Том Кланси
Кардинала от Кремъл (13)

12.
Успех и несполука

Когато се организира проследяване, един от проблемите, който възниква, е, че трябва да се подходи индивидуално, тоест следва да се установи как заподозреният обикновено прекарва деня — и едва тогава става ясно какво е необходимо да се предприеме. Колкото е по-самотен един човек, колкото е по-уединена дейността му, толкова по-трудно се следи, още повече като се има предвид, че наблюдението трябва да се провежда незабележимо. Така например служителите на КГБ, отделени за проследяването на полковник Бондаренко, бързо започнаха да го ненавиждат с цялата си душа. По тяхно мнение неговите ежедневни кросове представляваха идеална маскировка за шпионина. Той бягаше напълно сам по московските улици, които в ранните часове бяха почти пусти — толкова пусти, че всички, които се намираха по това време на улиците, несъмнено му бяха познати по физиономия, и веднага щеше да забележи всякакви отклонения от обичайната картина. Докато той бягаше около кварталите на някои московски жилищни райони, трима служители на ВГУ, които имаха за задача да не го изпускат от очи, загубиха визуален контакт с него не по-малко от пет пъти. Листата на редките дървета, зад които можеха да се скрият, бяха окапали, а жилищните блокове тук се изправят като надгробни паметници сред пустотата на откритото пространство. Пет пъти — при всяко изпускане Бондаренко можеше да спре и да прибере нещо от тайника или сам да подхвърли нещо. Всичко това беше още по-неприятно, защото репутацията на този полковник от Съветската армия беше безупречна и чиста като току-що паднал сняг; впрочем именно такова прикритие се стреми да си създаде агентът на вражеското разузнаване.

Отново го забелязваха, когато той заобикаляше ъгъла на сградата, насочвайки се към дома. Краката на полковник Бондаренко се движеха енергично, в хладния въздух от устата му се отделяха мънички облачета пара. Старшият на групата стигна до извода, че ще бъдат необходими не по-малко от половин дузина преследвачи само за наблюдение на утринните кросове на полковника. Следваше също да се вземе под внимание, че те трябваше да бъдат на улицата един час преди обектът да е излязъл от входа, и да издържат на сухия и безмилостен студ на московското зазоряване. Служителите от Второ главно управление смятаха, че недооценяват трудностите в тяхната работа.

На няколко километра оттук един друг екип, състоящ се от трима души, беше много доволен от своя обект. В този случай групата разполагаше с един апартамент на осмия етаж в сградата на срещуположната страна на улицата — дипломатът, живеещ в това жилище, се намираше в чужбина. Двойка телеобективи бяха насочени към прозорците на полковник Филитов, а той принадлежеше към този тип хора, които никога не си спускат щорите и въобще бяха далече от мисълта да ги поставят както трябва. И те наблюдаваха утринното ежедневие на полковника, който вършеше обичайните неща за човек, прекалил с пиенето предишната вечер. Ала тези неща бяха добре познати на служителите от ВГУ, които следяха неговите движения от уютното топло жилище на отсрещната сграда.

Михаил Семьонович заемаше достатъчно висок пост в Министерството на отбраната, за да има право да ползва служебна кола с шофьор. Не възникнаха особени трудности да сменят сержанта, който обикновено го обслужваше, и да сложат на мястото на шофьора едно голобрадо момче, току-що завършило контраразузнавателната школа на КГБ. Подслушвателното устройство, прикрепено към телефона на Филитов, записа молбата му да изпратят автомобил по-рано от обикновено.

 

 

Ед Фоли излезе от апартамента си също по-рано от обикновено. Този път го откара жена му, а децата настаниха на задната седалка. В досието на КГБ с немалко учудване се отбелязваше, че по-често колата се намираше на разположение на съпругата, която пътуваше с децата и изобщо общуваше с жените на други западни дипломати. В съветското семейство колата винаги принадлежеше на мъжа, който се разпореждаше с нея по собствено усмотрение. Поне този път, забелязаха служителите на КГБ, тя не застави мъжа си да пътува с метрото — доста благородно от нейна страна. Милиционерът, който се намираше на входа на дипломатическия квартал — всички знаеха, че той служи в КГБ, — отбеляза времето на излизане на автомобила и кои седяха в него. Всъщност днес тази кола потегли необичайно рано и човекът от охраната се огледа настрана, за да разбере дали е пристигнал служителят, на когото често възлагаха да следи семейство Фоли. Но този път „опашката“ липсваше. Постоянното наблюдение бе необходимо за по-важни американци.

Ед Фоли носеше руска кожена шапка, а балтонът му беше достатъчно стар и износен и не изглеждаше прекалено като чуждестранен. Един вълнен шал, закриваш, врата, контрастираше леко е него, както и връзката на райета. На руските служители от охраната, които го познаваха по физиономия, им бе направило впечатление, че жестоката северна зима слагаше и Фоли, както всички останали чужденци, под общ знаменател заедно с местните жители. Ако искаш да преживееш руската зима, в скоро време ще ти се наложи да се обличаш и държиш като руснаците — даже в походката, когато се навеждаш напред, сякаш през всичкото време гледаш в краката си.

Най-напред оставиха децата в училището. Мери Пат Фоли умело караше колата, като през всеки три-четири секунди поглеждаше в огледалото за задно виждане. В действителност не беше трудно да се управлява кола, особено в сравнение с американските градове. Макар че руските шофьори се държаха съвсем непредсказуемо, по улиците нямаше толкова много коли и Мери Пат, овладяла изкуството да шофира в Ню Йорк, се справяше тук с всяка ситуация. Както се случва с водачите на моторни превозни средства по цял свят, свикнали ежедневно да се движат из града, нейният маршрут се състоеше от множество завои, когато тя преминаваше по тихите тесни улички, за да избегне задръстванията и да спести няколко минути за сметка на няколко литра излишно изгорял бензин.

Като зави на един ъгъл, тя за миг спря до бордюра и мъжът й изскочи от колата. Щом хлопна вратата, той тръгна, макар и не прекалено бързо към страничния вход на жилищния блок. Този път сърцето на Ед Фоли биеше с всичка сила. В миналото той бе провеждал само веднъж такава операция и тя никак не му харесваше. Влизайки във входа, той не се запъти към асансьора, а стремително се понесе нагоре по стълбата към осмия етаж, като поглеждаше от време на време часовника си.

