Том Кланси
Кардинала от Кремъл (14)

13.
Съвещания

— Прекрасно свършена работа — забеляза Ватутин. — Мерзавци! — Те са нарушили правилото, помисли си той. Това правило беше неписано и все пак реално съществуваше: ЦРУ не убива съветски граждани на територията на СССР, а КГБ не убива американци или дори руснаци, потърсили политическо убежище в Съединените щати. Доколкото беше известно на Ватутин, правилото никога не бе нарушавано от нито една от страните — поне демонстративно. Това бе едно разумно гледище, защото задачата на тайните служби е да събират разузнавателна информация. Ако служителите на КГБ и ЦРУ се захванат да убиват хора, неминуемо ще последват ответни мерки, а после контрамерки и няма да остане време за изпълняване на основната задача. Ето защо дейността на разузнавателните служби беше цивилизована и предсказуема. В страните от Третия свят се прилагаха, разбира се, по-други правила, но в СССР и Америка това правило строго се спазваше.

Поне до този момент — само да не рекат да ме убеждават, че този нещастник е бил убит от престъпници, които са крали автомобилни части! На Ватутин му мина мисълта: а не е ли привлякло ЦРУ към „мократа“ работа някоя местна престъпна групировка? Той отдавна подозираше, че ЦРУ използва съветски престъпници за изпълнение на поръчения, прекалено деликатни за нежните ръце на американските разузнавачи. Погледнато формално, това няма да представлява нарушение на правилата, нали? Интересно, а не прибягват ли служителите на ПГУ до услугите на американски престъпници?

Сега обаче му беше известно само, че поредното звено във веригата на куриерите лежеше мъртво в краката му и с неговата смърт изчезваше последната надежда да се свърже заловеният микрофилм с американския шпионин в Министерството на отбраната. Полковникът си спомни, че му е известно още едно: след шест часа той трябваше да съобщи за случилото се на председателя на КГБ. Господи, колко му се искаше да пийне! Ватутин поклати глава и погледна надолу към това, което бе останало от заподозрения. Валеше толкова едър сняг, че кръв вече не се забелязваше.

— Знаете ли, ако бяха малко по-умни, да поставят както трябва тялото върху релсите, ние може би щяхме да припишем всичко на нещастен случай — забеляза стоящият до него служител на КГБ.

Въпреки ужасните увреждания, причинени на тялото от колелата на локомотива, беше очевидно, че са прерязали гърлото на Алтунин съвсем професионално с остра кама. По мнението на лекаря, дошъл на местопроизшествието, смъртта бе настъпила почти веднага, за не повече от минута. Следи от борба не бяха открити. Ръцете на жертвата — на предателя — не бяха наранени или увредени. Следователно той не бе оказал съпротива на този, който го е убил. Извод: Алтунин вероятно е познавал убиеца. Дали все пак не е бил американец?

— Преди всичко искам — каза Ватутин — да изясните дали някой от американците не е отсъствал от жилището си между шест и единадесет часа вечерта. — Той се обърна към стоящия до него мъж: — Докторе!

— Слушам, другарю полковник.

— Още веднъж уточнете времето на смъртта.

— Съдейки по температурата на по-големите части от трупа, смъртта е настъпила в периода между девет часа вечерта и полунощ. По-скоро малко по-рано, но студът и силният снеговалеж затрудняват изчисленията. — Да не говорим за това, което е останало от тялото, помисли си той, но премълча.

Ватутин погледна помощника си.

— И така, искам да знам кой го е нямало вкъщи, къде е бил, кога и защо.

— Може би трябва да засилим наблюдението и да обхванем всички чужденци — изрази на глас своята мисъл помощникът на Ватутин.

— Ще се наложи да се обърна за разрешение лично към председателя. Обмислям въпроса. Поговорете с представителя на милицията, възглавяващ следствената група. Всичко трябва да бъде максимално засекретено. Съвсем не ни е нужна тълпа от пипкащи се милиционери да обърка всичко.

— Разбрано, другарю полковник. Милицията следва да се интересува само къде са изчезнали откраднатите части — недоволно каза служителят на КГБ. — Дяволите ще я вземат тази перестройка — сега всички се превръщат в капиталисти.

Ватутин се приближи към машиниста на локомотива, който се намираше в кабината си.

— Студено е, нали?

Машинистът тутакси схвана намека.

— Така е, другарю. Може би две глътки ще ви стоплят.

— Сигурно.

— Ще се радвам да ви помогна, другарю полковник. — Машинистът извади малка бутилка.

Когато машинистът забеляза, че на местопроизшествието са пристигнали служители на КГБ, той реши, че с него е свършено. Но полковникът се оказа съвсем приличен човек, неговите колеги се занимаваха със своите неща, задаваха разумни въпроси и машинистът се успокои — до момента, когато му мина през ума, че може да го накажат за употреба на алкохол по време на работа. Той с безпокойство проследи как полковникът дръпна няколко огромни глътки и после върна бутилката.

