците никога не идват достатъчно близко, за да видят какви злини са сторили. Те никога не са знаели какво са направили в миналото, а сега държат спусъците на ракетите с ядрени бойни глави. Тези негодници могат да убият милиони. И въпреки това не им достига мъжество да видят със собствените си очи целия ужас на това, което става на класическото бойно поле.

Е, що за глупави мисли ти идват в главата в толкова неподходящо време — изруга се той.

Той бе претърпял неуспех. Неговите хора му бяха поверили командването, а той не съумя да оправдае доверието им, обвиняваше се Стрелеца. Огледа се наоколо, видя мъртвите тела и всяко от тях сякаш го гледаше с укорителен поглед. Той можеше да убива врагове с ръцете си, можеше да сваля самолети, летящи на небето, но така и не се научи да води в бой големи групи от хора. Не беше ли то проклятие от Аллаха за това, че е измъчвал руски летци? Не! Пред него оставаха врагове, които трябваше да убие. И той даде знак на хората си да влязат в сградата през зеещите няколко прозореца на първия етаж.

Майорът водеше хората си, така както очакваха муджахидините. Заедно с него към стената на бункера побягнаха десет бойци, после под прикритието на огъня на останалата част от ротата те тръгнаха покрай стената към главния вход. Засега всичко върви добре, помисли си той. Да загуби само пет човека — и то при такава операция, — съвсем не беше много… Благодаря ви, руски приятели, за цялата тази военна подготовка, която ми дадохте.

Главната врата беше от стомана. Майорът лично заложи взривните заряди под двата долни ъгъла. Автоматите на руснаците гърмяха над главата му, но хората в бункера не знаеха къде се намираше той. Обаче това скоро щеше да се измени. И така той постави зарядите, опъна възпламенителните бикфордови фитили и се скри зад ъгъла.

Покришкин се присви, като чу шума на взрива. Обръщайки се, той видя как тежката стоманена врата прелетя през вътрешното помещение на бункера и се сгромоляса върху пулта за управление. Лейтенантът от КГБ бе моментално убит при взрива, когато хората на Покришкин се втурнаха, за да прикрият пробива в стената, навътре полетяха още три взривни заряда, хвърлени отвън. Нямаше накъде да бягат. Граничарите продължиха да стрелят с автоматите и убиха един от нападателите, но изведнъж избухнаха взривните пакети.

Трясъкът от експлозията се стори на майора някак си приглушен. Взривната вълна бе задържана от яките бетонни стени. След една секунда майорът поведе хората си навътре. Електрическата мрежа пращеше, от нея изскачаха искри и скоро тук щеше да се разрази пожар. Муджахидините нахълтаха един след друг вътре, като събираха оръжието и убиваха тези, които бяха загубили съзнание. Майорът видя един руски офицер с генералски звезди на пагоните. От ушите на руснака течеше кръв и все пак той се опита да вдигне пистолета си. Майорът го срази с един кратък ред. След една минута всички защитници бяха мъртви. Сградата бързо се изпълни с гъст остър дим. Той заповяда на хората си да напуснат бункера.

— Свършихме с тях — каза той, поднасяйки радиостанцията към устните си. Отговор не последва. — Чувате ли ме?

Стрелеца се притисна към стената близо до една полуотворена врата. В коридора стоеше руски войник. Време е. Стрелеца разтвори вратата с цевта на автомата и застреля руснака още преди да е успял да се обърне. Стрелеца с крясък даде команда и от стаята се изнизаха още пет човека, но двама бяха убити, още преди да са започнали да стрелят. Той обходи с очи целия коридор и видя само лумването на автоматичния огън и някакви неясни полускрити силуети на бойци.

