Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

11.
Процедури

— Няма да успеем да го спасим. — Ортис бе привлякъл за лечението на руския офицер лекаря от американското посолство, един армейски хирург, чиято истинска работа се състоеше в оказване на медицинска помощ на ранените афганистанци. Стана ясно, че Чуркин имаше прекалено увредени бели дробове, съсипани от пневмонията, развила се по време на транспортирането му от Афганистан. — Вероятно няма да издържи и един ден. Съжалявам, но болестта е в много напреднал стадий. Ако лечението бе започнало поне ден по-рано, може би щяхме да го спасим, но сега… — Лекарят отчаяно поклати глава. — Сега му е нужен свещеник, макар че, страхувам се, това ще бъде напразно губене на време.

— Той може ли да говори?

— С мъка. Но можете да опитате. Не мисля, че при неговото положение това ще му бъде във вреда. Той ще запази съзнание още няколко часа, после ще започне да угасва.

— Благодаря ви, че се опитахте да му помогнете, докторе — каза Ортис. Той за малко щеше да въздъхне с облекчение, но изведнъж почувства срам. И все пак какво можеше да направи с един жив руски контраразузнавач? Да го върне обратно? Или да го замени за някого? Интересно, защо ли Стрелеца е решил изобщо да го докара тук? Добре, струва си да го попитам, помисли си той и влезе вътре.

След два часа Ортис излезе от палатката, където лежеше руснакът, седна в колата и пое към посолството. Там, в бюфета, сервираха бира. Той състави доклад, изпрати го в Ленгли, а после прекара в самота пет часа, седнал на масата в един ъгъл на бюфета, като ставаше само да си напълни отново чашата. Здравата се напи, но настроението му остана мрачно.

 

 

Ед Фоли не можеше да си позволи такъв лукс. Преди три дни бе изчезнал един от неговите куриери. Друга бе напуснала бюрото си в Госплан и се върнала след два дни. А днес сутринта неговият човек от химическото чистене му позвъни и каза, че се е разболял. Фоли изпрати предупреждение на теляка, но не знаеше дали той го е получил. Каналът за връзка с КАРДИНАЛА беше заплашен не просто от неприятности, а от истинско бедствие. Бяха решили да използват Светлана Ванеева само защото тя можеше да разчита до известна степен на неприкосновеност от страна на КГБ, и Фоли се надяваше, че след ареста — ако изобщо се стигнеше до нейното задържане — ще минат няколко дена и той ще успее да предупреди за това останалите. От Ленгли постъпи съобщение за предстоящото извеждане на КАРДИНАЛА, но Ед все още не го бе предал, смятайки, че няма смисъл да се плаши човекът, преди да е завършила подготовката. След получаване сигнала за евакуация за полковник Филитов нямаше да представлява никаква трудност да измисли някакъв предлог за командировка в щаба на Ленинградския военен окръг — той ходеше там през шест месеца — и оттам щяха да го изведат.

Ако всичко върви добре, напомни си Фоли. Доколкото му бе известно, такова нещо бяха осъществили само два пъти и тогава бе завършило благополучно. Но нима винаги можеше да се гарантира успех? Не, разбира се. Той и жена му имаха нужда да си заминат, да отдъхнат след такова напрежение. Предполагаше се, че през следващия месец тяхното работно място щеше да стане „Фермата“, разположена край река Йорк — там предстоеше да преподават и обучават курсанти на тънкостите в тяхната професия. Обаче тези мисли никак не му помагаха в дадената ситуация.

Може би все пак беше по-добре да предупреди КАРДИНАЛА за грозящата го опасност. Тогава той щеше да се държи по-внимателно, но в този случай можеше да вземе решение да унищожи съхраняваните сведения, които с нетърпение очакваха в Ленгли, а сега тази информация имаше първостепенно значение. Филитов по презумпция знаеше и разбираше това толкова добре, колкото самият Фоли. Но нима към агентите трябва да се подхожда само като към източници на информация?

Полевите разузнавачи като Фоли и съпругата му следваше да ги разглеждат като ценен, но подлежащ на износване материал. На служителите от ЦРУ се препоръчваше да не поддържат с агентите близки отношения, ако е възможно да се държат приятелски, но в случай на нужда да бъдат безпощадни. Да се отнасят с тях като с деца — снизходително, ала да изискват дисциплина. Обаче агентите не са деца. КАРДИНАЛА беше по-възрастен от бащата на Ед Фоли и бе започнал да служи на ЦРУ по времето, когато Ед е бил във втори клас. Нима той можеше да не прояви лоялност спрямо Филитов? Естествено не можеше. Фоли беше длъжен да го защити.

