Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

21.
Анонс с вале

Стрелеца се помъчи да се убеди, че времето не е ничий съюзник, но разбираше, че не е така. Небето беше ясно, североизточният вятър, духащ от студения център на Сибир, смразяваше дъха с леденото си съприкосновение. Стрелеца мечтаеше за облаци. Сега муджахидините можеха да се движат само в тъмнината. По тази причина придвижването беше бавно и колкото по-надълбоко навлизаха в съветска територия, толкова по-голяма бе вероятността да ги забележат, а след като ги забележат…

Нямаше смисъл да се мисли за последствията. Достатъчно бе да вдигнеш глава и да видиш бронетранспортьорите на шосето, водещо към Дангара. Там бе дислоциран поне батальон, ако не и цял полк, мотопехота, непрекъснато патрулираща по шосето и съседните пътища. Отрядът на Стрелеца беше голям и добре въоръжен — по стандартите на муджахидините, — но в бой срещу един руски полк само Аллах можеше да ги спаси. А може би и Той ще бъде безсилен, помисли си Стрелеца и тутакси се упрекна за неизказаното богохулство.

Синът му се намираше някъде тук, наблизо, може би на разстояние, по-малко от това, което те бяха изминали — но къде? Той нямаше никога да намери мястото. Стрелеца не се съмняваше в това. Надеждата отдавна го бе напуснала. Синът му щеше да бъде възпитан по чужди, неверни обичаи, а на баща му не оставаше нищо друго, освен да се моли за него, да моли Аллаха да му върне момчето, преди да е станало прекалено късно. Да се крадат деца — това несъмнено е най-отвратителното от всички престъпления. Да ги лишиш от родители, от вяра… няма смисъл да мисля за това, помисли си Стрелеца.

Всеки от неговите бойци имаше основание да мрази руснаците. Убити и разпръснати семейства, разрушени домашни огнища. Неговите хора не осъзнаваха какво представлява съвременната война. Като „примитивни варвари“ те предполагаха, че само бойците вземат участие в битките. Стрелеца знаеше, че положението се е променило много преди те да са се появили на света. Той не разбираше защо цивилизованите нации са изоставили това разумно правило, но му бе достатъчно да знае, че войната се води по други закони. След осъзнаването на тази истина той стигна до извода, че неговата съдба не е тази, която би си избрал. Чудя се, помисли си Стрелеца, дали може човек действително да избира съдбата си, или се намира в по-могъщи ръце от тези, които държат книга или пушка? Ала това беше още една сложна и безполезна мисъл, тъй като за Стрелеца и неговите хора светът се свеждаше до няколко елементарни истини и няколко обекта на дълбока омраза. Може би това някога щеше да се промени, но за муджахидините светът се ограничаваше до това, което те можеха да видят и чувстват сега. Да се захващат с по-дълбоко изследване, означаваше да изгубят от погледа най-важното, а това влачеше след себе си смърт. Единствената велика мисъл, която обединяваше хората му, беше вярата, и засега това им стигаше.

Последният бронетранспортьор на колоната изчезна зад завоя на шосето. Стрелеца поклати глава. Стига съм размислял, помисли си той. Руснаците, които той току-що бе наблюдавал, си седяха вътре в своите гъсенични бронетранспортьори, където се топлеха от радиаторите на бойните машини; намирайки се вътре, те не можеха внимателно да наблюдават обстановката наоколо. Това беше от полза за муджахидините. Той вдигна глава, погледна хората си, облечени в руски камуфлажни комбинезони; те се криеха зад камъните, в пукнатините, разпределени по двойки, което позволяваше на единия да спи, докато другият, подобно на командира, бодърстваше и охраняваше.

Стрелеца вдигна глава към небето и видя, че слънцето клонеше към залез. Скоро то щеше да се хлъзне зад планинските хребети и отрядът да възобнови движението си на север. Той забеляза слънчевия отблясък от алуминиевата обшивка на един самолет, извършващ завой високо над главите им.

 

 

Полковник Бондаренко седеше до прозореца и гледаше надолу грозните върхове. Той си спомни за своето кратко пребиваване в Афганистан, за безкрайните, убийствено трудни преходи по планините, където човек може да направи цяла обиколка в кръг и все да му се струва, че върви нагоре. Полковникът поклати глава. Поне това оставаше назад в миналото. Той бе отслужил своето, изпитвайки вкуса на боя, и сега отново можеше да се занимава с приложна наука, която в края на краищата бе неговата първа любов. Бойните операции — това е игра за младежи, а Генадий Йосифович вече минаваше четиридесетте. Веднъж доказа, че може да се катери по скалите не по-лошо от младите войници. Бондаренко реши никога повече да не повтаря подобен подвиг. При това сега го безпокоеше нещо съвсем друго.

Какво ли става с Михаил Семьонович? — попита се той. Когато Филитов изчезна от Министерството на отбраната, Бондаренко напълно естествено предположи, че старият полковник се е разболял. Щом изминаха няколко дена и Михаил Семьонович не се появи на работа, той стигна до извода, че болестта е сериозна, и дори се обърна към министъра, за да узнае дали не са настанили Филитов в болница. Получи успокоителен отговор, но сега съмненията се върнаха. Отговорът на маршал Язов беше доста припрян — а после Бондаренко получи заповед да се върне на обекта „Ярка звезда“ и да проведе там подробна инспекция. На полковника му се стори, че искат временно да го махнат оттук, за да не пречи — но защо? Такава ли е реакцията на Язов спрямо неговия най-невинен въпрос за здравето на Филитов? Да, и проследяването, което той забеляза. А ако тези неща бяха свързани помежду си? Тяхната взаимовръзка беше толкова очевидна, но Бондаренко я отхвърли, без дори да се замисля над нея. Немислимо е, каза си той наум, Михаил Семьонович да е обект на разследване, а още по-невероятно е да се предположи, че в резултат на едно такова разследване могат да открият убедителни доказателства за някакви злодеяния. Най-вероятно, направи извод Бондаренко, маршал Язов е изпратил полковник Филитов в някаква съвсем секретна командировка. Той и в миналото е изпълнявал такива поръчения на министъра. Бондаренко погледна надолу към масивния бент на Нурекската ВЕЦ. Втората линия от електропроводи е вече опъната, забеляза той. Самолетът спусна задкрилките и колелата за кацане на аерогарата в Душанбе. Веднага след приземяването Бондаренко стана, тръгна към изхода и първи се спусна по стълбата.

— Добре дошъл, Генадий Йосифович!

— Здравейте, другарю генерал! — отвърна с известна изненада Бондаренко. Той не очакваше, че на аерогарата ще дойде самият Покришкин.

— Да тръгваме — покани го той, след като отговори на приветствените слова на полковника. — Защо да се друсате в този стар автобус? — Той направи знак на сержанта, който тутакси изтръгна куфара от ръката на Бондаренко.

— Не биваше сам да идвате на аерогарата.

— Глупости. — Генералът възглави шествието, насочващо се към личния му хеликоптер, чийто ротор вече набираше обороти. — Надявам се, че някога ще ми се удаде да прочета доклада, който сте написали. Вчера на обекта наведнъж пристигнаха трима министри. Сега всички разбират колко важен е нашият проект. Финансирането се увеличава с двадесет и пет процента. Иска ми се да умеех да пиша такива доклади.

— Но аз…

— Полковник, не искам да слушам възражения. Вие сте видели истинското положение и сте успели да го предадете на другите. Сега вие станахте част от нашето семейство, един от хората, на които възлага своите надежди „Ярка звезда“. Аз ви моля сериозно да помислите дали можете да дойдете тук на постоянна работа, след като тази командировка завърши. Съдейки по вашето досие, вие имате блестящо техническо образование и добри административни способности. Нужен ми е заместник, на когото бих могъл да разчитам. — Той се обърна към Бондаренко със заговорнически вид. — Какво смятате, ще успея ли да ви убедя да преминете към ВВС?

