Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

14.
Промени

Преминаването през Категат не е проста работа за подводница и то се усложнява двойно, когато трябва да се осъществи скрито. Тук дълбочините са малки и движението в потопено състояние е невъзможно. Фарватерите са сложни за преминаване даже при дневна светлина, а нощем става рисковано — а се налагаше да се придвижат без помощта на местен лоцман. Преминаването беше тайно, тъй че за лоцман не можеше да става й дума.

Манкузо не слизаше от мостика. Долу пред малката масичка с картите се потеше щурманът, а главният старшина оперираше сръчно с перископа и назоваваше пеленгите на различни ориентири. Не можеха да се възползват даже от радиолокационните прибори за навигация, но перископът бе оборудван с усилвател на изображението, който не превръщаше нощта в ден, ала все пак през него тъмната беззвездна нощ изглеждаше като здрачевина. Времето бе направо дар на съдбата — ниската облачност и лапавицата толкова ограничаваха видимостта, че ниският тъмен корпус на подводницата клас 688 оставаше незабележим откъм брега. Датският военноморски флот знаеше за преминаването на американската подводница през Категат и бе изпратил няколко малки катера да прогонят любопитните зяпачи — в действителност нямаше такива — и ако изключим тези корабчета, „Далас“ се радваше на пълна самота.

— Кораб вдясно на курса — обади се един наблюдател.

— Виждам — тутакси отвърна Манкузо. Той държеше в ръцете си прибор за нощно виждане с пистолетна ръкохватка и веднага забеляза един танкер със средни размери. Дяволски късмет, помисли си той, този кораб е на някоя от страните от Източния блок. Само за една минута бяха изчислени курсът и скоростта на идващия насреща кораб и стана ясно, че при разминаване най-късото разстояние между двата съда ще бъде шестстотин метра. Капитанът изруга и даде заповед.

На „Далас“ бяха включени ходовите светлини — датчаните бяха настояли за това. Въртящият се жълт фенер над мачтовата светлина ясно показваше, че това е подводница. На кърмата един моряк спусна американския флаг и на негово място постави датски.

— Всичко да изглежда по датски! — с изкривена усмивка се разпореди Манкузо.

— Я-я, капитен — захихика в тъмнината един младши лейтенант. За него нямаше да е лесно — той бе чернокож. — Малка промяна в направлението на кораба. Доколкото виждам, той не променя курса си, сър. Погледнете…

— Да, вече забелязах — каза Манкузо. Два датски катера се устремиха напред, за да застанат между танкера и „Далас“. Манкузо се надяваше, че това ще реши проблема. Нощем всички котки са сиви, една подводница на повърхността изглежда като… подводница на повърхността — черен силует с вертикална рубка.

— Струва ми се, че това е полски съд — забеляза лейтенантът, — да, виждам цветовете на комина.

Двата кораба се приближаваха със скорост половин миля в минута. Манкузо незабавно се обърна, без да изпуска от погледа си — с помощта на прибора — палубата на морския съд. Там не се забелязваше нищо необикновено. Разбира се, беше три часът през нощта. Вахтата на палубата обръщаше внимание преди всичко на управлението на кораба в сложните условия и нейният интерес към подводницата с нищо не се отличаваше от неговия интерес към полския съд — отваряй си очите да не се сблъскаме, идиот! Корабите се разминаха удивително бързо и сега Манкузо съзря кърмовите светлини на танкера. Мина му през ума, датчаните правилно бяха настояли „Далас“ да плава с включени ходови светлини. Тъмният силует на повърхността на морето щеше да привлече много по-голямо внимание.

Един час по-късно те влязоха в самото БАЛТИЙСКО море, движейки се по курс нула-шест-пет в най-дълбоките води. „Далас“ се насочваше на изток. Манкузо покани при себе си щурмана и заедно съставиха оптималния маршрут към най-безопасното място на съветското крайбрежие. Когато завършиха, към тях се присъедини господин Кларк и тримата обсъдиха най-отговорната част на предстоящата операция.

 

 

Ако живеехме в идеален свят, унило си помисли Ватутин, сътрудниците на КГБ щяха да се обърнат със своите тревоги към министъра на отбраната, който следваше да се отзове с готовност на молбата от органите за сигурност. Обаче те далеч не живееха в идеален свят. В допълнение към съществуващите търкания между армията и КГБ, за които Ватутин знаеше, маршал Язов принадлежеше към групата, поддържаща генералния секретар, и добре познаваше разногласията между Герасимов и Нармонов. Не, министърът на отбраната или ще възложи цялото разследване на собствената си служба за сигурност, или ще се възползва от политическото си влияние да бъде закрито напълно това дело, опасявайки се, че КГБ ще го компрометира с факта, че неговият най-близък помощник е бил предател, за да постави под удар самия Нармонов.

Ако Нармонов падне, най-доброто, на което би могъл да разчита Язов, е длъжността заместник-министър по кадрите, ала по-вероятно е след отстраняването на покровителя да го сполети унизителна оставка. Дори и да успее генералният секретар да преживее такава криза, министърът на отбраната, приютил шпионина, щеше да стане изкупителна жертва, подобно на това, което наскоро се случи със Соколов.

Министърът на отбраната също си имаше свое призвание. Под прикритието на обявената от генералния секретар политика на преустройство маршал Язов се надяваше, използвайки знанията си относно офицерския корпус, да реорганизира — по-скоро да приведе въоръжените сили на страната на професионална основа. Нармонов казваше, че неговата цел е да спаси съветската икономика, обаче една не по-малко важна политическа фигура като Александров, върховния жрец на марксизма-ленинизма, го обвиняваше, че подрива чистотата на самата партия. Язов се стремеше да разстрои военната система на страната от долу до горе. В резултат на това, помисли си Ватутин, армията ще стане предана лично на Нармонов.

Това не можеше да не го безпокои. От много отдавна партията използваше органите на държавна сигурност, за да държи военните под свой контрол. В края на краищата оръжието е съсредоточено в ръцете на военните и ако те осъзнаят силата си и почувстват как отслабва контролът на партията… Тази мисъл беше прекалено болезнена. Да си представи, че армията е лично предана на генералния секретар, а не на партията, беше още по-неприятно на Ватутин, тъй като в резултат на това щеше да се измени положението на КГБ в съветското общество. В този случай генералният секретар щеше да остане извън всякакъв контрол. Опирайки се на военните, той щеше да е в състояние да подчини КГБ и да използва службата на държавна сигурност, за да „преустрои“ цялата партия. В неговите ръце щеше да се съсредоточи толкова власт, с колкото навремето бе разполагал Сталин.

