Том Кланси
Кардинала от Кремъл (8)

7.
Катализатори

— И така, полковник, каква е вашата оценка? — попита Филитов.

— „Ярка звезда“ е според мен най-важната програма в Съветския съюз — уверено заяви Бондаренко и предаде ръкописен текст от четиридесет страници. — Това е първата чернова на отчета ми. Подготвих я по време на полета. Днес ще бъде напечатан, но ми се струва, че за вас ще бъде интересно…

— Вие сте съвършено прав. Доколкото ми е известно, там са провели изпитание…

— Преди тридесет и шест часа. Присъствах на него и ми разрешиха да разгледам оборудването преди изпитанието и след това. Самият обект и неговият персонал ми направиха дълбоко впечатление. Ако ми позволите да изразя гледището си, генерал Покришкин е изтъкнат военен и идеален човек за длъжността, която заема. Той ни най-малко не е кариерист и няма никакво съмнение, че е мислещ офицер, и при това измежду най-добрите. Да ръководиш такива видни учени на планинския връх, съвсем не е просто…

Филитов измърмори нещо в знак на съгласие.

— Познавам ги аз учените. Смятате ли, че те работят там като във военна организация?

— Не, другарю полковник, обаче Покришкин е намерил начин да удовлетвори техните нужди и да спечели доверието им. Там, на обекта, всички изпитват чувство… чувство, че изпълняват високоотговорна мисия. Такова нещо рядко се среща дори сред офицерите. Повярвайте ми, Михаил Семьонович, аз твърдя това след зряло обмисляне. Всички аспекти от тази програма ми направиха дълбоко впечатление. Мисля, че такава атмосфера цари и на обектите, свързани с космическата програма. Аз съм слушал за нея, но тъй като не съм бил на полигоните, трудно ми е да направя определени изводи.

— А самата система?

— „Ярка звезда“ още не е станала оръжие. Все още има трудности от техническо естество. Генерал Покришкин ги посочи и подробно обясни в какво се състоят те. В дадения момент това е само една експериментална програма, обаче те са постигнали огромен скок напред. След няколко години това ще бъде оръжие с колосална потенциална сила.

— Какви средства ще са им необходими?

— Трудно е да се определи дори приблизително. Средства ще трябват още много, но най-скъпо струващата част на програмата — фазата на изследванията и разработките — е вече завършена. Самите производствени разходи би трябвало да бъдат по-малки от това, което следва да се очаква — имам предвид производството на самото оръжие. Не съм в състояние да направя оценка на средствата, нужни за спомагателното оборудване, радиолокаторите и разузнавателните спътници. Във всеки случай това не влизаше в моята задача. — Още повече Бондаренко, както всички военни, се интересуваше от ефективността на въоръженията, а не от цената.

— А какво ще кажете за надеждността на системата?

— Има определени трудности, но те са преодолими. Лазерните устройства са сложна за поддържане апаратура. Но ако построим повече, отколкото са нужни за обекта, ще можем лесно да ги пускаме поред в действие при една добра програма за техническа поддръжка и винаги да имаме необходимото количество в бойна готовност. Да си кажа истината, именно такъв метод предложи главният инженер на проекта.

— Значи те са успели да решат проблема за мощността на изходния сигнал?

— В черновата ми всичко това е описано в общи линии. В окончателния вариант ще го направя по-подробно.

— Значи дори аз ще разбера? — усмихна се Филитов.

— Другарю полковник — сериозно отвърна Бондаренко, — знам, че се оправяте с техниката далеч по-добре, отколкото си давате вид. Теоретическата обосновка на увеличението на мощността на изходния сигнал е достатъчно проста. Много по-сложни са техническите и производствените детайли, но тях също ще можете да ги разберете, изхождайки от новата структура на лазерната кухина. Както се случи с първата атомна бомба — след като бяха разработени теоретическите основи, техническите подробности постепенно се развиваха и усъвършенстваха.

— Отлично. Ще успеете ли да представите отчета си утре?

— Да, другарю полковник.

— Днес ще прочета черновата. Донесете ми текста на вашия окончателен доклад и аз ще го проуча по време на почивката. През следващата седмица ще докладваме на министъра.

 

 

Наистина неведоми са пътищата на Аллаха, помисли си Стрелеца. Колкото и да му се искаше да свали съветски транспортен самолет, той трябваше да се върне в родния Газни на брега на реката. Бе изминала цяла седмица, откакто напусна Пакистан. Бурята, която бушува в продължение на няколко дни, принуди съветските самолети да останат на летищата си и затова той се придвижи много бързо. Стрелеца пристигна в базата на отряда с нови запаси от зенитни ракети и узна, че главатарят се готви да нападне съветското летище, разположено в околностите на града. Суровата зима беше трудна за всички и неверниците бяха поверили външната охрана на афганистански войници, които се подчиняваха на предателското правителство в Кабул. Руснаците не подозираха обаче, че майорът, командир на батальона, носещ охрана по външния периметър, е свързан с местните муджахидини. Когато настъпеше часът, афганистанските войници щяха да напуснат постовете си, за да дадат възможност на триста партизани да нападнат съветския лагер.

Щурмът трябваше да се проведе бързо и решително. Партизаните се разделиха на три роти — по сто муджахидини във всяка. И трите роти щяха да започнат едновременно атаката. Главатарят разбираше значението на тактическия резерв, но той разполагаше с прекалено малко хора, а фронтът се разтягаше на голямо разстояние. Налагаше се да рискува, ала той и неговите хора бяха рискували неведнъж от 1980 година насам. Ако отново трябваше да рискува, нима бе чак толкова важно. Както винаги, главатарят щеше да се намира на най-опасното място, а Стрелеца — рамо до рамо с него. Те щяха да се устремят към летището откъм подветрената страна. Руснаците щяха да се опитат да вдигнат своите апарати във въздуха, било, за да ги спасят или пък за да си осигурят въздушна поддръжка. Стрелеца огледа с бинокъл четирите хеликоптера Ми-24. Всички имаха пълен боен комплект ракети, които висяха под късите, сякаш отсечени крила. Муджахидините имаха само един миномет — те възнамеряваха да обстрелват с него вертолетите на земята. По тази причина Стрелеца щеше да се намира зад веригата на нападащите, за да осигурява поддръжка. Той не разполагаше с време за капани с димни ракети, но едва ли през нощта можеше да разчита на успех с тях.

