Том Кланси
Кардинала от Кремъл (20)

19.
Пътешественици

Райън със задоволство забеляза, че дори Осемдесет и осма военнотранспортна авиоескадрила обръща сериозно внимание на безопасността. Часовите, охраняващи „Президентската ескадрила“ на военновъздушната база „Андрюс“, държаха заредени автомати и изглеждаха съвсем внушителни, което немалко впечатляваше „видните посетители“ — Военновъздушните сили на САЩ избягват термина „особено важни лица“. Съчетанието от въоръжената охрана и обичайната за всяко летище бъркотия извънредно много затрудняваше задачата на този, който би пожелал да отвлече някой самолет и да полети с него към… Москва например. На тях това не им бе необходимо. В Москва щеше да ги откара опитен екипаж.

Преди излитането Райън го спохождаше все една и съща мисъл. Очаквайки реда си пред детектора за метали, изглеждащ като портал, той си представяше, че някой е гравирал върху трегера надписа: „Вие, които влизате тук, надежда всяка оставете.“ Вече бе успял да преодолее страха си от полетите; сега причината за неговото безпокойство бе съвсем друго нещо, навиваше се той. Но нещо не се получаваше. Излизайки от сградата, за да се отправи към самолета, той откри, че страхът има кумулативно въздействие и се натрупва в организма.

Предстоеше им да летят в същия самолет като миналия път. На опашката ясно личеше номер 86971. Това беше „Боинг-707“, построен в завода на компанията в Сиатъл през 1958 година и модифициран в конфигурацията VC-137. Той беше по-комфортен, отколкото VC-135 и освен това имаше илюминатори. Едва ли Райън мразеше нещо повече от това да пътува в самолет без прозорци. Нямаше топла връзка за преминаване на борда и на цялата делегация се наложи да се изкачи по една старомодна стълба, придвижвана на колела. Вътре в самолета биеше на очи странната смесица от стандартно и уникално оборудване. Предната тоалетна се намираше на обичайното място, точно срещу вратата на първа класа, затова пък в следващото по посока към опашката отделение се помещаваше комуникационният център, осигуряващ мигновено надеждна връзка чрез космически спътници с всяка точка на земната повърхност. По-нататък идваха сравнително удобни каюти за екипажа и камбуз. Храната на борда на самолета беше много добра. Мястото, отредено за Райън, се намираше в секцията за „почти видни посетители“, на една от двете кушетки, инсталирани от двете страни на фюзелажа, пред помещението, в което имаше шест кресла за действително най-важните пътници. Още по-нататък по посока на опашката се виждаха редици от по пет стола за репортери, служители на тайните служби и останалите пасажери, които не се считаха за толкова важни особи от някой, който е предложил тази йерархия. По време на този полет отделението при опашката щеше да бъде фактически празно, макар че някои младши членове на делегацията от време на време щяха да идват тук, за да поразмърдат отеклите от седене крака.

Най-големият недостатък на самолета VC-137 беше ограничената далечина на полета. Той не можеше да отлети от Вашингтон направо в Москва и обикновено извършваше кацане в Шенън за дозареждане с гориво, откъдето поемаше заключителния етап на полета. Президентският самолет — всъщност имаше два самолета на ВВС за нуждите на президента — се основаваше на варианта 707–320, който има по-голяма далечина на полета и предстоеше да бъде заменен със свръхмодерния „Боинг-747“. Военновъздушните сили се стремяха да получат президентски самолет, който по своята възраст ще бъде по-млад, отколкото по-голямата част на обслужващия го екипаж. Райън таеше същата надежда. Самолетът, на който сега щеше да лети, бил изтъркалян от вратите на завода в Сиатъл, когато той още учел във втори клас, и това му се стори много странно. Какво ли щях да си помисля, каза си той, ако баща ми случайно ме бе завел тогава в Сиатъл, посочил бе с пръст този самолет и бе казал: „Ти ще летиш един ден до Русия с него.“

Интересно, може ли да се предсказва съдбата? Може ли да се предвижда… В първия момент тази мисъл му се видя забавна, но изведнъж ледени тръпки залазиха по гърба на Джак.

Твоята работа се състои в предсказване на бъдещето, но защо мислиш, че си способен на това? В кое предсказание си сбъркал, Джак?

По дяволите, разсърди се Джак на себе си. Всеки път, когато се качвам на борда на този шибан самолет… Той притегна колана, гледайки някакъв технически експерт отсреща, който, съдейки по усмивката, обожаваше полетите.

