Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (5)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Cardinal of the Kremlin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Издание:

Том Кланси. Кардинала от Кремъл

Първо издание

„Атика“, София, 1995

 

Преведе от английски: Владимир Гьозов

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат „Образование и наука“, ЕАД

Формат 32/84/108. 23 печатни коли.

ЕТ „Ангел Ангелов“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги

8.
Предаване на документа

Стрелеца откри мястото, където бе паднал самолетът, малко преди разсъмване. С него бяха десет партизани и Абдул. Сега се налагаше да действат колкото се може по-бързо. Още неизгряло слънцето, и на мястото на катастрофата щяха да се появят руснаците. Стрелеца огледа мястото на катастрофата от една съседна могила. При падането и двете крила се откъснали, а корпусът продължил да се плъзга по полегатия склон, преобръщайки се и разбивайки се на части, от които сега се разпознаваха само опашните площи. Той не знаеше — и не можеше да знае, — че даже за това е било нужно необикновено майсторство на блестящия пилот, че само някакво чудо му е позволило до последния момент да запази контрол над практически неуправляемия самолет. Стрелеца даде знак на хората си и бързо се отправи към най-голямата част на фюзелажа. Там се разпореди да потърсят оръжие, после да съберат документите, всякакви документи. Самият той, съпроводен от Абдул, тръгна към това, което бе останало от опашката.

Както винаги, местопроизшествието изглеждаше противоречиво. Част от телата бяха разкъсани до неузнаваемост, докато други изглеждаха цели и смъртта бе настъпила в резултат на вътрешни травми. Тези тела сякаш спяха, унесени в някакъв странен покой. Те бяха започнали да се вкочанясват, ала не бяха замръзнали въпреки ниската температура. Стрелеца преброи шест трупа в опашната секция на самолета. Всички бяха руски офицери във военна униформа. Един от тях имаше пагони на капитан от КГБ. Коланите все още го придържаха към седалката. Около устните му бе избила розова пяна. Капитанът трябва да е поживял малко след катастрофата и е кашлял кръв, помисли си Стрелеца. Той обърна с ритник тялото и видя, че към лявата му ръка е прикрепено с верижка куфарче. Това беше многообещаващо. Стрелеца се наведе над тялото на капитана, за да разбере дали ще може да свали без особен труд белезницата, но, уви, надеждите му не се оправдаха. Повдигайки рамене, Стрелеца извади ножа си — налагаше се да отреже китката. Изви ръката по-удобно и допря острието… Ръката се дръпна и от пронизителния писък афганистанецът подскочи. Нима капитанът е все още жив? Стрелеца се наведе към тялото на руснака и кървава пяна плисна нагоре, когато тялото на капитана потрепна в спазмите на мъчителната кашлица. Сините очи на руснака бяха отворени, в тях се отразяваше шок и ужас от болката.

— Провери дали няма други живи — заповяда Стрелеца, обръщайки се към помощника си, после отново се извърна към офицера от КГБ и каза на пущу: — Здравей, руснако. — Той размаха камата си на няколко сантиметра от лицето му.

Капитанът отново се закашля. Сега той бе дошъл напълно в съзнание и изпитваше мъчителна болка. Стрелеца го обискира, но не намери оръжие. Когато ръцете на афганистанеца се докосваха до тялото на руския офицер, той се гърчеше в агония. Явно имаше счупени ребра, макар че крайниците му изглеждаха цели. Капитанът с мъка произнесе няколко думи. Стрелеца разбираше руски, ала не успя да схване какво говори раненият. Впрочем не беше трудно да се разбере — молбата на офицера беше очевидна, макар че на Стрелеца му беше необходима половин минута, за да се досети.

Не ме убивай…

Разбрал за какво го моли капитанът, Стрелеца продължи претърсването. Намери портфейла на офицера и разгледа съдържанието. Снимките, които откри афганистанецът, го накараха да си промени първоначалното намерение. Руснакът имаше съпруга — невисока, с тъмни коси и кръгло лице. Тя не изглеждаше красива, макар че притежаваше привлекателна усмивка. Това бе усмивка, предназначена за мъжа, когото тя обичаше — озарила лицето й със светлина по един особен начин, който Стрелеца някога познаваше. Все пак вниманието на афганистанеца привлякоха други две снимки. Руският капитан имаше и син. Първата снимка изглеждаше да е била направена доста отдавна — малко момче на около две години, с къдрава косичка и дяволита усмивка. Не бива да се мрази едно дете, дори ако то е син на офицер от КГБ. А ето че следващата снимка на момчето беше толкова странна, та сходството между тях едва се забелязваше. Косата му беше изчезнала, лицето с опъната кожа и прозрачно като страница от старинен Коран. Момченцето умираше. На колко ли години е било то? — помисли си Стрелеца. На три, може би на четири? Едно умиращо дете, на чието лице се изписваше усмивка на болка, любов и мъжество. Но защо Аллах излива гнева си върху малки деца? Стрелеца върна снимката на офицера.

— Твоят син? — попита той на руски.

— Почина. Рак — обясни раненият, а после забеляза, че бандитът не го е разбрал. — Дълго боледува. — За миг лицето на офицера доби друго изражение: скръбта сякаш бе надвила болката. Този миг спаси живота му. Той видя с изумление, че бандитът прибра ножа си в калъфа, ала страданията му бяха толкова мъчителни, че му бе трудно да реагира по забележим начин.

„Не, не бива да наказвам тази жена с още една смърт“ — реши Стрелеца. Тази мисъл порази и самия него. Като че гласът на самия Аллах му напомняше, че сред човешките добродетели милосърдието отстъпва единствено на вярата. Това обаче беше недостатъчно само по себе си, защото е трудно да убедиш партизаните с един стих от Корана, ала скоро Стрелеца откри в джобовете на офицера връзка ключове. С един от тях освободи ръката му от верижката, а с друг отвори куфарчето. Вътре се намираха множество документи, на всеки от които се открояваше надписът „Секретно“. Тази руска дума беше добре позната на Стрелеца.

— Драги приятелю — обърна се той на пущу към ранения капитан, — ще ти се наложи да поговориш с моя познат. Ако не умреш по пътя, разбира се — добави той.