Но как?

 

 

Действията на контраразузнавачите твърде малко се различават от работата на полицаите и по тази причина полковник Ватутин владееше методите на разследването в никакъв случай не по-зле от най-добрите детективи в Московската милиция. Светлана издаде приемчика в химическото чистене и след два дни повърхностно проследяване полковникът реши да го арестува и разпита. Но този път не се приложиха толкова изтънчени подходи като басейна и психологическото сломяване. — Ватутин все още не се доверяваше прекалено на новата методика. Бе му неприятно, че позволиха на Ванеева да остане на свобода, след като е изменила на родината и е работила за нейните врагове. Явно на някого се бе приискало да използва дъщерята като лост за оказване на натиск по един или друг начин върху Централния комитет, но това много не го засягаше. Сега той разполагаше с описанието, със словесния портрет на още един куриер в тази безкрайна верига.

Най-неприятната част на историята обаче беше подозрението на Ватутин, че може би се е срещал с този младеж. Приемчикът в химическото чистене разказа на полковника, че по негово мнение това момче работи в банята, а словесният портрет напълно съответстваше на външността на теляка, с когото Ватутин неведнъж бе разговарял. Макар полковникът да разбираше, че такова поведение не е свойствено за професионалист, той излезе от кожата си от ярост, когато си спомни, че в онова утро сам се бе срещнал очи в очи с предателя, без да го разпознае.

Как се казваше онзи полковник? — внезапно се запита Ватутин. Този, който се спъна и за малко не падна. Михаил Филитов? Личният помощник на министъра на отбраната, маршал Язов?

Махмурлукът ми явно е бил особено тежък, щом като не се сетих веднага с кого се срещнах в банята. Ами това беше Филитов, героят от Сталинград, танкистът, унищожил немски танк, докато сам е горял в своя. Михаил Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз… Навярно е бил той. Но нима би могъл…

Не, това е невъзможно, помисли си полковник Ватутин.

Няма нищо невъзможно. Ако не друго, то поне това той разбираше по-добре от много хора. Изхвърли от главата си всички излишни проблеми и се замисли, стремейки се да разсъждава хладно и логично. Той бе облекчен поради факта, че в щабквартирата на КГБ на площад „Дзержински“ се съхраняваха досиетата на повечето съветски граждани, макар и степенувани по значение. Оказа се, че е съвсем просто да поиска личното дело на полковник Филитов.

След петнадесет минути пред него лежеше дебела папка. Ватутин тутакси разбра, че по същество той почти нищо не знае за Филитов. Както често се случва с героите от войната, техните подвизи, извършени в течение на няколко кратки минути, после даваха отражение върху целия им живот. Обаче животът никога не е толкова прост. Ватутин се захвана да чете.

Досието не хвърляше много светлина върху военния период от живота на Филитов, макар че в него се съдържаха всички сведения за подвизите му, включително текстове на укази за награждаване. Тъй като заемал длъжността личен помощник при трима министри на отбраната, Михаил Семьонович бил подлаган на най-внимателна проверка от страна на органите за сигурност. Тези документи бяха в пълен ред и Ватутин премина към следващия раздел.

Той с изненада забеляза, Че Филитов бе имал отношение към прословутото дело на Пенковски. Олег Пенковски бил старши офицер от ГРУ — Главното разузнавателно управление или съветското военно разузнаване. Той бил завербуван от англичаните, после работил под съвместното ръководство на ЦРУ и „Интелиджънс Сървис“. Той бе предал своята страна повече от всички други агенти, работещи за Запада. Неговият предпоследен случай на предателство бил, когато съобщил на Запада за нивото на готовност — или по-точно за недостатъчната подготовка — на стратегическите ракетни сили по време на кубинската криза. Тази информация даде възможност на американския президент Кенеди да принуди Хрушчов да изтегли ракетите, които по негова заповед бяха инсталирани на този нещастен остров. Обаче непонятната преданост на Пенковски към своите чуждестранни господари го накарала да се изложи на огромен риск, като предаде тези данни, а шпионинът не бива да поема толкова често рискове. Той вече се намирал под подозрение. Така става обикновено, когато противникът започва да се държи прекалено самоуверено, сякаш е осведомен за всичко, но… Филитов бил първият, който предоставил на контраразузнаването доказателства за измяната на Пенковски.

