Том Кланси
Кардинала от Кремъл (10)

9.
Възможности

Беатрис Тосиг не написа доклад, макар че нещата, които Канди се изтърва да каже, й се струваха важни. Беатрис имаше достъп почти до всичко, което ставаше в Националната лаборатория в Лос Аламос, но никой не й бе казал нищо за непланирани изпитания и макар че се извършваше някаква работа, свързана със Стратегическата отбранителна инициатива, в Япония и Европа, участието на Грегъри в качеството си на тълкувател в тази дейност не бе необходимо. Следователно изпитанието бе проведено в Русия и ако поради това са извикали тази мижитурка във Вашингтон — тя си спомни, че той е оставил колата си пред лабораторията, — това означава, че за него са изпратили хеликоптер. Иначе не може да бъде, заминаването е било свързано с нещо много важно. Доктор Тосиг не обичаше Грегъри, ала ни най-малко не се съмняваше в неговия интелект. Интересно, помисли си тя, какво ли е било това изпитание, но Беа нямаше достъп до информацията, отнасяща се до руснаците, и по тази причина трябваше да дисциплинира любопитството си. Тези неща, с които тя се занимаваше, бяха опасни.

Но нима това не прави живота по-интересен? На лицето й се появи усмивка.

 

 

— Трима липсват. — След като афганистанците бяха минали, руснаците оглеждаха всяка отломка от сваления Ан-26. Думите принадлежаха на един майор от КГБ. Досега не му се бе случвало да прави оглед на местопроизшествие и само благодарение на студения вятър, който духаше право в лицето му, той съумя да задържи изядената рано сутринта закуска.

— Единият ваш ли е? — Пехотният капитан от Съветската армия, доскоро служил като съветник при командира на батальон от афганистанската марионетна армия, се огледа настрана, за да провери дали войниците му охраняват надеждно района, където бе паднал самолетът. Със стомаха му всичко бе наред. Опитът да разпорят корема на намиращия се с него афганистански приятел беше най-големият шок в живота му и капитанът се тревожеше дали той ще издържи спешната операция.

— Да, още не можем да го намерим. — Корпусът на самолета се бе разпаднал на няколко части. Пътниците, намиращи се в предната част, били залети с авиационно гориво, тъй че опознаването им беше невъзможно. И все пак войниците събраха останките на почти всички пътници. На всички с изключение на трима; и сега на съдебномедицинските експерти предстоеше да определят кои са загинали и кои са безследно изчезнали. Обикновено към жертвите на авиокатастрофите не се отнасяха с такова внимание — формално сваленият Ан-26 принадлежеше по-скоро към „Аерофлот“, отколкото към ВВС — обаче за идентифицирането на телата положиха максимални усилия. Изчезналият капитан бе служител в Девето управление на КГБ и извършвал инспекционна обиколка в този район, проверявайки личния състав и охраната на определени секретни обекти. В него се намирали секретни документи от особена важност, но което бе още по-тревожно: капитанът познавал много сътрудници на КГБ и нещата, с които те се занимават. Предполагаше се, че документите, които той е носил, са били унищожени от пожара — бяха намерени остатъци от изпепелени куфарчета, — но докато не се потвърдеше смъртта на самия капитан, в Центъра, в Москва, нямаше да са доволни.

— Оставил е семейство — по-точно вдовица. Синът му е починал преди един месец, доколкото ми е известно. От някакъв вид рак — тихо забеляза майорът от КГБ.

— Надявам се, че за жена му ще се погрижат както подобава.

— Да, при нас съществува отдел, който се занимава с такива неща. А дали не са го отмъкнали със себе си?

— Трудно ми е да кажа. Сигурни сме само, че са били тук. Афганистанците винаги ограбват свалените самолети, стремейки се да намерят оръжие. А пък документите? — Капитанът вдигна рамене. — Ами ние воюваме с неграмотни диваци, другарю майор. Съмнявам се, че могат да проявяват интерес към каквито и да било документи. Могли са да познаят по униформата, че е офицер от КГБ и да са го изнесли, за да го обезобразят. Даже си нямате представа какво правят с пленниците.

— Варвари! — каза майорът от КГБ с негодувание. — Да свалят един невъоръжен пътнически самолет! — Той погледна встрани. „Лоялните“ афганистански войници — ето едно прекалено оптимистично определение за тях, помисли той — прибираха телата и останките в гумени чували, които щяха да бъдат отправени с хеликоптер към Газни и оттам — в Москва за разпознаване. — А ако са отмъкнали със себе си тялото на моя офицер?

— В такъв случай никога няма да го намерим. Има вероятност, разбира се, но съвсем малка. Само да видим някъде кръжащи лешояди — веднага ще изпратим към това място вертолет, но… — Капитанът поклати глава. — Най-вероятно, другарю майор, е да сте прибрали тялото и ще бъде нужно малко време, за да се потвърди това.

— Нещастен човек. Той дори не е оперативен работник — работел в щаба. А и районът не бил негов. Просто офицерът, който отговарял за тази територия, влязъл в болница с възпален пикочен мехур и ето че той се нагърбил с допълнителни отговорности.

— А къде е неговата месторабота?

— В Таджикистан. Мисля, че се е натоварил с допълнителна работа, за да се откъсне от личните проблеми.

 

 

— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца пленника.