— Благодаря — каза Ватутин и се скри зад снежната завеса.

 

 

Когато пристигна председателят на КГБ, полковник Ватутин го чакаше в приемната. За Герасимов се говореше, че той се отнася много сериозно към работата си и винаги пристига в седем и половина. Това беше истина. Той отвори вратата, когато часовникът показваше седем и двадесет и пет минути, и направи знак на полковника да го последва в кабинета му.

— Как върви работата?

— Убили са Алтунин снощи, късно вечерта, на железопътната станция до автомобилния завод „Москвич“. Прерязано му е гърлото, а тялото са оставили на релсите, после един маневрен локомотив го е прегазил.

— Вие уверен ли сте, че това е Алтунин? — намръщи се Герасимов.

— Да, точно го разпознаха. Сам видях лицето му. Трупът е открит до вагона, чиято врата са разбили. От вагона са откраднати авточасти.

— Аха, той се натъкнал на банда спекуланти, търгуващи с откраднати части на черна борса, и за късмет на шпионите са го убили, нали?

— Поне така е изпипано, че да създаде именно такова впечатление, другарю председател — кимна полковник Ватутин. — Едно такова съвпадение ми изглежда неубедително, но нямаме доказателства за нещо друго. Продължаваме разследването. Сега се подлагат на проверка всички лица, живеещи в този район, които са служили заедно с Алтунин в Афганистан, но аз се съмнявам, че тази линия ще ни помогне.

Герасимов нареди да донесат чай. След миг се появи секретарят му и Ватутин разбра, че така започва всяко утро на председателя на КГБ. Съдейки по всичко, той прие съобщението за смъртта на Алтунин далеч по-спокойно, отколкото очакваше полковникът. Макар че Герасимов по-рано бе партиен функционер, сега той се държеше като истински професионалист.

— И така, понастоящем имаме трима куриери, признали, че са предавали документи, и още един, разпознат от нас, но за съжаление мъртъв. Последният е бил забелязан, когато е стоял в непосредствена близост с личния помощник на министъра на отбраната; един от куриерите — един от тримата, които са живи — смята, че е предавал сведения на чужденец, но не може да го разпознае. Накратко казано: имаме средното звено на канала за връзка, но липсват и двата края.

— Съвършено вярно, другарю председател. Продължаваме да следим двамата полковници от Министерството на отбраната. Освен това предлагам да засилим наблюдението над служителите от американското посолство.

Герасимов кимна.

— Съгласен съм. Действайте, Ватутин. Трябва да доведем това разследване до успешен край. Откакто престанахте да пиете, имате съвсем друг вид.

— Чувствам се много по-добре, другарю председател — призна си полковникът.

— Прекрасно. — Герасимов стана, а заедно с него се надигна и полковникът. — Вие действително ли считате, че нашите колеги от ЦРУ са убили собствения си агент?

— Смъртта на Алтунин напълно ги устройва. Разбирам, че това би било в нарушение на споразумението относно действията… действията на противниковата територия, но…

— Но по всяка вероятност имаме работа с високопоставен шпионин и без съмнение те са извънредно заинтересовани да не допуснат неговото разобличаване. Да, разбирам. Карайте все тъй, Ватутин, не отслабвайте темпото — настоя отново Герасимов.

 

 

Фоли вече също се намираше в кабинета си. Пред него на бюрото лежаха три касетки, предназначени за КАРДИНАЛА. Проблемът сега бяха тези дяволски неща. В разузнавателната дейност се преплитаха множество взаимосвързани противоречия, при това някои от тях бяха адски забъркани, а други толкова опасни, че понякога Ед съжаляваше, задето напусна „Ню Йорк Таймс“. Обаче някои от нещата бяха тъй прости; че с тях можеха да се справят и децата. Тази идея неведнъж му идваше в главата. Не че сериозно я обмисляше, но му се случваше, след като е обърнал две чашки, да даде воля на въображението си и да си представи как Еди младши взема парче тебешир и прави даден знак на определено място. От време на време служителите на посолството се разхождаха из Москва и вършеха доста по-различни неща от общоприетите. През лятото например някой ще си сложи цветче в илика и изведнъж ще го махне без всякаква видима причина, а офицерът от КГБ, който го следи, започва тревожно да се обръща настрана в търсене на човека, към когото е адресиран този „сигнал“. Някои дипломати през цялата година бродеха по улиците на Москва и снимаха най-обикновени улични сценки. Всъщност на тях никой не им казваше, че не бива да правят това. Част от служителите на посолството просто обичаха да се държат така, както им диктуваше ексцентричният характер — това бе достатъчно да изкара от кожата руснаците. За служителите на контраразузнаването буквално всичко може да изглежда като секретен знак: обърната надолу козирка за защита от слънчевите лъчи в автомобила, оставен на предната седалка пакет, завъртени по съответния начин колела на паркирана кола. В резултат на всички тези мерки, част от които се осъществяваха преднамерено, а други — чисто случайно, офицерите на ВГУ бяха принудени да се разкарват из цяла Москва, за да разследват загадки, които просто не съществуваха. В това отношение американците превъзхождаха руснаците, които действаха прекалено еднообразно, подчинявайки се на пълна регламентация, без да се ръководят от инстинкта и въображението. По тази причина животът на контраразузнавачите от Второ главно управление ставаше прекалено тежък и нерадостен.

