Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

23.
Най-добрите планове

— Позицията на правителството на Съединените щати — заяви Ърнест Алън от своето място на масата — се състои в следното: ние считаме, че системите, предназначени за защитата на гражданското население от оръжията за масово унищожение, с нищо не заплашват никого и не оказват дестабилизиращо влияние, следователно няма смисъл да се въвежда ограничение върху разработката на такива системи. Ние неизменно се придържаме към тази позиция през последните осем години и не виждаме абсолютно никакво основание да внасяме в нея изменения. Ние приветстваме инициативата на правителството на Съюза на съветските социалистически републики, насочена към съкращаване на нападателните оръжия с петдесет процента, с интерес ще проучим подробностите на това предложение, но както по-рано, смятаме, че съкращаването на нападателните оръжия не е свързано с отбранителните оръжия, които не са предмет на преговори извън тяхната принадлежност към вече съществуващи споразумения между нашите две страни. Що се отнася до въпроса за инспекция на място, ние с разочарование забелязваме, че удивителният напредък, постигнат от нашите страни през последно време, се подлага…

Не можеш да не се възхитиш от такъв човек, помисли си Райън. Самият той не бе съгласен с това, което говори, но такава беше позицията на страната и Ърни Алън не спадаше към хората, които позволяват на личните им чувства да вземат връх и да излязат на повърхността от онези дълбини, където ги е заключил преди началото на заседанието.

След изказването на Алън, който вече за трети ден днес изложи позицията на САЩ, заседанието завърши и после дойде ред на обичайната размяна на любезности между участниците. Райън стисна ръката на своя съветски колега. В момента на здрависването той му предаде бележка — точно така, както бяха научили Джак в Ленгли. Не последва никаква реакция от страна на Головко, когато усети бележката в ръката си, и Райън изрази благодарността си с едно приятелско кимване. Джак нямаше избор — трябваше да продължи да действа по предварително разработения план. Той знаеше, че през близките няколко дена ще разбере що за хазартен играч е Герасимов. Председателят на КГБ бе поел риска да бъде разобличен от ЦРУ, при това последствията от този акт можеха да бъдат още по-зашеметяващи, отколкото бе обещал Райън… Джак никак не беше във възторг от този човек. Според него Герасимов бе главатарят на основната бандитска организация в страната, допускаща до властта бандити. Той разбираше, че едно такова мнение е прекалено опростенческо и поради това опасно, но Джак не беше полеви офицер, макар и в момента да изпълняваше такава роля, и по тази причина още не бе разбрал, че светът, който наблюдаваше от безопасния уютен кабинет на седмия етаж в сградата на Централното разузнавателно управление, никога не е толкова черен или толкова бял, както го рисуваше той в докладите си. Той очакваше, че Герасимов ще се предаде под заплахата на разобличението — разбира се, след като внимателно прецени своето положение — и в края на краищата ще се огъне. На Райън му хрумна мисълта, че е започнал партията като шахматист, защото е очаквал от председателя на КГБ шахматен подход, докато пред него се е оказал човек, готов да хвърля зарове — както американците обичат да правят. Иронията на случилото се би трябвало да е забавна, помисли си Райън, стоейки в мраморното фоайе на Министерството на външните работи.

Но защо не откри той нищо забавно в това?

 

 

На Дженингс никога не се бе случвало да види толкова съсипан човек като Тосиг. Под наперената, но крехка черупка биеше в края на краищата сърцето на един самотен човек, обзет от яростна злоба срещу света, който се отнася към него не тъй, както той желае, но неспособен да промени нещата. Пеги едва не съжали жената в белезници, но съчувствието й не се разпростираше и върху предателите, още по-малко, когато е извършено отвличане — най-отвратителното престъпление в професионалния пантеон на ФБР.

Рухването на моралните сили у Тосиг беше пълно и още по-важно — това се случи тъкмо навреме и позволи на Дженингс и Уил Пъркинс да получат от нея необходимата информация. Беше още тъмно, когато поведоха Тосиг към стоящата пред входа кола на ФБР. Агентите решиха да не пипат датсуна, за да създадат впечатление, че тя е все още в този дом. След петнадесет минути Тосиг влезе през задния вход на сградата, в която се помещаваше местното управление на ФБР, и повтори нужната информация пред наскоро пристигналите следователи от Вашингтон. Тези сведения не бяха много подробни и се свеждаха до едно име, един адрес и марката на колата, но това положи началото, от което тъй много се нуждаеха служителите на Бюрото. Скоро една кола с агенти се приближи към жилището, намиращо се на посочения от Тосиг адрес, и се убедиха, че волвото си седи на мястото. После, след едно кръстосано сравняване на телефонните номера с адресите, те успяха да позвънят на семейството, живеещо в отсрещната къща, и да го предупредят, че само след една минута служители на ФБР ще почукат на задната врата. Агентите тутакси се настаниха в хола и пристъпиха към наблюдение, което изглеждаше и вълнуващо, и смразяващо страшно за младата двойка, притежаваща жилището. Те съобщиха на агентите, че Ан — познаваха я под това име — води тих и спокоен живот, не знаеха каква професия упражнява, но тя не създавала никакви неприятности на съседите, макар че нерядко излизала и се връщала в най-неочаквано време като много самотни хора.

— Снощи например тя се прибра вкъщи много късно — каза мъжът, — около двадесет минути преди да завърши шоуто на Карсън. Помислих, че срещата й се е проточила. Странно, но тя никога не води гости, макар че…

— Тя е станала. Прозорецът светна. — Един агент грабна бинокъла — явно излишен, когато трябва да наблюдаваш отсрещната сграда. Друг агент държеше в ръцете си фотоапарат с телеобектив и високочувствителен филм. Засега нищо не се виждаше — само една сянка, движеща се зад спуснатите пердета. На улицата, покрай автомобила на Ан, премина със спортен велосипед един мъж с каска на главата, който извършваше утринна разходка. От удобната позиция те забелязаха как той прикачи едно миниатюрно радиосигнално устройство върху вътрешната повърхност на задната броня на волвото, но само защото го очакваха.

— Кой ги е учил да го правят толкова сръчно? — поинтересува се агентът с фотоапарата. — Дейвид Копърфийлд ли?

— Стан се казваше май, работи в Куантико. Веднъж играх карти с него — усмихна се вторият агент. — Той ми върна загубените пари и ми показа как стават тези номера. Оттогава престанах да играя покер на пари.

— Може ли да ни кажете какво става? — попита собственикът на дома.

— Не, извинете. Ще разберете, но не сега. Ето я!

— Хванах я. — Камерата започна да прищраква, а филмът — да се навива.

— За малко да закъснеем. — Агентът с бинокъла вдигна миниатюрната радиостанция. — Обектът излезе, сяда в колата.

— Готови сме — чу се отговорът.

— Потегли, насочва се на юг. Губим визуален контакт, сега е ваш ред.

— Разбрано. Поехме я. Край на връзката.