Ед не можеше да разбере по какъв начин жена му извърши всичко това. Неговото мъжко самочувствие явно страдаше от факта, че тя управляваше колата много по-добре и по-точно от него; Мери съумя да спре автомобила на нужното място с точност плюс-минус пет секунди. За изкачване имаше на разположение само две минути, а Фоли успя да стигне до осмия етаж с няколко секунди по-рано. Той отвори вратата на стълбището и с тревожен поглед обхвана коридора. Толкова удобни са тези коридори, особено дългите и правите във високите жилищни сгради, помисли си той, тук няма къде да се скрият хора с фотоапарати, за да уловят момента на предаването; а разположението е все едно и също, ето го асансьора в средата, а от двете страни — стълбища. Той мина край асансьора и се запъти към далечния край на коридора. Сега Ед можеше да се информира за времето по ударите на сърцето си. На двадесет метра пред него се отвори една врата и в коридора излезе мъж в армейска униформа. Той се обърна, заключи вратата на апартамента, взе куфарчето си в ръка и тръгна срещу Фоли. Ако там имаше случаен минувач, той щеше да се учуди, че нито един от мъжете не се отклони встрани, за да стори път на другия.

Всичко свърши само за миг. Дланта на Фоли се плъзна по ръката на КАРДИНАЛА, взе касетката и подаде мъничък свитък хартия. На Ед се стори, че в очите на агента се мярна раздразнение, но не повече, дори не последва обичайното: „Извинете, другарю.“ Офицерът продължи към асансьора, а Фоли, без да бърза, се спусна надолу по стълбата.

 

 

Полковник Филитов се появи на изхода в очакваното време. Сержантът, стоящ до отворената врата на автомобила, забеляза, че полковникът предъвква нещо, явно някакви трохи бяха останали между зъбите му.

— Здраве желая, другарю полковник.

— Къде е Жданов? — попита Филитов, след като се отпусна на седалката.

— Разболя се. Лекарите смятат, че има апандисит.

В отговор сержантът чу недоволното мърморене на стария офицер:

— Ами да тръгваме, какво чакаме. Искам да мина през парната баня тази сутрин.

 

 

Фоли излезе през задния вход на сградата, мина покрай два блока и се отправи към съседната улица. Той се приближи към бордюра и тутакси пред него спря една кола, зад чийто волан седеше жена му. Ед отвори вратата, седна до нея и автомобилът дръпна напред, преди да е успял да спре напълно. И двамата поеха дълбоко въздух. Колата се понесе към посолството.

— Какво ще правиш днес? — попита тя, докато очите й все още поглеждаха в огледалото.

— Все същото — прозвуча отговорът на примирението.

 

 

Михаил Семьонович вече се намираше в парното отделение. Направи му впечатление отсъствието на теляка и появата на няколко непознати лица. Значи ето на какво се дължи по-особеният начин на предаване днес, помисли си той. Лицето му оставаше безизразно, докато разменяше поздрави с редовните посетители. Жалко, че му свърши филмът във фотоапарата. Освен това той бе получил предупреждение от Фоли. Ами ако отново са установили наблюдение над него? Няма нищо страшно, каза си той, минат не минат няколко години, на някой офицер от органите на сигурността му мръдва чивията и започва проверка на всички ръководни служители в Министерството на отбраната. Изглежда, ЦРУ е забелязало нещо и е прекъснало обичайния канал за връзка. Би било забавно да видя израза на лицето на този младеж в коридора. Толкова малко останаха хората, знаещи от личен опит какво значи бойна обстановка. Хората тъй лесно се поддават на паника. Само в боя можеш да се научиш от какво следва да се боиш и на какво да не обръщаш внимание, помисли си Филитов.

В съседното помещение един служител на ВГУ обискираше дрехите на Филитов. В същото време в колата му преглеждаха куфарчето. И в двата случая работата бе изпипана бързо и старателно.

Претърсването в апартамента на Филитов се извършваше под ръководството на самия Ватутин. Тук с тази работа се занимаваха експерти, на чиито ръце имаше гумени ръкавици, както при хирурзите, и те загубиха немалко време, стараейки се да открият специални знаци, оставени от собственика. Това можеше да бъде къс хартия, троха хляб или дори един човешки косъм, поставен на такова място, та неговото изчезване да покаже на собственика, че някой е влизал в жилището, докато той е отсъствал. Оперативните работници, които провеждаха обиска, направиха множество снимки, изпратиха филмите във фотолаборатория и после пристъпиха към работа. Почти веднага бе открит дневникът. Ватутин се наведе и огледа една най-обикновена дебела тетрадка, която лежеше в най-горното чекмедже на бюрото — искаше да се убеди, че нейното положение не е било отбелязано с някакъв таен знак. След една-две минути той се захвана да чете.

Полковник Ватутин беше раздразнителен. Не бе спал добре предишната нощ. Подобно на по-голяма част от хората, които пият редовно, той се нуждаеше от няколко чашки алкохол преди сън, за да заспи, а вълнението, свързано с разследването, беше допълнителен източник на нервно напрежение и в резултат на всичко това той кашля и се въртя цяла нощ. Това тъй добре се бе изписало на лицето му, че подчинените му предпочитаха да не се обаждат излишно и да не спорят с него.

— Фотоапаратът — каза той отсечено. Един служител се приближи и започна да фотографира страниците на дневника, докато Ватутин ги обръщаше.

— Някой се е опитал да отвори бравата на входната врата с шперц — докладва майорът. — Отчетливо се виждат драскотини около дупката на ключа. Ако разглобим бравата, сигурно ще намерим драскотини и на езичето. Вероятно някой е влизал.

— Това, което са търсели, е в ръцете ми — ядосано подхвърли Ватутин. Служителите, работещи в апартамента, се обърнаха към него. Техникът, занимаващ се с хладилника, сне предното табло, погледна под него и го върна на мястото му. — Този кучи син си води дневник, дявол да го вземе. Нима никой вече не спазва инструкциите относно секретността на деловодството?

Сега всичко му стана ясно. Полковник Филитов използваше личен дневник при подготовката на официални документи за ръководството. Някой по неизвестно какъв начин бе узнал за това и проникнал в жилището, за да фотографира страниците, съдържащи…

— Но доколко вероятно е това? — запита се Ватутин.

Толкова, колкото и обяснението на постъпките на човек, записващ вкъщи основното съдържание на секретни документи, когато спокойно може да прави това на бюрото си в Министерството на отбраната.

Обискът продължи два часа, а когато групата се разотиде — по единично или по двойки, — всичко бе оставено така, както го бяха намерили.

 

 

Завърнал се в кабинета си, полковник Ватутин внимателно прочете заснетите записки в дневника на полковник Филитов. По време на обиска в апартамента той им бе хвърлил само бегъл поглед. Оцелелият откъс от прехванатия филм точно съответстваше на една страница в началото на дневника. Ватутин загуби цял час в задълбочено проучване на фотографираните страници. Съдържащите се в дневника данни сами по себе си бяха много впечатляващи. Филитов съвсем подробно описваше обект „Ярка звезда“. В действителност обясненията на стария полковник изглеждаха по-разбираеми и находчиви от информацията, която Ватутин бе получил за воденето на разработката. Сред записките в дневника се съдържаха забележки на полковник Бондаренко относно безопасността на обекта и няколко оплаквания за недостатъчното внимание, което се отделяше на проекта в министерството. Беше очевидно, че двамата полковници се отнасяха с много голям ентусиазъм към „Ярка звезда“ и Ватутин вече застана на тяхна страна. Обаче министър Язов, прочете той по-нататък в дневника, още не е взел решение. Следваха оплаквания за недостатъчното финансиране на проекта — но това е стара песен, нали?