Затова пък руснаците имаха няколко хиляди човека, докато американците, работещи в посолството — включително членовете на техните семейства, — бяха всичко седемстотин.

И все пак Фоли досега не бе измислил начина за предаването на касетката. Той не разбираше защо КАРДИНАЛА още от самото начало отказваше да използват тайници. В дадения случай това щеше да е идеалният способ. Тайник можеше да стане всеки предмет, изглеждащ като обикновен камък или нещо още по-обичайно и невинно. В него се правеше кухина, в която се вмъкваше предметът за предаване. В Москва — град, построен, общо взето, от тухли — най-популярният материал за тайници бяха тухлите, които често поради лошото качество и недостатъчната квалификация на работниците слабо се крепяха в стените и лесно се отместваха. Впрочем съществуваше много голямо разнообразие от предмети и материали, които могат да послужат за тази цел.

В същото време начините за предаване от ръка в ръка не бяха прекалено много и всичко зависеше от идеално точния разчет при едни не съвсем ясни обстоятелства. Но нали управлението му бе възложило тази работа съвсем не защото тя беше лека. Обаче той вече не можеше отново да се изложи на същия риск. Може би щеше да поръча на жена си…

 

 

— И тъй, откъде може да изтича информацията — попита Паркс началника на службата за сигурност в своето ведомство.

— Източникът на изтичане на информация може да бъде всеки от стотината, дори повече, наши служители.

— Значи задачата се облекчава — забеляза сухо Пит Уекстън, инспектор от контраразузнавателния отдел на ФБР. — Заподозрените са само сто.

— Това е някой от учените или нечия секретарка, или може би някой от бюджетното управление — имам предвид хора, съпричастни към програмата. Да, в окръг Колумбия има още двадесет човека, които притежават право на достъп до „Чайният клипер“ и съответно се допускат до такива документи, но всички те са високопоставени лица. — Началникът на службата за сигурност в СОИ (Стратегическата отбранителна инициатива) беше капитан първи ранг от военноморския флот, макар че носеше цивилен костюм. — По всяка вероятност човекът, когото търсим, се намира на обекта „Чайният клипер“, на запад.

— А те почти всички са учени и не са по-възрастни от четиридесет години — каза Уекстън и затвори очи. Живеят вътре в компютрите и възприемат целия свят като една гигантска видеоигра. Трудността при общуването с учените, особено с младите, се състоеше в това, че те живееха в един свой свят, твърде различен от този, който усещаше и разбираше службата за сигурност. Според тях прогресът в науката зависи от свободния обмен на информация и идеи. Това са хора, които ги вълнува всичко ново, говорят за новото помежду си, неосъзнато търсейки съпричастието, което съдейства за ускореното развитие на идеите, никнещи като плевели в размирния духовен свят на лабораторията. За ченгето от службата за сигурност идеалният свят е този, в който никой с никого не приказва. В този случай обаче изчезва нуждата от службата за сигурност, защото в такъв свят не възниква нищо ценно. Да се установи необходимото равновесие беше почти невъзможно и блюстителите на безопасността неизменно се озоваваха между чука и наковалнята, като ставаха обект на всеобща ненавист.

— Какво ще кажете за вътрешната сигурност, касаеща секретната документация?

— Вие имате предвид „капаните за канарчета“?

— За какво говорите, дявол да го вземе? — поинтересува се генерал Паркс.

— Всички тези документи се изготвят с текстови програми. С тяхна помощ става възможно да се внесат в текста на всеки екземпляр мънички изменения. По такъв начин можем да проследим всяко копие на всеки важен документ и да изясним от кой екземпляр е станало изтичането на информацията — обясни капитанът. — Но ние правим това много рядко. Подобна операция изисква прекалено много време.

— ЦРУ разполага с компютърна подпрограма, която осъществява всичко това автоматически. Тя се нарича „Спукскрайб“ или нещо подобно. Достъпът до нея е строго ограничен, но ако се обърнете с молба, ще ви разрешат да се възползвате от нея.

— Много любезно от ваша страна — измърмори Паркс. — В този случай ще има ли някакво значение?

— Сега не, но не бива да се пренебрегва нито един метод — поясни капитанът, обръщайки се към своя началник. — Слушал съм за тази програма. Не можем я ползваме при работа с научни документи — техният език е прекалено точен. Дори една запетая да преместиш от едно място на друго, можеш да изкривиш целия смисъл.