— Другарю генерал, аз…

— Знам, знам. Офицерът от Съветската армия винаги ще си остане офицер от Съветската армия. Няма да разглеждаме това като недостатък. Освен това ще ни помогнете да се справим с тези дървени глави от КГБ, които охраняват външните заграждения по периметъра на обекта. Те могат да се перчат с опита си пред един грохнал летец изтребител, но този номер няма да мине пред боеви офицер, награден с орден „Червено знаме“ за сражения в Афганистан. — Генералът с жест даде заповед на пилота за излитане. Бондаренко се учуди, че на пилотското място не седеше сам генералът. — Уверявам ви, Генадий Йосифович, след няколко години в нашата страна ще се появи съвършено нов род войски — войски за космическа отбрана. Появява се възможност да направите блестяща кариера и да се придвижите много нависоко. Моля ви да помислите най-сериозно над моето предложение. Навярно ще станете генерал и така след три-четири години тук ще получите повече звезди на пагона, отколкото в армията.

— А с какво се занимавате сега? — Бондаренко реши да обмисли предложението на Покришкин, но не в кабината на хеликоптера.

— Изучаваме материалите по огледалата и компютрите, които използват американците. Ръководителят на групата, занимаваща се с огледалата, смята, че ще съумее да адаптира тези планове към техниката, с която разполагаме. Според него за разработката на материалите ще бъде нужна около една година, но не му е известно колко време ще отнеме работата над самата техника. Междувременно ние събираме резервните лазери и ще се постараем да опростим конструкцията им, за да облекчим техническото обслужване.

— Но това изисква още две години — забеляза Бондаренко.

— Най-малко — съгласи се генерал Покришкин. — Аз няма да мога да остана до окончателното завършване на програмата. Това е неизбежно. Ако ни се удаде да проведем още едно успешно изпитание, мен ще ме отзоват в Москва, за да възглавя отдел в министерството и в най-добрия случай системата няма да бъде разгърната, преди да съм излязъл в пенсия. — Той тъжно поклати глава. — Трудно е да си представим колко време ще бъде необходимо за тези проекти. Ето защо сте ми нужен тук. Имам нужда от млад офицер, способен да доведе работата докрай. Запознах се с досиетата на много офицери. Вие, Генадий Йосифович, сте най-добрият измежду тях. Искам вие да ме заместите, когато дойде време.

Бондаренко беше слисан. Покришкин избираше него, предпочиташе един армейски офицер пред много кандидати от своя род войска.

— Но вие почти не ме познавате…

— Не съм получил генералско звание за това, че не умея да вниквам в хората. Вие имате тези качества, които са ми нужни. Освен това сте достигнали именно този момент от кариерата си, когато вече сте добили способност за самостоятелна работа. Цветът на вашата униформа не е така важен, като достойнствата на човека, който я носи. Аз вече пуснах телекс до министъра на отбраната със съответната молба.

Ясно. Бондаренко беше прекалено изненадан, за да получи удовлетворение. И само като си помисля, че всичко стана, защото старият Михаил Семьонович реши, че аз по-добре от другите ще се справя с инспекционната обиколка. Надявам се, че той не е прекалено сериозно болен.

 

 

— Вие му дадохте повече от девет часа — каза един от офицерите, обръщайки се към Ватутин едва ли не с упрек. Полковникът се наведе и погледна през микрообектива в килията, наблюдавайки няколко минути намиращия се там човек. В началото той лежеше, като се обръщаше непрестанно и се опитваше да заспи, но всички опити бяха обречени на неуспех. Последваха пристъпи на гадене и диария от кофеина, с помощта на който не му позволяваха да заспи. Най-накрая той стана и започна отново да се разхожда из килията — което вършеше с часове, стремейки се да измори тялото си и да го накара да заспи. Една част от организма му се нуждаеше бедствено от сън, докато друга протестираше.

— Доведете го тук след двадесет минути — заповяда полковникът от КГБ. Той погледна своя подчинен с покровителствена усмивка. Ватутин бе спал само седем часа, след което загуби още два, проверявайки как са изпълнени дадените от него разпореждания. После взе душ и се обръсна. Изпратеният от него служител бе донесъл една нова униформа, докато ординарецът му бе лъснал до огледален блясък ботушите. Ватутин закуси и с удоволствие изпи още една чашка кафе, която му донесоха от бюфета за старши офицери. Не обръщаше внимание на погледите на останалите членове на следствения екип, дори не се усмихваше загадъчно, за да им подскаже — той си знаеше работата. Ако досега не са го разбрали, помисли си той, да вървят по дяволите. Завършвайки, Ватутин си изтри устата със салфетка и премина в стаята, отредена за разпити.

Както по-голямата част от оборудването на такива стаи, така и стоящата тук гола маса в действителност не беше толкова проста, колкото изглеждаше на пръв поглед. Под ръба, където дъската се съединяваше с поддържащата я основа, се намираха няколко бутона, които следователят можеше да натиска незабелязано. В привидно голите стени бяха инсталирани няколко микрофона, а единственото украшение — в действителност едно двупосочно огледало — даваше възможност да се наблюдава и фотографира подследствения от съседната стая.

Ватутин седна и отвори папката, която щеше да остави настрана, когато доведат Филитов. Той мислено си повтаряше онова, което му предстоеше. Разбира се, всичко беше внимателно планирано, включително и формулировката на неговия устен доклад до председателя на КГБ. Ватутин погледна часовника си, кимна на огледалото и прекара няколко минути, събирайки мислите си, подготвяйки се за това, което трябваше да направи. Филитов влезе в стаята точно навреме.

Да, той изглежда силен, но много уморен, тутакси забеляза полковникът от КГБ. Това бе от кофеина, обилно добавен в храната, която наскоро му бяха донесли. Увереността, с която гледаше Ватутин, в действителност беше крехка и неустойчива. На лицето на стария полковник се появи гримаса на раздразнение, докато по-рано то отразяваше само решителност.

— Добро утро, Филитов — каза Ватутин, без да повдига глава.

— Благоволете да ме наричате „полковник Филитов“. И така, кога ще завърши този спектакъл?

Той навярно е повярвал в това, помисли Ватутин. Подследственият толкова често беше повтарял, че Ватутин му е пъхнал касетката в ръката, че, изглежда, почти бе убедил в това самия себе си. Такова нещо се случваше нерядко. Той седна на стола, без да иска разрешение, а Ватутин даде знак на надзирателя да напусне.

— Кога решихте да измените на родината? — зададе Ватутин първия си въпрос.

— А вие кога сте престанали да развращавате деца? — гневно отвърна старецът.

— Филитов — извинете, полковник Филитов, — вие знаете, че сте арестуван с касетка в ръка на два метра от американски разузнавач. На микрофилма, намиращ се в касетката, се съдържат сведения за строго секретен обект, свързан с отбраната. Освен това вие сте предавали на американците и друга секретна информация в продължение на години. Ако сте забравили, напомням: Нямаме никакви съмнения — търпеливо обясни Ватутин. — Интересува ме едно: колко години сте осъществявали разузнавателна дейност?

— Вървете по дяволите — ревна Филитов. Ватутин забеляза, че ръцете му леко треперят. — Аз съм три пъти Герой на Съветския съюз. Убивал съм враговете на нашата страна още когато вие сте били в яйцата на баща си, стиска ли ви да ме наречете предател?

— Знаете ли, когато учех в началното училище, аз четях книги за вас. Михаил Семьонович, прогонил фашистите от вратите на Москва. Филитов, безстрашният танкист. Михаил Семьонович, героят от Сталинград, убиец на немци. Капитан Филитов начело на контраатака при Курската дъга. И ето най-накрая Михаил Семьонович Филитов — завърши Ватутин — предател на родината.

Старият полковник махна с ръка и с раздразнение забеляза, че тя трепери.

— Никога не съм обичал чекистите. Когато водех в атака своите танкове, те също бяха там — зад нас. Проявяваха удивителна ефективност при разстрелите на военнопленници, които бяха пленили истинските войници. Добре се справяха и когато трябваше да стрелят по отстъпващи войски — принудени да отстъпват под натиска на превъзхождащите сили на противника. Аз помня случай, когато един ваш лейтенант пое командването на танкова група и я заведе в едно шибано блато. Поне немците, които убивах, бяха войници, сражаващи се срещу нас. Аз ги ненавиждах, но уважавах тяхното мъжество и твърдост. А ето такива като вас, от друга страна… може би, ние, простите войници така и не разбрахме кой е нашият враг. Понякога ми идва наум мисълта: кой е убил повече руснаци — немците или хора като вас.

Ватутин запазваше пълно спокойствие.

— Завербувал ви е предателят Пенковски, нали?