 

 

— Наистина ли е толкова сериозно? — попита президентът.

— Потенциално твърде много — отговори съдията Мур. — Бих желал да взема със себе си няколко човека, способни подробно да ви обяснят същността на нещата.

— Нима с оценката на положението не се занимава Райън?

— Той ще бъде един от хората. Освен това ще дойде майор Грегъри, за когото вече сте чували.

Президентът прелисти настолния си календар.

— Мога да отделя четиридесет и пет минути. Заповядайте тук в единадесет часа.

— Разбрано. Точно в единадесет. — Съдията Мур остави слушалката на мястото й, после натисна един бутон и се свърза със секретарката. — Нека да дойде доктор Райън.

След една минута Джак влезе в кабинета на директора на ЦРУ. Той дори не успя да седне.

— Ще се срещнем с шефа в единадесет часа. Доколко е подготвен материалът ви?

— Едва ли ще успея да обясня някои аспекти, свързани с физиката, но с това напълно ще се справи Грегъри. Сега той разговаря с адмирала и господин Ритър. Генерал Паркс също ли ще присъства?

— Да.

— Разбирам. Какъв илюстративен материал трябва да носим със себе си?

Съдията Мур се замисли за миг.

— Не бива да вземаме прекалено много; това само ще го шашне. Изберете две спътникови снимки и пригответе хубава диаграма. Вие действително ли придавате толкова голямо значение на това?

— В настоящия момент е трудно да си представим, че би могло да ни заплашва сериозно, но не можем да не се съобразим с това събитие. А да се оцени какво въздействие ще окаже върху преговорите по съкращаване на въоръженията изобщо е невъзможно. Аз мисля, че няма пряка връзка…

— Не, няма. Уверени сме в това. — Директорът на ЦРУ замълча и се намръщи. — Поне така смятаме.

— Съдия, около този въпрос стават неща, с които никой не ме е запознал.

— Откъде ти е известно, момчето ми? — добродушно се поинтересува Мур.

— Почти целия петък миналата седмица прекарах в разглеждане на стари материали, засягащи съветската противоракетна програма. Още през 1981 година са провели крупно изпитание с използване на устройството на полигона в Сари Шаган. На нас са ни известни твърде много неща за това изпитание — знаели сме например, че параметрите на предстоящото изстрелване са били изменени по заповед на някого в Министерството на отбраната. Съставили са в Москва тази заповед и са я предали чрез куриер на капитана на ракетоносна подводница, от която са изстреляли балистичните ракети — Марко Рамиус. Той ми разказа своята версия за случилото се. От това и от други неща, на които сам съм попадал по-рано, стигнах до извода, че имаме наш агент в съветското Министерство на отбраната, и при това на много отговорен пост.

Джак за момент се разколеба, после реши, че трябва да запознае директора на ЦРУ с догадките си.

— Когато „Червеният октомври“ премина към нас, вие ми показахте съобщение, постъпило от дълбоко законспириран източник, който също се намираше в Министерството на отбраната; доколкото си спомням, кодовото название на досието беше „Върба“. Само веднъж ми се случи да видя пак папка с това име, и то по съвършено друг въпрос, макар също свързан с отбраната. Оттук направих извод, че псевдонимът на източника често и редовно се променя. Така постъпват само с много ценни агенти и ако аз нямам достъп до тези материали, какво ми остава, освен да си направя заключение, че на този източник се държи много. Само преди две седмици вие ми съобщихте, че оценката на Грегъри, засягаща Душанбе, се потвърждава от „други източници“. — Джак се усмихна. — Вие ми плащате за това, че сравнявам получените материали и им давам съответната оценка. Не се каня да се обиждам, че не ме допускат до материали, за които не следва да знам, ала започва да ми се струва, че стават събития, свързани с това, с което се занимавам. Ако искате от мен да мога да запозная президента със създалата се ситуация, би трябвало да притежавам цялата необходима информация.

— Седнете, доктор Райън. — На съдията Мур дори наум не му мина да попита Джак дали е обсъждал с някого предположенията си. Може би бе дошъл часът да прибави още един човек към мъничкото братство от хора, имащи право да се запознават с информацията, постъпваща по канала „Делта“. На лицето на директора на ЦРУ се появи лукава усмивка.

— Вие сте се срещали с него — каза той и припомни на Райън за обстоятелствата на срещата.

Джак се облегна назад във фотьойла и затвори очи. Минаха няколко мига и в паметта му изплува лицето на стария полковник.

— Боже мой. Значи той ни е предавал тази информация… Ще успеем ли да се възползваме от нея?

— Той и по-рано ни е доставял технически данни. Почти винаги са били много полезни.

— Ще кажем ли на президента?

— Не. При това по негова молба, не по наша. Преди известно време той каза, че не го интересуват подробности относно тайните операции, а само резултатите от тях. Президентът прилича на повечето от политиците — приказва прекалено много. Той е поне достатъчно умен, за да го разбере. Случвало се е да загубим агенти заради твърде бъбриви президенти, а някои конгресмени…

— И кога очаквате да постъпи тази информация?

— Скоро. Може още тази седмица, а може би и след три…

— И ако всичко върви успешно, ние ще можем да вземем това, което е известно на руснаците, и да го прибавим към другото, което знаем… — Райън погледна през прозорците и видя голите клони на дърветата. — От момента, когато постъпих тук на работа, поне веднъж на ден съм си задавал един и същи въпрос: кое е най-удивителното в тази служба — това, което знаем, или онова, от което нямаме понятие.

Съдията Мур кимна в знак на съгласие.

Джак се върна в кабинета си, слисано поклащайки глава. По-рано той бе подозирал, че го допускат до неща, за които президентът не знае. Сега това подозрение се превръщаше в увереност. Той си задаваше въпроса дали е за добро, или за зло и си признаваше, че не е сигурен в отговора. Най-голямо впечатление на Райън направи важността на агента и на постъпващите от него сведения. Подобни прецеденти имаше и в миналото. Блестящият разузнавач Рихард Зорге, работил в Япония през 1941 година — в чиито предупреждения Сталин отказал да повярва. Олег Пенковски, изпращал на Запада информация за действията на съветските военни, която помогна да се предотврати ядрена война по време на кубинската ракетна криза. И ето сега новия агент. Джак не се замисли над факта, че той бе единственият служител на ЦРУ, който е видял агента в лицето, без да знае името му, нито псевдонима. На него дори не му хрумна, че съдията Мур не познаваше КАРДИНАЛА по физиономия; в продължение на много години той избягваше да погледне снимката по причини, които не би могъл да обясни даже на заместниците си.