На стотина метра пред настъпващата верига главатарят се срещна на предварително определено място с майора от афганистанската армия. Те се прегърнаха и произнесоха хвалебствени слова към Аллаха. Блудният син се бе завърнал в лоното на исляма. Майорът докладва, че двама от неговите трима ротни командири са съгласни да действат в съответствие с плана, обаче командирът на трета рота бе останал верен на руснаците. Един предан на муджахидините сержант след няколко минути трябваше да убие този офицер и да открие своя сектор за отстъпление след завършване на операцията. Стоящите около тях партизани усещаха вледеняващите пориви на зимния вятър, докато чакаха.

 

 

Съветският капитан и афганистанският лейтенант бяха приятели, което и двамата ги учудваше, щом се замислеха за това. Истина е, че съветският офицер се стараеше да уважава местните обичаи, а неговият афганистански приятел вярваше, че марксизмът-ленинизмът ще прокара път в бъдещето. Какво по-хубаво от това да се сложи край на враждата между племената и кръвната мъст, които господстваха в тази нещастна страна, откакто историята помни. Младият афганистанец бе скоро забелязан като многообещаващ кандидат за идеологическа обработка и откаран със самолет в Съветския съюз, където му показаха колко хубави са нещата там — в сравнение с Афганистан, — особено в сферата на здравеопазването. Бащата на лейтенанта бе починал преди петнадесет години вследствие на инфекция при счупване на ръката си и тъй като той никак не се ползваше от благосклонността на племенния вожд, невръстният му син далеч не се радваше на идилична младост.

Двамата офицери сега гледаха картата и решаваха как ще се патрулира в местността през следващата седмица. Караулната служба бе необходима, за да се попречи на бандитите муджахидини да се приближат до авиобазата. Днес патрулираха войниците от втора рота.

Неочаквано един сержант влезе в командния бункер с телеграма в ръка. Когато видя двама офицери вместо един, по лицето му не пролича учудване. С лявата ръка той предаде плик на афганистанския лейтенант, а с дясната стискаше дръжката на камата, сгушена в широкия ръкав на куртката, шита по руски образец. Сержантът наблюдаваше само офицера, когото му бяха възложили да убие, и се стараеше да запази спокойствие, след като усети напрегнатия поглед на руския капитан. Най-накрая руснакът се обърна и погледна в амбразурата на бункера. Почти в същия миг афганистанският лейтенант хвърли радиограмата върху картата и продиктува отговора.

Внезапно руснакът извърна глава. Разтревожен, той почувства, че става нещо, без още да е осъзнал какво. И тутакси видя как ръката на сержанта със стремително движение се издигна нагоре към гърлото на приятеля му. Съветският капитан се втурна към автомата си, афганистанският офицер се дръпна назад, отклонявайки се от удара. Провървя му, защото ножът за миг задра в прекалено дългия ръкав на куртката. С ругатни сержантът освободи камата и се хвърли напред да нанесе решаващия удар в областта на корема. Лейтенантът изпищя от болка, ала успя да хване ръката на сержанта, преди острието да е проникнало дълбоко в тялото. Лицата им бяха толкова близко едно до друго, че всеки от тях чувстваше дъха на противника. Едното лице беше прекалено потресено, за да изрази уплаха, а другото прекалено разярено. В края на краищата животът на лейтенанта бе спасен от плата на излишно дългия ръкав. Междувременно руският капитан щракна предпазителя на автомата си и един ред от десет куршума нашари устата на убиеца. Сержантът падна, без да произнесе нито звук. Лейтенантът поднесе към лицето си окървавената ръка. Капитанът подаде сигнал за тревога.

 

 

Характерното металическо тракане на автомата „Калашников“ се разнесе на четиристотин метра разстояние към мястото, където се бяха разположили муджахидините в очакване на сигнала. Една и съща мисъл премина през ума на всички: планът пропада. За съжаление те не бяха подготвили алтернативен план. Вляво от тях позицията, заета от трета рота, се освети от проблясванията на автоматичен огън. Стреляха просто така напосоки — пред тях нямаше партизани, — но грохотът от изстрелите не можеше да не разтревожи руските войници, заели позиция на триста метра от мястото, където се намираха нападателите. Тъй като нямаше друг изход, главатарят хвърли напред хората си; заедно с тях тръгнаха почти двеста афганистански войници, за които преминаването на страната на противника бе един вид облекчение. Това допълнително подкрепление не можеше да внесе решаващ превес в хода на боя, както можеше да се очаква. Новите муджахидини нямаха тежко стрелково оръжие с изключение на картечници, обслужвани от разчети; единствения миномет така и не успяха да го установят на позиция.

Стрелеца изруга, като забеляза, че на аеродрума, намиращ се на три километра от него, угаснаха светлините. Замениха ги мержелеещи точки на електрически фенери, когато екипажите се втурнаха към своите вертолети. След миг ярки осветителни ракети, спускащи се с парашути, превърнаха нощта в ден. Силен югоизточен вятър ги отнасяше настрана, но на тяхно място се появяваха нови. На Стрелеца не му оставаше нищо друго, освен да включи пусковото си устройство. Той забеляза хеликоптери и един транспортен самолет Ан-26. С лявата ръка Стрелеца поднесе бинокъла към очите си: един двумоторен самолет с високо разположени крила седеше на летището като спяща птица в незащитено гнездо. Към него също бягаха хора. Стрелеца отново насочи бинокъла си към вертолетите.

