Том Кланси
Кардинала от Кремъл (6)

5.
Око на змия — лице на дракон

Модифицираният „Боинг-767“ имаше две наименования. Първоначално го наричаха „Въздушна оптическа платформа“ (ВОП), а сега получи името „Кобра-Бел“, което поне звучеше по-добре. Всъщност самолетът представляваше едва ли не само платформа за един толкова голям инфрачервен телескоп, че с мъка се побираше в неговия широкофюзелажен корпус. На инженерите, разбира се, им се наложи да прибегнат до хитрост и на фюзелажа отзад, непосредствено зад пилотската кабина, се появи грозна гърбица, която заемаше половината от дължината на самолета. В резултат на това „Боинг-767“ действително заприлича на змия, която току-що е погълнала нещо по-голямо от това, което би могла да преглътне.

Обаче още по-поразително в този самолет бе, че на вертикалния стабилизатор се мъдреше надпис „Армия на САЩ“. Този факт, който вбесяваше ВВС, се обясняваше с необичайното упорство на армията, която даже през седемдесетте години не прекрати работата си над противоракетната отбрана. Нейните учени, продължаващи да се занимават с такива изследвания, в качеството на „хоби“ изобретиха чувствителни елементи за инфрачервени лъчи, предназначени за ВОП, получила сега названието „Кобра-Бел“.

Но тя вече беше съставна част от изследователската програма на ВВС и действаше под общото наименование „Кобра“. „Кобра-Бел“ работеше съвместно с радиолокационната система „Кобра-Дейн“ на остров Шемия и често извършваше полети заедно със самолета, наречен „Кобра-Бол“ — модифициран „Боинг-707“ — защото името „Кобра“ бе станало кодовото наименование за цяла група системи, чието предназначение беше да следят съветските балистични ракети. Армията изпитваше самодоволство от факта, че ВВС има нужда от нейната помощ, макар че наблюдаваше бдително продължаващите опити да й откраднат изследователската програма.

Екипажът на „Кобра-Бел“, без да бърза, проверяваше готовността на системите, тъй като разполагаше с достатъчно време. Членовете на екипажа се набираха от служителите на компанията „Боинг“. Засега армията успешно отразяваше всички опити на ВВС да комплектува екипажа на самолета от свои специалисти. Вторият пилот, по-рано служител във ВВС, движеше пръста си по списъка на нещата, подлежащи на проверка. С безстрастен глас, лишен от емоции, той изричаше поредните точки, а бордовият инженер и първият пилот натискаха бутоните и гледаха показанията на отчитащите уреди, или с други думи — подготвяха самолета за безопасен полет.

В предстоящия полет повече от всичко ги тревожеше времето. Шемия е един от най-западните Алеутски острови, малък, около шест на три километра, той се издига над равнището на синкавосивото море всичко на всичко на седемдесет и четири метра. Това, което се считаше за обичайно средногодишно време на Алеутските острови, би затворило по-голяма част от уважаващите себе си летища, а при лошо време екипажът щеше да предпочете да ползва услугите на железница. На базата беше широко разпространено мнението, че единствената причина, поради която руснаците изстрелват своите изпитателни ракети по посока на Охотско море, е да тровят живота на американците, които следят тези изпитания. Но днес времето беше относително добро, видимостта стигаше почти до края на пистата за излитане, където сините светлини се мержелееха сред облачета мъгла. Както и по-голяма част от летците, пилотът на „Кобра-Бел“ предпочиташе дневните полети, но през зимата те са по-скоро изключение. Впрочем струва ли си да се оплакваш, помисли си той: облаците бяха на височина петстотин метра, а все още не бе заваляло. Немалко трудности създаваше и вятърът, духащ под ъгъл на пистата за излитане, обаче той никога не духа така, както се иска на летеца. Още по-точно: строителите на пистата не са знаели, че вятърът влияе на успешното излитане на самолетите или пък просто пет пари не са давали за този фактор.

— Контролен пункт Шемия, тук е Чарли Браво, готови за рулиране.

— Чарли Браво, започнете рулирането. Направление на вятъра — две-пет-нула, скорост: петнадесет възела. — От контролната кула счетоха за излишно да предадат, че „Кобра-Бел“ е първа поред за излитане. В този момент „Боинг-767“ беше единственият самолет на базата. Всъщност той следваше да се намира сега в Калифорния за проверка на оборудването, ала само преди двадесет часа бе получено срочно указание да се пребазира на Шемия.

— Роджър. Чарли Браво рулира. — След още десет минути боингът започна ускоряването, готвейки се за това, което трябваше да стане още един полет, с нищо неразличаващ се от предишните.