Ватутин не се съмняваше, че полковник Филитов е нарушил правилата за опазване на държавната тайна, записвайки вкъщи съдържанието на строго секретни документи. За всеки служител в министерството, заемащ ниска или даже средна длъжност, подобно нарушение би било достатъчно сериозно, а Филитов по достъпа си до информация бе равен на самия министър. Обаче Ватутин знаеше, че високопоставените чиновници разглеждаха необходимостта от опазването на държавната тайна като неудобство, пречещо им да се грижат по подходящия начин за държавните интереси, при това те се считаха за върховни арбитри в това отношение. Интересно, помисли си Ватутин, дали и в другите страни се отнасят по този начин към държавната тайна. Едно нещо беше очевидно: преди той или някой друг служител от КГБ да обвини Филитов в разгласяване на държавната тайна или в нещо друго, ще са необходими по-сериозни доказателства. Дори и ако Филитов е чуждестранен агент… Ала защо търся предлог, за да се съглася с това? — помисли си Ватутин и веднага си спомни за пребиваването в апартамента на полковника и снимките на стената. Там висяха буквално стотици снимки: Филитов с бинокъл на кулата на своя Т-34. Филитов и екипажът му сред снеговете на Сталинград; Филитов и членовете на неговия екипаж, посочващи с пръст пробойните в страничната броня на немски танк… Филитов на легло в болницата, а сам Сталин окачва третата звезда на Герой на Съветския съюз на неговата възглавничка, при това до него стоят очарователната съпруга на Филитов и двете деца. Всичко това напомня за живота на героя и патриота.

В миналото това нямаше да има никакво значение, напомни си Ватутин. Тогава всички бяха под подозрение.

Драскотините на бравата биха могли да бъдат направени от всеки, на когото е удобно. Ватутин бързо стигна до извода, че това вероятно е дело на изчезналия теляк от Сандуновските бани. Бившият механик, занимаващ се с артилерийско въоръжение, навярно би отворил всякаква брава. Ами ако всичко това е съвпадение?

Но ако Филитов е действително вражески агент, защо сам не е фотографирал секретните документи. В качеството си на помощник на министъра на отбраната той би могъл да изиска да му доставят всякакви документи, а да внесе миниатюрен фотоапарат в министерството не представлява никаква трудност?

Ако бяхме пипнали филм с кадър от такъв документ, Филитов щеше да се намира вече в Лефортовския затвор…

Ами ако е проявил хитрост? Ами ако иска да ни накара да мислим, че някой тайно снима сведенията, които се съдържат в неговия дневник? Сега мога да събера всички налични материали и да се отправя в Министерството на отбраната, но можем ли да го обвиним в нещо друго освен в нарушаване на правилата на секретното деловодство, приети в министерството? А ако той отговори, че е свикнал да работи вкъщи, и признае, че е нарушавал правилата, а министърът го вземе под своя защита… Ще тръгне ли министърът да защитава Филитов?

Да, разбира се. Ватутин не се съмняваше в това. Първо, Михаил Семьонович е един от най-близките му помощници и изтъкнат кадрови офицер. Второ, армията винаги сплотява своите редици, когато е необходимо да защити някои от своите офицери от КГБ. Тези копелета ни мразят повече от Запада. Съветската армия няма никога да забрави края на тридесетте години, когато Сталин се възползва от органите за сигурност, за да отстрани почти целия команден състав, и в резултат на това немската армия за малко не превзе Москва. Не, ако се явим само с това, с което разполагаме понастоящем, те ще отхвърлят всички доказателства и ще започнат собствено разследване със силите на ГРУ.

Интересно, колко ли ненормални неща и странни съвпадения ще излязат наяве по време на тази разработка? — помисли си полковник Ватутин.

 

 

Фоли мислеше горе-долу по същия начин, седейки в уютната стаичка на няколко километра от кабинета на Ватутин. Той бе проявил филма и сега го разглеждаше. Ала този път с раздразнение забеляза, че КАРДИНАЛА е свършил филма и не е могъл да възпроизведе целия документ. Все пак, съдейки по кадрите, с които разполагаше, беше ясно, че КГБ има свой агент в американския проект „Чайният клипер“. Очевидно Филитов бе преценил, че за американците сведението за агента на КГБ, внедрен в техния секретен обект, представлява по-голям интерес, отколкото информацията с какво се занимават руските учени. След като прочете получените данни, Фоли бе склонен да се съгласи с него. Ясно. Той ще предаде на КАРДИНАЛА още няколко касетки, ще получи пълния текст и после ще му съобщи, че е време да се оттегли. Извеждането бе насрочено най-рано за след десетина дена. Има доста време, каза си Фоли, усещайки в същото време как го избиват студени тръпки по гърба, които идваха да му кажат нещо друго.

Сега да помисля за следващата стъпка: как да предам касетка с филма на КАРДИНАЛА. Предишният канал за връзка бе ликвидиран и щяха да са необходими няколко седмици за създаването на нов, а Ед не желаеше отново да поеме риска от пряк контакт.

Неприятностите трябваше в края на краищата да дойдат, той го знаеше. Разбира се, всичко вървеше гладко в продължение на няколкото години, откакто поддържаше връзка с този агент, ала рано или късно възникват проблеми. Въпрос на късмет, каза си той. В началото, когато го изпратиха тук и се запозна с оперативната история на КАРДИНАЛА, го порази фактът, че този агент, съумял да се задържи толкова дълго, е отхвърлил три предложения да бъде изведен на Запад. Докога щеше да предизвиква съдбата? Явно тоя старец беше решил, че е непобедим. Гордостта завладява тези, които боговете са решили да унищожат, помисли си Фоли.

 

 

— Той е на път — съобщи Ритър на директора на ЦРУ.

— Слава богу. — На лицето на съдията Мур се появи усмивка. — А сега нека да направим всичко възможно, за да го измъкнем оттам.

— С Кларк провеждат инструктаж. Утре излита за Англия и един ден по-късно ще срещне подводницата.

— Още едно момче изпитва благоволението на съдбата — забеляза съдията Мур.

— По-добри от тях нямаме — отвърна Ритър.

 

 

— Нямаме достатъчно доказателства, за да предприемем решителни стъпки — каза Ватутин на председателя на КГБ, след като го запозна с резултатите от външното наблюдение и обиска. — Включих в операцията още няколко сътрудници. Инсталирахме също подслушвателни устройства в дома на полковника.