За какво ми трябваше да се заплитам в тези истории? — запита се Ватутин. — Аз съм офицер от контраразузнаването, а не партиен теоретик. През целия си живот полковник Ватутин избягваше да се вълнува от големите проблеми в страната. Той се доверяваше на ръководителите си, вземащи важните решения, които от своя страна му възлагаха да решава конкретни въпроси. Свърши тази. Ставайки доверено лице на председателя на КГБ Герасимов, той неразривно свързваше съдбата си с политическото бъдеще на този човек. А стана толкова лесно! Всичко се случи буквално за едно денонощие. За да получиш генералски звезди, трябва първо да те забележат, помисли си Ватутин със саркастична усмивка, а ти винаги си се стремял да изпъкнеш, да си над другите. И тъй, Клементий Владимирович, ти постигна своето. Сега виж къде те изведе това!

Това те изведе точно в центъра на борбата за власт между КГБ и генералния секретар.

Всъщност всичко е много забавно, помисли си той. В ситуацията обаче няма да има нищо смешно, ако Герасимов си е направил погрешно сметките, но иронията на съдбата се крие в това, че ако неочаквано свалят председателя на КГБ, то тогава либералният дух, укрепнал при Нармонов, ще защити Ватутин — в края на краищата той само е изпълнявал задача на висшестоящото ръководство. Едва ли ще го арестуват и, разбира се, няма да го разстрелят, както това можеше да се случи по-рано. Естествено неговата кариера ще завърши в някакво Омско областно управление или в някое още по-отдалечено място и той никога вече няма да се върне в Московския център.

Впрочем няма да бъде толкова лошо, помисли си той. От друга страна, ако Герасимов постигне успех, какъв ще стане той, полковник Ватутин? Може би ще възглави ВГУ. Ето, това си струва труда.

А ти искрено, вярваше, че ще, успееш да направиш кариера, без да се занимаваш с политика. Но сега вече нямаше избор. При най-малкия опит да излезе от играта го чакаше позорен край. Той разбираше, че е попаднал в капан. Единственото спасение — да изпълни колкото се може по-добре възложената му задача.

Размишленията завършиха и той отново се върна към получените сводки. Ватутин не се съмняваше ни най-малко в Бондаренко, младият полковник беше извън всякакви подозрения. Неговото лично дело бе проучено с най-големи подробности и не откриха нищо, което би хвърлило сянка върху блестящия офицер и истински патриот. Да, вражеският агент е Филитов, помисли си полковникът. Колкото и безумна да е на пръв поглед тази мисъл, този легендарен герой е предател.

Но как, по дяволите, да докажем това? Нима е възможно без сътрудничеството на Министерството на отбраната да се проведе нормално разследване. При това има още една спънка. Ако той претърпи неуспех в разследването, то Герасимов ще се отнесе неблагосклонно към неговото по-нататъшно придвижване в служебната йерархия, независимо че е бил възпрепятстван от политически ограничения, наложени от самия председател. Ватутин си припомни колко тежко преживя навремето решението на комисията по присвояването на звания, която в последния момент си промени мнението и отхвърли предложението да бъде повишен в звание майор.

Най-странното: на Ватутин дори през ум не му минаваше, че всички негови трудности произтичат от политическите амбиции на председателя на КГБ.

Най-после Ватутин извика при себе си в кабинета старшите офицери, ръководители на групите, участващи в разследването. Те пристигнаха след няколко минути.

— Нещо ново по Филитов? — попита той.

— Следят го най-добрите ни хора — отговори началникът на групата по проследяването. — Шест човека през цялото денонощие непрекъснато са по петите му. Подменяме ги редовно, тъй че едни и същи лица да не се набиват често на очи. Установихме непрекъснато наблюдение с телевизионни камери в целия район около блока, в който живее, и всяка вечер половин дузина служители проверяват лентите. Засилихме контрола на подозирани американски и английски агенти, а също и на дипломатите от тези страни. Нашите хора работят много напрегнато, на границата на своите възможности, и възниква опасност от разкриването им, но нямаме друг изход. Единствената новост, която ми стана известна, е, че Филитов понякога разговаря насън — доколкото успяхме да разберем, той се обръща към някого с фамилия Романов. Думите са толкова изопачени, че друго нищо не можахме да схванем, но със записа сега работи един лингвист патолог и е възможно той да се добере до нещо. Във всеки случай Филитов е толкова плътно заобиколен, че дори да пръдне, ще го чуем. Единственото нещо, което досега не сме рискували да правим, е установяването на непрекъснат визуален контакт, тъй като ще се наложи да разгърнем хората в непосредствена близост с него. Всеки ден при завиването зад някой ъгъл или при влизането в магазин той изчезва от нашето полезрение за време от пет до петнадесет секунди — това е достатъчно, за да успее да предаде донесение на свръзката или да подхвърли нещо в тайник. Тук вече нищо не мога да направя — вие можете да разпоредите да засилим наблюдението, но възниква опасност да разтревожим Филитов.

Ватутин кимна. Дори и най-доброто проследяване има своите недостатъци.

— Да, ето нещо любопитно — отбеляза един майор, който ръководеше друга група. — Съобщиха ми за това едва вчера. Около веднъж седмично Филитов сам отнася чувал с документи, подлежащи на унищожение в сутерена, където е инсталирана специална печка. Тази процедура станала толкова обичайна, че сержантът, обслужващ печката в подземието, забравил да ни разкаже за нея до вчера. Съвсем младо момче е, той сам дойде при нас да ни съобщи — по време на отпуск, в цивилно облекло. Съобразителен момък. Оказа се, че именно Филитов преди много години е ръководил инсталирането. Аз лично проверих чертежите — най-обикновена газова печка, с нищо не се отличава от инсталацията, която използваме, това е всичко. Фактически единственото необикновено нещо за заподозрения е, че е трябвало отдавна да излезе в оставка.

— Как върви разследването по убийството на Алтунин? — обърна се Ватутин към следващия офицер.

Той отвори бележник.