Бондаренко, намиращ се на петдесет метра, мигновено отреагира на новата заплаха. Той гръмко извика, призовавайки войниците си да не напускат скривалищата, и после с убийствена точност се зае да разпознава и убива движещите се по коридора цели, възползвайки се от аварийното осветление. Коридорът в голяма степен наподобяваше стрелбище и полковникът успя с два къси реда да повали двама врагове. От стаята изскочи с вой трети — крещеше нещо неразбираемо и водеше непрекъснат огън. Бондаренко насочи автомата към безумеца, за своя изненада не сполучи, но нечии изстрели поразиха целта. Стрелбата не стихваше и грохотът на изстрелите оглушаваше всички. Тогава той видя, че с останал жив само един афганистанец. Пред очите на полковника паднаха още двама негови войници и изстрелите на последния афганистанец изкъртиха бетонни отломки от стената само на няколко сантиметра от лицето му. Те ужилиха бузата му и той се присви от внезапна болка. Полковникът се изтегли от огневата линия, нагласи автомата на автоматична стрелба и изскочи в коридора. Афганистанецът стоеше само на десет метра от него.

Мигът, когато и двамата вдигнаха оръжието си, се проточи и изглеждаше цяла вечност. Полковникът видя очите на неприятеля. Това беше младо лице, той ясно го виждаше, понеже афганистанецът стоеше точно под една лампичка на аварийното осветление. Яростта в очите му… неизразимата ненавист едва не накара Бондаренко да трепне. Но той беше преди всичко войник. Първият изстрел на афганистанеца мина покрай него. Редът на Бондаренко попадна точно в целта.

Стрелеца почувства шок, но не болка в гърдите, когато падна. Мозъкът му изпрати заповед на ръцете да насочат оръжието наляво, но те не се подчиниха и изпуснаха автомата. Той падна постепенно, отначало на колене, после по гръб и най-накрая се изтегна, забил очи в тавана. Сега всичко свърши. После руснакът се приближи до него. Той няма жестоко лице, помисли си Стрелеца. Това беше един враг, неверник, но не беше ли все пак човек. В очите му имаше любопитство. Той иска да знае кой съм аз. И Стрелеца му каза с последния си дъх:

— Аллах акбар! — Бог е велик!

Да, струва ми се, така е, мислено каза Бондаренко, обръщайки се към трупа. Тази фраза му беше добре известна. Значи вие сте дошли тук по тази причина. Той видя до мъртвото тяло една радиостанция. От нея започнаха да се чуват някакви звуци и полковникът се наведе над нея.

— Там ли си? — попита един непознат глас по радиото. Въпросът бе зададен на пущу, но отговорът последва на руски.

— Тук всичко свърши — каза Бондаренко.

За миг майорът погледна радиостанцията си, после извади една свирка и събра всички свои хора, които бяха останали живи. Ротата на Стрелеца знаеше как да се добере до сборния пункт, но сега най-важното беше да се завърнат у дома. Майорът преброи своите хора. Единадесет убити и шест ранени. С малко късмет той щеше да пресече границата, преди да е престанало да вали сняг. След пет минути хората му се заспускаха от върха.

— Да се провери районът — заповяда Бондаренко на шестимата останали живи войници. — Да се събере оръжието и да се раздаде. — Боят навярно е завършил, помисли той, но всичко ще приключи окончателно едва след като пристигне мотострелковият полк.

— Морозов!

Инженерът се появи след един момент.

— Слушам, другарю полковник.

— Горе има ли лекар?

— Да, няколко. Сега ще доведа един.

Полковникът усети, че се поти. В сградата все още беше топло. Той свали армейската радиостанция от гърба си и с изумление забеляза, че в нея има две дупки от куршуми — и още повече се изненада, като видя кръв върху един ремък. Той бе ранен и даже не бе забелязал. Сержантът се приближи до полковника и погледна раната.

— Това е само драскотина, другарю полковник, също като при моята на крака.

— Помогнете ми да си смъкна шинела. — Бондаренко издърпа от себе си дългия до под колената шинел. С дясната си ръка той сне ордена „Бойно червено знаме“ и го закачи на куртката на сержанта. — Вие заслужавате по-висока награда, сержант, но това е всичко, което мога да направя сега.

— Вдигнете перископа! — Този път Манкузо реши да използва по-мощния перископ, снабден с устройство, усилващо светлината. — Все още няма нищо. — Той завъртя уреда и погледна на запад. — Аха, виждам мачтова светлина на пеленг две-седем-нула…

— Това е нашият хидролокационен контакт — добави лейтенант Гудман без всякаква необходимост.