— А какво става с другия полковник?

— А, Бондаренко ли? Не успяхме да направим обиск в апартамента му. Неговата съпруга не работи и си седи по цял ден вкъщи. Днес узнахме, че той всяка сутрин прави кросове, и се наложи да усилим групата за наблюдение с още няколко служители. Цялата информация, която успяхме да получим за него, характеризира Бондаренко откъм най-добрата страна, освен това той има образцова репутация и немалко амбиции. Понастоящем е назначен като официален представител на министерството в проекта „Ярка звезда“ и както видяхте от записките в дневника, най-ентусиазирано го поддържа.

— А какво мислите вие за този човек? — Председателят задаваше въпросите си с отривист, но незаплашващ тон. Той беше зает човек и си ценеше времето.

— До настоящия момент нямаме основание и за най-малките подозрения. Той е получил боеви награди в Афганистан; там е командвал отряд със специално предназначение; попаднал в засада, той е съумял да отрази нападението на бандитите. По време на командировката си в „Ярка звезда“ Бондаренко е упрекнал поделението на КГБ, което се занимава с охрана на обекта, за недостатъчната бдителност, но в своя официален доклад, представен в министерството, той е обяснил причините и е трудно да се оспорва.

— Какви мерки са взети? — попита Герасимов.

— Офицерът, изпратен там за проверка, е загинал при самолетна катастрофа в Афганистан. Казаха ми, че скоро ще изпратят на обекта друг офицер.

— Докъде стигнахте с теляка?

— Продължаваме издирването. Засега безрезултатно. Имаме наши хора навсякъде: по летищата, по железопътните гари, по станциите на метрото. При всяко изменение на обстановката ще ви уведомя.

— Много добре. Свободен сте, полковник. — Герасимов се наведе над книжата на бюрото си.

След като Ватутин излезе от кабинета, председателят на Комитета за държавна сигурност си позволи да се усмихне. Удивително, как всичко се урежда идеално, помисли си той. Решаващият момент се оказа случаят с Ванеева. Не се пада често да бъде разкрита шпионска група, а когато се случи, поздравленията се смесват с въпроса: защо стана след толкова време? Не, този път няма да го бъде. Няма, защото бащата на Ванеева ще бъде избран за член на Политбюро. А генералният секретар Нармонов смята, че той ще бъде предан на човека, който е уредил неговото издигане. Нармонов с мечтите си за съкращаване на въоръженията, за отслабване на контрола на партията върху живота на страната, за „либерализиране“ на това, което е било завещано на партията… Герасимов ще промени всичко това.

Да се постигне това, разбира се, не беше просто. Герасимов имаше само трима твърди съюзници в Политбюро, но сред тях бе Александров, партийният идеолог, когото Нармонов не можа да отстрани, след като идеологът му изневери. А сега се появяваше нов поддръжник на Герасимов — съвсем неочаквано за генералния секретар. От друга страна, Нармонов се радваше на подкрепата на армията.

И всичко това стана благодарение на Матиас Руст, немския юноша, който да приземи своята взета под наем „Чесна“ на Червения площад. Нармонов се прояви като хитър политик. Руст прелетя в Съветския съюз в Деня на граничаря — едно съвпадение, което Руст не можа да обясни, а Нармонов лиши КГБ от възможността да разпита въздушния хулиган така, както заслужаваше. Герасимов все още мърмореше по този повод. Младият немец предприе този полет с пълното съзнание и увереност, че огромното мнозинство от войниците и офицерите, влизащи в състава на граничните войски на КГБ, ще бъдат мъртвопияни. По тази причина той прелетя над Финския залив и никой не можа да го открие. После войските на ПВО изпуснаха лекия самолет и тийнейджърът извърши приземяване точно пред катедралата „Василий Блажени“.

Генералният секретар Нармонов отреагира бързо: в резултат на бурно заседание на Политбюро, на което Герасимов не можа да изкаже възражения, страхувайки се да не постави под удар самия себе си, бяха уволнени командващият войските на ПВО и министърът на отбраната маршал Соколов.

Новият министър на отбраната Д. Т. Язов бе протеже на Нармонов. Едно нищожество, намирало се на по-ниските стъпала сред висшите военачалници, един човек, който не бе успял да се наложи с достойнствата си, напълно зависим от подкрепата на генералния секретар. В резултат на това най-уязвимият пробив в отбраната на Нармонов бе прикрит. Ситуацията се усложняваше от факта, че Язов все още не бе съумял напълно да се утвърди на поста си и се нуждаеше от поддръжката на опитни офицери от рода на полковник Филитов.

А Ватутин смята, че това е една чисто контраразузнавателна операция — измърмори си Герасимов.

 

 

Мерките за сигурност, свързани със сведенията, които се получаваха от КАРДИНАЛА, не позволиха на Фоли да изпрати каквато и да било информация по обичайния начин. Дори еднократните шифри, теоретически неподдаващи се на разшифровка, в този случай се забраняваха. И така краткото резюме на първата страница предупреждаваше тесния кръг от хора, притежаващи достъп „Делта“, че данните, които се изпращат, леко се разминават с очакванията.

Когато Ритър разбра за това, за малко не подскочи от стола. Той взе направените ксерокопия, унищожи оригиналите и се отправи към кабинета на директора на ЦРУ Гриър и Райън вече бяха там.

— Не му е стигнал филмът — каза заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа веднага щом вратата се затвори зад него.

— Какво? — попита съдията Мур.

— Появи се нова информация. Съдейки по всичко, нашите колеги от КГБ са внедрили агент в проекта „Чайният клипер“, който току-що им е предал сведения — по-голяма част от конструкцията на новия тип огледало, — и КАРДИНАЛА решил, че това е по-важно. Не разполагал с достатъчно филм и поради това е отделил основно внимание на дейността на КГБ в „Чайният клипер“. И така ние получихме само половината от данните за тяхната лазерна инсталация.

— Половината може да се окаже достатъчно — забеляза Райън.

На лицето на Ритър се появи гримаса на раздразнение. Никак не му харесваше, че сега Райън имаше достъп до информацията по канала „Делта“.

— Той говори в доклада си за следствията от изменението в конструкцията на огледалото, но не споменава нищо за самото изменение.

— В състояние ли сме да разпознаем изтичането на информация от наша страна? — попита адмирал Гриър.

— Може би. Това е човек, който непосредствено се занимава с огледалата. Налага се незабавно да уведомим за това Паркс. Райън, вие сте били там. Какво е вашето мнение?

