Том Кланси
Кардинала от Кремъл (29)

Епилог
Допирна точка

Ортис ни най-малко не се изненада, че майорът се върна сам. Отчетът за сражението отне един час и отново няколко раници с оборудване бяха предадени на офицера от ЦРУ. Отрядът на Стрелеца съумя да си пробие път до страната си, но от почти двеста бойци, излезли от бежанския лагер, в първия ден на пролетта се завърнаха обратно по-малко от петдесет. Майорът незабавно се захвана да установява връзка с други отряди и престижът, завоюван от групата му при осъществяването на една толкова сложна и опасна операция, му позволи да води преговори със старите и по-могъщи командири като с равни. Не мина и една седмица, и той набра нови бойци, стремящи се да отмъстят на неверните, и численият състав на отряда му отново нарасна. Споразуменията, сключени между Стрелеца и Ортис, оставаха в сила.

— Отново ли тръгвате на бой? — попита офицерът от ЦРУ новия командир.

— Да, разбира се. Сега ние печелим победи на бойното поле — отговори майорът с висок дух и самоувереност, които бяха необясними дори за самия него.

Свечеряваше се. Ортис ги наблюдаваше как напускат лагера, движейки се един след друг, в индийска нишка от дребни и свирепи воини, намиращи се под ръководството на кадрови военен. Той се надяваше, че това ще им донесе успех.

Герасимов и Филитов повече никога не се срещнаха. Разпитът и отчетите се проточиха със седмици и се провеждаха в различни помещения. Филитов бе откаран в лагера Пиъри, щата Вирджиния, където се срещна с един очилат американски майор и разказа всичко, което му бе известно за постигнатия в Русия пробив в областта на лазерите. На стария полковник се стори странно, че този младеж толкова много се вълнуваше, узнавайки за неща, които той бе запомнил, но така и не бе разбрал напълно техния смисъл.

След това трябваше да обяснява подробности от своята втора кариера, която се бе развивала успоредно с първата. Едно цяло поколение от полеви офицери му гостуваше. Те обядваха, разхождаха се и често пиеха с него, което безпокоеше лекарите, но никой не бе в състояние да забрани това на КАРДИНАЛА. Жилището, в което живееше, бдително се охраняваше и даже в него бе установена подслушвателна апаратура. Техниците, които го подслушваха, много се удивляваха, че той понякога говореше насън.

Един стар офицер от ЦРУ, на който му оставаше само една година до пенсията, остави настрана местния вестник, когато отново чу как полковникът приказва, спейки. Той се усмихна на това бърборене, което се чуваше в слушалките му, и забрави за статията, където се говореше за посещението на президента в Москва. Нещастен, самотен старец, помисли си той, заслушвайки се в думите на Филитов. Почти всички негови приятели са мъртви и той ги вижда в съня си. Може би именно по тази причина е решил да работи за нас. Шепотът престана и охранителят на КАРДИНАЛА, седящ в съседната стая, отново вдигна вестника.

— Другарю капитан? — повика го Романов.

— Какво има, ефрейторе? — Този сън се стори на Филитов по-реален, отколкото предишните. След миг той разбра защо.

Те прекараха и четирите дни на медения си месец под охраната на служителите от безопасността. Двамата — и Ал, и Канди — не желаеха да изоставят работата за по-продължителен срок. Майор Грегъри вдигна слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Да, искам да кажа, заповядайте, сър — чу го Канди да говори по телефона. Въздишка. Едно тъжно поклащане на главата в полумрака. — И дори няма къде да изпратим цветя ли? А може ли аз и Канди… О… разбирам. Благодаря ви, че позвънихте, генерале. — Той остави слушалката и отново дълбоко въздъхна.

— Канди, не спиш ли?

— Не.

— Нашето първо момче ще го кръстим Майкъл.

Сред задълженията на генерал-майор Григорий Далматов, военното аташе при съветското посолство във Вашингтон, фигурираха немалко ангажименти, свързани с церемонии, които му пречеха при изпълнението на неговата главна задача — събирането на разузнавателна информация. Затова той бе леко раздразнен, когато разговаряше по телефона с Пентагона. Помолиха го да пристигне в американското Министерство на отбраната — и за негова голяма изненада в пълна парадна униформа! Автомобилът на генерала спря пред входа на Пентагона, който гледа към река Потомак, и посрещналият го млад капитан от въздушнодесантните войски съпроводи руския генерал вътре в сградата чак до кабинета на генерал Бен Крофър, началник-щаб на американската армия.

— Мога ли да ви попитам какво става тук? — поинтересува се Далматов.