— Това е при условие че този, който чете, съумее да разбере текста — тъжно поклати глава Уекстън. — Впрочем не се налага да се съмняваме, че руснаците са успели. — Той вече мислеше за човешките ресурси, които ще бъдат необходими за разследването — може би трябваше да привлекат стотици агенти. Но те веднага щяха да се набият на око. Обкръжението, в което щяха да работят, е прекалено малко, за да останат незабелязани.

Можеше да се предприеме и друга очевидна крачка — да се ограничи достъпът до информацията по експериментите с огледалата, но в този случай възникваше вероятност шпионинът да усети опасност и да стане по-внимателен. Уекстън умуваше дали да подходи към нещата по-просто — така както при разследване на рекета и мафията. Ала самият генерал Паркс го бе привлякъл за охраната на „Чайният клипер“ и му бе подсигурил необходимия инструктаж. „Това е отговорна задача и никой няма да се справи с нея по-добре от Уекстън.“ Той не се съмняваше в това: така му каза директорът на ФБР Джейкъбс.

 

 

Първи го забеляза Бондаренко. Вече в продължение на няколко дни по време на утринния крос не го изоставяше това странно чувство. Той го имаше по рождение, но след тримесечното пребиваване в Афганистан това шесто чувство разцъфна с разкошни цветове и от скрито, латентно, се превърна в истински действащо. Бондаренко знаеше, че от него не откъсват очи. Но кой? — опитваше се да разбере той.

Следяха го истински професионалисти, в това нямаше никакво съмнение. Мислеше, че са петима или даже повече. Значи това са руснаци… Да, по всяка вероятност. Но човек никога не е сигурен. Полковник Бондаренко пробяга първия километър и реши да направи малък експеримент. Той измени маршрута и на това място, където обикновено завиваше наляво, кривна надясно. Сега щеше да премине край новата многоетажна сграда, чиито стъкла на прозорците на първия етаж бяха лъснати. Той се усмихна вътрешно, но дясната му ръка несъзнателно се плъзна надолу по бедрото, за да напипа служебния пистолет. Усмивката тутакси изчезна, когато осъзна какво бе сторила дясната ръка, и на нейно място се появи гримасата на голямото разочарование — предстоеше му да се защитава с голи ръце. Той нелошо владееше и това, но пистолетът действа по-далеч от ръцете и краката. Не че го беше страх даже и помен нямаше от това. Бондаренко беше военен, привикнал към правилата и ограниченията на средата, в която живееше.

Той обърна глава и погледна отражението в стъклото. На сто метра зад него се намираше мъж, който държеше ръката си до лицето, сякаш говореше пред микрофон. Любопитно. Бондаренко направи кръгом, пробяга няколко метра в обратна посока и отново погледна встрани: мъжът вървеше с отпуснати ръце, без да обръща, изглежда, никакво внимание, на бягащия офицер. Бондаренко пак се обърна и възобнови нормалното темпо. На лицето му се мярна горчива усмивка — бе успял да потвърди подозрението си. Добре, ами причината? Той си обеща да разбере всичко един час след като пристигне в службата.

Тридесет минути по-късно той се прибра вкъщи, взе душ, облече се и четейки сутрешния вестник — това неизменно беше „Красная звезда“, военният всекидневник, — си наля голяма чаша чай. В жилището звучеше музика, предавана по радиото, жена му приготвяше децата за училище. Бондаренко не слушаше музика, нито разговорите на децата, а погледът му само се плъзгаше по заглавията. Кои ли са те? — неотстъпно бучеше в главата му. Защо ме следят? Не ме ли подозират в нещо? Ако ме подозират, тогава в какво?

— Добро утро, Генадий Йосифович — произнесе Филитов, влизайки в кабинета си.

— Добро утро, другарю полковник — отговори Бондаренко.

— Наричайте ме просто Михаил Семьонович — усмихна се Филитов. — При такова развитие, току-виж, че скоро сте започнали да ме командвате мен, стария кокал. И така, какво има?

— Следят ме. Забелязах го днес сутринта по време на кроса.

— Вие ги! — Филитов се обърна. — Сигурен ли сте?

— Когато човек го наблюдават, знаете какво се получава… Сигурно сте изпитвали такова усещане, Михаил Семьонович — каза младият полковник.

Но той грешеше. Инстинктите подвеждаха Филитов и той нищо не бе забелязал до настоящия момент. Едва сега си спомни, че телякът в Сандуновските бани така и не се появи на работа. Какво ли пък, ако сигналът за тревога се окаже нещо повече от обичайната проверка на службата за сигурност? Сянка на безпокойство премина по лицето на Филитов, но в следващия миг той се овладя.

— Значи и вие сте забелязали нещо? — попита Бондаренко.

