Том Кланси
Кардинала от Кремъл (18)

17.
Заговор

Ан пак пристигна в „Евини листа“ по-рано, отколкото обикновено, забеляза собственичката на магазина. С обичайната си усмивка избра една рокля и се запъти към пробната. Минута по-късно тя се озова пред високите в цял ръст огледала и още по-равнодушно от обикновено изслуша обичайните комплименти — колко добре изглежда в новата рокля. И този път Ан се разплати в брой, като не забрави да се усмихне обаятелно на любезната жена, преди да напусне магазина.

Когато седна в колата, усмивката изчезна от лицето й. Капитан Бизарина си позволи този път да наруши едно основно правило на професията — тя отвори капсулата и прочете съобщението. Тутакси последваха кратки, но изключително гадни ругатни. Бележката се състоеше само от едно листче. Бизарина запали цигара с газовата си запалка, после изгори бележката в пепелника на автомобила.

Колко работа отиде напразно, помисли си тя. А докладът й вече се намираше в Москва, съдържащите се в него данни се анализираха. Тя се оказа в много глупаво положение. Ала още по-неприятно беше, че нейният агент работеше съвсем честно; предаваше материали, които смяташе за строго секретни, и узнавайки, че са променили програмата, веднага бе съобщила за това. Бизарина дори не можеше да изпита удоволствието да види намръщената физиономия на някой, който й изнася една малка лекция как напразно губи времето на московския център.

Е, какво да се прави, те ме предупреждаваха за това. Случва ми се за първи път, но едва ли ще бъде за последен. Щом си пристигна вкъщи, тя нахвърли шифрованото съобщение.

 

 

Кати и Джак Райън не си падаха по коктейлите и не ги виждаха много често на подобни прояви, които се провеждаха ту на едно място във Вашингтон, ту на друго, но все пак понякога им се налагаше да се появяват на приеми. Този бе организиран, за да се съберат пари за нуждите на детската болница в окръг Колумбия, а жената на Райън беше позната с главния хирург на болницата. Присъстващите се забавляваха с голямата томбола, която бе устроена в тяхна чест, но център на тържеството станаха изпълненията на един знаменит джазов музикант. В тази болница бяха спасили живота на внучката му и в знак на благодарност той се съгласи да даде безплатен концерт в центъра „Кенеди“. Предполагаше се, че по време на приема висшето общество на Вашингтон ще има възможността да се срещне „отблизо и лично“ с известния изпълнител и да се наслаждава на звуците на саксофона му в камерна обстановка. В действителност, както се случва почти на всички приеми, силните на деня се блазнеха от възможността да се видят помежду си и преутвърдят своята значимост. И също, както става навсякъде по света, елитът считаше за необходимо добре да заплати за тази привилегия. Джак разбираше естеството на това явление, макар че го смяташе за абсурдно. Към единадесет часа вашингтонският елит успя да докаже, че неговите представители умеят да водят толкова глупави и безсъдържателни разговори и тъй добре да се напиват, както всички други по света. Кати се ограничи с една чаша бяло вино, докато Джак изтегли добър жребий тази вечер: можеше да пие колкото си ще, разчитайки, че жена му ще шофира на връщане. Райън не се лиши от удоволствието да се понатряска, обръщайки чаша след чаша, въпреки неодобрителните погледи на Кати. Чувстваше се великолепно и през цялото време се усмихваше. В главата му се породиха толкова дълбоки философски разсъждения, че си помисли дали не прекалява с играта, дали не е прекрачил границата. И изведнъж се успокои — всичко е наред, не трябва да има и най-малки подозрения, че поведението му е обмислено предварително. Е, ако е рекъл Господ, скандалът може и да се размине, като се приберем вкъщи, каза си той.

Забавно му бе как се отнасяха с него присъстващите. Задълженията, които Райън изпълняваше в ЦРУ, винаги изглеждаха някак си неопределено. Завързвайки разговор, обикновено започваха с думите: „Е, как вървят нещата в Ленгли?“, при това обикновено с престорен заговорнически тон, а отговорът на Джак, че ЦРУ представлява обикновено правителствено учреждение, една огромна сграда, в която бюрократите си препращат един на друг купища документи, удивляваше по-голямата част от хората, които се интересуваха. Считаше се, че ЦРУ има навсякъде хиляди активно действащи полеви агенти. Реалната цифра на оперативните служители беше, разбира се, поверителна, но във всеки случай далече по-малка.

— Ние работим като всички държавни учреждения — по осем часа с прекъсване на обяд — обясни Джак на една добре облечена дама с леко разширени зеници. — Ето например утре имам почивен ден.

— Ами!

— Точно така. Във вторник ликвидирах един китайски агент и за това винаги ни пускат в отпуск — каза той със сериозен тон, после изведнъж се разсмя.

— Вие се шегувате!

— Разбира се, че се шегувам. Моля ви, забравете за това, което ви казах — забеляза Райън. Интересно, коя ли е тази натруфена красавица, помисли си той. Личи си, че не е първа младост.

— Вярно ли е, че сте под следствие? — обади се зад него нечий глас.

Джак се обърна и с учудване погледна любопитния.

— Вие кой сте?

— Скот Браунинг, „Чикаго Трибюн“. — Репортерът не подаде ръка за здрависване. И така играта започна. Журналистът не подозираше, че е един от участниците в спектакъла, но Райън го знаеше.

— Бихте ли могли още веднъж да повторите въпроса? — вежливо каза Джак.

— Получихме сведения от достоверен източник, че срещу вас се води разследване за незаконни операции на фондовата борса.

— За мен това е нещо ново — отвърна Джак.

— Известно ни е, че са ви разпитвали следователи от Комисията по ценните книжа и борсовите операции — заяви репортерът.

— Ако знаете това, то не може да не сте информиран, че предоставих всички сведения, които поискаха, и те останаха напълно удовлетворени.

— Уверен ли сте?

— Разбира се. Не съм извършил никакво нарушение и притежавам всички документи, които го доказват — уверено каза Райън, може би прекалено уверено, забеляза репортерът. Той обичаше да разговаря с хора, които са попрекалили с алкохола. In vino Veritas.^[1]

— Моите източници обаче твърдят друго — продължи да настоява репортерът.

— С нищо не мога да ви помогна! — подхвърли Райън. Но този път спокойствието го напусна и гласът му прозвуча по-силно, отколкото следваше. Стоящите наблизо хора се обърнаха към него, без да скриват любопитството си.

— Май заради такива като вас не работят така както трябва нашите разузнавателни служби — разнесе се гласът на току-що приближилия се мъж.

— А вие кой сте, дяволите да ви вземат? — разгневено попита Райън, още преди да се е обърнал. Спектакълът продължава. Действие I, сцена 2.