— Иска ни се да видите нещо със собствените си очи, Григорий, стори ни се, че е необходимо — някак си загадъчно каза Крофър. Те преминаха през огромното здание до хеликоптерната площадка на Пентагона и оттам, за удивление на Далматов, се качиха на борда на един хеликоптер от морската пехота, принадлежащ към личната авиоескадрила на президента. „Сикорски“ тутакси излетя и се отправи на северозапад към хълмовете на Мериленд. След двадесет минути машината започна да се снижава и генералът се изненада още повече — кацнаха в Кемп Дейвид. Пред стълбата ги посрещна един морски пехотинец в синя парадна униформа, който ги поздрави и ги придружи по алеята между дърветата. След няколко минути се озоваха на една поляна сред брезова гора, заемаща район от около двеста декара — Далматов не знаеше, че тук растат брези. Поляната се намираше на върха на хълма, откъдето се откриваше великолепна панорама.

На това възвишение беше изкопана в земята една правоъгълна дупка с дълбочина два метра. Изглеждаше странно, че до нея нямаше паметник и тревната покривка бе снета внимателно и сложена настрана, за да се върне после на мястото.

Около мястото, близо до дърветата, имаше една верига от морски пехотинци и Далматов забеляза, че те носеха маскировъчни дрехи и бяха препасали пистолети. Впрочем нямаше нищо чудно, че тук обръщаха особено внимание на безопасността и на генерала кой знае защо това му се стори успокоително.

В началото се показа един джип. Двама морски пехотинци в синя униформа се приближиха до гроб и сложиха една подставка пред него. Те трябва да са се готвили, защото това им отне само три минути, констатира руският генерал, гледайки часовника си. После иззад дърветата се появи един лекотоварен камион, съпроводен от няколко джипа. В каросерията на този автомобил имаше полиран дъбов ковчег. Камионът спря на няколко метра от гроба. Почетният караул се построи.

— Позволете да попитам защо в края на краищата съм тук? — обърна се Далматов към генерал Крофтър в един момент, когато вече не можеше да сдържи любопитството си.

— Вие сте служили в танковите войски, нали?

— Да, генерал Крофтър, също като вас.

— Именно по тази причина сте тук.

Шестима морски пехотинци от почетната охрана положиха ковчега върху подставката. Старши сержантът, който командваше строената част, сне капака от ковчега. Крофтър се приближи до гроба. Далматов ахна от изненада, когато видя кой се намираше вътре.

— Филитов!

— Виждам, че сте били познати — чу се отзад нечий глас.

— Вие сте Райън. — Близо до него стояха останалите: Ритър от ЦРУ, генерал Паркс и една млада двойка. Навярно са тридесетгодишни, помисли си Далматов, гледайки младите хора. Жената изглеждаше бременна, макар и в ранен стадий. По лицето й, галено от нежния пролетен бриз, се стичаха сълзи: тя тихо ридаеше.

— Да, сър.

Руският генерал направи жест към ковчега.

— Къде… как успяхте…

— Аз току-що долетях от Москва. Генералният секретар прояви разбиране и ми позволи да взема със себе си униформата на полковника и неговите бойни отличия. Той каза, че в дадения случай предпочита да помни подвизите, за които той е получил тези три златни звезди. Ние се надяваме, че ще съобщите на народа си, че полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти герой на Съветския съюз, тихо се е поминал в съня си.

Генерал Далматов почервеня.

— Той е изменник, предал е страната си… аз не възнамерявам да остана тук…

— Генерале — рязко каза Райън, — трябва да ви бъде ясно, че генералният секретар няма да се съгласи с подобно твърдение. Този човек се е проявил като истински герой както по отношение на вашата страна, така и по отношение на нашата. Кажете ми, генерале, в колко битки сте участвали вие? Колко рани сте получили, защитавайки страната си? Нима можете да погледнете този човек и да го наречете предател? Както и да е… — Райън направи знак на сержанта и той тутакси затвори капака на ковчега. После един друг морски пехотинец сложи върху ковчега съветското знаме. Една група стрелци се приближиха пред гроба. Райън извади лист хартия от джоба си и прочете кратко описание на подвизите на полковник Филитов. Стрелците вдигнаха пушките и дадоха залп. Тръбачът изсвири отбой.

Далматов застана мирно и отдаде чест. Жалко, че се наложи да проведем тайно тази церемония — помисли си Райън, — но нейната простота й придаваше достойнство и това я правеше достатъчно подобаваща.

— Но защо именно тук? — попита Далматов.

— Бих предпочел погребението да се бе състояло на Арлингтънското гробище, но това можеше да привлече внимание. Ето там, зад тези хълмове, се е развивала битката при Антиетам. В най-кървавия ден на нашата Гражданска война съюзните войски са отблъснали първия опит на генерал Лий да нахлуе на север след едно отчаяно сражение. Мисля, че това място е подходящо за погребение — завърши Райън. — Ако един герой трябва да почива в безименен гроб, следва да бъде погребан близо до място, където са паднали другари по съдба.

— Другари ли?

— Така или иначе ние всички се борим за това, в което вярваме. Не е ли това една обща допирна точка? — попита Райън. Той тръгна към колата си, оставяйки генерал Далматов потънал в размисъл.