Двадесет минути по-късно ВОП достигна крейсерска височина от петнадесет хиляди метра. Полетът преминаваше тъй гладко, както го познават пътниците от гражданските авиолинии, но вместо да се заемат с коктейлите и да прегледат менюто на предстоящата вечеря, хората на борда на самолета отдавна вече бяха разпуснали коланите и пристъпили към работа.

Предстоеше им да включат приборите, да подготвят компютрите за повторен цикъл и комуникационните възли за предаване на данни и установяване на гласова връзка. „Кобра-Бел“ беше оборудван с всички системи за връзка, известни на науката, а на борда трябваше да има дори екстрасенс, ако съответната програма на Министерството на отбраната — тя наистина съществуваше — се бе развивала тъй успешно, както първоначално разчитаха. Летящата лаборатория се възглавяваше от артилерист с магистърска степен — представете си само! — получена от Тексаския университет. По-рано той бе командвал батарея от зенитни ракети „Пейтриът“ в Германия. Тогава, когато по-голяма част от хората с омайване гледали летящите самолети и мечтаели да станат летци, неговият интерес се свеждал просто да изчисти небето от тях, като ги сваля. Такова желание изпитвал и по отношение на балистичните ракети. Той взел участие в разработката на модификации от ракетата „Пейтриът“, способни да прехващат и унищожават не само съветските самолети, но и ракетите. В резултат на това той до съвършенство бе овладял приборите за следене на ракетите по време на полет.

Сега в ръцете на полковника се намираше телексна разпечатка, по която следваше да се ръководи при провеждане на операцията. В разпечатката, постъпила от щаба на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната във Вашингтон, се съобщаваше, че след четири часа и шестнадесет минути руснаците трябваше да проведат пробно изстрелване на междуконтинентална балистична ракета СС-25. В документа не бе отбелязано по какъв начин са успели да се сдобият с тази информация, макар полковникът да знаеше, че не са я получили от вестник „Известия“. Задачата на „Кобра-Бел“ беше да се проконтролира изстрелването, да се прехванат телеметрическите данни, предавани от приборите, намиращи се вътре в ракетата, и най-важното: да фотографира разделящите се бойни глави в полет. Събраните данни по-късно щяха да се подложат на подробен анализ с цел да се определи как функционират пусковото устройство и апаратурата на ракетата и това, което повече от всичко интересуваше Вашингтон: точността на насочването на бойните глави към целта.

В качеството си на ръководител на предстоящата операция полковникът нямаше прекалено много задължения. На неговото контролно табло светеха множество цветни лампички, отразяващи състоянието на бордовите системи. Тъй като ВОП представляваше ново допълнение към списъка на летящите лаборатории, всички прибори и системи работеха напълно задоволително. В този момент беше повреден само един резервен канал за връзка и с неговото ремонтиране се занимаваше един техник, който бе обещал да го вкара в ред. Полковникът си наля чашка кафе. Струваше му немалко усилия да си дава вид, че се интересува от нещата, които стават наоколо, когато фактически нямаше изобщо с какво да се заеме. От друга страна, ако започнеше да скучае, щеше да даде лош пример на подчинените. Той разтвори малкия джоб на ръкава на летателния комбинезон и си извади бонбон. Сладките неща все пак не са така вредни за организма, както цигарите, които бе пушил като лейтенант. Освен това, както не преставаше да му напомня зъболекарят на базата, те действат лошо на зъбите. В течение на пет минути полковникът смучеше бонбона, после стигна до извода, че трябва все пак да покаже, че върши нещо. Той освободи колана, стана от командирския стол и се запъти към кабината на екипажа.

— Добро утро, момчета. — Сега беше 00:04 по Гринуич, или 12:04 местно време.

— Добро утро, господин полковник — отговори първият пилот от името на целия екипаж. — Как вървят нещата при вас?

— Засега всичко е наред. Какво е времето в района, в който патрулираме?

— Плътна облачност на височина от четири до пет хиляди — отговори щурманът жена, показвайки спътникова снимка. — Направление на вятъра: три-две-пет, скорост: тридесет възела. Бордовите навигационни системи работят синхронно със системата за следене на Шемия — добави тя. Обикновено „Боинг-767“ се управляваше от двучленен екипаж, но не и този. След като руснаците свалиха корейския боинг, извършил полет „КАЛ-007“, всички самолети, прелитащи над западната част на Тихия океан, особено внимателно наблюдаваха своите навигационни уреди. „Кобра-Бел“ трябваше да се държи два пъти по-внимателно; руснаците мразеха всички летящи лаборатории, заети със събиране на разузнавателна информация. Американците никога не подхождаха към съветската граница на по-близко разстояние от петдесет километра, дори се стараеха да стоят извън зоната на руската противовъздушна отбрана. Най-малко два пъти руснаците бяха изпращали изстребители-прехващачи, които облитаха ВОП с цел да покажат, че не им е безразличен.