— Не успяхме да изясним къде се е укривал до момента на убийството. Може би се е спотайвал някъде сам, може би е намерил убежище при някои свои приятели, които досега не сме открили. Не е установена никаква връзка между смъртта му и движението на някакви чужденци. В него не са намерили нищо подозрително освен фалшиви документи, изработени по най-аматьорски начин. Впрочем в пограничните републики те биха могли да минат и за редовни. Ако Алтунин е убит по заповед на ЦРУ, то операцията е проведена идеално. Никакви слаби страни.

— Какво е вашето мнение?

— Случаят е безнадежден — отговори майорът. — Има още пет-шест неща за доизясняване, но да разчитаме на съществен пробив е безсмислено. — Той направи пауза. — Другарю полковник…

— Слушам ви.

— Мисля, че смъртта на Алтунин е чиста случайност. По мое мнение е едно най-обикновено убийство: той се опитал да изчезне от Москва и е избрал неподходящ момент да се скрие във вагона. Нямам никакви доказателства, но инстинктивно чувствам, че всичко е станало именно така.

Ватутин се замисли. Наистина трябва му немалко мъжество на един служител от Второ главно управление, за да твърди, че убийството няма никакво отношение към контраразузнаването.

— Действително ли сте убеден в това?

— Никога не можем да бъдем абсолютно сигурни, другарю полковник, но ако са го убили по поръчка на ЦРУ, защо не са се избавили по някакъв начин от тялото? Или ако са се опитали да се възползват от смъртта му, за да възпрепятстват разследването на дейността на един високопоставен шпионин, защо не са подхвърлили улики, подсказващи, че това е съвсем отделен случай? Няма никакви фалшиви знаци, както би трябвало да се очаква при подобни обстоятелства.

— Да, ние бихме постъпили именно така. Разумно. Все пак проверете всички възможни версии.

— Непременно, другарю полковник. За това ще са нужни още четири до шест дни.

— Има ли нещо друго? — попита Ватутин. Присъстващите отрицателно поклатиха глави. — Добре, вървете при своите групи, другари.

 

 

„Ще свърша тази работа по време на хокейния мач — реши Мери Пат Фоли. — На него ще присъства КАРДИНАЛА, когото ще предупредим за това чрез обаждане от телефонна кабина — с уж набран грешен номер. Сама ще му предам пакета.“ Тя държеше три филмови касетки в чантата си и едно просто ръкостискане щеше да бъде достатъчно. Синът й играеше в хокейния отбор на младшата юношеска лига, както и внукът на Филитов, и тя присъстваше на всеки мач. Ако по някаква причина Мери Пат пропуснеше хокейна среща, щяха да сметнат това за необичайно явление, а руснаците обичаха всичко да протича по един установен начин. Тя знаеше, че я следят. Изглежда, че наблюдението над чужденците се бе засилило, обаче нейната „опашка“ не беше прекалено ефективна — тя познаваше мъжа, чието лице виждаше поне два пъти на ден.

Мери Патриша Камински-Фоли произхождаше от едно типично американско семейство, чиято съвсем забъркана генеалогия се спотайваше в тъмнината на вековете и по една или друга причина някои подробности не фигурираха в анкетните данни. Дядо й завеждал царските конюшни в двора на последния руски император и учил престолонаследника Алексей Романов да язди, което било цял подвиг, тъй като младежът страдал от хемофилия и се изисквало необикновено внимание и предпазливост при тренировките. Това бил върхът на неговата кариера, която не изпъкваше с нищо друго. Не съумял да се издигне като армейски офицер, макар че покровителството на двора му помогнало да стане полковник. Дядо й довел обаче полка си до пълен разгром в битката при Таненберг. Сам командирът попаднал в немски плен и затова останал жив, когато в Русия дошли на власт болшевиките. След като узнал, че жена му е загинала по време на революционните безредици, последвали Първата световна война, той не се завърнал в Русия, а заминал за Америка и в края на краищата се заселил в предградията на Ню Йорк. Там се оженил отново, след като основал неголямо предприятие. Умрял на преклонна възраст, на деветдесет и седем години, като надживял дори втората си жена, която била с двадесет години по-млада от него, а Мери Пат запомни за цял живот неговите несвързани разкази за Русия. Постъпила в колеж, където завърши история, тя естествено разбра по-добре нещата. Тя научи, че Романови са били ужасно некадърни да управляват, а дворът им — непоправимо корумпиран и продажен. Ала завинаги запомни плача на дядо си, който й разказваше как болшевиките са разстреляли царевича Алексей — смелия и решителен младеж — и цялото царско семейство като скитащи кучета. Тази история, слушана стотици пъти от Мери Пат, създаде у нея една представа за Съветския съюз, да изтрият която от паметта й не се оказа по силите на времето, университетското образование и политическия реализъм. Нейното отношение към правителството, управляващо страната, където се бе родил и живял дядо й, бе завинаги оформено под влиянието на убийството на Николай II, жена му и петте деца. Разсъдъкът, казваше си тя, когато се замисляше над това, няма нищо общо с човешките чувства.

Работата в Москва, насочена срещу същото правителство, й носеше върховна наслада. Тя се харесваше на Мери Пат дори повече, отколкото на съпруга й, когото бе срещнала по време на следването си в Колумбийския университет. Ед постъпи на работа в ЦРУ, защото тя още в детството си бе решила да работи там. Той се прояви блестящо — Мери Пат знаеше това, притежаваше отлични способности, но не му достигаше тази страст, която влагаше в работата си тя. Не му стигаха също гени. Мери Пат бе овладяла руския език на коленете на дядо си — един богат и изящен руски език, който бе опорочен и сведен до равнището на простонароден говор по времето на съветската власт, — но което е по-важно: тя разбираше руския народ така, както никога не би го разбрал човек с помощта на книгите. На нея й беше позната и понятна мъката, съставляваща неотменна част от руския характер, поразителната откровеност и пълната откритост на руската душа, забележима само за много тесен кръг приятели и скрита под маската на затвореност за останалата част от обществото. Използвайки своите способности и дарби, Мери Пат завербува пет добре осведомени агенти — само с един по-малко от рекорда, установен от един от нейните предшественици. В оперативното управление на ЦРУ понякога я наричаха „супермомичето“. Това прозвище не й харесваше — в края на краищата Мери Пат беше майка на две деца със следи от майчинството, доказващи това. Тя се погледна в огледалото и се усмихна. Ти постигна много, мила, каза си тя. Дядо би се гордял с мене.