— Глупости. Точно аз разкрих Пенковски и съобщих за него. — Филитов сви рамене. Той се изненада от поведението си, но не можеше да се овладее. — Изглежда, че такива като вас също са нужни. Олег Пенковски беше нещастен, объркан човек, който трябваше да плати цената, както обикновено се случва с такива хора.

— И вие също ще трябва да платите.

— Не мога да ви попреча да ме убиете, но на мен ми се е налагало да гледам смъртта много пъти. Смъртта прибра жена ми и синовете. Смъртта ми отне много другари, а и на мен ми се е случвало много често да я гледам в очите. Рано или късно смъртта ще ме настигне — дали от вас или от някой друг, няма значение. Аз не знам какво е това страх от смъртта.

— Кажете ми, от какво се страхувате?

— Във всеки случай не от вас. — Той произнесе тези думи не с усмивка, а с презрителен поглед.

— Но всички хора се страхуват от нещо — забеляза Ватутин. — В боя не сте ли изпитвали страх? — Охо, Михаил Семьонович, вие се разприказвахте и дори не се усещате, каза си Ватутин.

— В началото се страхувах. Първия път, когато в моя Т-34 попадна снаряд, аз си подмокрих гащите. Но само първия път. После разбрах, че танковата броня Отразява по-голяма част от попаденията. Човек привиква с физическата опасност, а ако си офицер, ти си прекалено зает, и не ти е до страх. Можеш да се страхуваш да не те сполети неуспех при изпълнение на бойна задача, защото от теб зависи животът на другите. Човек изпитва винаги страх пред болката, именно не пред смъртта, а пред болката. — Филитов наистина сам се изненада, разбирайки, че прекалено се е разприказвал, но му бе омръзнало от този плужек от КГБ. Обхвана го вълнение, подобно на трескавата възбуда в боя. Това наистина приличаше на бой и той си представяше, че се сражава с този човек.

— Аз съм чел, че всички хора изпитват страх в боя, но ги поддържа чувството на самоуважение. Те знаят, че не бива да уронят репутацията си в очите на другарите. Следователно хората се боят от страхливостта повече, отколкото от опасностите. Те се страхуват да не предадат себе си и своите бойни другари. — Михаил Семьонович кимна. Ватутин натисна един от бутоните под масата. — Филитов, вие сте предали своите хора. Не го ли разбирате? Нима не ви е ясно, че издавайки на противника военни тайни, вие сте предали всички тези, които са служили с вас?

— Ще бъде нужно нещо повече от вашите думи, за да…

Вратата се отвори безшумно. Младежът, който влезе, беше облечен в мръсен, изцапан с масло комбинезон, а главата му покриваше шлем на танкист. Не бяха пропуснати и най-дребните подробности: отзад се влачеше кабел от танковия интерфон и заедно с младежа нахлу остра миризма на барут. Комбинезонът изглеждаше разкъсан, обгорен, лицето и ръцете на танкиста бяха забинтовани. Изпод бинта, закриващ едно от очите, капеше кръв, оставяйки следи от мръсотия по бузата. Това беше двойникът на Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, или поне човек, толкова приличащ на него, доколкото на КГБ се удаде да стори това в продължение на няколко трескави часове през тази нощ.

Филитов не чу как се отвори вратата, но усетил мирис на барут, той тутакси се обърна и зяпна широко с уста от изумление.

— Кажете ми, Филитов — рече Ватутин. — Как според вас ще се отнесат вашите хора, ако узнаят какво сте направили?

Младежът — всъщност той беше ефрейтор и служеше в Трето главно управление — не произнесе нито дума. Химическият дразнител в дясното му око караше окото да сълзи, а момчето се мъчеше да не прави гримаси въпреки болката, но сълзите се стичаха по бузата. Филитов не знаеше, че в храната му слагат наркотици. По време на безкрайното си пребиваване в Лефортовския затвор той бе загубил всякаква ориентация и вече не можеше да разбере какво правят тук с него. Дозите кофеин го довеждаха до едно състояние, което е диаметрално противоположно на алкохолното опиянение. Умът му бе тъй буден, както в разгара на сраженията, ала сетивните му органи търсеха външни дразнения, отбелязваха всяка дреболия — но в тази необятна нощ просто нямаше какво да регистрират. Тъй като не получаваха възприятия, за да ги предадат впоследствие на главния мозък, неговите сетивни органи започнаха да създават въображаеми явления и когато пазачите влязоха при него да го изведат, вече го обкръжаваха халюцинации. В лицето на Ватутин той съзря мишена, към която устреми разклатената си психика. Но Михаил Семьонович беше безкрайно уморен, измъчен от процедурите, на които бе подложен, и съчетанието от бодърстване и невероятно смазващо изтощение го доведоха до състояние, при което той не можеше да различава реалните неща от въображаемите.

— Обърнете се към мен, Филитов! — ревна Ватутин. — Гледайте право в мен, когато разговарям с вас. Зададох ви въпрос: Какво ще помислят хората, които са служили заедно с вас.

— Кой?

— Хората, воювали под вашето командване, стар глупако.

— Но… — Филитов отново се обърна. Фигурата бе изчезнала.

— Аз прегледах досието ви, всички тези наградни грамоти, които сте писали за своите хора, и не само за командирите. Там има също за Иваненко, Пухов и този ефрейтор Романов. Тези хора, които жертваха живота си заради вас, какво ще помислят те сега?

— Те ще ме разберат — твърдо заяви Михаил Семьонович, чувствайки как гневът го завладява напълно.

— Какво ще разберат? Кажете ми, какво трябва да разберат те?

— Тях са ги убили хора като вас — не аз, не немците, а хора, подобни на вас.

— И синовете ви също ли?

— Да, двамата мои красавци, моите смели момчета тръгнаха по стъпките ми и…

— Значи ние сме убили и жена ви?

— Разбира се — яростно кресна Филитов. Той се наведе, гледайки Ватутин. — Вие ми отнехте всичко, вие, чекистките негодници, а сега учудвате ли се защо съм решил да се боря срещу вас? Никой не е служил на държавата по-добре от мен и с какво ми се отплати тя, каква благодарност получих от партията? Всичко, което съставляваше моя свят, вие ми го отнехте, а сега твърдите, че съм предал родината, така ли? Вие сте я предали, предадохте и мен.

— Значи заради всичко това Пенковски ви е завербувал и вие сте снабдявали Запада с информация, като сте ни мамели през цялото това време?

— Не е кой знае колко голяма заслугата да мамиш такива глупаци! — Филитов удари с юмрук по масата. — Тридесет години Ватутин, тридесет години аз… — Той замълча и изражението на лицето му придоби смаян вид. Той разбра, че току-що бе признал.

Ватутин направи пауза, преди да отвърне, и когато заговори, гласът му беше мек и спокоен.

— Благодаря, другарю полковник. Засега това е достатъчно. По-късно ще поговорим за това какви сведения конкретно вие сте предавали на Запада. Презирам ви, Михаил Семьонович, заради това, което сте извършили. Аз не мога да разбера или простя предателството, но вие сте най-безстрашният човек, когото досега съм срещал. Надявам се, че ще съумеете да преживеете остатъка от живота си също с такова мъжество. Сега е много важно да можете да гледате в лицето себе си и своите престъпления тъй безстрашно, както сте гледали в лицето фашистите. Това ще ви позволи да завършите живота си почтено — така както сте го преживели. — Ватутин натисна бутона и вратата се отвори. Охраната отведе Филитов, който с изумление погледна няколко пъти Ватутин. Михаил Семьонович действително бе смаян от това, колко леко го примамиха в капана. Той и така нямаше да разбере как бе направено това, но такива като Филитов рядко разбират тънкостите на разпита, каза си полковникът от Второ главно управление. Той също стана, делово събра книжата от масата, излезе от стаята и се качи горе.

— От вас би излязъл добър психиатър — първи изкоментира лекарят.

Ватутин се обърна към техниците.

— Надявам се, че сте записали всичко — каза той.

— И на трите магнетофона. Освен това направихме и видеозапис — докладва старшият техник.

— Той се оказа най-костеливият орех, на който съм попадал — забеляза един майор.

— Да, той е волеви и смел човек. Не е някакъв си там авантюрист или дисидент. Филитов е патриот или поне този нещастник така мисли за себе си. Той искал да спаси страната от партията. — Ватутин удивено поклати глава. — Откъде се вземат у тях такива идеи?

