Том Кланси
Кардинала от Кремъл (11)

10.
Оценка на щетите

— И така, какво ни е известно? — попита съдията Мур.

В Ленгли току-що бе ударило шест часът, още не бе разсъмнало, а панорамата, която се откриваше зад прозорците, хармонираше с мрачното настроение на директора на ЦРУ и заместниците му.

— Някой е следил куриер номер четири — отговори Ритър. Заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа прелисти лежащите пред него документи. — Фоли забелязал „опашка“ и подал сигнал преди момента на предаването на материала. По всяка вероятност преследвачът не е видял лицето му, а е тръгнал след агента. Фоли твърди, че той е изглеждал недодялан — това му се сторило странно, ала решил да се довери на инстинкта си, което досега винаги му е носило успех. Завръщайки се в посолството, той изпратил един служител да провери сигнала, показващ, че агентът е успял да се откъсне от проследяването, но знак нямало. Налага се да приемем, че агентът-свръзка е провален и касетката се намира в ръцете на контраразузнаването, поне до доказване на противното. Фоли е прекъснал този канал за връзка. На КАРДИНАЛА ще бъде съобщено повече никога да не използва човека, на когото е предал касетката. Сега се каня да наредя на Ед да информира КАРДИНАЛА, че предадените от него сведения са загубени по пътя; не си струва да го безпокоим със сигнала за тревога.

— А защо? — попита адмирал Гриър.

Съдията Мур отговори:

— Работата е там, че материалът е съдържал изключително важна информация, Джеймс. Ако подадем сигнала за тревога, той може… дявол знае какво, самите ние сме му казали, ако се случи нещо подобно, да унищожи всичко, което може да го изобличи. Ами какво ще стане, ако не съумее да възстанови унищожената информация? Тя ни е тъй нужна, нали?

— Освен това руснаците ще трябва да положат немалко усилия, за да хванат следите му — продължи Ритър. — Аз ще наредя на Фоли и той ще помоли КАРДИНАЛА да възстанови информацията, която се съдържаше в касетката, и да ни я изпрати. А после нека КАРДИНАЛА се разкара от Русия завинаги. Той даде своето и заслужава награда. Веднага щом получим сведенията, ще подадем сигнала за опасност и ако имаме късмет, тъй ще го уплашим, че ще поиска да замине.

— По кой начин мислиш да го изведем? — попита съдията Мур.

— През морето, северния път — отвърна заместник-директорът по оперативната работа.

— Ти какво мислиш, Джеймс? — обърна се към заместника по разузнаването съдията Мур.

— Разумно решение. Ще е нужно малко време. Трябва да определим срок: десет-четиринадесет дена.

— Тогава нека се заемем с тази работа още днес. Свържи се с Пентагона и ги помоли. Настоявай да ни предоставят добър офицер.

— Да, разбира се — кимна адмиралът и се усмихна. — Знам за кого да настоявам.

— Добре, щом разберем кой е, аз ще изпратя нашия човек при него. Ние ще използваме господин Кларк — каза Ритър и присъстващите кимнаха в знак на съгласие. Кларк си бе създал малка легенда в оперативното управление. Ако някъде имаше нищожен шанс за успех — изпращаха него.

— Добре, пратете съобщение на Фоли — завърши съдията Мур. — Аз ще запозная с това президента. — Съдейки по изражението му, директорът на ЦРУ не очакваше нищо приятно от този разговор.

— Нито един агент не може да действа вечно. КАРДИНАЛА поне три пъти надмина и най-смелите очаквания. Спомени и това в разговора с президента.

— Непременно. Е, господа, чака ни работа.

Адмирал Гриър незабавно отиде в кабинета си. Още не бе станало седем часът, когато той позвъни в Пентагона, в управлението на заместник командващия морските операции, отговарящ за подводните бойни действия. Първият въпрос, след като се представи, беше:

— Къде е сега „Далас“?

 

 

Капитан първи ранг Манкузо също беше на работното си място. Неговото последно плаване на подводницата „Далас“ щеше да започне след пет часа. При връхната точка на прилива тя трябваше да излезе в морето. В кърмовата част механиците вече привеждаха в действие атомния двигател. Докато помощникът се занимаваше с подготовката за отплаването, капитанът още един път преглеждаше плана на предстоящата задача. Той щеше да поведе кораба си за последен път на север. В американския и британския флот този термин означаваше Баренцово море, района за базиране на съветския флот. След като се озовеше там, корабът щеше да пристъпи към това, което във военноморския флот официално наричаха „океанографски изследвания“ — в случая с „Далас“ това означаваше, че подводницата щеше да прекара колкото се може повече време в преследване на съветските подводни ракетоносци. Това не беше лека задача, ала Манкузо умело се справяше с нея и веднъж той успя да огледа един руски ракетоносец по-близко от който и да било американски капитан на подводница. Разбира се, той не разговаряше за това дори с шкиперите на подводницата. Вторият му орден „За безупречна служба“, с който го наградиха за тази операция, бе засекретен и Манкузо не го носеше. И макар че за награждаването му с този орден се споменаваше в поверителния раздел на неговото досие, там липсваше текстът на заповедта за присъждането на наградата. Ала всичко това оставаше в миналото, а Манкузо беше човек, който постоянно гледаше напред, към бъдещето. „Ако ми предстои да извърша заключителното си плаване — помисли си той, — може да бъде и на север.“ Позвъни телефонът.

— Капитанът слуша — каза той, като сне слушалката.

— Барт, говори Майк Уилямсън — чу се гласът на командира на Втора подводна ескадра. — Ела при мен веднага.

— Разбрано, идвам. — Манкузо остави слушалката, дълбоко изненадан. След една минута се изкачи по трапа, слезе от кораба и се отправи по крайбрежната асфалтирана улица към очакващия го автомобил на адмирала. След още четири минути той влезе в кабинета на командващия Втора ескадра.

— Постъпи заповед, която променя твоята задача — извести контраадмирал Уилямсън веднага щом се затвори вратата.

— Какво става?

— Твоят „Далас“ трябва да се пребазира с пълна скорост във Фаслейн. Там ще те посрещнат. Ето всичко, което ми е известно, заповедта идва от Управлението на командващия морските операции и пристигна чрез командващия подводните сили на Атлантическия флот само за тридесет секунди. — Никакви други обяснения не се изискваха от Уилямсън. Нямаше съмнение: предстоеше да се изпълни някаква сложна и опасна задача. На „Далас“ често се налагаше да изпълнява такива поръчения. Наистина подобни заповеди постъпваха до Манкузо, но в края на краищата той олицетворяваше „Далас“.

— Моята хидролокационна група е все още с доста оредял състав — каза капитанът. — Имам добри млади матроси, ала шефът на групата се намира в болница. Ако задачата е особено опасна…

— От кого имаш нужда? — попита Уилямсън и Манкузо му отговори. — Добре, сега ще се заема с това. Ще са ти нужни пет денонощия до Шотландия, а през това време аз ще измисля нещо. Карай подводницата с пълен ход, Барт.

— Разбрано. — Манкузо излезе от кабинета. Той щеше да получи подробности за операцията след пристигането си във Фаслейн.

 

 

— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца.

Капитанът беше по-добре. В течение на предишните два дни той не се съмняваше, че ще умре. Сега се появи слаба надежда. Напразна или не — това бе отделен въпрос, — ала по-рано нямаше и искрица надежда за живот. Чуркин се чудеше дали може да има бъдеще в положението му и не следва ли да се страхува именно от неизвестността. Страх. Той съвсем бе забравил за него. Само за съвсем кратък период от време на два пъти бе погледнал смъртта право в очите. Един път това стана в горящия самолет, който се разби на земята — тогава разбра, че е настъпил моментът на смъртта; после той се изтръгна от нейните обятия, но видя как над него се наведе един афганистански бандит с нож в ръка. Смъртта отново се появи и пак изчезна. Защо? Този бандит, афганистанец със странен поглед, едновременно жесток и мек, безжалостен и пълен със състрадание, му остави живота. Защо? Сега Чуркин имаше както сили, така и време, за да зададе този въпрос, ала той не му отговаряше.