Нима Филитов е разобличил Пенковски? Това изуми Ватутин. В този момент разследването е било вече в доста напреднала фаза. Постоянното проследяване на Пенковски установило, че той извършва някои необичайни неща, включително използването поне на един тайник, но… Ватутин поклати глава, какви странни съвпадения стават в този занаят. Филитов отишъл при един от ръководителите на специалната служба и му съобщил, че е провел странен разговор с този полковник от ГРУ, негов познат. Всъщност, казал Филитов, този разговор може да е бил съвсем невинен, но у него възникнало инстинктивно подозрение и той решил да докладва за него. Следвайки указанията на КГБ, Филитов продължил да поддържа приятелски отношения с Пенковски и следващият разговор не е бил толкова невинен. В този момент данните за вината на Пенковски били вече потвърдени и нови доказателства всъщност не били необходими, макар че всички, които участвали в разработката, се чувствали по-уверени…

Съвпадението действително е странно, помисли си Ватутин, но едва ли би хвърлило сянка на съмнение върху Филитов. В тази част на досието, където се говореше за личния му живот, се посочваше, че е вдовец. Тук бе приложена снимка на жена му и Ватутин дълго не можа да откъсне възхитените си очи от нея. До нея се намираше снимка от сватбата и контраразузнавачът с усмивка забеляза, че старият воин някога е бил млад и дяволски привлекателен. На следващата страница имаше сведения за двамата му синове — и единият, и другият вече не измежду живите. Това привлече вниманието на Ватутин. Първият се бе родил непосредствено преди войната, вторият — скоро след нейното започване. Но не са ли умрели по време на войната?… Какво е станало тогава? Той прелисти няколко страници.

По-големият бе загинал в Унгария, видя Ватутин. Благодарение на политическата му благонадеждност го бяха избрали от военното училище заедно с много други курсанти и го изпратили да потушава контрареволюцията. Младежът бил в екипажа на танк — тръгнал по стъпките на баща си — и загинал, когато ударили машината му. Какво да се прави, помисли си полковникът от КГБ, животът на войника е свързан с рискове. Баща му бе рискувал своя, в това нямаше никакви съмнения. Вторият син — също танкист, забеляза Ватутин — бе загинал, когато се взривил затворът на оръдието в неговия танк Т-55. Недостатъчният контрол на качеството в заводите винаги е било проклятието на съветската промишленост. Вследствие на експлозията загинал целият екипаж на танка… А кога е умряла жената на Филитов? През юли на следващата година. Разбито майчино сърце по всяка вероятност, няма значение какво се твърди в медицинското свидетелство. Досието показваше, че и двамата синове са били образцови представители на съветската младеж. Всички надежди и мечти на Филитов са умрели заедно с тях, помисли си Ватутин, а после е загубил и жена си.

Много жалко, Михаил Семьонович. Явно си изразходвал целия късмет, отреден на твоето семейство, когато си воювал с немците, а на останалите трима членове се е наложило да се разплащат за това. Тъжно е наистина, че един човек, направил толкова много, изведнъж се оказва…

Но това дава ли ти достатъчно основание да предадеш родината? Ватутин погледна през прозореца на кабинета си. Там долу се простираше площадът и колони от автомобили заобикаляха статуята на Феликс Дзержински, която се изправяше точно в неговия център. „Железният Феликс“ — основателят на ЧК.

Полуполяк-полуевреин, с малка брадичка и безжалостен ум, Дзержински бе отразил първите опити на Запада за проникване и подривна дейност. Той стоеше с гръб към сградата на КГБ и някои шегобийци твърдяха, че Феликс е осъден на вечна самота.