Муджахидините не можеха да осигурят на ранения никаква медицинска помощ. Най-близката група от медицински работници — френски лекари и милосърдни сестри — се намираха в една пещера, недалече от Хазан-Хел. Сега натам тръгваха ранените афганистанци, които бяха в състояние да се придвижат. Що се отнася до тежко ранените… на тях с нищо не можеха да помогнат. Партизаните разполагаха с достатъчен запас от болкоуспокояващи лекарства, включително и морфин швейцарско производство, с който инжектираха умиращите, за да облекчат страданията им. В някои случаи морфинът облекчаваше тяхното преминаване към оня свят. Обаче тези, за които имаше надежда да оздравеят, ги полагаха на носилки и ги носеха на юг, към пакистанската граница. Ранените, които успяваха да издържат един преход от деветдесет километра, получаваха истинска медицинска помощ в нещо, приличащо на болница, близо до изоставения сега аеродрум в Мирам-Шах. Стрелеца водеше натам своята група. Той съумя да убеди партизаните, че заловеният руснак е по-полезен жив, отколкото мъртъв, и че американците добре ще ги възнаградят за офицера от руската тайна полиция и за неговите документи. Единствен главатарят на племето можеше успешно да се пребори с такива доводи, ала той бе загинал по време на боя.

Кой би могъл да каже, гледайки в ледените му очи и слушайки неговите хладни слова, че за първи път от три години в сърцето му ще се намери място за жалост. Даже самият той се удивляваше. Защо в главата му бяха дошли такива мисли? Не беше ли такава волята на Аллаха? Иначе не може да бъде, реши той. Та кой друг можеше да ми попречи да убия руснака?

— Боли — чу се най-накрая шепотът на ранения, обаче милосърдието на Стрелеца не се разпростря тъй надалеко. Муджахидините носеха морфин само за своите ранени. Убедил се, че никой не го наблюдава, Стрелеца подаде на руснака снимката на неговите близки. За миг очите му добиха по-мек израз. Капитанът погледна афганистанеца с удивление, което надви даже болката. Със здравата ръка той пое снимката и я притисна до гърдите. По лицето му се изписа благодарност, примесена с изумление. Какво по-лошо вече можеше да се случи с него, премина мисълта му през облака на отново нахлуващата болка, освен да се присъедини към детето си, където и да се намираше то. Афганистанците вече не можеха да му причинят по-големи страдания от тези, които бе преживял и духом, и телом. Капитанът достигна до този миг, когато болката се превръща в наркотик, а агонията става позната, дори приятна. Той бе слушал, че такива неща са възможни, ала не вярваше…

Той все още не можеше да мисли достатъчно ясно. Намирайки се в трескаво състояние, с помрачено съзнание, капитанът не можеше да разбере защо остана жив. В Москва бе чул достатъчно истории за това как афганистанците се отнасят към военнопленниците… Не ти ли стигаха своите задължения, че тръгна да изпълняваш чужди по собствено желание. Сега той мислеше за предстоящата си участ и за нещастията, които сам си навлече.

Не бива да умираш, Валерий, ти трябва да живееш. Имаш жена, тя вече е достатъчно изстрадала, помисли си той. Дори сега мъката й е голяма… Мисълта му изчезна сякаш по собствена воля. Капитанът пъхна снимката в джоба на куртката си и се предаде на сгъстяващия се мрак, губейки съзнание, докато тялото му се бореше за живот. Той дойде на себе си едва когато го превързаха към една дъска и го положиха на някаква количка. Стрелеца поведе групата по-нататък.

 

 

Михаил Семьонович се събуди от звуците на битка, които отекваха в главата му. На улицата беше все още тъмно — до разсъмването оставаше немалко време — и първото нещо, което хрумна на стария полковник, бе да отиде в тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да глътне три аспирина: Тъй и направи. Тялото му се разтрепери от пристъпите на гаденето — ала изкара само някаква жълтеникава течност. После Михаил Семьонович се изправи пред огледалото, за да разбере как се бе отразило предателството върху физиономията на един Герой на Съветския съюз. Той, разбира се, не можеше — не искаше — да спре, но… погледни, Миша, на какво си заприличал. Някогашните светлосини очи бяха станали червени и безжизнени, руменото лице — мъртвешки сиво, надиплената кожа висеше надолу, а посивялата четина по бузите скриваше чертите на едно лице, което някога считаха за красиво. Той протегна дясната си ръка — втвърдената тъкан около белезите приличаше на пластмаса. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Михаил Семьонович си изплакна устата и тръгна към кухнята, за да си приготви кафе.

Поне разполагаше с хубаво кафе, купено в един магазин, до който имаше достъп само номенклатурата, и го приготвяше в кафеварка. Старецът се замисли дали не е по-добре първо да закуси нещо, после реши да се ограничи с кафе. Винаги можеше да хапне хляб в кабинета си. След три минути кафето беше готово. Той изпи една чашка, без да обръща внимание на това, че горещата течност му пареше по устата и гърлото; после вдигна слушалката на телефона и извика кола и макар че не каза дали се кани да ходи на баня, сержантът, стоящ от другата страна на линията в автобазата на Министерството на отбраната, се досети.

След двадесет минути Михаил Семьонович се появи на улицата. Очите му засълзиха и той болезнено премигваше от студения северозападен вятър, който със силни тласъци се опитваше да го върне обратно във входа. Шофьорът сержант за малко не изтича до полковника, за да го подкрепи, но Филитов се приведе лекичко, за да се бори успешно с невидимата ръка на природата, която го задържаше, и се вмъкна в колата си така, сякаш преди боя се вмъква в своя стар Т-34.

— За банята ли, другарю полковник? — попита шофьорът, след като зае мястото си отпред.

— Ти продаде ли водката, която ти дадох?

— Разбира се, другарю полковник — отговори младият сержант.

— Браво. Това къде е по-здравословно, отколкото да пиеш. Карай към банята и по-бързо — с престорена строгост каза полковникът. — Може би все пак ще остана жив.

— Ако немците не са сполучили да ви убият, другарю полковник, съмнявам се, че няколко капки хубава руска водка могат да ви навредят — весело каза шофьорът.

Михаил Семьонович се засмя и даже острата болка в главата възприемаше вече с чувство за хумор. Сержантът и по външност приличаше на ефрейтор Романов.

— Искали ли сте да станете офицер?

— Не, благодаря, другарю полковник, надявам се да завърша университета. Баща ми е химик и ми се ще да вървя по неговия път.

