Том Кланси
Кардинала от Кремъл (26)

25.
Сближение

Мария и Катя Герасимови винаги пътуваха с максимален комфорт, на какъвто се радваха най-близките роднини на членовете на Политбюро. Една кола на КГБ ги откара от осемстайния апартамент на „Кутузовски проспект“, намиращ се под денонощна охрана, до летище Внуково, използвано главно за вътрешни полети, и там ги въведоха в една удобна чакалня, предназначена за високопоставени лица. Тук имаше повече персонал, отколкото беше необходимо за обслужването даже на многобройни делегации, а тази сутрин единствените гости се държаха отчуждено. Един служител им помогна да си снемат палтата и шапките, друг ги съпроводи до едно разкошно канапе, докато трети попита какво да им донесе. Двете жени си поръчаха само кафе. Обслужващият персонал оглеждаше тяхното облекло със завист. Гардеробиерката нежно поглади лъскавата като коприна повърхност на кожените палта и внезапно й хрумна мисълта, че навярно в миналото нейните праотци са гледали със същата завист, каквато тя изпитва спрямо тези две жени, някоя знатна особа от царското семейство. Майката и дъщерята седяха отделно от всички останали в някаква царствена самота — наблизо се намираха само телохранителите. Те пиеха кафе и съзерцаваха през огромните стъкла на прозорците намиращите се наблизо самолети.

Мария Ивановна Герасимова, макар и родена в Естония преди петдесет години, не беше естонка. Всички нейни прароднини бяха руснаци, тъй като тази малка балтийска държава съставляваше част от Руската империя, управлявана от царя, и преживя само кратковременно „освобождение“ — така наричаха този период смутителите — между двете световни войни. По това време естонските националисти положиха доста усилия, за да направят живота на етническите руснаци, останали в Естония, не особено приятен. Нейните ранни детски спомени не бяха много приятни, но тя като всички деца имаше там приятели, които останаха за цял живот. Това приятелство издържа изпитанията дори на съпружеския живот, когато тя се омъжи за един млад партиен функционер, застанал за всеобща изненада — и най-много от всички беше изненадана именно тя — начело на най-ненавижданата институция в съветското правителство. Но което е още по-лошо — той бе изградил кариерата си върху смазването на дисиденти. Фактът, че детското приятелство оцеля през тези смутни времена, беше едно красноречиво доказателство за нейния интелект. Няколко човека бяха спасени от трудови лагери, а други — преведени от лагер със строг режим в обикновен затвор благодарение на нейното застъпничество. Мария Ивановна помогна на децата на приятелите си да постъпят в университета. Не тъй благосклонна беше към тези, които в детството се бяха надсмивали над руското й име, макар че веднъж, проявявайки милосърдие, тя помогна на един от присмехулниците. В резултат на това тя все още си оставаше частица от малкото предградие на Талин, въпреки че отдавна се бе преместила в Москва. Немалко значение имаше и това, че съпругът й само един път я бе придружил до нейния роден край, до дома, където тя бе прекарала детството. Тя не беше злопаметна, но подобно на една принцеса от минали времена се държеше деспотично, използвайки делегираната си власт, без обаче да обижда околните. На лицето й често заставаше една маска на величие, която съответстваше на образа. Някога очарователно двадесет и пет годишно момиче, тя и сега си оставаше красива, макар и да изглеждаше прекалено сериозна. В светлината на официалното положение, което заемаше съпругът й, тя бе принудена да играе своята роля — не в такава степен като жената на западен политик, разбира се, но поне не биваше да го излага. Сега бе натрупала доста опит. Тези, които я наблюдаваха, изобщо не можеха да отгатнат мислите й.

Мария Ивановна не можеше да разбере какво се е случило. Беше й ясно само едно — всичко това е изключително сериозно. Мъжът й я бе помолил да бъде на определено място в определено време, да не му задава никакви въпроси и само да му обещае, че ще постъпи точно така, както й кажат, без оглед на последствията. Тези думи, произнесени със спокоен, равнодушен тон на фона на шума от течащата вода в кухнята, я изплашиха не по-малко от грохота на немските танкове, които нахлуха в Талин през 1941 година. Но животът й под немска окупация я бе научил на едно — тя разбираше колко е важно да оцелее.

И нейната дъщеря нямаше представа какво ще правят. На поведението й не можеше да се разчита — не се знаеше как ще реагира тя. Катя — тяхното единствено дете — никога през живота си не се бе сблъсквала като майка си с опасности, а само с редки неприятности. Тя беше студентка първи курс в икономическия факултет на Московския държавен университет и се движеше в кръга на подобни деца, чиито родители бяха важни личности, поне с ранг на министър. Тя вече беше член на партията — осемнадесет години беше долната граница за приемане в нейните редове — и също играеше вече отредената й роля. Предишната есен тя се бе трудила на полето за събиране на реколтата — главно заради снимката, която показаха на втора страница на „Комсомолская правда“. Не може да се каже, че това много й харесваше, но в съответствие с новите тенденции децата на могъщите ръководители бяха „насърчавани“ поне да си дават вид, че работят наравно с другите. Е, можеше да бъде и по-лошо. Тя се завърна от това изпитание на полето с един нов приятел и тогава у майка й се породиха съмнения: не съществуват ли между тях интимни отношения, не е ли младежът уплашен от телохранителите — той не може да не знае кой е баща й. А може би бе видял в тази връзка възможност да стане служител на КГБ и да направи бърза кариера? Или пък принадлежеше към новото поколение, на което всичко беше безразлично? Дъщеря й беше типична негова представителка. Тя бе постъпила в партията, за да укрепи положението си в обществото, а високият пост на нейния баща й даваше широки възможности при избора на интересна и добре заплатена работа. Сега тя седеше до майка си, прелиствайки едно западногерманско модно списание, което сега се продаваше в Съветския съюз, и се чудеше с какъв ли тоалет да изненада своите колеги в университета след завръщането си от Талин. Тя трябва много да научи, помисли си майка й, спомняйки си, че на осемнадесет години светът представлява място, където хоризонтът може да бъде и много близко, и много далече — в зависимост от настроението.