— Изпитанието, на което присъствах, потвърди надеждността на огледалата и програмното осигуряване на регулируемата оптика. Ако руснаците успеят да изкопират нашите постижения, след като знаем, че лазерната част на тяхната програма работи идеално… — За миг той замълча. — Господа, последствията могат да се окажат катастрофални. Ако на руснаците им се удаде първи да постигнат успех, всички критерии, свързани с преговорите по съкращаване на въоръженията ще бъдат под заплаха и ние ще се сблъскаме с влошена стратегическа ситуация. Разбира се, ще изминат няколко години, докато проблемът излезе наяве с цялата си острота, но…

— Ако нашият агент получи нова касета, по дяволите, ние ще се придвижим напред — забеляза заместник-шефът на ЦРУ по оперативната работа. — Има и добри новини. Полковник Бондаренко, офицерът, когото КАРДИНАЛА избра за ръководител на отдела, отговарящ за лазерното оръжие, редовно ще го информира за хода на работите. Лошите новини…

— Засега няма да се занимаваме с тях — прекъсна го съдията Мур. Той предупреди с поглед Ритър, че не е необходимо Райън да знае всички подробности, и заместник-директорът кимна в знак на съгласие. — Джак, ти спомена, че имаш да казваш нещо друго.

— В понеделник се очаква ново назначение в състава на Политбюро. Новият член ще бъде Иля Аркадиевич Ванеев. Той е на шестдесет и три години, вдовец. Има една дъщеря, Светлана, която работи в Госплан, разведена, с едно дете. Ванеев се счита за честен човек — по руските стандарти, — откровен и прям. Доколкото ни е известно, за него няма компрометиращи сведения. Той се издига на по-висок пост в йерархията на Централния комитет. Именно Ванеев се занимаваше там със селското стопанство, след като Нармонов стана генерален секретар, и сравнително добре се справи с работата. Говорят, че той е човек на Нармонов. Това означава, че генералният секретар сега има поддръжката на четирима членове — с един повече, отколкото може да разчита Александров и… — Виждайки разстроените лица на тримата мъже, които присъстваха в кабинета, Райън замълча. — Какво има? — попита той най-накрая.

— Дъщерята на Ванеев е завербувана от хората на сър Базил.

— Трябва незабавно да се прекъснат всякакви контакти с нея — решително заяви Райън. — Разбира се, няма да бъде лошо да имаме такъв източник на информация, но подобен скандал би поставил Нармонов в сложно положение. Нека да я замразим за няколко години, след това можем пак да я активизираме, но засега не бива по никакъв начин да я закачаме, по дяволите.

— Може би няма да бъде толкова лесно — подхвърли Ритър и прекъсна обсъждането на тази тема. — Как върви работата по оценката на положението?

— Вчера завърших.

— Имайте предвид, че докладът е предназначен за президента и няколко негови сътрудници, тъй че ще бъде разгледан в съвсем тесен кръг.

— Разбирам. Мога да дам текста за печатане днес следобед. Повече не съм нужен, нали?

Съдията Мур кимна и Райън излезе от кабинета. Директорът на ЦРУ го проследи с поглед, докато излизаше, и заговори едва след като вратата се затвори:

— Още с никого не съм говорил за това, но президентът отново се безпокои относно политическата стабилност на Нармонов. По мнението на Ърни Алън последните промени в съветската позиция дават признаци, че подкрепата за Нармонов вътре в страната отслабва, и той е убедил шефа, че сега не бива да оказваме натиск върху руснаците по някои въпроси. Така че, ако ние сега изведем от Русия КАРДИНАЛА, това може да предизвика, така да се каже, лошо въздействие върху политическата ситуация в Съветския съюз.

— Ако го арестуват, неблагоприятното въздействие няма да бъде никак по-малко — напомни Ритър. — Да не говорим колко пагубни ще бъдат последствията за нашия агент. Артър, те са вече по следите му. Не е изключено да са успели да се доберат до дъщерята на Ванеев.

— Тя се е завърнала на работа в Госплан — каза заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването.

— Да, разбира се, но нашият човек от химическото чистене изчезна. Те явно са съумели да арестуват и сломят Ванеева — настоя Ритър. — Трябва да го изведем най-накрая. Не можем да оставим КАРДИНАЛА да виси като бельо на простор. Ние сме длъжници на този човек, Артър.

— Не мога да дам съгласие за извеждане, без да съм получил разрешението на президента.

— Тогава издействай такова разрешение. Плюй на политиката — в този случай трябва да оставим настрана политическите съображения. Не бива да се забравя, че въпросът има и практическа страна. Ако захвърлим този агент и не си мръднем пръста да му помогнем, дяволите да го вземат, руснаците ще заснемат телевизионен сериал и ще го показват на цял свят. В крайна сметка ще ни излезе много по-скъпо, отколкото тази временна политическа изгода.

— Чакай малко — каза Гриър, — ако са успели да сломят дъщерята на този партиен функционер, как тогава тя се е върнала на работа?

— Може би тук е замесена политиката — замислено забеляза съдията Мур. — Смяташ ли, че КГБ ще се реши да закача семейството на този човек?

— Герасимов принадлежи към противниците на Нармонов — изсумтя Ритър — и няма да пропусне възможността да попречи на човек на Нармонов да влезе в Политбюро. Това действително мирише на политика, но някак си — на политика от друг вид. По-вероятно е нашият приятел Александров да е успял да привлече този Ванеев на своя страна, а Нармонов още да не знае за това.

— Значи, смяташ, че са я сломили, а после са я пуснали, за да я използват като средство за оказване на натиск върху бащата? — попита съдията Мур. — Логично е. Но нямаме доказателства.

— Александров е прекалено стар, за да се стреми към поста на генерален секретар, а и всъщност секретарите по идеологията обикновено не заемат най-висшия пост — много по-интересно е да правиш „крале“. Любимецът на Александров е Герасимов, а ние знаем, че той има толкова много амбиции, че, току-виж, го короновали като Николай Трети.

— Боб, ти току-що изложи още една причина, поради която не бива да разклащаме лодката. — Адмирал Гриър отпи от кафето си. — На мен също не ми харесва да оставим там Филитов. Но не можем ли да го посъветваме да се спотаи за известно време? Има ли шансове да оцелее? Мисля, че при създалата се сега ситуация той може да опровергае всички обвинения, които биха се повдигнали срещу него.

— Не, Джеймс — изразително поклати глава Ритър. — Не можем да му наредим да кротува в момент, когато тъй много се нуждаем от втората половина на доклада му. Ако той поеме риска да ни го изпрати въпреки засиленото внимание към него, ние нямаме право да го оставим на произвола на съдбата. Няма да бъде справедливо. Спомнете си какво е направил този човек за нас през всичките тези години. — Ритър продължи да спори още няколко минути, проявявайки изключителна преданост към своите хора, с която се отличаваше още оттогава, когато като млад офицер от разузнаването ръководеше действията на своите агенти. Макар че с агентите често се отнасяха като с деца — поддържаха ги, насърчаваха и нерядко наказваха, — те действително се превръщаха в нещо като твои собствени деца и в случай на опасност имаха нужда от защита.