— Няма нищо страшно, ние не се каним да приближаваме прекалено съветската граница — забеляза полковникът. Той се наведе напред между двамата пилоти и погледна настрана. Двете витла работеха отлично. За полет над океана полковникът би предпочел четиримоторен самолет, но никой не му предложи да избира. Щурманът учудено вдигна вежди, а полковникът, извинявайки се, я потупа по рамото. Беше време да си тръгне.

— Колко още остава до района на наблюдението?

— Три часа и седемнадесет минути. И три часа и тридесет и девет минути до началото на баражирането.

— Мисля, че имам малко време да подремна — каза полковникът, излизайки от кабината. Той затвори вратата и се запъти покрай телескопа към главната каюта в задната част на самолета. Защо летците от екипажа са тъй дяволски млади, мислеше си той. Те сигурно си мислят, че имам нужда да поспя, а дори не забелязват, че страдам от безделие.

А в кабината летците се спогледаха. Нима старият пръч смята, че няма да се справим без него? Те се настаниха по-удобно в седалките си и докато автопилотът водеше „Кобра-Бел“, не откъсваха очи от хоризонта — нямаше ли да се покажат някъде мигащите светлинки на някакъв самолет.

 

 

Морозов беше в бял лабораторен халат с прикачен пропуск на гърдите и по нищо не се различаваше от останалите сътрудници на лабораторията. Той все още преминаваше изпитателния срок и неговото включване в групата, занимаваща се с регулирането на огледалата, изглеждаше по-скоро временно, но вече бе започнал да осъзнава колко важна е тази част от проекта. В Москва се бе занимавал с лазери и отлично се справяше в работата с експериментални образци, но никога не му идваше наум, че след като от лазера се откъсне мощен енергиен импулс, устройството едва е започнало да действа. Освен това учените, работещи на обекта „Ярка звезда“, вече бяха постигнали пробив в енергията на изходния сигнал.

— Повторен цикъл — произнесе старшият инженер по микрофона, прикрепен към гърдите му.

Сега проверяваха калибрирането на системата чрез проследяване на далечна звезда, коя точно — нямаше значение. За всяко ново изпитване на регулирането на огледалата наслуки се избираше нова звезда.

— Нашето устройство би могло да стане дяволски добър телескоп, нали? — забеляза главният инженер, като гледаше екрана на монитора.

— Безпокоеше ви стабилността на системата. Защо?

— Както сам разбирате, трябва ни изключително висока точност. Досега системата не е подлагана на цялостно изпитание. При следенето на звездите трудности не са възниквали, но… — Той вдигна рамене. — Нашата програма е прекалено млада — също като вас.

— Защо не използвате радар да избере спътник, който да следите.

— Добър въпрос! — Старшият инженер се усмихна. — Аз също си го задавах. Но ни е забранено. Това трябва да има нещо общо със споразуменията за ограничаване на въоръженията или някаква подобна глупост. Засега, както ни съобщиха, се налага да се задоволяваме с координатите на целта, постъпващи по наземна връзка. Не разрешават да издирваме самостоятелно цели. Тъпотия! — заключи той.

Морозов се облегна на стола си и се огледа. В другия край на залата групата за управление на лазерите усилено се занимаваше с нещо, неотстъпно следвана от военни в униформа, които шепнешком си разменяха впечатления. Младият инженер погледна часовника си — до началото на изпитанието оставаха шестдесет и три минути. Един след друг младите техници се изнизваха от залата и се насочваха към тоалетната. Самият той не изпитваше такава необходимост, също като началника си, който най-накрая обяви, че е доволен от готовността на системата, и я приведе в режим на очакване.

 

 

Над Индийския океан, на височина двадесет и две хиляди и триста мили на геостационарна орбита, без да се отклонява от предварително избрана точка с определени координати, висеше американски спътник от Програмата за отбранителна поддръжка. Намиращият се на него гигантски телескоп „Шмит“ с рефлекторна система за фокусиране, изобретена от френския астроном Кесегрен, беше постоянно насочен към Съветския съюз. Телескопът имаше за задача незабавно да предаде предупреждение за изстрелването на руски балистични ракети по посока на Съединените щати. Информацията се съобщаваше на земята чрез релейната станция в Алис Спрингс, Австралия, а после на различни комуникационни възли в САЩ. В дадения момент условията за наблюдение бяха отлични. Почти цялата видима полусфера на земята беше обгърната в мрак, а на студената зимна повърхност на земята лесно се засичаха дори малки източници на топлинно излъчване.