Не по-малко от единадесет автомобили и камиони бяха отделени за външното наблюдение, но още по-важна роля се отреждаше на хеликоптерите, кръжащи на височина хиляда и двеста метра. Още един хеликоптер стоеше в бойна готовност на военновъздушната база в Къртланд — UH-1N, двумоторен вариант на почетния „Хюи“, участвал във войната във Виетнам. Взеха го от ВВС и сега спешно го оборудваха с въжета за бързо спускане.

Ан караше своето волво — както се струваше на наблюдателите — по най-обикновен начин, но очите й, скрити зад тъмни очила, през няколко секунди поглеждаха в огледалото за задно виждане. Сега тя се нуждаеше от целия си опит, от цялата си професионална подготовка. И макар че бе спала само пет часа, това й се удаваше. На седалката до нея се намираше един термос с кафе. Вече бе изпила две чашки, а останалото щеше да предаде на колегите си.

 

 

Боб също не бездействаше. Облечен в работен комбинезон и ботуши, той бягаше по пресечената местност през гората, спирайки се по време на своя трикилометров пробег между боровете само за да погледне компаса. По неговите разчети той трябваше да стигне до набелязаната точка за четиридесет минути, но скоро разбра, че това е неосъществимо. Разреденият въздух на тази височина ускори дишането му и той започна да се задъхва още преди да е започнал да се изкачва по склона на хълма. Боб се бе постарал да забрави всички взаимни обвинения. Сега най-важното беше да завършат начинанието. И по-рано някои полеви операции са потръгвали лошо, макар и далеч не толкова объркано и нещастно като тази, помисли си Боб, но истинският разузнавач трябва да умее да се справи с трудностите във вражеската среда и да изпълни задачата. В седем часа и десет минути той съзря пътя. До него — от близката страна — се намираше магазинът за хранителни стоки. Той спря на около хиляда и осемстотин метра от края на гората и зачака.

 

 

Маршрутът, по който пътуваше Ан, бе избран наслуки или изглеждаше така. Тя два пъти излиза от магистралата и се връща на нея, преди да подходи към заключителния етап на своето пътуване. В седем часа и петнадесет минути тя спря на паркинга пред малкия магазин и влезе в него. От всички автомобили на ФБР, участващи в проследяването на обекта, сега оставаха само два — толкова умело тя се стремеше да се измъкне от проследяването. На всеки неочакван завой се налагаше да извеждат една кола от строя — изхождаха от предположението, че тя може да разпознае автомобила, ако го е видяла повече от един път — затова бе изпратен отчаян зов за отпускане на допълнителни превозни средства. Дори магазина за хранителни стоки Ан съвсем не бе избрала случайно. Той не можеше да бъде наблюдаван откъм самия път — затова щеше да попречи транспортният поток. Кола №10 също влезе в този паркинг. Единият от двамата пътници се запъти в магазина, а другият остана в автомобила.

Агентът, който влезе вътре, беше първият от служителите на ФБР, съумял да види Ан и да я разгледа истински, докато тя си купи няколко понички и реши да вземе още малко кафе в големи чаши от стиропор, а също и безалкохолни напитки — всички те съдържаха голямо количество кофеин, макар че агентът не обърна внимание на това. Той я последва на касата и си плати сметката, в която влизаха един вестник и две големи кафета. Агентът наблюдаваше как Ан излезе и забеляза, че към нея се приближи един мъж, който седна в нейната кола толкова естествено, сякаш влезе в автомобила на годеницата си. Служителят от ФБР забързано се отправи към колата си и докато отваряше вратата, за малко не изтърва Ан.

— Ето погледни. — Ан предаде вестника на Боб. Неговата снимка се мъдреше на първата страница. Тя беше цветна, макар че качеството съвсем не се оказа блестящо, тъй като се бе наложило да извадят клише от мъничката снимка на шофьорската книжка. — Радвам се, че не сте забравили да сложите перуката — забеляза тя.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Леонид.

— На първо време ще наема за вас нова кола, с която ще се върнете в скривалището. След това ще намеря грим, тъй че всички да можете да си промените външността. После смятам да купим неголям камион за пресичане на границата. Имаме нужда също от няколко сандъка.

— А самото пресичане на границата?

— Утре. Потегляме преди обяд и ще прекосим границата вечерта.

— Толкова скоро? — учуди се Боб.

— Да. Ако се помотаем още малко, те ще успеят да залеят района с агенти.

Остатъкът от пътя премина в мълчание. Ан се завърна в града и остави автомобила в платен паркинг. Леонид остана в колата, докато тя пресече улицата, прекоси половината от квартала и излезе пред агенцията за коли под наем — тя се намираше точно срещу един голям хотел. За по-малко от петнадесет минути Ан изпълни съответната процедура и скоро паркира форда до своето волво. Тя предаде ключовете на Леонид и му каза да я следва до магистралата, откъдето той трябваше да продължи сам.

В момента, когато двата автомобила излязоха на магистралата, ФБР вече почти не разполагаше с коли. Трябваше да бъде намерено решение и агентът, който ги следваше, не сгреши. Един незабележим автомобил на местната полиция тръгна след волвото, а последната кола на ФБР се устреми по магистралата, за да поеме наблюдението на форда. В същото време пет автомобила, взели участие в първата фаза от проследяването на Ан, с пълна скорост се понесоха напред, за да догонят форда. Три от тях се озоваха на същия изход и го последваха по един второстепенен път, водещ към скривалището. Тъй като мъжът съблюдаваше точно разрешената скорост, две от колите се видяха принудени да го изпреварят, обаче третият успя да запази своята позиция отзад — дотогава, докато фордът внезапно се отклони встрани и спря до банкета. В този участък шосето беше право като стрела на разстояние повече от километър и половина и Боб се установи точно по средата на отсечката.

— Виждам го, виждам го — докладва наблюдателят от хеликоптера, следящ колата на мъжа от разстояние четири километра и половина чрез закрепения на поставка бинокъл. Той съзря мъничката фигура на един мъж, който отвори капака на форда. Мъжът се наведе над мотора, изчака няколко минути, после затвори капака, седна в автомобила и продължи по-нататък.

— Това момче е истински професионалист — забеляза наблюдателят, обръщайки се към пилота.

Е, не толкова, помисли си пилотът, гледайки отдалечаващата се бяла точка. Той видя как фордът се отклони от шосето и пое по черния път, който се губеше сред дърветата.

— Бинго!