Нашият председател, напомни си той, иска да направи нещо много сходно — или по-точно той желае да спаси страната за партията. Ватутин се облегна на стената, опитвайки се да разбере доколко си приличат и различават подбудите на двамата. Той бързо стигна до извода, че не е работа за един обикновен офицер от контраразузнаването да размисля над подобни проблеми. Поне още не е време. Тези идеи са завладели Филитов заради нескопосания начин, по който партията се е отнесла към семейството му. Макар партията да твърди, че никога не прави грешки, ние знаем, че това не е истина. Колко жалко, че Михаил Семьонович не е могъл да бъде малко по-снизходителен. В края на краищата ние нямаме нищо друго освен партията.

Ватутин премигна с очи от дневната светлина и с учудване видя, че сега е утро. Той бе съсредоточил своите душевни и физически сили, за да получи признание от Филитов, през последните два дни не обръщаше внимание на нищо друго и му се струваше, че сега трябва да е нощ. Толкова по-добре, помисли си Ватутин, ще мога да се срещна с председателя веднага. Най-удивителното бе това, че полковникът можеше сега да си позволи нормален работен ден. Вечерта можеше да се прибере вкъщи, отново да види семейството си, да поседи пред телевизора. Ватутин се усмихна. Покрай всичко друго той можеше да предвкуси и по-високата длъжност, и новото звание. В края на краищата той бе успял да сломи Филитов по-рано, отколкото бе обещал. Председателят щеше да е доволен.

На Ватутин му се удаде да открие Герасимов в един промеждутък между съвещания. Председателят стоеше до прозореца и замислено гледаше потока от коли, които се носеха по площад „Дзержински“.

— Другарю председател, аз получих признание — гръмко обяви Ватутин веднага щом влезе в кабинета.

Герасимов се обърна.

— Филитов ли е признал?

— Да, разбира се, другарю председател — на лицето на Ватутин се отрази изумление.

След миг Герасимов се усмихна.

— Извинете ме, полковник. Мислех за една предстояща операция. Значи сте успели да изтръгнете от него признание?

— Засега нищо конкретно, разбира се, но той призна, че е изпращал на Запад секретни сведения и е правил това в продължение на тридесет години.

— Тридесет години… И толкова време не сме съумели да го разобличим — тихо забеляза Герасимов.

— Точно така — кимна Ватутин. — Но сега той е в ръцете ни и ще изгубим седмици, за да изясним какви сведения е предавал на противника. Ясно е, че заеманото от него положение и оперативните методи, които е използвал, са затруднявали неговото откриване, но от този случай ще извлечем много полезен опит, както сме правили в миналото. Във всеки случай вие искахте признание и ние го получихме.

— Прекрасно — отвърна председателят на КГБ. — Кога ще бъде готов писменият доклад?

— Утре — каза Ватутин, без да се замисля. Той тутакси се притесни, очаквайки рязък отговор, но Герасимов се замисли само за миг и даде знак на съгласие.

— Да, това ме устройва. Благодаря, другарю полковник. Свободен сте.

Ватутин се изпъна, отдаде чест и едва тогава напусна кабинета.

Утре? — попита се той, когато се озова в коридора. След всичко това той е готов да чака до утре?

Какво става, по дяволите? Нещо неразбираемо. Ватутин в момента не можеше да си обясни случилото се, а от него се изискваше да подготви доклад. Полковникът премина в кабинета си, извади секретната си тетрадка и започна да пише черновата на доклада за разпита.

 

 

— Значи това е мястото? — попита Райън.

— Да. По-рано точно срещу него се намираше магазин за детски играчки. Наричаше се „Детски свят“, можете ли да си представите? Мисля, че най-накрая някой е проумял колко безумно е едно такова съседство и са преместили магазина на друго място. Паметникът в центъра на площада е статуята на Феликс Дзержински. Той е бил хладнокръвен палач; в сравнение с него Хайнрих Химлер изглежда направо агънце.

— Химлер не е бил толкова умен — забеляза Джак.

— Това е вярно. Феликс е съумял да разкрие поне три опита да бъде свален Ленин, а един от тях за малко не се оказал успешен. Пълен отчет за събитието така и не е публикуван, но мога да се обзаложа, че всички документи се пазят именно тук — убедено произнесе шофьорът. Той беше австралиец, влизаше в състава на групата охранители, изпратени в Москва от фирма, с която бе сключен контракт за външната охрана на посолството, и по-рано бе служил в австралийски части със специално предназначение. Изобщо не го привличаха към разузнавателна дейност — поне в полза на Америка, — но често изпълняваше различни поръчения, като извършваше някои странни неща. Той се бе научил да забелязва проследяване и да се откъсва от него и затова руснаците бяха направили извод, че той е от ЦРУ или някоя друга секретна служба. Човекът също беше превъзходен екскурзовод.

— Нашите приятели продължават да ни следят — каза той, след като погледна в огледалото. — Не очаквате нещо сериозно, нали?

— Не, не мисля. — Джак се обърна. Те даже не се опитваха да водят скрито наблюдение, но Райън и не очакваше, че руснаците ще приложат подобни хитрости срещу него.

— А къде е улица „Фрунзе“?

— На юг от посолството, приятелю. Трябваше да ми кажете и още в началото щяхме да се озовем там. Той направи обратен завой на разрешено място, докато Райън гледаше назад. Да, разбира се, следващият ги автомобил — „Жигули“, изглеждащ като „Фиат“, стар модел — също смени посоката и пое по следите им, без да изостава, нито да се отдалечава, като вярно куче. Те минаха покрай американското посолство, после покрай бившата православна църква, която шегобийците в посолството наричаха „Света Богородица Микрочипская“ — толкова много прибори за наблюдение се намираха в нея.

— А какво правим точно сега? — попита шофьорът.

— Просто се разкарваме из града. Миналия път, когато бях в Москва, всичко, което видях, беше пътят до Министерството на външните работи и обратно, а също така вътрешното устройство на един дворец.

— А ако нашите приятели решат да се приближат?

— Е какво пък, ако им се прииска да поговорят с мен, мисля, че следва да се отзова на тяхното желание — отговори Райън.

— Сериозно ли говорите? — Той знаеше, че Райън е от ЦРУ.

— Можете да бъдете сигурен — усмихна се Джак.

— Вие разбирате, че аз съм длъжен да представя писмен доклад за подобни произшествия, нали?

— Всеки си изпълнява задълженията. — Те се разхождаха из града още един час, но нищо не се случи за разочарование на Райън и облекчение на шофьора.

 

 

Те пристигнаха като всички. Макар че пунктовете за пресичане на границата бяха съвсем случайно разпръснати тук и там, техният автомобил — този път това беше един „Плимут Рилайънт“, произведен преди четири години, с регистрационни номера на щата Оклахома — спря на граничния пост. В колата седяха трима мъже, един от тях дремеше и се наложи да го събудят.

— Добър вечер — каза граничарят. — Моля за документите, удостоверяващи вашата самоличност. — И тримата мъже подадоха шофьорските си книжки. — Нещо за деклариране?

— Малко поркане. Две кварти, тоест по два литра за всеки от нас. — Шофьорът с интерес наблюдаваше как кучето подушва от всички страни автомобила. — Може би трябва да се отклоним встрани и да отворим багажника?

— Целта на вашето пътуване до Мексико?

— Представяме компанията „Къмингс-Оклахома Тул енд Дай“, оборудване за тръбопроводи и петролопреработващи предприятия. Компанията доставя главно вентили и клапани с голям диаметър. Опитваме се да сключим сделка с мексиканската компания „Пемекс“. Мострите са в багажника.

— Е, вървят ли работите? — попита граничарят.

— Това е първата среща. Ще трябват още няколко. Обикновено нещата вървят добре.

Водачът на кучето отрицателно поклати глава. Неговият лабрадор не прояви към автомобила никакъв интерес. Това означаваше, че няма никакви миризми на наркотици или взривни материали. Освен това хората в колата нямаха вид на контрабандисти. Те изглеждаха сравнително добре облечени и не бяха избрали най-напрегнатото време за преминаване през граничния пост.

— Е, добре дошли на родна земя — каза граничарят. — Щастливо завръщане в Оклахома.

— Благодаря. — Шофьорът кимна и включи на първа скорост. — Довиждане.