Чуркин чувстваше, че го возят на нещо, че лежи на някаква стоманена повърхност. Не беше ли в каросерията на камион. Не, над главата му имаше някакъв плосък покрив, също направен от стомана. Къде съм, питаше се той. Навън, изглежда, беше тъмно. През амбразурата не се виждаше светлина — да, разбира се, той се намираше в бронетранспортьор. Как е попаднала тази бронирана кола в ръцете на бандитите? Къде са успели…

Караха го към Пакистан. Там щяха да го предадат… на американците. И едва възникнала, надеждата отново се превърна в отчаяние.

Що се отнася до самия Стрелец, той се чувстваше превъзходно. Неговата група се срещна с друга, отправила се към Пакистан с две съветски бронирани коли за пехотата БТР-60 и срещналите ги муджахидини с радост се съгласиха да натоварят на бетеерите ранените от неговата група. Стрелеца беше добре известен сред партизаните и да имат в състава на отряда ракетчик с американските стингъри за защита от въздушно нападение — покажат ли се ненадейно руски вертолети — никак не беше лошо. Наистина не съществуваха големи опасения от руско нападение. Нощите бяха станали дълги, времето рязко се влоши и муджахидините се движеха със скорост петнадесет километра в час по равнинна местност и само тук-там се натъкваха на скали и камъни. След един час те щяха да достигнат границата, а този участък бе зает от муджахидините. Партизаните започнаха да се успокояват. Скоро щяха да могат да прекарат една седмица в относителна безопасност, а американците, както винаги, щедро да им заплатят за докараните съветски прибори и документи. Този път се бяха сдобили с прибори за нощно виждане, от които се ползваше водачът на БТР-60, тъй като се придвижваше нощем по планински пътища. За тази апаратура муджахидините можеха да получат от американците ракети, мини, няколко картечници и лекарства.

За афганистанските партизани събитията се развиваха благоприятно. Говореше се дори, че руснаците могат да вземат решение за изтегляне на войските. Сега те вече не се стремяха към водене на наземни бойни действия срещу муджахидините. Руснаците използваха своите пехотни части само за установяване контакт с афганистанците, после въвеждаха артилерия и извикваха авиация за въздушна подкрепа. Ако не се считат няколко особено отчаяни групи от руски десантчици и поделения на Спецназ, които предизвикваха страх и омраза сред афганистанците, муджахидините считаха, че са съумели да достигнат морално превъзходство на бойното поле, което се обясняваше, разбира се, с борбата им за святото дело. Някои афганистански командири даже вече претендираха за военна победа над руснаците и тези чувства се предаваха на редовите воини. В края на краищата те не желаеха нищо друго освен продължаване на свещената война против руснаците.

Двата БТР-60 стигнаха границата в полунощ. По-нататъшното придвижване беше по-просто. Пътят, водещ навътре в Пакистан, се охраняваше от афганистански бойци. Водачите на бронетранспортьорите увеличиха скоростта и даже изпитваха удоволствие от управлението на мощните машини. След още три часа те влязоха в Мирам-Шах. Стрелеца първи слезе от бронетранспортьора, за да наблюдава как ще изнесат руския капитан и ранените муджахидини.

Емилио Ортис вече го очакваше с ябълков сок. Виждайки, че Стрелеца води руски офицер, той ахна от удивление.

— Приятелю, кого сте ми докарали този път?

— Той е тежко ранен, но ето кой е. — И Стрелеца предаде на служителя от ЦРУ един от пагоните на капитана и куфарчето, което бе прикачено с верига за ръката му. — Вижте какво носеше.

— Дяволите да го вземат! — изговори Ортис неясно на английски. Той видя засъхналата кръв около устата на руския офицер и разбра, че физическото състояние на пленения внушава сериозни опасения за живота му, но… какъв улов? Измина още една минута и докато придружаваше капитана, когото носеха към полевата болница, на служителя от ЦРУ му дойде наум въпроса: „Какво, по дяволите, трябва да направим сега с него?“

Персоналът на френската болница се състоеше, общо взето, от френски медицински работници, сред които имаше и няколко италианци и шведи. Ортис познаваше мнозина и подозираше, че някои от тях редовно информират DGSE — френското външно разузнаване. Но, разбира се, главното бе, че бяха отлични лекари и медицински сестри. Афганистанците също го знаеха и ги защищаваха, сякаш са пророци на самия Аллах. Хирургът, който правеше операции след предварителната обработка на ранените, сложи трети поред руския офицер на операционната маса. Една медицинска сестра му помагаше, а Стрелеца излезе, като остави Абдул да следи как протичат нещата. Той не бе докарал руския офицер от толкова далече, за да позволи в края на краищата да бъде умъртвен на операционната маса. Двамата с Ортис отидоха настрана, за да поговорят.

— Чух за това, което е станало в Газни — каза служителят на ЦРУ.

— Такава е била волята на Аллаха. Що се отнася до руснака — загубил е наскоро сина си. Не можах да го убия. Може би в този ден нямах повече сили да убивам. — Стрелеца въздъхна тежко. — Ще ви бъде ли от полза този руснак?

— Документите в куфарчето му са много важни. — Ортис бе прелистил вече секретните материали. — Приятелю мой, ти дори и не подозираш какво си успял да направиш. А сега да поговорим за изминалите две седмици.

Стрелеца направи подробен отчет на събитията през последните две седмици, като разказът му свърши едва призори. Той извади дневника си и водейки се по него, описа всичко, което се бе случило, като замълчаваше само, докато Ортис сменяше касетата на магнетофона.

— Значи сте видели един лъч светлина на небето, така ли?

— Да, той ми се стори много странен — отвърна Стрелеца, като си потри очите.

— Офицерът, когото докарахте тук, е отивал със самолета към същото място, откъдето се е показал лъчът. Ето една груба скица.

— Къде е това точно. Какво представлява?

— Не знам, но се намира само на сто километра от афганистанската граница. Мога да ти го покажа на картата. Колко време се каниш да останеш в Пакистан?

— Вероятно една седмица — отговори Стрелеца.

— Трябва да съобщя за всичко на моето началство. Не е изключено да поискат да се срещнат с тебе. Приятелю мой, ти заслужи много щедра награда. Състави списък на всичко, от което имаш нужда, и не се притеснявай, ако е голям.

— А какво ще стане с руснака?

— Ще го разпитаме, разбира се. Ако оцелее.

 

 

Куриерът вървеше по „Лазовска“, очаквайки среща с човека, на когото трябваше да предаде касетката, и изпитваше най-противоречиви чувства. Той наистина бе повярвал на следователя и през втората половина на деня взе парче тебешир и сложи съответните знаци на съответните места. Знаеше, че е закъснял с пет часа, обаче се надяваше, че неговият оперативен ръководител ще си обясни закъснението му с това, че е искал да се скрие от проследяването. Агентът-свръзка не измами офицера от КГБ, който го разпитва, и не отбеляза знак за тревога — вместо това той постави белег, означаващ „всичко е наред“. Не, куриерът играеше прекалено опасна игра и не можеше да рискува да предупреди служителя от ЦРУ, че работи под контрола на контраразузнаването. Сега той вървеше по тротоара, надявайки се, че неговият ръководител ще се мерне на договорената тайна среща.

Той обаче не знаеше, че служителят на ЦРУ, с когото трябваше да се състои срещата, си седеше в американското посолство и в течение на няколко седмици нямаше да се показва в този район на Москва или поне не се планираше за такъв период да се среща с куриера. Този канал за връзка с КАРДИНАЛА вече не съществуваше, а що се отнася до ЦРУ — то нямаше намерение да го възстанови.

 

 

— Струва ми се, че напразно губим време — каза следователят. Той седеше до прозореца на апартамент, гледащ към „Лазовска“, заедно с един старши офицер от Второ главно управление. На съседния прозорец се бе разположил служител от същото управление със зареден фотоапарат. Тази сутрин следователят узна какво представлява тази „Ярка звезда“, а генералът, оглавяващ Второ главно управление, разпореди разследването да се води с максимално внимание и бързина, без да се жалят сили и средства. Едва сега стана ясно какво огромно по важност изтичане на информация е открил този претърпял нещастие стар полеви офицер от ПГУ, когото се канели да пенсионират.

— Мислите ли, че ни е излъгал?

— Не. Той веднага рухна, впрочем не беше тъй лесно да го накарам да рухне. Но все пак рухна — уверено каза следователят. — Лично аз мисля, че го пуснахме на улицата прекалено късно. Това означава, че те знаят всичко и са ликвидирали канала за връзка.