— Мостик вика Сонар, още ли нямате опознавателни данни?

— Не — отговори Джоунс, — получаваме отражателни сигнали от леда. Акустичните условия са много лоши. Знаем, че има дизелов двигател и два винта, но засега само това мога да кажа.

Манкузо включи телевизионната камера на перископа. За Рамиус бе достатъчно да хвърли само един поглед върху монитора.

— „Гриша“ — каза той.

Манкузо се обърна към групата за следене.

— Има ли разработено решение?

— Да — отвърна офицерът, отговарящ за воденето на огъня, — но то не е прекалено надеждно. Ледът силно пречи — добави той. Оръжейникът имаше предвид, че торпедото марка 45 при изстрелване близко до повърхността може да бъде объркано от плаващ лед. Той за миг се замисли. — Ако това е „Гриша“, как така не води радиолокационно наблюдение?

— Нов контакт! Мостик, докладва Сонар. Имаме нов контакт, пеленг нула-осем-шест, прилича на нашия приятел — чу се гласът на Джоунс. — До този пеленг има нещо друго, винт на високи обороти, определено имаме нещо съвсем ново, сър… пеленг нула-осем-три.

— Още два фута нагоре — заповяда Манкузо на боцмана. Перископът се вдигна нагоре. — Виждам го на хоризонта. На около три мили. Зад него се вижда светлина. — Капитанът бутна ръчката и перископът тутакси се плъзна надолу. — Тръгваме натам, бързо. Напред, две трети мощност.

— Напред, две трети мощност, разбрано. — Рулевият набра един номер и предаде заповедта в машинното отделение.

Щурманът, определяйки местоположението на приближаваща се лодка, отчиташе оставащите метри.

Кларк гледаше назад, към брега. Над водата сновеше един лъч на прожектор. Кой ли беше това? Той не знаеше дали местните полицаи разполагат с катер, но тук, в пристанището, трябваше да има поделение на пограничната охрана на КГБ, а тя притежаваше свой малък военноморски флот и свои малки ВВС. Но доколко бдителни бяха те в петък вечер. Навярно са по-бдителни, отколкото в онази нощ, когато немското момче реши да прелети до Москва… точно през този сектор, спомни си Кларк. В района явно не са забравили за този епизод и са постоянно нащрек… Къде си „Далас“? Той поднесе радиостанцията към устните си.

— Чичо Джо, говори Уили. Слънцето изгрява, а ние сме далеч от дома.

— Той казва, че е вече близо, господин капитан — докладва офицерът-свързочник.

— Щурман, какво ще кажете? — попита Манкузо.

— Скоростта според мен е петнадесет възела. Разстоянието между нас сега е четиристотин и петдесет метра.

— Напред, една трета мощност — изкомандва капитанът. — Вдигнете перископа.

Намазаната с масло стоманена тръба засъска и се плъзна нагоре.

— Капитане, прехванах радарен излъчвател — откъм кърмата пеленг две-шест-осем. Това е „Дон-2“ — каза техникът.

— Мостик, тук Сонар. Двата обекта увеличиха скоростта. Съдейки по оборотите, скоростта на „Гриша“ е двадесет възела и продължава да расте. Потвърждаваме, че целта е фрегата от тип „Гриша“. Източният контакт е все още неразпознат, явно с един винт, бензинов двигател вероятно, обороти на винта, съответстващи приблизително на двадесет възела.

— Разстояние около шест хиляди ярда — съобщиха от групата за управление на огъня.

— Сега започва забавната част — забеляза Манкузо. — Ето ги при мен. Пеленг — сега!

— Нула-девет-едно.

— Разстояние. — Манкузо натисна спусъка на лазерния далекомер.

— Шестстотин ярда.

— Браво, щурман. Решение за атаката срещу „Гриша“? — зададе той въпрос на групата за водене на огъня.

— Втора и четвърта тръба са готови за стрелба. Външните люкове са все още затворени, капитане.