Служителите на ФБР и по-рано предполагаха, че скривалището се намира в някое усамотено място. Самият релеф на областта предоставяше възможности за укриване. Веднага щом бе установено местонахождението на района, от военновъздушната база в Бергстром, в щата Тексас, излетя един самолет RF-4C „Фантом“ от 67-ма ескадрила на тактическото разузнаване. Екипажът на самолета, състоящ се от двама човека, възприе задачата като шега, но не възрази срещу полета, на който отделиха по-малко от един час. Като операция този полет беше толкова прост, че с него би се справил всеки пилот. Фантомът направи четири облитания на голяма височина над указания район, изразходва няколко стотици метра филмова лента за аерофотоснимки със своите многобройни камери и се приземи в базата на ВВС в Къртланд, недалеч от Олбъкърк. Няколко часа преди това един транспортен самолет докара тук специалисти и необходимото оборудване. Докато пилотът изключваше двигателите на фантома, двама техници от наземната служба извлякоха касетките с филма и ги занесоха в един фургон, който служеше като подвижна фотолаборатория. Апаратурата за автоматично проявяване предаде мокрите кадри на специалистите по разчитане на аерофотоснимки само половин час след като изтребителят бе извършил кацане.

— Чудесни снимки — изкоментира пилотът, когато видя първите кадри. — За наш късмет атмосферните условия бяха великолепни: студено и ясно време, ниска влажност, удачен ъгъл на слънчевите лъчи спрямо земната повърхност. Ние дори не оставихме никакви инверсионни следи.

— Благодаря, майоре — каза сержантът, разглеждайки филма от панорамната камера КА-91. — Изглежда, че един черен път се отделя от шосето ето тук и се вие нагоре по този хълм… а това прилича на фургон, една кола паркирана на около петстотин метра… друга кола, покрита с нещо. Две коли. Какво друго?…

— Един момент, аз не виждам втория автомобил — каза агентът от ЦРУ.

— Ето тук. Слънчевите лъчи се отразяват от нещо и отражателят е чувствително по-голям от бутилка кока-кола. По всяка вероятност това е предното стъкло на автомобил. Не е изключено да е задното, но аз мисля, че това е предната част.

— Защо? — попита агентът. Той просто искаше да знае на какво основание специалистката прави такова заключение.

Тя отговори, без да вдига глава:

— Вижте, сър, ако аз бях на тяхно място и трябва да скрия кола, бих я набутала на заден ход в гъсталака, тъй че да мога да я изкарам бързо при необходимост.

— Вие сте права, сержант — разсмя се агентът.

Тя завъртя ръчката и на екрана се появи друг кадър.

— Ето тук виждаме отблясък от бронята, а това навярно е решетката. Вижте как са ги скрили. Погледнете фургона. Може би това е човек, криещ се в сянката… — Тя смени кадъра. — Да, това е човек. — Мъжът беше висок около един метър и осемдесет сантиметра, с атлетическо телосложение, с тъмна коса, една сянка на бузата му подсказваше, че днес не се е бръснал. Пистолет не се виждаше.

Отделиха около тридесет годни за изучаване кадри на фургона и района около него. Осем кадъра бяха увеличени до размера на плакат. Изпратиха ги в хангара, където един UN-1N се подготвяше за полет. Вернер също се намираше там. Прибързаната подготовка на операцията едва ли му харесваше повече, отколкото на хората във фургона, но той нямаше избор, както нямаха и те.

 

 

— И така, полковник Филитов, преминаваме към 1976 година.

— Когато Дмитрий Фьодорович стана министър на отбраната, той ме взе със себе си. Това опрости нещата, разбира се.

— И увеличи вашите възможности.

— Да, естествено.

Нямаше контраобвинения, нямаше обвинения, нямаше коментари относно престъпленията, извършени от Михаил Семьонович. Засега всичко това бе останало в миналото. В началото получиха признанието, както винаги са го получавали, и както винаги то беше трудната част; но веднъж сдобили се с него, било чрез прилагането на жесток натиск или, както в случая, с помощта на хитрост — тогава всичко тръгваше по-леко по отъпкан път. Разпитът можеше да продължи в течение на много седмици и Ватутин нямаше представа кога ще завърши. През първия етап на следствието трябваше да се очертаят контурите на деянието. По-нататък щеше да последва по-подробно изучаване на всеки епизод, обаче двуетапното естество на разпита беше извънредно важно за установяване на индекс на кръстосаните връзки — така че да не бъде позволено на обвиняемия на по-късен етап да се опита да измени показанията или съвсем да отрече някои от тях. Но дори в тази фаза, когато се налагаше да се пропускат подробностите, Ватутин и хората му изпадаха в ужас. Полковник Филитов бе предавал на Запада най-съкровените тайни. Техническите характеристики на всеки танк и артилерийско оръдие, приети на въоръжение в Съветската армия, включително на модификации, които не са доставяни на арабите — това беше равносилно на предаването им на израелците, а следователно и на американците, — непостъпили дори в армиите на Варшавския договор, попадаха на Запад още преди да е завършило изпитанието на прототипите и да е започнало серийното производство. Технически характеристики и бойни качества на самолети и най-различни обикновени и ядрени бойни глави. Цифри, определящи надеждността на стратегическите ракети. Вътрешните разногласия в Министерството на отбраната, а когато Устинов стана пълноправен член на Политбюро — политическите противоречия на най-високо ниво. Най-големи вреди причиняваха данните, които Филитов предаваше на Запад относно съветската стратегия, а в това отношение на него всичко му бе известно. Като доверено лице на Дмитрий Фьодорович Устинов и легендарен военен герой, Михаил Семьонович се бе превърнал в окуляр, през който апаратчикът министър наблюдаваше света на действителните военни дела.

И тъй, Михаил Семьонович, какво мислите вие за… Устинов трябва да е задавал хиляди пъти този въпрос, но нима той е подозирал…

— Що за човек беше Устинов? — поинтересува се полковникът от ВГУ.

— Блестящ ум — тутакси отвърна Филитов. — Неговите административни способности бяха уникални и никой не можеше да се сравнява с него. Той инстинктивно разбираше производствените процеси, а такова качество не ми се е случвало да видя у никого. Той можеше още с пристигането си в даден завод веднага да определи дали работата върви добре или не. Устинов умееше да погледне с пет години напред и да определи какво въоръжение ще бъде нужно или няма да бъде. Единствената негова слабост се състоеше в това, че той нямаше ясна представа как това въоръжение се използва в боя, и затова понякога спорехме. Аз се опитвах да променя този или онзи проект с цел оръжието да стане по-лесно използваемо в боя. Искам да кажа, че се стремях да направя това оръжие по-удобно за приложение в бойна обстановка, докато той искаше да подобри методите на производство и ускори въвеждането на новото въоръжение. Обикновено надделявах, но понякога това не ми се удаваше.

Поразително, мислеше си Ватутин, като си водеше бележки. Михаил Семьонович продължавал да се бори, за да направи въоръжението на Съветската армия по-ефективно, а същевременно е предавал всичко на Запада… защо? Но засега той не можеше да зададе този въпрос и нямаше да може да го зададе още дълго време. Той не можеше да позволи на Филитов да види себе си като патриот дотогава, докато неговото предателство не бъде напълно документирано. Сега Ватутин знаеше, че за изясняването на подробностите ще бъдат необходими месеци.

 

 

— Колко е часът сега във Вашингтон? — попита Райън Кандела.

— Около десет сутринта. Днес вашето заседание не продължи много.

