Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

27.
Под булото на тайната

Ватутин реши да позвъни на началника на своето управление, който телефонира на първия заместник-председател на КГБ, той пък се обади още на някого и после се свърза с аерогарата, където всички стояха и очакваха отговора. Ватутин изслуша указанията, после седнаха в автомобила на Герасимов и шофьорът получи разпореждане къде да ги откара — което Джак не можа да разбере. Колата се понесе по пустите московски улици — беше минало полунощ и тези, които бяха ходили на кино, опера или балет, отдавна вече се намираха вкъщи. Джак седеше затиснат между двама полковници от КГБ и се надяваше, че го карат в посолството. Но колата, без да спира, продължаваше да фучи напред, пресече града с голяма скорост, изкачи се на Ленинските възвишения и влезе в горите, обкръжаващи Москва. Сега Райън бе обхванат от страх. Дипломатическата неприкосновеност му се струваше много по-сигурна на аерогарата, отколкото в гъстите лесове.

След около един час автомобилът намали скоростта, отклони се от асфалтираното шосе и пое по един настлан с чакъл и пясък път, който се виеше между дърветата. Навсякъде се виждаха хора във военна униформа, с автомати в ръце. При тази гледка Джак забрави за болката в глезена и коляното. Къде се намираше? Защо го бяха довели тук? Защо има въоръжени войници навсякъде? И тогава в паметта му се мярна една фраза — мрачна и зловеща: откараха го на разходка и се върнаха без него…

Не! Те няма да се решат на такова нещо, говореше му здравият разум. Аз имам дипломатически паспорт. Доста много хора ме видяха жив. Навярно посланикът още сега… Вероятно, не. Посланикът нищо не знае. Той не беше допуснат до операцията и ако от борда на самолета не са предали радиограма… И все пак те няма да се решат… Обаче в Съветския съюз, казваше се в една поговорка, се случват неща, които не могат да се случат. Вратите се отвориха и Головко издърпа Райън след себе си. Единственото нещо, в което Джак сега не се съмняваше, беше, че съпротивата е безполезна.

Пред него се откри една къща, най-обикновена къща сред дърветата. Прозорците мъждееха жълтеникави от светлината зад пердетата. Райън видя десетки хора, стоящи наоколо — всички във военна униформа, всички с автомати, всички го гледаха с такъв интерес, с какъвто се гледа хартиена мишена. Един от тях — офицер — се приближи до Райън и го обискира с учудващо старание. Когато ръцете на офицера се докоснаха до скъсания панталон и окървавеното коляно, от гърдите на Джак се изтръгна недоволно сумтене. Райън се изненада, когато офицерът измърмори нещо подобно на извинение. После офицерът се обърна към Головко и Ватутин, те му предадоха пистолетите си и влязоха в къщата.

В антрето им взеха палтата. Там видяха още двама мъже, стоящи пред вратата, които явно бяха полицаи или хора на КГБ. Те носеха разкопчани якета и съдейки по позата, която бяха заели, и двамата бяха въоръжени с пистолети. Джак им кимна вежливо, но не получи никакъв отговор — вместо това единият се приближи към Райън и още веднъж внимателно го обискира, докато другият наблюдаваше от безопасно разстояние, готов за стрелба. Райън се изненада, че двамата полковници бяха също обискирани. Когато процедурата завърши, те бяха поканени да влязат вътре.

Генералният секретар на ЦК на КПСС Андрей Илич Нармонов седеше в дълбок фотьойл пред новопостроената камина. Когато четиримата влязоха в стаята, той стана и със знак им предложи да се настанят на канапето срещу него. Телохранителят застана зад шефа на съветското правителство. Нармонов говореше на руски, а Головко превеждаше.

— Кой сте вие?

— Джон Райън, сър — отговори Джак. Генералният секретар го покани да седне в един фотьойл отсреща и забеляза как по лицето на американеца премина болезнена гримаса.