Първи излетя Ми-24. Перките му разсичаха разредения въздух, той се бореше с виещия вятър, като отчаяно се мъчеше да набере височина. В този миг започнаха да избухват мини вътре в периметъра на летището. Една запалителна мина, заредена с фосфор, падна до друг „Хайнд“, нажежените до бяло отломки възпламениха горивото в резервоарите на вертолета и екипажът в паника започна да изскача; комбинезонът на един от пилотите се подпали. Едва бяха успели да избягат от бушуващите пламъци, когато хеликоптерът се взриви; експлозията унищожи още един „Хайнд“, който стоеше наблизо. Последният хеликоптер успя да излети. Той изчезна с угасени светлини в тъмната нощ, люшкан от поривите на вятъра. Двата оцелели вертолета щяха да се върнат — Стрелеца не се съмняваше в това, — но муджахидините съумяха да унищожат останалите два още на аеродрума и той не очакваше такъв успех.

Затова пък останалата част от операцията се развиваше неуспешно. Стрелеца отчетливо видя проблясванията от откосите на автоматично оръжие и избухванията на гранатите. През техния грохот долитаха и други звуци на битката: бойните викове на воините и стоновете на ранените. Оттук бе трудно да се различи на кого са — на приятели или на врагове, — но това и не интересуваше Стрелеца. Налагаше му се да напомня на Абдул за необходимостта да наблюдава небето и следи за появата на хеликоптери. Той се опита да се възползва от приборите за насочване на своето пусково устройство, за да открие невидимото топлинно излъчване от турбините на вертолет, но безуспешно. Тогава Стрелеца отново насочи погледа си към единствения самолет, който все още се намираше на летището. Наоколо падаха мини, но екипажът бе включил двигателите и крилатата машина потегли по пистата. Стрелеца приблизително определи посоката на вятъра и стигна до извода, че самолетът непременно ще се опита да тръгне срещу него, после щеше да свърне по пистата за излитане в най-безопасната част на аеродрума. Нямаше да е лесно да набере височина в този разреден въздух. След излитането пилотът щеше да лиши малко крилата от подемна сила за сметка на увеличението на скоростта. Стрелеца потупа Абдул по рамото и побягна наляво. След като премина стотина метра, той спря и отново погледна съветския транспортен самолет, който ускоряваше през фонтани от черна пръст, като подскачаше по неравната замръзнала земя.

Стрелеца се изправи, за да даде възможност на ракетата да опознае добре целта, и тутакси устройството за насочване зацвърча, усетило топлината, която излизаше от горещите двигатели на самолета на фона на студената безлунна нощ.

 

 

— Скорост за излитане! — изкрещя вторият пилот, мъчейки се да надвика грохота на боя и рева на моторите. Очите му не се откъсваха от приборите, докато първият пилот концентрираше цялото си внимание да задържи самолета по права линия. — Издигане!

Първият пилот здраво хвана лоста. Носът на самолета се надигна нагоре и Ан-26 за последен път подскочи по замръзналата писта и се изтръгна от нея. Вторият пилот мигновено прибра колесниците, за да намали съпротивлението на въздуха и позволи на самолета бързо да набере скорост. Пилотът наклони самолета надясно, като направи плавен завой и излезе от участъка, в който долу имаше най-голямо струпване на огън от стрелкови оръжия. След като набра височина, той полетя на север, по посока на Кабул. Седящият зад пилотите щурман не гледаше картите. Той имаше за задача да пуска през пет минути осветителни ракети, снабдени с парашути. Това се правеше не за осветяване на полесражението, макар че именно този резултат се получаваше. Предназначението им бе да измамят зенитните ракети, които имаха прибори за инфрачервено насочване. Инструкцията изискваше да се пускат ракети на всеки пет секунди.

 

 

Стрелеца внимателно следеше как пускат ракетите. Той долавяше изменение в звученето на устройството за насочване всеки път, когато поредният парашут излиташе от люка на самолета и осветителният товар избухваше, заливайки всичко наоколо с ослепително сияние. Афганистанецът трябваше да хване на автоматично проследяване левия двигател на самолета и точно да разчете момента на изстрелването на ракетата, ако желаеше да порази целта. Той вече бе преценил наум точката на най-голямо приближаване в траекторията на Ан-26 — около деветстотин метра — и миг преди да я достигне, самолетът изхвърли поредното осветително тяло. След една секунда търсачът на зенитната ракета се върна към нормалния тон на прехващане на целта и Стрелеца натисна спусъка.

Както винаги, когато пусковото устройство подскочи в ръцете му, Стрелеца изпита чувство на несравнимо наслаждение, близко до сексуалното. Струваше му се, че тътенът на боя е стихнал, и цялото му внимание се насочи към стремително отдалечаващата се точка от жълт пламък.

 

 

Щурманът тъкмо бе пуснал поредната осветителна ракета, когато стингърът удари в левия двигател. Първата му реакция бе чувство на негодувание: в инструкцията са сбъркали! На бордовия механик не му минаха през ума подобни мисли. Без да разсъждава, той натисна бутона за аварийно изключване на лявата турбина. С това се преустанови постъпването на гориво в двигателя, прекъсна електрическото захранване, задейства се системата за гасене на пожар; витлото бе приведено в режим на свободно въртене. Пилотът притисна силно руля, стараейки се да компенсира занасянето наляво, предизвикано от загубата на тяга от единия мотор, и тутакси спусна носа надолу. Това бе опасна маневра, но трябваше да се прави избор между скоростта и набирането на височина и пилотът реши, че сега скоростта е по-важна. Бордовият механик докладва, че резервоарът за гориво в лявото крило е пробит, но до Кабул оставаха само сто километра. И изведнъж той чу тревожен глас:

— Левият мотор гори!

— Включи системата за гасене!

— Системата е включена. Двигателят е напълно изолиран.

Пилотът с усилие устоя на изкушението да погледне настрана. Самолетът се намираше едва на сто метра височина и сега беше опасно да се отвлича от главното: пилотирането. С периферното си зрение той долови избухване на жълто-оранжев пламък, ала сподави безпокойството си. Погледна хоризонта, после спидометъра и алтиметъра и отново хоризонта.

— Губим височина — чу той гласа на втория пилот.

— Да се отпуснат задкрилките с десет градуса — разпореди летецът. Той реши, че скоростта на самолета е достатъчно голяма, та да си позволи този риск. Вторият пилот отпусна ръка, придвижвайки задкрилките, и с това си действие обрече на гибел самолета и целия екипаж.