— Баща ви има късмет, сержант. Е, да тръгваме. След десет минути автомобилът се спря пред Сандуновските бани. Сержантът отвори вратата на полковника, после откара колата на едно място, където паркирането бе забранено, но оттам се виждаше изходът. Той запуши цигара и отвори една книга. Такава служба му харесваше, беше много по-добре, отколкото да гази до колене в калта в състава на мотострелкова рота. Той погледна часовника си. Старецът щеше да излезе от банята след около един час. Нещастен човек, помисли си шофьорът, толкова е самотен. Защо е сполетяла такава участ един герой от войната?

Вътре в банята процедурата бе толкова твърдо установена, че старият полковник можеше да възпроизведе всичко и насън. Като се съблече, той грабна една кърпа, джапанки и брезова метличка и се отправи към парното отделение. Днес той се появи по-рано, отколкото обикновено и редовните посетители още ги нямаше. Толкова по-добре, помисли си той. Наплиска с вода нагорещените тухли, седна на пейката и се зае търпеливо да чака парата да прогони махмурлука от цепещата го глава. В разни ъгли на парното отделение се намираха още трима клиенти. Той различи двама, но те не бяха негови познати, а за разговори никой нямаше настроение. Това устройваше Михаил Семьонович. Той изпитваше болка само от мърдане на устните, камо ли да говори, а аспиринът някак си закъсняваше да прояви своето действие.

Изминаха още петнадесет минути и пот на ручеи започна да се стича по бялото тяло на Филитов. После вратата се отвори, той вдигна глава и видя теляка; чу обичайната покана за водка — никой не изрази желание, — а също съобщение относно възможността да се ползва басейна. От устата на един служител в банята тези слова звучаха съвсем обикновено, но тяхното скрито значение беше по-друго: „Всичко е наред. Готов съм за приемането на материала.“ Вместо отговор с подчертано провлечено движение, привично за възрастните хора, Филитов си изтри потта от веждите. Това означаваше: „Сега.“ Телякът излезе. Михаил Семьонович започна бавно да брои до триста. Когато стигна до двеста петдесет и седем, един от „съратниците“ алкохолици стана и се запъти навън. Полковникът забеляза това, но не прояви никакво безпокойство. Той имаше прекалено голяма практика. Като преброи до триста, стана, с усилие раздвижи коленните си стави и тихомълком излезе от парното отделение.

В съблекалнята въздухът беше много по-студен, но Михаил Семьонович тутакси видя, че вторият мъж още не си е отишъл. Той стоеше и разговаряше за нещо с теляка. Филитов търпеливо зачака кога най-сетне телякът ще му обърне внимание. Най-накрая младежът го забеляза и тръгна към него. Полковникът направи няколко крачки напред, спъна се в една избита плочка и за малко не падна. Инстинктивно той протегна здравата си ръка. Телякът го хвана или поне се опита да го хване. Брезовата метличка падна на пода.

Младежът моментално вдигна клонките и помогна на Михаил Семьонович да стане. След няколко секунди той го снабди с нова хавлия за душа и го отпрати към скамейката.

— Натъртихте ли се, другарю? — чу се глас от другия край.

— Не. Благодаря. Стари колене, пък и този разбит под. Няма кой да се сети да го ремонтира.

— А би трябвало. Да тръгваме, аз ще ви придружа до душа — предложи мъжът. Около четиридесетгодишен, той с нищо не се отличаваше от другите посетители с изключение на зачервените очи. Още един пияница, веднага го определи Филитов. — Значи сте участвали във войната?

— Да, бях в бронетанковите войски. Последният снаряд от един немски танк ме улучи, но аз също му дадох да разбере — там, на Курската дъга.

— Баща ми също е воювал там. Служил е в Седма гвардейска армия под командването на Конев.

— Аз бях на другия фланг — Втора танкова армия, при Константин Рокосовски. Това беше последният ми бой.

— Сега разбрах защо, другарю…

— Филитов, Михаил Семьонович, полковник от бронетанковите войски.

— Аз се казвам Клементий Владимирович Ватутин. Но не съм герой от войната. Много се радвам, че се запознахме, другарю полковник.

— Приятно ми е, когато проявяват уважение към един стар войник.

Бащата на Ватутин действително бе участвал в Курската битка, но в качеството на началник на политотдела. Той бе излязъл в оставка като подполковник от НКВД и синът, тръгнал по стъпките на баща си, служеше в същата институция, но сега преименувана в КГБ.

След двадесет минути полковникът пътуваше към службата, докато телякът се измъкна през задната врата и скоро се озова в ателието за химическо чистене. Наложи се да извикат приемника от машинния цех, където той смазваше една помпа. За да се осигури елементарна безопасност, мъжът, който взе от ръцете на теляка касетата, не биваше да знае нито името му, нито мястото, където работи. Той пъхна касетката в джоба си, подаде три половинлитрови бутилки водка на теляка и се върна към своите задължения. В такива дни сърцето му винаги ускоряваше своя ритъм. Приемникът изпитваше задоволство от факта, че неговото прикритие, скриващо истинската му служба като агент на американското разузнаване, му носеше немалко пари. Тайната търговия със спиртни напитки му осигуряваше добър доход в „сертификатни рубли“, с които можеше да купи западни стоки и отлични продукти във валутните магазини. От друга страна, колко приятни емоции има при изпълнението на всяка задача, помисли си той. Приемчикът се приближи към мивката и започна да си чисти ръцете от маслото. Ето вече от шест месеца той осигуряваше връзка по тази линия, макар да не знаеше, че тази дейност приближава към своя край. Него пак щяха да го използват за предаване на информация — но тя вече нямаше да постъпва от КАРДИНАЛА. Скоро и телякът щеше да си потърси друга работа и тъй цялата тази верига, състояща се от безлични агенти, предстоеше да изчезне, за да остане неуловима дори за непреклонните разузнавачи от Второ главно управление на КГБ. Такива бяха плановете.