— Нека да останат затворени. — Манкузо тръгна към долния люк на рубката. — Помощник, поемете командването. Аз сам ще взема участие при посрещането на пристигащите. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре.

— Стоп машини — разпореди се помощникът. Манкузо отвори долния люк и започна да се изкачва по стълбата за мостика. След него веднага затвориха долния люк. Той чуваше как вълните се разбиват в горната част на рубката. Манкузо развъртя колелото, което затяга люка, и с мъка повдигна тежкия стоманен капак. Усилията му веднага бяха възнаградени — в лицето го плисна леденостудената солена вода, миришеща на нефт, но капитанът не обърна внимание на това и стъпи на мостика.

В началото той се обърна назад по посока на кърмата. И видя „Гришата“ с мачтова светлина ниско на хоризонта. После погледна напред и извади джобното фенерче. Той насочи лъча право към приближаващата се гумена лодка и изчука буквата „Д“ по морзовата азбука.

— Светлина, погледнете, светлина! — възкликна Мария. Кларк се обърна, погледна напред и насочи лодката към светлината. После видя още нещо.

Патрулният катер, преследващ Кларк, се намираше на две мили от него, при това прожекторите му шареха на съвсем друго място. Капитанът се обърна на запад, за да хвърли поглед към другата цел. Манкузо смътно си спомняше, че гришите имат прожектори, но си бе позволил да пренебрегне този факт. А нима трябва да се вземат под внимание прожекторите, след като подводницата плава под водата. Необходимо е, напомни си Манкузо, ако тя е на повърхността. Фрегатата беше прекалено далеч, за да забележи подводната лодка, било с прожектори или без тях, но тази ситуация можеше бързо да се измени. Той наблюдаваше как лъчите от прожекторите на „Гришата“ обхождат морската повърхност и прекалено късно разбра, че фрегатата навярно вече е открила „Далас“ с радара си.

— Давай, Кларк, побързай, дявол да го вземе! — изкрещя Манкузо, надвиквайки шума от вълните и размахвайки фенерчето наляво и надясно. Следващите тридесет секунди сякаш се проточиха до безкрайност. И ето че гумената лодка се докосна до рубката.

— Помогнете на дамите — каза Кларк. Той притискаше гумената лодка към рубката на подводницата с помощта на двигателя. „Далас“ продължаваше да се движи, той трябваше да се движи, за да поддържа тази дълбочина, когато подводният кораб не е нито потопен, нито на повърхността. Първата от жените се движи като младо момиче, помисли си шкиперът, помагайки й да премине на мостика. Втората беше мокра и трепереше. Кларк се задържа за малко в лодката, като постави една малка кутия над мотора. Манкузо не можеше да разбере по какъв начин кутията се държи там устойчиво, но скоро се досети, че може би е намагнетизирана или е снабдена с прилепваща подложка.

— Спускайте се по стълбата — каза Манкузо на жените.

Кларк се качи на мостика и каза нещо, вероятно същото, само че на руски. Към Манкузо той се обърна на английски:

— До взрива остават пет минути.

Жените вече бяха почти слезли, Кларк ги последва и най-накрая тръгна Манкузо, след като хвърли прощален поглед към гумената лодка. Но последното, което видя, бе патрулният кораб на пристанището, държащ курс право към тях. Капитанът скочи долу и затвори след себе си тежкия люк. После натисна бутона за вътрешната връзка.

— Незабавно потапяне и потегляме.

Под тях се отвори долният люк и Манкузо чу командата на помощника:

— Дълбочина деветдесет фута, две трети мощност, завой наляво.

Един старшина посрещна дамите в подножието на шахтата, която слизаше от мостика. Всеки друг път щеше да го напуши смях. Кларк взе жените под ръка и ги поведе към тяхната каюта. Манкузо се запъти към командната рубка.

— Поемам командването — заяви той.

— Капитанът поема командването — повтори помощникът. — Радистът съобщава, че е засякъл разговори по радиото наблизо на УКВ, по всяка вероятност между „Гришата“ и патрулния катер.

— Рулеви, поемаме нов курс три-пет-нула. Трябва да се озовем под леда. Те, изглежда, знаят, че сме тук, или поне се досещат, че има нещо. Щурман, каква е обстановката на картата?