След една минута загърмяха турбините и скоро самолетът започна да рулира. Съобщенията по високоговорителите малко се отличаваха от тези, които се правят при обичайните полети, макар че пасажерите бързо разбраха, че се намират в необичаен пътнически самолет. Джак си даде сметка още по-рано — когато видя пищните мустаци на „стюардесата“. Имаше над какво да се посмеят, докато самолетът се носеше към писта за излитане 1 — лява.

Вятърът духаше от север и VC-137 излетя срещу него. Само след една минута той започна да прави десен завой. Джак се наведе към прозореца и съзря шосе №50 — по този път той се прибираше с колата си вкъщи, в Анаполис. Скоро шосето се изгуби от погледа. Сега те летяха сред облаците, в безликия бял воал, който често наподобява възхитителна завеса, но сега… сега скриваше пътя, водещ към дома. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Цялата кушетка беше на негово разположение и той реши да се възползва от това — захвърли обувките и се изтегна, за да подремне, доколкото може. В Русия нямаше да има отдих. В това нямаше съмнение.

 

 

Когато миналия път „Далас“ бе изплавал на повърхността за сеанс на връзка, капитанът получи съобщение за промяна в плановете. И ето че сега подводницата изплава отново. Манкузо първи се изкачи по трапа към мостика на върха на бойната рубка, последван от един младши офицер и двама наблюдатели. Прожекторът вече бе вдигнат и лъчът му шареше над морската шир в търсене на плавателни съдове, разбира се. Нощта беше ведра и ясна. Такова небе може да се види само в морето — обсипано със звезди като скъпоценни камъни върху черно кадифе.

— Мостик, вика ви рубка.

— Мостик слуша — отвърна Манкузо, натискайки бутона.

— Радиолокационният пост съобщава: открит е самолетен радар на пеленг едно-четири-нула, пеленгът не се променя.

— Добре. — Капитанът се обърна към офицера. — Включете ходовите светлини.

— По левия борд е чисто — докладва първият наблюдател.

— По десния борд е чисто — чу се гласът на втория.

— Радиолокационният пост съобщава: пеленгът е все още един-четири-нула. Мощността на приемания сигнал се увеличава.

— Вляво, почти по курса — вероятно хеликоптер — докладва наблюдателят.

Манкузо сложи бинокъла на очите си и започна да го търси в тъмнината. Ако там имаше хеликоптер, то той летеше без опознавателни знаци… и изведнъж шкиперът видя как изчезнаха няколко звезди, закрити от нещо…

— Виждам, браво, Евърли! А ето и опознавателните светлини.

— Мостик, тук рубка. Постъпва радиосъобщение.

— Включете ни — тутакси отвърна Манкузо.

— Изпълнено, сър.

— Ехо-Голф-девет, вика ви Алфа-Уиски-Пет.

— Алфа-Уиски-Пет, тук е Ехо-Голф-Девет. Чувам ви добре. Потвърдете приемането.

— Браво-Делта-Хотел. Край.

— Благодаря. Оставаме на същите координати. Вятърът е слаб. Морето е тихо. — Манкузо се наведе и включи осветлението на пулта за управление. От това нямаше нужда — управлението на подводницата все още се осъществяваше от рубката, — но светлината на мостика щеше да позволи на пилота на хеликоптера правилно да се ориентира в тъмнината.

Те чуха неговото приближаване след няколко секунди отначало шума на витлата, биещи въздуха, после воя на двигателите. След по-малко от минута усетиха мощния поток от въздух, когато хеликоптерът на два пъти направи кръг над „Далас“. Интересно, помисли си Манкузо, дали пилотът ще включи прожекторите за кацане, или ще действа на тъмно.

Пилотът избра да действа без светлини за кацане или по-точно да се държи по същия начин, както при тайна операция по прехвърляне на човек — както в бойни условия. Той се ориентира по осветлението на пулта за управление на мостика и зависна на петдесет метра от левия борд. После намали височината и приближи хеликоптера към подводния кораб. От мостика видяха как в задната част се отвори люка, показа се ръка, която хвана куката в края на въжето и го издърпа навътре.

— Всички да се приготвят — изкомандва Манкузо. — Това сме го упражнявали много пъти. Проверете си спасителните въжета. Действайте внимателно.

Потокът въздух от ротора заплашваше да издуха матросите надолу по трапа право в бойната рубка. Хеликоптерът увисна точно над мостика. Пред очите на Манкузо един човешки силует се показа от товарния люк и бе спуснат надолу с помощта на въжето. Фигурата се снижаваше към мостика, въртейки се поради усукването на стоманеното въже. Деветте метра сякаш никога нямаше да свършат. Най-после един от моряците хвана човека за крака и го притегли към себе си. Тутакси шкиперът го сграбчи за ръката и те двамата го свалиха на палубата.