Техниците, следящи постъпването на информация от спътника в станцията Сънивейл, щата Калифорния, както обикновено в момента се забавляваха, броейки промишлени предприятия в Съветския съюз. Ето го стоманолеярния завод „Ленин“ в Казан, а това е голям нефтопреработвателен завод в околностите на Москва, тук пък е…

— Внимание! — разнесе се гласът на сержанта. — Забелязва се избухване на топлинна енергия в Плесецк. Изглежда, че от изпитателния полигон за междуконтинентални балистични ракети е извършено поредното изстрелване.

Майорът, който ръководеше тази вечер дежурната смяна, веднага позвъни по телефона в „Кристалния дворец“ — щабквартирата на Обединената система за противовъздушна отбрана на северноамериканския континент, НОРАД, разположена в Шейенските планини в щата Колорадо, за да се увери, че не са пропуснали изстрелването, и да узнае дали приемат данните от спътника. Разбира се, там информацията постъпваше нормално.

„Значи това е изстрелването, за което ставаше дума“ — каза си наум майорът.

Пред очите на техниците от дежурната смяна ярката опашка от пламък започна да се накланя на изток — междуконтиненталната ракета излизаше на балистична траектория, откъдето тя бе получила и името си. Майорът бе запомнил тактико-техническите данни на всички съветски ракети. Ако това е СС-25, то първата степен трябва да се отдели… ето сега.

В този миг екранът на телевизионния монитор бе озарен от ярко избухване на пламък — там във висините бе разцъфнало огнено кълбо с диаметър петстотин метра. Телекамерата, намираща се на орбита, сякаш мигна за момент, променяйки чувствителността си, след като нейните сензори бяха заслепени от внезапния взрив на топлинна енергия. След три секунди камерата вече наблюдаваше облака от нагорещени отломъци, поемащи крива траектория право към земята.

— Изглежда, че ракетата се е взривила — направи напълно излишна забележка сержантът. — Няма какво да се прави, Иване, заставай пак зад чертожната дъска.

— Да, така и не са успели да решат проблема с втората степен — добави майорът. Той се помъчи да си представи в какво се състои този проблем, но в края на краищата му бе безразлично. Руснаците бяха избързали с производството на СС-25 и за по-голяма мобилност бяха започнали да ги монтират върху железопътни платформи, но тази птичка, летяща с твърдо гориво, отказа да се подчини. Майорът никак не се разстрои от това. Само мъничко трябваше да се намали степента на надеждност на ракетите, и използването им ставаше рисковано и опасно. А тази недостатъчна надеждност все още оставаше най-добрата гаранция за мира.

— „Кристален дворец“, по наши оценки пускането на ракетата е претърпяло неуспех на петдесет и седмата секунда. „Кобра“ заела ли е позиция за наблюдение на изпитанието?

— Да — отвърна офицерът от другия край на телефонната връзка. — Сега ще ги отзовем.

— Разбрано, лека нощ, Джеф.

 

 

След десет минути ръководителят на наблюдението от борда на „Кобра-Бел“ потвърди получаването на заповед за връщане в базата и изключи радиоканала. Поглеждайки часовника, той въздъхна — не му се връщаше на остров Шемия. Капитанът, който отговаряше за апаратурата, предложи да използват оставащото свободно време за калибриране на приборите. Полковникът помисли и даде съгласие. Самолетът и екипажът са нови, значи всички имат нужда от практика, помисли си той. Камерите за наблюдение бяха приведени в режим на следене на движещи се обекти. Един компютър, който регистрираше всички енергийни източници, открити от телескопа, се зае да търси само движещи се цели. Застаналите пред екрана техници забелязаха как индикаторът за движещи се цели бързо изключи от числото на наблюдаваните обекти звездите и започна да издирва малобройните нисколетящи спътници и отломъци от космически боклук, останали на орбита. Системата от наблюдателните камери беше толкова чувствителна, че можеше да открие топлината, излъчвана от човешко тяло, на разстояние хиляда километра, и затова скоро те имаха възможности за избор. Камерата започна да води една след друга целите и пренасяше тяхното фотографско изображение посредством цифров код в паметта на компютъра. Макар че това се правеше преди всичко за добиване на практически умения, получените данни щяха да бъдат предадени автоматически в НОРАД за обновяване на списъка на предметите, летящи в околоземна орбита.

 

 

— Дъхът ми спира, само като си помисля каква изумителна мощност на изходния сигнал сте постигнали — тихо произнесе полковник Бондаренко.