— Ах! — Небрежно махане с ръка, иронична усмивка. — Нека си следят. Ще разберат, че да наблюдават стария полковник е още по-скучно, отколкото да се интересуват от любовните похождения на Александров. — Вицовете за главния идеолог в Политбюро бяха станали популярни в Министерството на отбраната. А това не е ли вече признак, помисли си Филитов, че генералният секретар Нармонов се кани да се отърве от него?

 

 

Те ядяха по афганистански — всеки си вземаше храна с пръсти от обща чиния. Американците бяха организирали истински банкет за своите афганистански приятели. Стрелеца седеше на почетното място, а до него се намираше Ортис, изпълняващ ролята на преводач. Присъстваха също четирима високопоставени служители на ЦРУ. Според Стрелеца всичко това изглеждаше прекалено театрално, но май неговото съобщение за лъча светлина в небето бе наистина важно. Ортис откри тържеството с обичайните официални поздравления.

— Вие ми оказвате прекалено голяма чест — смути се Стрелеца.

— Не — възрази чрез Ортис един особено високопоставен служител на ЦРУ, пристигнал от Вашингтон. — Вашето майсторство и смелост са ни добре известни и даже сред нашите войници се говори за тях. Ние изпитваме чувство на срам поради това, че ви предаваме само тази оскъдна помощ, която се предоставя от нашето правителство.

— Ние се борим за своята родина — с достойнство отвърна Стрелеца. — С помощта на Аллаха ще си я възвърнем. Хубаво е, че вярващите от целия свят се обединяват срещу безбожниците, но това е наша задача, а не ваша.

Той дори и не подозира, помисли си Ортис, че го използват за съвсем други цели.

— А сега кажете — продължи Стрелеца — за какво сте пристигнали от толкова далече и желаете да разговаряте с такъв скромен воин като мен.

— Ние искаме да ви попитаме за лъча светлина, който сте видели на небето.

На лицето на Стрелеца се появи недоумение. Беше удивен. Той очакваше, че ще му зададат въпроси относно ефективността на зенитните ракети.

— Това беше просто светлина — действително много странна. Приличаше на метеор, обаче се издигаше в небето, вместо да се спуска надолу. — Афганистанецът описа подробно картината, която бе видял, посочвайки точно времето и местонахождението си в онзи момент, направлението на лъча и начина, по който той е прорязал небето.

— Видяхте ли къде попадна? Имаше ли нещо друго на небето?

— Попаднал ли? Не разбирам. Това беше само един лъч.

Един друг гост се обърна към него:

— Казаха ми, че сте били учител по математика. Знаете ли какво представлява лазерът?

Стрелеца се замисли, изражението на лицето му се промени.

— Да, чел съм за лазерите — когато учех в университета. Аз… — Той отпи сок от стоящата пред него чаша. — Знам нещичко за лазерите. Те прожектират светлинен лъч и се използват за геодезични измервания. Никога не съм виждал лазери, само съм чел за тях.

— Вие сте наблюдавали изпитание на лазерно оръжие.

— Каква е неговата цел?

— Това не ни е известно. Лъчът, който сте видели, е използван за унищожение един спътник на орбита с помощта на лазерни системи.

— Знам за спътниците. Нима е възможно да се използва за това лазер?

— Нашата страна също работи над този проблем, но изглежда, че руснаците са ни изпреварили.

Това признание изненада Стрелеца. Нима Америка не беше водеща сила в областта на техниката? Не е ли стингърът доказателство за това? Защо бяха прелетели тези хора осемнадесет хиляди километра — само защото той е видял светлина на небето ли?

— Страхувате ли се от този лазер?

— Интересува ни извънредно много — отвърна най-старшият от американците. — Някои от документите, които сте ни предали, дават такава информация за обекта, каквато досега нямахме, и затова сме ви двойно задължени.

— Сега и мен ме заинтересува. Имате ли карта?

— Емилио! — Сътрудникът на ЦРУ направи знак на Ортис, който не закъсня да предостави карта и чертеж.

— Строителството на този обект е започнало през 1983 година. Изненада ни, че руснаците са решили да построят толкова важна инсталация в непосредствена близост до Афганистан.

— През 1983 година те все още се надяваха, че ще извоюват победа — произнесе Стрелеца мрачно. Възмущаваше го самата мисъл, че руснаците са имали такава надежда, и го възприемаше като оскърбление. Стрелеца разгледа картата, запомни разположението на обекта: планински връх, стегнат като в примка от криволичещата река Вахш. Той веднага схвана защо руснаците са избрали именно това място — само на няколко километра се намираше Нурекската ВЕЦ. Стрелеца разбираше повече от лазери, отколкото показа пред американците. Той знаеше какво представляват те и как действат. Бе му известно, че техният лъч може да бъде опасен, може да ослепи…

Но да унищожи спътник, намиращ се на стотици километри от повърхността на земята, на по-голяма височина, отколкото летят самолетите… Какви ли вреди могат да причинят тези лъчи на хората тук, на земята… Може би тези лазери са построени толкова близо до неговата страна с друга цел…

— Значи сте видели само светлината? Не сте ли чули нещо да се приказва за това място, нещо за странни лъчи на небето?