Ала най-хубавото нещо: никой в нищо не я подозираше. Тя погледна дрехите си и ги дооправи. В Москва се смяташе, че западните жени обръщат по-голямо внимание на облеклото, отколкото западните мъже. Мери Пат леко прекаляваше в стремежа си да бъде елегантно облечена. Впечатлението, което й се искаше да прави на околните, беше добре обмислено и тя го налагаше неотстъпно и последователно. Образована, но не задълбочена; красива, но повърхностна; добра майка, но не повече; склонна да демонстрира емоции, което всъщност е типично за жените, пристигнали от Запад — кой ли би я взел на сериозно? Винаги забързана, готова да замени разболял се учител в училището, непропускаща дипломатическите приеми, постоянно разхождаща се по улиците на Москва подобно на вечна туристка, Мери Пат идеално съответстваше на оформилия се в Съветския съюз образ на празноглавата американка. Тя още веднъж се усмихна на своето отражение: Само ако знаеха тези идиоти…

Еди нетърпеливо очакваше майка си в хола, като караше хокейния стик да подскача по килима с унили шарки. Мъжът й седеше пред телевизора. Той целуна жена си и посъветва сина да играе по-напористо. Фоли старши беше привърженик на „Рейнджърс“ още преди да се е научил да чете.

Не е ли все пак малко тъжно, мислеше си Мери Пат, слизайки с асансьора, Еди има доста приятели тук, а би било грешка да установява прекалено тесни връзки с руснаците. Не бива да се забравя, че те са неприятели. Тревожеше я мисълта, че тук могат да внушат на Еди същите идеи, каквито навремето са внушавали на нея, само че диаметрално противоположни. Е, нищо, няма да е трудно да се поправят нещата, каза си тя. Мери Пат пазеше вкъщи снимка на царевича Алексей със собственоръчен автограф, с който той благодареше на любимия си учител. От нея се искаше само едно — да разкаже как е умрял наследникът на руския престол.

Както винаги, те стигнаха до спортната зала бързо и без произшествия. С приближаването на мача Еди ставаше все по-нетърпелив. По броя на вкараните шайби, заедно с още едно момче, той се намираше на трето място в лигата, оставайки само на шест точки след централния нападател на отбора, с когото им предстоеше днес да играят, и на Еди му се искаше да покаже на „ивановците“, че американците могат да победят руснаците в тяхната любима игра.

Площадката, за паркиране на автомобили беше задръстена до краен предел и това учуди Мери Пат, но паркингът беше малък, а хокеят бе станал почти религия в Съветския съюз. Тази среща трябваше да реши кой ще влезе във финалната група на шампионата и затова тук бяха дошли толкова много зрители. Такава ситуация беше идеална за Мери Пат. Едва бе дръпнала ръчната спирачка, когато Еди отвори вратата, грабна сака, изскочи навън и с нетърпение зачака майка си да заключи колата. И все пак момчето си наложи волята да върви редом с нея и чак като влязоха вътре в сградата, се устреми към съблекалнята.

Мери Пат тръгна към залата. Тя, разбира се, предварително знаеше къде ще седи. Макар руснаците да се разполагаха неохотно до чужденци на обществени места, по време на хокейните мачове действаха други правила. С нея се поздравиха родителите на няколко играчи, Мери Пат отвърна с леко театрални жестове и широка приветлива усмивка. Тя погледна часовника си.

 

 

— Вече стават две години, откакто не съм ходил на мачове на юношеския отбор — забеляза маршал Язов, излизайки от служебния автомобил.

— Аз също рядко ходя, но снаха ми каза, че предстоящият мач е доста отговорен и малкият Миша много молел аз да дойда — усмихна се Филитов. — Децата смятат, че им нося късмет — може би с вас ще им провърви още повече, другарю маршал.

— Приятно е да сториш нещо по-различно — съгласи се Язов с престорена сериозност. — Работата в министерството няма къде да избяга — утре сутринта ще се озовем на старото място. И аз играех хокей, когато бях момче, знаеш.

— Не, не го знаех. И как се проявявахте?

— Ами бях защитник, а другите момчета говореха, че играя грубо. — Министърът на отбраната се усмихна и направи знак на телохранителите да минат напред.

— Там, където израснах, въобще нямаше площадка за хокей, пък и право да си кажа, като дете бях много непохватен — засмя се Филитов. — Танковете станаха моето призвание и, естествено, те са предназначени за унищожение.

— Силен ли е отборът?

— Да. Юношеският хокей ми харесва повече, отколкото този на възрастните — отвърна полковникът. — Те играят… играят с кипяща енергия, с голямо въодушевление. А може би ми харесва, когато децата се забавляват.

— Наистина.

Около площадката имаше малко места за сядане — при това кой от истинските любители на хокея ще пожелае да седне? Маршал Язов и полковник Филитов намериха удобно място, недалеч от групата на родителите, чиито деца играеха днес. Армейските шинели и лъскавите пагони им помогнаха да си пробият път към по-предните редове, откъдето се откриваше изглед към терена и се дишаше по-спокойно. Четиримата телохранители се навъртаха около тях, стараейки се да не следят съвсем очебиещо играта. Те не се тревожеха много за безопасността на министъра, защото той бе решил да дойде на мача съвсем неочаквано.

Още от самото начало играта протичаше много вълнуващо. Централният нападател на противниковия отбор беше много подвижен, умело водеше шайбата и изкусно се пързаляше. Съставът на домакините — в него играеха американецът и внукът на Филитов — беше притискан в собствената си зона почти през цялата първа третина. Но малкият Миша се прояви като агресивен защитник, а американецът съумя да открадне шайбата, после, водейки я по пързалката, връхлетя към противниковата врата и отправи великолепен удар, а вратарят успя да я избие с един невероятен рефлекс, който спечели възгласи на възхищение от страна на почитателите на двата отбора. Руснаците, макар и да са големи запалянковци, съвсем не са лишени от дух на спортсменство и умеят да ценят майсторството на противника. Първата третина завърши с резултат нула на нула.

— Много жалко — забеляза Филитов, когато зрителите се втурнаха към тоалетните.