— Анатолий — произнесе той. Телохранителят се приближи до Райън и го заведе в банята на първия етаж. Там той намокри една кърпа и му я подаде. В хола продължаваха да говорят, но Джак прекалено лошо знаеше руски, за да разбере за какво става дума. Беше му приятно, че проми одраскания си крак, но разбра, че с панталона му бе свършено, а другият му костюм — Райън погледна часовника си — сега беше някъде в района на Дания. Анатолий не откъсваше очи от него. Когато раната бе промита, той извади от шкафчето марлен бинт, помогна на Райън да си превърже коляното и после, без да бърза, го върна обратно в хола.

Головко все още се намираше там, макар че Ватутин бе напуснал, а празният фотьойл очакваше Райън. Анатолий зае мястото си зад Нармонов.

— Приятно е да се стоплиш на камината — каза Райън. — Благодаря ви, че ми позволихте да си промия раната.

— Головко каза, че ние не сме виновни за тази рана. Вярно ли е това?

Въпросът се стори странен на Джак, тъй като Головко превеждаше. Значи Андрей Илич говори английски?

— Да, сам паднах. С мен се отнасяха без всякакво насилие. — Само щяха да ме накарат за малко да се напикая от шубе, помисли Райън. За проклетия, това си е моя грешка.

Нармонов го погледна с интерес, преди отново да заговори.

— Нямах нужда от помощта ви.

— Не разбирам какво искате да кажете — излъга Райън.

— Вие наистина ли мислехте, че Герасимов ще успее да ме свали?

— Не знам какво имате предвид. Беше ми възложено да спася един от нашите агенти. За това трябваше да компрометираме председателя Герасимов. Наложи се само да хвърлим въдицата със съответната стръв.

— И да уловите съответната риба — забеляза Нармонов. Хуморът, който се забеляза в гласа му, не се отпечати на неговото лице. — И вашият агент беше полковник Филитов?

— Да. Вие го знаете.

— Току-що ми съобщиха.

Значи известно ви е, че Язов също е компрометиран. Доколко са успели да се приближат до поставената цел, другарю генерален секретар? Райън не го каза на глас. Беше възможно самият Нармонов да не знае отговора на този въпрос.

— Знаете ли защо е станал предател?

— Не. Запознаха ме само с тези въпроси, които имат отношение към същността на работата.

— И затова не ви е известно нищо за нападението на нашия обект „Ярка звезда“?

— Какво? — Джак бе поразен от това, което чу, и изненадата излезе наяве върху лицето му.

— Не ме правете на глупак, Райън. Това е оскърбително. Известно ви е името на нашия проект.

— Да, той е разположен на югоизток от Душанбе. Това го знам. Но не ми е известно за нападение над него.

— Така и предполагах. Не може да не знаете, че едно такова нападение е равносилно на обявяване на война — забеляза Нармонов.

— Преди няколко дни офицери от КГБ отвлякоха един наш учен, работещ в областта на Стратегическата отбранителна инициатива. Това бе осъществено по личната заповед на председателя Герасимов. Ученият се казва Алън Грегъри. Той е майор от американската армия. Успели са да го спасят.

— Не вярвам — отвърна Головко, преди да е превел. Това предизвика гримаса на раздразнение на лицето на Нармонов, но думите на Райън го смаяха.

— Един от вашите офицери е пленен. Той е жив. Това е истина, сър — увери Джак Нармонов.

Нармонов поклати глава, приближи се до камината и хвърли в огъня още едно дърво. После взе машата и го нагласи на съответното място.

— Това е безумие, разбирате ли — каза той, продължавайки да гледа към огнището. — Сега между нас се установи едно положение, което напълно задоволява и двете страни.

— Извинете ме, но не разбирам — забеляза Райън.

— В света се установи стабилност, нали така? И въпреки това вашата страна се стреми да измени създалото се положение и ни принуждава да предприемем аналогични мерки. — Фактът, че полигонът на противоракетната отбрана, разположен в Сари Шаган, действаше повече от тридесет години, в момента не се вземаше под внимание.