— Просто да не вярваш на очите си — каза седящият на задната седалка, когато се намираха вече на стотина метра от граничния пункт. Той говореше на английски. — Те нямат и най-малка представа от бдителност.

— Брат ми е майор, служи в гранични войски. Той щеше да получи инфаркт, ако бе видял колко просто е това — забеляза шофьорът. Той не се засмя. Най-трудно щеше да бъде да излязат от страната и освен това от този момент те се намираха на вражеска територия. Той шофираше при строго съблюдаване на разрешената скорост, без да обръща внимание на местните автомобили, които профучаваха край тях и ги изпреварваха. Харесваха му американските коли. Макар и да не използваше пълната мощност на мотора, разликата се забелязваше — той никога досега не бе карал лек автомобил с повече от четири цилиндъра. В миналото бе пребивавал четири пъти в Съединените щати, но нито веднъж не бе участвал в толкова набързо подготвена операция.

И тримата говореха безупречен американски английски с гъгнивия акцент на прериите, за да са в унисон с документите, удостоверяващи тяхната самоличност — именно така мислеха те за шофьорските книжки и картите за социално осигуряване, макар че едва ли можеха да се нарекат истински „документи“. Странното беше това, че на шофьора действително му харесваше Америка и в частност достъпността на сравнително евтина питателна храна. Той замисляше да спрат пред някоя закусвалня по пътя за Санта Фе — за предпочитане на фирмата „Бъргър Кинг“, — където той щеше да задоволи своята любов към хамбургерите, приготвяни на дървени въглища и поднасяни с горчица, домати и майонеза. Това е една от страните на живота в Америка, която удивлява руснаците — възможността да си хапнеш добре, без да се редиш на опашка, дълга цял квартал. Обикновено това беше вкусна и нескъпа храна. Интересно, помисли си шофьорът, защо американците умеят да произвеждат и готвят тъй питателна храна, което съвсем не е просто, а в същото време са неспособни да организират такова елементарно нещо като безопасността на собствената си граница? Това беше съвсем непонятно, дори глупаво, но щеше да бъде груба грешка да ги презират заради това. Руснакът си даваше добра сметка за реалностите. Американците играеха по толкова отличаващи се правила, че играта ставаше непонятна — в нея имаше прекалено много произволни елементи. Това плашеше служителя на КГБ, разколебаваше вярата му във фундаменталните основи. Не е възможно да се предскаже поведението на американците, както не можеш да предскажеш поведението на насрещния шофьор по шосето, помисли си той. Именно тази непредсказуемост постоянно му напомняше, че се намира на вражеска територия. Най-важното сега беше да са внимателни, строго да изпълняват всичко, на което са ги учили. Да се разхлабиш и отпуснеш в неприятелска среда — това е най-сигурният път към гибелта. Това правило им бе непрекъснато набивано в главите през целия курс в школата. Но възникваха прекалено много случайни неща, които обучението не можеше да предвиди. КГБ едва ли бе в състояние да предугади действията на американското правителство, а още по-малко неговите служители можеха да предскажат индивидуалните действия на повече от двеста милиона души, вземащи ту едно, ту друго решение.

Там е цялата работа, помисли си той. На тях им се налага да вземат толкова много решения всеки ден. Какви продукти да купят, по кое шосе да пътуват, какъв автомобил да изберат. Как неговите съотечественици биха се справили със ситуацията, ако на свой ред ежедневно ще трябва да вземат толкова много решения? Да, това води до хаос и в края на краищата щеше да се получи пълна анархия — едно състояние, от което руснаците изпитваха панически страх.

— Колко жалко, че нямаме такива пътища — забеляза седящият до шофьора мъж. Третият, на задната седалка, спеше дълбоко, този път истински. Двамата пристигаха за първи път в Америка. Операцията се подготви крайно прибързано. Олег бе работил в Южна Америка, където изпълни няколко задачи, действайки под прикритието на американски бизнесмен. Той беше московчанин и добре помнеше, че само на двадесет километра извън зоната на околовръстния път всички шосета се превръщаха в чакълени и кални пътища. В Русия нямаше нито една автомагистрала, която да преминава през територията от една граница до друга.

Шофьорът — той се казваше Леонид — се замисли.

— Откъде ще се вземат за това пари? — поклати той глава.

— Наистина — съгласи се вяло Олег. Те пътуваха с колата вече десет часа. — Поне да имахме такива пътища като в Мексико.

— Хъм. — Но няма ли тогава хората да поискат да пътуват където им хрумне — помисли си Леонид, — ей така, по собствено желание, а никой не се е потрудил да ги научи на това. Той си погледна часовника. Още шест часа пътуване, може би седем.

 

 

Капитан Татяна Бизарина стигна до същото заключение, като се взря в часовника върху таблото на своето волво. Подготвеният за тях безопасен дом — място за укриване — в този случай изобщо не беше дом, а представляваше един стар фургон, който повече приличаше на подвижна кантора на колела, използвана обикновено при строителството. Фургонът започна живота си като жилище по време на пътувания и го завършваше в качеството си на подвижна кантора, и при това — захвърлена от строителната фирма, която не изпълнила половината от заплануваните работи по хълмовете на юг от Санта Фе.

Инсталирането на тръбите за водопровода и канализацията така и не бе завършено. Строителната фирма бе загубила източниците си за финансиране, а правото на собственост върху този участък земя се оспорваше в съда. Разположението на участъка беше идеално — близо до шосето, недалече от града, скрит зад неголям хълм. За неговото съществуване напомняше само черният път, който се отклоняваше от шосето. Мястото бе толкова забутано, че даже местните младежи не го бяха открили за любовна утеха след танците.

Закътаното разположение на фургона си имаше положителни страни и недостатъци. Невисоките борове, скриващи го от външни погледи, наред с това позволяваха тайно приближаване. Ще се наложи да поставим външна охрана, реши Бизарина. Е, какво да се прави — идеални неща няма. Тя се приближи към фургона с изключени фарове, удачно избра момента за отклонение по черния път, когато шосето опустя. От багажника на волвото тя извади два пакета с продукти. Във фургона нямаше електричество, затова щеше да се налага често да се купува храна — иначе тя ще се разваля. И засега вместо месо тя докара колбаси в пластмасови опаковки и една дузина консерви от сардини. Руснаците обичат сардините. След като се оправи с хранителните продукти, тя свали и един малък куфар и го остави в нефункциониращата тоалетна близо до двата бидона за вода.

Искаше й се да постави пердета на прозорците, обаче сметна за опасно да се изменя външния вид на фургона. Да, и стоящата до него кола също можеше да привлече нежелателен интерес. След като пристигне оперативната група, помисли си тя, те ще намерят място по-нататък по коларския път, където гората е по-гъста, и ще оставят автомобила там. Това също не беше прекалено удобно, но се налагаше да се примирят с несгодите. Всъщност подготовката на място за пребиваване не е проста работа, особено когато се касае за настаняването на нелегални разузнавачи, дори в такава открита страна като Америка. Щеше да бъде мъничко по-лесно, ако я бяха предупредили своевременно. Обаче всичко стана светкавично, операцията я подготвиха буквално за една нощ и това се оказа единственото място, където тя можеше да приюти пристигащите агенти. Открила този фургон скоро след пристигането си в Америка, Бизарина разчиташе да се скрие тук в случай на крайна необходимост или, ако се наложи, да подслони в него агента си за няколко дни. За истинска операция фургонът беше съвършено непригоден, но друг изход нямаше — освен да ги настани при себе си вкъщи, а това бе изключено. Мина й през ума мисълта, че може да я накажат, задето не се е погрижила за друго укритие. Това е нелепо, реши тя, винаги точно съм изпълнявала инструкциите, касаещи полевите операции.

Във фургона имаше някакви мебели — практични, но прекалено мръсни. Тъй като нямаше нищо какво да прави, тя се зае да поразчисти. Групата щеше да бъде възглавявана от старши офицер в КГБ. Тя не знаеше името му, никога не се бе срещала с него, но се досещаше, че ръководството на такава операция би трябвало да се повери на някой служител, който е по-старши от нея по звание. След като фургонът придоби по-приличен вид и единствената кушетка стана по-приветлива, тя се изтегна на нея и реши мъничко да подремне. Преди да се унесе в сън, тя нагласи малкия будилник да я събуди след няколко часа. Стори й се, че току-що е заспала, когато часовникът иззвъня и я вдигна от дунапреновата възглавница.