Съдията Мур сложи край на проточилата се дискусия.

— Твоите доводи са ми ясни, Боб, но все едно, ще трябва съгласието на президента. Това излиза извън границите на обичайната полева операция.

Ритър не се предаваше:

— Но ние вече се приготвихме за операцията и задействахме нашите хора по места.

— Съгласен съм, обаче тя ще започне едва след одобрението на президента.

 

 

Времето във Фаслейн беше отвратително, ала за този период на годината това бе съвсем нормално. Когато „Далас“ излезе на повърхността, силният вятър откъм морето застла крайбрежието на Шотландия с пелена от мокър сняг. Манкузо зае място в командната рубка и обхвана с поглед скалистите планини на хоризонта. Той току-що бе завършил стремителния рейд през Атлантическия океан, профучавайки под водата със средна скорост от тридесет и един възела. Да развие по-висока скорост за по-дълго време бе просто рисковано, да не говорим за опасностите при доближаването в потопено положение към брега — много по-близко, отколкото му се искаше. Но нямаше как, плащаха му да изпълнява заповеди и никой не се вълнуваше дали му харесват.

По морската повърхност се търкаляха петметрови талази, а подводницата се люшкаше върху тях, придвижвайки се напред с двадесет възела. Вълните налитаха право срещу сферичния нос и когато се разбиваха в закръгления му профил, мъгла от пръски политаше нагоре. Дори специалните дрехи за лошо време много не помагаха и след няколко минути капитанът се измокри до кости и започна да трепери от студ. Един влекач от Кралския военноморски флот се приближи и взе на буксир „Далас“. Въжето се натегна и поведе подводницата в тесния залив. В това време Манкузо успя да се справи с люшкането. Склонността да пати от морска болест бе една от най-ревниво пазените професионални тайни на капитана. В своята каюта той се чувстваше малко по-добре, затова пък тези, които се намираха вътре в цилиндричния корпус на подводницата, сега съжаляваха, че с такова удоволствие са изяли вкусния обяд, който им бе сервиран преди няколко часа.

След по-малко от час „Далас“ се озова в спокойните води на залива, закрилян от скалите, и със зигзази се отправи към пристана, където бяха базирани британски и американски ядрени подводници. След акостирането им помагаше дори вятърът, който притискаше синьо-сивия корпус на подводницата към кея. На брега вече ги чакаха хора, подслонени в няколко коли, докато палубната команда закрепваше въжетата. Щом прехвърлиха пасарела, Манкузо слезе в каютата си.

Първият посетител бе един капитан трети ранг. Манкузо очакваше да го посрещне някой офицер от подводния флот, но на униформата на капитана липсваха каквито и да било отличителни знаци — явно той бе от разузнавателното управление.

— Как премина плаването? — попита офицерът.

— Тихо и спокойно — нетърпеливо отвърна Манкузо. — „Стига си бавил топката, помисли си той, карай по същество.“

— Ще отплавате след три часа. Ето заповедта за провеждането на операцията. — И офицерът предаде на капитан първи ранг Манкузо един плик от плътна хартия с восъчни печати. Отпред на плика имаше указание: кога и в какви случаи следва да се отвори. Макар че Манкузо бе виждал във филми пликове, запечатани по този начин, като командир на кораб той получаваше за първи път такъв пакет. Той предполагаше, че ще има възможност да обсъди задачата с човека, който му я възлага, но това не се случи. Манкузо се разписа за получаването на инструкциите, пъхна плика в сейфа под зоркото око на агента от специалните служби и го съпроводи до трапа.

Лайнар, каза си наум капитанът първи ранг. Сега бе дошло време да приеме гостите.

Те бяха двама — и двамата в цивилно облекло. Първият се промъкна през люка, през който се пускат торпедата, с ловкостта на опитен моряк. Манкузо бързо разбра причината.

— Здравей, шкипер!

— Джоунси, как попадна тук, дявол те взел?

— Адмирал Уилямсън ме постави пред избор: или да ме мобилизират, или доброволно да взема участие в изпълнението на задачата в качеството на граждански технически специалист. Предпочетох второто. По-добре ще платят. — Джоунс снижи глас: — Това е господин Кларк. Той не е много приказлив.

Действително Кларк предпочиташе да мълчи. Манкузо му отреди една свободна койка в каютата на механика. След като взе багажа си, който спуснаха през люка, Кларк влезе в определената за него каюта и затвори след себе си вратата.

— Къде ще кажеш да сбутам партакешите? — попита Джоунс.

— Има свободна койка в офицерското помещение — отговори Манкузо.

— Чудесно. Все пак началниците се хранят по-добре от другите.

— Как върви следването в университета?

— Остава ми един семестър до получаването на магистърска степен. Някои предприемачи вече ми правят предложения. Освен това се сгодих. — Джоунс извади портмонето си и показа снимката на годеницата си. — Казва се Ким. Работи в библиотеката.

— Честито, господин Джоунс.

— Благодаря, шкипер. Адмиралът ми каза, че ще имате нужда от мен. Аз обясних всичко на Ким и тя ме разбра. Баща й служи в армията. И тъй, какво става? Някаква специална операция и не можете да минете без мен, нали? — Терминът „специална операция“ беше евфемизъм, който изразява един куп — в повечето случаи — твърде опасни неща.

— Не зная. Още не са ме запознали.

— Ами ако още един път се поразходим на север, няма да е съвсем лошо — забеляза Джоунс. — Да си кажа право, скучно ми е без емоции.

Манкузо не вярваше, че ще плават в тази посока, но се въздържа да даде отговор. Джоунс се отправи към кърмата, за да се настани на определеното му място. Манкузо пък се запъти към каютата на механика.

— Господин Кларк?

— Да. — Кларк бе закачил сакото си, позволявайки по този начин да се открие ризата с къси ръкави. По мнението на капитана той бе леко минал четиридесетте. На пръв поглед не се отличаваше с нещо особено — висок мъничко над метър и осемдесет, тънък; но после Манкузо забеляза, че той няма обичайното мастно натрупване около пояса, тъй характерно за четиридесетгодишните мъже, а раменете му бяха по-широки, отколкото изглеждаха на високото тяло. И вглеждайки се малко по-настойчиво, капитанът откри недостигащото звено в ребуса — една едва забележима под гъстите косми на ръката татуировка: червен тюлен с широка дръзка усмивка.

— Познавах един човек, който има подобна татуировка. Офицер — сега той е в шеста група.

— Това беше отдавна, капитане. Не е необходимо да го обсъждаме.

— Що за операция ни предстои?

— Сър, във вашите заповеди се съдържа…

— Изпълнете тази мъничка прищявка. — Зад усмивката на капитана се криеше настоятелно искане. — Току-що вдигнах трапа.