 

 

Телефонът иззвъня, една ръка се протегна изпод одеялото и грабна слушалката.

— Ало… — чу се сънлив глас.

— Добро утро, Канди — каза Ал Грегъри, който все още се намираше в Ленгли.

На три хиляди километра от него доктор Кандейси Лонг се обърна в леглото и погледна часовника си.

— Къде се намираш, на летището ли?

— Не, все още съм във Вашингтон, скъпа. Ако имам късмет, довечера се връщам вкъщи — говореше той с уморен глас.

— Какво става с теб?

— Разбираш ли, тук проведоха изпитания и се налага да обяснявам на тоя и на оня разни неща.

— Ясно. Позвъни ми, преди да излетиш за насам, Ал. Ще дойда на аерогарата да те посрещна. — Канди Лонг все още не се беше разсънила напълно и не осъзна, че годеникът й бе нарушил правилата за безопасност, когато отговаряше на този въпрос.

— Добре. Обичам те, скъпа.

— И аз също. — Тя постави слушалката на телефона и погледна часовника си. Можеше да поспи още един час. Канди реши да отиде на работа с колата на една своя приятелка. Излитайки на запад, Ал бе оставил автомобила си на обекта и тя щеше да го вземе, когато тръгне да го посреща на аерогарата.

 

 

Райън качи майор Грегъри в колата си. Съдията Мур потегли заедно с генерал Паркс в лимузината на директора на ЦРУ.

— Спомняте ли си, че веднъж ви попитах дали има надежда да узнаем с какво се занимават руснаците в Душанбе?

Джак се поколеба какво да каже, после си даде сметка, че Грегъри все пак ще узнае за това в Овалния кабинет.

— Ние имаме източници, които изясняват сега по какъв начин руснаците са успели да увеличат мощността на изходния сигнал.

— Иска ми се да знам как се осъществява това — забеляза майорът.

— Не ви трябва. Повярвайте ми. — За миг Райън отклони погледа си от движещите се пред него превозни средства. — Ако са ви известни подобни неща и случайно проговорите, могат да загинат хора. Това се е случвало. Руснаците се отнасят много жестоко към шпионите. При нас все още се разказва един случай, когато кремирали един — искам да кажа, че са го бутнали в пещта жив.

— Е, хайде де! Никой не е чак толкова…

— Майоре, ще дойде ден, когато ще ви се наложи да излезете от лабораторията, и тогава ще разберете колко гаден е светът. Преди пет години направиха опит да убият жена ми и детето. Убийците трябвало да прелетят пет хиляди километра, за да извършат такъв опит, но това не ги спряло.

— Аха. Значи вие сте именно този, който…

— Стара история, майоре. — На Джак му бе омръзнало да разказва за случилото се.

— Как стана така? Имам предвид, вие участвахте ли в боя, стреляха ли по вас?…

— Мога да ви уверя, че тогава хич не ми беше забавно. — Джак за малко не се разсмя от избора на думата. — Трябваше да действам. Това е всичко. Или ти убиваш врага, или той те убива. Ако имаш късмет — запазваш самообладание, докато не свърши опасността.

— Тогава в лабораторията казахте, че сте служили в морската пехота…

— Да. Това е някак си от полза. Поне се опитваха понякога да ме научат на нещо. — По това време ти още си ходил на училище, помисли си Джак, но не го произнесе гласно. Стига приказки. — На вас случвало ли ви се е да се срещнете с президент?

— Не, сър.

— Наричайте ме Джак, става, нали? Президентът не е лош човек, умее да слуша и да задава разумни въпроси. Нека да не ви заблуждава сънливият му вид. Струва ми се, че постъпва така, за да избудалка политиците.

— А те лесно ли се будалкат?

Джак се разсмя.

— Някои — да. На срещата при президента ще присъства ръководителят на делегацията за преговорите по ограничаване на въоръженията чичо Ърни, Ърнест Алън. Професионален дипломат от старата школа. Завършил образованието си в Дартмут и Йейлския университет. Наистина е умен.

— Аха, този, който смята да продаде на безценица работата ми? За какво е нужен той на президента?

— Ърни знае как да води преговорите с руснаците. Той е истински професионалист. Не допуска личните чувства да пречат на работата. Откровено казана, аз имам представа какво мисли той по всички тези въпроси. Разбирате ли, това прилича на отношенията с лекарите. Хирургът съвсем не е задължен да изпитва към вас топли чувства — той просто ви лекува. Що се отнася до господин Алън, той знае, че трябва да стои и да слуша всички тези глупости, свързани с преговорите. Никога не са ви учили на тези работи, нали? — Джак поклати глава и се усмихна, гледайки летящите край него коли. — На всички някак си им се струва, че преговорите крият в себе си нещо интересно, сензационно. Това е далече от истината. Уверявам ви, че никога не съм видял нещо по-скучно. Двете страни говорят едно и също с часове. Те повтарят своите гледища през петнадесет или двадесет минути, цял ден, много дни наред. После мине седмица; тази или другата страна внесе мъничко изменение и го повтаря с часове. Така продължава със седмици, месеци, даже години. Ала чичо Ърни е твърде вещ в тези дела. Това му харесва. Лично на мен след една седмица такава работа ще ми дойде наум да започна война, за да свърша преговорите. Това е пак в рамките на шегата — да не го изтърсите пред някого. Да наблюдаваш този процес не е по-интересно от това да гледаш как съхне боята на стена — всичко е скучно и уморително, но затова пък е важно и далеч не всеки е в състояние да се справи. Ърни е сух и раздразнителен старец, но превъзходно разбира работата си и винаги постига успех.

— Генерал Паркс твърди, че той иска да ни лиши от работа.