— Но какво е могло да се случи — имам предвид от тяхна гледна точка? Защото причината може да е съвсем банална.

— Вярно — кимна следователят. — Но сега ние знаем, че информацията, заснета на касетката, е изключително важна и секретна. Следователно източникът, от който е получена тази информация, заема отговорна длъжност и затова са взели всички необходими предпазни мерки за неговата защита. Отсега нататък ще трябва да поработим както следва — най-простият способ не оправда очакванията.

— Значи ще го приберем от улицата?

— Да.

Една кола се приближи към агента-свръзка, вратата се отвори, той седна в автомобила и едва тогава останалите служители на КГБ се отправиха към колите си.

След тридесет минути всички се събраха отново в Лефортовския затвор. Лицето на следователя беше тъжно.

— Кажете, защо ни излъгахте? — попита той, като се обърна към куриера.

— Не, не съм ви излъгал — в гласа му звучеше паника. — Аз направих всичко както трябваше. Може би закъснях, но аз ви казах това.

— А знакът, който оставихте на уговореното място, не означаваше ли, че са ви арестували?

— Не, нали ви обясних как става.

— Разбирате ли, проблемът е, че не можем да отличим един знак, драснат с тебешир, от друг. Ако сте поискали да ни измамите, ние не сме в състояние да попречим. — Следователят се наведе напред. — Вие можете да ни измамите веднъж, може — два пъти. Но да ни мамите постоянно, няма да ви се удаде. — Той замълча, давайки възможност на подследствения да разбере цялата сериозност на положението. Колко е просто да разпитваш слабите духом, помисли си следователят. В началото им дай да разберат, че имат надежда, после я отнемаш; отново показваш, че надеждата не е изчезнала напълно, и изведнъж демонстрираш колко лесно можеш да ги лишиш и от тази искрица надежда. Горе и долу, горе и долу дотогава, докато не престанат да разбират кое какво е, а тъй като се лишават по този начин от собствените си чувства, с тези чувства започваш да се разпореждаш ти, както ти е угодно.

— И така, да започнем отново. Срещнали сте жена в метрото, коя е тя?

— Не знам как се казва. Тя е над тридесет години, но изглежда по-млада. Руси коси, стройна и привлекателна. Винаги се облича добре, прилича на чужденка, но не е.

— Облича се като чужденка — как именно?

— Обикновено носи палто, купено на Запад. Това личи и по плата, и по кройката. Както вече казах, тя е привлекателна и…

— Продължавайте — каза следователят.

— Нашата парола е: да си сложа ръката на задника й. А тя обича това, мисля. Често се притиска към ръката ми.

Следователят по-рано не бе чул тази подробност и тутакси стигна до извода, че куриерът казва истината. Подобни детайли трудно се измислят тъй изведнъж и нещо повече — това съответстваше на характера й. Жената агент беше авантюристка. Тази жена не е професионалист, каза си той, поне истинският професионалист няма да се държи по този начин. А това означаваше, че вероятно — почти сигурно — е рускиня.

— Колко пъти сте се срещали с нея в метрото по тоя начин?

— Всичко пет. Това никога не ставаше в един и същи ден на седмицата. Срещите не бяха редовни, но всеки път се засичахме във втория вагон на един и същи влак.

— А мъжът, на когото трябваше да предадете касетката, как изглеждаше?

— Не съм виждал лицето му, тоест не съм виждал цялото лице. Той винаги се държеше с ръка за дръжката и заставаше така, че да се скрие зад ръката. Понякога съм виждал част от лицето му, но не цялото. Мисля, че е чужденец, но не зная от каква националност е.

— Вие сте се срещали пет пъти и нито един път не сте видели лицето — ревна следователят и удари с юмрук по масата. — Какво, за глупак ли ме вземате?

Куриерът се присви, но после бързо продължи:

— Винаги носи очила, западно производство. Сигурен съм. Обикновено е с шапка на главата. Също така държи прегънат вестник „Известия“, винаги „Известия“. Между него и ръката му не можеш да видиш повече от една четвърт от лицето. Като знак за предаването служи едно лекичко обръщане на вестника, сякаш иска да прочете продължението на статията; после го завърта като параван пред лицето си.

— Припомнете ми как става предаването.

— Когато влакът спира, той преминава напред, като че се готви да слезе на следващата станция. Пакетът е в ръката ми и той го взема отзад, когато излизам от вагона.

— И така вие я познавате по лице, но тя не е виждала вашето лице. Той ви познава по лице, но вие не сте виждали неговото…

Точно същия начин, който се използва от куриера при получаване на пакета или касетата. Умно измислено, но защо използват един и същи метод два пъти по един и същи канал за връзка? КГБ, разбира се, също използва подобен, но този е по-сложен, особено в най-натоварените часове на московското метро, когато всички трескаво бързат и вагоните са претъпкани с хора. Следователят започна да разбира, че най-простият и най-разпространеният начин за предаване на материалите — тайникът — не се използва в този канал за връзка. Това също му се стори странно. Защото във всеки канал за връзка трябва да има поне един тайник — в противен случай КГБ може да арестува всички куриери и да ликвидира канала или може би…

Второ главно управление се опитваше вече да подходи към източника на предаваната информация, но се налагаше да действа особено внимателно — винаги съществува опасност: шпионинът (или шпионката) да се окаже сътрудник на службите за сигурност. Точно една такава длъжност би устроила шпионина повече от която и да било друга, тъй като дава достъп до всякаква информация и би му позволила да е в течение на подготвящи се контраразузнавателни операции. Това се бе случвало по-рано — разследването на едно изтичане на информация бе разтревожило шпионина, при това този факт стана известен едва няколко години след завършването на разработката. Освен това имаше и друго смущаващо обстоятелство: на единствения запазен кадър личеше изображение на диаграма, но не оригиналната, а на начертана от човешка ръка…

А не липсваха ли тайниците именно поради това, че се предават сведения, написани от ръка. Шпионинът би могъл да бъде разпознат по този начин, нали? Не е ли глупав този начин за предаване на информация…

Но в самите сведения, продължаваше да разсъждава наум следователят, няма нищо глупаво, нали? Няма, разбира се, и нищо случайно. Даже и техниката на предаването на информацията в този канал да изглежда странна, все пак в нея личи почерк на истински професионалист. Във всичко това се криеше някакъв смисъл, нещо такова, което следователят още не можеше да разгадае.

— Утре вероятно ще се повозим с вас на метрото.

 

 

Тази сутрин полковник Филитов се събуди без обичайното главоболие, разцепващо черепа му сякаш с миньорски чук. Това беше и приятно, и необикновено. Нещата, които имаше да свърши сега, малко се отличаваха от вчерашните, само — тъй като не го болеше главата — нямаше нужда да ходи до банята. Той погледна в чекмеджето на бюрото си — там в един ъгъл бе пъхнал дневника. Михаил Семьонович се надяваше, че както и следваше, ще успее днес да го унищожи. Дори бе приготвил нова тетрадка, която щеше да замени дневника след неговото изгаряне. Напоследък той бе станал свидетел на разговори, в които се споменаваха нови сведения за лазерите, а през следващата седмица при него щеше да постъпи доклад относно ракетните системи.

След като се отпусна удобно на седалката, полковникът по-внимателно от друг път започна да наблюдава пътя по обичайното трасе към службата. Въпреки ранния час на улицата имаше много камиони и един от тях скриваше известна част от бордюра, която той искаше да зърне. На това място бе отбелязан знака: „информацията е загубена“ и Михаил Семьонович не бе в състояние да го види. Той почувства раздразнение, ала това не го обезпокои прекалено, защото донесенията му рядко се губеха. Нищо страшно, реши той, мястото за сигнала „предаването премина успешно“ е тъй подбрано, че непременно ще го забележа. Полковник Филитов отново застана удобно на седалката и приближавайки се към условното място… Ето го. Той обърна глава, мъчейки се да види знака, но… знак нямаше. Странно. Да не би на мястото, закрито от камиона, да е бил сложен другият знак? Налага се да провери довечера, на връщане. През дългия период, откакто Михаил Семьонович работеше за ЦРУ, се загубиха няколко доклада, ала нито веднъж той не видя сигнала за опасност, нито пък чу по телефона непознат глас, търсещ Сергей — което означаваше „незабавно напуснете апартамента“. Явно и този път нищо не го заплашваше. Дреболия. Полковникът се успокои и започна да обмисля какво му предстоеше да свърши днес в министерството.

