Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

16.
Оценка на щетите

— Трябва да се даде висока оценка на човека, който веднага се е озовал в посолството и е изпратил телекс — каза най-накрая Ритър. — Посланикът се е обърнал с протестна нота в тяхното Министерство на външните работи още преди руснаците да бяха съобщили за ареста „заради дейност, несъвместима с дипломатическия статус“.

— Да, ако това е изобщо утешение — мрачно отбеляза Гриър.

— Тя ще се завърне след едно денонощие или даже по-скоро — продължи Ритър. — Вече са ги обявили за „персона нон грата“ и ще пристигнат с първия полет на „ПанАм“.

Райън се въртеше тревожно на стола си. А какво ще стане с КАРДИНАЛА, недоумяваше той. Господи, те ме посветиха в дейността на този суперагент само преди една седмица… Руснаците нямат върховен съд, който би затруднил изпълнението на смъртната присъда.

— Има ли някаква възможност да го разменим за някого — попита Джак.

— Шегуваш се, момчето ми. — Ритър стана и се приближи към прозореца. В три часа сутринта площадката на ЦРУ за паркиране на автомобили беше почти празна, само няколко коли стояха сред купчините неразчистен сняг. — Не разполагаме с достатъчно голям заловен руски агент, за да можем да преговаряме за по-меко наказание. Няма никаква надежда да го пуснат дори в замяна на свой резидент, какъвто ние нямаме, разбира се.

— Значи той е мъртъв и сведенията пропаднаха заедно с него.

— Да, точно това е положението — съгласи се съдията Мур.

— А ако се обърнем за помощ към съюзниците? — предложи Райън. — Сър Базил може да има нещо полезно.

— Райън, ние с нищо не можем да му помогнем. — Ритър се обърна, за да излее гнева си върху най-близката цел, която му падна на мушката. — Той е мъртъв — да, естествено все още диша, но все едно — мъртъв е. След месец, два или може би три ще бъде публикувано съобщение, ние ще го потвърдим с помощта на други източници и тогава ще отворим бутилка, за да пийнем за вечна му памет.

— А какво ще правим с „Далас“? — попита Гриър.

— За какво става дума? — учуди се Джак.

— Това не ви засяга — отвърна Ритър, доволен, че срещу себе си има такава добра мишена. — Да се връща в разпореждане на флота.

— Добре. — Гриър кимна. — Може да се предполага, че ще имаме сериозни неприятности. — Съдията Мур хвърли на адмирала раздразнен поглед. На него се падаше да разговаря с президента за последствията от инцидента.

— А вие какво смятате, Райън?

— Имате предвид преговорите по ограничаване на въоръженията? — Джак сви рамене. — Всичко зависи от това, каква позиция ще изберат. Те имат на разположение различни варианти и ако някой ви каже, че може да предвиди на кой ще се спрат, този човек е лъжец.

— Приятно ми е да чуя мнението на истински експерт — забеляза Ритър.

— Сър Базил счита, че Герасимов ще опита да заеме мястото на върха. Всъщност той може да се възползва от този случай в свой интерес — спокойно забеляза Райън, — но ми се струва, че сега, когато Нармонов съумя да вкара в състава на Политбюро свой четвърти поддръжник, неговото политическо влияние нарасна доста. Следователно той може да избира пътя, по който ще се върви: да покаже на партията своята сила, стремейки се към укрепването на мира. Ако пък изпитва по-голяма политическа неувереност, отколкото на мен ми се струва, може да поиска да укрепи своето влияние в партията, като ни заклейми като непоправими врагове на социализма. Дори да съществува начин да се оцени вероятността за избора на единия или другия вариант — изключвайки простото гадаене, — то аз не го знам.

— Тогава хващайте се за работа — разпореди се съдията Мур. — На президента ще му трябва нещо по-определено, една достатъчно солидна база, върху която да се опре, преди Ърни Алън да започне разговорите относно възможността да се обсъди стратегическата отбранителна инициатива.

— Слушам. — Джак стана. — Съдия, смятате ли, че руснаците ще съобщят за арестуването на КАРДИНАЛА?

— Това е сложен въпрос — отговори Ритър.

Райън се запъти към вратата и отново се спря.

— Момент! — каза той.

— Какво има още? — попита Ритър.

— Вие казахте, че посланикът се е обърнал с протест още преди Министерството на външните работи да публикува декларацията.

— Да, Фоли е действал много бързо и е успял да ги изпревари.

— Въпреки цялото ми уважение към господин Фоли, никой не може да действа толкова бързо — забеляза Райън. — Според обичая съобщението, предназначено за пресата, е трябвало да бъде отпечатано още преди арестуването.

— Е и какво? — поинтересува се адмирал Гриър.

Джак се върна на мястото си при тримата.

— Ами това, че министърът на външните работи е човек на Нармонов, нали? И маршал Язов в Министерството на отбраната — също. Те не знаеха за случилото се — поясни Райън. — Бяха толкова изненадани, колкото и ние.

— Глупости — изсумтя Ритър. — Те не постъпват така.

— Така смятате вие, сър. — Джак беше уверен в своята правота. — Имате ли доказателства, които потвърждават гледището ви?

Гриър се усмихна.

— Засега нямаме такива доказателства.

— По дяволите, Джеймс, аз знам, че той…

— Продължавайте, доктор Райън — рече съдията Мур.

— Ако тези двама министри не са знаели какво става, случаят придобива различна окраска, не е ли така? — Джак седна на облегалото на креслото. — Добре, да предположим, че за нас е ясно защо не са предупредили Язов за предстоящия арест: КАРДИНАЛА е неговият най-близък помощник. Но защо са държали в неведение външния министър? При такива обстоятелства трябва да се действа бързо, да се съобщи веднага на пресата за сензационното произшествие — дяволски сигурно е, никой няма да пожелае противниковата страна първа да оповести на света за случая.

— Ти какво мислиш, Боб? — обърна се към Ритър директорът на ЦРУ.

Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление по оперативната работа не изпитваше никак топли чувства към Райън. Според него Джак се бе придвижил твърде високо и прекалено бързо — но въпреки това Боб Ритър беше честен човек. Той седна и отпи глътка кафе.

— В това, което говори този младеж, може би има зрънце истина. Налага се да проверим някои подробности, но ако те се потвърдят… тогава ще излезе, че всичко това не е просто разследване на Второ главно управление.

— А твоето мнение, Джеймс?

Заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването кимна в знак на съгласие.

— В този случай се откриват ужасяващи възможности — забеляза той.