— Чудесно прехващане — съгласи се Язов, — но и вратарят се прояви блестящо. Не е лошо да разберем как се казва — треньорът на ЦСКА следва да му обърне внимание. Михаил Семьонович, благодаря ви, че ме поканихте. Бях започнал да забравям колко интересни са юношеските мачове.

 

 

— Интересно, за какво ли говорят? — попита старшият офицер, възглавяващ група служители от КГБ. Заедно с двама помощници той седеше на най-горния ред на трибуната, скрит от прожекторите, които осветяваха пързалката.

— Може би са просто хокейни запалянковци — измърмори един от мъжете, който държеше фотоапарат в ръцете си. — Дяволите да го вземат, интересен мач, а и него не можем да изгледаме като хората. Я погледни охраната на Язов — тези шибани кретени не откъсват очи от леда. Ами ако ми се прище да убия министъра…

— Доколкото разбирам, тази идея не е никак лоша. Председателят…

— Това не ни засяга! — прекъсна го старшият и разговорът затихна.

 

 

— Еди, давай, Едии! — разкрещя се Мери Пат, едва започнала втората третина. Смутеното момче погледна настрана към нея. „Майка ми винаги се вълнува“, помисли си той.

— Коя е тази? — попита Филитов, който стоеше на пет метра от нея.

— Онази там ли, кльощавата? Ние се срещнахме с нея. Спомняте ли си, Михаил Семьонович? — попита Язов.

— Много е запалена — забеляза полковникът, наблюдавайки как сражението върху леда се премества към противоположната врата. Моля ви, другарю маршал, умолявам ви, направете го!… мислено се молеше Филитов. И неговото желание се изпълни.

— Хайде да минем нататък и да се поздравим — каза Язов.

Тълпата се отдръпна пред тях и маршалът застана от лявата страна на американката.

— Ако не греша, вие сте госпожа Фоли?

Жената бързо се обърна и на лицето й грейна мигновена усмивка.

— Здравейте, генерале.

— Всъщност моето воинско звание е маршал. Номер дванадесет е синът ви, нали?

— Да. А вие видяхте ли как вратарят просто му открадна шайбата?

— Вратарят игра превъзходно — забеляза Язов.

— Нека да играе превъзходно срещу някой друг! — разгорещено възкликна Мери Пат, наблюдавайки как играта започва да се изнася към вратата на отбора на Еди.

— Всички американски запалянковци ли приличат на вас? — попита Филитов.

Тя отново се обърна. По лицето й премина сянка на смущение.

— Ужасно е, нали? Родителите трябва да се държат…

— Като родители — разсмя се Язов.

— Действително, аз се превръщам в типична майка на хокеист от детския отбор — призна си Мери Пат. После й се наложи да обясни какво има предвид.

— Достатъчно е, че направихме от сина ви отлично крило в хокейния отбор.

— Да. Може би ще бъде в олимпийския отбор след няколко години — отговори Мери Пат с дяволита и същевременно закачлива усмивка. Язов се разсмя. Това я изненада. Според това, което се говореше, Язов беше упорит и настоятелен кучи син.

 

 

— Коя е тази жена?

— Американка. Нейният мъж е пресаташето в посолството на САЩ. Синът й играе в отбора. Имаме и нейното досие, и на съпруга й. Нищо особено.

— Доста привлекателна. Не знаех, че Язов е такъв коцкар.

— Не мислиш ли, че той се опитва да я завербува — изказа предположение фотографът, като правеше една след друга снимките.

— Не бих имал нищо против.

 

 

В срещата неочаквано настъпи момент, когато играта придоби отбранителен характер и се установи в централната зона на терена. Децата още нямаха необходимата техника за точни пасове, типични за съветския хокей, и играчите и на двата отбора получиха указания да не се увличат от прекалено твърда игра. Макар и със защитни екипи те си оставах деца, чиито кости не бива да се претоварват. Това е хубав урок, който руснаците дават на американците, помисли си Мери Пат. Руснаците винаги проявяваха големи грижи към своите деца. Животът на възрастните в тази страна беше достатъчно труден, тъй че те се стремяха да предпазят от травми поне подрастващото поколение.

Накрая, в третата третина, ситуацията рязко се измени. Играта се освободи от сковаността. Вратарят прегради пътя на шайбата и тя отскочи навън. Центърът я поде, обърна се и се устреми право към срещуположната врата, а успоредно, на шест метра от него, откъм десния фланг връхлиташе Еди. Центърът я подаде само миг преди да бъде спрян, Еди се изтегли чак към ъгъла, откъдето нямаше възможност да стреля към вратата, а да се приближи му пречеше приближаващият се защитник.

— Центрирай! — изкрещя с всички сили майка му. Момчето не чу вика, ала нямаше нужда от подсказване. Централният нападател бе заел мястото си и Еди отпра ви към него шайбата. Центърът я спря с кънките, замахна и с мощен удар изпрати шайбата между краката на вратаря. На таблото блеснаха светлини, стикове полетяха във въздуха.

— Отличен пас към центъра — забеляза Язов с искрено възхищение и с мърморещ глас продължи: — Сега разбирате, че синът ви владее важна държавна тайна и ние не можем да му разрешим да излезе от Русия.

Очите на Мери Пат за миг тревожно се разшириха, потвърждавайки мнението на Язов, че тя действително е празноглава чужденка, макар че явно е добра партньорка в леглото. Жалко, че на мен никога няма да ми се удаде да изясня това, помисли си маршалът.

— Шегувате ли се? — слисано попита тя. Двамата военни прихнаха да се смеят.

— Разбира се, другарят маршал просто се шегува — след миг потвърди Филитов.

— Така си и помислих — забеляза Мери Пат без необходимата увереност в гласа и се обърна към пързалката. — Чудесно, искам още.

Пронизителните звуци правеха впечатление на околните зрители и те обръщаха смаяни погледи; после се усмихваха. Тази американка винаги предизвикваше смях. Руснаците намираха за много забавна богатата гама от емоции на американците.

 

 

— Ако тя е шпионка, ще си изям фотоапарата.