Стрелеца поклати глава.

— Не. Видях светлината само веднъж…

Американците си размениха разочаровани погледи.

— Добре, това не е толкова важно. Аз съм упълномощен да ви предам благодарността на нашето правителство. Три камиона с оръжие ще постъпят на ваше разположение. Ако имате нужда от още нещо, кажете — ние ще се постараем да ви помогнем.

Стрелеца кимна замислено. Той разчиташе на голямо възнаграждение за руския офицер, който обаче почина и надеждата изчезна. Но тези хора бяха пристигнали тук не заради руснака — интересуваха ги документите и лъчът светлина на небето. Толкова ли бе важен този обект, че смъртта на офицера от КГБ се разглеждаше като второстепенно събитие? Наистина ли американците се страхуваха от светлинния лъч?

А ако те се страхуваха от него, какво чувство трябваше да изпита той?

 

 

— Не, Артър, това съвсем не ми харесва — неуверено отвърна президентът. Съдията Мур продължи да настоява:

— Господин президент, ние напълно осъзнаваме политическите трудности, с които се сблъсква Нармонов. Изчезването на нашия агент в никакъв случай няма да окаже по-голямо влияние на политическата ситуация в Русия, отколкото арестуването му от КГБ; по-скоро това събитие ще упражни по-малко въздействие. В края на краищата защо КГБ ще вдига прекалено голяма врява, след като е позволило да му измъкнат чуждия агент изпод носа? — изтъкна директорът на ЦРУ.

— И все пак рисковете са прекалено големи — забеляза Джефри Пелт. — С идването на Нармонов възникна историческа възможност — той истински се стреми да измени основно съществуващата в Русия система. По дяволите, именно вашите хора дадоха такава преценка.

Да, ние имахме такъв шанс и го проиграхме по времето на администрацията на Кенеди, помисли си съдията Мур. След като свалиха Хрушчов, настъпи двадесетгодишното управление на партийните бюрократи. Вие се опасявате, че повече такава благоприятна възможност няма да ни се отдаде. Е, едно такова гледище заслужава внимание, призна си той.

— Джеф, в случай на извеждане позицията на Нармонов няма да бъде засегната повече, отколкото ако оставим да заловят агента.

— Но ако вече са го разкрили, защо се бавят със задържането? — попита Пелт. — Ами ако придаваш на това прекалено голямо значение?

— Този човек е работил за нас в продължение на повече от тридесет години — помисли си само, повече от тридесет години! Представяш ли си на какви опасности се е подлагал, каква информация сме получавали от него? Можеш ли да оцениш какво разочарование е изпитвал той, когато не сме се вслушвали в съветите му? Имаш ли представа какво значи да живееш със смъртна присъда в продължение на тридесет години. Ако го оставим на произвола на съдбата, каква е цената на свободата в нашата страна? — В гласа на Мур звучеше непоколебима решителност. Президентът беше човек, когото лесно можеха да разколебаят с доводи на принципна основа.

— А ако с тези наши действия помогнем за свалянето на Нармонов? — раздразнено подхвърли Пелт. — Ами ако дойде на власт кликата на Александров и се върнат старите времена — отново напрежение в отношенията между двете страни, нова надпревара във въоръженията. Ще съумеем ли да обясним на американския народ, че сме пожертвали такъв шанс заради живота на един човек?

— Да започнем с това, че никой няма да узнае за случилото се, ако то не проникне в средствата за масова информация — хладно отвърна директорът на ЦРУ. — Руснаците няма да пожелаят да разгласяват неуспехите си и това ви е добре известно. Второ, ще можем ли да обясним, че сме изхвърлили този човек поради непотребност като използвана хартиена салфетка и сме го обрекли на гибел?

— Но и за това никой няма да узнае, ако всичко остане в тайна — отговори Пелт също с леден глас.

Президентът потръпна. Първата му мисъл бе да отложи операцията по извеждането. Как да се обясни едното или другото? Искат или не, те обсъждаха оптималния вариант — как да постъпят, тъй че да не бъдат нанесени вреди на главния противник на Америка. Ала ние никога няма да можем да го заявим публично, помисли си президентът. Ако кажа гласно, че руснаците са наши врагове, вестниците ще побеснеят. Руснаците притежават хиляди ядрени бойни глави, насочени към нас, и поради това не бива да засягаме тяхната чувствителност…

Той си спомни за двете срещи, когато на четири очи беседва с Андрей Илич Нармонов, генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Той е по-млад от мен, помисли си президентът. Техните първи преговори бяха внимателни, всеки опипваше събеседника си, стремейки се да намери както слабите, така и силните страни на другия, а също възможните допирни точки по пътя към компромисите и търсенето на общ език. Действително Нармонов е човек, който гледа в бъдещето и навярно желае да промени нещата в Русия.