Едва успели да си изпият кафето, по високоговорителите съобщиха за предстоящия полет. Но майката и дъщерята не бързаха. Без тях самолетът нямаше да излети. Най-накрая, когато бе обявено последното повикване, един служител им донесе палтата и шапките, друг заедно с телохранителите ги придружи надолу по стълбите до колата. Останалите пътници бяха вече откарани до самолета с автобус — за руснаците още не съществуваха пътническите коридори — и когато техният автомобил спря пред стълбата, майката и дъщерята се качиха направо в предния салон. Стюардесата ги съпроводи до местата на първа класа. Самият салон, разбира се, не се наричаше първокласен, но креслата тук бяха по-широки, разстоянието между тях беше по-голямо и местата се резервираха предварително. Самолетът излетя в десет часа московско време, извърши междинно кацане в Ленинград и полетя към Талин, където се приземи малко след един часа.

 

 

— И тъй, полковник, подготвихте ли резюме за дейността на вашия подследствен? — попита Герасимов небрежно. Той сякаш мисли за нещо друго, забеляза веднага Ватутин. Можеше да се предполага, че председателят на КГБ ще прояви по-голям интерес към този материал, особено вземайки под внимание, че до началото на заседанието на Политбюро оставаше един час.

— За това ще бъдат написани книги, другарю председател. Филитов е имал достъп до всички наши тайни, свързани с отбраната. Освен това е участвал в изграждането на нашата отбранителна политика. Трябваха ми тридесет страници само за да съставя резюме на престъпната му дейност. За пълното доразследване на случая ще са необходими няколко месеца.

— Пълнотата е по-важна, отколкото бързината — забеляза Герасимов безцеремонно.

Ватутин дори и не трепна.

— Както желаете, другарю председател.

— А сега ще ме извините. Заседанието на Политбюро с насрочено за тази сутрин.

Полковник Ватутин застана мирно, направи кръгом и напусна кабинета. В приемната той се натъкна на Головко. Те се познаваха един друг, макар и повърхностно. Бяха завършили школата на КГБ почти по едно и също време — с разлика от една година, — а в служебната йерархия се изкачваха горе-долу със същата скорост.

— Полковник Головко — чу се гласът на секретаря. — Председателят трябва да пътува сега и предлага да дойдете отново утре в десет часа.

— Но…

— Тъкмо тръгва — каза секретарят.

— Разбрано — отговори Головко и стана. Заедно с Ватутин излязоха в коридора.

— Председателят е зает — забеляза Ватутин.

— А ние не сме ли? — подхвърли Головко, затваряйки вратата. — Стори ми се, че иска да поговори с мен. Аз пристигнах тук в четири часа сутринта, за да напиша този проклет доклад! Е, ще отида да закуся. Как вървят нещата във Второ главно, Клементий Владимирович?

— Заети сме от сутрин до вечер. Народът не ни плаща за безделие. — Ватутин също бе пристигнал много рано, за да оформи отчета, и при споменаването за закуска стомахът му се сви конвулсивно и закъркори.

— Вие навярно също сте изгладнели. Да хапнем заедно.

Ватутин кимна и двамата полковници се отправиха към стола. За старши офицери — от полковник нагоре — имаше отделна зала, където ги обслужваха сервитьори в бяло. Залата никога не пустееше. КГБ работеше денонощно, а необичайните работни часове водеха до хаотично посещение на столовата. Освен това храната тук беше добра, особено в залата за старши офицери. Там цареше тишина. Всякакви разговори, дори за футбола, се водеха шепнешком.

— Нима не сте в състава на делегацията за преговорите по съкращаването на въоръженията? — попита Ватутин, като отпи глътка чай.

— Да, включен съм. Наглеждам дипломатите. Американците смятат, че съм от ГРУ — усмихна се Головко, повдигайки удивено веждите си — отчасти, за да се надсмее над американците, също така, за да покаже колко важна е неговата легенда.

— Наистина ли? — учуди се Ватутин. — Струваше ми се, че те са информирани по-добре — поне… — Той вдигна рамене, с което искаше да покаже, че няма право да продължи. Аз също имам тайни, които не мога да обсъждам със странични лица, Сергей Николаевич, каза си той.