— Напълно вероятно е да става дума не просто за загуба на ценен агент, който ни е снабдявал с важна информация — продължи Райън, обмисляйки случилото се. — КГБ може би използва този случай за постигането на политически цели. Единственото, което не разбирам, е — на кого разчита да се опре Герасимов. В групата на Александров има трима надеждни съюзници, докато Нармонов сега се радва на подкрепата на четирима, включително на новия член на Политбюро — Ванеев…

— По дяволите — изстреля ядосано Ритър. — Когато арестуваха дъщеря му, ние предполагахме, че или не са съумели да я пречупят — нали казват, че изглежда нормално, — или пък баща й заема прекалено висок пост, за да…

— Шантаж — обади се и съдията Мур. — Ти беше прав, Боб. А Нармонов дори не подозира за това. Трябва да се отдаде дължимото на Герасимов — този кучи син умее да гледа няколко хода напред… Ако нещата стоят именно така, то фракцията на Нармонов се намира в малцинство, а той не знае за това. — Мур замълча и се намръщи. — Ето какво ще ви кажа: ние разсъждаваме като дилетанти.

— Затова пък скалъпихме великолепен сценарий. — Райън за малко не се усмихна, стигайки до логичния извод. — Може да се окаже, че сме успели да свалим първото съветско правителство, което през последните тридесет години е направило опит да либерализира собствената си страна. — Какво ли ще пишат вестниците за всичко това? — запита се Джак. Не се съмнявам, че няма да успеем да го запазим в тайна. Такава сензация неизбежно ще изтече в пресата и ще стане достояние на обществеността.

 

 

— Ние знаем с каква дейност се занимавате, известно ни е от колко време. Ето ги доказателствата. — Капитанът подхвърли снимките на масата.

— Хубави снимки — съгласи се Мери Пат. — А къде е представителят на моето посолство?

— Не сме длъжни да позволим на когото и да било да разговаря с вас. Можем да ви държим толкова, колкото пожелаем. Ако потрябва — и години — добави зловещо служителят на КГБ.

— Слушайте, господине, аз съм американка, разбирате ли? Съпругът ми е дипломат. Той има дипломатическа неприкосновеност, която се разпростира и върху мен. Вие ме смятате за празноглава домакиня и затова мислите, че е възможно тъй безцеремонно да се обръщате към мен, за да ме уплашите и накарате да подпиша това идиотско признание, сякаш съм някаква шпионка. Не се надявайте на това. Не се съмнявам, че правителството на САЩ ще съумее да ме защити. Що се отнася до тази хартийка, можете да я намажете с горчица и да я изядете. Бог ми е свидетел — храната тук е толкова лоша, че малко целулоза няма да ви навреди — забеляза тя. — И вие смеете да твърдите, че този добър възрастен мъж, на когото носех снимката, е също арестуван? Тогава всички тук сте полудели.

— На нас ни е известно, че сте се срещали с него много пъти.

— Два пъти. Виждала съм го веднъж по време на мача миналата година — впрочем, не, ние се срещахме на дипломатически прием преди няколко седмици. Значи три пъти, и всеки път разговаряхме за хокея. Именно затова му носех снимката. Момчетата от отбора смятат, че той им носи късмет — попитайте ги, те всички са се подписали на снимката, виждате ли? Всеки път, когато е идвал на мач, ние сме печелили важни победи и синът ми е вкарвал по няколко гола. Вие го смятате за шпионин само защото е посещавал мачовете на детските отбори. Боже мой, вашите хора сигурно виждат американски шпиони под всяко легло.

Разговорът със служителите на КГБ даже доставяше на Мери Пат удоволствие. Отнасяха се добре с нея — явно причината за това беше престорената бременност. Тя бе нарушила едно осветено от времето правило в професията на разузнавача — колкото се може по-малко да говориш. Вместо това Мери Пат не преставаше да дрънка подобно на всяко раздразнено частно лице — намиращо се под закрилата на дипломатическата неприкосновеност, разбира се, — възмущавайки се от поразителната глупост на руснаците. Тя внимателно следеше реакциите на офицера, който водеше разпита. Повече от всичко руснаците мразеха снизходително презрителното отношение, особено от страна на американците, спрямо които руснаците изпитваха един направо невероятен комплекс на малоценност.

— Винаги ми се е струвало, че служителите от службата за сигурност на нашето посолство се стремят да ни досаждат колкото се може повече — каза Мери Пат с недоволен глас. — Не правете това, не правете онова, бъдете внимателни, когато снимате. Но аз не съм снимала, а му носех готова снимка! Да, и момчетата на нея, с изключение на Еди, са русначета. — Тя се обърна и погледна към огледалото. Мери Пат се мъчеше да разбере дали руснаците сами са измислили този трик с огледалото, през което я наблюдават, или са изкопирали идеята от някой американски криминален филм.

 

 

— Този, който я е подготвял, е истински професионалист — забеляза Ватутин, следейки развитието на разпита от съседната стая. — Тя знае, че я гледаме, но не дава вид. Кога ще я пуснем?

— Надвечер — отговори началникът на Второ главно управление. — Повече няма смисъл да я държим. Мъжът й вече си събира багажа. Жалко, че избързахте. Трябваше да изчакате няколко секунди — добави генералът.

— Знам. — Нямаше абсолютно никакъв смисъл да обяснява за лошо работещата брава. В КГБ не обичат оправданията, дори от полковници. Пък и това вече нямаше значение — както Ватутин, така и началникът му го разбираха. Те бяха успели да пипнат Филитов — не съвсем в момента на предаването, но все пак успяха. Такава беше поставената пред тях задача. И двамата разбираха, че в това разследване съществуват и други аспекти, ала си даваха вид, че то не ги засяга. И генералът, и полковникът смятаха, че едно такова поведение е най-разумното.

 

 

— Къде е моят помощник? — властно попита Язов.

— В Лефортовския затвор, разбира се — отговори Герасимов.

— Искам незабавно да се срещна с него. — Министърът на отбраната дори не пожела да си свали шапката. Той стоеше пред председателя на КГБ в своя дълъг шинел, бузите му все още розовееха от студения февруарски вятър — а може и от ярост, помисли си Герасимов. Или дори от страх…

— Това не е мястото, където можете да се разпореждате, Дмитрий Тимофеевич. Аз също съм член на Политбюро и участвам в Съвета по отбраната. Освен това не бива да се изключва, че и вие може да сте замесен в това разследване. — Пръстите на Герасимов почукваха по папката, лежаща пред него върху бюрото.

При тези думи лицето на Язов изведнъж се промени. Той побледня, но определено не от страх. Герасимов се изненада, че маршалът не загуби самообладание, вместо това с върховно усилие се справи с чувствата си и произнесе, сякаш се обръща към новобранец:

— Незабавно представете доказателствата, ако ви стиска!

— Щом настоявате — моля! — Председателят на КГБ отвори папката, извади няколко снимки и ги предаде на министъра на отбраната.

— Вие сте ме следили?

— Не, наблюдавахме Филитов. Вие случайно сте попаднали в кадъра.

Язов презрително хвърли снимките върху бюрото на Герасимов.