— Това е конгресменът Трент — обясни репортерът. Трент влизаше в състава на Специалния комитет на Конгреса.

— Струва ми се, че дължите извинение — каза Трент. Той изглеждаше пиян.

— За какво? — поинтересува се Райън.

— Как за какво! За всички шибани глупости, които вършите във вашата крепост отвъд реката.

— За разлика от тези, които се вършат на този бряг ли? — попита Джак. Наоколо започваше да се събира тълпа. Тук развлечението изглеждаше многообещаващо.

— Аз знам какво се опитахте да направите току-що, но се подхлъзнахте и цопнахте по гол задник в локвата. Даже и не ни съобщихте, както повелява законът, и сега ви предупреждавам, че няма да ви се размине току-така, ще се наложи да се разплащате и скъпо ще платите.

— Да, ако трябва да платим сметката ви в бара, действително няма да ни излезе евтино. — Загубил интерес към по-нататъшния разговор, Райън му обърна гръб.

— Внимавай, човече! — изгърмя Трент отзад. — Внимавай, защото и ти ще се изпързаляш.

Наоколо се събраха около двадесет човека, които внимателно наблюдаваха какво става и се заслушваха в разговора. Те видяха, че Джак взе чаша от преминаващия край него сервитьор, и забелязаха, че погледът му освирепя. Някои си спомниха, че Райън е убивал хора и тази репутация му придаваше ореол на тайнственост. Той отпи една глътка бяло бургундско вино, преди да погледне отново конгресмена.

— И как ще ме изпързаляте, господин Трент?

— Това може да те изненада.

— Никакви ваши действия не могат да ме изненадат, приятелю.

— Може би, но ти ни смая, доктор Райън. Не те смятахме за мошеник и предполагахме, че си достатъчно умен, за да не вземеш участие в този провал. Сега виждам, че сме сгрешили.

— Вие грешите за много неща — прошепна Райън.

— Знаеш ли какво, Райън. Аз изобщо не мога да разбера що за мъж си ти.

— В това няма нищо за чудене.

— И тъй, що за мъж си? — попита Трент.

— Знаете ли, конгресмене, за мен това е един уникален случай — безгрижно подхвърли Райън.

— Какво искате да кажете?

Лицето на Джак внезапно се промени. Гласът му прогърмя по цялата зала.

— Никога не съм очаквал, че един педераст ще се усъмни в моята мъжественост! — Извинявай, приятелю, мина му през ума.

В залата настъпи пълна тишина. Трент не криеше своята сексуална ориентация — бе обявил за това още преди шест години. И все пак той целият побледня. Чашата в ръката му се разклати и част от съдържанието й се изля на мраморния под, но конгресменът се овладя и произнесе почти с мек глас:

— Ще ти разгоня фамилията за това.

— Нямам нищо против, сладък. — Райън се обърна и излезе от залата, чувствайки тежестта на погледите върху гърба си. Той не се спря, докато не видя автомобилите, които се носеха по авеню „Масачузетс“. Джак знаеше, че е пил прекалено много, но студеният въздух започна да му прочиства мозъка.

— Джак — чу той гласа на жена си.

— Да, мила?

— Какво означава това?

— Нямам право да говоря.

— Мисля, че е време да си ходим.

— А аз мисля, че си права. Сега ще взема палтата. — Райън влезе вътре и предаде номерата. Той забеляза как стихнаха гласовете в залата след завръщането му. Напъха се в балтона, преметна коженото палто на жена си през ръка и едва тогава се обърна, срещайки устремените в него погледи. Интересуваха го само едни очи. Те го гледаха.

 

 

Трудно можеха да изненадат с нещо Михаил Семьонович, но КГБ успя. Той се бе подготвил психически да се съпротивлява на мъченията, на най-жестоко малтретиране и се оказа в края на краищата… разочарован? — попита се той. Не, това, разбира се, не е най-подходящата дума.

Държаха го в същата килия и доколкото разбираше, в тази част на затвора нямаше никой друг. Той навярно грешеше, но не разполагаше с никакви доказателства, че още някой се намира близо до него, защото не се чуваха никакви звуци, дори почукване по бетонните стени. Може би те бяха прекалено дебели за това. Единственият шум, който нарушаваше тишината, беше металическото скърцане на отварящата се от време на време шпионка в металната врата. Те предполагат, че самотата може да ми окаже някакво въздействие. При тази мисъл Филитов се усмихна. Те си мислят, че тук съм сам. Нищо не им е известно за моите другари.

Всичко това може да има само едно обяснение: този Ватутин се страхува да не би Филитов действително да се окаже невинен. Само че е невъзможно, помисли си Михаил Семьонович, защото този чекистки негодник ми взе филма от ръката.

Филитов се опита да се ориентира в настъпилите събития, взирайки се в голата бетонна стена, но така и не успя.

Обаче, ако се надяваха да го изплашат, то щяха да бъдат разочаровани. Филитов прекалено често бе мамил смъртта. Нещо в съзнанието му дори я желаеше. Тогава може би щеше да срещне своите другари. А той разговаряше с тях, нали? Какво ще стане, ако те все още са… е, ако не живи, то може би не съвсем и мъртви. Какво представлява смъртта? Сега настъпваше един такъв момент в живота му, когато този въпрос ставаше чисто философски. Разбира се, рано или късно щеше да узнае това. Отговорът на този въпрос неведнъж профучаваше край него и тъкмо да го докосне… винаги се изплъзваше.

Щракна ключът в бравата и ръждивите панти на вратата заскърцаха.

— Защо не ги смажете? Всички метални детайли имат по-дълъг живот, ако се поддържат както трябва — каза той, като стана от леглото.

Надзирателят с мълчалив жест му показа вратата. В коридора стояха двама младежи от охраната, голобради, на около двадесет години, помисли си Михаил Семьонович. Лицата им имаха високомерното изражение, присъщо на всички, които служат в КГБ. Преди четиридесет години може би щеше да им изтрие високомерието от лицата, каза си Филитов. В края на краищата те бяха без оръжие, а той — кадрови офицер, сражавал се в безбройни боеве, и за него да убива хора бе тъй естествено, както дишането. Тези момчета не бяха истински войници. Той го определи от пръв поглед. Гордостта и високомерието са приятни чувства, но войникът трябва да бъде по-бдителен…

Ами ако отговорът е именно в това? — внезапно си помисли Филитов. Ватутин се отнася с мен предпазливо, въпреки че знае.

Но защо?

 

 

— Какво означава това? — попита Манкузо.

— Трудно ми е да отговоря — отвърна Кларк. — Вероятно някой кретен във Вашингтон не е в състояние да вземе решение. Често се случва.