— Налага се да приберем едно лице на борда.

Боже мой! Манкузо невъзмутимо кимна.

— Ще бъде ли необходима допълнителна помощ при провеждане на операцията?

— Не, сър. Всичко ще проведа аз — със своето снаряжение.

— Добре, подробностите ще обсъдим след отплаването. Ще се храните в каюткомпанията. Спускате се по стълбата отвън, няколко метра по посока на кърмата, от дясната страна. И още едно нещо: има ли значение въпросът за времето?

— Не. Не би трябвало да има, стига само да не възразите да поизчакаме. Някои подробности от операцията още не са решени — това е всичко, което мога да ви кажа, капитане. Извинете, но аз изпълнявам заповед, както и вие.

— Правилно. Вземете горната койка, можете да подремнете, ако имате нужда.

— Благодаря ви. — Кларк наблюдаваше капитана, който си тръгна, но не се усмихна чак докато не се затвори вратата на каютата. Още не му се бе случвало да плава на атомни подводници от класа „Лос Анджелис“. По-голяма част от разузнавателните операции се провеждаха с участието на по-малки по размери, но по-маневрени подводници от типа „Стърджън“. На Кларк се отреждаше винаги една и съща койка — горната в каютата на механика, единствената свободна на борда на кораба. Както винаги, възникна проблемът с окомплектоването на снаряжението, но Кларк имаше достатъчно опит и съумя да се справи с трудностите. Като свърши с това, той се настани в койката. Беше се уморил по време на полета и желаеше да отдъхне няколко часа. Както обикновено, койката се притискаше до огънатия корпус на подводницата. Струваше му се, че се намира в ковчег с полуотворен капак.

 

 

— Да им се чудиш на тези американци! Притежават възхитителна изобретателност — забеляза Морозов. Наложи се да се потрудят доста на обекта близо до Душанбе през последните седмици. Веднага след завършването на изпитанията — по-точно, щом гостът си замина за Москва — два от шестте лазера бяха размразени и демонтирани за техническо обслужване. Тогава откриха, че оптиката им е обгоряла, при това силно. Значи все още имаше проблеми с оптическото покритие. Най-вероятно, забеляза ръководителят на групата, проблемът се свежда до недостатъчния контрол на качеството. И той предаде решението на проблема на друг екип от инженери, а сам със своите специалисти се захвана с една далеч по-интересна и вълнуваща работа: бяха им доставили данни относно американските огледала, за които бяха чули да се говори още преди няколко години.

— Тази идея е възникнала в главата на един астроном. Той искал да създаде начин за фотографиране на звездите, при което снимките няма да пострадат от „блещукането“ им. Никой не си направил труда да му каже, че е невъзможно, затова той се захванал и създал такъв метод. Имах най-обща представа за него, но не знаех подробностите. Вие сте прав, младежо. Този начин е действително остроумен, толкова хитър, та се оказа, че не ни е по силите — измърмори старшият инженер, прелиствайки страниците и гледайки компютърните спецификации. — Ние нямаме нищо, което би ни помогнало да изкопираме подобни характеристики. Дори създаването на датчици — не съм уверен, че сме в състояние да направим даже тях.

— Американците строят телескоп…

— Да, знам. На Хавайските острови. Но строящият се телескоп по своите технически характеристики много отстъпва на ето това. Американците са направили огромен скок напред, който още не е станал достояние на научната общественост. Обърнете внимание на диаграмата. Не е изключено едно такова устройство да е влязло в строя. — Той поклати глава. — Те са ни изпреварили.

 

 

— Налага се да напуснеш това място.

— Да. Благодаря ти, че ме укрива тъй дълго. — Благодарността на Едуард Василевич Алтунин беше искрена. Бяха му предоставили място на пода, за да спи, и топла храна, която поддържаше неговите сили, докато той обмисляше планове за бъдещето.

Съставяше планове, или се опитваше. Той дори не осъзнаваше напълно трудностите, с които ще се сблъска. На Запад човек лесно би намерил други дрехи, перука, с помощта на която да замаскира цвета на косите си, и театрален грим с указания как да го използва, за да измени външността си. На Запад можеш да се сгушиш на задната седалка в автомобил и за четири часа да изминеш двеста мили. В Москва Алтунин бе лишен от такива възможности. Служителите на КГБ навярно бяха направили обиск в апартамента му и знаеха как е облечен, познаваха цвета на косите му и чертите на лицето. Но даже на тях очевидно не беше известен малкият кръг приятели по служба в Афганистан, тъй като никога не бе говорил за тях.

Приятелите му предложиха друг балтон, но той не му беше по мярка, а и не му се искаше да подлага на допълнителни опасности тези, които му помагаха. Той помнеше наизуст своята легенда: укривал се е заедно с една група престъпници в един по-далечен район. Между другото на Запад много малко се знае за криминогенната обстановка в Москва. Тя бе взела застрашителни размери и все повече се влошаваше. Въпреки че равнището на престъпността в този град още не бе догонило американските градове в това отношение, в Москва съществуваха цели квартали, където разходките нощем са рисковани. Но тъй като чужденците рядко ги посещаваха, а уличните престъпници не безпокояха често чужди граждани — това веднага получаваше енергичен отпор от страна на московската милиция, — в чужбина малко се знаеше за този проблем.

Алтунин излезе на мрачната, лошо осветена улица „Трофимова“ до река Москва. Той се учуди на собствената си глупост. Алтунин винаги си бе казвал, че ако му се наложи да се скрие в града, ще стори това на товарните шлепове. Баща му цял живот бе работил на шлеповете и Едуард знаеше такива места, където никога няма да го намерят — но сега е зима, реката е покрита с лед, а шлеповете стоят приковани на брега. Как може изобщо такава глупост да ми е минавала през ума, ядосано си мислеше Алтунин.

Впрочем какъв смисъл има да се разстройвам с тези неща, напомни си той. Съществуват и други начини за изплъзване от Москва. Заводът, в който произвеждат москвичи, се намира само на километър оттук, а дотам влаковете се движат през цялата година. Той ще се опита да се скрие в товарен вагон с автомобилни части, при това ще избере влак, отправящ се на юг. Ако има късмет, може да се озове в Грузия, където никой няма да се вглежда много в неговите преправени документи. В Съветския съюз можеш лесно да изчезнеш, помисли си Алтунин, в края на краищата как няма да потъна сред двеста и осемдесет милиона жители? Тук постоянно има хора, които губят или си повреждат документите. Все пак си даваше сметка, че с подобни, не особено реалистични мисли той просто се мъчеше да се поободри.

Но сега Алтунин не можеше да спре. Това бе започнало в Афганистан и едва ли изобщо някога щеше да се прекрати.