— Е, и какво? Михаил Семьонович ме покани на хокейния мач. Отидох с него. Играта беше интересна. В единия отбор играе едно американско момче — запознах се с майка му на някакъв прием — да, това беше в Георгиевската зала, когато в Москва бяха пристигнали американци за участие в преговорите. Тя също присъстваше на хокейния мач и наминахме да се поздравим. Приятна жена, само че празноглава. На другата сутрин написах доклад за контакта с чуждестранен гражданин. И Михаил Семьонович — също.

— Ако тя е празноглава, защо сте си направили труда? — попита Герасимов.

— Защото е американка, а мъжът й е някакъв си дипломат, и при това допуснах глупост, че й позволих да се докосне до мен. Отчетът за контакта е предаден в специалния отдел. Ще ви изпратя копия от моя отчет и от този на Михаил Семьонович. — Сега Язов говореше по-уверено. Герасимов не го бе дооценил.

— Тази жена е агент на американското ЦРУ.

— В такъв случай аз съм уверен, че социализмът ще възтържествува в целия свят, Николай Борисович. До ден-днешен не знаех, че при вас работят такива глупаци.

Министърът на отбраната Язов си наложи да се успокои. Въпреки че на московската арена той се появи наскоро — в последно време маршалът командваше Далекоизточния военен окръг и там попадна в полезрението на Нармонов, — вече бе разбрал в какво се състоят разногласията: борбата за власт. Той не вярваше, не можеше да повярва, че Филитов е предател. Не вярваше, защото беше запознат с биографията на стария полковник, а не можеше, не искаше да повярва, защото подобен скандал щеше да сложи край на една от най-внимателно подготвените кариери на професионален военен в съветската армия — неговата собствена.

— Ако имате истински доказателства за предателството на помощника ми, нека с тях да се запознае моята служба за сигурност. Вие, Николай Борисович, сте забъркали политически игри и сте въвлекли в тях моето министерство. Няма да позволя КГБ да се намесва в работите на армията. Днес следобед тук ще дойде представител на ГРУ. Надявам се, че вашите хора ще се съгласят да работят с него — в противен случай ще отнеса въпроса в Политбюро.

Лицето на Герасимов си оставаше все тъй безстрастно, докато министърът на отбраната излизаше от кабинета му. Той разбираше обаче, че бе допуснал грешка при разговора с Язов. Показа му всичките си козове — по-точно, показа ги един ден по-рано, отколкото трябваше. Герасимов разчиташе, че Язов ще се поддаде на натиска, ще отстъпи пред обвинението и ще приеме предложението, което даже още не бе направено.

И всичко стана, защото този глупак Ватутин не успя да получи убедителни доказателства. Но защо не е могъл да изчака още една секунда.

Нищо не може да се направи, остава само едно — да се получат пълните признания на Филитов.

 

 

Колин Маклинтък официално се водеше в персонала на търговския отдел към посолството на нейно величество кралицата на Великобритания, разположено на оттатъшния бряг на река Москва — точно срещу Кремъл. Къщата била придобита от посолството още преди революцията и това обстоятелство дразнеше съветското ръководство още от времето на Сталин. Но Колин също участваше в Голямата игра. Всъщност той беше полевият офицер, който ръководеше Светлана Ванеева от страна на британското разузнаване и впоследствие я бе предал на московския резидент на ЦРУ за цели, които така и не му бяха обяснени. Той обаче се подчини на заповед, постъпила направо от Сенчъри Хаус, щабквартирата на СИС[1] в Лондон. Сега Колин Маклинтък съпровождаше една група английски бизнесмени при посещението им в Госплан. Тук той ги запознаваше със съветските чиновници, с които англичаните щяха да водят преговори за продажбата на стоки на местните варвари. Самият Маклинтък беше „островитянин“ от Уейлси до брега на Шотландия и считаше всички хора, които живеят на юг от Абърдийн, за варвари, макар че служеше в английското разузнаване. Говорейки английски, той прибягваше до един напевен акцент и използваше думи, понятни само за жителите на Северна Шотландия. Той говореше и руски, наистина не беше никак лесно да го разбереш. Впрочем това беше отлично прикритие за него. Маклинтък можеше да говори и без акцент — сякаш щракваше някакъв превключвател, а за слуха му акцент въобще не съществуваше. Обикновено се приема, че когато човек с мъка говори даден език, също не по-малко трудно го разбира. Маклинтък упорито се стремеше да поддържа това мнение.

Така той бе срещал Светлана по работа и я бе посочил в един от докладите си като възможен кандидат за вербуване, а един високопоставен служител от британските тайни служби я завербува на втория етаж на ресторанта „Лангънс Брасъри“, намиращ се на улица „Стартън“. От този момент нататък Маклинтък се срещаше с нея само по работа в присъствието на други англичани и руснаци. С прибирането на информацията, която Светлана поставяше в тайници, се занимаваха други служители на английското разузнаване в Москва, макар че нейният оперативен ръководител все пак си оставаше Маклинтък. Всъщност сведенията, които доставяше тя, не представляваха особен интерес и само понякога се възползваха от тях за търговски цели. От завербуваните агенти вземаха това, на което са способни, а Светлана осведомяваше англичаните и за слуховете и клюките, които научаваше от баща си.

Но със Светлана Ванеева се бе случило нещо неприятно. Тя изчезна от Госплан и после отново се върна — според ЦРУ след като навярно е била разпитвана в Лефортовския затвор. За Маклинтък това бе просто необяснимо. Ако човек попадне в Лефортово, не остава там за ден или два. С Ванеева ставаше нещо съвсем странно и той изчака една седмица в размисъл как да проучи този въпрос. Разбира се, нейните тайници си оставаха недокосвани. Никой от служителите на английските тайни служби дори не се приближаваше до тях — освен да провери дали някой не проявява интерес към тези тайници, което се правеше от безопасно разстояние.

И ето сега на Маклинтък му се удаваше благоприятна възможност. Той водеше търговската делегация през залата, в която се помещаваше отделът по текстила. Светлана вдигна глава и видя влизащите чужденци. Маклинтък подаде обичайния сигнал — въпросителен знак. Той не знаеше какъв отговор ще получи, нито какво ще означава отговорът. Трябваше да действа според предположението, че на разпитите са я сломили и разкрили напълно, но все пак се надяваше на някаква реакция. Сигналът се състоеше в следното: той прокарва ръка през косата си, сякаш си оправя прическата — един жест толкова естествен, колкото дишането. Светлана трябваше да отговори на този сигнал, като издърпа чекмеджето на бюрото си и извади оттам молив или писалка. Първото означаваше „всичко е наред“, докато второто предупреждаваше за опасност. Обаче тя не направи нито едното, нито другото — просто наведе глава и продължи да чете лежащия пред нея документ. Това поведение беше тъй необичайно, че младият офицер от английското разузнаване едва не замря от изненада, щом спря поглед на нея, ала бързо се опомни къде се намира и се обърна настрана, оглеждайки другите присъстващи в отдела. В същото време ръцете му правеха нервни жестове, които можеха да означават всичко или нищо за този, който го наблюдава.