В течение на последните двадесет и четири часа пристигнаха две шифровани съобщения. В първото се казваше, че операцията се отменя и на подводницата се нареждаше незабавно да излезе в открито море, обаче втората шифрограма заповяда на „Далас“ да остане в западната част на Балтийско море и да чака по-нататъшни указания.

— Не обичам да ме карат да чакам.

— На никой не му харесва, капитане.

— А вашето отношение?

Кларк изразително сви рамене.

— При изчакването проблемите са главно от психологическо естество. Нещо от рода да очакваш началото на спортен мач. Най-добре е да не мислим за това, капитане. Аз преподавам това изкуство — когато сам не се занимавам с него.

— Често ли?

— Нямам право да говоря по този въпрос, но по-голяма част от операциите все пак завършват успешно.

— По-голямата част, но не всички. А какво става, когато не…

— Тогава се случват наистина вълнуващи събития за всички. — Кларк се усмихна. — Особено за мен. Бих могъл да ви разкажа увлекателни истории, но не бива. При вас навярно също се е случвало.

— Веднъж или два пъти. Жалко, че не можем да говорим за това — животът става по-скучен, нали?

Те си размениха погледи на разбиране.

 

 

Райън обикаляше сам из магазините. Наближаваше рожденият ден на жена му — той съвпадаше с времето, когато Джак щеше да бъде в Москва, и затова трябваше да купи подаръците по-рано. Най-добре беше да започне с бижутерийните магазини. Кати все още носеше златното колие, което Джак й бе подарил преди няколко години, и сега той търсеше подходящи за него обици. Обаче възникна трудност: не можеше да се припомни точния мотив… Натежалата от махмурлук глава и напрегнатото очакване никак не му помагаха при търсенето и избора. А ако не клъвнат?

— Здравейте, доктор Райън — чу се познат глас. Джак се обърна леко изненадан.

— Не знаех, че ви разрешават да се отдалечавате толкова много от центъра на Вашингтон. — Действие II, сцена 1. Джак не позволи да излезе наяве облекчението, което чувстваше. В това отношение поне махмурлукът помагаше.

— Разрешеният ни радиус преминава точно през средата на магазина „Гарфинкълс“, ако внимателно погледнете на картата. — Търсите подарък на жена си?

— Не се съмнявам, че досието ми, което се съхранява при вас, съдържа необходимата информация.

— Да, разбира се. Има рожден ден. Жалко, че не мога да си позволя такива скъпи подаръци за жена си.

— Ако проявите съответното желание, нашето управление навярно би могло да уреди нещо, Сергей Николаевич.

— Боя се, че у дома няма да ме разберат. Този проблем става познат и на вас, нали?

— Вие сте удивително добре информиран — измърмори Джак.

— Такава ми е работата. Впрочем ужасно съм огладнял. Може би ще се съгласите да използвате част от своето състояние, за да купите сандвич на един руски дипломат.

Райън с професионална предпазливост се огледа на всички страни.

— Не, днес никой не ме съпровожда — усмихна се Платонов. — Моите колеги… моите другари по работа днес са заети повече от обикновено и се страхувам, че вашето ФБР не разполага с толкова много агенти, за да осигури непрекъснато проследяване.

— КГБ, разбира се, не се сблъсква с такъв проблем — забеляза Райън, когато се отдалечиха от магазина.

— Ето и тук може би грешите. Интересно, защо американците са толкова уверени, че нашите специални служби се отличават от вашите.

— Ако имате предвид, че и вашите тайни служби извършват толкова много гафове като нашите, тази мисъл не е съвсем утешителна. Какво ще кажете за един хотдог.

— Да, ако кренвиршът е от кашерово месо — отговори Платонов, после обясни: — Аз не съм евреин, както знаете, но ми харесва вкусът.

— Прекалено дълго живеете в Америка — усмихнато каза Джак.

— Да, но Вашингтон и неговата околност ми харесват.

Те влязоха в едно заведение за бързо обслужване, специализирано по тестени изделия с говеждо месо и кафе, но предлагащо и други блюда. Обслужването действително се оказа на висота и двамата се настаниха на една бяла пластмасова маса в средата на широк преход. Отлично избрано място, с одобрение си помисли Джак. Посетителите ще преминават покрай тях, но няма да чуят повече от няколко случайни думи. Той знаеше, че Платонов е истински професионалист.

— Чух, че се натъквате на определени юридически трудности. Много жалко. — Платонов произнесе фразата с широка усмивка. Отстрани можеше да изглежда, че си приказват за най-обикновени неща, помисли си Райън и веднага стигна до извода, че неговият руски колега изпитва немалко удоволствие от разговора, който провеждат.

— Май сте повярвали на това, което каза снощи оня педал? Знаете ли, Сергей Николаевич, едно от нещата, на които се възхищавам в Русия, е начинът, по който…

— Наказват за антиобществено поведение? Да, пет години в лагер със строг режим. Откритостта на нашата нова политика не се разпространява върху половите извращения. Вашият приятел Трент по време на своето последно пътуване в Съветския съюз се запознал с един… един младеж, който сега си отбива присъдата в такъв лагер. — Платонов не спомена, че този младеж бе отказал да сътрудничи с КГБ и затова бе наказан. Няма нужда да заплитам нещата, помисли той.

— С моята благословия можете да приберете и нашия там — измърмори Джак. — Малко да ни поотървете, имаме ги достатъчно. — Той се чувстваше ужасно; струваше му се, че очите му направо ще изскочат от орбитите вследствие на виното, което бе изпил предишната вечер, и недостатъчния сън.

— Така си и помислих. Може би трябва да приберем заедно с него и комисията по ценните книжа и борсовите операции? — попита Платонов.

— Аз не съм виновен за нищо. За нищо. Получих сведения от един приятел и купих акции. Даже не ми се наложи да ги търся, те бяха в открита продажба. Спечелих някой и друг долар — и какво от това? Аз пиша доклади по разузнавателната дейност за президента. Аз съм добър специалист, а те ме преследват. След всичко това… — Райън замълча и втренчи възпалените си очи в лицето на Платонов. — А вас какво ви засяга, по дяволите?

— Още от времето, когато за пръв път се срещнахме в Джорджтаун, преди няколко години, признавам си откровено, винаги съм се възхищавал от вас. Например вие блестящо се проявихте при случая с терористите. Не съм съгласен с вашите политически възгледи и вие не скривате, че не сте съгласен с моите. Но вие постъпихте съвършено правилно, като изчистихте малко света от тази гадна паплач, утайката на обществото. Можете да се съмнявате в това, което сега ще ви кажа, но то е самата истина: аз съм се изказвал против държавната поддръжка на такива хищници. Истинските марксисти, стремящи се да освободят своите народи, действително се нуждаят от нашата подкрепа и ние сме длъжни да им помагаме, доколкото можем, но терористите — това са убийци и бандити. Те гледат на нас само като на източник на оръжие и пари. Русия няма нищо да спечели, поддържайки такива индивиди. Като оставим политиката настрана — вие сте мъжествен и честен човек. Уважавам такива хора. Жалко, че вашата страна е на друго мнение. Америка издига най-добрите си представители на пиедестал, за да станат мишена за по-некадърните.