— Да — съгласи се генерал Покришкин. — Просто удивително е как става всичко това, нали? Един от моите вълшебници забелязва нещо и го споменава в разговор с друг, той говори с втори, който на свой ред го разказва на трети, и после всичко това се връща при този, който е започнал. Тук сме събрали най-добрите умове на страната и все пак процесът на научното откритие протича дяволски странно — представете си един разсеян селянин: той не вижда пътя, докато не се спъне в някой камък. Удивително е, Генадий Йосифович, но в същото време не съм срещал нищо по-вълнуващо оттогава, когато полетях за първи път във висините. Тук се променя съдбата на света. Сега, след тридесетгодишна упорита работа, изглежда, успяхме да създадем основата на една система, която може да защити родината от вражеските ракети.

Явно преувеличение, помисли си Бондаренко, обаче предстоящото изпитание щеше да покаже доколко то е явно. Все пак Покришкин беше идеален човек за своята длъжност. Бившият летец изтребител се оказа истински гений, когато се изправи пред необходимостта да направлява усилията на учените и инженерите, много от които се отличаваха със самолюбие със силата на боен танк, само че бяха къде по-уязвими. Когато трябваше да изисква, той изискваше, но ако възникваше необходимостта да убеждава и придумва, той убеждаваше и придумваше. Покришкин беше поред баща, брат и чичо за всички тях. Само човек с голямо руско сърце можеше да постигне това. Полковникът стигна до извода, че явно добре подготвят командирите на летците изтребители за длъжността им, а Покришкин трябва наистина да е бил блестящ командир на полк. Колко трудно е да се намери равновесие между силата и убеждението, а за него това се оказа просто и естествено като дишането. Бондаренко внимателно наблюдаваше как го постига генералът. Това беше урок, от който можеше да се възползва в кариерата си.

Центърът за управление се намираше встрани от сградата, в която се помещаваха лазерите, и беше прекалено малък за настанените в него хора и техника. Тук имаше повече от сто специалисти, от които над шестдесет доктори на физико-математическите науки. Даже техниците притежаваха толкова висока квалификация, че можеха да преподават във всеки университет на Съветския съюз. Хората седяха или стояха наведени над пултовете за управление. Мнозина пушеха и климатичната инсталация, необходима за охлаждане на компютрите, с всички сили се стараеше да поддържа чистотата на въздуха. Многобройни циферблати отбелязваха времето в различни часови пояси: гринуичкото, по което се следяха спътниците, местното време и, разбира се, московското. На едно табло се показваха точните координати на спътника-цел, „Космос-1810“, а по международната спътникова регистрация: 1986-102А. Той беше изстрелян от космодрума в Тайретан на 26 декември 1986 година и все още се намираше на орбита, тъй като не се бе подчинил на командата да се приземи заедно с намиращата се на борда филмова лента. От телеметричните данни беше ясно, че неговата електрическа система все още функционира, макар че орбитата ставаше все по-ниска. Понастоящем перигеят на спътника — най-ниската точка на орбитата — беше сто и осемдесет километра. Сега „Космос-1810“ приближаваше точката на перигея — точно над „Ярка звезда“.

— Включете захранването — подаде команда старшият инженер по системата за вътрешна връзка. — Последна проверка на системата.

— Камерите за следене функционират нормално — докладва един от техниците. Гласът му, усилен от високоговорителите на стената, изпълни залата. — Криогенните потоци — в нормата.

— Системата на огледалата осъществява следене на автоматичен режим — съобщи инженерът, който седеше до Морозов. Младият инженер, свлякъл се до самия край на въртящия се стол, не откъсваше очи от телевизионния екран, който още нямаше образ.

— Компютърната синхронизация — в автоматичен режим — разнесе се трети глас.

Бондаренко посръбваше от чая си, като се опитваше безуспешно да запази спокойствие. Винаги му се бе искало да присъства на изстрелване на ракета, ала така и не бе успял да осъществи това свое желание. Тук цареше същата атмосфера като на космодрума. Вълнението наелектризирваше хората, заобиколили апаратите, обединили се в едно цяло, за да дочакат кулминацията. Един след друг се чуваха гласове на специалисти, които съобщаваха за своята готовност и за готовността на оборудването.

Най-накрая се чу:

— Всички лазерни системи са под напрежение и готови за действие.

— Готови сме за залпа — заключи главният инженер.

Погледите на всички присъстващи се устремиха право там, където инженерите, отговарящи за камерите за следене, бяха насочили своите уреди в северозападния сектор на хоризонта. И ето че се появи бяла точка. Тя се движеше нагоре по черния купол на нощното небе.

— Целта прехваната.

Намиращият се до Морозов инженер си вдигна ръцете над контролното табло да не би случайно да докосне някой бутон. Светваха и гаснеха думите „автоматичен режим“.

На двеста метра разстояние шестте огледала, разгърнати около сградата на лазерите, се въртяха, идеално синхронизирани, около хоризонтална и вертикална ос, водейки целта, издигаща се все по-високо над назъбения планински хоризонт. По цялата територия на обекта зареваха сирени и редуващи се сигнални светлини предупреждаваха всички, които се намираха извън помещението да извърнат поглед от източника на лазерното излъчване.