 

 

Операцията в метрото бе грижливо подготвена. Поне стотина служители на Второ главно управление се намираха в този район — по-голямата част в цивилно облекло, подобно на обикновените московчани, а някои изглеждаха като работници в подземната железница. Тези „работници“ се намираха до „черни“, секретни телефонни апарати, инсталирани при защитните табла на електрозахранването, на всяка станция на метрото. Следователят и арестуваният куриер пътуваха насам-натам по червената и зелената линия, надявайки се да срещнат добре облечена жена във вносно палто. Всекидневно метрото превозва милиони хора, но офицерите от контраразузнаването не се съмняваха в успеха — за тях работеше времето, освен това те познаваха една от чертите в характера на тази жена: тя търсеше приключения. Беше напълно възможно да й липсва вътрешна дисциплина и тя да не е в състояние да отдели своето ежедневие от изпълнението на тайните задачи. Такова нещо нерядко се случваше в миналото. Руските контраразузнавачи споделяха мнението на своите колеги от всички тайни служби в света, които считат, че хората, които се занимават с шпионска дейност, имат сериозни недостатъци в характера си. Независимо от присъщата им хитрост такива предатели рано или късно сами пристъпват към собственото си унищожение.

И служителите от ВГУ се оказаха прави, поне в дадения случай. Светлана излезе на перона на станцията на метрото с един вързоп, увит в кафява хартия. Куриерът я позна отначало по прическата — най-обикновена, — обаче тя се отличаваше по нещо неуловимо в начина да си държи главата, което го накара да вдигне ръка, за да посочи с пръст жената, но ръката бе свалена със сила. Тя се обърна и полковникът видя лицето й. Той веднага забеляза, че жената изглежда спокойна и уверена в себе си, с което изпъкваше сред останалите московчани, проявяващи към всичко мрачната апатия, свойствена на жителите на този град. Тя веднага му направи впечатление на жизнерадостна жена, устремена към насладите на живота. Нищо, помисли си следователят, това скоро ще премине.

Той произнесе няколко думи пред миниатюрен радиопредавател и когато Светлана влезе във вагона на следващия влак, вече я съпровождаше служител на Второ управление с мъничка слушалка в ухото, подобна на слухов апарат за глухи. На станцията, от която тя току-що бе заминала, се задействаха офицерите при „черните“ телефони — те предупредиха агентите, намиращи се на другите спирки по тази линия. Когато Светлана слезе от вагона, цял отбор преследвачи тръгна по петите й, като я придружи по ескалатора и на улицата. Там я очакваше автомобил и към външното наблюдение се включи нова група контраразузнавачи. Поне двама агенти поддържаха постоянно визуален контакт с нея, а тези, които я следваха отблизо, непрекъснато се сменяха, като групата, водеща проследяването, непрекъснато растеше. Най-накрая тя ги заведе в сградата на Госплан на булевард „Маркс“ срещу хотел „Москва“. Жената дори не подозираше, че я следят. Тя вървеше спокойно, без да се оглежда, без да дава признаци, че се страхува от нещо. Само след половин час бяха проявени около двадесет снимки на Светлана, които показаха на арестувания куриер, и той без никакво колебание я разпозна.

След това процедурата стана по-внимателна. Дежурният в стаята на входа назова пред служител от КГБ нейното фамилно име. Офицерът го предупреди за необходимостта да запази всичко в пълна тайна. След като разполагаха с тези данни, контраразузнавачите още преди обяд установиха нейната самоличност и следователят, който водеше делото, с ужас узна, че Светлана Ванеева е дъщеря на един от високопоставените членове на ЦК. Това можеше да доведе до усложнения. Полковникът тутакси събра нови снимки, отново разпита арестувания, но куриерът безпогрешно позна Светлана сред снимките на шест подобни жени. Член на семейството на толкова висш партиен функционер — беше по-добре да не се занимава с подобно нещо. Но тя бе разпозната без абсолютно никакво съмнение и се подозираше в измяна на родината, при това свързана с едно толкова важно разследване. Полковник Ватутин се отправи към началника на управлението, за да се посъветва с него.

По-нататък бяха предприети внимателни действия. Макар че на Запад КГБ се счита за всесилно, в действителност то винаги се подчинява на партийния апарат; дори за КГБ бе необходимо разрешение, за да арестува член на семейството на високопоставен служител. Началникът на Второ главно управление се качи на по-горния етаж при председателя на КГБ. След половин час той се върна в кабинета си.

— Можете да я задържите.

— Но секретарят на ЦК…

— С него не са разговаряли — отговори генералът.

— Тогава как…

— Действайте в съответствие с тази заповед. — Ватутин пое от ръката на генерала документ, подписан лично от председателя на КГБ.

 

 

— Вие ли сте другарката Ванеева?

Тя вдигна глава и видя един мъж в цивилно облекло — Госплан беше, разбира се, гражданска служба, — който я гледаше с някакъв странен поглед.

— Да. Какво обичате?

— Казвам се Клементий Владимирович Ватутин. Капитан съм от московската милиция. Трябва да дойдете с нас. — Следователят я наблюдаваше втренчено, надявайки се да види как ще отреагира тя на неговите думи, ала лицето на жената не се промени и остана все тъй безизразно.

— Надяваме се, че ще ни помогнете да разпознаем един човек. Съжалявам много, но тук не мога да се впускам в подробности — каза Ватутин с извинителен тон.

— Това дълго ли ще трае?

— Вероятно няколко часа. След това ще ви откарат вкъщи.

— Добре. Сега нямам спешна работа тук. — Светлана Ванеева стана от стола. От погледа й личеше, че се отнася към Ватутин с високомерно презрение. Московската милиция не влизаше в числото на институциите, които бяха на почит, а званието капитан за човек на неговата възраст показваше, че не е напреднал твърде много в кариерата си. Само за минута тя си облече палтото, грабна кафявия пакет и те се отправиха към изхода. Поне този капитан проявява дължимото уважение, помисли тя, вежливо ми отваря вратата и ме пуска да мина напред. Светлана предполагаше, че това се дължи на простата причина, че Ватутин знаеше коя е тя, или по-точно, кой е баща й.

Пред входа ги чакаше един автомобил. Едва седнали, и колата потегли. Светлана се учуди от маршрута, по който пътуваха, но разбра къде я карат, когато пресякоха Хохловския площад.

— Значи не отиваме в Министерството на вътрешните работи? — попита тя.

— Не, отиваме в Лефортово — отвърна Ватутин небрежно.

— Но…

— Не ми се искаше да ви безпокоя в службата, разбирате ли. Всъщност аз съм полковник Ватутин от Второ главно управление на КГБ. — Светлана потрепна, но веднага се съвзе и лицето й доби нормалното си изражение.

— И кого трябва да разпознавам?

Тя действително се владее, помисли си Ватутин. Е какво пък, толкова по-интересно ще ми бъде да работя с нея. Полковникът беше предан на партията, но тази преданост не се разпростираше непременно и към партийните функционери. При това той ненавиждаше корупцията почти толкова, колкото предателството към родината.

— Проста формалност — за вечеря ще ви откарат вкъщи.

— А дъщеря ми…

— За нея ще отскочи един от моите сътрудници. Ако нещата се проточат, ще има ли нещо против баща ви, ако я откарат при него?

На лицето на младата жена се появи усмивка.

— Какво говорите. Той умира за нея.

— Мисля, че няма да е необходимо чак толкова време — забеляза Ватутин, гледайки навън през прозореца. След няколко минути колата се вмъкна през вратите на Лефортовския затвор. Полковникът й помогна да излезе от автомобила, а сержантът разтвори пред тях вратата. Дай им надежда, после ги лиши от нея. Полковникът вежливо взе жената под ръка.

— Кабинетът ми се намира мъничко по-нататък по този коридор. Доколкото знам, вие често пътувате зад граница.

— Да, това влиза в задълженията ми. — Тя застана нащрек, но не повече от всеки друг човек, на когото задават този въпрос на подобно място.

— Зная. Вашият отдел се занимава с текстил. — Ватутин отвори вратата и с жест я покани да влезе.

— Това е тя — чу се един глас. Светлана Ванеева замря, сякаш се вкамени. Полковникът отново я взе под ръка и я поведе към стола.

— Седнете, моля.