— Мисля, че председателят е зает на предстоящото заседание на Политбюро. Носят се слухове…

— Той още не е готов за това — прекъсна го Ватутин със спокойната увереност на човек, посветен в дворцовите тайни.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Вие на коя страна сте? — попита Головко.

— А вие на чия сте? — отвърна му Ватутин. Двамата си размениха усмивки, но тутакси Головко стана сериозен.

— Нармонов има нужда от възможност да се прояви. Споразумението за ограничаване на въоръженията — ако дипломатите някога го доведат до успешен край — ще повлияе благоприятно на неговия авторитет.

— Действително ли смятате така? — Ватутин нямаше предвид изхода от преговорите.

— Да, разбира се. Наложи ми се да стана експерт по оръжията, които притежават и двете страни. Знам какво имат те, известно ми е какво имаме ние. И двете страни достатъчно са се презапасили. След като човек е мъртъв, няма смисъл да стреляш в него още няколко пъти. Съществуват по-добри начини за харчене на пари. Има неща, които трябва да се променят.

— Би трябвало да бъдете по-внимателен, като говорите за това — предупреди го Ватутин. Според него Головко прекалено често пътуваше в чужбина. Той бе посещавал Запада, а много офицери от КГБ, след като се завръщаха оттам, започваха да задават въпроси: не може ли Съветският съюз да направи това, не може ли да направи онова… Ватутин усещаше инстинктивно, че те са прави, но по природа беше много по-предпазлив. При това той беше служител на ВГУ, в чиито задължения влизаше задачата да се търсят нарушения и опасни постъпки, докато Головко, принадлежащ към Първо главно управление — външното разузнаване, — търсеше благоприятни възможности.

— Но нима не сме ние стражите? Ако ние не можем да говорим за това, тогава кой? — попита Головко и веднага добави, за да създаде правилно впечатление: — Предпазливо, разбира се, винаги под ръководството на партията — но сега дори партията се стреми към промени. — В това отношение нямаше разногласия между тях. Всеки съветски вестник се обявяваше за нов подход и всеки призив трябваше предварително да е получил височайшето одобрение на някого, в чиято политическа и идеологическа чистота никой не се съмняваше. И двамата знаеха, че партията никога не греши, но в последно време нейният колективен мироглед наистина се бе изменил чувствително.

— Жалко, че партията не разбира необходимостта на своите стражи да си починат. Уморените хора грешат, Сергей Николаевич.

След като съзерцава известно време яйцата си, Головко произнесе с още по-тих, почти недоловим глас:

— Клементий Владимирович, да предположим за миг, че ми е известно как един старши офицер от КГБ се среща със старши офицер от ЦРУ.

— Какво означава това? Колко е старши?

— Заемащ по-висока длъжност от началник на управление — отговори Головко, давайки възможност на Ватутин безпогрешно да разбере за кого става дума. — Да предположим, че аз съм организирал тази среща, а после този старши офицер ми казва, че не трябва да знам за какво става въпрос. И накрая, хайде да предположим, че този старши офицер се държи някак си… странно. Какво според вас трябва да предприема — попита той и отговорът дойде направо от уставите.

— Длъжен си да напишеш рапорт и да го изпратиш във Второ главно управление, разбира се.

Головко едва не се задави със закуската си.

— Блестяща идея. И веднага след това трябва да си прережа гърлото с бръснач, за да избавя всички от досадата да ме разпитват, та да спестя време. Някои хора са извън подозрение — или притежават такава власт, че никой не се решава да ги подозира.

— Сергей, ако разбрах нещо през последните няколко седмици, то е, че такова понятие като „извън подозрение“ не съществува. Ние се занимавахме с разработката на един предател, заемал толкова висок пост в Министерството на отбраната… няма да повярваш. Самият аз не вярвам. — Ватутин даде знак на сервитьора да донесе още един чайник. Настъпи пауза и Головко имаше възможност да помисли. Той познаваше много добре това министерство, тъй като участваше в преговорите по ограничаване на стратегическите въоръжения. Кой можеше да бъде този човек? В Министерството на отбраната нямаше чак толкова хора, които КГБ не е в състояние да подозира, при това КГБ винаги се отнасяше с най-голямо подозрение към това министерство. Но…

— Филитов ли?

Ватутин побледня и тутакси допусна грешка:

— От кого узна това?

— Господи, миналата година той ме инструктира относно ракетите със среден обсег. Чух, че се е разболял. Кажи ми, не се ли шегуваш?

— С тези неща шеги не бива. Нямам право да се впускам в подробности и те моля това да не излиза извън тази маса, но… Да, Филитов е работил за… другата страна. Той напълно си призна и първата фаза на следствието е завършена.

— Но той знае всичко! Трябва незабавно да съобщим за това на делегацията, която води преговорите. Това изменя цялата основа на тези разговори.

Ватутин не се бе замислял за това — в неговите задължения не влизаше вземането на политически решения. Може би Головко беше прав в оценката на случилото се, но правилата си бяха правила.

— Засега тази информация е абсолютно секретна, Сергей Николаевич, не го забравяй.

— Разграничаването на сферите за достъп до информацията може да работи в наша полза, а така също и против нас — напомни му Головко, обмисляйки дали следва да бъдат предупредени участниците в преговорите.

— Вярно — съгласи се Ватутин.