— Всичко е наред, вие сте в безопасност — каза Манкузо. Непознатият се изплъзна от прегръдките на въжето и след миг то изчезна нагоре, скривайки се от погледа.

— Здравей, Манкузо!

— Дяволите ще те вземат!

— Така ли се посреща другар?

— По дяволите! — Манкузо вдигна глава. Работата преди всичко, каза си той. Хеликоптерът вече беше на височина шестдесет метра. Той протегна ръка и ходовите светлини на „Далас“ мигнаха три пъти: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО Е ЗАВЪРШЕНО. Хеликоптерът мигновено отпусна носа си и се устреми настрана към немския бряг.

— А сега да се спускаме долу — разсмя се Барт. — Наблюдатели, долу. Очистете мостика. Дяволите да ме вземат — измърмори си той. Капитанът проследи как слязоха хората му, изключи вътрешното осветление на мостика, внимателно се огледа наоколо, проверявайки дали не са забравили нещо подчинените му, и слезе надолу. След минута той се озова в бойната рубка.

— А сега може ли да поискам разрешение да остана на борда на вашия кораб, капитане? — поинтересува се Марко Рамиус.

— Щурман?

— Всички системи са проверени. Готови сме за потапяне — доложи навигаторът. Манкузо механично се обърна и погледна контролното табло.

— Добре. Преминаваме към потапяне. Дълбочина тридесет метра, курс нула-седем-едно, машини напред на една трета. — Едва сега той погледна госта. — Добре дошъл на борда, капитане.

— Благодаря ви, капитане. — Рамиус прегърна Манкузо в мечешките си обятия и го целуна по бузата, после смъкна от гърба си раницата. — Тук може ли да поговорим?

— Да отидем на носа.

— За първи път идвам на борда на вашата подводница — забеляза Рамиус. След миг от поста на хидролокатора се показа една глава.

— Капитан Рамиус! Стори ми се, че ви познах гласа! — Джоунс погледна Манкузо. — Извинете, сър, току-що установихме контакт, пеленг нула-осем-едно — търговски съд. Един винт, който се върти от нискооборотни дизели. По всяка вероятност се намира далеч от нас. В момента докладваме в бойната рубка.

— Благодаря, Джоунс. — Манкузо покани Рамиус в своята каюта и затвори вратата.

— Какво става там? — попита един млад акустик Джоунс след миг.

— При нас току-що пристигна гост.

— Той има някакъв акцент, нали?

— Нещо подобно. — Джоунс посочи дисплея на хидролокатора. — Този контакт също има някакъв акцент. Да видим за колко време можеш да определиш що за търговец е това.

 

 

Това беше опасно, ала целият живот е изтъкан от опасности, помисли си Стрелеца. Съветско-афганистанската граница минаваше по фарватера на буйна планинска река, захранвана от топящите се снегове и извиваща се подобно на змия през клисурите, прорязани от нея в скалите. Границата се намираше под усилена охрана. Преимуществото се състоеше в това, че неговите хора бяха облечени в униформи на афганистанската армия, малко отличаващи се от съветските. Руснаците вече отдавна снабдяваха войниците си с просто, но топло облекло, пригодено за зимата. Муджахидините бяха облечени главно в сливащи се с обкръжаващия си сняг бели комбинезони с разсеяни по тях тук-там зелено-кафяви ивици и петна, които пречеха да се видят очертанията на човешкото тяло. Сега имаха нужда само от едно нещо — търпение. Стрелеца лежеше на самия хребет на едно планинско възвишение и разглеждаше с руски бинокъл откриващата се отпред местност, докато неговите хора почиваха на няколко метра зад него. Той знаеше, че може да се обърне за помощ към местния партизански отряд, но бе изминал прекалено дълъг път и не желаеше да рискува. Някои от северните племена оказваха поддръжка на руснаците — поне така му бяха съобщили. Вярно или не — той не можеше да се реши да подложи на риск замислената операция.

Пред него на шест километра вляво, на планинския връх, се намираше един руски граничен пост. Голям и добре укрепен, състоящ се от цял взвод. Самата граница беше усилена със заграждения и минни полета. Руснаците обожаваха минните полета… но от силния студ земята се превръщаше в камък, съветските мини ставаха ненадеждни в замръзналата почва, при това понякога се самовзривяваха, когато мразът прекалено стигнеше повърхностния слой.