Е, Феликс, какво би ме посъветвал точно сега? Ватутин и сам знаеше отговора на този въпрос. Дзержински щеше веднага да нареди да арестуват ПОЛКОВНИК ФИЛИТОВ и да го подложат на безмилостен разпит. По онова време е било достатъчно и най-малкото подозрение и кой знае колко невинни мъже и жени са загинали без всякаква причина? Нещата сега са различни. Сега дори КГБ е принудено да спазва определени правила. Вече не можеш да хванеш човек направо от улицата и с мъчения да изтръгнеш всичко, каквото си пожелаеш, от него. И това е много по-добре, помисли си Ватутин. КГБ е институция, съставена от професионалисти. Сега, за да постигнат успех, им се налагаше да работят с по-голямо напрежение, а за това бяха необходими добре подготвени офицери, способни на по-голяма ефективност.

Телефонът иззвъня.

— Полковник Ватутин слуша.

— Качете се при мене. След десет минути ни предстои да докладваме на председателя. — Последва щракане и линията се затвори.

Щабквартирата на КГБ се помещава в една стара сграда, построена в началото на века за застрахователната компания „Русия“. Външните стени на зданието са облицовани с гранит в ръждив цвят, а вътрешната обстановка, високите тавани и огромните врати отразяват атмосферата на времето, през което то е било построено. В дългите коридори, застлани с килими, имаше бледо осветление — не биваше прекалено да се вглеждаш в лицата на преминаващите хора. Тук биеше на очи големият брой униформени офицери — това бяха служителите от Трето главно управление, водещи наблюдение над въоръжените сили. Сградата обаче най-много се отличаваше с тишината. Хората, които вървяха по коридорите, гледаха пред себе си със сериозни лица и стиснати устни, опасявайки се по някаква случайност да не изтърват една от милионите тайни, изпълващи този дом.

Кабинетът на председателя на КГБ също гледаше към площада, макар че оттук се откриваше много по-красив изглед, отколкото от работното помещение на полковник Ватутин. Секретарят, облечен в цивилен костюм, съпроводи двамата посетители покрай двама офицери от службата за охрана, каквито имаше постоянно в ъглите на приемната. Ватутин пое дълбоко дъх, като премина през отворената врата.

Николай Герасимов заемаше поста председател на КГБ от четири години. Той не беше професионален разузнавач, а партиен функционер, работил петнадесет години в апарата на ЦК. После Герасимов получи назначение на един не особено висок пост в Пето главно управление, което се занимаваше с дисидентите. Там той се прояви откъм най-добрата си страна, справяше се добре с работата, често пъти много деликатна, и започна да се изкачва по служебната стълба, докато преди десет години не стана първи заместник-председател на комитета. На този пост Герасимов овладя административните аспекти на външното разузнаване, достатъчно добре изпълняваше задълженията си и инстинктивно вникваше в обстановката, за да завоюва уважението и доверието на професионалните разузнавачи. Все пак той си оставаше преди всичко партиен деец, благодарение на което стана и председател. Само на петдесет и три години — той беше все още млад за такъв отговорен пост, външно изглеждаше още по-млад. Никакви следи от прекалено обмисляне на неуспехите нямаше по младеещото му лице. Той гледаше уверено в бъдещето, очаквайки по-нататъшно придвижване към върховете на властта. За човек, вече станал член на Политбюро и на Съвета по отбраната, повишението означаваше само едно — той считаше себе си кандидат за най-висшия пост в страната: генерален секретар на ЦК на КПСС. Като човек, владеещ „щита и меча“ на партията (това фигурираше в официалния герб на КГБ), той знаеше всичко, което бе нужно, за своите възможни съперници. За амбициите на председателя, макар да не се проявяваха никога открито, шепнешком се говореше в щабквартирата на КГБ и немалко далновидни офицери ежедневно полагаха маса усилия, стремейки се да свържат съдбата си с изгряващата звезда на председателя Герасимов. Обаятелен човек, забеляза Ватутин. Той даже стана и с жест покани посетителите да седнат срещу неговото масивно бюро от дъбово дърво. Ватутин умееше да контролира своите мисли и емоции; освен това той беше прекалено честен човек и обаянието на председателя не му оказа никакво въздействие. Герасимов вдигна папката.

— Полковник Ватутин, прочетох доклада относно разследването, което водите. Прекрасна работа. Бихте ли могли да разкажете какво е направено в последно време?

— Разбира се, другарю председател. Понастоящем издирваме някакъв си Едуард Василевич Алтунин. Той работи като теляк в Сандуновските бани. В резултат на разпита на управителя на химическото чистене стана известно, че Алтунин е следващото звено в канала за връзка. За съжаление той е изчезнал преди тридесет и шест часа, но се надяваме да го открием към края на седмицата.