На екрана на монитора до контролното табло на старши инженера се появи снимката на „Космос-1810“. За да се изключи всякаква грешка, той и още трима сътрудници трябваше визуално да опознаят целта.

 

 

— Това е „Космос-1810“ — обясни на полковника капитанът на „Кобра-Бел“. — Излязъл от строя разузнавателен спътник. Трябва да е имал повреда в двигателя и не се е върнал на Земята. Сега се намира на постепенно снижаваща се орбита. Остават му още четири месеца. Спътникът продължава да изпраща обичайната телеметрична информация. Нищо особено, доколкото успяхме да установим. Просто съобщава на руснаците, че засега е още на орбита.

— Явно слънчевите му батерии все още работят — забеляза полковникът. — Топлината, която излъчва спътникът, постъпва от вътрешен източник.

— Да. Не разбирам защо не ги изключат… Както и да е, температурата на борда е… около петнадесет градуса по Целзий. На такъв студен фон е трудно да се определи. При слънчева светлина ще се повиши външната му температура и няма да можем да различим загряването от вътрешен топлинен източник.

 

 

Огледалата на излъчващата лазерна система бавно водеха спътника, но движението се забелязваше и на шестте екрана, които ги следяха. Лазерен лъч с ниска мощност се отрази от едно огледало и подскочи към целта… Освен че насочи цялата система, той предаде изображение с висока разделителна способност на монитора при командното табло на главния инженер. Целта бе опозната. Главният инженер завъртя един ключ, като отблокира цялата система. От този момент „Ярка звезда“ излезе от контрола на хората и се подчини само на командите, постъпващи от главния компютър на обекта.

— Целта се следи автоматично — забеляза Морозов, като се обърна към своя началник.

Старшият инженер кимна в знак на съгласие. Показанията на неговото табло свидетелстваха, че разстоянието до целта бързо намалява — спътникът шеметно се носеше напред към своята гибел със скорост 27 хиляди километра в час. На екрана се очерта изображение на овална капка, светеща сякаш със собствена светлина на фона на едно тъмно небе, лишено от термална енергия. Ето, капката се оказа в центъра на прицелната мрежичка подобно на бял овал на мушката на снайперист.

Те, разбира се, нищо не чуха. Сградата, в която се намираха лазерите, беше превъзходно изолирана от звук и температурни промени. На земната повърхност нищо не се забелязваше. Обаче в центъра за управление около сто човека, наблюдаващи телевизионните екрани, едновременно стиснаха палци.

 

 

— Какво стана, по дяволите! — възкликна капитанът. Изображението на „Космос-1810“ внезапно стана невероятно ярко, подобно на слънце. Компютърът мигновено отреагира на избухването и намали своята чувствителност, но в продължение на няколко мига не съумя да проследи измененията на температурата на целта.

— Какво ли е могло да се случи… Сър, това не е вътрешен източник на енергия. — Капитанът въведе команда и на екрана се изписа цифрово сверяване на температурата на спътника. Инфрачервеното излъчване представлява функция на четвърта степен, по такъв начин топлината, излъчвана от един предмет, е квадрат на квадрата от неговата температура. — Сър, температурата на спътника подскочи от петнадесет градуса по Целзий до хиляда и осемстотин градуса за по-малко от две секунди. Скоростта на увеличението е неравномерна, почти като… ето, сега пада. Що за дяволска работа!

Седящият отляво на капитана полковник се зае да натиска бутони на пулта за свръзка, привеждайки в действие спътников свързочен канал, съединяващ „Кобра-Бел“ с щаба на НОРАД в Шейенските планини и надеждно защитен от подслушване. Когато той заговори, това беше безстрастният глас на кадрови военен, който не се променя и в най-кошмарни ситуации. Полковникът ни най-малко не се съмняваше в това, което току-що бе видял.

— „Кристален дворец“, тук е „Кобра-Бел“. Пригответе се за получаване на извънредно спешно съобщение.

— Готови, предавайте.

— Току-що наблюдавахме проблясване с изключителна яркост. Повтарям, следим проблясване с високоенергиен ефект. „Кобра-Бел“ обявява ситуация „Дропшот“. Потвърдете получаването. — Той се обърна към капитана, чието лице беше бледо като платно.