— По дяволите, майоре, сам поговорете с Алън. Можете да го попитате за това. И за мен би било интересно да узная как ще завършат преговорите. — Джак направи завой, като излезе на авеню „Пенсилвания“, следвайки лимузината, в която пътуваше директорът на ЦРУ След пет минути Райън и Грегъри стояха в приемната на западното крило на Белия дом под копието на знаменитата картина „Джордж Вашингтон преминава през Делауеър“, докато съдията Мур беседваше с Джефри Пелт, съветник на президента по националната сигурност. По това време президентът завършваше съвещание с министъра на търговията. Най-накрая се появи един агент на секретната служба и ги поведе по коридора.

— Добре дошъл отново, Джак! — Президентът се приближи към Райън и му стисна ръката. — А вие трябва да сте… явно не греша, вие сте този знаменит майор Грегъри.

— Да, сър. — Нещо сякаш заседна в гърлото на Грегъри и се наложи да се изкашля, за да го прочисти. — Тъй вярно, господин президент, аз действително съм майор Грегъри.

— Чувствайте се като у дома и седнете. Желаете ли кафе? — Той направи жест, посочвайки подноса, стоящ върху една масичка в ъгъла на кабинета. Грегъри ококори очи от изненада, когато президентът му наля една чашка. Райън с мъка сподави усмивката си. Човекът, съумял да придаде на президентството могъществото на императорската власт — както и да го наричаха, — беше направо гениален, когато трябваше да накара гостите да се чувстват непринудено. Или се старае, побърза да се поправи Джак. Обичайната чаша кафе често ги заставяше да се чувстват съвсем неловко и това може би също не беше случайно. — Аз много съм слушал за вас и вашата работа. Генералът уверява, че вие сте неговата най-ярка звезда.

Генерал Паркс неволно се помести в креслото си. Президентът седна до Джефри Пелт.

— Е, да пристъпим към работа — каза той.

Райън отвори папката си, извади от нея една снимка и я сложи на ниска масичка. Там лежеше и една диаграма.

— Това, господин президент, е спътникова снимка на обектите, които ние сме нарекли „Бах“ и „Моцарт“. Те са разположени на планински върхове югоизточно от Душанбе в Таджикистан, на около седемдесет мили от афганистанската граница. Самата планина се издига почти на седем хиляди фута височина. От две години водим наблюдение на тези обекти. Ето това — върху масичката се появи втора снимка — е Сари Шаган. В течение на тридесет години руснаците провеждат тук дейност по разработването на противоракетна отбрана. По наше мнение ето тези съоръжения представляват полигон за опити с лазерно оръжие. Имаме информация, че на този полигон преди две години руснаците са успели да постигнат колосален пробив в мощността на лазерното оръжие. После обектът „Бах“ бе преустроен за разгръщане на лазерни устройства. През миналата седмица там са провели, както смятаме ние, изпитания на цялата инсталация при пълна мощност на излъчвателите. Това устройство тук, на „Бах“, представлява лазерен излъчвател.

— И са унищожили оттук спътник? — попита Джеф Пелт.

— Да — отвърна майор Грегъри. — Те са го „направили на шлака“, както казваме в лабораторията. По спътника е бил нанесен удар с такава мощност, че енергията, която е била погълната, се оказала достатъчна, за да разтопи част от корпуса и напълно да унищожи слънчевите батерии.

— А ние не можем ли да направим същото? — попита президентът Грегъри.

— Не, господин президент. Мощността на изходния сигнал при нас е значително по-малка.

— Но защо руснаците са ни изпреварили? Нима не отделяме достатъчно средства за разработката на лазерни оръжия, генерале?

Поради неотдавнашните събития Паркс се чувстваше неловко, обаче гласът му звучеше невъзмутимо.

— И руснаците също отделят, господин президент. Благодарение на своите успехи в областта на термоядрения синтез те рязко се придвижиха напред. Руснаците вложиха огромни средства във физиката на високите енергии, стараейки се да създадат термоядрени реактори. Преди около пет години тези усилия започнаха да се съчетават с разработката на противоракетна програма. Когато се изразходват толкова много сили и време за фундаментални изследвания, може да се разчита на съответната отплата. Руснаците бяха възнаградени за усилията си. Те изобретиха РЧЧ, радиочестотен четириполюсник — ние го използваме при нашите експерименти с лъчи от неутрални частици. Те изобретиха „Токомак“, използващ принципа на магнитната термоизолация на високотемпературната плазма — ние прекопирахме това устройство в Принстън. Те изобретиха и „Гиротрона“. Ето три големи пробива във физиката на високите енергии, за които ни е известно. Ние се възползвахме от тях в нашите изследвания, свързани със Стратегическата отбранителна инициатива, и можете да не се съмнявате, че руснаците също са намерили методи за практическо приложение на собствените си постижения.

— Добре, какво знаем за проведените изпитания от руснаците?

Отново дойде редът на Грегъри.

— На нас ни е известно, че лазерният импулс произхожда от инсталацията край Душанбе, защото другите два полигона с мощни лазерни устройства — Сари Шаган и Семипалатинск — се намирали зад видимия хоризонт, тоест те не са могли да видят оттам спътника. Също така ни е известно, че това не е бил инфрачервен лазер — в противен случай лъчът е щял да бъде забелязан от чувствителните елементи на самолета „Кобра-Бел“. Според мен тази инсталация използва лазер на свободните електрони.

— Съвършено вярно — чу се гласът на съдията Мур. — Нашите източници го потвърдиха.

— Именно с такъв лазер работим ние на обекта „Чайният клипер“. Изглежда, че той има най-големи потенциални възможности да се използва като оръжие.

— Може ли да попитам защо, майоре? — поинтересува се президентът.