— Ще се наложи скоро да направим завой. На хиляда ярда оттук следват плитчини. Препоръчвам курс две-девет-едно. — Манкузо тутакси се разпореди за изменение на курса.

— Дълбочина осемдесет и пет фута, излизаме на равен кил — съобщи офицерът при дълбокомера. — Скорост осемнадесет възела. — Един рязък взрив даде да се разбере, че гумената лодка е унищожена.

— Добре, момчета, сега ни остава само едно — да изчезнем! — каза Манкузо на офицерите в центъра за управление на огъня. И изведнъж се чу един пронизителен звук, който им подсказа, че това няма да бъде лесно.

— Мостик, докладва Сонар. Подложени сме на активна хидролокация. Това е лъчът „Гриша“ — съобщи Джоунс, използвайки жаргонното название на руския хидролокатор. — Вероятно сме засечени.

— Трябва да минем под леда — забеляза щурманът.

— Разстоянието до целта?

— Съвсем малко под четири хиляди ярда — съобщи офицерът от групата за водене на огъня. — Втора и четвърта торпедна тръба са готови.

Проблемът обаче се състоеше в това, че те нямаха право да открият огън. „Далас“ се намираше в руски териториални води и дори ако „Гришата“ започне да стреля по тях, американската подводница не можеше да отвърне със същото — това нямаше да бъде акт на самоотбрана, а започване на открити военни действия. Под кила на подводния кораб имаше девет метра вода, а над бойната рубка — само шест, минус дебелината на леда.

— Марко, какво е вашето мнение?

— Първо ще поискат указание — прецени Рамиус. — С колкото повече време разполагат, толкова е по-вероятно да открият стрелба.

— Ясно. Пълен напред! — изкомандва Манкузо. При скорост тридесет възела те щяха да се озоват в международни води след десет минути.

Капитанът премина напред в сонарния отсек.

— „Гришата“ преминава перпендикулярно на посоката с левия си борд — съобщи Джоунс.

— Какво значи това?

— Високите честота действат в леда доста добре — отговори Джоунс. — Той ни търси навсякъде. Знае, че тук има нещо, но не може да определи мястото.

Капитанът вдигна слушалката на телефона.

— Да се пуснат две петфутови шумни примамки. Една двойка бълбукащи „торпеда“ бяха пуснати от левия борд на подводницата за отвличане на вниманието.

— Много добре, Манкузо — забеляза Рамиус. — Неговият сонар ще се увлече по тях. Ще му бъде трудно да маневрира сред леда.

— Всичко ще стане ясно само след една минута. — Едва изрекъл капитанът тази фраза — изотзад подводницата бе разтърсена от мощен взрив. От носовата част на подводната лодка отекна един женски писък. Капитанът взе слушалката.

— Пълен напред!

— Изненадах се, че той стреля толкова бързо след пускането на примамките — каза Рамиус.

— Губим хидролокационен контакт, шкипер — съобщи Джоунс. Екранът на монитора избледня и се заля с шумове. Капитанът и Рамиус преминаха в задната част на подводницата. Щурманът бе очертал курса върху една карта.

— Вижте какво, ще се наложи да пресечем ето това място, където свършва ледът. Готов съм да се обзаложа, че те знаят за това. — Капитанът вдигна глава. Все още бяха обект на активно хидролокационно издирване и все още не можеха да отвърнат на огъня. А на този „Гриша“ можеше да му провърви.

— По радиото! Манкузо, разрешете ми да поговоря по радиото! — възкликна Рамиус.

— Ние никога не постъпваме така — каза капитанът. — Американската доктрина гласи, че трябва да отстъпим и в никой случай да не позволим да разберат, че тук се е намирала подводница.

— Аз го знам. Но ние не сме американска подводница, капитан Манкузо. Ние сме съветска подводна лодка — забеляза Рамиус. Барт Манкузо кимна. Той никога не бе прибягвал до подобна игра.

— Да изплаваме на антенна дълбочина!