 

 

Старшият дежурен офицер в щаба на НОРАД направи бърза справка в паметта си, за да си спомни какво означаваше „Дропшот“. След няколко мига той възкликна пред микрофона:

— Господи! — а после заговори: — „Кобра-Бел“, потвърждаваме получаването на кода „Дропшот“. Останете на връзка, докато започнем да действаме. Господи! — отново произнесе той и се обърна към помощника си: — Предайте състояние на тревога по кода „Дропшот“ в Националния военен команден център и ги предупредете да се готвят за получаването на по-подробна информация. Намерете полковник Уелч и незабавно го извикайте тук. — После дежурният офицер свали слушалката и натисна бутона на телефона, за да се свърже със своя най-висш началник — главнокомандващия обединените сили на противовъздушната отбрана на американския континент: НОРАД.

— Да — чу се дрезгав глас.

— Господин генерал, докладва полковник Хенриксън. „Кобра-Бел“ е обявила тревога „Дропшот“. Предали са, че току-що са наблюдавали проблясване с изключителна сила.

— Вие съобщихте ли в НВКЦ?

— Да, сър, и извикахме Дъг Уелч.

— Получихте ли конкретни данни?

— Те ще бъдат готови, когато пристигнете тук.

— Добре, полковник. Тръгвам. Изпратете самолет на остров Шемия, за да докара при вас онзи армейски офицер.

Полковникът, намиращ се на борда на „Кобра-Бел“, току-що бе разпоредил на офицера по свръзките да предаде всички получени данни в НОРАД и Сънивейл. Това се осъществи за по-малко от пет минути. Ръководителят на операцията заповяда на екипажа да върне самолета на остров Шемия. На борда оставаше достатъчно гориво за още неколкочасово патрулиране, ала полковникът стигна до извода, че през този ден няма какво повече да се случи. На полковника удивително му вървеше: току-що бе станал свидетел на нещо, което само малцина са наблюдавали през цялата история на човечеството. Той бе присъствал при промяната на света и за разлика от по-голяма част от хората бе разбрал значението на това събитие. Каква чест му бе оказала съдбата, помисли си той — да види нещо, което бе по-добре никога да не бе виждал.

— Капитане, те са успели преди нас. — Боже Господи!

 

 

Джак Райън тъкмо се канеше да излезе от кръстовището на шосе 1–495, когато телефонът му в колата иззвъня.

— Слушам.

— Спешно имаме нужда от теб.

— Идвам.

Чу се пукот и връзката се прекъсна. Джак излезе от кръстопътя, отби в най-дясната лента и отново премина през транспортния възел, за да се озове на вашингтонския околовръстен път, водещ право към Ленгли. Все същата история. Той бе решил да замине веднага следобед, за да се срещне с представители на Комисията по ценните книжа и борсовите операции. Оказа се, че директорът на компанията е успял да докаже своята невинност и по такъв начин и към самия него отпаднало всякакво подозрение — или би трябвало да отпадне, ако следователите на комисията решат да закрият делото. Райън се надяваше, че след тази среща ще може да се прибере вкъщи и днес повече да не се връща в ЦРУ. Сега, като поемаше обратния път към Ленгли, недоволен и ядосан, той се опитваше да отгатне каква ли неприятност го чакаше там.

 

 

Майор Грегъри и трима членове на неговия екип по програмното осигуряване стояха пред черната дъска и обсъждаха по-нататъшното развитие на програмата по регулиране на огледалата, когато един сержант влезе в стаята.

— Майоре, търсят ви по телефона.

— Зает съм, предайте да позвънят по-късно.

— Това е генерал Паркс, сър.

— Гласът на шефа — каза недоволно Ал Грегъри. Той подаде тебешира на най-близкостоящия до него сътрудник и излезе от стаята. След една минута майорът вдигна слушалката.

— За вас излетя хеликоптер — съобщи генералът, без да губи време за любезности.

— Сър, ние се опитваме да намерим…

— На базата в Къртланд вас ви чака „Лиърджет“. Не разполагаме с достатъчно време, за да пристигнете тук с граждански самолет. Няма нужда да вземате багаж. Тръгвайте незабавно, майоре!

— Слушам.

 

 

— Какво се е случило? — попита Морозов. Главният инженер седеше пред пулта за управление и разстроено гледаше екрана на монитора.

— Термално разсейване. По дяволите! Мислех си, че сме се справили с този проблем. — Маломощният лазер, намиращ се в другия край на залата, също бе изкарал снимка на целта. Моноцветното изображение приличаше на черно-бяла снимка в едър план, само че това, което трябваше да почернее, бе станало само тъмнокафяво. Техникът, който се занимаваше с телевизионната апаратура, превключи на полиекранно изображение с цел да се направи сравнение на външния вид на спътника до началото на операцията и след нейното завършване.

— Никакви дупки — мрачно забеляза Покришкин.