— Кога е извършен арестът? — попита Головко. Ватутин отговори. „Точно когато трябва!“… Головко въздъхна и изхвърли от главата си мислите за преговорите. — Председателят се среща със старши офицер от ЦРУ поне два пъти…

— Кога и с кого?

— В неделя вечерта и вчера сутринта. Името на служителя от ЦРУ е Райън. В американската делегация той заема същото положение като моето в съветската, но той с разузнавач, а не е полеви офицер, какъвто аз бях някога. На теб това говори ли ти нещо?

— Сигурен ли си, че той не е полеви офицер?

— Абсолютно. Мога да ти кажа дори в коя стая работи. Тук не може да има никакво съмнение. Той е аналитик, и то един от най-добрите, работи само на бюро. Той е специален помощник на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването, преди това е работил в група, осъществяваща връзка на високо ниво в Лондон. Никога не е действал в полеви условия.

Ватутин си допи чая, наля втора чаша и после намаза една филия с масло. Той имаше отлична възможност да отложи отговора на този въпрос, но…

— Засега всичко, което имаме налице, е една необичайна активност. Може би това, с което се занимава председателят, е толкова секретно…

— Да, или се опитва да създаде такова впечатление — забеляза Головко.

— Макар че си служител от Първо главно управление, твоят начин на мислене е като нашия, Сергей. Много добре. При обикновени обстоятелства един такъв случай не обикновен, знаеш какво искам да кажа — ние събираме сведенията и ги предаваме на началника на Второ главно управление. Председателят има телохранители. Те ще бъдат разпитани поотделно. Но трябва да се действа крайно внимателно. Към кого трябва да се обърне моят началник? — зададе риторичния въпрос Ватутин. — Към някой член на Политбюро, предполагам, или може би към секретаря на Централния комитет, но случаят с Филитов се разследва в обстановка на крайна секретност. Струва ми се, че може би председателят възнамерява да го използва за политически шантаж против министъра на отбраната и Ванеев…

— Против кого?

— Дъщерята на Ванеев е действала като шпионка в полза на Запада, като куриер, ако трябва да уточня. Ние я пречупихме и…

— Но защо не стана известно това?

— По заповед на председателя тя се върна на старата работа — отговори Ватутин.

— Клементий, ти имаш ли представа какво става тук?

— Не, сега всичко се обърка. Предполагах, че председателят се стреми да укрепи политическото си положение, но срещата с офицера от ЦРУ… кажи, сигурен ли си в това?

— Аз сам организирах тези срещи — повтори Головко. — Първата била уговорена още преди пристигането на американците в Москва и аз се занимавах само с подробностите. После Райън поиска втора среща. Той ми предаде бележка — с умението на новак, обучаващ се в школата на КГБ. Те се срещаха вчера сутринта в кинотеатър „Барикадна“, вече ти казах за това. Клементий, става нещо много странно.

— Да, и на мен ми се струва така. Но ние нямаме никакви доказателства.

— Какво искаш да кажеш?

— Сергей, моята професия е разследването. Ние имаме само откъслечни сведения, които могат да имат много просто обяснение. Нищо не нанася такава вреда на разработката като опита да се действа прекалено бързо. Преди да пристъпим към работа, трябва да съберем всичко, с което разполагаме, в едно цяло и да го анализираме. После ще отидем при моя началник и той може да разреши по-нататъшните действия. Мислиш ли, че двама полковници могат да започнат едно такова разследване, без да са получили парафа от по-горното началство? Трябва да ми напишеш всичко, което знаеш, и да ми го донесеш. Колко време ще ти трябва?

— Налага се да присъствам на преговорите в… — той погледна часовника си — след два часа. Сесията ще продължи до четири часа, после ще има прием. Американците излитат в десет вечерта.

— Не би ли могъл да пропуснеш приема?

— Ще бъде неловко, но се налага.

— Тогава заповядай в кабинета в шестнадесет часа и тридесет минути — каза Ватутин официално. Головко, който беше старши по трудов стаж с една година, се усмихна за първи път.

— Вашата заповед, другарю полковник, ще бъде изпълнена.

 

 

— Маршал Язов, каква е позицията на министерството? — попита Нармонов.

— Не по-малко от шест часа — каза министърът на отбраната. — През това време ще съумеем да скрием най-секретните прибори и снаряжения. Както ви е известно, ние бихме предпочели нашите обекти изобщо да не се подлагат на инспекция, макар че оглеждането на американските бази дава определено преимущество от гледна точка на получаването на разузнавателни материали.

Министърът на външните работи кимна.

— Американците ще поискат по-кратък срок, но струва ми се, че ще можем да се договорим за шест часа.

— Аз не съм съгласен. — Главите на членовете на Политбюро се обърнаха към стола, където седеше Александров. Лицето на главния идеолог бе почервеняло от гняв. — Не стига че се съгласихме да съкратим нашите арсенали, но да позволим на американците да разглеждат военните ни заводи, да душат тайните ни, това е истинско безумие!

— Михаил Петрович, ние вече обсъждахме това — забеляза генералният секретар търпеливо. — Кой още желае да се изкаже? — Нармонов обгърна с поглед седящите на масата. Всички кимнаха, съгласявайки се с него. Генералният секретар зачеркна точката от дневния ред в бележника си и се обърна към министъра на външните работи:

— Шест часа, не по-малко.