— Помисли малко над това, което каза — прошепна офицерът, който ръководеше групата, но след миг забавните нотки в гласа му изчезнаха. Помисли малко над това, което каза, напомни си началникът на групата. Според американските журналисти Едуард Фоли беше мухльо, който няма достатъчно акъл да бъде обикновен репортер, камо ли да работи в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Работата обаче беше там, че за такова прикритие мечтае всеки разузнавач и все пак на подобни длъжности назначаваха и дръвници, каквито естествено имаше на правителствена служба по целия свят. Офицерът не се съмняваше например, че братовчед му е кретен, но го бяха взели на работа в Министерството на външните работи.

— Сигурен ли си, че ще ти стигне филмът?

 

 

До края на мача оставаха само четиридесет секунди, когато Еди най-после получи дългоочакваната възможност. Шайбата срещна тялото на един защитник, рикошира от него и заподскача назад, плъзгайки се към централния кръг на терена. Централният нападател отправи пас в един момент, когато ходът на играта отново се променяше. Противниковият отбор се канеше да снеме вратаря и да го смени с полеви играч, тъй че момчето, което стоеше до този момент на вратата, вече се пързаляше към пейката на резервните играчи. И точно в този момент Еди пое шайбата от центъра и се устреми към вратата, профучавайки край противникови играчи на левия фланг, после се разгърна и стреля зад гърба на безпомощния вратар. Шайбата се удари в страничния стълб, отклони се от него и бавно пресече голлинията.

— Гооол! — заврещя Мери Пат, подскачайки от възторг. В следващия миг тя прегърна маршал Язов пред погледа на телохранителите, които се втрещиха от ужас. На лицето на маршала грейна усмивка, която позамръзна, когато се сети, че утре сутринта ще трябва да напише обяснение за контакта с чужденка. Нищо страшно, помисли си Язов, Михаил Семьонович ще свидетелства, че не сме обсъждали нищо сериозно. После тя награби Филитов.

— Не ви ли казах, че носите късмет?

— Господи, всички американски запалянковци ли приличат на вас? — попита Филитов, освобождавайки се от обятията й… Неговата ръка се докосна до нейната за някаква част от секундата и три мънички касетки се озоваха в ръкавиците на полковника. Той ги усети и бе поразен как изкусно бе направено всичко. Дали тя не бе професионален фокусник?

— А защо вие, руснаците, винаги сте едни такива мрачни, нима не знаете как да се забавлявате?

— Може би няма да е лошо, ако общуваме повече с американци — съгласи се Язов. По дяволите, ще ми се жена ми да беше толкова темпераментна, колкото нея, помисли си маршалът. — Вие имате прекрасен син и ако той играе срещу нас на олимпиадата, аз ще му простя.

Министърът на отбраната бе награден със сияеща усмивка.

— Много мило от ваша страна — отговори Мери Пат. Надявам се, че Еди ще подгони играчите ви обратно към Москва с ритници по техните комунистически задници, каза си тя наум. Всичко друго — но снизходително отношение тя не понасяше. — Както и да е, тази вечер Еди набра две точки, а онзи там, „иван“ какъв беше — нито една.

— Винаги ли се отнасяте толкова разпалено към спорта, дори когато играят деца? — попита маршал Язов.

И тук Мери Пат допусна грешка, като отговори толкова бързо, че не съумя да си проконтролира думите:

— Покажете ми човек, умеещ да губи, за да ви покажа един вечно губещ. — Тя замълча за миг и тутакси се поправи: — Това го е казал Винс Ломбарди, знаменит американски треньор. Извинете, навярно мислите, че съм лошо възпитана. Вие сте прав, че това е само една детска игра. — Тя широко се усмихна. Получи ли си го?

 

 

— Видя ли нещо?

— Просто една глупава жена, прекалено експанзивна — отговори фотографът.

— Колко време ще ти трябва, за да проявиш филма?

— Два часа.

— Хващай се за работа — изкомандва старшият на групата.

— А вие забелязахте ли нещо? — попита другият служител началника си.

— Не, не мисля. Ние я наблюдавахме почти два часа, а тя се държеше като типична майка, прекалено увлечена от спортния късмет на сина си. Проблемът е обаче, че поведението й привлече вниманието на министъра на отбраната и на неговия помощник, който се подозира в измяна на родината. Мисля, че това е достатъчно, нали? Ах, колко интересна игра се разиграва…

 

 

След два часа повече от хиляда черно-бели снимки лежаха върху бюрото на офицера от КГБ, ръководител на групата за наблюдение. Снимането бе осъществено с един японски фотоапарат, който в най-долната част на всеки кадър фиксираше времето на експозицията. Фотографът, работещ в КГБ, с нищо не отстъпваше на професионален репортер. Той фотографираше почти непрекъснато, като спираше само за да презареди широколентовите касетки в автоматичната камера. В началото офицерът бе казал, че желае да използват портативна видеокамера, но фотографът успя да го разубеди. Разделителната способност на видеокамерата все още отстъпва пред тази на фотоапарата, когато трябва да се запечати нещо мигновено и неголямо, макар че на фотокадрите е невъзможно да се разгадаят по движението на устните произнесените фрази, докато с видеото това е осъществимо.

Офицерът изразходваше за всеки кадър по няколко секунди, като щателно го разглеждаше с лупа, особено в случаите, когато заснетото го интересуваше. Когато в кадрите се появи госпожа Фоли, започна още по-внимателно да се взира в снимките. Той изучаваше нейното облекло, украшенията, лицето. На офицера му направи впечатление, че усмивката на жената беше някак си безсмислена, като в търговска реклама на западните телевизии, и той си спомни как тя надвикваше тълпата. Защо американците обичат да крещят толкова силно?

Наистина, умее добре да се облича. Подобно на по-голяма част от американките в Москва тя изпъква като фазан сред домашни птици, промърмори той на себе си. Защо ли американците харчат толкова много пари за дрехи? Нима облеклото има такова голямо значение? Когато я разглеждах с бинокъл, струваше ми се, че има кокоши мозък — а защо сега добивам друго впечатление, като я виждам на снимките?

Това е заради очите, помисли си той. На фотографските снимки блясъкът на очите й беше по-особен, по-различен от този, който бе видял с бинокъла на живо. Странно…

На снимките нейните очи — сини, спомни си той — все бяха устремени към нещо. Чертите на лицето смътно напомняха славянските. Офицерът знаеше, че Фоли е ирландска фамилия, и затова я смяташе за ирландка. В Русия малко познаваха Америка като страна на емигранти, слабо се знаеше например, че преселниците разкъсват етническите връзки с бракосъчетания. Ако й се добавят няколко килограма, ако й се промени облеклото и прическата, можеш да вземеш тази жена за жителка на Москва… или на Ленинград. По-скоро на Ленинград, помисли си той. Повече прилича на ленинградчанка. В лицето й се забелязва известно високомерие, характерно за жителите на този град. Интересно, откъде ли са родом предците й?