— Да. По някаква причина другата страна пожела по-рано да приключим сесията. От Вашингтон няма ли съобщение относно Грегъри?

— Не — отговори Кандела мрачно.

 

 

— Вие казахте, че американците ще направят предмет на преговорите своята система за стратегическа отбрана — заяви Нармонов, обръщайки се към председателя на КГБ. Генералният секретар току-що бе получил информация от министъра на външните работи, че позицията на американците е съвсем друга. Впрочем руската страна узна за това още предишния ден, но едва сега се убеди, че това не е някакъв трик за психическо въздействие. Тя намекна, че може да се откаже от този раздел на споразумението, в който се говореше за инспекциите на място — вече съгласуван по принцип, — надявайки се, че това ще накара американците, макар и немного, да отстъпят по въпроса за СОИ. Този ход обаче се натъкна на непреодолима стена.

— Изглежда, че нашият източник е сбъркал — призна Герасимов. — Или може би за очакваните отстъпки трябва да мине време.

— Те не са променили позицията си, няма да я променят и в бъдеще. Заблудили са ви, Николай Борисович — заяви министърът на външните работи, определяйки твърдо своята принадлежност към групата, поддържаща генералния секретар.

— Възможно ли е това? — обърна се Александров към Герасимов.

— Един от проблемите при получаването на разузнавателна информация от американците се състои в това, че често самите те не знаят каква е тяхната позиция. Ние получихме тези сведения от добре информиран източник и неговото съобщение съвпадаше с информацията от друг агент. Възможно е Алън да е искал да постъпи така, но са му забранили.

— Напълно възможно — съгласи се министърът на външните работи, предпочитайки да не оказва прекалено голям натиск върху Герасимов. — Отдавна съм забелязал, че Алън има свое мнение по този въпрос. Но сега това няма значение. Ще се наложи някак си да изменим нашия подход. А не означава ли това, че американците се намират пред прага на нов технически пробив?

— Не е изключено. Сега работим точно по този проблем. В Америка имам група, която се опитва да измъкне много важни материали. — Герасимов не посмя да се впуска в подробности. Неговата операция по отвличане на американския майор беше още по-отчаян ход, отколкото предполагаше дори Райън. Ако това станеше известно, в Политбюро щяха да го обвинят в опит да провали важни преговори — и при това, че го е направил, без да се посъветва с колегите си. Даже членовете на Политбюро бяха задължени да обсъждат важни стъпки, които възнамеряват да предприемат, но Герасимов не можеше да си го позволи. Александров вероятно щеше да поиска да узнае причината, а Герасимов не можеше да рискува да признае пред никого, че е попаднал в капан. От друга страна, беше сигурен, че американците също няма да са склонни да разкрият отвличането на Грегъри пред обществеността. Тях ги заплашваше почти същата опасност — някои политически кръгове щяха да обвинят консервативните среди в стремеж да използват инцидента за подриване на водещите се преговори, преследвайки свои лични цели. Залогът на играта беше по-голям откогато и да било, а рискът, който Герасимов поемаше, макар и много сериозен, само добавяше тъй желаните емоции. Сега беше много късно да проявява предпазливост. Той бе престъпил всякакви граници и макар че поставяше на карта собствения си живот, мащабите на борбата бяха достойни за тази цел.

 

 

— Още не знаем със сигурност, че той е там, нали? — попита Полсън. Той беше старши снайперист в групата за борба с тероризма. Полсън беше член на клуба „Четвърт инч“[1] към Федералното бюро за разследване и можеше да забие три поредни куршума в един кръг с диаметър, по-малък от половин инч, на разстояние от двеста ярда[2] — и от този половин инч 0:308 беше калибърът на самия куршум.

— Не, но това е всичко, което знаем — призна Гюс Вернер. — Има трима руснаци. Уверени сме, че двама от тях са там. Те едва ли са оставили само един човек да охранява заложника, докато останалите са някъде другаде — това не е професионално.

— Има логика, Гюс — съгласи се Полсън. — Тъй като не знаем точно, трябва да изхождаме от това.

— Да, и по-бързо.

— Добре. — Полсън се обърна и погледна стената.

Намираха се в стаята на дежурните летци, готови за незабавно излитане. Корковата обшивка на стената, предназначена за поглъщане на шума, беше също много удобна за закрепяне на карти и снимки. Фургонът, разбраха те, беше евтин. Имаше само два прозореца, а едната от двете първоначални врати беше закована. Те стигнаха до извода, че стаята, намираща се непосредствено до действащата врата, се заемаше от „лошите момчета“, докато заложникът бе настанен в другата. Операцията си имаше и своя положителна страна: противниците бяха професионалисти, следователно тяхното поведение беше донякъде предсказуемо. Очакваше се, че в по-голяма част от случаите ще постъпват разумно — за разлика от обикновените престъпници, действащи наслуки според това, което им хрумне в момента.

Полсън прехвърли погледа си на друг фотос, после го закова върху топографската карта и започна да обмисля маршрута за подхождане. Тези снимки с високо разделителна способност бяха наистина небесен дар. На една от тях се виждаше мъж, който стоеше на пост, наблюдавайки пътя — най-вероятния маршрут за подхождане. Той ще обикаля около фургона, помисли си Полсън, но главно ще държи под око пътя. Затова групата, състояща се от наблюдатели и снайперисти, трябваше да се приближи от другата страна.

— Мислиш ли, че това са градски жители? — обърна се той към Вернер.

— Навярно.

— Тогава ще тръгнем отсам. Марти и аз ще съумеем да се приближим на четири ярда приблизително зад това хълмче, после ще се спуснем тук, успоредно на фургона.

— Къде ще бъде огневата позиция?

— Ето там. — Полсън посочи точката на най-добрата от снимките. — Мисля, че трябва да вземем със себе си картечница — каза той, обясни защо и всички се съгласиха.

— Още едно изменение — обяви Вернер. — Получихме ново указание относно откриването на огъня. Ако у някой от вас възникне опасение, че е застрашен животът на заложника, лошите момчета моментално изгарят. Полсън, ако видиш, че някой стои до заложника, когато атакуваме, убиваш го с първия изстрел, без да те интересува дали държи оръжие или не.

— Един момент, Гюс — възрази Полсън. — Това дяволски прилича на…

— Животът на заложника е изключително важен и има основания да предполагаме, че всякакъв опит за спасяването му може да доведе до неговата гибел.

— Този, който е дал такава заповед, навярно е изгледал един куп шпионски филми — забеляза някой от членовете на групата.

— И кой е издал това нареждане? — попита Полсън спокойно, но настойчиво.

— Президентът. Отначало с мен говореше по телефона директорът Джейкъбс, след това взе слушалката президентът. Той е предал писмено разпореждане на директора на ФБР.

— Това не ми харесва — поклати глава снайперистът. — До него по всяка вероятност ще има охранител, а ти искаш да го застрелям независимо от това дали заплашва живота на заложника или не.