Министърът на външните работи прошепна инструкцията на ухото на помощника си, който веднага излезе от стаята, за да съобщи за взетото решение на шефа на делегацията, преговаряща с американците. После се наведе напред.

— Сега ни остана само един въпрос: какви видове въоръжения ще бъдат унищожени. Разбира се, това е най-сложният въпрос. За неговото решаване ще бъде нужно още едно съвещание, при това продължително.

— Планирали сме срещата на върха да се проведе след три месеца — напомни Нармонов.

— Да. Дотогава въпросът трябва да бъде решен. Предварителното обсъждане не срещна някакви сериозни възражения.

— А какво ще кажете за американската отбранителна система? — попита Александров. — Как вървят нещата в това направление? — Отново главите се обърнаха, но този път към председателя на КГБ.

— Продължаваме да работим за проникване в американската програма „Чайният клипер“. Както ви е известно, тази програма много напомня на нашия проект „Ярка звезда“, макар да има сведения, че в най-важните аспекти на тази област ние сме изпреварили американците — каза Герасимов, без да отделя очите си от бележника.

— Ние съкращаваме нашите ракетни въоръжения два пъти, докато американците разработват средства да поразяват нашите ракети — измърмори Александров.

— Те също съкращават своите ракетни системи два пъти, а ние разработваме способи за унищожаване на техните ракети — забеляза Нармонов. — Михаил Петрович, занимаваме се с този проблем повече от тридесет години и вложихме в противоракетната отбрана много повече сили и средства, отколкото те.

— Да не говорим за това, че ни се удаде да се придвижим по-далече при изпитанието на нашата система — изтъкна Язов. — И…

— На американците това е известно — намеси се Герасимов. Той имаше предвид изпитанието, чийто ход американците бяха наблюдавали от борда на самолета „Кобра Бел“, но Язов не бе запознат, дори КГБ не знаеше по какъв начин американците са успели да следят провеждането на опитите. Известно беше едно: американците знаеха за тях. — Не забравяйте, че те също имат разузнавателни служби.

— Но те не споменаха нищо за това — каза Нармонов.

— Понякога американците предпочитат да запазват мълчание относно това, което им е станало известно. Те се оплакват от определени аспекти на нашата дейност, в областта на стратегическата отбрана, но съвсем не казват всичко, тъй като не желаят да издават методите си за получаването на информация — обясни Герасимов небрежно. — Не е изключено да са провели аналогични изпитания, макар че нямаме сведения за това. И американците умеят да пазят тайни. — Тосиг така и не успя да се сдобие с информация по този въпрос, помисли си Герасимов и се облегна на стола си, давайки възможност да се изкажат останалите.

— С други думи, и двете страни ще продължат дейностите си като по-рано — направи извод Нармонов.

— Ако не успеем да изтръгнем от тях отстъпки — каза министърът на външните работи. — Впрочем това е малко вероятно. Има ли някой измежду присъстващите на тази маса, който смята, че трябва да ограничим нашата програма, насочена към създаване на противоракетна отбрана? — Последва мълчание. — Тогава защо трябва да очакваме, че американците ще се съгласят на това?

— А какво ще стане, ако ни изпреварят? — рязко подхвърли Александров.

— Отличен въпрос, Михаил Петрович — веднага се възползва от предоставилата му се възможност Нармонов. — Защо успяват американците всеки път да ни изпреварят? — обърна се той към ръководителите на страната, събрали се в залата. — Не защото са вълшебници, а само по тази причина, че ние им даваме такава възможност, тъй като нашата икономика не функционира с достатъчна ефективност. Поради това на маршал Язов не достига въоръжението, от което има нужда нашата армия, поради това не достигат качествени стоки, които биха позволили да се повиши жизненият стандарт на нашия народ, и това ни лишава от възможността да гледаме на западните страни като на равни.

— Нашите оръжия ни правят равни! — възрази Александров.

— Но какво предимство можем да имаме, когато Западът е също добре въоръжен? Кой от вас е доволен само от това, че сме равни на Запада? Да, нашите ракети ни правят равни — съгласи се Нармонов, — но величието на една нация не се ограничава само до възможността да убива. Ако е съдено да победим Запада, то това няма да бъде сторено с ядрени бомби — освен ако не искате господари на земята да станат китайците. — Нармонов направи пауза. — Другари, ако ние действително искаме да удържим победа, трябва да съживим нашата икономика!

— Тя и така действа — забеляза Александров.

— Действа? Но как? Може ли някой да ми обясни това? — попита Ванеев и въпросът му нажежи атмосферата в залата.