Експлозията на ракетата бе повредила хидравличните линии, управляващи левите задкрилки. От увеличеното налягане, необходимо за преместване на задкрилките, двата маркуча се разкъсаха и задкрилките на лявото крило самопроизволно се свиха. Загубата на подемна сила от лявата страна едва не преобърна самолета, но пилотът успя да го овладее и уравновеси. Прекалено много неприятности ги сполетяха наведнъж. Летателният апарат сякаш започна да потъва и пилотът изкрещя, изисквайки от бордовия механик увеличение на мощността на десния двигател, макар да знаеше, че неговите обороти минават далеч зад червената черта. Той все още се надяваше, че постепенното снижаване може да спаси самолета, ала вече беше почти невъзможно даже да го задържи във въздуха и летецът разбра, че прекалено бързо губят височина в разредения въздух. Трябваше да извърши приземяване. В последния миг пилотът включи прожекторите за приземяване, за да намери равна повърхност, но видя пред себе си само каменисти маси, струпани в безпорядък. С огромно усилие той насочи своята падаща „птица“ между двете най-големи скали и една секунда преди мига, когато самолетът се удари в земята, от летеца се изтръгна вик — ала това бе не отчаяние, а ярост.

 

 

В първия миг на Стрелеца му се стори, че самолетът ще успее да се спаси. Избухването на стингъра в левия мотор се видя отчетливо, но в течение на няколко секунди нищо друго не се забеляза. После зад самолета се проточи огнена опашка и Стрелеца разбра, че „птицата“ е смъртно ранена. След още тридесет секунди последва взрив на земята, на около десет километра разстояние, недалече от пътя, по който трябваше да се изтегли отрядът. Още преди разсъмване щеше да види какво е постигнал. Но сега Стрелеца се обърна, защото чу тракащия звук на хеликоптер над главата си. Абдул вече бе захвърлил настрана използваното пусково устройство и прикрепи прибора за прехващане на целта към новата ракетна тръба, при това го направи с бързина, с която би се гордял един добре обучен войник. Той предаде на Стрелеца нов „Стингър“ и мерачът вдигна нагоре глава, за да открие поредната цел.

Стрелеца не знаеше, че атаката на авиобазата в Газни се проваля. Командирът на съветското поделение, охраняващо обекта, мигновено отреагира на стрелбата — трета рота на афганистанския батальон продължаваше да води безполезна стрелба по несъществуващия враг, и там съветският капитан не можеше да оправи положението, но вкара собствените си хора в боя само за две изпълнени с напрежение минути. Афганистанците сега се изправиха пред един батальон редовна войска в пълна боеготовност, поддържана от тежки оръжия и укрита в бетонни бункери. Убийствен картечен огън спря вълната на атакуващите на двеста метра от позициите на съветските войски. Командирът на муджахидините и преминалият на тяхна страна майор се опитаха да увлекат хората с личния си пример в атака. Един свиреп боен вик отекна из техните вериги, но главатарят попадна право на трасиращите куршуми и пронизан от тях, бе отхвърлен встрани като детска играчка. Както често се случва с лошо обучените бойци, загубата на командира подрони настъпателния дух на щурмуващите. Мълвата за гибелта му се разнесе из редиците, преди още командирите на подразделенията да бъдат уведомени за това по радиото, и муджахидините тутакси започнаха да отстъпват, стреляйки с оръжията си в безпорядък. Командирът на съветския батальон разбра, че муджахидините са обърнати в бягство, но не се впусна да ги преследва. Той имаше хеликоптери за това.

 

 

Стрелеца осъзна, че става нещо страшно, когато руските миномети започнаха да изстрелват осветителни снаряди в друго направление. Един от вертолетите вече нанасяше ракетни удари по муджахидините и ги обстрелваше с картечен огън, но Стрелеца не можеше да го открие в нощното небе. После чу крясъците на своите другари — това не бяха яростните викове на атакуващи, а паническите вопли на отстъпващи. Стрелеца се съсредоточи и насочи своето внимание към оръжието си. Сега имаше нужда от неговата помощ повече откогато и да било. Той заповяда на Абдул да инсталира резервно устройство за насочване на още една пускова тръба. Младежът изпълни това поръчение за по-малко от минута.

— Ето! — показа Абдул. — Наляво.

— Виждам.

Поредица от линейни проблясъци разсече небето — един „Хайнд“ изстрелваше своите ракети въздух-земя. Стрелеца насочи пусковото устройство към мястото, откъдето излитаха ракетите, и чу в отговор писукането, показващо, че е постъпил сигнал — устройството за насочване бе открило целта. Той не можеше да определи разстоянието до руския хеликоптер — през нощта зрението греши повече, — но се налагаше да рискува. Стрелеца изчака, докато звукът стане напълно стабилен, и изстреля втори „Стингър“ през тази нощ.

Летецът на вертолета забеляза момента на пускането. Той висеше на стотина метра над осветителните ракети, които се спускаха с парашути, и щом видя проблясването, стремително се спусна надолу, скривайки се между тях. Маневрата се оказа успешна. Ракетата загуби целта и прелетя край вертолета на разстояние само тридесет метра. Пилотът незабавно разгърна хеликоптера и заповяда на стрелеца да пусне залп от десет ракети към предполагаемото място, откъдето бе излетял стингърът.

Стрелеца падна зад скалата, от която бе изстрелял ракетата. Ракетните снаряди от хеликоптера се взривиха на стотина метра от позицията му. Значи сега щеше да започне схватка един на един… а този летец се оказа изкусен противник. Стрелеца протегна ръка за второ пусково устройство. Той отдавна жадуваше да се сблъска с подобна ситуация.

Обаче когато погледна към небето — вертолетът бе изчезнал. Къде ли е той?