— Точно така — съгласи се Вернер. — Ако ти не си готов да изпълниш това, кажи ми го направо веднага.

— Трябва да разбера защо, Гюс.

— Президентът нарече заложника неоценимо национално богатство. Той играе ключова роля в един толкова важен проект, че докладва лично на президента. Именно затова са го отвлекли. Предполага се: ако руснаците видят, че не могат да получат момчето, ще направят всичко възможно, за да лишат и нас от него. Ти знаеш какво са извършили вече — завърши ръководителят на групата.

Полсън се замисли за миг, кимна в знак на съгласие и се обърна към своя партньор в стрелковата двойка. Марти също кимна.

— Добре, ще се наложи да стреляме през прозореца. Това е работа за двама стрелци.

Вернер се приближи към черната дъска и с тебешир начерта плана на щурма с най-малките подробности. Вътрешното разположение на стаите във фургона не беше известно и затова много неща щяха да зависят от сведенията, които Полсън щеше да събере в последния момент, когато започне да води наблюдението с десетократно увеличаващия оптически прицел. Щурмът на фургона с нищо не се различаваше от една военна операция. Най-напред Вернер определи командната верига — всички я познаваха, обаче той я уточни окончателно. После дойде ред на състава на щурмовите групи и техните конкретни задачи. Лекари и коли на бърза медицинска помощ щяха да се намират в готовност, а така също и една група за събиране на веществени доказателства. За съставянето на плана те загубиха цял час и все пак не успяха така да го разработят, че да се задоволят изискванията на всички, но нивото на тяхната подготовка бе високо и това не бе фатално. След началото на операцията нейният изход щеше да зависи от опита и индивидуалните решения на членовете на групата — в края на краищата винаги така и става. След като завършиха планирането, те започнаха товаренето на колите.

 

 

Тя избра една камионетка — горе-долу с размерите на микробус. По-голям камион, помисли си Ан, ще бъде по-трудно натоварен с подходящи сандъци и за това ще трябва повече време. Ан купи кутиите след един час в едно малко търговско предприятие „Бокс Барн“. Никога не й се бе налагало да се занимава с подобни неща — по-рано нейната работа се състоеше в предаване на информация с помощта на касетки, които свободно се поместваха в джоба, — но сега с лекота реши задачата, като отвори телефонния справочник „Жълти страници“ и набра няколко номера. Тя закупи десет опаковъчни кутии с дървена рамка и стени от картон с пластмасово покритие — всички в разглобено състояние и пригодени за бързо монтиране. На същото място й продадоха етикети, за да посочи какво има вътре, и стиропорови уплътнители, за да предпази чупливата стока при транспортирането — продавачката усърдно препоръча на Ан да стори това. Бизарина проследи как двама товарачи качиха всичко в камионетката и после отпътува.

 

 

— Как мислиш, за какво е всичко това? — попита един агент.

— Предполагам, че тя се кани да превози някъде нещо. — Шофьорът я следваше на разстояние неколкостотин метра, а партньорът му се свърза с управлението на ФБР и помоли да изпратят в „Бокс Барн“ агенти, които да разпитат продавачката. Наблюдението на камионетката беше много по-лесно, отколкото на волвото.

 

 

Полсън и трима агенти излязоха от шевролета в самия край на жилищния комплекс на около шестстотин метра от фургона. Едно малко момче, намиращо се на двора пред една от къщите, с опулени очи погледна мъжете — двама от тях носеха снайперски пушки, а третият — картечница М-60. Те тутакси се гмурнаха в гората. След като шевролетът отпътува, в жилищния район останаха две полицейски коли — пристигналите с тях униформени агенти тръгнаха от дом на дом да чукат на вратите и да молят хората да не споделят с никого това, което току-що бяха видели или в повечето случаи не бяха видели.

Хубавото на боровите дървета, помисли си Полсън, като измина първите сто метра през гората, беше това, че от тях се сипеха меки иглички, а не шумни листа — характерно за хълмовете на Западна Вирджиния, където всяка есен по време на отпуската ходеше на лов за елени. Наистина тази година не успя да постигне нещо. Представиха му се две благоприятни възможности, но попадналите пред очите му елени бяха по-малки от тези, които носеше вкъщи, и той реши да ги остави за следващата година, разчитайки, че късметът няма да му избяга, което обаче така и не се случи.

Роден в Тенеси, Полсън беше горски човек и изпитваше най-висша наслада в самотата на лесовете, когато с безшумни крачки се провира сред дърветата и внимателно стъпва на земята, покрита с мекия килим на падналите листа. Сега той вървеше начело на група от четири човека, стараейки се да се придвижва предпазливо, без да бърза, без да вдига шум — като данъчния инспектор, съумял най-после да убеди дядо му да прекрати производството на чудесната „Уайт Лайтнинг“, варена там някъде на уединено място сред планините, помисли си той, но не му беше до смях. Полсън имаше петнадесетгодишен стаж в групата за борба против тероризма, но нито веднъж не му се бе случвало да убива. В тази група бяха събрани най-добрите снайперисти в света, но те никога не бяха имали възможност да приложат своето изкуство на практика. Самият той половин дузина пъти на един косъм се размина с това — в последния момент все възникваше нещо, което правеше излишна стрелбата. Днес всичко щеше да се измени. Той беше почти сигурен в това и по тази причина се чувстваше някак си другояче, беше в друго настроение. Съвсем различно е, когато пристъпваш към дадена операция, знаейки, че може да възникне необходимост да стреляш по човек. При служба в Бюрото такава възможност винаги съществуваше. Ти се готвиш за нея и същевременно се надяваш, че няма да ти потрябва. Полсън знаеше много добре какво става, когато някой полицай убие някого: кошмари, депресия — всичко това, изглежда, рядко излиза наяве в криминалните филми, давани по телевизията. Насам вече лети докторът, помисли си той. Бюрото плащаше хонорари на един психиатър, който помагаше на агентите да преодолеят кризата, настъпваща след убийството на престъпника, защото дори в този случай, когато знаеш, че нямаш избор, човешката психика потръпва при мисълта за неестествената смърт и отмъщава на оцелелия човек за това, че той е жив, докато жертвата му е мъртва. Това е цената на прогреса, каза си той. Невинаги е било така, а при престъпниците досега нищо не се е изменило. В това се състои и разликата между една общност и друга. Но към коя общност принадлежи престъпникът? Към престъпната ли? Не, руснаците са отлично подготвени от професионална гледна точка, те са патриоти по стандартите на своето общество. Хора, изпълняващи възложеното им поръчение. Точно като мен.

Той чу страничен звук. Лявата му ръка се вдигна нагоре и четиримата мъже моментално се скриха зад храстите. Нещо се движеше… ей там вляво. Източникът на шума продължаваше да се движи наляво, отдалечавайки се от маршрута на групата. Навярно някое дете си играе в гората, помисли Полсън. Той изчака, докато не се убеди, че шумът се е отдалечил от тях, и даде знак да продължат. Групата стрелци беше облечена в стандартната маскировъчна униформа над бронирани жилетки и зелено-кафявите петна на техните дрехи им помагаха да се слеят с околната среда. След половин час Полсън погледна картата.