Ала ще имаме ли ние полза от това? Ами ако действително му се удаде да проведе децентрализация на икономиката, да събуди пазарните сили, като им предостави относителна свобода, но достатъчно голяма, за да потръгне икономиката? Много хора предупреждаваха: представете си една страна с политическите стремежи на Съветския съюз, опираща се на икономика, способна да осигури на гражданския и военния сектор висококачествена продукция. Няма ли да накара това руския народ отново да повярва в своята държавна система, да пробуди в него чувството за предопределеност, което съществуваше през тридесетте години? Пред нас може да се окаже по-опасен противник откогато и да било по-рано.

От друга страна, му обясниха, че не съществува такова понятие като „относителна свобода“ — човек би могъл да попита за това Дювалие в Хаити, Маркос във Филипините или призрака на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави. Инерцията на събитията би могла да изведе Съветския съюз от политическото средновековие в епохата на обществената мисъл на двадесетия век. За това може да потрябва едно цяло поколение, може би две; ами ако пък страната започне да се преобразява в нещо, напомнящо либералната държава? Съществува още един урок на историята: либералните демокрации не воюват една срещу друга.

Все пак имам някакъв избор, помисли си президентът. Могат да ме запомнят като пълен идиот, върнал света към времената на студената война с цялото й мрачно величие, или като безнадежден оптимист, надяващ се да укроти леопарда, превръщайки го в домашно животно, и открил в края на краищата, че на хищника са израснали още по-големи и по-остри зъби. Боже мой, опомни се той, поглеждайки събеседниците си, ами аз изобщо не мисля за евентуален успех, а единствено за последиците от несполуката.

Има една сфера, в която Америка и Русия вървят ръка за ръка в историята — нашите следвоенни правителства не съумяха да оправдаят въжделенията на своите народи, нали? Ето, аз съм президентът и от мен очакват да знам кое е правилно и кое не е. Именно затова ме е избрал народът. Затова ми плащат в края на краищата. Господи, ако хората знаеха какви измамници сме. Ние не обсъждаме как да постигнем успех. Ние говорим за това — откъде може да се промъкне съобщението за неуспеха, който сме претърпели при осъществяване на своята политика. Точно тук, в Овалния кабинет на Белия дом, ние се мъчим да изясним кого следва да обвиним за провала на една операция, за чието провеждане дори не сме взели решение.

— На кого е известно за всичко това?

Съдията Мур разпери ръце.

— На адмирал Гриър, Боб Ритър и на мен — в ЦРУ. Някои полеви офицери знаят за предложената операция — наложи се да им изпратим предупредителен сигнал. Те обаче не са запознати с политическите аспекти и никога няма да ги узнаят. Това не ги засяга. Като изключим оперативните изпълнители, само ние тримата в ЦРУ си представяме пълната картина. Впрочем сега сте посветени и вие, сър, а също и доктор Пелт. Значи ставаме петима.

— И вече започнахме да говорим за изтичане на информация! — По дяволите! — изруга президентът с поразителна разпаленост. — По какъв начин успяхте да объркате една толкова проста ситуация?

Всички дойдоха на себе си. Нищо не уталожваше тъй добре страстите като проклятията на президента. Той погледна съдията Мур, неговия главен съветник по въпросите на разузнаването, и доктор Пелт, съветника по националната сигурност. Един от тях молеше да се запази животът на човек, който в течение на много години бе служил предано на Америка въпреки смъртната опасност; другият с внимателен и хладен поглед оценяваше всички аспекти на realpolitik^[1] и стигна до извода, че възникналата историческа възможност е по-важна от живота на всеки човек.

— И тъй, Артър, ти твърдиш, че този агент, аз не искам да знам неговото име, ни е снабдявал с жизненоважна информация в продължение на тридесет години, включително и със сведения по лазерния проект, който разработват руснаците. Според теб го заплашва опасност и е настъпил моментът, когато трябва да поемем риск и да го изведем от Русия, тъй като сме му морално задължени.

— Да, господин президент.

— А ти, Джеф, считаш, че сега е крайно неподходящ момент, защото откриването на изтичане на информация на такова високо ниво може да навреди на политическата стабилност на Нармонов, дори и да я подрони и вследствие на това ще дойде на власт ново правителство, което ще се отнася по-враждебно към нас.

— Да, господин президент.

— Ами ако този човек загине, защото ние сме се от казали да му помогнем?

— В този случай ние ще загубим важна информация — отвърна съдията Мур. — Възможно е неговата гибел и да не окаже някакво забележимо влияние на положението на Нармонов. Но най-важното — ние ще предадем човека, който предано и вярно ни е служил в продължение на тридесет години.