За миг бдителният поглед на Райън се смекчи и доби замислен вид.

— За това сте прав — каза той.

— И какво ще направят сега с вас, приятелю?

Джак дълбоко въздъхна и хвърли поглед надолу по широкия коридор.

— Тази седмица ще ми се наложи да се обърна към адвокат. Предполагам, че той знае как да постъпи. Всъщност аз се надявах, че работата няма да стигне дотам. Струваше ми се, че ще успея да ги убедя, но… този новият негодник в комисията по ценните книжа и борсовите операции, този педал, когото Трент… — Райън отново пое дълбоко въздух. — Трент се възползва от своето влияние, за да го назначат на тази длъжност. Бас държа, че двамата… Тук съм съгласен с вас. Ако човек трябва да има врагове, то поне нека бъдат врагове, които може да уважава.

— А ЦРУ не може ли да ви помогне?

— Там имам малко приятели — впрочем това ви е добре известно. Прекалено бързо направил кариера, най-богатият сред колегите, любимец на Гриър, отлични отношения с англичаните. Ето как се появиха и врагове. Понякога ми идва наум, че някой от тях… не мога да го докажа, но в Ленгли имаме такава компютърна мрежа и всички мои операции на фондовата борса се намират в паметта на компютъра… И знаете ли какво? Компютърните данни може да ги промени всеки, който е запознат с кода… Но опитайте се да го докажете, приятелю. — Джак извади една кутийка с аспирин и глътна две таблетки. — Между Ритър и мен има някакво напрежение още от самото начало. Преди няколко години го поставих в глупаво положение, а той не е от хората, които забравят обидите. Може би това е работа на някой от неговите… той има добри специалисти. Адмиралът би желал да помогне, но е много стар. Съдията е на път да напусне ЦРУ, трябваше да си отиде още миналата година, но все още се държи за мястото — той няма да може да помогне дори и да иска.

— Но на президента му харесва вашата работа.

— Президентът е юрист, прокурор. Стига само да му подшушнат, че те подозират в нарушаване на закона и… поразително бързо, просто за нула време, оставаш съвсем сам. В Държавния департамент има хора, които ще се радват на моите неприятности — само защото изразявам по-различно мнение. Не е леко да живееш в този тъп град и да останеш честен.

Да, оценката е вярна, помисли си Платонов. Те бяха получили първото съобщение от Питър Хендерсън — с псевдоним „Касий“, който снабдяваше КГБ с информация повече от десет години — в началото като помощник на сенатора Доналдсън, възглавяващ Сенатската комисия по разузнаването, а когато сенаторът излезе в оставка, постъпи в Централното контролно-ревизионно управление, където се занимаваше с анализ на постъпващата разузнавателна информация. КГБ познаваше Райън като млад служител, чиято звезда стремително се издигаше в Централното разузнавателно управление. Когато в московския център се извършваше оценка на неговите възможности, в началото смятаха Райън за богат дилетант, но това отношение към него се промени преди няколко години. Той бе направил нещо, което накара президента да му обърне внимание, и сега почти половината от специалните доклади, готвещи се въз основа на разузнавателната информация, преминаваха през него. Именно Райън правеше оценка на международното положение и пишеше доклади, попадащи после в Белия дом. От Хендерсън стана ясно, че Райън е подготвил обширен материал по ситуацията в областта на ограничаването на стратегическите оръжия, който предизвика негодувание в Мъгливото дъно^[2]. Обаче Платонов вече отдавна си бе съставил собствено мнение за Райън. Той превъзходно се ориентираше относно характерите на хората и още от първата среща в „Галерията“ на Джорджтаун считаше Райън за умен противник и смел човек, но прекалено свикнал с привилегированото си положение, поради което лесно уязвим, когато подлагаха на нападки собствената му личност. Изискан, но странно наивен. Това, което Платонов видя по време на закуската, само потвърждаваше мнението му за Райън. Всъщност той беше съвсем типичен американец. Райън виждаше всичко около себе си в черни и бели тонове, делеше всичко на добро и зло. Но най-важното: Джак Райън, който по-рано смяташе себе си за неуязвим, сега започваше да разбира, че това не е така. И по тази причина бе изпаднал в ярост.

— Колко много работа — и всичко на вятъра — каза Райън след няколко секунди. — Те не възнамеряват да вземат под внимание моите препоръки.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че проклетият Ърнест Алън придума президента да направи въпроса за стратегическата отбранителна инициатива предмет на преговорите — Много воля и професионална сдържаност бяха нужни на Платонов, за да не трепне при тези думи. Райън продължи:

— Всичко е напразно. Те не се съгласиха с моите аргументи, и то заради тази идиотска борсова операция. Управлението не ме поддържа така, както би трябвало. Подхвърлят ме на тези шибани кучета, а аз не мога да направя нищо, по дяволите, за да постигна своето. — Джак пъхна в устата си последния залък от сандвича.

— Винаги могат да се предприемат мерки — посъветва Платонов.

— Да си отмъстя ли? Мислил съм за това. Бих могъл да се обърна към вестниците, но „Вашингтон пост“ възнамерява да публикува статия за разследването, проведено от комисията по ценните книжа и борсовите операции. Някой от Конгреса настройва всички срещу мен. Мисля, че е Трент. Бас държа, че той е насочил снощи към мен това копеле, репортера. Ако се опитам да разкажа истината, кой ще ме чуе? Боже, Сергей, дори сега, като седя тук и разговарям с теб, аз подлагам задника си на голяма опасност.

— Защо?

— Не се ли сещаш? — Райън си позволи усмивка, която обаче бързо помръкна. — Каквото и да става, няма да вляза в затвора. По-добре да умра, отколкото да бъда опозорен. Дяволите да го вземат, аз съм рискувал живота си; когато се е налагало, поставял съм всичко на карта. Ти си запознат с някои неща, но не знаеш за едно. Представяш ли си, аз съм рискувал живота си за своята страна, а те искат да ме пратят в затвора!

— Може би ще успеем да ти помогнем.

Най-после предложението дойде, помисли си с облекчение Райън.

— Как? Като ми предоставите политическо убежище ли? Ти сигурно се шегуваш. Наистина ли мислиш, че ще мога да живея във вашия работническо-селски рай?