Радистът настрои предавателя на честотата на морската погранична охрана и тънката антена за УКВ се показа над леда. Заедно с нея изскочи и перископът.

— Ето го, той е съвсем близко.

— Радиолокационен контакт пеленг две-осем-едно — съобщиха по високоговорителя.

Капитанът на „Гришата“ се завръщаше след едноседмично патрулиране в Балтийско море със закъснение от шест часа и предвкусваше четиридневната почивка. И изведнъж от пристанището на Талин постъпи радиограма за неразпозната лодка, излязла от пристанището — преследвана от катер на КГБ; после била забелязана неголяма експлозия недалеч от катера на КГБ, а също имало няколко хидролокационни контакта. Двадесет и девет годишният старши лейтенант, назначен само преди три месеца за командир на фрегатата, бързо оцени ситуацията и даде залп по това място, където се намираше сонарният контакт, представляващ според неговия сонарен оператор подводница. Сега командирът на фрегатата размисляше дали не е направил грешка и доколко ужасна може да се окаже тя. Знаеше само едно: нямаше никаква представа относно това, което става, но ако преследваше подводница, тя плаваше на запад.

И ето че получиха радиолокационен контакт — право срещу тях. После започна да бърбори радиоприемникът, настроен на честотата на пограничната охрана.

— Прекрати огъня, идиот! — изкряска един мъжки глас и го повтори трикратно.

— Представете се! — отвърна командирът на „Гришата“.

— Тук е „Новосибирски комсомолец“. За какъв дявол водите огън с бойни снаряди по време на учения! Представете се!

Младият офицер остави микрофона и изруга. „Новосибирски комсомолец“ беше подводница със специално оперативно предназначение, която се базираше в Кронщат и винаги участваше в „спецназовски игри“.

— „Крепкий“.

— Благодаря. Ще обсъдим случилото се вдругиден. Край на връзката.

Командирът погледна личния състав, намиращ се на мостика.

— Що за учения са това…

— Много жалко — забеляза Марко, оставяйки микрофона на мястото му. — Сега ще му трябват няколко минути, за да се свърже с базата си, а после…

— Не се нуждаем от нищо повече. Те все още не знаят какво се е случило. — Манкузо се обърна към щурмана: — Какъв е най-краткият път?

— Курс два-седем-пет, разстояние единадесет хиляди ярда.

Със скорост тридесет и четири възела подводницата премина много бързо това разстояние. След десет минути „Далас“ се намираше в неутрални води. Всички в командната рубка почувстваха как спадна напрежението. Манкузо промени курса към по-големи дълбочини, нареди да се намали скоростта на една трета и се върна в сонарния отсек.

— Е, това е всичко — обяви той.

— И какво се случи всъщност? — поинтересува се Джоунс.

— Просто не знам какво да ти кажа.

— Как се казва тя? — От своето място Джоунс виждаше какво става в коридора.

— Самият аз не знам. Но ще разбера. — Манкузо стана, пресече коридора и почука на вратата на Кларк.

— Кой е?

— Познай! — отговори Манкузо. Кларк отвори вратата на каютата. Капитанът видя една млада жена, добре облечена, но с мокри крака. После от тоалетната изникна една по-възрастна дама, облечена в сиво-кафява куртка и панталон — тази униформа принадлежеше на главния механик на „Далас“. В ръцете си тя държеше мокрите си дрехи, които предаде на Манкузо, произнасяйки една фраза на руски.

— Тя иска вие да ги изсушите, капитане — преведе Кларк и прихна да се смее. — Това са нашите нови гости. Госпожа Герасимова и дъщеря й Кетрин.

— И какво им е толкова специалното?

— Баща ми е шеф на КГБ — съобщи Катя.

Капитанът едва не изтърва връчените му мокри дрехи.

— Придружават ни — забеляза вторият пилот. Самолетите се появиха от дясната страна. Първо се мярнаха проблясващите светлини на два изтребителя прехващачи. — Приближават се много бързо.

— До крайбрежието остават двадесет минути — докладва щурманът. Пилотът вече отдавна бе забелязал бреговата линия.