— И аз ходя в Сандуновските бани — забеляза Герасимов с ирония.

Ватутин не се забави да допълни на свой ред:

— Аз също, другарю председател, лично съм го виждал този младеж. Разпознах го по снимката в съставеното от нас досие. Той е служил в рота за артилерийско снабдяване в Афганистан. В личното му досие, изискано от Министерството на отбраната, се говори, че той е възразявал срещу употребата на някои оръжия — от тези, които ние използваме, за да накараме местното население да се откаже да помага на бандитите. — Ватутин имаше предвид взривните устройства, замаскирани като играчки, с цел да попаднат в ръцете на деца. Заместник-командирът на ротата по политическата част написал донесение за случилото се, обаче първото устно предупреждение накарало Алтунин да млъкне и той завършил службата си в Афганистан без по-нататъшни инциденти. Докладът на политическия офицер бил приложен към неговото дело и по тази причина не го взели на работа в никакъв завод и му се наложило да минава от една неквалифицирана работа на друга. Хората, с които работил, го считат за най-обикновен човек; друго не може да се каже за него освен това, че е мълчалив. Именно такъв трябва да бъде вражеският агент. Той не е разказвал за неприятностите си в Афганистан дори когато се е напивал. Апартаментът му се намира под наблюдение, както и всички негови роднини и познати. Дори да не ни се удаде да го издирим бързо, все пак няма съмнение, че е развивал шпионска дейност. Ала аз съм уверен, че ще го открием; после сам ще се заема със следствието.

Герасимов замислено кимна.

— Разбрах, че за разпита на Ванеева сте използвали нова техника. Какво е вашето мнение за нея?

— Мисля, че даде добри резултати в този случай, но изпитвам определени опасения по повод освобождаването на Ванеева.

— Аз наредих да я освободят, ако не са ви съобщили за това — небрежно каза Герасимов. — Вземайки под внимание препоръките на лекаря, а също необходимостта да работим по-деликатно в този случай, стигнах до извода, че рискът е оправдан. Надявам се, ще се съгласите, че не бива да привличаме излишно внимание към това разследване. Иначе никой не се кани да снема от нея обвинението в шпионаж.

Да, разбира се, помисли си Ватутин, и вие ще използвате дъщерята, за да шантажирате бащата. Нейният позор е и негов, а кой баща ще пожелае да види единственото си дете в ГУЛАГ?

— Точно така, другарю председател, разследването и без това е много деликатно и ще се обърка още повече. — Ватутин внимателно подбираше думите си.

— Продължавайте.

— Онзи път, когато видях този Алтунин, той седеше до Михаил Семьонович Филитов.

— Вие имате предвид полковник Филитов, помощника на маршал Язов?

— Да, другарю председател. Тази сутрин внимателно прочетох неговото лично дело.

— И до какъв извод стигнахте? — Въпросът бе зададен от началника на. Ватутин.

— Нищо конкретно. Досега не знаех, че е взел участие в разобличаването на Пенковски… — Ватутин замълча и някак си на лицето му пролича нерешителност.

— Нещо безпокои ли ви, полковник? — попита Герасимов. — Какво именно?

— Замесването на Филитов в случая с Пенковски е станало скоро след смъртта на втория му син и на жена му. — Ватутин вдигна рамене: — Странно съвпадение.

— Нима Филитов не беше първият свидетел против Пенковски? — попита началникът на Второ главно управление. Той сам, макар и косвено, взе участие в това разследване.

— Точно така — кимна Ватутин, — но това е станало, след като шпионинът е бил вече под наблюдение. — Той направи още една пауза. — Както вече казах, съвпадението е много странно. Сега издирваме човек, за когото се подозира, че е работил като куриер и е вземал участие в предаването на сведения, касаещи отбраната на страната. Аз го видях до високопоставен служител от Министерството на отбраната, който е имал отношение към аналогичен случай преди почти тридесет години. От друга страна, именно Филитов бил първият човек, който е съобщил за своите подозрения относно Пенковски, той е изтъкнат герой от войната… който загубил семейството си в резултат на нещастно стечение на обстоятелствата… — За първи път Ватутин синтезираше всичките си мисли в едно цяло.

— А имало ли е по-рано нещо, макар и намек за подозрение спрямо Филитов?