— Ефективност при създаването на мощен импулс, сър. Лазерният сноп се образува в поток от свободни електрони — това означава, че те не са прикрепени към атоми, както при обичайните условия — във вакуум. Ние използваме линеен ускорител за създаване на един поток от електрони и го изпращаме в резонатора, по оста на който е насочен лъч от маломощен лазер. Замисълът се състои в това, да се използват електромагнити за придаване на електронните колебания напречно на направлението на тяхното движение. В резултат на това получаваме един светлинен лъч, който съвпада с колебанията на задържащите магнити — това означава, че може да се настройва честотата като в радио. Изменяйки енергията на лъча, вие получавате възможност да изберете именно тази светлинна честота, която генерирате. После можете отново да върнете електроните обратно в линейния ускорител и още веднъж да се насочи в лазерния резонатор. Тъй като електронът вече притежава висока енергия, вие придобивате огромна мощност. Накратко казано, теоретически вие можете да изпомпате в качеството на лазерен импулс четиридесет процента от енергията, която сте напомпали в лазерното устройство. Ако ви се удаде да постигнете това с достатъчно висока степен на надеждност, можете да унищожите всичко, което се намира в пределите на вашата видимост — когато говорим за високоенергийни нива, ние си служим с относителни величини. В сравнение с количеството електроенергия, необходимо на нашата страна за приготвяне на храна, енергията, от която се нуждае лазерната отбрана, е просто нищожна. Цялата сложност е да накараме това устройство да действа ефективно. Ето това още не сме постигнали.

— А защо? — Сега президентът истински се заинтересува от проблема и даже леко се наклони напред.

— Ние все още изследваме как да накараме лазера да заработи с пълен капацитет. Основният проблем е лазерният резонатор — именно там енергията се откъсва от електроните и се превръща в светлинен лъч. Досега не ни се удаваше да разширим кухината. При прекалено тясна кухина се получава толкова висока енергийна плътност, че тя изгаря оптическото покритие както на самата плоскост, така и на огледалата, които използваме за насочване на лъча в нужната посока.

— Но нима руснаците са успели да решат този проблем. Как според вас са го постигнали?

— Запознат съм само с това, което ние се опитваме да направим. Като концентрираме енергията в лазерния лъч, ние отнемаме енергията от електроните и те стават по-малко активни, нали? Това означава, че трябва да стесним магнитното поле, което ги задържа — и не забравяйте, че в същото време не бива да се прекратява осцилиращото действие на самото поле. Ето тук все още имаме проблеми. Руснаците вероятно са подходили, вземайки под внимание изследванията си в областта на термоядрения синтез. Всички методи за получаване на енергия по пътя на управляема термоядрена реакция се основават на използването на магнитното поле за удържане на огромна маса от високоенергийна плазма — по принцип това е същото, което ние се стремим да направим със свободните електрони. Основната част от фундаменталните изследвания в тази област на физиката е осъществена в Русия, сър. Те ни изпреварват, защото са използвали повече средства и време в най-важното направление.

— Добре, майоре, благодаря ви. — Президентът се обърна към съдията Мур: — А какво е гледището на ЦРУ, Артър?

— Ами ние не се каним да оспорваме мнението на майор Грегъри — той току-що загуби цял ден, провеждайки съвещание със сътрудници на нашето научно-техническо управление. Успяхме да получим потвърждение, че руснаците притежават шест лазера на свободни електрони, които са разгърнати на този обект. Те са съумели да постигнат скок в мощността на лазерния импулс и сега ние се мъчим да узнаем в какво именно се състои този пробив.

— А ще можете ли да го направите? — попита генерал Паркс.

— Аз казах, че се мъчим, генерале. Ако здравата ни потръгне, то към края на месеца ще получим отговор.

— Е, добре, знаем, че те могат да построят много мощен лазер — каза президентът. — Следващият въпрос: представлява ли той оръжие?

— Навярно не, господин президент — отвърна генерал Паркс. — Поне засега — не. Руснаците като по-рано имат немалко проблеми с термичното разсейване, защото не са успели да прекопират нашата регулируема оптика. Те са получили огромно количество най-нова технология от Запада, но с нея специално още не са успели да се сдобият. Докато в ръцете им няма регулируема оптика, те няма да могат да използват наземните лазери, така както ги използваме ние, тоест да отразят лъча от намиращо се на орбита огледало към отдалечена цел. Но това, с което сега разполагат, явно е в състояние да нанесе огромни вреди на спътници, летящи на ниска орбита. Разбира се, съществуват начини за защитата на спътниците от това, но всичко се свежда до това старо съперничество между мощната броня и бойната глава. В края на краищата побеждава бойната глава.

— Именно затова трябва да проведем преговорите и да сложим край на въоръженията — за първи път заговори Ърни Алън. Генерал Паркс го погледна с нескрито раздразнение. — Господин президент, сега чухме намек — само намек — за това, колко опасно може да бъде едно такова оръжие, какъв дестабилизиращ ефект може да окаже то. Дори и ако разглеждаме обекта в Душанбе в качеството на оръжие, насочено срещу спътниците, представете си възникващите последствия за проверката на спазването на договора за съкращаването на въоръженията и събирането на разузнавателни данни изобщо. Ако не се опитаме да спрем по-нататъшното усъвършенстване на тези средства, ще затънем до гуша в хаос.

— Не можем да спрем прогреса — забеляза Паркс.

— Прогреса ли? — презрително изсумтя Алън. — Дявол да го вземе, сега пред нас на масата лежи проект на споразумение за ограничаване на въоръженията наполовина. Ето това е прогресът, генерале. По време на проведените от вас опити над Южния Атлантик половината от вашите импулси не попаднаха в целта — с помощта на нашето споразумение аз също мога да отстраня половината от ракетите.

На Райън му се стори, че генералът се кани да скочи от стола, но вместо това Паркс се скри зад маската на интелектуалец.

— Това беше първото изпитание на нашата експериментална инсталация и ние поразихме половината от целите. Нещо повече: всичко стана за по-малко от секунда. Майор Грегъри ще реши проблема за насочването до лятото, нали, момчето ми?

— Тъй вярно! — възкликна Грегъри. — Налага се само да изменим — частично да изменим — кода.

— Добре. Ако хората на съдията Мур съумеят да ни съобщят как са успели руснаците да увеличат мощността на лазерите, ние ще разполагаме с останалата част от архитектурата на системата — вече проверена и готова. След две-три години ще имаме на разположение една окончателно усъвършенствана система и тогава ще можем сериозно да помислим за нейното разгръщане.

— А ако руснаците започнат да разбиват вашите космически огледала? — рязко попита Алън. — Тогава ще притежаваме най-добрата лазерна система с наземно базиране, ала тя ще съумее да защитава само щата Ню Мексико.