След петнадесет минути една постоянна клиентка влезе в химическото чистене, носейки в ръка едно от английските си палта. Както винаги, тя помоли да се отнесат особено внимателно към нейната дреха, а приемникът по навик кимна с глава и й обясни, че това е най-доброто химическо чистене в целия Съветски съюз. Наистина той не разполагаше с печатни бланки и му се налагаше да пише квитанция на ръка в три екземпляра под индиго. Един екземпляр той прикачи с карфица към палтото, другият сложи в малка кутия, третия… Но най-напред приемчикът провери дали жената не е оставила нещо в джобовете.

— Гражданко, забравили сте дребни пари. Много благодаря, но подаръци не желая. — Той й върна няколко монети, квитанцията и още нещо. Тук никой не поглеждаше в джобовете. Стана тъй просто, също като на Запад.

— О, вие наистина сте честен човек — произнесе жената с някаква странна официалност, възприета в Съветския съюз. — Довиждане.

— Довиждане — отвърна приемчикът. — Следващият, моля!

Жената — тя се казваше Светлана — се отправи както винаги към станцията на метрото. По план тя разполагаше с достатъчно време и затова вървеше, без да бърза, готова да се справи с трудностите, ако възникнат. Както винаги, московските улици бяха пълни със забързани, никога неусмихващи се хора, много от които поглеждаха със завист нейното вносно палто. Светлана имаше немалко английски дрехи, донесени от чужбина, където често пътуваше в командировка, което съставляваше част от нейната работа в Госплан, една съветска институция, занимаваща се с планирането на икономиката. Тя бе завербувана в Англия от британската тайна разузнавателна служба. Нейните услуги се ползваха при предаване на информация от КАРДИНАЛА, тъй като ЦРУ нямаше много свои агенти, и й възлагаха предаването на сведения само в средната част на веригата и никога по нейните краища. Освен това тя предаваше на Запада своя информация, която не представляваше особен интерес и нейните редки услуги като куриер бяха много по-полезни от сведенията й в областта на икономиката, с които тя се гордееше. Служителите от британското разузнаване, под чието ръководство работеше тя, не й го казваха, разбира се. Всеки шпионин счита, че той — или тя — разполага с жизненоважна за Запада информация. Това правеше играта по-интересна и въпреки идеологическите (или други) мотиви шпионите разглеждаха своята дейност като изключително важна игра, тъй като, занимавайки се с нея, те си представяха, че водят за носа най-могъщите институции в собствените си страни. Светлана изпитваше истинско удоволствие да се занимава с крайно опасни неща, без да осъзнава какво точно я кара да прави това. Освен това тя смяташе, че баща й, заемащ много високо положение в партийната йерархия — той беше един от най-влиятелните членове на Централния комитет, — ще може да я защити, ако възникне такава необходимост. В края на краищата нали благодарение на влиянието му й разрешаваха да пътува на Запад два или три пъти в годината. Според Светлана баща й беше надут и високомерен човек, но тя бе неговото единствено дете и майка на единствения внук, и целият му живот се въртеше около нея.

Светлана слезе на станцията „Кузнецки мост“ в един момент, когато влакът бе току-що заминал от перона. Винаги е трудно да разчетеш точно времето. В най-натоварените часове влаковете в московското метро минават през всеки тридесет секунди. Светлана погледна часовника си и констатира, че отново е съгласувала идеално пристигането си. Човекът, на когото тя трябваше да предаде касетката, щеше да пристигне със следващия влак. Тя тръгна по перона и стигна до мястото, където щеше да се установи предната врата на втория вагон на влака, така че първа да скочи вътре. За това й помогнаха дрехите. Често я вземаха за чужденка, а московчани се отнасяха към чужденците с такова уважение, сякаш пред себе си виждат някой аристократ или тежко болен. Не й се наложи да чака много. Скоро се чу шумът на приближаващия се влак. Главите на хората, стоящи на перона, както винаги, се обърнаха да видят ярките светлини на предния вагон и сводестата зала на станцията се изпълни с пронизителния писък на спирачките. Вратите се отвориха и от вагона се изсипа потокът от пътници. После Светлана влезе вътре и направи няколко крачки към задната част на вагона. Там тя вдигна ръка и се хвана за металическата дръжка над главите — седалките бяха заети и нито един от мъжете дори и не помисли да й отстъпи място — и се обърна с лице по посока на движението на влака. Лявата й ръка — без ръкавица — беше в джоба на палтото.

Светлана нито веднъж не бе зърнала лицето на мъжа, с когото се срещаше, но знаеше, че той я е виждал. Какъвто и да бе той, стройната фигура на Светлана му харесваше. Тя се досещаше за това по неговия знак за разпознаване. В навалицата на претъпкания вагон изпод вестник „Известия“ се появяваше мъжка ръка и гладеше лявото й бедро, а този път тя за миг се спря и лекичко го стисна… Това бе нещо ново и Светлана с усилие на волята издържа на изкушението да погледне мъжа. А дали е добър любовник, помисли си тя. Тя нямаше нищо против да има още един. Бившият й мъж бе един такъв… не. По-добре беше да не поглежда, така е по-романтично, някак си по в руски стил — да мислиш за мъжа, чието лице никога не си виждала, ала който те намира за красива и желана. Светлана притискаше касетата между палеца и показалеца, очаквайки момента, когато след две минути влакът щеше да спре на станцията „Пушкинска“. Очите й бяха притворени, а на устните й заигра едва забележима усмивка. Тя си представяше и мечтаеше за външността и мъжките достойнства на агента за връзка, чиято ръка бе погалила бедрото й. Подобна сцена щеше да хвърли в ужас нейния оперативен ръководител от британското разузнаване, но самата Светлана не даваше никакви външни признаци на вълнение.