Офицерът продължи да изучава снимките и си спомни, че съпрузите Фоли така и не са подлагани на основна проверка. Досиетата и на двамата бяха съвсем тънки. Второ главно управление ги разглеждаше като хора, незаслужаващи внимание. Той инстинктивно усети, че това е грешка, но това чувство беше едва доловимо и все не можеше да излезе на повърхността. Офицерът грабна последните снимки и нетърпеливо погледна часовника. По дяволите, кога е станало три часът, измърмори си той и пресегна към самовара, за да си налее още една чаша чай.

Да, тази снимка е направена явно в момента, когато синът й вкарва втория гол. Тя подскача като газела. Най-напред му направи впечатление, че има хубави крака. Както бяха забелязали колегите му, с които седеше на самия връх на трибуната, навярно я биваше в леглото. Оставаха само няколко снимки до края на играта и… да, тя прегръща Язов — този стар пръч — и се хвърля на шията на полковник Филитов…

Той замря. Мигновената снимка бе запечатила нещо, което той не можа да види през бинокъла. Докато прегръща Филитов, очите й втренчено гледат един от четиримата телохранители, който не следи играта. Нейната ръка, нейната лява ръка, въобще не прегръща Филитов, е спусната надолу, до неговата дясна ръка, която е скрита от погледа. Той бързо прелисти няколко предишни снимки. Точно преди да прегърне военните, тя държеше лявата си ръка в джоба. Ето, тя прегръща министъра, а ръката е свита в юмрук. На следващия кадър — след прегръдката с Филитов — дланта й вече е отворена, а погледът, както преди, е устремен към телохранителя. На лицето й грее усмивка, типично руска усмивка, при която участват само устните. А ето по-нататък, на следващата снимка, тя се превръща отново в същата пълнокръвна американка. В този миг офицерът разбра всичко.

— Дяволите да ме вземат! — прошепна той.

От колко време се намира в Москва семейство Фоли! Той напрегна уморената си памет, ала така и не можа да си спомни. Поне две години — ние нищо не сме знаели, дори не сме подозирали и изведнъж… само тя ли е замесена? Интересна идея — тя шпионка, а мъжът й не знае за това. Той тутакси отхвърли тази мисъл и се оказа прав макар и по друга причина. Протегна ръка към телефона и позвъни на Ватутин вкъщи.

— Имам нещо интересно — каза офицерът.

— Изпратете кола.

Ватутин пристигна след двадесет минути — небръснат и с кисело настроение. Майорът сложи пред него няколко от последните снимки, които имаха решаващата дума.

— Никога не сме и подозирали — забеляза той, докато полковникът разглеждаше снимките през лупата.

— Отлична маскировка мрачно — измърмори Ватутин. Той бе поспал само един час, когато се разнесе телефонният звън. Полковникът все тъй привикваше да заспива без няколкото чашки водка преди сън, опитваше се да свикне, поправи се той. Ватутин остави увеличителното стъкло на бюрото и погледна майора.

— Можеш ли да повярваш? Направо пред очите на министъра на отбраната и четиримата телохранители. Тя направо е експерт. На кого е възложено да я следи?

Майорът мълчаливо му предаде папката. Ватутин я прелисти, намери съответната страница и изсумтя недоволно.

— Този стар пръдльо! На него не бива да му се възлага да заведе дете на училище, защото ще го арестуват по подозрение, че е перверзен. Ето, само погледнете, има двадесет и три години служба и все си стои лейтенант.

— В посолството на САЩ работят седемстотин американци, другарю полковник — напомни майорът — Ние имаме прекалено малко добри служители…

— Които следят не тези, които трябва. — Ватутин стана и се приближи до прозореца. — Установете наблюдение над нея. И над мъжа също — добави той.

— Аз исках да предложа именно това, другарю полковник. По всяка вероятност и двамата работят за ЦРУ.

— Какво ли е предала на Филитов?

— Навярно съобщение, може би нещо друго. Ватутин седна и си разтри очите.

— Добра работа сте свършили, другарю майор.

 

 

Все още се разсъмваше по границата между Афганистан и Пакистан. Стрелеца се готвеше да се върне на война. Хората му опаковаха току-що полученото въоръжение, а командирът им — някак странно му изглеждаше това ново звание — обмисляше плановете за предстоящата седмица. В снаряжението, което получи от Ортис, беше включен цял комплект от тактически карти. Те бяха съставени на базата на спътникови снимки и в тях се указваха опорните пунктове на руснаците и районите, в които се водеше редовно патрулиране. Сега Стрелеца имаше мощен радиоприемник, с който можеше да приема всякакви метеорологични прогнози, включително и руските. Предполагаше се, че ще тръгне на път едва привечер, когато се стъмни.

Той погледна наоколо. Някои от хората му бяха довели тук, на това безопасно място, своите семейства. Бежанският лагер беше препълнен, отвсякъде се носеше шум, ала това беше много по-щастливо място от опустошените градове и села, бомбардирани от руснаците. Навсякъде Стрелеца виждаше деца и те бяха щастливи, защото имаха до себе си родители, приятели и храна. Момчетата вече си играеха с автомати играчки, а поотрасналите притежаваха истински автомати. Той наблюдаваше това със съжаление, което намаляваше след всеки боен поход. Муджахидините понасяха тежки загуби и войната изискваше попълнения, а най-младите воини бяха винаги най-смелите. Ако за завоюването на свободата е нужно да се пожертва животът на млади бойци — нали те ще умрат за святото дело и Аллах ще бъде милосърден към тези, които са загинали заради него. Те живееха в тъжен свят, но в края на краищата тук човек можеше да намери време за развлечения и отдих. Погледът му попадна на един млад стрелец от отряда, който учеше първородния си син да ходи. Момченцето не можеше и крачка да направи без нечия помощ, но то все поглеждаше нагоре към усмихващото се брадато лице на бащата, когото бе видяло от деня на раждането си само два пъти. Новият командир на групата си спомни как бе правил същото нещо със своя син… сега него го учеха да върви по съвсем друг път…

Стрелеца се върна към своята работа. Отсега нататък той не можеше да изпълнява задълженията на ракетчик, но Абдул бе получил добра подготовка под негово ръководство. Сега Стрелеца щеше да поведе в битка бойците си. Той бе завоювал това право, но което беше още по-важно: воините го смятаха за човек, който им носи сполука. Това играе немалка роля за бойния дух на отряда. Въпреки че Стрелеца през целия си живот не бе прочел нито една книга по военно изкуство, той чувстваше, че достатъчно добре е усвоил уроците на войната.