— По дяволите! — изруга полковник Фон Айк. Изтребителите профучаха на по-малко от двеста метра във вертикална плоскост и мъничко повече в хоризонтална. След миг VC-137 подскочи вследствие на създалото се завихряне. Пилотът вдигна микрофона.

— Управление на въздушно-диспечерската служба, говори американският самолет от ВВС, полет номер девет-седем-едно. Ние едва не се сблъскахме във въздуха с непознати самолети. Какво става там, по дяволите.

— Дайте ми да поговоря със съветския служител — чу се нечий глас. Той явно не принадлежеше на диспечера.

— Аз съм командирът на този самолет и лично водя всички преговори — отвърна полковник Фон Айк. — Летим на височина единадесет хиляди метра, курс две-осем-шест — съгласно редовен летателен план — и се намираме в отредения за нас коридор. Имаме неизправна система за електрозахранване. Съвсем нямаме нужда от игрички с някой безумен летец. Това е американски самолет с дипломатическа делегация на борда. Вие какво, да не би да искате да започнем трета световна война? Приемам.

— Девет-седем-едно, беше ви наредено да се върнете!

— Не! Имаме повреда в електрическата инсталация и не можем, повтарям, не можем да изпълним заповедта. Моят самолет лети без ходови светлини и тези откачени каруцари на МиГ-ове за малко не се сблъскаха с нас. Какво правите, опитвате се да ни изтрепете ли? Приемам.

— Вие сте отвлекли един съветски гражданин и сте длъжни да се върнете в Москва.

— Лошо ви чувам. Повторете последното — помоли Фон Айк.

Но капитанът не можеше да го направи. По професия летец-изтребител — него спешно го прехвърлиха в Енгури, последния авиодиспечерски пункт, където един местен офицер от КГБ набързо го инструктира и му нареди да принуди американския самолет да се върне обратно. Той разбра, че не биваше да казва това, което току-що бе произнесъл.

— Но вие трябва да спрете този самолет! — извика генералът от КГБ.

— Тогава всичко е просто. Аз ще заповядам на моите МиГ-ове да го свалят — отговори капитанът със същия тон. — Ще ми дадете ли такава заповед, другарю генерал?

— Аз нямам такава власт. Вие сте длъжен да спрете самолета.

— Това е невъзможно. Можем да го свалим, но не можем да го принудим да спре.

— За куршум ли плачете? — попита генералът.

— Къде ли е той, по дяволите? — попита пилотът помощника си. Бяха видели самолета само веднъж, и то само за един ужасен миг. Те можеха да преследват нахлуващ самолет — само че този напускаше съветското въздушно пространство и всъщност не бе никакъв нарушител, и двамата го знаеха — с помощта на радиолокатор и можеха да го свалят с ракети, насочвани към целта с радар, но да се приближат до целта в тъмнината… Дори при относително светла нощ, ако се опиташ да приближиш един самолет, летящ без опознавателни светлини, означаваше, че рискуваш това, което американските летци изтребители на шега наричаха „лисица-четири“: едно мигновено и драматично стълкновение във въздуха, след което никой не остава жив.

— Хамър Лийд — чу се един глас в слушалките на пилота. — Говори Тулбокс. Има заповед да подходите към целта и да я принудите да се върне обратно. Целта сега е от вас в направление на дванадесет часа, на същата височина, разстояние три хиляди метра.

— И сам го зная — измърмори пилотът. Той виждаше пътническия самолет на радиолокатора, но не можеше да го зърне визуално, а по радара не беше в състояние да определи достатъчно точно разстоянието, че да получи предупреждение за неминуемо сблъскване. Той трябваше също да мисли за летеца на подчинения му МиГ, висящ едва ли не до крилото на неговия изтребител.