Най-много Маклинтък бе поразен от изражението на лицето й. По-рано това лице винаги беше живо и усмихващо се, а сега изглеждаше безучастно, почти объркано. В този момент то напомняше лицата на минувачите по московските улици. В жената, която бе дъщеря на високопоставен партиен функционер и се радваше на значителни привилегии, една рязка промяна се забелязваше. И това не бяха преструвки — за подобно нещо на Светлана не й достигаше талант.

Те са съумели да я пречупят, помисли си Маклинтък. Успели са и после са я пуснали. Той не можеше да разбере причината, но това не се и изискваше от него. След един час той заведе бизнесмените в хотела и се върна в кабинета си. Докладът, който незабавно изпрати в Лондон, беше кратък — всичко три страници. Маклинтък си нямаше и представа каква буря ще предизвика с този отчет. Не знаеше също, че още един офицер от Интелиджънс сървис бе изпратил свой доклад в Лондон със същата дипломатическа поща.

 

 

— Здравей, Артър — чу се един глас от телефонната слушалка.

— Добро утро… извини ме, Базил, добър ден. Как е времето в Лондон?

— Студено, влажно и отвратително. Знаеш ли, реших да прелетя до вашата страна и да се погрея на слънце.

— Да не забравиш да се отбиеш в нашата кантора.

— Предвидил съм го. Веднага сутринта ли?

— За теб винаги имам време.

— Тогава до утре.

— Чудесно. До скоро виждане. — Съдията Мур остави слушалката.

Чудесен ден, помисли си директорът на Централното разузнавателно управление. Първо губим КАРДИНАЛА, после сър Базил Чарлстън решава да дойде тук, за да поговори за това, което не смее да довери и на най-защитената комуникационна линия в света — дело на Националната агенция за сигурност и Генералния щаб. Още не бе дошъл обяд, а вече му се събираха девет работни часа. Какви ли дяволски неприятности щеше още да му сервира денят?

 

 

— И вие наричате това доказателства? — попита генерал Евгений Игнатиев, началникът на контраразузнавателния отдел в ГРУ, съветското военно разузнаване. — На моите стари, уморени очи им се струва, че вашите хора са стъпили върху много тънък лед, за да ловят риба.

Ватутин беше поразен — и извън себе си от ярост — от това, че председателят на КГБ бе изпратил този човек в кабинета му, за да провери как върви неговото разследване.

— Ако успеете да намерите разумно обяснение за касетката с филма, фотоапарата и дневника, може би ще благоволите да го споделите с мен, другарю генерал.

— Вие твърдите, че сте взели касетката от ръцете му, а не от ръцете на жената. Това е констатация на факта, а не въпрос.

— Аз допуснах грешка и не търся за това оправдания — каза Ватутин с достойнство, което се стори на генерала някак си странно.

— А фотоапаратът?

— Открихме го в жилището му — прикрепен с магнит към задната стена на хладилника.

— Направи ми впечатление, че при първия обиск в апартамента не сте успели да намерите фотоапарата. Освен това по него липсват отпечатъци от пръстите. И съдейки от резултатите от вашето визуално наблюдение на Филитов, вие не сте видели да го използва. По такъв начин, ако той заяви, че сте му пробутали апарата и филма, как ще успея да убедя министъра, че той именно лъже.

Ватутин сам се удиви от тона на въпроса, който зададе:

— Значи все пак приемате, че Филитов е шпионин?

— Това, което аз приемам, няма значение. Съгласен съм, че съществуването на дневника ме безпокои, но просто няма да повярвате, ако ви разкажа за нарушенията на секретността, с които ми се налага да се сблъсквам, особено сред по-висшето ръководство. Колкото е по-важна длъжността, толкова по-небрежно се отнасят към съществуващите правила. Вие знаете кой е полковник Филитов. Той не е просто герой от войната, не. Филитов се прослави по целия Съветски съюз — знаменитият Михаил Семьонович Филитов е герой на Сталинград. Той е воювал в подстъпите на Вязма, Минск, защитавал е Москва, когато сме спрели фашистите, сражавал се е, стремейки се да предотврати катастрофата при Харков, после се е бил при отстъплението към Сталинград, участвал в контраатаките…

— Прочетох досието му — каза Ватутин със спокоен глас.

— Той е символ на цялата армия. Не бива да се разстреля този символ на базата на такива двусмислени доказателства като тези, Ватутин. Всичко, което имате, са тези заснети кадри — и никакви доказателства, че именно той е направил снимките.

— Още не сме започнали да го разпитваме.

— Нима смятате, че разпитите на Филитов ще бъдат прости? — Игнатиев вдигна очи към тавана и се разсмя гръмко, като че залая. — А знаете ли колко е издръжлив този човек? Той е убивал немци, намирайки се в подпален танк, когато сам е горял в него! Филитов е гледал хиляди пъти право в очите смъртта и се е смял над нея.

— Аз ще получа от него всички сведения, които са ми нужни — настоя Ватутин.

— С помощта на мъчения, нали? Да не сте се побъркали? Не забравяйте, че Таманската гвардейска мотострелкова дивизия е дислоцирана само на няколко километра от Москва. Мислите ли, че Съветската армия ще си трае и ще гледа как мъчите един от нейните герои. Сталин е мъртъв, другарю полковник, и Берия — също.

— Има как да получим нужната ни информация, без да му нанасяме никакви физически увреждания — забеляза Ватутин. Това беше една от най-ревностно пазените тайни на КГБ.

— Глупости!

— В такъв случай какво предлагате, другарю генерал? — попита Ватутин, като вече се досещаше какъв ще бъде отговорът.

— Предайте разследването на мен. Ние ще вземем мерки Филитов повече никога да не предава родината, можете да не се съмнявате — обеща Игнатиев.

— И, разбира се, армията ще излезе от неловкото положение, в което е попаднала.

— От неловкото положение ще излязат всички, в не по-малка степен това се отнася и до вас, другарю полковник, задето тъй некомпетентно сте провели своето така наречено разследване.