— Не, но ако имаме достатъчно интерес, бихме могли да променим създалото се положение. В съда ще трябва да се явят свидетели. С тях може да се случи нещо…

— Не ми пробутвай тези глупости! — Райън се наведе напред. — Ние не се занимаваме с „мокра“ работа във вашата страна, вие — в нашата.

— Всяко нещо си има цена. Сигурно го знаеш по-добре от мен. — Платонов се усмихна. — Например „провалът“, за който спомена господин Трент снощи, за какво става дума?

— Откъде да знам за кого работиш? — нервно попита Райън.

— Какво? — Платонов беше явно изненадан. Джак го забеляза въпреки главоболието.

— Ти искаш да ви заинтересувам, нали? Имай предвид, че си залагам главата. И не си мисли, че това е толкова лесно само защото вече съм го правил веднъж. Ние имаме агент в московския център. Той заема много висок пост. А сега е твой ред — какво ще получа аз в замяна на неговото име?

— Свободата — отговори Платонов без колебание. — Ако той действително е такъв голям човек, готови сме да заложим много. — В течение на цяла минута цареше тишина. Те втренчено се гледаха един друг, сякаш играеха карти, сякаш мизата включваше всичко, което притежават — и сякаш Райън знаеше, че държи бита карта. Платонов не откъсваше поглед от очите на американеца и с удоволствие разбра, че печелеше партията.

— В края на седмицата излитам за Москва — стига само тази история с борсата да не попадне в пресата, защото тогава с мен е свършено. Това, което ти разказах, приятелю, няма да тръгне по обичайните канали. Единственият човек, в когото съм сигурен е Герасимов. Само в него не се съмнявам. Сведенията ще бъдат предадени лично на председателя на КГБ, в противен случай няма сделка.

— А защо трябва да повярвам, че ти е известно името на агента? — Платонов притискаше Райън, но внимателно.

Сега дойде ред на Джак да се усмихне. Неговият коз се оказа асо.

— Името на агента не ми е известно, но аз съм запознат с постъпващата от него информация. След като ви съобщя съдържанието на четири донесения, изпратени от „Диригента“ — това е неговият псевдоним, — вашите следователи сами ще се справят с останалото. Ако твоето донесение бъде отправено по обичайните канали, вероятно ще ме пречукат още преди да съм се качил на самолета. Сега разбираш какъв висок пост заема той. Но как мога да съм сигурен, че ще удържиш на думата си?

— В разузнаването човек трябва да си изпълнява ангажиментите.

— Тогава предай на своя председател, че искам да се срещна с него. Нека той да организира срещата. На четири очи и без фокуси.

— Да се срещнете с председателя? Но председателят не…

— В такъв случай ще наема по-добър адвокат и ще рискувам да попадна в съда. Не се каня да ида в затвора за държавна измяна — такъв вариант също не ме устройва. Това са моите условия, другарю Платонов — завърши Райън. — Приятен ден.

Джак стана и тръгна към изхода. Платонов не го последва и си остана на масата. Той се огледа настрана и откри своя охранител, който му даде знак, че не са били наблюдавани.

Сега Платонов трябваше да вземе решение: да вярва ли на Райън. От сведенията на Касий следваше да се направи извод, че Райън е искрен.

Платонов ръководеше действията на агента с псевдоним Касий от три години. Информацията, постъпваща от Питър Хендерсън, винаги се оказваше достоверна. Руснаците се възползваха от тази информация, за да проследят и арестуват един полковник от ракетните войски със стратегическо предназначение, работещ за ЦРУ, получиха безценни стратегически и политически сведения и даже имаха достъп до ултрасекретна американска аналитична информация по „Червеният октомври“ в миналото… не, през по-миналата година, да, разбира се, през по-миналата година, точно преди Доналдсън да излезе в оставка. А сега Касий работеше в Централното контролно-ревизионно управление и получаваше наведнъж сведения от два източника. Той имаше пряк достъп до поверителна информация, свързана с отбраната на страната, и съумя да запази всичките си политически връзки в Конгреса. Преди известно време Касий им съобщи, че се разследва дейността на Райън на фондовата борса. По онова време това бе само един слух и никой не пожела да го вземе на сериозно. Американците непрекъснато се разследват помежду си. При тях това е един вид национален спорт. После на Платонов пак му съобщиха за същото и най-накрая стана скандалът между Райън и Трент. Възможно ли е това?…

Агент на ЦРУ във висшия ешелон на КГБ, помисли си Платонов. Разбира се, съществуваше определен начин за предаване на особено важни сведения непосредствено на председателя на КГБ. В Комитета за държавна сигурност бяха готови да посрещнат всякакви евентуалности, ала след като Платонов изпратеше такова шифровано съобщение, то щеше да бъде поставено под особен контрол. Само намек за това, че ЦРУ има агент сред самата върхушка на КГБ, и…

Обаче съществуваше още едно съображение.

Веднъж глътнал въдицата и влязъл в контакт с КГБ, доктор Райън завинаги ще ни принадлежи. Може би той не разбира, че еднократният обмен на информация е невъзможен, толкова ли е обезумял, та да се надява, че повече… Не, по-вероятно е той да е в такова отчаяно положение, че дори и да не мисли за това. Какъв вид информация бихме могли да получаваме от него?

Специален помощник на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването. Почти цялата разузнавателна информация би трябвало да преминава през него. Да се завербува толкова ценен агент — такова нещо не се бе е случвало от времето на Филби, а то бе станало преди петдесет години.

Ала достатъчно ли е важно това, за да се нарушат правилата? — запита се Платонов, допивайки кафето. Доколкото той си спомняше, КГБ не бе нарушавало съществуващото джентълменско споразумение между двете тайни служби — нито веднъж на територията на САЩ не бе извършен нито един акт на насилие. Обаче доколко трайни може да се окажат правилата, когато в перспектива се очертава такава приказна плячка? Какво толкова, ако един американец — или двама — претърпят автомобилна катастрофа или получат инфаркт? Това също трябва да бъде одобрено от председателя на КГБ. Платонов щеше да изложи своите съображения и да подкрепи подобни мероприятия. Той не се съмняваше, че неговото предложение ще бъде одобрено.

Дипломатът беше акуратен човек. Той изтри устните си с хартиената салфетка, пъхна я в картонената чашка и я отнесе до най-близката кофа за боклук. На масата не остана никаква следа от неговото присъствие тук.

 

 

Стрелеца беше уверен, че ще успеят да победят. Когато той обяви за предстоящата операция, реакцията на неговите подчинени едва ли можеше да бъде по-положителна. Мрачни усмивки, одобрителни кимвания. Най-голям ентусиазъм прояви новият член на муджахидините, младият майор от афганистанската армия. Те се събраха в една палатка вече на територията на Афганистан, на двадесет километра от границата, и в продължение на пет напрегнати часа разработваха плана на операцията.