Пилотът профуча към подветрената страна с цел да използва вятъра, както го бяха учили, за да замаскира шума на витлото. После се свърза по радиото с командването на батальона и помоли да обстрелват този сектор с осветителни снаряди. Изпълниха молбата почти мигновено — руснаците желаеха да ликвидират колкото се може повече афганистански ракетчици. Докато вторият хеликоптер преследваше отстъпващите муджахидини, като ги обсипваше с картечен огън и ракети, летецът на този вертолет бе решил да се справи с ракетчика, който осигуряваше поддръжка на афганистанците с ракети земя-въздух. Въпреки опасността той копнееше за среща с него и го считаше за свой личен враг. Той се държеше на разстояние, превишаващо обхвата на точната стрелба със „Стингър“, и очакваше момента, когато осветителните ракети ще превърнат нощта в ден.

Стрелеца отново използваше устройството за насочване в търсене на вражеския вертолет. Този метод не беше твърде ефективен, но Стрелеца знаеше, че местонахождението на Ми-24 може лесно да се предскаже, ако се познава тактиката, която използваха руските летци. Два пъти успя да чуе писукането на търсача, но и в двата случая афганистанецът губеше хеликоптера, който се мяташе насам-натам, изменяше височината и маневрираше, мъчейки се да направи целта на ракетчика неосъществима. Това наистина е умел враг, помисли си Стрелеца, затова неговата гибел щеше да му донесе истинско удовлетворение. От небето се спускаха ярки осветителни ракети с парашути, но Стрелеца знаеше, че редуването на светлина с мрак няма да позволи да бъде открит, докато стои неподвижен.

— Виждам движение — докладва стрелецът на вертолета. — В направление — десет часа.

— Не може да е там — отвърна пилотът. Той измести надясно лоста за управление хода на ротора и се плъзна хоризонтално, докато очите му се взираха надолу към повърхността на земята. Руснаците бяха успели да заловят няколко стингъра и бяха провели от тях една поредица изпитания, за да определят тяхната скорост, обсег на действие и чувствителност при насочване към целта. Летецът предполагаше, че се намира поне на триста метра извън радиуса на действие на ракетата и ако по него бе произведен изстрел, той щеше да използва траекторията на полета на „Стингър“, за да определи местонахождението на ракетчика, и щеше да успее да подходи към него още преди афганистанецът да се е подготвил за следващия изстрел.

— Приготви димна ракета! — заповяда Стрелеца.

Младежът имаше на разположение само една димна ракета. Тя представляваше малка пластмасова тръба с направляващи плоскости, приличаща повече на играчка. Тези ракети били създадени за обучение на летците от американските военновъздушни сили — за да им бъде създавано впечатление за реална бойна обстановка. Димната ракета струваше всичко на всичко шест долара и бе способна единствено да лети няколко секунди по относително права линия, оставяйки след себе си димна следа. Даваха ги на муджахидините само като средство да плашат съветските летци, когато не им достигат ракети земя-въздух, обаче Стрелеца беше намерил истинското им приложение. След като пробяга стотина метра настрана, Абдул инсталира ракетата върху едно съвсем просто пусково устройство, направено от стоманена тел. После той се върна при командира си, размотавайки тънък кабел, с помощта на който се извършваше изстрелването.

— Ей, руснако, къде си? — попита Стрелеца нощта.

— Нещо отпред мръдна, сигурен съм — каза стрелецът на борда на хеликоптера.

— Добре, да видим. — Пилотът включи своята система за управление на огъня и пусна две ракети. Те се взривиха далече, на два километра вдясно от позицията на Стрелеца.

— Пуск! — извика Стрелеца. Той засече мястото, откъдето бяха излетели ракетите, и насочи натам устройството. Търсачът на топлинни излъчвания тутакси записука.

Пилотът на Ми-24 настръхна, виждайки огнените езици на летящата ракета, ала още преди да е успял да изманеврира, стана ясно, че ракетата няма да го засегне. Тя бе пусната недалече от това място, където удариха неговите две ракети.

— Ето те къде си бил! — тържествуващо възкликна той. Мерачът веднага се зае да обсипва мястото на изстрелването с картечен огън.

Стрелеца видя потока от трасиращи куршуми, слушаше как те бият по камъните вдясно от него. Да, този летец си го биваше. Той за малко не попадна на целта, но откривайки огън, превърна себе си в идеална мишена. И афганистанецът не закъсня да пусне своя трети „Стингър“ в тази нощ.

— Вижте, ето ги, двама са! — извика мерачът по системата за вътрешна връзка.

Пилотът вече изпълняваше с вертолета акробатични номера, мятайки го във всички страни, ала този път не беше под прикритието на осветителните ракети. Стингърът попадна в едно от витлата на хеликоптера и се взриви. Летателният апарат рухна надолу като камък. Пилотът успя да забави падането, но ударът все пак се оказа силен. По някакво чудо не се подпали. Само след миг до прозореца на кабината се появиха въоръжени лица. Един от тях, който забеляза пилота, бе капитан от съветската армия.

— Какво става с вас, другарю?

— Гърбът ми… — застена пилотът.

Стрелеца вече бе изскочил от укритието и бягаше. През тази нощ той прекалено дълго се радваше на благосклонността на Аллаха. Двамата ракетчици изоставиха използваните ракетни тръби и сега се мъчеха да догонят отстъпващите партизани. Ако съветските войници бяха започнали да ги преследват, може би щяха да ги настигнат, обаче командирът на батальона задържа войниците си в укритията, а единственият оцелял вертолет кръжеше над авиобазата. След половин час Стрелеца узна, че главатарят е загинал. На разсъмване съветските самолети можеха да застигнат муджахидините в откритото пространство и се налагаше афганистанците колкото се може по-бързо да се скрият в планините. Но преди това трябваше да се свърши още една работа. Стрелеца взе със себе си Абдул и още трима партизани и те се отправиха към мястото на падането на сваления от тях самолет. За стингърите, които им доставяха американците, трябваше да се плаща — цената бе оглед на всеки свален самолет и откриване на снаряжение и материали, представляващи интерес за ЦРУ.