Влакът започна да забавя движението. Пътниците станаха и заедно с правостоящите се стълпиха на изхода. Светлана извади ръката си от джоба. Касетката беше хлъзгава — дали от влага, или от някакво мазно вещество, използвано в химическото чистене, тя не знаеше. Мъжката ръка напусна бедрото й, като за последен път нежно се плъзна по него, и се надигна, за да поеме в лапата си мъничкото метално цилиндърче.

Една възрастна жена, стояща зад нея, неочаквано се препъна и блъсна агента за връзка, чиято ръка издърпваше касетката от пръстите на Светлана. За миг тя не осъзна какво се случи, ала изведнъж влакът спря и мъжът падна на колене, опитвайки се да сграбчи касетката. Светлана погледна надолу по-скоро с изумление, отколкото с ужас — мъжът се оказа плешив, а перчемът коса зад ушите му беше сив. В следващата секунда той се докопа до касетата и скочи на крака. Стар е, помисли си тя, но такъв пъргав, и изведнъж тя обърна внимание на неговия класически профил и очертанията на здравата челюст — да, той явно е много добър любовник и навярно търпелив, което е още по-добре. Агентът за връзка изскочи от вагона и Светлана го махна от ума си, сещайки се нещо друго. Тя не бе забелязала, че някакъв мъж, седящ от лявата страна на вагона, успя да стане и разбутвайки качващите се пътници, да скочи на перона само миг преди вратите отново да се затворят.

Мъжът се казваше Борис и се прибираше вкъщи, за да си отспи след нощното дежурство в сградата на КГБ. Обикновено Борис четеше по пътя за дома вестник „Съветски спорт“, но днес бе забравил да си купи на будката и сега случайно забеляза на мръсния черен под във вагона на метрото един предмет, който можеше да бъде само касетка, при това прекалено малка, за да е от обикновен фотоапарат. Той не забеляза момента на предаването, нито видя кой я изтърва. Борис направи извод, че касетката е изпусната от петдесетгодишния мъж и му направи впечатление ловкостта, с която той съумя да я прибере от пода. Успял да изскочи от вагона, той осъзна още по-ясно, че навярно е станал свидетел на предаване на материал, ала бе прекалено изненадан, за да реагира по подходящия начин, прекалено изненадан и прекалено уморен след дългото нощно дежурство.

По-рано Борис бе работил като оперативен ръководител в Испания, но там изкара сърдечен инфаркт и се наложи да го върнат у дома, като го направиха дежурен офицер в отдела. По звание беше майор. Борис считаше, че заради извършената в миналото работа заслужаваше да бъде полковник, ала в момента не го занимаваха такива мисли. Той обхвана с поглед перона с надежда да открие сивокосия мъж в кафяв балтон. Ето го! Борис бързо припна подир него, усещайки леко прищракване в лявата страна на гърдите. Обаче той не му обърна внимание. Преди няколко години бе отказал цигарите и лекарят от медицинската служба бе констатирал, че състоянието му върви към подобрение. Сега той се намираше на пет метра от мъжа и реши да не се приближава повече. Най-важното в момента бе да прояви търпение. Борис последва сивокосия мъж по прехода за станцията „Горковска“ и по перона. Сега нещата се заплетоха. Забързани за работата си хора минаваха на тълпи по перона и той загуби визуален контакт с преследвания. Не беше висок и по тази причина се затрудняваше да наблюдава мъжа в навалицата. Може би трябваше да рискува и да се приближи още повече? Но това означаваше, че ще се наложи да си пробива път с лакти през тълпата… и да привлече внимание към себе си. А това бе опасно.

Борис бе получил, разбира се, съответната подготовка, ала от онова време бяха изминали повече от двадесет години и сега трескаво се мъчеше да си спомни какво предписваха правилата в подобна ситуация. Той имаше понятие от външно наблюдение, знаеше как да разпознае и да се откъсне от проследяване, но Борис бе все пак служител от Първо главно управление, а проследяването се отнасяше към професията на хрътките от Второ главно управление и не влизаше в кръга на неговите задължения. Как да постъпя, трескаво мислеше той. Нима ще изпусна такава приказна възможност. Служителите от разузнаването напълно естествено не обичаха своите колеги от контраразузнаването, а да се намеси в техните работи… Какво ли ще стане, помисли си той, ако наблизо има човек от Второ? Ами ако всичко това е само учебно занятие? Може би щеше да стане прицел на подигравки от страна на човека от Второ, вървящ по следите на свой колега, който играе ролята на куриер. Какво да правя? Няма ли да си навлека неприятности в края на краищата. Борис се огледа наоколо, надявайки се, че ще види контраразузнавача, преследващ агента-връзка. Разбира се, беше много трудно да го отличи в тълпата, ала можеше да разпознае сигнала „махай се, пречиш“. Той смътно си припомни един такъв сигнал. Не, нямаше никакъв знак. Времето минаваше и трябваше да вземе решение. Въпреки студа, който цареше на станцията, Борис чувстваше как струйки пот се стичат по тялото му. Болката в гърдите се засили, за да прибави още един фактор в дилемата. На всички станции в московското метро се намират тайни телефони, всеки офицер от КГБ знаеше как да ги използва, но Борис разбираше, че не разполага с време.

Друг изход нямаше — трябваше да продължи проследяването, налагаше се да поеме риск. В края на краищата той беше добър оперативен работник и направи всичко възможно, за да забележи сигнала и да се отстрани. Служителите от Второ главно управление можеше да го наругаят, ала той разчиташе, че неговите ръководители ще го защитят. Край на въпроса. След като взе решението, даже и болката в гърдите затихна. И все пак бе наложително да установи визуален контакт с мъжа. Майорът започна енергично да се промъква през тълпата, слушайки ругатни и недоволно мърморене, и изведнъж на пътя му се изпречи една група работници, които обсъждаха нещо. Борис източи шията си, стремейки се да види своята „плячка“. Да, още стои там и гледа надясно… Грохотът на приближаващия се влак предизвика у Борис въздишка на облекчение.