— Не. Трудно е да си представи човек по-впечатляваща кариера. Филитов бил единственият най-близък помощник на покойния министър Устинов — служил с него през цялото време, докато Устинов е заемал този пост, и след смъртта му останал в Министерството на отбраната. Сега той изпълнява длъжност на генерален инспектор в министерството, като получава задачите лично от министъра.

— Да, зная — отвърна Герасимов. — Получих искане с подписа на Язов. Той моли да му изпратим нашето досие по работата на американците в областта на Стратегическата отбранителна инициатива. Когато му позвъних, министърът каза, че полковник Филитов и Бондаренко събират информация за подробен доклад, който той се кани да представи на Политбюро. Кодовото название върху запазения кадър на филма беше „Ярка звезда“, нали?

— Да, другарю председател.

— Тогава имаме три съвпадения, Ватутин — забеляза Герасимов. — Какво предлагате?

Ватутин имаше готов отговор:

— Би трябвало да поставим Филитов под наблюдение, а може би и Бондаренко.

— Съгласен съм. Действайте много внимателно, но всеобхватно. — Герасимов затвори папката. — Докладът ви е превъзходно съставен и — изглежда, че вашият следователски инстинкт не ви изневерява, полковник. Дръжте ме в течение. Ще ми докладвате три пъти седмично, започвайки от днес, до приключване на разработката. Генерале — обърна се той към началника на ВГУ, — осигурете на полковника цялата необходима помощ. Можете да поискате поддръжка във всяко управление на Комитета. Ако възникнат затруднения, веднага ме уведомете. Мисля, няма никакво съмнение, че изтичането на информация става на най-високо ниво в Министерството на отбраната. По-нататък: право на достъп до това разследване имаме само ние тримата. Никой, повтарям, никой друг няма да бъде запознаван. Кой знае къде са успели американците да внедрят свои агенти. Ватутин, приключете успешно това разследване и до лятото ще получите генералски звезди. Но — вдигна той предупредително пръст — мисля, че трябва да спрете да пиете, докато не завършите това дело. Ще имате нужда от бистър мозък.

— Слушам, другарю председател.

Когато Ватутин и неговият началник излязоха от кабинета, коридорът беше почти пуст.

— А какво ще правим с Ванеева? — полугласно попита Ватутин.

— Баща й има пръст, разбира се. Генералният секретар Нармонов през следващата седмица ще съобщи за избирането му в състава на Политбюро — тихичко отговори генералът с безизразен глас.

И няма никак да е лошо, ако в Политбюро се озове още един човек, на чиято поддръжка ще може да разчита председателят на КГБ, помисли си Ватутин. Не се ли кани Герасимов да предприеме някой решителен ход?

— Не забравяйте какво каза той за пиенето — напомни му генералът. — До мен стигат слухове, че напоследък здравата обръщате чашките. Поне по въпроса за пагубното влияние на алкохола генералният секретар и нашият председател са на едно и също мнение. Надявам се, че знаете за това.

— Да, другарю генерал — отвърна Ватутин. Разбира се, това е може би единственият въпрос, по който техните гледища съвпадат.

Подобно на всеки истински руснак Ватутин смяташе, че водката е толкова важна съставка на живота, колкото въздухът. Мина му през ума, че именно благодарение на тежкия махмурлук той се запъти към банята в онова утро и стана свидетел на твърде важното съвпадение, но Ватутин се въздържа да напомни на своя началник за тази ирония на съдбата. Завърнал се след няколко минути в кабинета си, Ватутин извади бележника и започна да планира проследяването на двамата полковници от Съветската армия.

 

 

Грегъри се завърна вкъщи с обикновен пътнически самолет с прехвърляне в Канзас Сити, където му се наложи да изчака два часа. Той спа почти през цялото време на полета и като слезе от самолета, тръгна направо към изхода — не носеше със себе си никакъв багаж. Годеницата му го чакаше на вратата.

— Хареса ли ти Вашингтон? — попита тя след обичайната целувка при посрещане.

— Там е все едно и също. Разкарваха ме ту тук, ту там. Според тях учените могат и да не спят. — Той я хвана за ръка и се запътиха към колата.

— За какво те извикаха? — поинтересува се Канди, когато излязоха от сградата на аерогарата.