— Първо ще трябва да ги открият, а това е далече по-труден проблем, отколкото ви изглежда. Ние ще сме в състояние да разгърнем огледалата много нависоко, от петстотин до хиляда и петстотин километра, да използваме технологията „Стелт“, която ще ги направи „невидими“ за радиолокаторите. По отношение на огледалата това е осъществимо за разлика от по-голяма част от спътниците. Огледалата ще бъдат относително малки и леки. Това означава, че ще можем да ги разгърнем в голямо количество. Вие представяте ли си колко огромно е космическото пространство и колко хиляди отломки от космически боклук обикалят около Земята? Руснаците няма да успеят да извадят от строя всички наши огледала — уверено заключи Паркс.

— Джак, ти се среща с руснаците. Какво е твоето мнение? — обърна се президентът към Райън.

— Господин президент, ние се борим сега с фикс идеята на руснаците, свързана с необходимостта да защитят страната си от външно нападение. Те изразходваха за работата в тази област тридесет години и огромни средства. Още по времето на президента Джонсън Косигин каза: „Да се отбраняваш е морално, да нападаш е безнравствено“. Това го е говорил руснак, а не просто комунист. Ако сме откровени, ще ни бъде трудно да не се съгласим. Окажем ли се въвлечени в нова спирала на надпреварата във въоръжаването, то поне тази надпревара ще бъде в отбранителните оръжия, а не в нападателните. Съгласете се, че трудно ще убиеш с лазер милиони беззащитни граждани — забеляза Райън.

— Но това ще измени цялото равновесие на силите — възрази Ърнест Алън.

— Равновесието на силите, което съществува понастоящем, може би е относително стабилно, но все пак в основата си то е плод на безумие — вдигна рамене Райън.

— Обаче действа. То поддържа мира.

— Господин Алън, мир, който се основава на равновесието на силите, води до една непрекъсната криза. Вие твърдите, че можете да съкратите арсеналите на въоръженията наполовина, е, и какво? Могат да се съкратят съветските ядрени сили и с две трети, и пак да им останат достатъчно бойни глави, за да превърнат Америка в пепелище. Същото се отнася и до нашия арсенал. Както ви казах по време на полета при завръщането ни от Москва, проектодоговорът за съкращението на въоръженията, който разглеждаме сега, е само козметичен. Той не гарантира на никого допълнителна безопасност. Това споразумение представлява единствено символ, може би много важен, но си остава символ без каквото и да било реално съдържание.

— Е, не съм уверен в това — забеляза генерал Паркс.

— Ако вие съкратите количеството на целите, които трябва да унищожа, наполовина, няма да имам нищо против.

Алън го погледна с раздразнение.

— Ако можем да изясним какво руснаците правят малко по-различно, ще съумеем ли да се възползваме? — попита президентът.

— Стига ЦРУ да ни предостави информация, която можем да използваме… Какво е вашето мнение, майоре? — обърна се Паркс към Грегъри.

— Тогава ще разполагаме с оръжейна система, която ще можем да демонстрираме след три години и да разгърнем пет-десет години след това.

— Изглеждате уверен в това — забеляза президентът.

— Да, уверен съм. Както се случи с програмата „Аполо“, сър. Не става дума за създаване на нова наука, а да използваме технология, която притежаваме. Просто трябва да стъкмим болтовете и гайките, както се казва.

— Вие сте самоуверен младеж — забеляза Алън с професорски тон.

— Да, така е. Струва ми се, че е по силите ни. Знаете ли, господин Алън, вашите задачи не се отличават тъй много от нашите. Вие желаете да се избавите от ядрените бойни глави — и ние също. Може би ще сме в състояние да ви помогнем.

Точно в целта, помисли си Райън, като побърза да прикрие усмивката си. На вратата се чу едва доловимо почукване. Президентът погледна часовника си.

— Налага се да приключим. Трябва да обсъдя с министъра на правосъдието въпроси, свързани с борбата против наркотиците. Благодаря на всички за плодотворното обсъждане. — Той за последен път погледна снимката на Душанбе и стана. Другите последваха примера му и излязоха един след друг през вратата, скрита в бялата, гладко измазана стена.

— Добре му го каза, браво — тихо забеляза Райън, като се обърна към Грегъри.

 

 

Канди Лонг се приближи към автомобила, който я чакаше пред дома й. Зад волана седеше една нейна приятелка, с която тя бе учила в Колумбийския университет — доктор Беатрис Тосиг, също занимаваща се с оптическа физика. Те дружаха още от студентската скамейка. Беатрис беше по-наперена от Канди. Тя смело караше „Нисан 300Z“, спортен модел, и можеше да докаже това с достатъчно глоби за нарушаване правилата на уличното движение. Колата напълно хармонираше с нейните дрехи, прическа и особено с наглото й отношение към мъжете, които разиграваше като кукли.

— Добро утро, Беа. — Канди Лонг се вмъкна в колата и пристегна колана още преди да е хлопнала вратата. При пътуване с Беатрис това бе просто наложително — макар че шофьорката демонстративно не слагаше колан.

— Лошо ли спа, Канди? — В това утро Беатрис носеше строг, макар и не съвсем мъжка кройка костюм и копринен шал на врата. На доктор Лонг й беше трудно да разбере смисъла на всичко това: когато прекарваш цял ден в евтина бяла лабораторна престилка, кой се интересува какво има под нея, с изключение на Ал, разбира се, ала той също се интересуваше какво се крие под онова, което е под това… помисли си тя и се усмихна.

— Спя по-добре, когато той си е вкъщи.

— А къде замина?

— Във Вашингтон. — Канди широко се прозина. Ранното слънце хвърляше сянка на пътя пред автомобила.

— Какво ще прави? — Беатрис превключи скорост и колата стремително полетя нагоре по наклонената автострада. Канди усети как я пристегна обезопасителният колан. Защо приятелката й смяташе за нужно да кара по тоя начин. Това съвсем не е „Гран при — Монако“.

— Той каза, че някой е провел изпитания и сега трябва да обяснява на някого подробностите.