Той стоеше на перона, като се стараеше да не гледа към преследвания; в един момент чу как със свистене се отвориха вратите на вагона, после — шум от слизащите пътници и тракащите стъпки на тези, които устремено се качваха.

Борис се обърна и за свой ужас видя, че вагонът е пълен. Сивокосият мъж беше влязъл, а вратата бе задръстена от хора, опитващи се да се наблъскат навътре. Офицерът от КГБ изтича към съседната врата и успя да скочи във вагона само една секунда преди вратата да щракне. Въпреки тази сполука Борис усети студени тръпки, разбирайки, че навярно е привлякъл към себе си вниманието на пътниците, но сега вече бе късно. Влакът започна да набира скорост, а той се зае да си пробива път. Пътниците не можеше да не забележат странното му поведение. Той мярна — една шапка застана по-удобно, няколко вестника се прегънаха. Всеки от тези жестове можеше да бъде знак за предполагаема опасност.

Един от жестовете действително предупреди куриера за грозящата го беда. Ед Фоли гледаше настрана, след като си бе нагласил очилата с дясната ръка в ръкавица, стискаща ръкавицата на лявата ръка. Куриерът тутакси се обърна напред и започна трескаво да обмисля подходите към спасението. Фоли също преценяваше какво трябва да се предприеме. Агентът-връзка следваше да се избави от касетката, като издърпа филма от цилиндърчето и го изложи на въздействието на светлината. След това щеше да го изхвърли в най-близкия контейнер за боклук. Доколкото Ед си спомняше, подобно нещо се бе случвало два пъти, като и в двата случая на куриера се бе удало да избегне ареста. Агентите за връзка са добре подготвени и знаят как да постъпят, помисли си той. Ще предупредят КАРДИНАЛА за неуспеха, той ще заснеме още една касета и… Ала такова нещо никога не се бе случвало по време на пребиваването на Фоли в Москва. Той напрегна всичките си вътрешни сили да запази контрол над себе си и придаде спокоен израз на лицето си. Агентът-връзка неподвижно стоеше на мястото си. Той слезе на следващата станция. В края на краищата не бе направил нищо необикновено, нищо такова, което на някого отстрани може да се стори странно или необичайно. Той щеше да каже, че е намерил този чудат предмет — вие казвате, че това е касетка с филм, другарю, това нещо с провисналата лента го вдигнах от пода на вагона, за да го изхвърля на боклука, нима не трябва да се грижим за чистотата на метрото? Като бръкна в джоба си, мъжът се опита да издърпа лентата от касетата. Този, който бе фотографирал, винаги оставяше няколко милиметра от лентата да стърчат извън касетата, тъй че тя да може да се изтегли и освети. Поне така му говореха при инструктажа. Но касетката беше хлъзгава и той все не успяваше да улови края на лентата. Влакът спря и агентът-връзка излезе на перона. Той не знаеше кой върви по следите му. Беше му известно само едно: получил бе сигнал за опасност, предаването на материала се отменяше и следваше да унищожи филма съгласно инструкциите. Това обаче никога досега не му се бе случвало. Стараейки се да не поглежда настрана, се отправи към изхода заедно с цялата навалица. Що се отнася до Фоли, той дори не гледаше през прозореца на влака. Напрежението беше почти свръхчовешко, ала той си наложи да запази спокойствие, като се страхуваше преди всичко да не изложи на опасност живота на куриера.

Сега агентът за връзка стоеше върху едно стъпало на движещия се нагоре ескалатор. Още няколко секунди и той щеше да се озове на улицата. Там щеше да намери някоя забутана пресечка, за да освети филма, и решетка от канализацията, където щеше да хвърли касетката, заедно с цигарата, която току-що бе пъхнал в уста. Всичко се свеждаше до едно ловко движение — после дори и да го арестуваха, нямаше да има никакви улики, а неговото обяснение, което той повтаряше всекидневно и помнеше наизуст, може да обърка КГБ. Неговата шпионска кариера беше на път да свърши, той си даваше сметка за това и даже се учудваше на вълната на облекчение, която го погълна, сякаш се потопи в топла вана.

Студеният въздух му напомни за жестоката действителност, ала слънцето вече бе изгряло, а небето — безукорно чисто и синьо. Той зави надясно и тръгна по напречна улица навътре в квартала към една канализационна решетка, която възнамеряваше да използва. До този момент цигарата щеше да бъде изпушена — това бе друг номер, който той бе разучил. Сега бе нужно само да издърпа филма от касетката и да го освети на слънцето… По дяволите! Той свали втората ръкавица и потри ръце; после зацепи филма с нокти, за да го извади. Най-накрая! Смачка филма, пъхна касетата обратно в джоба и…

— Момент, другарю! — Гласът му е твърде силен за човек на неговата възраст, помисли куриерът за мъжа, който го заговори, а кафявите му очи са по-живи от огън. Една здрава ръка стисна дланта на агента-свръзка, а друга бръкна в джоба му. — Искам да видя какво има в ръката ви.

— Кой сте вие и какво искате от мене? — произнесе куриерът възмутено.

С рязко движение дясната ръка на непознатия се насочи към джоба.

— Аз съм човекът, който ще ви застреля тук, точно на улицата, ако не ми покажете какво държите в ръката си. Казвам се Борис Чурбанов и съм майор от КГБ. — Чурбанов веднага разбра, че го очаква повишение. Гледайки израза по лицето на сивокосия мъж, Борис имаше основание да предположи, че е вече станал полковник.

 

 

След десет минути Фоли се прибра в кабинета си. Веднага изпрати един от своите хора — по-точно една жена — да провери дали е оставен знак, че куриерът се е освободил успешно от касетата. Той все още се надяваше, че страховете му ще се окажат напразни, че е проявил излишна предпазливост, че мъжът, който тъй забързано скочи във вагона, е просто служител, боящ се да не закъснее за работа. Но… лицето на този мъж изглеждаше като на професионалист. Фоли не можеше да каже защо, но сега не се съмняваше, че е бил именно такъв. Той облегна ръцете си на стола и няколко минути ги гледа, като обмисляше ситуацията.