— Какво означава това? — прошепна тя, почувствала най-накрая тревога.

— Ние арестувахме този мъж с копия от секретни документи. Той твърди, че ги е получил от вас — каза Ватутин, като се отпусна на стола зад бюрото.

Ванеева се обърна и погледна куриера.

— Лицето на този човек ми е напълно непознато! — възкликна тя възмутено. — Напълно!

— Да — сухо каза Ватутин. — Това го знам.

— Какво… — Жената се запъна, не знаейки как да продължи. — Но тогава нищо не разбирам.

— Добре са ви подготвили. Нашият общ приятел уверява, че ви подавал сигнал за предаване, поглаждайки ви по задника.

Ванеева тутакси се обърна и погледна обвинителя си.

— Ах ти, лайнар! И този кретен твърди това! — Тя се задъхваше от ярост. — Такъв… негодник! Глупости!

— И тъй, значи вие отричате обвинението? — попита Ватутин.

„Да й смачкам фасона на тази — помисли си той — наистина ще ми бъде приятно.“

— Разбира се! Аз съм съветски гражданин. Член съм на партията! Баща ми…

— Знам кой е баща ви.

— Аз всичко ще му разкажа, полковник Ватутин, ако посмеете да ме заплашвате…

— Ние не ви заплашваме, другарко Ванеева, ние само ви молим да ни помогнете. Защо сте пътували вчера с метрото. Знам, че си имате собствена кола.

— Често пътувам с метрото. Това е по-просто, отколкото да караш кола, а вчера ми се наложи да се отбия в химическото чистене. — Тя вдигна от пода кафявия пакет. — Ето, бях оставила палтото за почистване. Там трудно се намира място за паркиране, трябва да оставиш някъде далече колата, после да се разкарваш. Затова тръгнах с метрото. Същото се случи и днес, когато прибрах палтото от химическото чистене. Можете да проверите.

— И вие не сте предавали ето това на вашия приятел? — Ватутин държеше в ръката си касетката от филма.

— Дори не знам какво е.

— Да, естествено — съгласи се полковник Ватутин и поклати глава. — Е, нищо не може да се направи. — Той натисна бутона на апарата за вътрешна връзка. След миг се отвори страничната врата на кабинета му. Влязоха трима души. Ватутин показа с ръка Светлана. — Подгответе я.

Не може да се каже, че жената беше обзета от паника — по-скоро тя не вярваше на очите и ушите си. Светлана се опита да скочи от стола, но двама мъже я хванаха за раменете и я сложиха да седне обратно. Трети запретна ръкава на роклята й и вкара в ръката й иглата на спринцовката, преди тя да се е опомнила, за да закрещи.

— Вие нямате право — произнесе тя. — Нямате…

— Грешите, имаме — въздъхна Ватутин. — Колко време? — попита той лекаря.

— Това ще я приспи поне за два часа — отговори докторът, после с двамата санитари вдигна Ванеева от стола. Ватутин заобиколи масата и взе пакета. — Тя ще бъде готова за вас веднага щом приключа медицинския преглед, но ми се струва, че няма да възникнат никакви трудности. От нейното досие в поликлиниката на Госплан, където се води на отчет, личи, че няма никакви отклонения от нормите.

— Чудесно. Ще сляза при вас, след като хапна нещо. — Ватутин посочи втория арестуван. — Приберете го. На мен повече не ми трябва.

— Другарю полковник, но аз… — започна куриерът, и Ватутин веднага го прекъсна:

— Не се осмелявайте никога да ме наричате „другарю“. — Забележката на полковника прозвуча особено рязко, макар да бе казана съвсем меко.

 

 

Полковник Бондаренко сега оглавяваше отдела за лазерното оръжие в Министерството на отбраната. Той бе назначен на тази длъжност по заповед на самия министър, маршал Язов, с препоръката, разбира се, на полковник Филитов.

— И така, полковник, имате ли някакви новини за мен? — попита маршалът.

— Момчетата от КГБ ни предадоха някои схеми на американски огледала с регулируема оптика. — Той му връчи две отделни копия от диаграмите.

— А ние не можем ли сами да направим нещо такова? — попита Филитов.

— Това е много хитроумна конструкция, а както се говори в доклада, в стадий на проектиране се намира още по-съвършен модел. Особено интересно е, че при тях са нужни по-малко сервоприводи.

— По-малко количество какво? — попита Язов.

— Сервоприводи. Това са механизми, променящи контура на огледалото. Като намаляваме техния брой, снижаваме натоварването на компютърната система, управляваща комплекса от огледалата. Огледалото, което сега се използва от американците — ето го, — изисква да бъде обслужвано от един изключително мощен суперкомпютър, какъвто още не сме успели да произведем. По проект новото огледало ползва само една четвърт от тази компютърна мощност. Това позволява да се използва доста по-малка компютърна мощност за управление комплекса от огледалата и програмата много се опростява. — Бондаренко се наведе напред. — Другарю маршал, в моя първи доклад се подчертава, че една от главните трудности в осъществяването на проекта „Ярка звезда“ е системата за компютърното осигуряване. Дори ако успеем да създадем такова огледало с регулируема оптика, няма да можем да го използваме с максимална ефективност, защото не разполагаме със съответната система за компютърно и програмно осигуряване. Мисля, че ще се справим с проблема, ако се сдобием с новото огледало.

— Но засега нямаме още чертежите му, нали? — попита Язов.

— Точно така. КГБ работи по този въпрос.

— Дори не сме в състояние да изкопираме тези „сервоприводи“. Получихме спецификациите и чертежите преди няколко месеца, но нито едно наше предприятие не съумя да ги произведе — измърмори Филитов.

— Време и средства, другарю полковник — с упрек забеляза Бондаренко. Той вече се бе научил да се държи уверено във висшите коридори на властта.

— Финансиране — каза недоволно Язов. — Винаги въпросът опира до финансирането. Бихме могли да построим неуязвим танк, ако разполагаме с достатъчно пари. Бихме могли да догоним Запада в технологията на подводниците — дайте ни пари. Любимият проект на всеки академик ще ни осигури абсолютното оръжие, стига само да му се отпуснат необходимите фондове. За съжаление за всички тях парите няма да стигнат. Ето в това отношение сме успели да достигнем Запада.

— Другарю маршал — каза Бондаренко, обръщайки се към министъра на отбраната. — Аз съм кадрови военен вече от двадесет години. Служил съм в щабове на батальони и дивизии, лично съм участвал в бойни операции. Винаги съм служил в Съветската армия и само в нея. Проектът „Ярка звезда“ принадлежи към друг род войски. Въпреки това аз твърдя, другарю маршал, че ако се наложи, ще трябва да орежем фондовете за производство на танкове, самолети и кораби, за да пуснем в редовна експлоатация „Ярка звезда“. Разполагаме с достатъчно конвенционално оръжие, за да се противопоставим на агресията от страна на НАТО, ала не сме в състояние да попречим на вражеските ракети да унищожат нашата страна. — Той замълча, след което смекчи тона: — Моля за извинение, че изразих толкова откровено моето мнение.

— Плащат ви, за да мислите — забеляза Филитов. — Другарю маршал, аз съм съгласен с гледището на този млад офицер.

— Михаил Семьонович, нима моите полковници замислят дворцов преврат? — На лицето на Язов се появи усмивка, което се случваше извънредно рядко. — Бондаренко, тук, в този тесен кръг, аз настоявам да ми кажете всичко, което считате за нужно. И ако сте успели да убедите стария кавалерист, че този научнофантастичен проект заслужава внимание, това означава, че трябва сериозно да се замислим над него. И така, вие смятате, че на тази програма следва да се даде ударен приоритет.

— Другарю маршал, ние трябва да отнесем тази програма към най-важните. За нейното завършване ще бъде необходимо да се проведат някои фундаментални изследвания и по мое мнение тяхното финансиране следва рязко да се увеличи. — Бондаренко успя, без да стига прекалено далече, да даде определен отговор на маршала. Подобен въпрос носеше политическа окраска и ме беше работа на един полковник да си пъха носа там. На КАРДИНАЛА му мина през ума, че все пак не е дооценил този блестящ млад офицер.