В течение на няколко минути дискусията протичаше много оживено и после се превърна в обмен на мнения, както е прието в Политбюро. Нармонов се възползва от това, за да оцени силата на опозицията. Според него фракцията, поддържаща реформите, леко вземаше превес. Ванеев все още не бе показал ясно чия страна ще вземе — Александров разчиташе Ванеев до последния момент да се преструва, че поддържа генералния секретар. А Язов все още беше в лагера на Нармонов. Генералният секретар се възползва от заседанието, за да смекчи политическите аспекти на икономическите проблеми, с които се сблъсква страната. Той обоснова нуждата от провеждане на реформи като средство за укрепване на военната мощ на страната — това беше, разбира се, напълно вярно и фракцията на Александров не можеше да го отрече. Нармонов смяташе, че с поемане на инициатива ще бъде в състояние още веднъж да оцени опозицията, а откритото обсъждане на този проблем в психологически план ще накара противника да се отбранява — поне временно. Ето на това можеше да се надява за момента. Само един ден още да удържа, и ще се преборя, каза си Нармонов. След подписването на договора за ограничаване на стратегическите въоръжения неговата власт на тази маса щеше да нарасне още повече. Това ще се хареса на народа, помисли си той, за първи път в историята на съветската държава мнението на народа започва да се взема под внимание. Веднъж да се вземат решения какви оръжия подлежат на унищожаване и да се съгласува график, ще стане известно колко средства ще могат да се отделят за други цели. Нармонов щеше да ръководи тази дискусия, седейки на председателския стол, и щеше да съумее да използва проблема за допълнителните средства като инструмент за укрепването на своето влияние в Политбюро, чиито членове ще си съперничат един на друг относно финансирането на интересуващите ги проекти. Александров нямаше да може да се намесва в тази дискусия, тъй като неговата сила се базираше на идеологията и нямаше отношение към икономиката. И изведнъж на Нармонов му хрумна мисълта, че действително може би ще удържи победа. При поддръжката на министъра на отбраната и с помощта на Ванеев щеше да спечели битката, като сломи всемогъществото на КГБ и го подчини на своята воля, а после щеше да изкара Александров от Политбюро и да го изпрати в заслужена почивка. Трябваше само да избере момента за нанасяне на решаващия удар. На първо време беше необходимо да се подпише договорът за съкращаване на въоръженията и Нармонов с готовност приемаше да прави малки отстъпки с оглед да си укрепи положението вътре в страната. Това щеше да удиви Запада, но щеше да дойде време, когато Западът ще бъде още по-изненадан, виждайки как разцъфтява една жизнена конкурентоспособна икономика. Но сега Нармонов трябваше да мисли преди всичко за политическото си оцеляване. След това щеше да дойде ред на задачата да се вдъхне нов живот на задъхващата се икономика. Имаше още една цел, останала неизменна в продължение на живота на три поколения, макар че всеки път Западът изнамираше нови начини да не й обръща внимание. Очите на Нармонов не бяха устремени към нея и все пак тя съществуваше.

 

 

Последно заседание, помисли си Райън. Слава богу. Той отново започна да нервничи. Джак не виждаше причини, поради които планът можеше да се провали — странното беше само това, че той не знаеше какво ще стане със семейството на Герасимов. Принципът „да се знае само това, което е нужно за работата“ отново бе надигнал досадната си глава и повлиял за взетото решение, обаче начинът за извеждане на КАРДИНАЛА и Герасимов от СССР беше толкова смайващо прост, че сам Джак никога не би се сетил да го предложи. Авторът на тази част от плана беше Ритър и той доказа, че — макар и да го смятаха за свадлив, стар кучи син — има превъзходно въображение.

Този път руснаците първи взеха думата и пет минути след започване на изказванията бе направено предложение относно срока за оповестяване на внезапните инспекции на място. Джак щеше да предпочете нулев срок, но беше неразумно да се настоява за това. Не беше необходимо да се оглеждат отвътре птиците, колкото и желано да бе това, а би било достатъчно да се преброят пусковите установки и бойните глави и всяко време за оповестяване, по-малко от десет часа, позволяваше решаването на тази задача — особено ако пътуванията на инспекционните групи бъдат съгласувани с полетите на разузнавателни спътници, чиито обективи можеха да открият всеки опит за измама. В началото руснаците предложиха десет часа като оптимален срок. Ърнест Алън на свой ред предложи три часа. След два часа позициите се сближиха съответно на седем и пет. След нови двучасови спорове американците, за всеобща изненада, назоваха цифрата шест и шефът на руската делегация кимна в знак на съгласие. Ръководителите на делегациите станаха и през масата си стиснаха ръцете. Джак беше доволен, че сделката най-сетне се осъществи, макар че на него лично му се искаше да е пет часа. В края на краищата той и Головко се бяха спрели на четири часа, нали така?

Четири и половина часа само за да се договорят за една проклета цифра, помисли си Джак. И при това май срокът е рекордно кратък. Ръкостискането се придружаваше от аплодисменти. Всички се надигнаха от местата си, Джак стана на свой ред и се отправи към тоалетната. След няколко минути той се върна в залата. Там вече го чакаше Головко.

— Този път вашите хора лесно се съгласиха — каза офицерът от КГБ.

— Струва ми се, имате късмет, че това не е моя работа — каза Джак. — Загубихме дяволски много време за решаването на такива незначителни въпроси.

— Наистина ли ги считате за незначителни?

— В мащабите на вселената… е, имат значение, но не прекалено голямо. За мен е важно, че сега можем да си тръгнем за дома — забеляза Джак и от гласа му се изплъзна нотка на неувереност. Не всичко е свършило.

— Вие действително ли чакате с нетърпение да отлетите? — попита Головко.