— А ти, Джеф, ще спиш ли спокойно след това? — попита президентът своя съветник по националната сигурност.

— Да, сър, ще спя спокойно. Не твърдя, че няма да ме мъчи съвестта, но ще мога да спя нощем. Ние вече сключихме с, Нармонов договор за ограничаване на ракетите със среден радиус на действие и сега има възможност да преминем към ограничаване на стратегическите въоръжения.

Това е все едно да си съдия. Тук срещу себе си имам двама адвокати и всеки от тях е напълно убеден в своята правота. Интересно е само дали техните принципи ще останат толкова твърди, ако седнат на моя стол; ако те трябваше да вземат решение.

Да, но те не са се домогвали до президентския пост.

Този агент е служил на Съединените щати още по времето, когато аз бях младши прокурор и се занимавах в нощния съд с делата на проститутките.

С Нармонов може би имаме най-добрите ШАНСОВЕ за установяване мир на земята — Бог знае откога.

Президентът стана и се приближи до прозореца, разположен зад бюрото му. Стъклата на прозореца бяха много дебели — за да предпазят обитателя на Белия дом от куршумите на евентуален убиец. Но кой щеше да го предпази от грешки при изпълнение на служебните му задължения? Той погледна южната морава, но не можа да намери отговор и се обърна.

— Не зная, Артър, можеш да разгърнеш силите си по места, но искам да ми обещаеш, че нищо няма да се случи без моето разрешение. Никакви грешки, никакви инициативи, никакви действия, без да съм дал ясно и разбрано съгласието си. Ще имам нужда от малко време, за да обмисля всичко внимателно. Разполагаме с време, нали?

— Да, още няколко дни, за да завършим напълно подготовката.

— Ще ти съобщя, когато взема решение. — Той стисна ръцете на двамата посетители и ги изпрати с поглед, докато излизаха от кабинета. Оставаха пет минути до следващата среща и президентът се отправи към тоалетната стая, намираща се в съседство с кабинета. Интересно, помисли си той, не се ли таи някакъв скрит символизъм в измиването на ръцете, или просто си търсеше повод да се види в огледалото. Казват, че те считат за човек, способен да отговориш на всички, даже на дяволски трудните въпроси, чу той да казва неговото отражение. Ти дори не знаеш защо си дошъл тук! Президентът се усмихна при тази мисъл. Това бе забавно, толкова забавно, че можеха да го разберат само няколко човека.

 

 

— И тъй, какво да кажа на Фоли, по дяволите? — ядосано попита Ритър след двадесет минути.

— По-спокойно, Боб — предупреди го съдията Мур. — Той обмисля ситуацията. Не се нуждаем от незабавно решение и отговорът „може би“, изглежда, избива по-скоро на „не“.

— Извинявай, Артър, става въпрос… Дяволите да го вземат! Аз се опитвах да го убедя да изчезне по-рано. Не трябва, не бива да изоставяме този човек на произвола на съдбата.

— Не се съмнявам, че президентът няма да вземе окончателно решение, преди да съм поговорил още веднъж с него. За момента кажи на Фоли да продължи операцията. Освен това искам отново да проучим въпроса за политическата уязвимост на Нармонов. Имам впечатлението, че Александров няма да се задържи дълго в Политбюро. Той е прекалено стар, за да вземе връх над настоящия генерален секретар. Политбюро няма да подкрепи заменянето на един сравнително млад човек с някакъв си старец, особено след онзи погребален парад, който се състоя преди няколко години. Кой може тогава да смени Нармонов?

— Герасимов — тутакси отговори Ритър. — Има още двама души, които се стремят да заемат този пост, но само Герасимов е достатъчно амбициозен. Честолюбив, безмилостен, но поразително хитър. Той се харесва на партийния апарат, защото чудесно се справи с дисидентите. Но ако рече да направи решителен ход, той трябва да го предприеме в най-скоро време. Ако се подпишат споразуменията по ограничаване на въоръженията, Нармонов ще придобие огромен престиж и заедно с това немалко влияние. Ако Александров не внимава, напълно ще изпусне влака — ще го извадят от състава на Политбюро. Тогава Нармонов ще укрепи позициите и ще бъде спокоен за мястото си в продължение на няколко години.

— Поне пет години ще изпълнява длъжността — намеси се адмирал Гриър за първи път, — макар че може да не изкара целия си мандат. Ние получихме сведения, че Александров действително ще загуби мястото в Политбюро. Ако това не е просто слух, той може да се опита да ускори събитията и да вземе инициативата.

Съдията Мур погледна към тавана.

— Щеше да бъде по-лесно навярно, ако поведението на тези копелета беше предсказуемо. — Разбира се, ние сме предсказуеми, но те пак не могат да предвидят какво ще направим, помисли си той.

— Горе главата, Артър! — каза Гриър. — Ако светът беше разумно място, щеше да ни се наложи да си търсим друга работа.