 

 

— Пулсът се ускорява — произнесе лекарят почти три часа по-късно. — Започваме отчитане на времето, пациентката дойде в съзнание. — За по-голяма част от хората тази граница е съвсем смътна, особено ако липсва сигнал за пробуждането във вид на ранна слънчева светлина. Нея я лишиха от възможността да почувства какъвто и да било сигнал. Първото съзнателно усещане на Светлана Ванеева бе недоумение. „Къде съм?“ — попита се тя след петнадесет минути. Изчезващите последствия на силно действащите сънотворни вещества я напуснаха, но нови усещания — да заменят приятното отпускане от съня без сънища — не се появиха. Тя сякаш… плуваше?

Светлана се опита да мръдне, но… не успя! Тялото й беше напълно отпуснато, всеки квадратен сантиметър от неговата повърхност равномерно се крепеше на нещо и в резултат на това нито един мускул не изпитваше и най-малкото напрежение. Никога през живота си не бе попадала в такава чудна атмосфера, където цари само мир и спокойствие. Къде съм?

Тя нищо не виждаше, но и това някак си не беше вярно. Светлана сякаш витаеше в някакво черно… не в сиво обкръжение… като че в нощен облак, отразяващ светлините на Москва — неизразителен и безцветен, аморфен, но притежаващ някаква… структура.

Беше абсолютно, свръхестествено тихо, тя не чуваше никакви звуци — нито далечния шум на уличното движение, нито хлопване на врати, нито шуртенето на вода по тръбите…

Тя си обърна главата, но изгледът не се промени — все същото сиво аморфно пространство, сякаш се намираш вътре в облак, във вата или… Светлана вдиша дълбоко. Във въздуха нямаше мирис, той не изглеждаше сух или влажен, не се усещаше дори температура. Тя заговори… колкото и да е невероятно, не чу никакъв звук. Къде съм?

Светлана започна да изучава обкръжаващия свят по-внимателно. За това бе необходим половин час съсредоточено самонаблюдение. Тя се стараеше да запази спокойствие, да не се вълнува. Това не можеше да бъде друго освен сън. С нея не можеше да се случи нищо лошо — само не и с нея. Истинският страх още не я бе обхванал, ала усещаше приближаването му. Светлана събра в юмрук цялата си воля и се стремеше да не го допусне при себе си, да го пропъди. Трябва да разбера какво ме заобикаля, помисли си тя. Погледът й се мяташе наляво, надясно. Наоколо цареше не съвсем пълен мрак, макар че светлина не проникваше отникъде. Тя усещаше китките на ръцете, но те се намираха настрана от бедрата й и никак не й се удаваше да ги притисне към тялото, макар и да се мъчеше да го направи, както й се струваше, в течение на часове. Същото нещо се отнасяше и за краката й. Светлана се опита да стисне дясната ръка в юмрук… но даже не успя да накара пръстите си да се докоснат един до друг.

Само дишането й зачести. Тя чувстваше как въздухът прониква в белите дробове и как излиза от тях, ала не усещаше нищо повече. Затваряйки очи, тя прогони сивотата, за да потъне в пълна тъмнина, която й се стори за предпочитане.

Нужно е движение, приканваше се тя, повече движение. Светлана се опита да се обърне, надявайки се, че ще почувства някакво съпротивление; стремеше се да се възползва от органите на осезанието, за да усети нещо извън тялото си. Уви — напразно. Не почувства нищо освен витаене в някакъв облак. Беше невъзможно да се каже от коя страна идва земното притегляне — отгоре или отдолу, отляво или отдясно. Усещанията бяха абсолютно еднакви. Светлана извика с всички сили, надявайки се да се чуе, макар просто така: да се убеди, че съществува. Чу се само едно далечно заглъхващо ехо, сякаш от непознат човек.

И изведнъж я обзе истинска паника.

 

 

— Отчитане на времето: дванадесет минути… петнадесет секунди — произнесе лекарят и неговите думи се записаха на магнетофонната лента. Кабината за управление се намираше на пет метра над басейна. — Сърдечният пулс се увеличава, достигна сто и четиридесет удара в минута, честота на дишането: четиридесет и две, настъпва фаза на остра тревога. — Той погледна Ватутин. — Става по-бързо от обичайното. Колкото е по-интелигентен човек…

— Толкова по-голяма е неговата потребност от сетивна ориентация в околната среда — промърмори полковникът. Той бе чел описанието на процедурата, но все пак се отнасяше към нея със скептицизъм. Процедурата беше съвсем нова и изискваше участието на квалифициран медицински персонал, докато в миналото полковник Ватутин успяваше да мине и без тях.

— Честотата на сърдечния пулс явно достигна максимума при сто седемдесет и седем. Няма сериозни отклонения.

— По какъв начин заглушавате речта й?

— Използваме нова техника. Това е едно електронно устройство, което възпроизвежда гласа й и го повтаря, само че с обратна фаза. В резултат на това гласът й почти напълно се неутрализира и тя крещи сякаш във вакуум. Бяха необходими две години, за да усъвършенстваме системата. — Докторът се усмихна. Подобно на Ватутин той обичаше работата си и сега се появяваше възможност да бъде оправдан многогодишният му труд с цел да бъдат заменени съществуващите методи с нещо ново, създадено от неговия ум.

Светлана се намираше на границата на хипервентилацията, но лекарят промени състава на газа, постъпващ в белите й дробове. Сега следваше да се наблюдава крайно внимателно състоянието на организма й. При този следствен подход не оставаха никакви следи по тялото, никакви белези, нито най-малките признаци на мъчение — нещо повече, това изобщо не можеше да се нарече мъчение. Поне физическо мъчение. Единственият недостатък на този метод — метода на пълната изолация на организма от околните сетивни възприятия — беше, че ужасът, който изпитва човек, може да предизвика тахикардия и… смърт.

— Ето, сега е по-добре — забеляза докторът, гледайки данните от електрокардиограмата. — Пулсът се стабилизира на ниво сто тридесет и осем удара в минута — ускорен, но нормален синусоиден ритъм. Изпитва нервна възбуда, но що се отнася до останалите неща, състоянието й е стабилно.

 

 

Паниката не помогна. Въпреки че съзнанието както преди трескаво търсеше изход, тялото на Светлана инстинктивно отказваше да се подчини, страхувайки се от неприятни последствия. Тя се стремеше с всички сили да се овладее и изведнъж усети как я обхваща странно спокойствие.

Жива ли съм или мъртва? Тя напрягаше паметта, мъчейки се да привлече всичко, което се бе случвало с нея в миналото, и нищо… но…

Някакъв звук.

Какво е това?

Туп-туп, туп-туп… Що за звук е това?

Това са ударите на сърцето! Да!

Очите й все тъй бяха широко отворени, тя търсеше в пустотата източника на звука. Ей там има нещо. Умът й непрекъснато търсеше изход. Само да можех да се добера до него. Трябва да стигна до него.

Но Светлана сякаш беше хваната в някакъв капан, който дори не можеше да опише. Започна отново да се движи и пак разбра, че наоколо няма нищо осезаемо.

Едва сега почувства пълната си самота. Сетивата й плачеха, молейки се за възприятия, за информация — в края на краищата нещо да постъпи в тях. Нервните центрове в мозъка тревожно търсеха някаква материална среда, ала намираха само пустош.

Ами ако съм умряла? — попита се тя.

Дали такова нещо не се случва след смъртта?… Небитието?… И изведнъж й дойде една още по-тревожна мисъл: а не е ли това адът?

И все пак имаше нещо. Онзи звук. Тя съсредоточи върху него цялото си внимание и изведнъж откри, че колкото по-напрегнато се заслушваше, толкова по-неуловим ставаше. Сякаш се опитваше да хване облаче дим — то присъстваше само когато не се опитваше да го хване — а тя трябваше непременно да улови това облаче.

И Светлана напрегна всички сили. Притвори очи и докато с максимално внимание се стремеше да долови ритмичното биене на човешкото сърце, забеляза, че звукът изчезваше от всичките й сетива. Той затихваше и затихваше още, докато не остана само в нейното въображение, после и оттам се разсея.

Тя застена или си помисли, че е застенала. Не чуваше почти нищо. Как така е възможно да говори, а да не чува.

Нима съм мъртва? Въпросът беше важен и изискваше незабавен отговор, но самият отговор можеше да бъде прекалено ужасен, за да го изрази даже и в мислите си. И все пак трябваше да предприеме нещо… но щеше ли да й стигне смелост? Да!

Светлана Ванеева с всички сили прехапа езика си и усети соления вкус на кръвта.