 

 

Полковник Филитов завърши записките си в дневника. Както бе забелязал Бондаренко, неговите знания по военна техника бяха далече по-задълбочени, отколкото можеше да се предположи, съдейки по образованието му. Прекарал повече от четиридесет години във висшите ешелони на Министерството на отбраната, Михаил Семьонович научи много неща в най-различни области на военната техника — от костюмите за противохимическа защита до средствата за шифровани телекомуникации и… до лазерите. Тоест той невинаги вникваше в теоретическите въпроси, както му се искаше, но затова пък можеше да опише използваното оборудване не по-лошо от инженерите, които са го проектирали. Бяха му необходими четири часа, за да нанесе всичко това в своя дневник. Той трябваше сега да предаде тази информация на съответния адрес. Последствията можеха да бъдат прекалено ужасни.

Проблемът със системата за стратегическа отбрана се състоеше просто във факта, че нито една оръжейна система не е „нападателна“ или „отбранителна“ сама по себе си. Характерът на всяко оръжие, подобно на женската красота, зависи от това, с какви очи гледаш на него или в каква посока го насочваш, а през цялата човешка история успехът при воденето на бойните действия винаги се е решавал от съществуващото равновесие между нападателните и отбранителните елементи.

Съветската ядрена стратегия, мислеше Михаил Семьонович, беше къде по-разумна от западната. Руските стратези не смятаха ядрената война за немислима. Тях ги учеха на прагматичен подход: този проблем, въпреки че е сложен, все пак има своето решение, макар то да не е идеално. За разлика от много западни мислители те признаваха, че живеят в несъвършен свят. От времето на кубинската ракетна криза през 1962 година — събитие, в резултат на което загина човекът, завербувал Филитов (Олег Пенковски) — съветската стратегическа доктрина се основаваше на една проста фраза: „Ограничение на възможните загуби.“ Не ставаше въпрос да се унищожи врагът с помощта на ядреното оръжие. Не, при използването на ядреното оръжие въпросът стоеше по-скоро така: не бива да се унищожава толкова много, че да не остане нищо, за което могат да се водят преговори в етапа на „прекратяване на военните действия“. Умовете на съветската стратегическа концепция ги занимаваше една мисъл: да не се допусне врагът да унищожи Съветския съюз с ядрено оръжие. Загубили по двадесет милиона души в Първата^[1] и във Втората световна война, руснаците са изживели достатъчно ужаси и повече не желаят такива изпитания.

Задачата не беше проста, обаче причината, поради която стана необходима, беше в еднаква степен политическа и техническа. Марксизмът-ленинизмът разглежда историята като процес: не прост наниз от събития, станали в миналото, а научен израз на социалната еволюция, която ще намери — трябва да намери — кулминацията си в общото признание от страна на цялото човечество, че марксизмът-ленинизмът е идеалното учение за преустройство на човешкото общество. По такъв начин убеденият комунист вярваше в окончателното тържество на своите идеи не по-малко твърдо, отколкото християнинът, евреинът или мюсюлманинът вярват в задгробния живот. И също както религиозните общности, които през различни исторически епохи убедително са демонстрирали готовност да разпространяват своята вяра с огън и меч, така и дългът на марксиста е да способства час по-скоро концепцията да се превърне в реалност.

Трудностите в решението на този проблем се състояха, разбира се, в това, че далеч не всички хора в света споделяха марксистко-ленинския възглед за историята. Комунистическата доктрина обясняваше, че съпротивата на империализма, капитализма, буржоазията и останалите представители от пантеона на враговете е предсказуема, докато тяхната тактика не може да се предвиди. Подобно на хазартен играч, предварително подготвил белязани карти, комунистите „знаеха“, че непременно ще победят, но също, както се случва в хазарта, в минути на отчаяние те неохотно признаваха, че късметът — или ако използваме научен термин, непредвидената случайност — може да измени ситуацията. В западните демокрации отсъстваше подходящият научен подход към решаването на световните проблеми и по тази причина на тях им липсва общият обединяващ дух, което прави поведението им непредсказуемо.

Именно по тази причина, повече от която и да било друга, Изтокът се боеше от Запада. Още от момента, когато Ленин взе властта в Русия — и я преименува в Съветски съюз, — комунистическото правителство харчеше милиарди за шпионаж в западните страни и главната цел на съветското разузнаване беше да предсказва поведението на западните страни.

Обаче, независимо от безбройните тактически успехи основният проблем си оставаше нерешен: отново и отново съветското правителство неправилно тълкуваше намеренията и действията на западните страни. В ядрения век непредсказуемостта би могла да означава, че един психически неуравновесен американски президент — или, макар и в по-малка степен, френски или английски държавен глава — е в състояние да сложи край на съществуването на Съветския съюз или за няколко поколения да отложи тържеството на световния социализъм. За руснаците първата опасност бе по-сериозна, тъй като нито един етнически руснак не желаеше в света да възтържествува социализъм под китайско ръководство. Най-голямата заплаха за марксизма-ленинизма представляваше западният ядрен арсенал; основната задача на съветската военна машина беше неутрализирането на тази опасност. Обаче, за разлика от Запада руснаците не разглеждаха предотвратяването на използването на този арсенал просто като предотвратяване на война. Тъй като руснаците смятаха Запада за политически непредсказуем, по тяхно мнение те не можеха да зависят от възможността да го възпрат. Те считаха, че трябва да са способни да ликвидират или поне да отслабят западния ядрен арсенал, в случай че кризата задмине точката на простите противоречия.

Ядреният арсенал на Съветския съюз бе замислен именно за решаването на тази задача. Не е трудно да унищожиш градовете на противника с техните милиони жители, ала да унищожиш вражеските ядрени ракети е много по-сложно. За унищожението на американските ракети бяха разработени няколко поколения изключително точни и невероятно скъпи балистични ракети, такива като СС-18, които имаха едно-единствено предназначение: да превърнат в купища радиоактивна пепел американските „Минитмън“, а така също стратегическите бомбардировачи и подводните ракетоносци. Почти всички тези цели с изключение на авиационните бази се намираха извън населени места. Следователно ядреният удар, целта на който бе да отстрани заплахата от война от страна на Запада, нямаше непременно да доведе до световна катастрофа. В същото време американците не разполагаха с достатъчно точни ядрени бойни глави, за да са в състояние да изкарат от строя съветските ракетни бази. Оттук следва, че руснаците имаха преимущество — те можеха да нанесат удар, насочен срещу ядрените бази, а не срещу хората.