— Е, не чак с нетърпение, но все пак… — Този път не полетът е това, което ме кара да нервнича, приятелю, помисли си той.

 

 

Екипажът на самолета се бе настанил в хотел „Украйна“ до река Москва; живееха по двама в огромни стаи, правеха покупки във валутния магазин „Сувенири“ и изобщо се стремяха да видят колкото се може повече неща, но не забравяха да охраняват своя „Боинг“. И ето сега уредиха сметката в хотела, качиха се на един туристически автобус, предназначен за петдесет пътници, и потеглиха за аерогарата. Първо пресякоха реката, после поеха на изток по проспект „Калинин“ и пристигнаха там след половинчасово пътуване по почти пустите улици.

Когато полковник Фон Айк се приближи към боинга, наземният екип по обслужването и поддръжката на самолетите на „Бритиш Еъруейс“ завършваше зареждането на самолета с гориво под бдителния поглед на механика — главния сержант, който „притежаваше“ самолета и капитана и заемаше мястото на втория пилот в дясното кресло на VC-137. Членовете на екипажа преминаха през контролно-пропускателния пункт, където офицерите от КГБ внимателно им свериха лицата със снимките на документите. След завършване на проверката членовете на екипажа се качиха на самолета, оставиха багажа си и започнаха да подготвят преобразения „Боинг-707“ за полет през океана към военновъздушната база Андрюс. Пилотът събра в кабината пет членове на екипажа и под прикритието на един свирещ магнетофон ги осведоми, че довечера им предстои да вършат малко по-различни неща.

— Господи, сър! — възкликна главният механик, след като изслушаха обясненията на полковника. — И вие наричате това „малко по-различни“?

— Що за живот ще бъде това, ако няма поне малко емоции? — отвърна Фон Айк. — Всички разбраха ли задълженията си? — Той обгърна с поглед присъстващите. Другите кимнаха. — Тогава хващайте се за работа, момчета. — Пилотът и вторият пилот взеха списъка на операциите, провеждани при подготовка за полет, и заедно с механика се спуснаха надолу. Добре би било час по-скоро да се завърнем всички вкъщи — такова беше единодушното мнение, — стига само да можем да отлепим гумите от бетонната настилка. Сибирски студ, забеляза механикът. Облечени в бели маскировъчни халати, с които се снабдяват военните летци, с топли ръкавици на ръцете, те обходиха огромния самолет, без да бързат. Осемдесет и девета военнотранспортна авиоескадрила се гордееше с факта, че превозваше „важни особи“ по целия свят, без да е допуснала нито една авария. Тя бе успяла да постигне такъв завиден успех благодарение на безкомпромисната проверка на всеки детайл от самолета. Вглъбен в мисли, Фон Айк си зададе въпроса дали не е съдено седемстотинте хиляди часа безаварийно летателно време да приключат тази вечер.

 

 

Райън си бе стегнал багажа. Щяха да тръгнат за аерогарата направо от прощалния прием. Той реши още веднъж да се обръсне и да си измие зъбите, преди да сложи тоалетните принадлежности в един от джобовете на куфара, побиращ два костюма. Джак бе облякъл един от английските си костюми, почти топъл за тукашния климат, но си обеща, че ако някога му се случи да дойде отново в Москва през зимата, непременно ще си вземе дълги чорапи. Тъкмо се канеше да тръгва, и някой почука на вратата. Беше Тони Кандела.

— Е, желая ти приятно пътуване.

— Да се надяваме — засмя се Райън.

— Да ти помогна за багажа? — Кандела хвана куфара и на Джак му остана да вземе само дипломатическото куфарче. Отправиха се към асансьора, който ги изкачи от седмия на деветия етаж и там изчакаха друг асансьор, за да се спуснат надолу.

— Кой ли е проектирал тази сграда?

— Очевидно е притежавал необикновено чувство за хумор — отговори Кандела. — Затова са възложили на същото момче проектирането и строителството на новата сграда на посолството. — Райън и Кандела се разсмяха. Историята със строителството на новото здание на американското посолство в Москва беше достойна за холивудски филм на ужасите. В стените на тази сграда бяха вградили толкова много електроника за подслушване, че бе способна да захрани мощен компютър. След една минута асансьорът дойде и се спуснаха във фоайето. Кандела предаде на Райън куфара.

— На добър час — пожела той и се отдалечи.

Джак се приближи към мястото, където чакаха автомобилите, и пъхна куфара си в един отворен багажник. Вечерното небе беше ясно и обсипано с едри звезди, а в северната му част се забелязваше северното сияние. Джак бе чувал, че това природно явление понякога се наблюдава и в Москва, но за първи път го виждаше.

След десет минути шествието от коли потегли и се насочи на юг, към Министерството на външните работи, повтаряйки маршрута, от който на Райън едва не му се въртеше свят и който с нищо не подобряваше неговите слаби познания за града, населен с осем милиона жители. Един след друг автомобилите се наредиха в малък полукръг и излизащите от тях гости бяха въведени в сградата. Този прием не беше тъй разкошен като предишния, състоял се в Кремъл, но и резултатите от преговорите бяха по-скромни. Следващият кръг от преговорите се очакваше да бъде особено напрегнат, защото датата, определена за среща на върха, наближаваше, но затова пък той щеше да се състои във Вашингтон. В залата вече ги очакваха репортерите, предимно вестникари, но се виждаха и няколко телевизионни камери. Едва успял да предаде балтона си на гардероба, Джак видя как един репортер се приближава към него.