— Руснаците са провели големи изпитания — отговори Грегъри и се огледа наоколо. В действителност той нарушаваше правилата за опазване на държавната тайна, но нима Канди не беше член на екипа? — Те са стопили един спътник с помощта на наземен лазер, инсталиран в Душанбе. Това, което е останало от спътника, прилича на пластмасов модел, изваден от фурната на печка.

— Лошо — забеляза доктор Лонг.

— Разбира се съгласи се доктор Грегъри. — Но при тях са възникнали трудности с оптиката — разсейване и колебание на лъча. Няма съмнение, че нямат някого като тебе, който е способен да конструира огледала. А виж, що се отнася до лазерите, имат добри специалисти в тая област.

— Колко добри?

— Толкова, че са успели да направят нещо, което не сме и сънували — промърмори Ал и се насочи към своето „Шеви“. — Сядай зад волана, още съм гроги от полета.

— Ще се справим ли с този проблем? — попита Канди, отваряйки вратата.

— Рано или късно. — Доктор Грегъри не се впусна в подробности, въпреки че разговаряше с годеницата си.

Канди влезе в колата и пресегна с ръка да отключи дясната врата. Ал се настани удобно, сложи си колана и тутакси отвори жабката, за да извади бисквита. Той винаги поддържаше запаси от „Туинки“. Бисквитата беше доста стара, но Ал не обръщаше внимание на такива подробности. Понякога Канди се замисляше дали любовта му към нея не се обяснява с това, че името й му напомня за евтини сладкиши.

— Как върви работата по новото огледало? — попита той, като отхапа половината от бисквитата.

— На Марв му хрумна една идея и сега се занимаваме с нея. Той смята, че вместо да удебеляваме слоя на отразяващото покритие, би трябвало да го направим по-тънък. През следващата седмица ще се съберем, за да експериментираме.

— Този старец Марв има доста оригинална мисъл — забеляза Грегъри. Марв Грийн бе навършил четиридесет и две години.

— Неговата секретарка също счита, че Марв е много оригинален — разсмя се Канди.

— Защо му е да се занимава с жена, която работи при него — съвсем сериозно забеляза Грегъри и само след миг лицето му помръкна, като разбра смисъла на собствените си слова.

— Прав си, скъпи. — Тя се обърна към Ал и двамата се усмихнаха. — Много си уморен.

— Не, наспах се, докато летях.

— Чудесно.

Преди да я прегърне, Грегъри смачка опаковката и я запрати на пода, където тя се присъедини към купчината от няколко десетки други. На Ал се налагаше много рядко да лети и все пак Канди знаеше как да му помогне да преодолее неприятното влияние, което оказваше смяната на часовите пояси.

 

 

— Е, как е, Джак? — попита адмирал Гриър.

— Тревожи ме едно нещо. Ние станахме свидетели на изпитанията, проведени от руснаците, по чиста случайност. Те бяха разчели всичко блестящо. Всички наши разузнавателни спътници са се намирали зад границите на оптическия хоризонт. Те са предполагали, че ние няма да узнаем за проведените опити — няма нищо за чудене, тъй като това представлява техническо нарушение на договора за противоракетната отбрана. Впрочем може и да не е точно така — вдигна рамене Джак. — Всичко зависи от това как ще изтълкуваш текста на договора. Има два начина за неговото тълкуване: „строг“ и „свободен“. Ако ние бяхме извършили нещо подобно, Сенатът щеше да откачи.

— На сенаторите не би им се харесало и изпитанието, на което ти стана свидетел — забеляза адмиралът. Много малко хора бяха в течение колко е напреднала работата в „Чайният клипер“. Програмата беше „черна“. По-закрита програма от съвършено секретната „черна“ програма просто не съществува.

— Може би. Но все пак ние изпитваме системата за насочване, а не истинско оръжие.

— А пък руснаците проведоха опити със своята система, за да разберат дали тя представлява космическо оръжие — усмихна се Гриър и поклати глава. — Това прилича на метафизическо разсъждение, нали? Колко лазера могат да се поберат на върха на една карфица?

— Не се съмнявам, че Ърни Алън би могъл да отговори на този въпрос. — Джак се усмихна. Той невинаги беше съгласен с Алън, но този човек не можеше да не предизвика уважение. — Надявам се, че нашият приятел в Москва ще съумее да ни достави необходимата информация.