— Контролен пункт номер едно — обади се той по радиостанцията. — Как ме чувате?

— Добре — отвърна Вернер, намиращ се на пет километра разстояние. — Има ли проблеми?

— Не. Започваме да пресичаме върха на първия хълм. След петнадесет минути ще видим целта.

— Разбрано. Продължавайте напред.

— Ясно. Край на връзката. — Полсън и групата му се построиха в колона и се заизкачваха към върха. Той не беше висок, зад него на разстояние двеста метра се виждаше втори хълм. Оттам щяха да видят фургона. Сега движението се забави. Полсън предаде пушката на четвъртия агент, а сам премина напред в търсене на пътека, по която биха могли да се движат безшумно. Трябваше преди всичко да избират къде да стъпят, не е важно как стъпват — именно това не разбираха жителите на големите градове, считащи, че зеленият килим под краката непременно издава предателски човешките стъпки. Полсън безшумно се промъкваше сред многобройните камъни и скали и достигна върха на втория хълм след пет минути. Той се сгуши до едно дърво и извади бинокъла — дори той имаше тънко покритие от зелен слой пластмаса.

— Добър ден, момчета — измърмори той. Засега Полсън никого не виждаше — фургонът закриваше мястото, където трябваше да се намира външният часови, освен това множеството дървета пречеха на видимостта. Той огледа околността, за да разбере дали има движение. В продължение на няколко минути той наблюдаваше и се ослушваше и чак тогава махна с ръка, давайки знак на другите агенти да се придвижат напред. Преходът продължи десет минути. Полсън погледна часовника си. Бяха прекарали час и половина в гората и мъничко бяха изпреварили графика.

— Видя ли някого? — попита вторият стрелец, когато се отпусна на земята до Полсън.

— Не още.

— Господи, дано не са заминали — каза Марти. — А сега?

— Ще се придвижим наляво, после по дерето ето там. Това е и огневата позиция.

— Да, точно като на снимките.

— Готови ли са всички? — попита Полсън. Той реши да изчака пет минути, преди да тръгнат на път, за да даде възможност на всеки да пие вода. Въздухът тук беше разреден и сух и затова гърлото бързо пресъхваше. Беше опасно да се кашля в последната отсечка на маршрута. Капки против кашлица, сети се старшият снайперист, трябва да ги включим в снаряжението.

Измина още половин час, докато се доберат до огневата позиция. Полсън избра едно влажно място до гранитна морена, довлечена от последния ледник, пребивавал в този район. То се намираше на около четири метра под нивото на фургона — горе-долу такава позиция му се искаше да заеме — и почти под прав ъгъл към него. Пред него се откриваше големият прозорец от задната страна на скривалището. Ако Грегъри се намираше вътре, то трябваше да го държат именно там. Беше време да разберат. Полсън разгъна двуногия статив на пушката, издърпа калъфа на оптическия прицел и се захвана с работа. После грабна отново радиостанцията и нагласи слушалката. Той заговори шепнешком, с един глас, който беше по-тих от шума на вятъра по клоните на боровете над главата му.

— Тук е Полсън. Заехме позиция. Разглеждаме фургона. Ще съобщим резултатите.

— Прието — чу се отговорът.

— Боже мой — каза Марти. — Ето го. Отляво.

 

 

Ал Грегъри седеше в един фотьойл. Той нямаше свобода на избора. Китките му, стегнати с белезници, лежаха на скута му — съгласиха се на тази отстъпка, за да му създадат удобство, — обаче рамената и краката бяха вързани с въжета за фотьойла. Бяха му прибрали очилата и поради това всички предмети в стаята му изглеждаха неясни и размазани. Това се отнасяше и до мъжа, който наричаше себе си Бил. Охраняваха го на смени. Бил седеше в другия край на стаята, недалече от прозореца. Той бе запасал на колана си автоматичен пистолет, но Грегъри не можеше да разбере какъв именно, просто забелязваше познатите ръбести очертания.

— Какво…

— … се каним да правим с вас ли? — завърши въпроса Бил. — Проклет да съм, ако знам, майоре. Мисля, че има хора, които проявяват интерес към вашата работа.

— Аз никога…

— Не се съмнявам — отговори Бил с усмивка. — А сега вече ви казахме, че трябва да мълчите, иначе ще се наложи отново да ви запушим устата. Спокойно, младежо, не се вълнувайте.

 

 

— И тя ви каза, че са й нужни кутии? — попита агентът.

— Обясни ми, че нейната компания възнамерява да превози няколко статуи. Някакъв си местен скулптор — каза жената — организира изложба в Сан Франциско.

В Сан Франциско има съветско консулство, тутакси помисли агентът, но могат ли да се решат на това… или все пак?

— Кутии, големи колкото човешки ръст ли казахте?

— В големите можете да сместите и двама души. Взе и няколко по-малки.

— Колко време е нужно за сглобката?

— За това не са нужни никакви специални инструменти. Най-много половин час.

Половин час? — помисли си агентът и излезе от стаята, за да телефонира. Получената информация веднага бе предадена по радиото във Вашингтон.

 

 

— Всички да се приготвят — чу се един глас в слушалката, — един неголям камион се отклони от шосето.

— Не можем да го видим оттук — недоволно измърмори Полсън, обръщайки се към Марти, разположил се от лявата му страна. Един от недостатъците на позицията беше това, че те можеха да наблюдават целия фургон, но в полезрението им се намираше само част от черния път, който водеше към него. Дърветата бяха прекалено гъсти. За да се подобри видимостта, трябваше да се преместят напред, но това беше опасно и те не искаха да рискуват. Лазерният далекомер определи разстоянието до фургона — сто осемдесет и три метра. Снайперите бяха предварително подготвени за водене на стрелба с оптимално разстояние сто и осемдесет метра, а маскировъчното облекло ги правеше невидими, стига само да не мърдат от позицията. Даже когато гледаха с бинокъл, дърветата толкова пречеха на видимостта, че очите просто не можеха да се съсредоточат над каквото и да било.

И изведнъж Полсън чу приближаването на камионетката. Неизправно гърне, помисли си той. После хлопна металическа врата и изскърца още една, която се отвори. Чуха се човешки гласове, но макар че Полсън ги долавяше, той не можеше да разбере нито една дума.

 

 

— Тези трябва да са достатъчно големи — каза капитан Бизарина на Леонид. — Имам и две-три по-малки. Малките ще сложим най-отгоре.

— Какво превозваме?

— Скулптури. След три дена започва художествена изложба и ние даже ще пресечем границата в пункта, който е най-близко до нея. Ако се изтеглим оттук след два часа, ще се озовем на границата в подходящо време.

— Сигурна ли сте…

— Те претърсват коли, пътуващи на север, а не на юг — увери го Бизарина.