Е, както и очаквах. Няколко гръмки лафа, после заплахи и ругатни, примесени с мъничко съчувствие и другарски съвети. Ватутин виждаше, че му е предложен изход, но обещаната безопасност същевременно криеше опасност от срутване на всички надежди за повишение. Записката, направена собственоръчно от председателя, пределно ясно бе обрисувала положението. Ватутин се оказа между двама врагове и макар че все още не можеше да завоюва благоразположението на никой от тях, по-високата цел изискваше и по-голям риск. Той можеше да отстъпи от истинската цел на своето разследване и до края на живота си да остане полковник. Но можеше и да рискува с надеждата да постигне това, към което се стремеше, когато започна тази разработка без всякакви политически мотиви, мрачно си помисли Ватутин. В случай на неуспех го чакаше позорен край. Колкото и парадоксално да бе, решението се оказа просто. Ватутин беше служител на ВГУ…

— Разследването е възложено на мен. Председателят ми е предоставил всички пълномощия и аз ще проведа разработката така, както смятам за нужно. Благодаря за ценните съвети, другарю генерал.

Игнатиев обгърна седящия пред него мъж с изпитателен поглед и помисли за вътрешния смисъл на направеното от него изявление. В своята работа рядко му се случваше да срещне честни хора и на генерала му стана тъжно — по някаква странна, непонятна причина, — че не може да поздрави човека, показал това рядко качество. Ала за Игнатиев най-главното си оставаше предаността към Съветската армия.

— Както искате. Надявам се, че ще ме държите постоянно в течение за хода на следствието. — Генералът мълчаливо се обърна и тръгна към вратата.

В продължение на няколко минути Ватутин остана на бюрото, обмисляйки собственото си положение, после извика кола. След двадесет минути той се озова в Лефортовския затвор.

— Това е невъзможно — съобщи му лекарят още преди полковникът да е успял да му зададе въпроса.

— Какво?

— Вие искате да вкарате този човек в басейна и да го лишите напълно от дразнителите на околната среда, нали?

— Да, разбира се.

— По всяка вероятност в резултат на това ще причиним смъртта му. Не мисля, че това е вашата цел, пък и аз не възнамерявам да подложа на риск съдбата на моя проект.

— Възложено ми е да водя това разследване и ще го водя така, както…

— Другарю полковник, става дума за човек, който е преминал седемдесетте години. Неговият медицински картон е при мен. Старецът има всички симптоми на сърдечносъдови заболявания в средна степен на развитие — това за възрастта му е нормално, разбира се, и един куп проблеми с дихателните пътища. При настъпване на първия период на безпокойството сърцето му ще гръмне като балон.

— Какво имате предвид, като казвате, че сърцето му ще гръмне?

— Извинете, знам, че е трудно да се обяснят на непосветен човек медицинските термини. Неговите коронарни артерии са покрити от слой плаки. Това е едно обичайно явление, което се развива във всички нас и произхожда от храната, която консумираме. Но неговите артерии са по-тесни от нашите, защото слоят от плаките по стените е по-дебел — нали той е по-стар от нас. Освен това — също поради възрастта — артериите му не са тъй еластични, както при по-млад човек. Ако честотата на сърдечния пулс стане прекалено висока, плаката се откъсва и запушва съда. Това е сърдечният инфаркт, другарю полковник, запушване на коронарна артерия. В резултат на това една част от сърдечния мускул умира и сърцето или напълно спира, или започва да бие аритмично. И в двата случая то престава да изпомпва кръвта и пациентът умира. Нали разбирате? При използването на басейна сърдечният инфаркт е почти неизбежен и може да има само фатален изход. Дори ако не умре, настъпва парализа. Не, другарю полковник, не можем да прибегнем до изолация на този човек в басейна. Не мисля, че ще поискате да го убиете, без да получите никаква информация.

— А какво ще кажете за прилагането на други методи за физическо въздействие — тихо попита Ватутин. Боже мой, какво ще стане с мен, ако не успея…

— Щом като сте уверен, че той е виновен, разстреляйте го и ще сложите край на това разследване — забеляза докторът. — Но всякакво сериозно физическо въздействие неизбежно ще доведе до смърт.

И всичко стана заради тази проклета брава, помисли си Ватутин.

 

 

Ракетата изглеждаше безобразно, тя приличаше на детска рисунка или на пиротехническо изделие, предназначено за фойерверки, макар че дори едно дете не би решило да я помести отгоре на самолета вместо на обичайното място — под него. Обаче тя бе инсталирана над фюзелажа и това се забелязваше в светлината на прожекторите, осветяващи пистата за излитане.

Самолетът беше известният SR-71 „Блекбърд“, разузнавателен апарат на компанията „Локхийд“, способен да надмине трикратно скоростта на звука. Преди два дни го бяха изтеглили от военновъздушната база „Кадена“, намираща се на най-западния ръб на тихоокеанското крайбрежие. Сега той рулираше върху пистата за излитане в базата на ВВС Нелис, щата Невада, подгонен от дългите двойни факли, които се изтръгваха от реактивните двигатели, работещи в режим на форсаж. От резервоарите изтичаше гориво — при „Блекбърд“ изтичаше много, — то тутакси се възпламеняваше от топлината, развеселявайки персонала, управляващ полетите от кулата на аеродрума. Набрал необходимата скорост, пилотът издърпа назад лоста и носът на самолета се повдигна. Той задържа лоста в това положение по-дълго от обичайното, насочвайки птицата към небето под остър ъгъл от четиридесет и пет градуса при мощната тяга на форсираните двигатели, и след няколко мига всичко, което остана от него на земята, бе споменът за оглушителния грохот при излитането. Последното, което видя на небето персоналът на летището, бяха две пламтящи точки, ала скоро и те изчезнаха в облаците, носещи се на височина шест хиляди метра.

„Блекбърд“ продължаваше да набира височина. На летището в Лас Вегас служителите, следящи за безопасността на полетите, видяха една ярко светеща точка на екраните на радиолокаторите и забелязаха, че тя почти не се измества в хоризонтално направление, докато данните за височината се променяха с такава бързина, сякаш гледаш барабан на ротативка. Авиодиспечерите се спогледаха — още едно чудо на ВВС — и се върнаха към ежедневната си работа.

След като набра височина от осемнадесет хиляди метра, „Блекбърд“ премина в хоризонтален полет, насочвайки се на югоизток към изпитателния ракетен полигон „Белите пясъци“. Пилотът провери горивото — имаше предостатъчно — и се изтегна на облегалката на стола, за да отдъхне след главозамайващото изкачване. Инженерите се оказаха прави — ракетата, закрепена върху фюзелажа, никак не повлия на полета. По времето, когато пилотът започна да лети на „Блекбърд“, целесъобразността на приспособлението за закрепване към фюзелажа бе оспорена от стремителното развитие на събитията. Това приспособление, предназначено за издигане на голяма височина на безпилотен самолет за фоторазузнаване, било снето от почти всички SR-71. Обаче по причини не съвсем ясни, даже и от записките в бордовия дневник за техническо обслужване, на този екземпляр „Блекбърд“ то се запази. Безпилотният самолет първоначално бе проектиран за проникване в тези райони, които са недостъпни за самия „Блекбърд“, но се оказа, че е ненужен, защото се изясни, че SR-71 може да достигне всяка желана точка на планетата, че няма място, над което SR-71 не би могъл да извърши безопасен полет, което бе многократно доказано от пилота при изпълнение на различни задачи. Единственият ограничаващ фактор за самолета бяха запасите от гориво, но в дадения случай това нямаше значение.