Стрелеца избра място за пресичане на границата след внимателно проучване на местността. Границата изглеждаше практически непристъпна — но само на карта. Контрабандистите обаче преминаваха през нея в продължение на столетия. На противоположния бряг на реката се виждаше извита клисура, прорязана в планинския масив от топящите се води. Стръмна и хлъзгава, тя представляваше истински каньон, скрит от странични погледи — стига само наблюдателят да не се намираше точно над нея. Разбира се, ако руснаците са установили там постоянен пост, за да следят движението през него, това дефиле ще се превърне в смъртен капан. Е, такава ще да е волята на Аллаха, каза си той и предварително се примири със съдбата си. Време е.

В началото той видя избухвания. Десет муджахидини водеха огън с тежки картечници и с един от неговите скъпоценни миномети. Трасиращите куршуми летяха през границата в лагера на руските граничари. Пред очите му куршумите с рикошет отскачаха от каналите, очертавайки блуждаещи пътеки в кадифеното небе. Тогава руснаците отвърнаха на огъня. Скоро Стрелеца чу и грохота на изстрелите. Той се надяваше, че бойците му ще се отскубнат от неприятелския огън, ала сега вниманието му бе насочено към нещо друго. Стрелеца се обърна и подаде знак.

Те се втурнаха надолу по стръмния планински склон, без да обръщат внимание на опасностите. Имаха късмет — вятърът бе издухал снега от камъните и краката им не се хлъзгаха по скалите. Стрелеца поведе отряда си към реката. Въпреки студа тя не бе замръзнала — при този стръмен наклон това бе невъзможно дори при много ниски температури. Ето и сигналната тел.

Един младеж с клещи преряза телта, освобождавайки проход за останалите, и Стрелеца отново ги поведе през непознатата местност. Сега неговите очи привикнаха към тъмнината и той се движеше по-бавно, гледайки в краката си в търсене на мънички издатини, които подсказваха за мини в замръзналата земя. Муджахидините го разбираха без думи и се движеха в индийска нишка, един след друг, стремейки се всеки път с крака си да стъпят на камък или скала. Сега вляво от тях небето се осветяваше от ракети, ала стрелбата лека-полека затихваше.

Бе им необходим повече от час, но най-накрая Стрелеца преведе всички свои хора през реката в клисурата и те поеха по пътеката на контрабандистите. Двама щяха да останат тук, на хълма, откъдето се откриваше изглед към мястото на преминаването. Младият сапьор, прерязал телта, се спря за няколко минути, за да възстанови контакта и да замаскира мястото на проникването на съветска територия, после той също изчезна в тъмнината.

Отрядът на Стрелеца не спря да се движи до настъпването на утрото и чак тогава направиха почивка от няколко часа, за да хапнат и отдъхнат. Командирите му съобщиха, че всичко върви добре, дори по-добре, отколкото бяха предполагали.

 

 

Престоят в Шенън не продължи много — тук те само презаредиха резервоарите на самолета с гориво и взеха на борда един съветски пилот, който трябваше да осъществява връзката с авиодиспечерите в руското въздушно пространство. Когато самолетът се приземи, Джак се събуди и реши да се разтъпче, но после размисли и се отказа. Безмитните магазини можеха да почакат до обратния курс. Руснакът зае свободното място в кабинета и самолетът отново излетя.

Настъпи нощ. Летецът беше в добро настроение и много разговорлив. Цяла Европа, обяви той, се радва на ясно и студено време. Джак наблюдаваше как долу се мяркаха и изчезваха оранжево-жълтите светлини на английските градове. Вътре в самолета нарасна напрежението, не, по-скоро очакване може би, помисли си той, заслушвайки се в изменилия се тон на гласовете наоколо — те станаха по-високи, макар и не така гръмки. Не може да летиш към Съветския съюз и да не се чувстваш малко нещо заговорник. Скоро всички присъстващи преминаха към дрезгав шепот. Джак мрачно се усмихна, гледайки плексигласа на илюминатора, а неговото отражение попита: какво смешно има тук, по дяволите? Под самолета се показа водна повърхност — те летяха над Северно море към Дания.

После пред очите му се разпростря Балтийско море. Изведнъж се забеляза линията, където се срещат Изтокът и Западът. На юг се виждаха весело осветените немски градове — всеки в ореол от ярки огньове. От другата страна на стената от бодлива тел, защитена от минни полета, обстановката изглеждаше съвсем друга. Всички пътници забелязаха разликата и разговорите се умърлушиха.