— Хъм… — Беатрис погледна в огледалото за задно виждане и продължи да гони на трета скорост, когато се шмугна в оживения транспортен поток на пиковите часове. Майсторски избра момента и се напъха в едно пространство, само три метра по-дълго от нейния „Нисан“. Отзад се чу раздразненият клаксон на шофьора, когото тя засече. Беатрис само се усмихна. Същевременно тази част от мозъка й, която не бе заета с управлението на автомобила, забеляза, че изпитанието, за което бе говорил Ал, не е било проведено в Америка. Там не се провеждат толкова изпитания, че да са необходими обясненията на тази дребна мижитурка. Беа не разбираше какво интересно е намерила Канди в Ал Грегъри. Любовта, говореше си тя наум, е сляпа, а също глуха и глупава. В случая е глупава. Бедната простодушна Канди Лонг, тя би могла да си намери къде по-привлекателен приятел — или приятелка. Ех, само ако се бе удало на Беа да поживее с Канди в една стая в студентското общежитие… само ако имаше начин, тя щеше да й даде да разбере… — Кога се завръща Ал?

— Може би довечера. Той обеща да позвъни. Ще си тръгна с неговата кола. Той я остави пред лабораторията.

— Не забравяй, преди да седнеш в колата, да сложиш кърпа на седалката — захихика Тосиг. Грегъри караше „Шевиситейшън“. Именно такъв автомобил подхожда на тая мижитурка. Колата беше задръстена с целофанови опаковки от сандвичи, а Грегъри я миеше един път в годината, независимо колко мръсна беше. Беатрис се опита да си представи как се държи той в леглото, но бързо пропъди тази мисъл. Само не тъй рано, не веднага след като се е събудила. Мисълта, че приятелката й живее с такъв мъж, я накара да усети тръпки. Канди е толкова наивна, толкова наивна… толкова глупава за някои неща. Макар че може би ще се опомни… Все пак има надежда.

— Как върви работата с твоето диамантено огледало?

— Проектът „УРНМИТ“? Ще почакаме още една година и тогава ще разберем нещо по-определено. Жалко, че вече не работиш в моята група — забеляза доктор Лонг.

— В администрацията имам достъп до по-широк спектър от дейности — отвърна Беа с поразителна откровеност. — Освен това знам, че не съм толкова умна, колкото тебе:

— Затова пък си по-красива — замислено каза Канди.

Беа се обърна и погледна приятелката си. Да, все още имаше надежда.

 

 

Михаил Семьонович дочете доклада към четири часа. Бондаренко обясняваше, че закъснението е свързано със заетостта на машинописките, допускани до строго секретни материали. Докладът съдържаше четиридесет и една страници, включително диаграмите. Младият полковник бе изпълнил обещанието си, забеляза Филитов. Не бе пожалил време и труд да изложи всички технически моменти ясно и разбрано. Цялата отминала седмица Михаил Семьонович прекара в четене на материали за лазерите, които той съумя да намери в папките. Макар че не разбираше много от принципа на действието им, тренираната му памет запомняше всички технически детайли. Филитов се чувстваше като нещо от рода на папагалите. Можеше да повтаря всички думи, без да разбира значението им. Но това беше достатъчно.

Той четеше бавно, стремейки се да запомня текста. Въпреки неговия селски акцент и груби слова умът на стария полковник беше далеч по-остър, отколкото си мислеше Бондаренко. Но се оказа, че това не бе необходимо. Най-важната част на откритието изглеждаше достатъчно проста: не ставаше дума за увеличение на размерите на генериращия резонатор, а за адаптиране на неговата форма към магнитното поле. При съответната форма обемът на резонатора може да се увеличава почти до безкрайност и нов ограничаващ фактор ставаше една част от устройството, работещо със свръхпроводници, управляващи магнитните импулси. Полковникът въздъхна. Западът отново бе изпреварил Съветския съюз. Руснаците не разполагаха с подходящи материали. Затова, както винаги, КГБ ги бе осигурило от Запада. Този път бяха доставени чрез Чехословакия и Швеция. „Няма ли най-сетне да се научим да ги правим сами?“ — помисли си Филитов.

В заключителната част на доклада се говореше, че остава още един проблем, свързан с оптическите и компютърните системи. Налага се да изясня какво правят нашите разузнавателни служби по този въпрос. Най-накрая той отдели двадесет минути за изучаване на чертежите на новия лазер. След като се увери, че е в състояние, затваряйки очи, да си спомни всяка подробност, да възпроизведе в паметта си и най-дребния детайл, Филитов прибра доклада на Бондаренко в папката. После погледна часовника си и натисна бутона, за да извика секретаря. След няколко секунди се появи сержантът.

— Другарю полковник, явявам се по ваша заповед.

— Занесете това в секретната секция — раздел 5, строго секретен. Да, къде е чувалът за изгаряне на днешните документи?

— При мен, другарю полковник.

— Донесете го.

Сержантът отиде в приемната и само след миг се върна с брезентовия чувал, който всекидневно се пълнеше с документи, предназначени за унищожаване в специално помещение. Михаил Семьонович взе чувала и започна да хвърля в него секретните материали.

— Можете да си вървите. Аз ще занеса чувала на път за колата.

— Благодаря, другарю полковник.

— Доста поработихте днес, Юрий Илич. Довиждане.

Когато сержантът затвори вратата, Филитов извади един свитък от допълнителни страници — документи, които нямаха отношение към министерството. Почти всяка седмица той сам отнасяше чувала с документи, предназначени за изгаряне. Сержантът, който се занимаваше с деловодството на Филитов, смяташе, че полковникът го правеше от добро сърце и също поради това, че сред документите можеха да се окажат някои особено секретни материали. Във всеки случай този обичай се бе установил дълго време преди той да започне да работи в канцеларията на полковника и службата за сигурност се отнасяше към това като към най-обикновено явление. След три минути, вървейки към очакващия го автомобил, Михаил Семьонович се отби в сутеренното помещение. Един млад сержант го поздрави така, сякаш приветстваше дядо си, и тутакси отвори вратичката на пещта. Той наблюдаваше как героят от Сталинград остави на пода куфарчето си, после с осакатената ръка отвори чувала и го вдигна със здравата, изсипвайки около килограм секретни документи в газовата печка, намираща се в сутерена на Министерството на отбраната. Сержантът нямаше и представа, че помага на стария офицер да унищожи доказателствата за държавна измяна. Полковникът се подписа в дневника, за да удостовери, че е унищожил документите на своя отдел. После дружески кимна на младия сержант, окачи чувала на определената за него кукичка и тръгна към служебния автомобил, който го чакаше пред входа.