Обаче руснаците също имаха слабо място. То засягаше американските ядрени ракети с морско базиране. Повече от половината от всички американски бойни глави бяха базирани на атомни подводници. Командването на американския военноморски флот считаше, че съветските подводни лодки не са в състояние да следят американските ракетоносци. Това не е съвсем точно. На руснаците им се удаде да ги проследят само три пъти в продължение на двадесет и седем години. Въпреки работата на цяло поколение изследователи в съветския флот, никой не се наемаше да предскаже, че някога ще постигнат успех в тази област. Самите американци признаваха, че не са способни да проследяват собствените си подводни ракетоносци. От друга страна, те успешно вървяха по петите на съветските подводници и по тази причина руснаците разгръщаха по море едва незначителна част от своя ядрен арсенал и доскоро нито една от страните нямаше възможност да инсталира на подводните ракетоносци достатъчно точни ракети, които биха могли да нанесат удар по ядрените бази.

Ситуацията обаче отново се измени. Американците създадоха ново техническо чудо. Скоро на подводните ракетоносци щяха да бъдат базирани ядрените ракети „Трайдънт Д-5“, способни да унищожават пусковите устройства на балистичните ракети в Съветския съюз. Възникна заплаха за съветската стратегия, напомняща огледалния образ на собствения им потенциал, макар че цялата американска система се основаваше на изключително важни спътници от Глобалната верига за определяне на координатите, без които американските подводници няма да успеят точно да определят своята позиция и следователно няма да могат да нанесат точен удар по стартовите площадки на балистичните ракети. Обърканата логика на ядреното равновесие отново се обръщаше в противоположна посока — така ставаше поне веднъж в живота на всяко поколение.

Още в самото начало бе признато, че ракетите са нападателно оръжие, способно същевременно да изпълнява и отбранителни функции; че способността да унищожиш противника представлява от само себе си класически метод както за предотвратяване на войната, така и за постигане на своите цели по мирен път. Фактът, че една такава мощ, с каквато разполагаха и двете страни, бе преобразила исторически доказаната формула за едностранна заплаха в двустранно възпиране, направи обаче подобно решение на проблемите не особено приятно.

Ядреното възпиране — това е предотвратяване на война под заплахата на взаимна катастрофа. Всъщност двете страни си казваха една на друга: ако вие избиете нашето беззащитно гражданско население, ние ще избием вашето. Отбраната бе престанала да служи за защита на собственото общество; тя се превръщаше в заплаха за безсмислено насилие над обществото на противника.

Михаил Семьонович се намръщи. Нито едно племе диваци някога не е формулирало такава мисъл, защото и най-дивите варвари са били прекалено цивилизовани за това. То се случи с най-цивилизовани нации в света, на които им хрумна или може би се натъкнаха на подобна идея. Макар че по мнението на много хора системата на възпирането оправдаваше своето съществуване, тя означаваше, че както Съветският съюз, така и Западът живееха под постоянната заплаха на оръжието, насочено право в гърдите им, при това — имащо няколко спусъка. Никой не считаше подобна ситуация за удовлетворителна, но руснаците намериха, както им се струваше, нелош изход от трудното положение, а именно: създадоха стратегически арсенал, който можеше в значителна степен да отслаби противника, ако това се наложи в резултат на възникване на световен конфликт. Разполагащи с възможност да унищожат значителна част от американския ядрен потенциал, руснаците се оказаха в по-изгодно положение: те можеха да диктуват условията на ядрената война и по класически образец те направиха първата крачка към победата. От съветска гледна точка отказът на Запада от това, че е възможна изобщо победа в ядрената война, стана първата стъпка към неговото поражение. Теоретиците от двете страни винаги са признавали незадоволителното естество на всички ядрени въпроси и затова, без да вдигат излишен шум, все пак се стараеха да го решат с други средства.

Още през петдесетте години и Америка, и Съветският съюз пристъпиха към изследвания в областта на противоракетната отбрана. Руснаците се занимаваха с тези неща в района на Сари Шаган, в западната част на Сибир. Една реално действаща съветска система за защита от ракетни удари бе почти разгърната в края на шестдесетте години, но появата на многоцелевите самонасочващи се бойни глави сведе до нула всички усилия през последните петнадесет години — при това за двете страни. Борбата между нападателното и отбранителното оръжие винаги клонеше в полза на първото.

Ала всичко това остана в миналото. Появата на лазерното оръжие и другите високоенергийни системи, управлявани от бързо действащи компютри, се превърна в качествен скок в една съвършено нова стратегическа ситуация. Ефективната система за защита от американското ядрено оръжие, се казваше в доклада на Бондаренко, вече ставаше действителност. А какво ли можеше да означава това?

То означаваше, че атомното уравнение щеше да се върне към класическото равновесие между нападателното и отбранителното оръжие, че двата елемента можеха да станат част на единна стратегия. Кадровите военни намираха това за по-задоволителна система, защото, ако говорим абстрактно, в края на краищата на кого му се иска да влезе в историята като най-големия убиец? Обаче сега започнаха да възникват усложнения. Изгодна ситуация и неблагоприятна ситуация. Маневри и контраманеври. Една американска система за защита от стратегическо нападение можеше да сведе до нула цялата ядрена мощ на Съветския съюз. Ако американците успееха да разгърнат стратегическа отбрана, при която съветските ракети СС-18 няма да бъдат в състояние да поразят силозите с инсталираните там ракети за наземно базиране, руснаците щяха да се лишат от възможността за превантивен удар, на който те разчитаха, за да намалят до минимум загубите, понесени от родината. А това означаваше, че милиардите, изразходвани за ракетна програма, са били хвърлени на вятъра.

Но това не е всичко. Също както щитът на римския легионер е бил смятан от варварските племена за оръжие, позволяващо на римлянина безнаказано да нанася удари с меча си, тъй стратегическата отбранителна система можеше да се разглежда като непреодолима стена за балистичните ракети — скрит зад нея, врагът щеше да е в състояние да нанесе първия съкрушителен удар, без да се страхува от ответния удар на възмездието.