Самолетът летеше по въздушния коридор G-24; щурманът, седящ отпред, държеше пред себе си на масичката една полуразгъната карта на Джепесън. Едно друго различие между двата блока беше оскъдицата на въздушни коридори на Изток. Ами тук не летят толкова много едномоторни самолети, припомни си Джак, и все пак една „Чесна“ съумя да прелети…

— Започваме завой. Преминаваме към новия курс нула-седем-осем и влизаме в съветското въздушно пространство.

— Ясно — отвърна след миг пилотът, командир на самолета. Към края на дългия полет той се чувстваше уморен. Те бяха достигнали ниво на полета 381, което означаваше, че летят на височина тридесет и осем хиляди и сто фута, или единадесет хиляди и шестстотин метра, както предпочитаха да назовават височината руснаците. На пилота не му харесваше измерването на височината в метри, макар че приборите на таблото за управление отчитаха и в двете измервателни системи. Завършвайки завоя, те прелетяха още шестдесет мили и пресякоха съветската граница при Вентспилс.

— Ето че пристигаме — чу се нечий глас на няколко фута от Райън. От висините съветската територия през нощта бе толкова тъмна, че в сравнение с нея Източна Германия изглеждаше залята в празнични светлини подобно на Ню Орлиънс по време на празника Марди Гра. Той си спомни за спътниковите снимки, направени през нощта. В тъмнината тъй лесно се разпознаваха лагерите на ГУЛАГ — рядко осветените квадрати на тъмния фон… каква мрачна страна, където се осветяват само затворите…

За пилота мястото на пресичането на границата беше просто един знак на картата. Още осемдесет и пет минути при това ветровито време. Този въздушен коридор над съветската територия, наречен сега G-3, беше единственият, по който авиодиспечерите говореха на английски. В действителност нямаше никаква нужда от съветския летец в кабината. Той, разбира се, беше служител в разузнавателните служби на ВВС и можеше да окаже помощ само в случай на някакво произшествие. Всъщност на руснаците им харесваше идеята за позитивен контрол. Указанията относно височината на полета и курса, които се даваха чрез руския летец, бяха много по-точни от данните, получавани от авиодиспечерите в американското въздушно пространство, сякаш пилотът нямаше представа какво да прави без указанията, постъпващи от някой кретен на земята. Разбира се, и тук не мина без елементи на хумор. Американският пилот се казваше Пол фон Айк. Прадедите на полковника се преселили в Америка от Прусия преди сто години, но техните потомци не съумели да се откажат от представката „фон“, която някога е била тъй важна за общественото положение на семейството. Някой от тези прадеди сигурно е воювал тук, помисли си полковник Фон Айк, летейки над покритите със сняг руски равнини. И, разбира се, вероятно някой от роднините не тъй отдавна се е сражавал тук и е бил погребан на руска земя, над която той сега се носи стремително със скорост деветстотин и шестдесет километра в час. Смътно му минаваха мисли за това, какво ли биха казали те за него сега, докато светлосивите му очи шареха по хоризонта в търсене на светлини от други самолети.

Като по-голямата част от пътниците, Райън можеше да определи височината на полета, гледайки надолу към далечната земя, но сега той не бе в състояние да стори това поради липсата на светлини на съветска територия. Той разбра, че подхождат към мястото за приземяване, едва когато самолетът започна широк завой наляво. Чу се свистенето на спускащите се задкрилки и Джак забеляза, че ревът на моторите позаглъхна. Скоро той започна да различава отделни дървета, които се мяркаха долу. Разнесе се гласът на пилота, предупреждаващ пушачите да загасят цигарите, и на таблото отново светна надписът „Притегнете коланите“. След пет минути те кацнаха на летище Шереметиево. Въпреки че всички аерогари в света си приличат, Райън имаше възможност да се убеди, че пистата за рулиране на Шереметиево е най-неравната от всички.

Сега разговорът в самолета се оживи. Възбудата нарасна, когато пътниците видяха, че членовете на екипажа излизат от кабината. По-нататък всичко премина като насън. Ърни Алън бе посрещнат от група на съответното ниво и го откараха в една лимузина на посолството. Всички останали ги настаниха в един автобус. Райън седеше сам и наблюдаваше панорамата, която се мяркаше през прозорците на автобуса, произведен в Германия.

Ще налапа ли истински Герасимов въдицата?

Какво ще стане, ако не клъвне?

А ако пък клъвне? — зададе си Райън въпроса с усмивка.

Във Вашингтон всичко изглеждаше просто и ясно, но тук на осем хиляди километра от дома… ситуацията може да се окаже различна. Е, утре ще се изясни. Най-напред ще поспи, прибягвайки до помощта на червените таблетки, предоставяни на правителствените служби. После ще поговори с някои хора от посолството. Останалото ще се развива от само себе си.