— Къде сбърках? — запита се той. Фоли бе получил добра подготовка, бяха го научили да анализира действията си стъпка по стъпка, за да открива недостатъци и грешки. Може би са ни следили? Да, разбира се, той често забелязваше след себе си „опашка“, подобно на всички американци, работещи в посолството. Обикновено подир него тръгваше мъж, когото мислено бе кръстил „Джордж“. Ала „Джордж“ не се появяваше прекалено често. Руснаците в нищо не подозираха Фоли — сигурен бе. Една мисъл ненадейно го стресна: когато се занимаваш с разузнавателна дейност, увереността в това, което ти е угодно, е най-верният път към катастрофата. Ето защо той никога не нарушаваше професионалните навици, никога не се отклоняваше от нормите на поведение, установени по време на подготовката в лагера „Пиъри“, разположен на река Йорк във Вирджиния — правила, които се прилагаха в целия свят.

И така, това, което следваше да направи, бе предопределено. Фоли отиде в центъра за връзка и изпрати телекс в Мъгливото дъно. Съобщението беше адресирано до една пощенска кутия, в която постъпваха новини с необикновено съдържание. Не мина и минута след неговото получаване, и дежурният офицер потегли от Ленгли към Държавния департамент за текста. На пръв поглед формулировката на телекса звучеше доста невинно: „НЕПРИЯТНОСТИ ПО ЛИНИЯТА НА КАРДИНАЛА. СЛЕДВА ПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ.“

 

 

Не го откараха на площад „Дзержински“. Щабквартирата на КГБ, служила в течение на дълго време за затвор, тюрма за всички, които попадаха там, сега се бе превърнала в служебна сграда, тъй като в пълно съответствие със закона на Паркинсън администрацията се разширяваше, докато не зае цялото свободно място. Сега следствието се провеждаше в Лефортовския затвор, недалече от кино „Спътник“. Там имаше достатъчно места.

Намираше се сам в една стая, чиято мебелировка се състоеше от маса и три стола. На куриера даже и през ума не му мина да оказва съпротива, дори и сега не разбираше, че ако бе хукнал да бяга или бе опитал да се съпротивлява на мъжа, който го арестува, може би щеше да се скрие и да остане на свобода. Не че майор Чурбанов е имал оръжие — в действителност нямаше, — а просто руснаците, не знаещи какво означава свободата, често не си представят, че е възможно да се борят активно за нея. Агентът-връзка съзря края на живота и прие ситуацията с фатализъм. Не че бе лишен от чувство на страх, но се боеше само от това, което предстоеше. Нима е възможно да се боря със съдбата, каза си той.

— И така, Чурбанов, какъв е случаят? — запита капитанът от Второ главно управление на КГБ — един офицер на около тридесет години.

— Наредете на някого да прояви ей това. — Майорът му предаде касетката. — Според мен този човек е агент за свръзка. — Чурбанов описа всичко, което бе видял и как бе постъпил. Той не каза на капитана, че бе пренавил филма обратно в касетата. — Забелязах това по чиста случайност — завърши той своя разказ.

— Браво. Дори и не подозирах, че хората от Първо управление знаят как да постъпят. Добре сте го сгащили.

— В началото се изплаших, че по погрешка може да проваля някоя от вашите операции, и затова…

— Щели сте да разберете. Сега е необходимо да съставите пълен доклад за случилото се. Бъдете така добър да придружите сержанта, той ще ви заведе при една стенографка. А междувременно аз ще извикам групата, която ще ви изслуша и ще ви зададе необходимите въпроси. Но за това трябва време. Ако желаете, можете да се обадите на жена си.

— Преди всичко филма — настоя Чурбанов.

— Да, разбира се, аз сам ще го занеса в лабораторията. Вървете със сержанта, аз ще дойда при вас след десет минути.

Лабораторията се намираше в противоположното крило на затвора. Второ главно управление имаше там неголям отдел, защото то водеше доста дела в Лефортово. Капитанът беше дошъл в подходящ момент: всички поръчки вече бяха изпълнени, тъй че обработката започна незабавно. Докато чакаше да проявят филма, капитанът позвъни на своя полковник. Засега бе невъзможно да се прецени до какво е успял да се добере човекът от Първо управление, но изглеждаше почти сигурно, че е свързано с шпионаж, а такива случаи винаги се считаха за изключително важни. Капитанът поклати глава. Само като си помисли, че този стар боен кон, и при това бивш полеви офицер, се е натъкнал на подобно нещо.

— Готово. — Техникът излезе от фотолабораторията. Той бе проявил негатива и изкарал едно увеличено копие, но то беше все още влажно. Техникът върна на капитана проявения филм, сложен в малък плик от плътна хартия. — Филмът е бил осветен и след това отново пренавит в касетката. Успях да спася само част от един кадър.

— А останалото.

— Нищо не може да се направи. След като филмът е бил изложен на дневна светлина, изображенията са напълно унищожени.

През това време капитанът гледаше увеличения кадър на единствения частично запазен кадър. Това беше някаква диаграма със заглавие от печатни букви. Думите в най-горната част на диаграмата гласяха: „Комплекс I на обекта «Ярка звезда»“. Забелязваше се още един надпис: „Лазерна антена“. Капитанът изруга и излетя от стаята.

Когато се върна, майор Чурбанов пиеше чай с групата, която водеше следствието. Атмосферата беше дружеска. Постепенно тя стана още по-сърдечна.

— Другарю майор, по всяка вероятност сте успели да откриете нещо от изключителна важност — каза капитанът.

— Служа на Съветския съюз — отвърна майорът с равен глас. Това беше идеалният отговор — именно така препоръчваше партията. Не беше изключено майорът направо да стане полковник, като прескочи междинното звание.