В тази вечер призраците отново се канеха да го посетят. Михаил Семьонович знаеше това, а на другия ден щеше да посети парната баня и още една пратка със сведения щеше да се отправи към Запада. По пътя към жилището му шофьорът спря колата пред специалния продоволствен магазин, където пазаруваха само избраници от съветския елит. Тук нямаше опашки. Михаил Семьонович купи малко салам, пита черен хляб и половинлитрова бутилка водка — от най-добрата: „Столичная“. Като израз на приятелски чувства той взе една бутилка и за шофьора. За младия сержант водката означаваше нещо повече от пари.

След петнадесет минути Михаил Семьонович влезе в апартамента и се озова пред бюрото си. Той извади дневника от чекмеджето и първо начерта схемата, приложена към доклада на полковник Бондаренко. През няколко минути той вдигаше очи към снимката на жена си, поставена в сребърна рамка. Общо взето, окончателният вариант на доклада малко се отличаваше от ръкописната чернова, която му беше представена първоначално. Наложи се да напише всичко на всичко десет страници, като особено внимаваше да нанесе това, което считаше за много важно. Докладите на КАРДИНАЛА винаги бяха образец на краткост и яснота — резултат от безбройните оперативни директиви, които бе написал. След като свърши с дневника, той си сложи ръкавиците и мина в кухнята. Към задната страна на западногерманския хладилник бе прикрепен с помощта на магнит малък фотографски апарат. Въпреки ръкавиците Михаил Семьонович без особена трудност боравеше с него. Беше му нужна само една минута, за да заснеме новите страници; после пренави филма и извади от апарата касетата, която сложи в джоба си. След това, без да свали ръкавиците, той прибра фотокамерата в скривалището, приближи се до прозореца и разтегна щорите по уговорения начин. Той беше много предпазлив човек. При внимателно оглеждане на външната врата, помисли си той, щяха да бъдат открити драскотини около бравата, убедително доказващи, че е отваряна с шперц от истински експерт. Драскотини обаче можеше да направи всеки човек съвсем случайно. Когато се потвърдеше, че докладът му е пристигнал във Вашингтон — това щяха да покажат черните отпечатъци от гуми върху определен участък на бордюра, — Михаил Семьонович щеше да скъса страниците от дневника, да ги отнесе в джобовете си до министерството, за да ги пъхне в чувала, и после лично да ги изтърси в огъня. Преди двадесет години под негово наблюдение в министерството беше монтирана една инсталация за унищожаване на документи.

Щом свърши работата, Михаил Семьонович Филитов отново погледна снимката на Елена и я попита дали е постъпил правилно. Ала Елена само го гледаше усмихната, както винаги. После дойде заключителната част на ритуала. Михаил Семьонович седна пред хляба и салама заедно със своите отдавна загинали другари по време на Великата отечествена война, които му гостуваха, но не се решаваше да попита тези, които са се жертвали в боя, защитавайки родината: оправдават ли неговата измяна. Той си мислеше, че те биха го разбрали дори по-добре от Елена, и все пак някак си се страхуваше да чуе какво ще му отговорят. Изпитата бутилка водка също не даваше никакъв отговор, но поне го замайваше до безчувственост и призраците изчезваха някъде. Малко след десет часа той трудно се надигна от масата и олюлявайки се, тръгна към леглото, без да угася светлините в хола.

Едва ударил единадесет часът, по широкия булевард, към който гледаха прозорците на Филитов, премина автомобил и сините очи на мъжа, седящ зад волана, се вдигнаха нагоре и забелязаха уговорените светлини. Този път в колата се намираше Ед Фоли. Той внимателно провери положението на щорите. На път за вкъщи той остави още един таен знак. Един московски работник по чистотата сложи няколко белега. Това бяха безобидни неща — от рода на драсване с тебешир по стълб от уличното осветление, — но те щяха да разпоредят на всеки член от групата, заета с предаването на информация, да бъде на определеното му място. На разсъмване друг служител от резидентурата на ЦРУ в Москва щеше да провери оставените през нощта знаци, а в случай на тревога Фоли си запазваше правото да отмени планираната операция.

Колкото и напрегната да бе работата му, някои от аспектите, свързани с нея, изглеждаха на Ед Фоли забавни. Така, руснаците сами бяха облекчили задачата му, настанявайки КАРДИНАЛА в сграда на оживен булевард. По-нататък: след като тъй феноменално объркаха ситуацията с новото помещение на американското посолство, те лишиха неговите служители от възможността да живеят в специално отреденото им жилище и по такъв начин принудиха Фоли и съпругата му всеки ден да преминават по този булевард. Най-накрая, те приеха с такава радост големия му син в хокейния отбор. Е, той ще скучае без този спорт, щом си заминем, помисли си Фоли, като излезе от колата. Сега детският хокей му харесваше повече от бейзбола. Какво пък, нека да продължава да играе, щом като ледът го привлича. На Ед не му се искаше неговият син да играе американски футбол. Прекалено много деца получават травми в тази игра, а и момчето няма да израсне много. Но всичко това оставаше за по-далечното бъдеще, а Ед трябваше да се безпокои на първо място за настоящето.

Разговорите в апартамента следваше да се водят с голямо внимание, като внимателно се подбират думите. Във всяка стая, във всяко жилище, заето от американци, имаше повече микрофони, отколкото мравки в мравуняка, обаче с течение на времето Ед и Мери Пат бяха свикнали с подслушването в дома им и даже се шегуваха с него. След като влезе в коридора и си закачи палтото, Ед целуна жена си и я погъделичка по ухото. Тя захихика, разбирайки скрития смисъл на този жест, макар че и двамата бяха смъртно уморени от постоянното напрежение, което съпътстваше изпълнението на техните задачи. Още няколко месеца, и щяха да отпътуват завинаги, тъй че им оставаше да изтърпят още малко.

— Как мина приемът? — попита Мери Пат ей така, заради вездесъщите микрофони.

— Както винаги — скучен боклук — прозвуча стандартният отговор, който се записваше.