— Джулиет Уиски, вика ви Контрол. Как ме чувате?

— Контрол, тук Джулиет Уиски. Всички системи действат нормално. Запазваме номинално отношение към профила на операцията.

— Роджър, започнете последователно подготовка за разделянето по моя команда. Пет, четири, три, две, едно — старт!

На сто и шестдесет километра от пункта за управление пилотът на SR-71 натисна отново бутона за форсиране и издърпа назад лоста. „Блекбърд“ се подчини на командата тъй послушно, както по-рано, застана с опашката надолу и се устреми към небето, тласкан от почти четиридесет и пет хиляди килограма реактивна тяга. Очите на пилота бяха приковани към пулта за управление, на който стрелката на висотомера се въртеше като обезумяла. Сега скоростта на самолета беше две хиляди и сто километра в час и продължаваше да расте. SR-71 се вряза в небето, показвайки презрение към силата на земното притегляне.

— Двадесет секунди до разделянето — чу се гласът на оператора на бордовите системи от задната седалка. „Блекбърд“ се издигна вече на тридесет хиляди метра. Дължината на ракетата-цел беше един метър и двадесет сантиметра. Лостовете действаха непривично меко. На височина, превишаваща тридесет километра, въздухът беше толкова разреден, че управлението на самолета ставаше все по-трудно и пилотът трябваше да действа по-внимателно, отколкото обикновено. Той забеляза, че скоростта на самолета е достигнала три хиляди и четиридесет километра в час с няколко секунди по-рано, после чу командата:

— Готови за разделянето… пуск, пуск!

Веднага след отделянето на ракетата пилотът спусна надолу носа на самолета и започна плавен завой наляво, поемайки курс над Ню Мексико, преди да се насочи обратно към базата Нелис. Тази операция се оказа много по-проста, отколкото полетите покрай съветската граница и понякога зад нея… Пилотът се чудеше дали след приземяването си ще може да стигне навреме в Лас Вегас, за да гледа новото шоу.

Ракетата продължи да лети нагоре още няколко секунди след отделянето си от самолета, но по някаква странна причина ракетният двигател не се включи. Тя се превърна в балистичен обект, движещ се в съответствие със законите на физиката. Нейните широки стабилизатори осигуряваха достатъчна аеродинамична устойчивост и полетът на ракетата-цел — дори с неработещ двигател — преминаваше в съответното положение, с носа напред, докато силата на земното притегляне я взе в своите обятия. На височина девет хиляди метра ракетата започна бавно да се обръща и неохотно килна носа си по посока на земята.

И изведнъж се задейства нейният ракетен двигател, работещ с твърдо гориво. Той функционира само четири секунди, но това бе достатъчно, за да се ускори ракетата до степен, която би хвърлила в ужас пилота на самолета-носител.

 

 

— Започваме — каза един армейски офицер. Радиолокационната установка на противоракетната отбрана премина от режим на изчакване в активен режим и веднага прехвана насочилата се към земята ракета. Тя се носеше стремително надолу през атмосферата горе-долу със същата скорост както една бойна глава на междуконтинентална балистична ракета. На офицера не му се наложи да дава команда. Системата за противоракетна защита действаше напълно автоматично. На двеста метра от радарната инсталация едно взривно устройство отхвърли покрива от фибростъкло от бетонния силоз, издълбан в гипсовата почва на равнината, и към небето се устреми един СЕЗРС — самонасочващ се експериментален зенитен ракетен снаряд. Той повече приличаше на копие, отколкото на ракета и по устройство беше почти толкова прост. Едно радарно устройство, работещо в милиметровия обхват, следеше ракетата-цел, носеща се главоломно към земята, и получените данни тутакси се обработваха от бордовия микрокомпютър. Най-възхитителното бе това, че всички детайли на СЕЗРС се правеха не по специална поръчка, а бяха стандартни от съществуващия арсенал на висшите технологии.

Полетът на ракетния снаряд се следеше от наблюдатели, намиращи се в един бункер, защитен от земен вал. Те видяха насочилата се нагоре ивица жълта светлина, чуха гърмежите на двигателя с твърдо гориво, после за няколко мига настъпи тишина.

СЕЗРС се устреми към целта си, едва-едва променяйки направлението на полета с помощта на миниатюрни ракетни двигатели за управление на полета. После един пиропатрон отхвърли защитния конус на носа и се разгъна устройството, което би могло да се стори на един страничен наблюдател нещо от сорта на деформиран скелет на чадър с диаметър около двадесет и пет сантиметра.

Избухването напомняше на фойерверк на празника на Независимостта, 4 юли — само че безшумен. Чуха се одобрителни възгласи. Въпреки че и стремително спускащата се ракета, и летящият срещу нея СЕЗРС не носеха бойни глави, в резултат на сблъскването металът и керамичните детайли се превърнаха в един облак нажежен газ, излъчващ синкаво сияние.

— Четири от четирите — забеляза Грегъри, като с усилие на волята се сдържа да не се прозее. Наистина на него неведнъж му се бе случвало да види подобни фойерверки.

— Не сме в състояние да прехванем всички ракети, майоре — упрекна младия офицер генерал Паркс. — Все пак имаме нужда от средства за защита в средната част на траекторията и в непосредствена близост до обектите.

— Точно така, сър, но за това вие нямате нужда от мен. Всички знаем, че тези системи работят по най-добрия начин.

При първите три изпитания ракетите се изстрелваха от изтребители-бомбардировачи „Фантом“, но някои хора от Вашингтон изразиха мнение, че при такива изпитания се недооценява трудността на прехващането на бойните глави, които се приближават към целта. Тогава генерал Паркс реши да използва в качеството на платформа за пускане на ракета, имитираща балистична бойна глава, „Блекбърд“ SR-71. При пускане на ракетата от голяма височина и при много по-голяма скорост на приближаване към целта се създаваха условия, които значително затрудняват прехващането. Настоящото изпитание премина в още по-сложна ситуация, отколкото се предполагаше и въпреки това СЕЗРС се справи отлично със задачата. Паркс малко се безпокоеше за програмното осигуряване на системата за насочване, но както забеляза Грегъри, всичко премина превъзходно.

— Ал — каза генералът, — започвам да си мисля, че цялата ни програма може да се окаже успешна.