Стрелеца оцени първия етап вече като завършен. На разположение на муджахидините се намираха шест камиона и три бронетранспортьора. Някои от тях бяха повредени, но това следваше да се очаква. От убитите войници на марионетната армия смъкнаха униформите. Единадесет човека, останали живи, бяха подложени на разпит. Те, разбира се, нямаше да вземат участие в операцията, но ако докажеха своята лоялност, щяха да им позволят да водят бойни действия в състава на други партизански формирования. Що се отнася до останалите…

Бившият офицер от афганистанската армия събра картите и радиокодовете. Той беше запознат с всички правила, които руснаците така старателно бяха преподавали на своите афганистански „братя“.

На десет километра оттук, право на север, на шосето, водещо към Шейхабад, се намираше базовият лагер на един батальон. Бившият майор се свърза с него по радиото и съобщи, че „Слънчоглед“ е отблъснал засада, понасяйки умерени загуби, и се движи по посока на лагера. Командирът на батальона даде разрешение. Муджахидините натовариха няколко окървавени трупа на бронетранспортьорите. Добре подготвените бивши военнослужещи на афганистанската армия заеха местата си при едрокалибрените картечници на БТР-60 и колоната, съблюдавайки предписания строй, потегли по насипаното с чакъл шосе. Лагерът на батальона се намираше на противоположния бряг на реката. След двадесет минути муджахидините го видяха. Мостът отдавна бе унищожен, но руските сапьори бяха стоварили тук достатъчно чакъл и се бе образувал брод. Колоната спря пред караулния пост на източния бряг на реката.

Това бе най-трудният участък. Майорът знаеше паролата и им бе разрешено да започнат преминаването. Един след друг камионите и бронетранспортьорите се придвижваха на другия бряг. Реката бе замръзнала и се налагаше да следват линията от клони, за да не се озоват в капана на дълбоките вирове, под пращящия лед. Още петстотин метра.

Лагерът бе разположен на неголямо възвишение. Заобикаляха го блиндажи от струпани пънове и чували с пясък. Дислокацията на лагера беше много добра и от бункерите се откриваше широко поле за обстрел, огневите точки бяха напълно готови за отблъскване на нападения дори нощем. В лагера се намираше само една стрелкова рота — останалите патрулираха по хълмовете около базата. Колоната пристигна в лагера по време на обяда. От вратите се откриваше изглед към паркираните камиони и бронетранспортьори.

Стрелеца се намираше в първия камион. Едва сега си помисли дали трябваше до такава степен да се довери на бившия майор, преминал сега на страната на муджахидините, но веднага разбра, че вече е късно да размишлява за това.

Командирът на батальона излезе от блиндажа, без да е успял да сдъвче храната си. Той наблюдаваше как от камионите изскачат бойците, очакваше с нетърпение да зърне командира на поделението и с раздразнение видя как се отвори страничната врата на бронетранспортьора и оттам се появи човек в униформата на офицер от афганистанската армия.

— А ти кой си, по дяволите? — мърморейки, попита той.

— Аллах акбар! — разнесе се пронизителният вик на майора и с един дълъг ред от автомата той нашари командира на базата. Едрокалибрените картечници на бронетранспортьорите затрещяха, убивайки обядващите афганистански войници, а хората на Стрелеца се втурнаха към укритията. След десет минути съпротивата бе прекратена — защитниците нямаха никакви шансове да отблъснат нападението на почти сто добре въоръжени муджахидини, успели да проникнат вътре в укрепения лагер. Двадесет души бяха взети в плен. Сред тях се оказаха трима руснаци — двама лейтенанти и един сержант свързочник. Разстреляха ги на място. Останалите поставиха под охрана и хората на майора се устремиха към паркираните моторни превозни средства.

Там откриха два бронетранспортьора и четири камиона. Сега муджахидините си осигуриха необходимия транспорт. Всичко останало, което не можеха да носят, бе изгорено. Със себе си взеха четири минохвъргачки, половин дузина картечници и всички униформи. После напълно унищожиха лагера. На първо място — свързочните средства, особено радиоапаратурата. Най-напред я разбиха с прикладите, после я изгориха. Оставиха една малка група бойци да охранява пленените войници — щяха да им предоставят възможност да се присъединят към муджахидините или да умрат, доказвайки своята преданост към неверниците.

Оттук до Кабул оставаха петдесет километра. Увеличилата се с нови превозни средства колона бързо се придвижваше на север. По пътя към тях се присъединиха хората на Стрелеца, които скочиха на камионите и бронетранспортьорите. В отряда вече имаше двеста човека, облечени и въоръжени като войници на афганистанската армия, движещи се на север в руски транспортни средства.

Най-опасният враг сега беше времето. След деветдесет минути достигнаха до околностите на Кабул и се натъкнаха на първия контролно-пропускателен пункт.

При вида на толкова голям брой руски войници по гърба на Стрелеца изби студена пот. След смрачаването — това му бе известно — руснаците се завръщаха в своите укрепени бази, доверявайки патрулирането по нощните улици на афганистанските войници, ала дори залязващото слънце не можеше да убеди Стрелеца, че се намира в безопасност. Проверката беше по-повърхностна, отколкото очакваше и майорът съумя да преведе колоната през всички контролно-пропускателни пунктове, възползвайки се от документите и паролите, които бе получил в току-що унищожената база на батальона. От съществено значение за успешното придвижване също беше това, че маршрутът на колоната заобикаляше най-строго охраняваните райони на столицата. След по-малко от два часа Кабул остана зад тях и муджахидините продължиха пътя си под прикритието на спасителната тъмнина.

 

 

Днес ми е тръгнало само на лоши новини, помисли си Герасимов, гледайки лицето на полковник Ватутин.

— Какво искате да кажете, полковник, арестуваният отказва да дава показания ли?

— Другарю председател, хората от нашия медицински персонал ми обясниха, че всеки опит за използване на метода за лишаване от външни възприятия или каквато и да било форма на физическо въздействие при разпита — думата „мъчение“ вече не се използваше в щабквартирата на КГБ — може да доведе до смъртта на арестанта. Тъй като вие настоявате за неговото признание, се налага да прибегнем до… първобитни методи при следствието. Арестуваният се оказа костелив орех. Психологически той е много по-издръжлив, отколкото очаквахме — каза Ватутин, стараейки се да запази спокойствие. В този момент той беше готов на убийство за чаша водка.

— А всичко стана, защото сгафихте при арестуването му — студено отбеляза Герасимов. — Надявах се на вас, полковник. Струваше ми се, че ще стигнете далеч, че е време да ви бъде присвоено следващото звание. Дали не съм сбъркал, другарю полковник? — попита той.