Жива съм — възкликна тя в себе си. Разбрала това, тя тържествуваше, както й се струваше, дълго време. Но дори и на дългото време идва краят.

Тогава къде съм? Аз съм погребана… жива. ПОГРЕБАЛИ СА МЕ ЖИВА.

 

 

— Пулсът отново се увеличава. Явно настъпва втората фаза на тревогата — забеляза лекарят, за да фиксира този момент на магнетофонната лента. Все пак жалко, помисли той. Докторът бе асистирал при подготовката на тялото. Една изключително красива жена, гладкият й корем бе едва засегнат от следите на майчинството. После намазаха тялото й с масло и й нахлузиха един специално приготвен „мокър“ костюм от гумата „Номекс“ с най-добро качество, толкова лек и тъй добре прилепващ към тялото, че човек трудно би го усетил, ако е сух, а във водата изобщо не можеше да се почувства. Дори водата в басейна беше с особен състав — със значително съдържание на соли, — тъй че намиращото се в нея тяло придобива неутрална плавателност. Нейните движения из басейна я бяха върнали към живот, но тя не го бе забелязала. Единствената опасност се състоеше в това, че Светлана можеше да заплете тръбите за въздух, обаче в басейна се намираха двама гмуркачи, на които бе възложено да я наблюдават — без да се докосват в никакъв случай до тялото й — и да не допуснат маркучите да се допират до нея. В действителност на водолазите се падаше най-трудната работа в цялата система.

Лекарят погледна полковник Ватутин със самодоволна усмивка. От започването на строителството на най-секретната част в това крило на Лефортовския затвор, където се водеше следствието, бяха изминали няколко години. Басейнът, с широчина десет и дълбочина пет метра, специалната солена вода в него, изготвените по поръчка костюми, неколкогодишните експерименти за проверка на теоретическите разчети — всичко това имаше за цел разработването на следствена техника, която във всички отношения да е по-добра от старинните методи, използвани от КГБ след революцията. И всички изпитания бяха преминали успешно с изключение на едно — един човек бе починал вследствие на сърдечен удар в момент на остра тревога… Показателите за физическото състояние на пациентката отново се промениха на дисплея.

— Ето започва. Изглежда, че настъпи втората фаза. Време — един час и шест минути. — Той се обърна към Ватутин: — Обикновено тази фаза се проточва. Да видим колко ще продължи при тази пациентка.

На Ватутин му изглеждаше, че докторът прилича на дете, увлечено от сложна и жестока игра. Колкото и да му се искаше да разбере какво знае арестуваната, в душата си той донякъде изпитваше ужас от това, което ставаше пред очите му, но не беше сигурен не се ли дължеше на страха, че някой ден могат да приложат същата техника и върху него.

 

 

Тялото на Светлана отпуснато се разпери във водата. Напрежението от непрекъснатите часове на страх го бяха изтощили. Сега от гърдите й се изтръгваше недълбоко учестено дишане като у жена в родилни мъки. Дори тялото предаде Светлана и съзнанието се опитваше да го напусне и да дири спасение самостоятелно. Струваше й се, че съзнанието й се бе отделило от ненужния чувал на плътта и нейният дух, вътрешна същност, душа или каквото има още там, свободно витаеше, самотен и разкрепостен. Обаче свободата беше не по-малко проклятие от всичко това, което се бе случило по-рано.

Сега тя можеше да се движи свободно, да вижда обкръжаващото я пространство, ала наоколо цареше само пустота. На Светлана й се струваше, че плува или лети в триизмерното пространство, чиито граници не виждаше. Тя чувстваше, че ръцете и краката й се движат без всякакви усилия, но когато се опита да ги погледне, откри, че те се намират извън нейното полезрение. Светлана усещаше, че те се движат… но тях ги нямаше. Частта от съзнанието й, способна все още да мисли рационално, я убеждаваше, че всичко това е само илюзия, че плува право към своята гибел — ала даже и това бе за предпочитане пред самотата, нали?

Така продължаваше цяла вечност. От всичко най-приятна бе липсата на умора в невидимите части на тялото. Тя прогони мрачните предчувствия и се наслаждаваше на свободата, на възможността да усеща това, което вижда в пространството около себе си. И заплува по-бързо. Стори й се, че отпред има по-ярко пространство, отколкото отзад. Ако там имаше светлина, тя щеше да я намери; светлината означаваше спасение. Несъзнателно тя си спомни какво наслаждение изпитваше в детството, плувайки във водата, тъй отдавна… навярно преди петнадесет години, толкова ли бяха? Светлана беше шампионка на училището по подводно плуване, успяваше с едно вдишване да преплува много по-голямо разстояние от останалите. Тези спомени я накараха да се почувства съвсем млада, млада и пъргава, по-прелестна и по-добре облечена от останалите деца. На лицето на Светлана грейна ангелска усмивка и тя не обърна внимание на тревожните сигнали на все още бодърстващите части на разсъдъка, които предупреждаваха за приближаващата опасност.

Тя плуваше сякаш напред, много дни и седмици, през цялото време към по-яркото пространство отпред. Бяха й необходими още няколко дни, за да разбере, че пространството около нея не става по-светло, но тя пренебрегна последните предупредителни сигнали на гаснещия разсъдък. Започна да се напряга още повече и за първи път усети умора. Обаче не обръщаше внимание и на това. Тя изпитваше нужда да се възползва от свободата. Трябваше да си изясни къде се намира, или още по-добре, да се измъкне от това ужасно място.

Съзнанието й напусна тялото, отдели се от него и когато се издигна на достатъчна височина, погледна надолу към далечната фигура. Даже от такава голяма височина то не можа да съзре границите на този огромен аморфен свят, но виждаше далече долу дребничката фигурка, плуваща напред, самотна в пустошта, с напразни усилия, движейки призрачни ръце и крака — която нямаше да стигне никъде.

 

 

Отчаяният писък, който се разнесе от високоговорителя на стената, едва не изхвърли Ватутин от стола. Навярно немците са чували такива писъци, викове на жертвите в лагерите на смъртта, когато зад тях се затваряли вратите и в камерата започвали да се впръскват отровните газове. Но този вик беше по-страшен. На полковника се бе случвало да присъства на екзекуции. Той бе видял мъчения, бе чувал писъци, причинени от болка, ярост и отчаяние, но сега той за първи път чу вик на душата, осъдена на страдания, превъзхождащи мъките в ада.

— Изглежда… това е началото на третата фаза.

— Какво?

— Разбирате ли — обясняваше лекарят. — Човекът е социално животно. Нашето съзнание и сетива са предназначени да събират информация, която ни позволява да реагираме на въздействието, което ни оказват както хората, така и околната среда. Достатъчно е да лишиш човека от компанията на други хора, да го лишиш от възприятията, които постъпват от външни дразнители, и съзнанието остава само със себе си, напълно изолирано от заобикалящия го свят. Разполагаме с немалко данни, които потвърждават тези изводи. Вземете тези идиоти на Запад, които се впускат в околосветски плавания сами. Доста от тях полудяват, а някои просто изчезват — явно се самоубиват. Даже тези, които успяват да оцелеят — използващите ежедневно радиото за връзка с останалия свят, — изпитват нужда от лекарско наблюдение за избягване психологическите опасности, предизвикани от самотата. Все пак тези хора гледат обкръжаващата ги морска шир, виждат лодки и кораби, усещат движението на вълните. Я ги лиши от всичко това… — Докторът поклати глава. — Навярно няма да издържат и три денонощия. Тук, както виждате, ние изолираме напълно хората от външните дразнители, от околната среда.

— А колко време са успели да изкарат тук най-издръжливите?

— Осемнадесет часа. Това беше един доброволец, оперативен работник от Първо главно управление. Единствената трудност е в това, че пациентът често не може да разбере какво става с него. Това променя крайния резултат. Те рухват, разбира се, но не чак до края.

Ватутин с облекчение въздъхна. Това бе първата добра вест, която той чу тук.

— А колко още ще продължи това?

Лекарят само погледна часовника и се усмихна. Пристъп на ненавист към него обзе Ватутин, но той се овладя и прогони това чувство. Полковникът разбираше, че този доктор, този лечител върши същото, с което той се е занимавал в продължение на много години, при това постига резултатите много по-бързо и без видими увреждания, които биха могли да поставят държавата в неловко положение на откритите процеси — провеждани сега с явното нежелание на КГБ.