— Естествено. Защо не? — кимна Грегъри. — Ако тези момчета от ЦРУ съумеят да ни доставят чертежите на руския лазер…

 

 

КАРДИНАЛА седеше сам в една малка затворническа килия — метър и половина на ширина и два и половина на дължина. От тавана висеше фасунга с лампа; в килията имаше дървен креват, под който се намираше една кофа, но нямаше никакъв прозорец — само на ръждивата желязна врата можеше да се види една шпионка за охраната. През дебелите бетонни стени не проникваше никакъв звук. Той не чуваше нито крачките на надзирателите в коридора, нито дори грохота на уличното движение извън затвора. Бяха му прибрали китела, колана и лъснатите ботуши, заменяйки ги с евтини домашни чехли. Килията се намираше в подземието. То бе всичко, което знаеше, съдейки по влажния въздух. И студа.

Но на сърцето му бе легнал студен камък, по-студен, отколкото стените на затвора. Чудовищността на неговото престъпление никога не му се бе струвала тъй огромна. Полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз, се оказа сега насаме с предателството. Той си представяше величието на страната, в която живееше, нейните необятни хоризонти и безкрайни простори, населени с неговите сънародници — руснаците. Целия си живот отдаде на народа, служеше му с гордост, проливайки за него кръвта си — за това свидетелстваха белезите по тялото му. Той си спомни за тези, с които воюваше заедно на фронта, те бяха толкова много и много от тях загинаха, сражавайки се под неговото командване, рамо до рамо с него. А как бяха загинали — дръзко проклинайки немските танкове и оръдия, изгаряйки живи в своите Т-34, но без да се предават. Отстъпваха едва тогава, когато нямаше друг изход, предпочитаха да атакуват дори съзнавайки своята обреченост. Филитов си спомни как водеше своите танкове в боя, припомни си опияняващата радост, която съпровождаше рева на дизеловите двигатели, вонящите кълба дим; решимостта, която само смъртта можеше да разколебае. А смъртта, какво ли бе тя за него, беше я мамил толкова пъти.

И той бе предал всичко това.

Какво ли биха казали сега за мен хората? Той се взираше в голата стена срещу леглото.

Какво би казал Романов?

Струва ми се, че сега и двамата трябва да си пийнем, щеше да каже той. Само Романов можеше да бъде весел и сериозен едновременно. Такива мисли, капитане, се обсъждат по-добре с водка или самогон.

На теб известно ли ти е защо? — попита Михаил Семьонович.

Вие така и не ни казахте това, другарю капитан.

Тогава той отговори. За това бяха нужни само няколко мига.

Двамата ви синове и жената. Кажете ми, другарю капитан, за какво загинахме ние?

Филитов не знаеше това. Дори по време на войната не го знаеше. Той беше войник, а когато врагът нахлуе в страната му, войникът се сражава, за да отблъсне нашествието. И се сражава с много по-голяма лекота, ако врагът е толкова жесток, колкото бяха немците…

Така ли? Спомням си, че действително се сражавах за майка Русия, но аз се биех преди всичко за вас, другарю капитан.

Но…

Войникът се сражава за другарите си. Аз се сражавах за своето семейство. Вие и вашите бойци бяхте моето единствено семейство. Мисля, че вие също защитавахте своето голямо семейство — всички нас — и малкото. Аз винаги ви завиждах, другарю капитан, и се гордеех, че съм станал член и на едното, и на другото.

Но аз те убих. Не трябваше…

Всеки си има съдба, другарю капитан. На мен ми е било писано да умра в подстъпите на Вязма без жена, без деца и все пак аз не умрях, без да оставя семейство.

Аз отмъстих за теб, Романов. Унищожих немския танк, който те уби.

Да, знам, вие отмъстихте за смъртта на всички членове на своето семейство. Как мислите, защо тъй много ви обичахме, защо умирахме за вас?

Значи, ти разбираш? — изумено попита Михаил Семьонович.

Работниците и селяните може би няма да ви разберат, но вашите войници — да. Ние разбираме сега какво нещо е съдбата, а ето вие — още не.

Но какво да правя?

Капитаните не се интересуват от мнението на ефрейторите, засмя се Романов. Вие знаете отговорите на всички наши въпроси.

Главата на Филитов стреснато се повдигна, когато чу как отварят вратата на килията.

Ватутин очакваше да види сломен човек. Самотата в килията, унижението на арестувания, загубил своето достойнство, останал насаме със своите страхове и престъпления, винаги водеха до желания резултат. Но докато Ватутин гледаше уморения старец, съсипан и осакатен, забеляза как се променят очите и лицето му.

Благодаря ти, Романов.

 

 

— Добро утро, сър Базил — каза Райън, протягайки ръка за куфара на госта.

— Здравей, Джак! Не знаех, че те използват като разсилен.

— Зависи за кого са ме изпратили, както се казва. Колата е там. — Джак показа с ръка автомобила, който се намираше на петдесет метра.

— Констънс ти изпраща поздрави. Как е семейството?

— Всичко е наред. Как я карате в Лондон?

— Навярно не си забравил какви зими имаме.

— Не — разсмя се Райън, отваряйки вратата. — Не съм забравил и бирата. — След един миг и двете врати се затвориха и заключиха.

— Тази кола се проверява всяка седмица — каза Джак. — В нея няма подслушвателна апаратура. Какво се е случило?

— Какво се е случило? Е, именно по тази причина пристигнах, за да разбера какво става и доколко е неприятно. Една от вашите операции се е провалила, нали?

— Ще ти отговоря положително на този въпрос, но всичко останало ще ти разкаже съдията. Извинявай, но нямам достъп до цялата операция, а само до част от нея.

— При това съвсем наскоро, готов съм да се обзаложа.

— Да — кимна Джак и превключи скоростта, като излезе от района на аерогарата на шосето…

— Тогава да видим можеш ли все още правилно да оценяваш ситуацията, сър Джон.

Райън се усмихна и се отби вляво по скоростната лента, за да изпревари някакъв камион.

— Аз се занимавах с подготовката на доклада относно преговорите по разоръжаването на основата на разузнавателните данни. Сега ми е възложено да проуча политическата уязвимост на Нармонов, доколко здраво се крепи той на върха. Ако не греша, ти долетя именно по тази причина.

— А пък ако аз не греша, вашата операция е предизвикала нещо изключително сериозно.

— Ванеев ли?

— Точно така.

— Господи! — Райън за миг отклони погледа си от пътя и погледна шефа на английското разузнаване. — Надявам се, че ти имаш някаква представа, защото ние не знаем какво да правим, дявол да го вземе. — Той вдигна скоростта до сто и десет километра в час и след петнадесет минути автомобилът влезе в Ленгли. Остави колата в подземния гараж и заедно със сър Базил Чарлстън се качи с асансьора, отреден само за високопоставени лица, на седмия етаж.

— Здравей, Артър — поздрави се сър Базил Чарлстън с директора на Централното разузнавателно управление. — Рядко се случва да ме вози шофьор с рицарско звание дори в Лондон.