В началото успяваше да прогонва такива мисли от главата си. В Афганистан бе воювал като ефрейтор в рота за артилерийско обслужване. Възлагаха му да се занимава с това, което в Съветската армия носеше евфемистичното название „устройство за борба с терористите“. Разпръскваха ги от въздуха или по-често войници, извършващи хайки в афганистанско село, оставяха тези устройства при напускане на населения пункт. Някои от тях изглеждаха като типично руските кукли „матрьошки“, други приличаха на писалки или на камионче. Възрастните хора бързо разбраха колко са опасни тези неща, но децата бяха прокълнати да са любопитни и неспособни да се учат от грешките на другите. Скоро стана ясно, че децата събират всичко, каквото им попадне, и производството на взривяващите се матрьошки рязко се намали, макар че едно нещо оставаше постоянно: всеки предмет съдържаше сто грама взривни вещества и се взривяваше в ръцете на любопитните. Задачата на Алтунин бе да сглобява такива бомби и да обучава войниците как да ги използват.

В началото Алтунин не придаваше значение на това. Просто такава бе работата му. Заповедите постъпваха от командването; всъщност руснаците не са склонни нито по характера, нито по възпитанието си да оспорват заповедите. Освен това работата бе лека и безопасна. Не му се налагаше да носи автомат и да действа в райони, където зад всеки ъгъл се криеха бандити. Опасност го заплашваше само на кабулските пазари и там той се стремеше да ходи заедно с група от пет или повече човека. Но веднъж по време на едно такова посещение на пазара той видя дете — момче ли беше или момиче, не разбра, — чиято дясна ръка се бе превърнала в чукан, а майката на детето гледаше него и другите руски войници с един поглед, който е невъзможно да забравиш. Алтунин бе слушал разкази за това, как афганистанските бандити с особено удоволствие одират на живо кожата на пленени летци, и за това, как жените им понякога сами се справят с такава работа. На него му се струваше, че подобно поведение е нагледно доказателство за варварството на един първобитен народ — но детето не можеше да се счита за първобитно. Марксизмът поне учеше така. Вземете кое да е дете, дайте му подходящо възпитание и под съответното ръководство то ще стане комунист за цял живот. Обаче не това дете. Той запомни видяното в онзи студен ноемврийски ден преди две години. Раната напълно бе заздравяла и детето дори се усмихваше — то беше прекалено малко и не осъзнаваше, че е осакатено за цял живот. А ето майката знаеше и разбираше — детето й е понесло такова жестоко наказание само защото се е… родило. Сега леката и безопасна работа вече не беше така приятна. Всеки път, когато Алтунин завинтваше взривното устройство, той виждаше осакатената ръчичка на малкото дете. Започнаха да му се присънват кошмари. Водката и даже хашишът не можаха да го избавят от страшните видения. Не помогнаха и разговорите с другите техници — наистина заради тях му се наложи да издържи гнева на ротния заместник-командир по политическата част. Действително неговата работа не беше лека, съгласи се политическият офицер, но тя бе необходима, за да се избягнат по-големи човешки жертви. Беше безсмислено да се оплаква, защото това можеше да доведе единствено до превеждането на ефрейтор Алтунин в стрелкова рота, където той лично щеше да се убеди в необходимостта от такива жестоки мерки.

Сега Алтунин разбираше, че е трябвало да приеме едно такова предложение, и изпитваше ненавист към себе си за проявената тогава страхливост. Службата в пехотата може би щеше да възстанови в него чувството за собствено достойнство, може би щеше да промени много неща, каза си Алтунин, но в онзи момент бе направил друг избор, а сега нямаше никакъв смисъл да се задълбава в тези мисли. В края на краищата той си бе спечелил само забележка в досието, която щеше да влачи със себе си, докато е жив.

И ето сега то мъчеше да изкупи вината си. Той си казваше, че може би вече е успял да стори това, а сега, ако му потръгне, ако много му потръгне, ще съумее да изчезне и тогава може би ще забрави за страшните играчки, които е изработвал по време на тази кошмарна война. Това бе единствената мисъл, която терзаеше съзнанието му в тази мрачна студена нощ.

Алтунин тръгна на север, стремейки се да остава в сянка, като избягва осветените части на тротоарите. Работниците, завръщащи се вкъщи след края на смяната в завода „Москвич“, изпълваха с приятна глъчка улиците, но когато той стигна железопътната гара, там вече бе пусто. Заваля сняг и видимостта намаля до сто метра. Около всяка лампа над спрелите товарни вагони се рееше облак от бели снежинки. Изглежда, тук се композира влак, за да тръгне може би на юг, реши Алтунин. Маневрените локомотиви се движеха напред-назад, премествайки вагоните от един резервен коловоз на друг. Той се сгуши в сянката на един вагон и се опита да разузнае обстановката. Вятърът се усили, стана му студено. Огледа се настрана в търсене на по-удобно място за наблюдение. Да, на петдесетина метра оттук имаше няколко фургона, от които щеше да следи по-добре образуването на композицията. Вратата на един от фургоните беше отворена — разгеле, помисли си той, трябваше да огледа хубаво заключващия механизъм, ако искаше да проникне в закрития вагон. Алтунин тръгна към фургона с приведена глава, за да прикрие лицето си от поривите на ледения вятър. Под краката му пращеше снегът, чуваха се свирките на маневрените локомотиви. Стори му се, че тези звуци го приветстват, че ей сега ще настъпи някаква промяна в живота му, която ще го изведе към нещо, подобно на свободата.

Той с изненада видя във вагона трима мъже. Двама държаха в ръцете си картонени кутии с резервни части за автомобили. Ръцете на третия бяха незаети, ала изведнъж той бръкна с ръката си в джоба и извади нож.

Алтунин се опита да каже нещо, да обясни, че му е безразлично дали крадат или не детайли, за да ги продават после на черна борса. Това съвсем не го интересуваше, но преди да успее да произнесе и една дума, мъжът скочи от вагона право към него. Алтунин падна по гръб и удари тила си в релсата. Той не изпадна в безсъзнание, просто бе зашеметен от неочакваното нападение и за миг загуби дар слово. Всичко стана тъй бързо, че даже не успя да се изплаши. Мъжът, който го събори, се обърна към него и го попита нещо. Отговорът бе кратък и рязък, Алтунин сам не разбра какво казва. Той все още се опитваше да проумее какво става, когато нападателят се обърна към него и с мълниеносно движение му преряза гърлото. Алтунин не почувства болка. Той искаше да обясни… че хич не го засяга… От вагона скочи още един мъж с две картонени кутии в ръце и застана втрещен пред тялото, сякаш сам той умираше…

След два часа маневреният локомотив не успя навреме да спре, макар че машинистът забеляза върху релсите странен предмет, засипан със сняг. След като разбра, че е прегазил човек, машинистът извика диспечера.