— И така… какво представлява третата фаза?

 

 

Светлана видя, че те плуват около тялото й. Тя се опита да предупреди тялото за това, но тогава щеше да се наложи да се върне в него, а тя не се осмеляваше да го стори. В действителност нямаше кой знае какво за гледане, но там имаше сенки, хищни сенки, които сновяха в пространството около тялото й. Една от тях се приближи и изведнъж сви встрани, после отново се впусна към него. И Светлана последва нейния пример. Тя се опита да отблъсне тази мисъл, ала нещо неудържимо я дърпаше към тялото, обречено на гибел. Тя пристигна там точно в последния момент. И нареди на ръцете и краката си да се движат по-бързо, но отзад вече се приближаваше хищната сянка. Челюстите широко се отвориха, обхванаха цялото тяло и бавно се сключиха около него. Последното нещо, което видя — тази светлина, към която бе плувала, — тази светлина, осъзна тя най-накрая, изобщо не съществуваше. Тя разбираше колко е безполезен нейният протест и все пак той се отрони от устните й.

— Не! — Тя, разбира се, не чу своя вик.

Сега бе обречена на връщане в своето безполезно истинско тяло, в тази сива маса пред очите, към крайниците, които се движеха без всякаква цел. Тя някак си разбираше, че въображението се бе опитало да я защити, да я освободи — и бе претърпяло пълен неуспех. Но колкото и да желаеше, тя не можа да отключи въображението и сега всички нейни усилия водеха към гибелта й. Тя зарида, без да издава нито стон. Ужасът, който изпитваше сега, беше много по-лош от обикновената паника. В паниката поне се таеше изход, отрицание на това, пред което тя се намираше, възможност да се скрие вътре в самата себе си. Ала тук вече я нямаше и самата нея. Тя бе присъствала на собствената си смърт. Не й оставаше нищо друго освен миналото и нейното въображение избираше от него само най-лошото…

 

 

— Да, сега се намираме в заключителната фаза — каза лекарят. Той вдигна слушалката и нареди да донесат чай. — Всичко премина по-лесно, отколкото очаквах. Нейният психологически портрет напълно съответства на прогнозите.

— Но тя нищо не ни е разказала досега — възрази Ватутин.

— Ще разкаже.

 

 

Пред очите на Светлана преминаваха всички извършени от нея грехове. Това й помогна да разбере какво става. Тя се намираше в ада, чието съществуване държавата отричаше, и я чакаше наказание за провиненията. Така и трябваше да бъде. И тя бе длъжна да помогне. Трябваше да стане свидетелка на всички свои грехове и да разбере какво зло е произлязло от тях. Налагаше се да вземе участие в дебатите на съда, които протичаха вътре в нейното съзнание. Риданието не преставаше. Сълзите течаха и течаха по цели дни и тя същевременно наблюдаваше как е извършвала постъпки, които не е следвало да върши. Всяко нарушение в живота й се разиграваше пред нея с най-пълни подробности. Особено тези неща, които бе сторила през последните две години. Тя наблюдаваше как предава родината. В началото: свенливи флиртове в Лондон, тайни вечери със сериозни хора, предупреждения за необходимостта да не бъде такава лекомислена. После се заредиха случаи, когато тя бе злоупотребявала с името на своя влиятелен баща и преминаваше през митницата, гледайки с високомерие нейните служители; когато се е наслаждавала на играта и е изпитвала удоволствие от най-гнусни престъпления. Нейните стонове започнаха да се повтарят. Отново и отново тя изричаше едно и също, без да забелязва:

— Виновна съм.

— Сега настъпва най-трудното. — Лекарят си сложи слушалки. Наложи се да регулира звука на таблото за управление.

— Светлана — прошепна той пред микрофона.

В началото тя не го чу и трябваше да мине известно време, преди нейните слухови органи да са в състояние да доловят собствения й плач.

— Светлана — отново се обади гласът. Или това беше нейното въображение?

Тя обърна главата си с надежда да разбере откъде идва този шепот.

— Светлана… — отново чу тя и затаи дъх, стремейки се да не се движи, ала тялото й отново я предаде. Трескаво се разтуптя сърцето й и шумът на кръвта в ушите заглуши гласа — ако това бе глас. Тя издаде стон на отчаяние — не беше ли гласът само един от кошмарите, не беше ли плод на въображението, нямаше ли да стане още по-лошо… или може би имаше искрица надежда?

— Светлана… — лекичко, по-силно от шепот прозвуча гласът, но достатъчно мощно, за да се открият емоционални нотки в него. Той издаваше тъга и разочарование. — Светлана, какво си направила?

— Не, не съм — произнесе тя, заеквайки, все още без да чува собствения си глас, който сякаш дойде от гроба й. Настъпи тишина. Мина, изглежда, час и тя истерично се провикна: — Моля те, върни се при мен!

— Светлана — се чу най-накрая същият този глас, — какво си направила…

— Толкова съм виновна… — проговори тя, задавяйки се от рев.

— Какво си направила? — отново попита гласът. — Познаваш ли човека, който ти предаде касетката.

— Да! — отвърна тя и разказа всичко.

 

 

— Отчитане на времето: единадесет часа, четиридесет и една минути. Операцията е приключена. — Лекарят изключи магнетофона, после натисна един бутон и осветлението в басейна мигна няколко пъти. Един от водолазите махна с ръка, давайки да се разбере, че е видял, и вкара спринцовката в ръката на Ванеева. Тялото й се отпусна и Светлана бе извлечена от басейна. Лекарят напусна командната кабина и отиде при нея. Бяха й смъкнали гумения костюм и тя лежеше на една количка. Докторът седна до намиращата се в безсъзнание жена, хвана ръката й, а санитарят й инжектира стимулиращ препарат. Хубава е, наистина, помисли си лекарят, когато дишането й се учести. После даде знак с ръка на санитаря да напусне стаята и да ги остави двамата сами.

— Здравей, Светлана — каза той с най-топлия си глас. Сините очи се отвориха, видяха лампите на тавана и стените; после тя обърна главата си към него.

Той разбираше, че разтяга удоволствието си, но му се бе наложило да се занимава с тази работа цяла нощ сутринта и това представляваше най-голямото постижение, откакто бе започнал да прилага програмата си. Разнежената жена буквално скочи от количката в обятията му и за малко не го удуши в прегръдката си. И не че беше чак толкова привлекателен мъж, докторът разбираше това, а просто защото беше човек и сега на нея повече от всичко й се искаше да се докосне до човек. Тялото й беше още мазно от маслото, а сълзите се стичаха по бялата престилка. Тя никога повече нямаше да извърши престъпления срещу държавата, след като бе преживяла всичко това. Колко жалко, че ще се наложи да прекара толкова дълго време в затвора. Такова разточителство, помисли си той, като я преглеждаше. Впрочем може би щеше да успее да й помогне по някакъв начин. След десет минути отново я приспаха и лекарят напусна помещението.

— Дадох й едно лекарство, което се казва „Версед“ Това е ново наркотично средство, получено от Запад. То предизвиква амнезия — пълно загубване на паметта.

— А защо именно такъв препарат?

— Искаше ми се да ви предоставя по-широки възможности, другарю полковник. След като се събуди, тя няма да помни почти нищо. „Версед“ действа подобно на скополамина, само че е още по-ефективен. Тя няма да помни нищо конкретно, а цялото минало ще й се струва един страшен сън. Освен това препаратът оказва хипнотично въздействие. Например аз ще съм в състояние да й внуша не само да забрави миналото, но също така — никога и през ум да не й минава да става предател. Съществува около осемдесетпроцентова вероятност да не бъдат нарушени за цял живот и двете внушения.

— Вие се шегувате.

— Другарю полковник, в съответствие с разработената от мен програма тя е наказала, себе си много по-жестоко, отколкото би могла да стори това държавата. Сега тя изпитва по-силно съжаление за извършените престъпления, разкайва се много по-дълбоко и искрено, отколкото, ако я поведете на разстрел. Сигурно сте чели книгата на Оруел „1984“? По всяка вероятност, когато я е писал, представените там събития са били чиста фантазия, ала благодарение на съвременната технология това стана напълно възможно. Номерът е да сломиш човека не чрез външно въздействие, а отвътре.

— Искате да кажете, че сега можем да я накараме да работи за нас?…