— Е, и какво? — изумено възрази Бондаренко. — Боже мой, вие едва не стопихте спътника. Той изглежда така, сякаш сте го потапяли в пота с разтопена стомана. — И действително спътникът изглеждаше точно така. Това, което по-рано имаше плоски повърхности, се бе набръчкало от огромната топлинна енергия, която все още се излъчваше в околното пространство. Слънчевите батерии, монтирани върху корпуса на спътника и предназначени да поглъщат светлинна енергия, изглежда, бяха изгорели напълно. При по-внимателното разглеждане се установи, че целият корпус на спътника се бе изкривил вследствие на съкрушителния топлинен удар.

Покришкин кимна, но мрачното изражение не изчезна от лицето му.

— Ние разчитахме да пробием дупка през корпуса му. Ако бяхме успели да направим това, би се създало впечатление, че спътникът се е сблъскал с отломък от космически боклук. Ние се стремяхме именно към такава концентрация на топлинна енергия.

— Но нима сега не сте в състояние да унищожавате всеки американски спътник, който пожелаете?

— Обектът „Ярка звезда“ не е създаден, за да унищожава спътници. Ние отдавна сме способни да осъществим тази задача.

И тутакси Бондаренко разбра това, което имаше предвид генералът. Поначало „Ярка звезда“ имаше предназначение да унищожава спътници, но пробивът в мощността на енергийния импулс бе повишил четири пъти очакванията и на Покришкин му се прииска с един замах да премине през два етапа: да демонстрира способност да се унищожават спътници и едновременно с това да покаже, че е възможно създаването на система, на основата на която следва да се разгърне противоракетната отбрана. Той бе амбициозен човек, макар и не в обичайния смисъл на думата.

Бондаренко пренебрегна тази мисъл и се съсредоточи над друго. Каква е причината за неуспеха? Действително трябваше да е термалното разсейване. Лазерните лъчи, като си пробиват път през въздуха, отдават във вид на топлина една част от енергията си на околната атмосфера. Това размърдва въздуха, изкривява оптическата ос на лъча и го заставя да се отклонява от целта и едновременно с това прави диаметъра му по-широк, отколкото е проектирано.

И въпреки всичко лазерният лъч бе достатъчно мощен, за да разтопи метал на разстояние сто и осемдесет километра! — напомни си полковникът. Това не биваше да се нарича неуспех. То бе гигантска крачка в областта на съвършено нови технологии.

— Системата не пострада ли?

— Не, в противен случай нямаше да получим последвалото изображение. Изглежда, че предприетите от нас мерки за компенсиране на загубите в атмосферата са достатъчни за маломощния лъч, който ни предава изображението на целта, но не и за високоенергийния лазерен импулс. Това е полууспех, другарю генерал.

— Да. — Покришкин разтри очите си и заговори по-твърдо: — Другари, днес показахме, че сме постигнали голям напредък, но тепърва предстои да се направи още много.

— А това е в моята област — каза съседът на Морозов. — Но ние ще накараме този кучи син да омекне.

— А дали нямате нужда от още един специалист за вашата група.

— Тук ни трябват хора, които разбират от физика на регулируемите огледала и отчасти от компютри. Вие как сте в тази област?

— Сам ще прецените. Кога започваме?

— Утре. На телеметристите ще им трябват не по-малко от дванадесет часа за обработката на получената информация. А сега със следващия автобус си отивам право вкъщи и няма да пропусна да обърна две чашки. Семейството ми ще се върне чак след седмица. Имаш ли нещо против да ми правиш компания?

 

 

— Какво е това според теб?

Те едва се бяха изкачили на върха на хребета, когато на небето се появи метеор. Или поне на пръв поглед приличаше на ярка огнена диря от прелитащ метеор. Ала там, във висините, увисна тънка златна нишка, която се движеше нагоре — тя се издигаше много бързо, но все пак се забелязваше.

Тънка златна нишка, помисли си Стрелеца. Сякаш самият въздух светеше. Какво ли можеше да застави въздуха да излъчва светлина? За миг забрави къде се намира и с какво се занимава и си спомни за физиката, която бе изучавал в университета. Топлината. Само топлината можеше да накара въздуха да свети. Когато пада метеор, триенето му с въздуха… но тази линия не можеше да бъде следа от падащ метеор. Дори ако издигащата се нагоре нишка беше оптическа измама или просто илюзия — очите понякога си правят шеги, — все пак златната нишка вися на небето почти пет секунди, а може би и повече. Трудно е да се измери наум времето. Хъм… Внезапно той седна и си извади бележника. Беше му го дал един служител от ЦРУ, като го бе помолил да си води бележки за събития от ежедневието. Ето че ми потрябва, каза си той. Досега не се бе сещал за него. Стрелеца записа датата, времето и приблизителното направление. След няколко дни той щеше да се върне в Пакистан и може би тези неща щяха да се окажат интересни за сътрудника на ЦРУ.