— Господин генерален секретар, ако смятате способността да превърнете всеки град, всеки дом в моята страна в огън — като този, който е пред вас…

— И в моята страна също, Райън — прекъсна го Нармонов.

— Да, също във вашата страна и в редица други. Вие сте в състояние да унищожите почти цялото население в моята страна, а ние можем да убием почти всеки човек във вашата — шестнадесет минути, дори по-малко, след като вдигнете телефонната слушалка или след като моят президент стори това. И как наричаме едно такова положение? Наричаме го „стабилност“.

— Да, Райън, това е стабилност — рече Нармонов.

— Не, ние използваме като техническа характеристика на подобна ситуация съкращението ГВИ — гарантирано взаимно изтребление. От лингвистична гледна точка това едва ли е съвсем удачно, затова пък е достатъчно точно. Съществуващата сега ситуация е безумна, напълно безумна, и фактът, че в нейното създаване са взели участие интелигентни хора, не променя нещата към по-добро.

— Но тя действа успешно, нали така?

— Защо трябва да считаме за стабилна една ситуация, при която неколкостотин милиона хора се намират на по-малко от един час от смъртта. Защо трябва да смятаме оръжието, способно да ги защити, за опасно? Не се ли обръща тук всичко с главата надолу?

— Но ако ние никога не прибегнем до това оръжие?… Нима смятате, че аз ще мога да живея с такова престъпление на съвестта си?

— Не, не мисля, че някой човек би могъл да живее, но съществува вероятност за грешки, недоразумения. Виновникът може след една седмица да сложи край на живота си, но за всички нас вече ще бъде късно. Тези проклети неща са прекалено лесни за използване. Натискаш бутона, те излитат в небето и много вероятно попадат в целта, защото нищо не може да попречи. Тоест, ако няма нещо, което да застане на пътя им, те непременно ще достигнат до местоназначението. И докато някой е уверен, че те са ефективни, няма да му бъде никак трудно да ги използва.

— Бъдете реалист, Райън. Нима смятате, че някога ще се избавим от ядреното оръжие?

— Да, ние никога няма да се избавим от всички атомни оръжия, разбирам го. Двете страни ще запазят способността да причиняват немалко щети една на друга, но ние сме в състояние да направим този процес по-сложен, отколкото е в момента. Ние ще можем да предоставим на всеки от нас още една причина, поради която не бива да се натиска този бутон. В това няма нищо дестабилизиращо, сър. Това е само допълнителен аргумент в защита на вашата съвест.

— Вие говорите подобно на вашия президент — усмихна се Нармонов.

— Но той е прав — отвърна Райън с усмивка.

— Достатъчно трудно е да споря с един американец. Да споря с двама, е непосилно за мен. Какво възнамерявате да правите с Герасимов? — попита генералният секретар.

— Всичко ще се изпипа тихо и спокойно по напълно очевидни причини — каза Джак, надявайки се да бъде именно така.

— Ако неговото бягство стане известно на обществеността, това може да нанесе тежък удар на моето правителство. Може би е удачно да съобщим, че е загинал при самолетна катастрофа.

— Ще предам вашето предложение на моето правителство — ако ми разрешат да го сторя. Можем също да не разгласяваме за случая с Филитов. Такива сензации никога не носят полза, те могат само да затруднят отношенията между нашите страни. И ние като вас желаем да бъде подписан договорът за съкращаване на стратегическите въоръжения — та макар и да е само заради средствата, които ще икономисат двете страни.

— Няма да са кой знае какви — поклати глава Нармонов. — Няколко процента от военния бюджет.

— В нашите правителствени среди се шири една поговорка, сър. Милиард оттук, милиард оттам — и току-виж, че се е събрала порядъчна сума.

Нармонов се разсмя.

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос? — попита Райън.

— Да, разбира се.

— Какво ще правите със спестените пари? Предполага се, че трябва да имам известна представа.