— Е, дайте да видим — каза началникът на групата, която водеше разследването, подполковник по звание. След като разгледа внимателно копието, той попита: — Това ли е всичко?

— Останалата част от филма е осветена.

Полковникът изсумтя. Това щеше да усложни работата, но нямаше да бъде непреодолима трудност. Диаграмата беше достатъчна, за да се разпознае обектът, където и да се намира. Съдейки по яснотата на изпълнението, можеше да се предположи, че диаграмата е начертана от жена, и то млада. Полковникът се замисли, гледайки за няколко секунди през прозореца.

— Тази информация трябва незабавно да се предаде на най-високо ниво. Аз не знам нищо за споменатия тук обект, ала той навярно е съвършено секретен. Вие, другари, започнете разговора с майора, а аз трябва да проведа няколко телефонни разговора. Капитане, занесете касетката в лабораторията за снемане на отпечатъци.

— Другарю полковник, аз я пипах с голи ръце — каза Чурбанов извинително.

— Тук нямате никаква вина, другарю майор, вашата бдителност заслужава във висша степен похвала — великодушно се отзова полковникът. — И все пак проверете пръстовите отпечатъци.

— Кой ще се заеме с шпионина? — попита капитанът.

— Кой ще го разпитва?

— За това ще бъде необходим добър специалист. Имам предвид един човек. — Полковникът стана. — Ще го извикам.

 

 

Наблюдаваха го няколко чифта очи, оценявайки погледа му, интелектуалния потенциал, решителността и способността да издържи следствието. Куриерът, както и преди, седеше сам в стаята. Прибраха му, разбира се, връзките от обувките, колана, цигарите и всичко останало, което можеше да използва като оръжие срещу себе си или в качеството на успокоително средства. Той не беше в състояние да определи времето, а липсата на никотин го караше още повече да нервничи. Като се огледа настрана, той забеляза едно огледало, което беше двупосочно, но агентът-свръзка не знаеше за това. Стаята беше напълно изолирана от външни шумове, за да не може да се отмерва времето даже по стъпките на хората, които минаваха навън. Няколко пъти той усети жалбите на гладния си стомах, но пазеше пълно мълчание. Най-накрая вратата се отвори.

Мъжът, който влезе в стаята, носеше превъзходно ушит цивилен костюм. Беше на около четиридесет години. В ръка държеше няколко листа хартия. Мъжът обиколи масата, без да погледне куриера, докато сядаше. Когато най-сетне вдигна очи към арестувания, погледът му бе равнодушен, сякаш разглеждаше екзотичен звяр в зоопарка. Куриерът се опита да му отговори с такъв безразличен поглед, но претърпя неуспех. Следователят вече знаеше, че неговата задача няма да бъде от най-трудните. След петнадесетгодишна следствена работа той се бе научил да определя това от пръв поглед.

— Имате избор — произнесе следователят след едноминутно мълчание. Гласът не беше жесток, а по-скоро категоричен: — Присъдата може да бъде много строга или — обратното — мека, всичко зависи от вас. Вие сте изменили на родината. Няма да говоря как се постъпва с предателите. Ако искате да живеете, още днес, сега разкажете всичко, което ви е известно. Ако откажете, ние все пак ще узнаем. Проговорите ли днес, ще ви запазим живота.

— Вие така или иначе ще ме убиете.

— Не ако ни сътрудничите, ако ни окажете съдействие веднага. В най-лошия случай ще бъдете осъден на продължителен срок затвор в лагер със строг режим. Не е изключено да прибегнем до вашата помощ, за да арестуваме други шпиони. В случай че се съгласите, ще ви държат в лагер с обикновен режим и срокът на лишаването ви от свобода ще стане по-кратък. Но за да го постигнете, вие трябва да ни помогнете днес. Сега ще ви обясня защо е толкова важно това за нас. Ако се върнете към нормален живот незабавно, тези, за които вие работите, могат да не забележат, че сте били арестуван, и да продължат да се ползват от вашите услуги. Това ще ни даде възможност да ги арестуваме за шпионаж против Съветския съюз. Вие ще трябва да излезете в съда като свидетел на обвинението и държавата ще се отнесе към вас със снизхождение. Освен това за държавата е полезно публично да демонстрира милосърдие. Но за да стане това, за да можете да си спасите живота и да докажете, че се разкайвате за извършеното от вас престъпление, трябва да започнете още от днес да ни сътрудничите.

Гласът на следователя стана още по-мек:

— Гражданино, на мен не ми доставя никакво удоволствие да причинявам болка на хората, но ако потрябва, ще дам нареждане без никакво колебание. Вие няма да можете да ни се противопоставите. Не е важно колко сте смел, вашето тяло има своите граници. И моето също. Никой не е в състояние да устои на методите на следствието. Всичко е само въпрос на време. И вие трябва да разберете, че времето има значение за нас само през следващите няколко часа. След това ще разполагаме с неограничено време. Един човек с чук е в състояние да съкруши и най-твърдия камък. Избавете себе си от мъки, гражданино. Спасете живота си — завърши следователят, гледайки в очите куриера едновременно тъжно и решително.

Следователят разбра, че е удържал победа. Това винаги се познава по очите. Непокорните, твърдите не отклоняват поглед. Те те гледат право в очите или по-често в стената, над главата, а пък най-силните, взели окончателно решение, вперват поглед в някаква точка, сякаш черпят от нея сили. Този човек се държеше по друг начин. Очите му, премигвайки, блуждаеха из стаята, като че търсеха изход, без да са в състояние да го намерят. А още от самото начало следователят не го смяташе за костелив орех. Може би още един жест…

— Желаете ли цигара? — Следователят извади от джоба пакет цигари и изтърси една на масата.

Куриерът протегна ръка и я взе, вдигайки с това белия флаг на капитулацията.