— Добре. Ще сглобим кутиите вътре във фургона. Кажете на Олег да дойде тук.

Бизарина влезе във фургона. Лени стоеше на пост отвън, тъй като той беше по-добре запознат с носенето на охраната в селска местност. Докато Олег и Леонид внасяха разглобените кутии вътре, Бизарина влезе в задната стая на фургона, за да провери състоянието на Грегъри.

— Здравейте, майоре. Чувствате ли се удобно?

 

 

— Забелязах още един обект — каза Полсън в момента, когато тя попадна в неговото полезрение. — Една жена. Тази, която на снимките… тази с волвото — каза той пред микрофона. — Разговаря със заложника.

— Сега се виждат трима — чу се по радиото. Един агент бе заел удобно място, за да наблюдава друга страна на фургона. — Те пренасят кутиите вътре във фургона. Повтарям още веднъж: трима мъже. Жената е вътре и е извън полезрението ми.

— Значи всички обекти се събраха във фургона. Сега ми разкажете за кутиите. — Вернер стоеше сред полето, до хеликоптера, на няколко километра от скривалището, държейки в ръце схемата на фургона.

— Кутиите са разглобени, предстои да ги монтират. Мисля, че сега се занимават с това.

— Ние знаем само за четирима руснаци — обърна се Вернер към хората си. — И заложникът е там…

— За монтирането на кутиите ще са необходими явно двама — забеляза един мъж от щурмовата група. — От оставащите — единият е навън, а другият — при заложника… Струва ми се, Гюс, че ситуацията е благоприятна.

— Внимание, говори Вернер. Излитаме. Всички да се приготвят. — Той даде знак на пилота на хеликоптера, който тутакси се захвана с подготовката на излитането. Ръководителят на групата за борба с тероризма мислено провери собствената си готовност, докато неговите хора се качваха на хеликоптера. Ако руснаците се опитат да изведат Грегъри с камионетката, каза си той, неговите хора ще се постараят да ги прихванат по пътя, но в този вид кола има прозорци само за шофьора и седящия до него пътник… Това означава, че двама или трима руснаци ще бъдат извън полезрението и е възможно да успеят да убият заложника, преди служителите на ФБР да са съумели да предотвратят това. Неговият инстинкт му подсказа единствено правилното решение: трябваше да щурмуват незабавно. Шевролетът с четирима агенти излезе на шосето, водещо към фургона.

Полсън щракна предпазителя на пушката и Марти последва примера му. Те съгласуваха по-нататъшните си действия. На три метра от тях картечарят и пълначът бавно подготвяха оръжието си за боя, стремейки се да приглушат металическите звуци.

— Не помня нито един случай, когато всичко е вървяло по плана — забеляза вторият снайперист.

— Именно затова ни подготвят толкова старателно — отговори Полсън, насочвайки към целта кръстчето на визьора. Това не беше лесно, защото стъклото отразяваше много светлина от околната гора. Той с мъка видя главата, беше на жената, и това лице без съмнение бе разпознато като цел. По негова оценка вятърът духаше отдясно със скорост десет възела. На разстояние двеста метра той щеше да отклони куршума с половин сантиметър вляво — това следваше да бъде взето под внимание. Дори в полезрението на оптическия мерник с десетократно увеличение от сто и осемдесет метра разстояние човешката глава не е прекалено голяма мишена и на Полсън се налагаше лекичко да превърта пушката върху статива, за да я държи на мушка, когато жената ходеше из стаята. Той не следеше толкова много целта, колкото се стремеше да я държи в центъра на мрежата в оптическия мерник. Всички движения на снайпериста бяха автоматически. Опрял се удобно на лакти и добре притиснал пушката към рамото, той също се стараеше да контролира дишането си.

 

 

— Коя сте вие?

— Таня Бизарина. — Тя се разхождаше из стаята, за да си раздвижи краката.

— Имате ли заповед да ме убиете? — Таня се възхити от начина, по който зададе въпроса. В нейните очи Грегъри не беше образът на идеалния войник, но важните неща винаги остават скрити от страничния поглед.

— Не, майоре. Каним се да направим малко пътешествие.

 

 

— Виждам фургона — каза Вернер. Шестнадесет секунди от завоя до фургона. Той вдигна микрофона. — Пристъпваме към действие!

Вратите на хеликоптера се отместиха, приведоха в готовност намотаните въжета. Ръката на Вернер се отпусна на рамото на пилота с такава сила, че по друго време летецът би се намръщил от болка, но сега беше толкова зает с работата си, че дори и не забеляза. Той тласна надолу лоста за управление и хеликоптерът се устреми към фургона, намиращ се на по-малко от километър и половина от него.

Те го чуха още преди да са го видели — звукът на биещите въздуха витла е твърде характерен. През последните часове в този район постоянно летяха хеликоптери, затова те не осъзнаха веднага заплахата. Един от охранителите — този, който се намираше отвън — се придвижи към ъгъла на фургона и погледна през короните на дърветата, после се обърна, когато му се стори, че чува шум на приближаващ се автомобил. Вътре във фургона Леонид и Олег прекратиха работата, с която се занимаваха — те сглобяваха кутиите, — изпитвайки повече раздразнение, отколкото безпокойство, но това чувство се измени още в следващия миг, когато шумът се превърна в оглушителен рев — птицата увисна точно над фургона. Бизарина пристъпи към прозореца и видя хеликоптера. Това бе последното нещо, което й бе съдено да види.

— По целта — изкомандва Полсън.

— По целта — повтори вторият стрелец.

— Огън!

Те дадоха изстрели почти едновременно, но Полсън знаеше, че куршумът на втория снайперист бе излетял миг по-рано. Той само разби дебелото стъкло на прозореца, при което леко промени посоката си на полет. Вторият куршум, насочен право в целта, мина през образувалата се дупка и удари Бизарина в главата. Полсън забеляза това, но за една секунда замря, гледайки през мерника, без да отделя кръстчето от целта. Картечарят, разположил се вляво от тях, вече бе открил огън, когато Полсън гръмко извика:

— Целта е поразена в центъра на главата.

— Целта е поразена — докладва вторият снайперист по радиото. — Повтарям, жената е убита. Виждаме заложника. — И двамата веднага презаредиха пушките и започнаха да търсят нови цели.

От вратите на хеликоптера бяха спуснати надолу въжета с тежест на края и четирима агенти се плъзнаха по тях към земята. Вернер бе първият и той съумя да скочи през разбития прозорец вътре във фургона, държейки автомат МР-5. Грегъри седеше в стаята и нещо крещеше. Изведнъж през прозореца връхлетя втори агент, той отхвърли фотьойла с привързания към него майор встрани и застана пред него на колене, обърнат с лице към вратата. Тогава към тях се присъедини още един агент и тримата насочиха автоматите към изхода.