 

 

Те пристигнаха един час преди разсъмване. Пътните знаци облекчиха търсенето на фургона и освен това Леонид бе запомнил наизуст маршрута. След като бяха изминали пет хиляди мили — сега разстоянието трябваше да измерват в мили — по главната магистрала, той зави по асфалтирания път, водещ надясно. После, веднага след таблото с реклама на някакъв вид цигари, се показа черен път, който сякаш не водеше наникъде. Леонид изключи фаровете, после двигателя и автомобилът безшумно се заклатушка надолу по инерция, докато шофьорът внимаваше да не натиска прекалено спирачката, понеже спирачните светлини можеха да издадат появяването на колата в тъмнината сред дърветата. След едно леко изкачване пътят се заспуска отново и после зави надясно. Пред фургона стоеше волвото, а до него — една женска фигура.

Първите няколко секунди винаги са тревожни. На Леонид предстоеше да се срещне с друг офицер от КГБ, но той знаеше за случаи, когато всичко е преминало далеч не тъй успешно. Той изтегли ръчната спирачка и излезе.

— Загубихте ли се?

— Търся Маунтин вю — отговори Леонид.

— Това е от другата страна на града — каза Бизарина.

— Господи, аз навярно прекалено рано съм се отклонил от шосето. — Той забеляза, че напрежението напусна жената.

— Здравейте, аз съм Таня Бизарина. Наричайте ме Ан.

— А аз пък съм Боб — отвърна Леонид. — В колата се намират Бил и Лени.

— Уморени ли сте?

— Пътуваме от вчера призори, вече цяло денонощие — забеляза Леонид (Боб).

— Ще спите във фургона. Оставих ви хранителни продукти и вода. За съжаление няма нито електричество, нито водопровод. Там има две фенерчета и бензинов примус — на него ще можете да си правите кафе.

— Кога е операцията?

— Тази вечер. Нека вашите хора да влязат вътре, а аз ще ви покажа къде да оставите колата.

— Какво ще кажете за изтеглянето.

— Още не ми е известно. Това, което предстои да се извърши довечера, само по себе си е достатъчно сложно. — И Бизарина започна да описва плана на операцията. Веднага й направи впечатление — макар че това следваше да се очаква — професионализмът и на тримата разузнавачи. Всеки от тях несъмнено си задаваше въпроса: не е ли мръднала чивията на хората от московския център, издали заповед за провеждането на тази операция, която е безумна дори без да се взема под внимание крайно прибързаната подготовка. И въпреки всичко нито един от четиримата не допусна личните му чувства да попречат за извършването на операцията. Заповедта за нея бе издадена от Центъра, а той знаеше какво прави. Така пишеше в наставленията и полевите офицери им вярваха, макар и да разбираха, че не би трябвало.

 

 

Беатрис Тосиг се събуди един час по-късно. Дните ставаха по-дълги и сега слънцето не й блестеше право в очите, когато пътуваше за работа. Вместо това то се показваше от прозореца на спалнята й като окото на обвиняващ прокурор. Днес, напомни си тя, зората отбелязва началото на един съвсем нов ден, променящ съдбата й към по-добро, и Беа се заприготвя да го посрещне по съответния начин. Започна с душ и после си изсуши косата със сешоар. Кафеварката беше вече включена и тя изпи първата чашка, размисляйки какво е най-добре да облече. Днешното решение, каза си тя, е прекалено важно, за да се огранича с чаша кафе и кифла за закуска — ще бъде нужна енергия. И Беа си приготви яйца. Не бива да забравям, напомни си тя, да се огранича с лек обяд. Тя наблюдаваше теглото си в продължение на последните четири години, стремейки се да си запази фигурата, и не без успех.

И така, какво да облече. Нещо с волани, реши тя. Тя нямаше много такива тоалети, но може би синия… Докато закусваше, тя включи телевизора и успя да изслуша новините на Си Ен Ен — те засегнаха и преговорите по ограничаване на въоръженията, които се провеждаха в Москва. Може би светът действително щеше да стане по-безопасно място. Приятно е да работиш, знаейки, че се стремиш към нещо полезно. Като всяка взискателна към себе си личност, тя сложи мръсната посуда в миялната машина и после се върна в спалнята. Синият костюм с воланите бе излязъл от мода още миналата година, но кой от служителите на обекта щеше да забележи това? Навярно секретарките — впрочем тя не се интересуваше от тяхното мнение. Към костюма тя добави пъстър шал, за да покаже, че Беа си остава Беа.

Тосиг остави колата си в паркинга, на запазеното за нея място, в обичайното време. После извади от чантата си специалния пропуск, обеси го на врата си — той висеше на златна верижка — и премина през контролно-пропускателния пункт.

— Добро утро, докторе — поздрави я един от пазачите. Такава вежливост несъмнено се дължи на синия костюм и шала, помисли Беа. Тя все пак си направи труда да му се усмихне, което и за двамата беше извънредно необичайно, но не отговори на поздрава му — не си струваше да разговаря с човек, неуспял да завърши дори средно училище.

Както обикновено, тя първа пристигна на работа. Това й позволи да включи кафеварката в такъв режим, че да получи много силно кафе — тъй й харесваше. Докато се чуваше бълбукане, тя отвори сейфа и извади оттам папката с документите, по които бе работила предишния ден.

За нейна изненада утрото премина много по-бързо, отколкото тя очакваше. Работата способстваше за това. До края на месеца тя трябваше да представи проектосметната документация по обекта „Чайният клипер“ и затова й се наложи да прерови множество книжа, повечето от които вече бе фотографирала и предала на Ан. Беше тъй удобно да има свой собствен кабинет с врата и секретарка, която чукаше, преди да влезе. Нейната секретарка много не я обичаше, но Тосиг и пет пари не даваше за това, тя също не изпитваше никакви симпатии към тази преродена шушумига, чиято върховна радост бе да пее църковни химни. Е, всичко скоро ще се промени, напомни си тя. Всичко започва днес. Пътувайки сутринта, тя бе видяла волвото, паркирано на условното място.

 

 

— Само да я видиш какви дрехи си купува тази лесбийка — забеляза Пеги Дженингс.

— А ако това е една най-обикновена ексцентричност. — В гласа на Уил Пъркинс звучеше толерантност. — Ти виждаш нещо, което аз не виждам. Освен това я огледах сутринта, когато идваше на работа — напълно прилични дрехи, освен шала…

— А не забеляза ли нещо необичайно? — попита Дженингс, стараейки се да остави настрана личните си чувства към Тосиг.

— Не. Тя става много рано, но може би сутрин тя има нужда от време, за да привикне… Не виждам никакви основания да продължим наблюдението над нея. — Списъкът на служителите от „Чайният клипер“, подлежащи на проверка, беше дълъг, а броят на агентите от ФБР, отделени за това — неголям. — Знам, Пеги, ти изпитваш неприязън към сексуалните малцинства, но в дадения случай нямаш никакви доказателства, поне засега нямаш. Може би тя просто не ти харесва… — предположи той.

— Този обект рязко се отличава по необичайните маниери, но в същото време носи строги костюми. По много проблеми откровено изразява мнението си, но никога не говори за своята работа. Тя цялата е изтъкана от противоречия. — А това точно съответства на психологическия профил — помисли си Дженингс. Впрочем Уил Пъркинс също го знаеше.

— А ако тя не говори за работата само защото това им е въобще забранено — служителите от службата за сигурност им набиват в главите, че не бива да дрънкат. Начинът, по който тя кара кола, е типичен за жителите на източното крайбрежие — те вечно бързат, а що се отнася до строгото й облекло, може би просто на нея й харесва да се облича така. Пеги, не може да подозираш всички за всичко!

— На мен ми се струваше, че в това именно се заключава нашата работа — изсумтя Дженингс недоволно. — Тогава обясни това, което наблюдавахме онази вечер.

— Не мога да го обясня, но ти придаваш на случилото се някакво особено значение. Ние нямаме никакви доказателства, Пеги, за да засилим наблюдението над нея. Слушай, хайде да постъпим така: след като проверим всички, които фигурират в нашия списък, ще хвърлим още един поглед върху нея.