— Вие ми възложихте това разследване, за да разоблича един предател на родината. — Ватутин запази самообладание със страшно усилие на волята и не трепна, като чу думите на Герасимов. — По мое мнение вече изпълних това. Известно ни е, че е извършил измяна. Имаме доказателства…

— Язов смята, че това е недостатъчно.

— С контраразузнаване се занимава КГБ, а не Министерството на отбраната.

— Опитайте се да го обясните на генералния секретар — измърмори Герасимов, подведен от гнева си. — Полковник Ватутин, аз трябва да получа това признание.

Герасимов се надяваше, че днес ще постигне още един успех в областта на разузнаването, но шифрованото съобщение „мълния“, постъпило от Америка, бе сложило край на тези надежди. Но което го разтревожи още повече — сега той узна, че информацията, която бе предал по предназначение предишния ден, няма никаква стойност. В шифрованото съобщение се говореше, че агент Ливия се извинява, но компютърната програма, изпратена до московския център чрез капитан Бизарина, се е оказала остаряла. По такъв начин сведенията, с помощта на които Герасимов се надяваше да изглади отношенията между КГБ и новия многообещаващ проект на Министерството на отбраната, сега бяха безполезни.

Той се нуждаеше, ужасно се нуждаеше от признание, но то не биваше да бъде изтръгнато с изтезания. На всички е известно, че прибягвайки до мъчения, следователят може да се сдобие с това, което желае — изтезаваният човек има достатъчно подбуди, за да признае всичко, каквото поискат от него. На Герасимов му трябваше достоверно признание, което ще може сам да покаже в Политбюро, защото неговите членове вече не изпитваха безграничен страх пред КГБ, та да вземат всяка дума на председателя за чиста монета.

— Ватутин, имам нужда от признание, и то колкото се може по-скоро. Колко време ще ви трябва за това?

— С методите, които сега ни се налага да приложим — не повече от две седмици. Можем да го лишим от сън. За това ще трябва време, тъй като старците се нуждаят от по-малко сън, отколкото младите хора. Той постепенно ще загуби връзка с действителния свят и ще рухне. Като вземем под внимание това, което знаем за него, можем да предположим, че той ще се съпротивлява с всички сили, с цялото си мъжество — а не можеш да му отречеш мъжество. И все пак той е човек като всички други. Да, ще ни трябват две седмици — завърши Ватутин, знаейки, че и десет дена стигат. Но по-добре е да съобщиш за успеха по-рано.

— Добре. — Герасимов направи пауза. Сега трябваше да ободри полковника: — Ватутин, вие добре проведохте разследването въпреки неудачното завършване на последния етап. Да се очаква идеален ход на разработката във всички нейни фази би било неразумно, а политическите последствия нямат отношение към вас и не бива да ви виним за тях. Ако съумеете да постигнете успех и изпълните моето поръчение, наградата ще съответства на важността на поставената задача.

— Благодаря, другарю председател.

Герасимов изчака да се затвори вратата след полковника, а после извика колата.

Председателят на Комитета за държавна сигурност никога не пътуваше без придружители. Неговият личен ЗИЛ — една ръчно изработена лимузина, приличаше на огромните американски коли, които се използваха преди тридесет години. Винаги го съпровождаше една още по-безобразна на вид „Волга“, пълна с телохранители, които се подбираха за тази служба по изкуството да владеят оръжието, умението да се сражават в ръкопашен бой и безпределната преданост на председателя. Седнал на задната седалка, Герасимов наблюдаваше как край прозорците на автомобила му се мяркат московските сгради. Колата стремително се носеше по централната разделителна линия на широките улици. Скоро той излезе от града, насочвайки се към горите, където през 1941 година бяха спрени немците.

Много от военнопленниците — ония, които останаха живи след тифната епидемия и лошата храна — бяха строили тези дачи. Въпреки че руснаците както по-рано мразеха немците, номенклатурата — управляващата класа в това безкласово общество — високо ценеше сръчността на немските работници. Електрониката на „Сименс“ и битовата техника на фирмата „Блаупункт“ толкова неизменно красяха домовете на руския елит, колкото вестник „Правда“ и нецензурираните служебни екземпляри на белия бюлетин на ТАСС. Дървените къщи, разположени сред боровите гори на запад от Москва, по нищо не отстъпваха на построените по времето на царя. Герасимов често се питаше какво ли е станало с немските войници, които са вложили труда си за издигането на тези вили? Впрочем това нямаше никакво значение.

Служебната дача на Михаил Петрович Александров по нищо не се отличаваше от останалите — двуетажна, с дървени стени, боядисана в кремаво, със стръмни покриви като на къщите в германската планина Шварцвалд. Пътят към нея представляваше една тясна, застлана с чакъл алея, която криволичеше между дърветата. Пред къщата имаше само един автомобил. Александров беше вдовец, но поради напредналата възраст не се интересуваше от жени. Герасимов сам си отвори вратата и се огледа настрана, за да се убеди дали телохранителите се разпръсват и заемат местата си зад дърветата. Момчетата незабавно се струпаха пред багажника на Волгата и извадиха оттам комплектите топли дрехи — бели кожени якета и ботуши, — за да се предпазят от измръзване на снега.

— Николай Борисович! — Александров сам отвори вратата на госта. Академикът се обслужваше от две жени, занимаващи се с почистването и приготвянето на храна, но те знаеха кога трябва да изчезнат, а пристигането на председателя на КГБ бе точно един от тези случаи. Александров взе балтона на Герасимов и го окачи на закачалката до вратата.

— Благодаря, Михаил Петрович.

— Заповядайте. — Александров показа с ръка масата в хола. — Искате ли чай?

— С удоволствие бих изпил една чаша. Навън е толкова студено.

Домакинът и гостът му се настаниха в старинните удобни фотьойли от две срещуположни страни на масата. На Александров му харесваше да приема гости — или поне хора, съпричастни към неговите идеи. Той наля чай, после сипа в една чинийка малко сладко от вишни. Пиеха чай по традиционния руски начин: отначало слагаха в устата си лъжичка сладко и после отпиваха от чая. Това затрудняваше разговора, но затова пък всичко беше по руски. Александров харесваше старите традиции. Макар и да бе прегърнал идеалите на марксизма-ленинизма, спрямо дребните неща той се придържаше към някои навици от младостта си.

— Какви са новините?

— Този шпионин Филитов се оказа костелив орех — не без раздразнение отвърна Герасимов. — Ще са нужни седмица или две, за да получим признание от него.

— Трябваше да го разстреляте…

Председателят на КГБ отрицателно поклати глава.