Всичко стана съвсем внезапно — без най-малкото предупреждение. След като чу трясъка на взривяващите се снаряди, изстреляни от самолетно оръдие, Стрелеца мигновено вдигна глава и видя стреловидните очертания на връхлитащите към лагера с бръснещ полет самолети, едва ли на повече от сто метра от повърхността на земята. Той още не бе успял да хване автомата, когато видя как от бомбодържателите надолу се посипаха бомби. Черните силуети неустойчиво се залюляха, после влязоха в ролята си стабилизаторите и бомбите бавно обърнаха надолу носовете си, насочвайки се към целта. След това нахлу вълната от рева на изтребителите бомбардировачи СУ-24. Стрелеца се обърна срещу тях, прилепи здраво към рамото си автомата, но самолетите бяха изчезнали. Оставаше му само едно — да се хвърли по очи на земята; струваше му се, че всичко протича бавно, много бавно, той почти увисна във въздуха, като че земята не желаеше да го приеме. Стрелеца бе застанал с гръб към бомбите, но знаеше, там някъде те се носят надолу. С бърз поглед забеляза бягащи хора, своя боец, който се опитваше да прикрие с тялото синчето си. Стрелеца успя да се обърне, да погледне нагоре и с ужас видя, че една бомба сякаш лети право към него — черно кръгче на фона на чистото утринно небе. Преди още да е произнесъл името на Аллаха, тя мина над главата му и земята се разтресе.

Оглушал и зашеметен от експлозията, той се изправи, олюлявайки се, на крака. Беше странно: виждаше и усещаше шума, ала не го чуваше. Инстинктивно свали предпазителя на автомата и се огледа наоколо, очаквайки появата на следващия бомбардировач. Ето го. Автоматът се надигна нагоре и като че ли от само себе си изстреля един ред, но не сполучи. Следващият СУ-24 се освободи от товара си на сто метра по-нататък и се скри в далечината, оставяйки след себе си следи от черен дим. Атаката завърши.

Слухът се възвръщаше бавно и звуците изглеждаха като насън. Но това не беше сън. Мястото, където се намираше мъжът с момченцето, сега се бе превърнало в яма. Нямаше никакви следи от муджахидина и сина му и дори увереността, че сега са застанали праведни пред своя Бог, не беше в състояние да намали ненавистта, от която се смразяваше кръвта в жилите. Той си спомни как бе проявил милост към руснака, как скърбеше при известието за смъртта му. Никога, никога вече няма да бъде жалостив към неверниците. Ръцете, които стискаха автомата, побеляха от напрежение.

Прекалено късно по небето се стрелна един пакистански Ф-16 — руснаците се бяха скрили зад границата, след една минута, като описа два кръга над лагера за бежанци, изтребителят се прибра в базата си.

— С вас всичко наред ли е? — Това беше Ортис. Лицето му бе леко засегнато от някаква осколка, а гласът сякаш идваше отдалеч.

Отговор не последва. Стрелеца направи жест с ръката, стискаща оръжието, без да откъсва очи от вдовицата, която ридаеше за загиналите. После двамата мъже се отправиха да потърсят ранени, които все още можеха да бъдат спасени. За щастие медицинската част на лагера не бе пострадала. Стрелеца и служителят на ЦРУ пренесоха в болницата половин дузина пострадали. Френският лекар ругаеше с лекотата на човек, който е свикнал с такива събития, ръцете му бяха вече в кръв от започналата работа.

Те откриха Абдул при следващата обиколка. Младежът стоеше до един „Стингър“ в бойна готовност. Като видя Стрелеца, той се разплака и си призна, че е спал, когато започнало нападението. Стрелеца го потупа по рамото и му каза, че няма вина за това. Между пакистанските и съветските власти съществуваше договореност, забраняваща нападения през границата. По всичко личеше, че тази договореност няма никаква стойност. Появи се група от Френски телевизионни репортери и Ортис отведе Стрелеца встрани, където никой не може да ги види.

— Шестима — забеляза Стрелеца. Той не спомена за загубите сред цивилното население.

— Такива набези са признак на слабост, приятелю — отвърна Ортис.

— Да убиваш жени и деца юни е мерзост пред Господ.

— Вашите припаси не пострадаха ли? — За руснаците това беше партизански лагер, разбира се, но Ортис не се канеше да оспорва това гледище. Той бе прекарал тук прекалено дълго време, за да е обективен.

— Само няколко автомата. Останалото вече бе изнесено извън границите на лагера.

Ортис нямаше какво повече да каже. Запасът от успокоителни забележки беше изразходван. Все го преследваше кошмар — струваше му се, че тези операции по поддръжка на афганистанците оказват същото въздействие както по онова време опитът да помогнат на племето хмонг в Лаос. Бойците на племето мъжествено се сражаваха с виетнамските завоеватели, но бяха напълно изтребени въпреки подкрепата на Запада. Офицерът от ЦРУ се опитваше да убеди себе си, че тук ситуацията е по-различна и обективно, беше прав. Но измъчената му душа страдаше, виждайки колко воини излизат от лагера — въоръжени до зъби — и колко се връщат после. Действително ли Америка помага на афганистанците да освободят страната си, или просто ги подтикваме да правят това, за да убият колкото се може повече руснаци, преди те самите да бъдат напълно унищожени?

Каква е правилната политика? — попита се той и си призна, че не е в състояние да отговори на този въпрос.

Ортис не знаеше, че Стрелеца току-що бе взел своето решение и избрал по-друг политически курс. Неговото толкова младо и толкова старо лице се обърна на запад, после на север и той си каза, че волята на Аллаха не е ограничена от държавните граници, както не е ограничена волята на Неговите врагове.