— Това е безумие, Уил. Възложено ни е да открием къде изтичат сведения от строго секретен научноизследователски проект, а ние се мотаем наоколо и действаме нежно, сякаш се боим да не обидим някого. — Агент Дженингс стана и след миг стигна до бюрото си. То бе само на една крачка — местното отделение на ФБР бе задръстено със служители, пристигнали от контраразузнавателната служба, и на тях им отредиха стола за хранене. И така техни работни бюра станаха масите, на които по-рано обядваха.

— Е, добре, хайде да направим така — ще отсеем всички специалисти, които са имали достъп до информацията, попаднала в ръцете на вражеския агент, и ще ги поставим в кутията. — Това означаваше, че ще ги подложат на детектора на лъжата. Когато служителите на ФБР миналия път се опитаха да проведат такъв тест, това за малко не предизвика революция в „Чайният клипер“. Учените и инженерите нямаха психиката на хората от разузнаването, които разбират, че понякога това е необходимо за целите на безопасността, и считаха проверката с детектора на лъжата за оскърбяване на техните патриотични чувства. А за някои от тях това се превърна в игра: един от специалистите, занимаващ се с компютърно осигуряване на програмата, дори прибягна до методите на обратна биовръзка, за да обърка получените резултати. Главният резултат от този опит, проведен преди половин година бе заключението, че персоналът на обекта изпитва дълбока враждебност спрямо службата за безопасност. Впрочем това не изненада никого. Обаче окончателно програмата за проверка бе преустановена, след като във ФБР постъпи писмо на един разгневен виден учен, който посочи няколко момента, когато той преднамерено е излъгал, а детекторът на лъжата не е успял да открие това. Този случай, а също и недоволството, което се породи в различни лаборатории на обекта, доведоха до прекъсване на програмата още преди нейното завършване.

— Миналия път Тосиг не се е подложила на проверка с детектора на лъжата — напомни Дженингс, която се бе запознала с тези материали. — Същото се отнася до целия персонал на администрацията. Бунтът на научните кадри е нарушил програмата. Тя е била една от тези, които…

— Това е, защото именно към нея са се обърнали с жалба програмистите от групата за компютърно осигуряване. Тя е един от администраторите и не забравяй, че в нейните задължения влизат и грижите за благополучието на учените. — Пъркинс също познаваше материалите. — Слушай, ако на теб действително толкова много ти се иска, можем да се върнем на нея по-късно. Самият аз нищо не забелязах, но се доверявам на твоите интуитивни подозрения. Но сега ще трябва да се заемем с проверката на останалите.

Маргарет Дженингс кимна в знак на съгласие и отстъпи. В края на краищата Пъркинс беше прав. Те нямаха нищо конкретно срещу Тосиг. Тя изхождаше единствено от интуицията си и не можеше да изложи никакви сериозни аргументи. Според нея Тосиг беше лесбийка, но какво от това? В това вече нямаше нищо особено — такова беше заключението на съдебните инстанции в много случаи; а тя знаеше, че не съществуват никакви доказателства, с които тя би могла да подкрепи подозренията си. Преди три години, точно преди да се прехвърли в контраразузнавателното управление, Дженингс се занимава с издирване на едно дете, което бяха похитили двама…

Дженингс разбираше също така, че в дадения случай Пъркинс проявява голям професионализъм. Той беше мормон и много чист човек, никога не допускаше личните му чувства да пречат на работата. И все пак тя не можеше да се отърве от това шесто чувство, което й подсказваше, че е права — нищо че логиката и опитът се противопоставяха. Дали е права или греши, бъдещето щеше да покаже, но сега тя и Уил трябваше да съставят шест доклада, преди отново да тръгнат по задачите. Колко жалко, каза си тя, агентът посвещава само половината от времето си на оперативната работа. Втората половина отиваше за писане на бюрото — или както е тук, на масата в стола — обяснения и отчети за това с какво се е занимавал в промеждутъка, когато е успявал да се откъсне от бюрата.

 

 

— Ал, обажда се Беа. Би ли могъл да дойдеш при мен в кабинета?

— Разбира се. След пет минути.

— Чудесно. Благодаря. — Тосиг остави слушалката. Дори тя се възхищаваше от акуратността на Грегъри.

Той влезе в кабинета точно след пет минути.

— Надявам се, че не съм те откъснала от нещо важно?

— Не, ни най-малко. Те моделират още едно устройство за насочване в геометричен план, но моето присъствие там не е необходимо. И така, за какво става въпрос? — попита майор Грегъри и тутакси добави: — Харесва ми костюма ти, Беа.

— Благодаря, Ал. Имам нужда от твоята помощ.

— За какво?

— Имам предвид подарък за рождения ден на Канди. Днес следобед отивам да го купя, а някой трябва да ми помогне.

— А, вярно! А не беше ли рожденият й ден след три седмици?

Тосиг се усмихна, гледайки Ал право в лицето. Той на всичкото отгоре беше и разсеян.

— Би трябвало да помниш такива неща.

— А ти какво искаш да й подариш? — Той захихика като малко момче.

— Това е изненада, Ал. — Тя направи пауза. — Нещо, от което Канди има нужда. Сам ще видиш. Канди сама ли пристигна?

— Да, тя се кани след работа да ходи на зъболекар.

— И няма да й казваш за това, нали? Нека бъде изненада за нея — обясни Беа.

Грегъри забеляза, че тя с мъка се сдържаше да не се засмее.

— Добре, Беа — усмихна се той. — Ще се срещнем в пет.

 

 

Те се събудиха следобед. „Боб“ тръгна сънливо към тоалетната и изведнъж се сети, че във фургона няма водопровод. Той погледна през прозореца и след като се убеди, че наоколо няма жива душа, излезе навън. Когато се завърна, останалите вече бяха приготвили кафето. Бизарина им бе доставила само нескафе, затова пък то се оказа от много добра марка, а закуската беше типично американска, с много захар. Те знаеха, че това днес ще им потрябва. Завършили тази „утринна“ процедура, извадиха картите и всичко останало, необходимо за провеждане на операцията, и още веднъж детайлно обсъдиха плана. В продължение на три часа повтаряха и най-малките подробности, докато не се убедиха, че всеки знае съвсем точно това, което му предстои да извърши.

 

 

Ето го най-накрая, каза си Стрелеца. В планината имаше отлична видимост и от нейните върхове се откриваше великолепна панорама. В дадения случай до целта трябваше да вървят още две денонощия, макар че вече я виждаха с очите си. Докато командирите му разпределяха бойците по укритията, Стрелеца сложи бинокъла на скалата и се зае да разглежда обекта, намиращ се на разстояние… двадесет и пет километра? — помисли си той и провери по картата. Да. Отрядът следваше да се спусне по планинския склон, да пресече неголяма буйна река, после да се изкачат по едно убийствено нанагорнище. За последна нощувка те ще спрат… ето тук. Стрелеца насочи бинокъла към избраното от него място — на пет километра от обекта, скътано в планината и скрито от нежелани погледи… Отново се налагаше да се катерят по стръмен склон. Но друг избор нямаше. Преди щурма той щеше да даде на хората си един час почивка. Докато отдъхват, той щеше да им обясни — на всеки от тях — какви задачи предстоят да се решават и те ще могат да се помолят. Той отново започна да изучава обекта.

Строителството без съмнение още не беше завършено, но на такива обекти строителните работи никога не свършваха. Хубаво беше, че щурмът ще се проведе именно днес, защото след няколко години мястото щеше да се превърне в непревземаема крепост. А засега…

Стрелеца напрегна очи, взирайки се в целта и стремейки се да разчлени подробностите. Дори с помощта на бинокъла той не можеше да различи нищо по-малко по размери от стражевите кули. При първите лъчи на изгряващото слънце се очертаха издатините на някои сгради. Налагаше се да се доберат по-близко до мястото, за да го разгледа по-добре и да нахвърли всички детайли в плана за атаката, но в дадения момент го интересуваше общото разположение на обекта и обкръжаващата го местност. Откъде е най-удобно да подходят? Как да се възползват от предимствата, които им предоставят планинските възвишения? Ако обектът се охраняваше от войски на КГБ, както се посочваше в документите на ЦРУ, които успя да разгледа, то той знаеше, че техният състав е толкова жесток, колкото и мързелив.