В същия момент, когато един от офицерите на КГБ откри огън с пистолет по агента на ФБР, спуснал се на покрива на фургона, край него спря шевролетът. Агентът се бе заплел в нещо й не можеше да насочи оръжието си. Двама служители на ФБР скочиха от колата и всеки от тях пусна по един къс ред от автомата. Руският офицер се строполи мъртъв, а агентът на покрива се освободи и махна с ръка.

Вътре във фургона Леонид и Олег се хванаха за оръжието. Един от тях погледна назад и видя, че непрекъснат поток от картечни куршуми пробива металическите стени на фургона, лишавайки руснаците от възможността да се приближат към Грегъри. А те бяха задължени да изпълнят заповедта.

— Заложникът е в безопасност, заложникът е в безопасност. Жената е убита — съобщи по радиото Вернер.

— Външният обект е ликвидиран — чу се гласът на друг агент, стоящ пред входа на фургона. Той наблюдаваше как един друг екип негови колеги заложи под вратата малък взривен заряд.

— Картечарят да прекрати огъня — заповяда Вернер.

Двамата офицери от КГБ, намиращи се вътре във фургона, чуха как секна барабанният огън и се втурнаха към другата стая. В този миг се разнесе гръм и вратата изхвърча от пантите. Силата на взрива бе разчетена по такъв начин, че да открие вход във фургона и да зашемети двамата мъже, но те се оказаха много добре подготвени. Олег се обърна към изхода и хвана оръжието си в двете ръце, за да прикрие Леонид. Олег стреля по първия човек, който се опита да се промъкне през входа, и го рани в ръката. Агентът падна и все пак се опита да се прицели. Не успя, но с това той отвлече вниманието на Олег. Изведнъж на вратата се появи втори агент с автомат МР-5 в ръце и пусна два откоса. Последното впечатление на Олег беше едно удивление: той не чу никакви изстрели. Ето защо са тези заглушители като консервни кутии на цевта, се мярна в помръкващото му съзнание.

— Един агент е ранен и един руснак — убит. Друг руснак се насочва към втората стая. Изпуснах го, когато сви на ъгъла. — Агентът с автомата, току-що убил Олег, се втурна след него, но се спъна в разхвърляните кутии и падна.

Те му позволиха да мине през вратата. Един агент в куршумонепробиваема жилетка прикриваше заложника. Сега можеха да поемат известен риск. Вернер тутакси разбра: това е руснакът, който караше наетия от жената автомобил. Пистолетът в ръката му не беше насочен към никого. Виждайки трима агенти в черни комбинезони от Номекс и явно защитени от непробиваеми жилетки, руснакът за миг се поколеба.

— Хвърли пистолета — извика Вернер. — Не стр…

Леонид видя Грегъри и си спомни за заповедта. Пистолетът му започна да се насочва.

Вернер неочаквано за себе си стори това, което забраняваше на подчинените си. Той пусна един ред в ръката, стискаща пистолета, и по някакво чудо куршумите попаднаха в целта. Ръката с оръжието потръпна конвулсивно и пистолетът, залят от кръв, излетя встрани. Вернер подскочи напред, събори Леонид с крак и допря до челото му дулото на автомата със заглушител.

— Третият обект е обезвреден! Заложникът е в безопасност! Старшите да докладват за обстановката.

— Отвън — обект номер едно е убит.

— Фургонът — обект номер две е убит. Един агент е ранен в ръката, леко.

— Жената е убита — съобщи Вернер. — Обект номер три е ранен и взет в плен. Да се блокира районът. Линейките незабавно да се явят тук.

От момента, когато се чуха първите изстрели на снайперистите, бяха изминали двадесет и девет секунди.

Трима агенти се появиха пред прозореца, през който проникнаха Вернер и другите двама мъже. Един от агентите, които се намираха вътре, извади бойния си нож, преряза въжетата, държащи все още Грегъри в плен, после буквално го изхвърли през прозореца. Там го подхванаха като парцалена кукла други агенти и го отнесоха. Ал бе качен отзад на един камион и го откараха. На шосето кацна хеликоптер на ВВС, Грегъри веднага бе прехвърлен на него и едва поели го на борда — птицата излетя.

Всички членове на групата за борба с тероризма имаха медицинска подготовка, а двама от щурмовия екип бяха фелдшери. Един от тях бе ранен в ръката и под негово наблюдение агентът, убил Олег, направи превръзката. Другият влезе в задната стая и се наведе над Леонид.

— Ще се оправи — забеляза той, бинтовайки ръката. — Все пак ще има нужда от операция. Лакътната и лъчевата кост са счупени, шефе.

— Трябваше да хвърлите пистолета — каза му Вернер. — Нямахте много шансове за успех.

— Боже мой! — Това беше Полсън. Той стоеше до прозореца и гледаше какво е направил неговият единствен куршум. Един агент обискираше тялото, търсейки оръжие. Той стана и отрицателно поклати глава. По този жест снайперистът разбра нещо, което щеше да предпочете да не знае. В този момент му стана ясно, че повече никога няма да ходи на лов. Куршумът бе попаднал в лицето, точно под лявото око. Почти цялата задна част на главата й беше на стената срещу прозореца. По-добре никога да не бях поглеждал, помисли си Полсън. След пет дълги секунди стрелецът се обърна и изпразни оръжието.

 

 

Хеликоптерът свали Грегъри право на обекта. Когато птицата се приземи, шест въоръжени охранители обкръжиха Грегъри и го съпроводиха вътре в сградата. Ал се изненада, когато забеляза, че го снимат. Някой му подхвърли една кутия кока-кола и той се изпръска, докато я отваряше. След няколко глътки той попита:

— Що за дяволска история беше всичко това?

— Ние самите още не сме съвсем наясно — отговори началникът на службата за безопасност. Изминаха няколко секунди, преди мозъкът на Ал да схване какво се бе случило. И чак тогава го побиха студени тръпки.

 

 

Вернер и неговите хора стояха пред фургона, докато групата по събирането на доказателствата се занимаваше със своята работа. Тук вече се намираха една дузина полицаи от щата Ню Мексико. Раненият агент от ФБР и раненият офицер от КГБ бяха натоварени на една и съща линейка за бърза помощ — с тази разлика, че последният беше прикован с белезниците към носилката и той правеше всички усилия да не вика от болката в поразените кости на ръката.

— Къде го карате? — попита един полицейски капитан.

— В болницата на военновъздушната база в Къртланд. И двамата — отговори Вернер.

— Не е много близко.

— Постъпи заповед да се запази всичко станало в тайна. Ако питате мен, момчето, което надупчи вашия полицай, лежи ето там — във всеки случай, съдейки по описанието, което той ни даде.

— Изненадан съм, че успяхте да го хванете жив. — Вернер с любопитство погледна капитана. — Искам да кажа, всички бяха въоръжени, нали?

— Да — съгласи се Вернер. По лицето му премина странна усмивка. — Всъщност и аз се изненадах.

Бележки

[1] 1 инч = 25 мм. — Б.пр.

[2] 1 ярд = 0,9 м. — Б.пр.