— Остани назад — разпореди се пилотът, обръщайки се към помощника си. — Той леко увеличи притока на горивото и мъничко измести лоста за управление надясно. МиГ-25 беше тежък, не особено повратлив изтребител и не беше лесен за управление. Под всяко едно от крилата висеше двойка ракети въздух-въздух и за да спре аероплана, той трябваше само да… Вместо да ми заповядат какво да направя, помисли си той, дошло там някакво си магаре, офицер от КГБ, да ме инструктира…

Ето. Той не забеляза самия самолет, но видя как една звезда за миг изчезна. Аха! Летецът дръпна към себе си лоста за управление, издигна се на неколкостотин метра и — най-после! — видя боинга на фона на морската повърхност. Бавно и внимателно той се придвижи напред, докато не се озова в същата вертикална плоскост — на двеста метра над него.

— Виждам светлини отдясно на борда — съобщи вторият пилот. — Изтребител, но не знам какъв е.

— Ако вие бяхте на негово място, какво щяхте да направите? — попита Фон Айк.

— Бих потърсил политическо убежище или бих ни свалил…

Руският летец, седящ отзад на подвижното кресло, беше притегнат и нямаше никаква представа какво следва да направи. Той беше отрязан от радиоканала, по който се водеха разговорите, и имаше достъп само до системата за вътрешна връзка. Всъщност неговата задача се състоеше да говори на руски в случай на неизбежна авария. Москва изискваше от тях да върнат самолета назад. Не знаеше защо, но… но какво мога да направя? — помисли си той.

— Ето го, плъзга се към нас.

Стремейки се да действа колкото се може по-внимателно, пилотът на МиГ-а изманеврира наляво. Той искаше да застане над кабината на боинга и после, намалявайки бавно височината, да принуди американския самолет да се снижава. За една такава маневра се изискваше необикновено умение и на летеца не му оставаше друго, освен да се надява, че и американският пилот притежава подобно майсторство. Той се разположи над кабината, мъчеше се да види… но…

Изтребителят МиГ-25 е проектиран като прехващач и летецът, седейки в кабината си, имаше много ограничено поле на видимост. И ето че сега самолетът, над който той летеше, изчезна от полезрението му. Той погледна напред. Крайбрежието беше само на няколко километра пред него. Дори и да успееше да накара американския самолет да се снижи, това щеше да стане над Балтийско море. Летецът дръпна лоста за управление към себе си, набра височина и се разгърна надясно.

— Тулбокс, говори Хамър Лийд — докладва той. — Американският самолет не иска да измени курса си. Направих всичко каквото можах, но отказвам да тръгна на таран с боинга без ясна и категорична заповед.

Операторът наблюдаваше как на екрана на радиолокатора две светещи точки се сляха в една и беше тъй изумен, че сърцето му за малко не спря. Що за дяволска работа, каза си той. Не можем да го накараме да си промени курса и ако стане катастрофа, кого ще обвинят за това? Офицерът взе решение.

— Връщайте се в базата. Край на връзката.

— Скъпо ще платите за това! — обеща генералът от КГБ на военния авиодиспечер. Но сгреши.

— Слава богу — каза Фон Айк с чувство за облекчение, когато пресякоха крайбрежната линия, и тутакси извика при себе си старшия стюард. — Как се чувстват гостите в салона при опашката?

— Почти всички спят. Вчера трябва солидно да са гуляли. А кога ще оправят електричеството?

— Бордови инженер — каза пилотът, — тук питат за осветлението.

— Изглежда, че е излязъл от строя прекъсвачът. Струва ми се… да, аз го подмених.

Пилотът погледна през прозореца. Червената опознавателна светлина светеше в края на лявото крило. Възстанови се осветлението във всички салони с изключение на този при опашката. Като задминаха Вентспилс, те завиха наляво и поеха по курс две-пет-девет. Полковник Фон Айк дълбоко въздъхна. Два и половина часа до Шенън.

— Няма да е лошо да изпия едно кафе — помисли той на глас.

Головко остави слушалката на телефона и изтърси няколко думи, неразбираеми за Джак, макар че смисълът им беше съвсем ясен.

— Сергей, може ли да си почистя коляното? — помоли той.

Към следващата част или към съдържанието

Том Кланси Кардинала от Кремъл (27)

Метаданни

Данни

Кардинала от Кремъл 1

Кардинала от Кремъл 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

26.Черни операции

Том Кланси
Кардинала от Кремъл (27)

26.
Черни операции