— Тогава можете да изкажете своите предложения. Защо ви се струва, че аз знам? — попита Нармонов. Той стана и Райън се надигна заедно с него. — Като се върнете в посолството, кажете на вашите хора, че ще бъде по-добре и за двете страни да запазят случилото се в тайна.

След половин час Райън бе свален пред официалния вход на посолството. Първият, който го видя, беше един сержант от морската пехота. Вторият — Кандела.

 

 

VC-137 се приземи в Шенън с десет минути закъснение поради насрещен вятър над Северно море. Механикът и един сержант от ВВС изведоха пътниците през главния вход, а когато всички напуснаха самолета, се върнаха обратно, за да отворят задния. Докато в централната сграда на аерогарата блясваха светкавици на фотоапарати, към задната част на боинга изтъркаляха една стълба и от самолета излязоха четирима човека, облечени в бели маскировъчни халати на сержанти от американските военновъздушни сили. Те седнаха в една кола, която ги откара до края на терминала, където се качиха на друг самолет от Осемдесет и девета военнотранспортна ескадрила, VC-20, военен вариант на „Гълфстрийм III“.

— Здравейте, Михаил Семьонович. — Мери Пат Фоли го срещна до вратата и го изведе напред. Тя никога не го бе целувала, но сега навакса изпуснатото. — Ние имаме ядене и пиене и ще излетим за дома на друг самолет. — Да тръгваме, Михаил Семьонович. — Тя взе под ръка стария полковник и го съпроводи до креслото.

На около метър от тях Ритър се здрависа с Герасимов.

— Къде е семейството ми? — попита последният.

— На сигурно място. На борда на един американски военен кораб — Ще се срещнем с него след два дена във Вашингтон.

— Вие очаквате от мен благодарност?

— Разчитаме на сътрудничеството ви.

— Извадихте голям късмет — забеляза Герасимов.

— Да — съгласи се Ритър. — Много голям.

 

 

На следващия ден колата на посланика откара Райън на летище Шереметиево, където той се отправи с редовния полет на ПанАм-727 за Франкфурт. Беше му предоставен един билет за туристическа класа, но Райън доплати и полетя в първа. След три часа той се прехвърли на „Боинг-747“, принадлежащ също на компания „Панамерикан“, с който пристигна на летище „Дълес“ във Вашингтон. Той спа почти през цялото пътуване.

 

 

Бондаренко огледа кървавото бранно поле след битката. Афганистанците бяха оставили четиридесет и седем трупа, но явно загубите им бяха много по-големи. От лазерните установки на обекта бяха оцелели само две. Всички механични цехове бяха унищожени заедно с театъра и бекярското общежитие. Болницата почти не пострада и сега в нея се настаниха множество ранени. На Бондаренко много му провървя — той съумя да спаси три четвърти от учените и инженерите и почти всички членове на техните семейства. Тук вече бяха четирима генерали и всеки от тях похвали неговото мъжество и храброст, обещавайки ордени и повишение в звание, но той вече бе получил най-важната за него награда. Веднага щом пристигна подкреплението, Бондаренко се погрижи да бъде осигурена безопасността на всички останали живи. Сега той оглеждаше околността от покрива на жилищния блок.

— Ще се наложи здравата да се потрудим — чу се един глас. Полковникът, готвещ се да става генерал, се обърна.

— А, Морозов. Все пак ни останаха два лазера. Цеховете и лабораториите ще възстановим. След година, може би след година и половина, всичко ще бъде наред.

— Да, горе-долу — съгласи се младият инженер. — За изработването на новите огледала и тяхното компютърно осигуряване ще бъде нужно поне още толкова време. Другарю полковник, нашите хора ме помолиха да ви изкажа…

— Това е мое задължение. При това аз и себе си защитавах. Повече такова нещо няма да се случи. Още отсега тук се настанява един мотопехотен батальон. Вече се погрижих за това. До лятото тази инсталация ще бъде един от най-защитените обекти в Съветския съюз.

— Защитен? Какво означава това, другарю полковник?

— Сега това е моя работа. И ваша — добави Бондаренко. — Запомнихте ли?