Такова гледище, разбира се, е опростенческо. Не съществува напълно надеждна отбранителна система; и дори ако такава система се окажеше действена, Михаил Семьонович не се съмняваше, че политическите лидери щяха да намерят начин да я използват с най-малка ефективност. В този смисъл винаги си зависим от политиците. Една действена стратегическа отбранителна система само щеше всъщност да добави нов елемент на несигурност в ядреното уравнение. Малко вероятно е някоя от страните да успее да унищожи всички отправени към нея ракети, а гибелта на такъв „неголям брой“ хора като двадесет милиона звучеше прекалено ужасно дори за съветското ръководство. От друга страна, дори една несъвършена стратегическа отбранителна система може да унищожи достатъчно бойни глави, та да направи малко примамлива идеята за използване на ядрено оръжие само против военните бази.

Ако руснаците първи се сдобиеха с такава система, по-слабият арсенал на Америка, способен да нанесе удар по военните бази, ще бъде отразен с по-голяма лекота, отколкото съветското оръжие с аналогично предназначение и стратегическата ситуация, заради която руснаците са се трудили в продължение на тридесет години, ще остане неизменна. Съветското правителство ще има всичко най-хубаво, към което би могло да се стреми: много по-голям брой балистични ракети с точно насочване, способни да унищожат американските ракети, и щит, за да отслаби силата на ответния удар по съветските резервни ракетни бази. Същевременно американските ракети с морско базиране ще бъдат неутрализирани в резултат на унищожаване на спътниците от Глобалната мрежа за определяне на координатите. Без тях американските подводни ракетоносци ще запазят способността да унищожават градове, но ще се лишат от точността, необходима за нанасяне на удар по руски пускови устройства в силозите.

Полковник Филитов си представи стандартната от съветска гледна точка ситуация. Някъде си в света възниква кризисно противопоставяне (за най-вероятен район се считаше Близкият изток, защото никой не можеше да предскаже какво може да се случи там) и когато Москва започне да взема мерки за стабилизиране на обстановката, Западът се намесва — както винаги глупаво и неумело, — започвайки да повдига в пресата въпроса за възможна ядрена конфронтация. Разузнавателните служби мълниеносно уведомяват Москва, че заплахата от ядрена война е реална. Балистичните ракети СС-18, влизащи в състава на Стратегическите ракетни сили, със секретна заповед се привеждат в състояние на бойна готовност заедно с новите наземни системи на лазерното оръжие. Докато празноглавите дипломати от Министерството на външните работи — военните не обичат твърде много своите колеги от дипломатическия корпус — се опитват да изгладят отношенията, Западът започва да заплашва и да предислоцира войски, а може би извършва и нападение над съветска флотска единица, за да покаже своята решимост. Няма съмнение, че ще стигне и до мобилизация на армиите на страните от НАТО, което създава опасност за нахлуване в Източна Европа. Целият свят настръхва, обзет от паника. И когато крясъците на реториката стигнат до своята кулминация, ракетните сили получават заповед за изстрелване и триста балистични ракети СС-18 се издигат от стартовите площадки, при това към всеки силоз на американските „Минитмън“ ще бъдат насочени по три бойни глави. След това ще се пуснат по-маломощни ракети, отправени срещу авиобазите и местата за базиране на подводниците, за да се намалят в границите на възможното допълнителните загуби — руснаците няма да пожелаят да влошат положението повече, отколкото е необходимо. В същото време съветските лазери ще изкарат от строя максимален брой американски разузнавателни и навигационни спътници, без да засягат комуникационните сателити — един хазартен номер, предназначен да покаже „добри“ намерения. Американците няма да са в състояние да нанесат ответния удар, преди руските бойни глави да са попаднали на избраните цели. Това не можеше да не тревожи Михаил Семьонович. Информацията, постъпила от КГБ и ГРУ, показваше, че в американската командна система има сериозни недостатъци; а следваше да се вземат под внимание и психологическите фактори. Не е изключено американците да държат в резерв балистични ракети, базирани на подводници, и да изстрелят оцелелите „Минитмън“, като ги насочат към съветските ракетни силози, но по разчетите след първия съветски удар няма да оцелеят повече от двеста или триста американски бойни глави с наземно базиране, и освен това много от тях ще се насочат към празни пускови силози, а противоракетната отбрана ще се справи с по-голяма част от американските ракети, които стигнат до територията на Съветския съюз.

След изтичане на първия час американците ще разберат, че ефективността на техните балистични ракети, инсталирани на подводници, е силно отслабнала. Внимателно подготвени и формулирани послания непрекъснато ще постъпват по горещата линия, но съдържанието им ще преследва една цел: „НЕ БИВА ДА ДОПУСНЕМ ПО-НАТАТЪШНО ИЗТРЕБЛЕНИЕ.“ И тогава по всяка вероятност американците ще преустановят бойните действия и ще се замислят. Това е извънредно важна част от плана: да накараш хората да спрат и да се замислят. Едно нападение над градовете може да се случи в резултат на порив или в пристъп на ярост, но не след трезво размишление.

Филитов не се безпокоеше, че всяка една от страните може да разглежда своята система на противоракетна отбрана като главна причина на нанасяне на първия удар. В една критическа ситуация обаче съществуването на противоракетна отбрана би намалило опасенията, които предотвратяват изстрелването — ако противникът няма такава защита. Следователно би било много по-добре, ако и двете страни имат ПРО. Това ще направи възможността за нанасяне на първи удар много по-малко вероятна и светът ще стане по-безопасно място. Да се попречи на създаването на отбранителни системи сега е невъзможно. Това е все едно да се бориш с вятърни мелници. На стария воин от все сърце му се искаше най-сетне да бъдат неутрализирани междуконтиненталните ракети, носещи такива разрушения и тъй противоречащи на етиката на войната, така че смъртта отново да застига войника на бойното поле, там, където й е мястото…

Е и какво, помисли си той, ти си уморен и сега е прекалено късно за философстване. Филитов реши да завърши доклада, след като получи данните от окончателния отчет на Бондаренко. После щеше да го фотографира и да предаде филма на свръзката.