Стражеви кули — три от северната страна. Там трябва да има и заграждения. А минно поле? — помисли си той. Има или няма мини, първо ще трябва да се справим с кулите. На тях са разположени едрокалибрени картечници и оттам може да се обстрелва цялата местност. Как да постигнем това по най-добрия начин?

— Значи това е нашата цел? — към Стрелеца се приближи бившият майор от афганистанската армия.

— Как са вашите хора?

— Всички са в укритието — отговори майорът и около една минута мълчаливо разглеждаше обекта. — Спомняте ли си разказите за крепостта на убийците в Сирия?

— Крепостта на убийците ли? — Стрелеца рязко се обърна към майора. Значи ето на какво му напомня този обект. — И как ще превземем това укрепление?

Майорът се усмихна и продължи да разглежда целта.

— Те имат по-големи възможности, приятелю… Ако някога те се укрепят на тази височина, ще бъде нужен цял полк с въздушна поддръжка само за преодоляване на външното заграждение. И тъй, как възнамерявате да организираме щурма.

— Ще се разделим на две групи.

— Правилно. — В действителност майорът не беше съгласен с нито един от аспектите на предстоящата операция. Базирайки се на подготовката си, получена при руснаците, той считаше за безумие да се щурмува такъв обект с толкова малочислен състав, но преди да започне да възразява на такъв човек като Стрелеца, той трябваше да покаже своя боен опит и мъжество. А това означаваше, че ще му се наложи да поеме невероятен риск. И майорът реши да положи всички усилия, за да подтикне Стрелеца в правилна посока при обсъждането тактиката на щурма.

— Промишлените обекти са на северния склон. Жилищата са разположени по хълма — по на юг.

На обекта се появиха светлини от фарове — от едно място към друго се придвижваха автобуси. Смяна на караула. Стрелеца си помисли за това, но той знаеше, че атаката трябва да започне в тъмно и да завърши, преди да е настъпило утрото — иначе никой от нападащите няма да се измъкне жив.

— Ако успеем да се приближим напълно незабелязано… Може ли да изкажа едно предположение? — попита майорът тихо.

— Продължавайте.

— Да съберем всички на височината в центъра и после отгоре да щурмуваме двете цели.

— Това е рисковано — тутакси възрази Стрелеца. — И от двете страни ще трябва да покрием огромно пространство от открита местност.

— Затова пък по-лесно ще заемем изходна позиция, без да ни забележат. По-трудно се забелязва приближаването на една група, отколкото на две. Ако установим нашето тежко въоръжение на възвишението, ще можем да наблюдаваме и поддържаме с огън двете атакуващи групи.

Действително, призна пред себе си Стрелеца, съществува немалка разлика между воина, който се ръководи само от интуицията си, и професионалния военен. Майорът по-добре от него разбираше как да сравни двете опасности и от тях да избере по-малката.

— Нямам представа какво ще правим със стражевите кули. Какво смятате вие?

— Трябва да помисля. Аз… — Майорът с рязко движение притисна главата на командира си към земята. След миг долу над долината профуча самолет.

— Това е МиГ-21, разузнавателният вариант на изтребителя. Имаме работа с хора, които съвсем не са глупаци. — Той се огледа и видя, че всички хора са в укритието. — Не е изключено да са успели да ни фотографират.

— Мислите ли?

— Не знам. Ще се наложи в това отношение да се уповаваме на волята на Аллаха, приятелю. Едва ли е позволил да проникнем толкова дълбоко в чужда територия, за да ни погуби в последния момент — отговори майорът, без да е сигурен дали казва истината или не.

 

 

— И тъй, къде отиваме? — попита Грегъри, когато той и Беа се видяха пред паркинга.

— Хайде да се срещнем пред търговския център от южната страна. Става ли?

— Добре. Ще те чакам там. — Грегъри седна в колата и потегли.

Беа изчака няколко минути, преди да го последва. Щеше да е по-добре, ако никой не ги забележеше, че са тръгнали заедно. Обхвана я вълнение. В стремежа си да се справи с него тя караше бавно, но това беше толкова необичайно за нея, че възбудата още повече се засили, и сякаш от само себе си датсунът сменяше скорости и преминаваше от една лента в друга. След двадесет минути колата се озова пред паркинга на търговския център.

Ал бе оставил колата си зад някакъв микробус далеч от входа на най-близкия магазин… Той дори е избрал съвсем нелошо място, помисли си Тосиг. Тя спря наблизо и излезе от автомобила.

— Какво те задържа?

— Просто не бързах.

— Е, и какво сега?

В действителност Беа не знаеше. Тя знаеше какво ще се случи, но подробностите й бяха неизвестни — тя дори нямаше представа колко човека участват в операцията. Може би Ан възнамеряваше сама да се справи с работата. Беа се засмя, стремейки се да прикрие своето неспокойствие.

— Да вървим — каза тя и махна с ръка, приканвайки Грегъри да я последва.

— Представям си що за подарък… — измърмори Ал. Той забеляза, че отзад изскочи някакъв автомобил.

На Беа й направи впечатление, че огромната площадка, отредена за паркиране на автомобили, е задръстена от коли, но на нея съвсем нямаше хора. Дневните посетители на търговския център се бяха разотишли по домовете си за вечеря, а вечерните още не бяха успели да пристигнат. Любителите на киното се очакваха да заприиждат чак след един час. Въпреки това тя нервно се оглеждаше настрана. Трябваше да бъде в близост до входа на киното. Времето съвпадаше. Ако нещо се пропука — Беа едва се сдържа да не избухне в нервен смях, — тя ще се види принудена да намери някакъв голям тежък подарък. Впрочем не, сега няма да се наложи. Насреща й се зададе Ан. В ръцете й нямаше нищо друго освен една чанта.

— Здравей, Ан — възкликна Тосиг.

— Здравей, Беа… О, да, това е майор Грегъри!

— Здравей — каза Ал, мъчейки се да си припомни дали познава тази жена. Той беше слаб физиономист — използваше мозъка и паметта си преди всичко за математически изчисления.

— Ние се срещахме миналото лято — забеляза Ан и още повече обърка Грегъри.

— Какво правиш тук? — попита Тосиг своя оперативен ръководител.

— Наложи ми се да напазарувам нещо набързо. Имам среща довечера и реших… почакай, ей сега ще ти покажа.

Тя пъхна ръката си в чантата и оттам извади един предмет, приличащ според Грегъри на флакон с парфюм — или как още там ги наричат тези пръскащи джаджи, помисли си той, докато чакаше. Той се радваше, че Канди не се интересува от подобни неща. Тя сякаш си пръсна на дланта и я поднесе към носа на Беа, когато по алеята от тяхната страна се зададе автомобил.

— На Канди много ще й хареса, как мислиш, Ал? — попита Беа, и флаконът се озова пред лицето му.

— Какво? — успя да попита той и в този миг право в лицето му бликна струя от сълзотворен газ.

Ан идеално бе преценила момента и напръска Грегъри в момента, когато той бе започнал вдишване, насочвайки струята под очилата в очите. На Грегъри му се стори, че лицето му е подпалено, и мигновено изгарящата болка прониза гърдите му. В следващия миг той падна на колене, притискайки ръце към лицето. Той дори и звук не издаде и не забеляза, че до него спря една кола. Вратата се отвори и на шофьора се наложи само леко да се наведе, за да му нанесе с ръба на китката удар по врата.

Беа видя как той се отпусна на асфалта — стана идеално, помисли си тя. Отвори се задната врата, хванаха Грегъри за раменете. Беа и Ан помогнаха да натикат краката му в автомобила. В мига, когато задната врата се затвори, през отворения прозорец излетя връзката с ключовете на Грегъри и колата — тя едва ли бе спирала изобщо — се понесе с пълна газ напред.

Ан се огледа наоколо. Никой не бе забелязал случилото се. След като напълно се увериха в това, тя и Беа напуснаха зоната на магазините и се отправиха към мястото, където стояха автомобилите.

— Какво ще стане с него? — попита Беа.

— А нима на теб не ти е все едно? — отвърна Бизарина бързо.

— Но нали не се каните…

— Не, няма да го убием. — На Ан веднага й мина през ума, че това може да се окаже неистина. Тя не беше сигурна, но предполагаше, че убийството не влиза в плана на оперативната група. Те и бездруго бяха нарушили едно ненарушимо досега правило. Това бе достатъчно.