— Не. Трябва да подходим обективно към разследването. Полковник Ватутин много добре проведе разработката. Самото арестуване е следвало да довери на по-млад офицер, ала аз му бях казал, че разследването се възлага лично на него и затова Ватутин е възприел думите ми прекалено буквално. Що се отнася до останалото, работата му е почти идеална.

— Май ставате прекалено великодушен, Николай Борисович. Още не е дошло време за това — забеляза Александров. — Толкова ли е било трудно да изненадате един седемдесет и една годишен старец?

— Не и този. Американската шпионка се оказа добре подготвена, както и трябваше да се очаква. Добрите разузнавачи имат превъзходна реакция. Ако американските агенти не бяха толкова умели, социализмът отдавна да е възтържествувал в целия свят — небрежно каза Герасимов. Председателят на КГБ знаеше, че Александров живее в своя тесен идеологически свят и има само повърхностна представа за реалната действителност. Трудно се уважава такъв човек, но затова пък не е трудно да се страхуваш от него.

— Някоя и друга седмица можем да изчакаме — измърмори Александров. Безпокои ме само, че ще се занимаваме с тези неща, докато в Москва се намира американската делегация…

— Ще се захванем за работа, когато си отидат. Ако успеем да сключим договора, нищо не губим.

— Но това е безумие — да съкращаваме нашите оръжия! — възкликна Александров. Главният партиен идеолог все още смяташе, че ядреното оръжие е нещо от рода на танковете и оръдията: колкото повече, толкова по-добре. Подобно на по-голямата част от политическите теоретици той беше скаран с фактите.

— Ще си запазим най-добрите и най-новите ракети — търпеливо му обясни Герасимов. — Но това, което е далеч по-важно — проектът „Ярка звезда“ успешно се приближава към завършека си. Използвайки откритията на нашите учени и това, което успеем да научим от американската програма, след по-малко от десет години ще можем да създадем непробиваем щит.

— Имаме ли добри източници вътре в американската програма?

— Много добри — отговори Герасимов, оставяйки чашата на масата. — Но се оказа, че информацията, която ни изпратиха неотдавна, е прибързана. Част от американската компютърна програма, попаднала в ръцете на нашите агенти, е била толкова прясна, че не била преминала окончателна проверка и в резултат на някои недостатъци се наложило да бъде заменена с друга. Неприятно, обаче ако трябва да се сблъскаме с неприятности, по-добре е да е вследствие на излишна активност, отколкото на недостатъчни действия.

Александров махна с ръка, сякаш се касаеше за дреболии.

— Вчера разговарях с Ванеев — каза той.

— Е и какво?

— Той е съгласен да се присъедини към нас. Мисълта, че милата му дъщеричка — тази развратница — трябва да попадне в трудов лагер, е непоносима за него. Обясних му какво се иска от него. Всичко беше много просто. Щом получите признание от този негодник Филитов, веднага започваме. По-добре е да не губим време, трябва да задвижим всичко едновременно. — Академикът кимна в подкрепа на думите си. В политическите игри той умееше майсторски да лавира.

— Притеснява ме възможната реакция на Запада — внимателно забеляза Герасимов.

Александров се усмихна хитро, гледайки към чашата си.

— Нармонов ще го сполети инфаркт. Възрастта му е съвсем подходяща. Няма да е смъртоносен, не, но ще му се наложи да се откаже от поста си. Ние ще убедим Запада в последователността на нашата политическа линия — ако вие толкова много настоявате, Николай Борисович, готов съм дори да се съглася със съкращение на въоръженията. — Той замълча. — Няма смисъл без нужда да тревожим политиците на Запада. Това, което ме безпокои мен пък, е въпросът за ръководната роля на партията.

— Разбира се. — Герасимов знаеше какво ще последва по-нататък и се облегна на стола, за да изслуша поредната тирада.

— Ако не спрем Нармонов, партията е обречена! Глупак, той се опитва да отхвърли всичко, за което сме се борили. Без ръководството на партията в този дом щеше да живее някой немец. Без Сталин, който вплете челичени кости в народния гръбнак, къде щяхме да бъдем сега? А Нармонов се осмелява да осъжда нашия най-голям вожд, след Ленин, разбира се — припряно добави академикът. — Нашата страна се нуждае от силна ръка, от една силна ръка, а не от хиляди слаби! Нашият народ разбира това и го желае.

Герасимов кимна в знак на съгласие. Обаче не го напускаше учудването: защо този слабоумен бъбрив старец всеки път повтаря едно и също? Партията нямаше нужда от една здрава ръка, колкото и Александров да отричаше този факт. Самата партия се състоеше от хиляди малки алчни и ненаситни ръце: членовете на Централния комитет, местните апаратчици, които плащаха членския си внос, издигаха лозунги, ходеха всяка седмица на събрания, докато не им втръснеше — но продължаваха своята дейност, защото тя им прокарваше път в служебната йерархия, което означаваше привилегии. А привилегиите — това бе кола, летуване в Сочи и… битова техника на фирмата „Блаупункт“.

Всички хора си имат уязвими места, Герасимов го знаеше. Уязвимото място на Александров беше това, че в партията сега вярваха само малцина. Обаче именно партията ръководеше страната. Партията подхранваше амбициите. Властта беше една цел, оправдаваща всички средства за нейното постигане, а за Герасимов партията беше път към властта. През целия си живот той бе защитавал партията от посегателствата на тези, които се стремяха да променят коефициентите в уравнението на властта. Сега, като председател на КГБ, олицетворяващ „щита и меча“ на партията, Герасимов бе достигнал такова положение, когато можеше да поеме в ръцете си юздите на управлението на партията и на страната. Александров щеше да бъде изумен и дълбоко потресен, ако узнаеше, че неговият млад ученик виждаше властта като единствената си цел и нямаше друго намерение, освен да запази статуквото. Съветският съюз щеше упорито да работи за укрепване на вътрешната си безопасност, стремейки се да разпространи своята форма на управление върху всяка страна, в която му се представи такава възможност. Развитието щеше да продължи — предизвикано отчасти от вътрешни промени, отчасти от това, което щеше да му се удаде да получи от Запада, — но Герасимов нямаше прекалено да увеличава темповете на очакванията, както Нармонов възнамеряваше да го стори. Най-хубавото нещо обаче беше, че юздите на властта щяха да попаднат в ръцете на Герасимов. Опирайки се на мощта на КГБ, той можеше да не се страхува за собствената си безопасност — особено след като подчини Министерството на отбраната. Затова той търпеливо седеше и слушаше високопарните слова на Александров, кимвайки с глава, когато бе необходимо. На един страничен наблюдател това можеше да напомни хилядите стари картини — почти всички фалшиви, — изобразяващи Сталин, който увлечено слуша думите на Ленин, и също като Сталин Герасимов използваше тези думи за собствена изгода. Герасимов вярваше само в Герасимов.