Главата на СИС се настани в един фотьойл, докато Райън се обади по телефона на заместник-директорите, за да съобщи за пристигането на госта.

— Здравей, Баз — каза Гриър, влизайки в кабинета на съдията Мур. Ритър само махна приветствено с ръка. Всички неприятности бяха предизвикани от неговата операция. Райън седна на най-неудобния стол, който оставаше незает.

— Бих желал да се запозная с конкретните обстоятелства на провала — пристъпи направо към същността на работата Чарлстън, без да изчака дори да му сервират обичайното кафе.

— Арестували са един наш агент. Той заемаше висок пост.

— Затова ли са излетели за дома семейство Фоли? — усмихна се Чарлстън. — Не знам с какво са се занимавали, но когато ги изгонват от такава възхитителна страна, ние обикновено си правим извод…

— Още не ни е известно от какво е предизвикано това — забеляза Ритър. — Сега техният самолет извършва кацане във Франкфурт, после ще минат още десет часа, преди да можем да ги изслушаме. Те ръководеха един наш агент…

— Който е помощник на маршал Язов — полковник М. С. Филитов. Ние успяхме да го установим. Колко време е работил за вас?

— Завербува го един от нашите хора, който също бе полковник.

— Да не би да имате предвид… Олег Пенковски? Що за дяволска работа! — Чарлстън явно бе изумен, забеляза Райън. Това рядко се случваше. — Още оттогава?

— Още оттогава — кимна Ритър. — Обаче все пак го разкриха. Да, той работи прекалено дълго.

— А тази Ванеева, която ние прехвърлихме към вас в качеството на куриер, е била част от канала…

— Да. Впрочем в този канал за връзка тя не е контакт с нито един от неговите краища. Известно ни е, че вероятно е била арестувана, но сега отново се е върнала в Госплан, където работи. Още не сме извършили проверка, но…

— А ние я извършихме, Боб. Нашият човек ни докладва, че тя някак си се е променила. Той съобщава, че настъпилите изменения трудно се поддават на описание, но е невъзможно да не бъдат забелязани. Всичко това напомня за нещата, описани в поостарелите разкази на Оруел — промиване на мозъци и тем подобни. Нашият човек е забелязал, че тя е свободна — доколкото това е възможно там, — и го обяснява с влиянието на баща й. После разбрахме, че в Министерството на отбраната е станал огромен скандал: арестуван е личният помощник на Язов. — Чарлстън спря за миг, за да си разбърка кафето. — Ние имаме източник в Кремъл, когото най-грижливо пазим. Научихме, че председателят на КГБ Герасимов през миналата седмица е провел неколкочасов разговор с Александров при доста необичайни обстоятелства. Същият източник ни предупреди, че Александров всячески се стреми да попречи на по-нататъшното развитие на перестройката. Е, всичко е ясно, нали? — зададе риторичен въпрос Чарлстън. Действително всичко беше ясно за всеки от присъстващите. — Герасимов е принудил един член на Политбюро да премине на негова страна, който се считаше за лоялен спрямо Нармонов, съумял е поне да компрометира министъра на отбраната и прекарва много време с човека, който иска да измести Нармонов. Боя се, че вашата операция е дала тласък на събития, които могат да имат най-плачевни последици.

— И не само това — добави директорът на ЦРУ. — Нашият агент се подготвяше да ни предаде сведения за съветските изследвания в областта на стратегическата отбранителна инициатива. Не е изключено руснаците да са успели да направят гигантска крачка напред.

— Великолепно — забеляза Чарлстън. — Предстои ни връщане към неприятното старо време, само че терминът „ракетната пропаст“ ще съответства на действителността, нали? Прекалено стар съм, за да си сменям политическите възгледи. Много жалко. На вас, разбира се, ви е известно за изтичането на информация от вашата собствена изследователска програма.

— Да — отвърна съдията Мур с непроницаемо лице като на стар покерджия.

— Герасимов го е казал на Александров. За съжаление не разполагаме с никакви други подробности с изключение на това, че КГБ го счита за изключително важно.

— При нас постъпиха сигнали. С тези въпроси се занимават компетентните органи.

— Е добре. Техническите проблеми обикновено се оправят от само себе си. Но възникващият политически проблем мъничко безпокои премиера. Неприятности възникват дори тогава, когато съдействаме за падането на правителството, което бихме желали да свалим, но да го направим по чиста случайност…

— Нас също ни тревожат възможните последици от този скандал, Базил — забеляза адмирал Гриър. — Но не виждаме какви мерки можем да предприемем, за да променим създалата се ситуация.

— Бихте могли да се съгласите с предложените от руснаците условия по договора — посъветва Чарлстън. — Тогава положението на Нармонов ще се укрепи достатъчно, за да може да се отърве от Александров. Във всеки случай такава е неофициалната позиция на правителството на нейно величество.

Това е и истинската причина за твоето посещение при нас, сър Базил, помисли си Райън. Той повече не можеше да мълчи.

— Тогава ще бъдем принудени неразумно да ограничим нашите изследвания в областта на СОИ и да съкратим броя на бойните глави, като си даваме сметка, че руснаците стремително усъвършенстват своята програма за звездни войни. Не мисля, че това ще бъде разумно решение на проблема.

— А едно правителство начело с Герасимов ще бъде ли разумно решение?

— Не е изключено — както и да се случи — да бъдем принудени да се примирим с това — отговори Райън. — Аз вече завърших оценката на позицията относно преговорите по ограничаване на въоръженията. Моята препоръка е да не се правят допълнителни отстъпки.

— Писменият документ винаги може да се промени — напомни Чарлстън.

— Сър, аз се придържам към едно твърдо правило: ако нещо се подготвя от мое име, там се излага моето мнение, а не гледището на този, който ми диктува какво следва да се напише в тоя документ — настоя Райън.

— Не забравяйте, господа, че аз съм ваш приятел. Бъдещата съдба на съветското правителство има несравнимо по-голямо значение за Запада, отколкото временното ограничаване на една от вашите отбранителни програми.

— Президентът няма да се съгласи — поклати глава Гриър.

— Може би той няма да има и друг изход — забеляза съдията Мур.

— А не е ли възможно да се намери и по-друго решение? — каза Райън.

— Само едно: ако успеете да свалите Герасимов. — Това бе гласът на Ритър. — Ние не можем да окажем на Нармонов никаква непосредствена помощ. Дори и ако допуснем, че се вслуша в нашите предупреждения — а той по всяка вероятност няма да стори това, — ние само ще увеличим съществуващата опасност с нашата намеса в техните вътрешни работи. Ако останалите членове на Политбюро надушат нещо нередно… мисля, че това може да доведе до една малка война.

— Какво ще стане, ако успеем да направим това? — попита Райън.

— Какво именно? — поинтересува се Ритър.

Бележки

[1] Английската тайна разузнавателна служба. — Б.пр.