— Доктор Райън?

— Да. — Той се обърна.

— Майк Пастър от „Вашингтон пост“. Във Вашингтон е съобщено, че вашите затруднения с Комисията по борсовите операции и ценните книжа са уредени.

— Господи, приятно е да се говори за нещо друго освен за проблемите на разоръжаването — ей така за разнообразие — разсмя се Джак. — Аз и по-рано казах, че не съм извършил нищо незаконно. Мисля, че тези мижитурки — само не ме цитирайте, — тези хора най-после са разбрали къде е истината. Слава богу. Хич не ми се искаше да наемам адвокат.

— Носят се слухове, че ЦРУ е замесено… — Но Райън тутакси прекъсна репортера.

— Вижте какво ви предлагам — каза той. — Съобщете в редакцията на вестника, че ако ми дадат два дена да се откъсна от тази работа тук, ще им покажа всичко, което съм правил: аз извършвам сделките си с помощта на компютър и пазя дискети от всичко. Задоволява ли ви?

— Разбира се. Но тогава защо…

— Вие ще кажете — отвърна Джак и протегна ръка към подноса на преминаващия край него сервитьор, за да вземе чаша бяло вино. Пиеше му се, но днес тази чаша щеше да бъде единствената. — Може би някои хора във Вашингтон имат зъб на ЦРУ за нещо. Но, за бога, за това също не ме цитирайте в своята статия.

— И тъй, как преминаха преговорите? — попита репортерът след това.

— Можете да научите подробностите от Ърни, но неофициално, не за пред пресата, доста добре. Е, не чак колкото миналия път. Останаха много нерешени въпроси, но съгласувахме няколко сложни проблема и повече не очаквахме на този етап.

— Ще бъде ли сключено споразумението до срещата на върха? — попита Пастър.

— Неофициално? — тутакси отвърна Джак. Репортерът кимна. — Според мен шансовете са по-добри дори от две към три.

— Каква позиция заема ЦРУ?

— Ние не бива да се занимаваме с политически въпроси, забравихте ли? От техническа гледна точка съкращението на стратегическите въоръжения с петдесет процента е нещо, което според мен трябва да приемем, но в действителност то не променя с нищо ситуацията. Иначе като идея си струва.

— Как да напиша, кого следва да цитирам? — попита Пастър.

— Назовете ме един младши правителствен служител. — Джак се засмя. — Съвсем справедливо, нали? Чичо Ърни може да говори официално, а на мен не разрешават да го правя.

— Какво влияние ще окаже сключването на договора върху положението на Нармонов с оглед оставането му на власт?

— Това не е в моята сфера на дейност — излъга Райън спокойно. — Мнението ми по този въпрос е лично, а не професионално.

— Тогава…

— Тогава попитайте някой друг за това — предложи Джак. — Мен питайте за действително важни неща като например кого трябва да привлече към себе си „Скинс“ за първия кръг.

— Олсън, разбира се, предния защитник на „Бейлър“ — моментално отвърна репортерът.

— На мен също ми харесва крайният защитник на „Пен Стейт“, но мисля, че за него е още рано.

— Приятно пътуване — каза репортерът, затваряйки бележника.

— Благодаря. А аз ви пожелавам да изкарате приятно остатъка от зимата.

Репортерът тръгна да си ходи и изведнъж се спря.

— Можете ли да кажете нещо, напълно неофициално, относно съпрузите Фоли, които руснаците изгониха наскоро.

— Кого? А, тези, дето ги обвиниха в шпионаж? Неофициално и все едно не сте го чули от мен. Всичко това са абсолютни глупости. По останалото — без коментар.

— Ясно. — Репортерът се отдалечи.

Джак остана сам. Той се огледа наоколо, опитвайки се да открие Головко, но него го нямаше. Джак се почувства разочарован. Враг или не — с него винаги можеше да поговори и Райън изпитваше удоволствие от тези разговори. В залата влезе министърът на външните работи, а после Нармонов. Всичко останало беше, както е установено: струнен състав, маси, изпълнени със закуски, разхождащи се из залата сервитьори, които носеха сребърни подноси с водка, вино и шампанско. Служителите от Държавния департамент оживено разговаряха с колегите си от Министерството на външните работи, Ърни Алън се смееше на нещо заедно с партньора си по преговорите от руската делегация. Само Джак седеше самотен, а не биваше да се получава така. Той се насочи към най-близката група и се установи в нейната периферия. Никой не му обръщаше внимание и той от време на време поглеждаше часовника си и отпиваше мънички глътки вино.

 

 

— Време е — каза Кларк.

Не беше никак лесно да се добере до това място. Снаряжението на Кларк вече се намираше във водонепроницаемата шахта, водеща от бойната рубка към върха на „платното“ на подводницата. От двете страни на шахтата имаше люкове и тя беше херметически затворена за разлика от останалата част на „платното“, която се заливаше от водата. Един от матросите изяви желание да тръгне с него, после долният люк бе затворен и здраво притегнат. Манкузо вдигна телефона.

— Проверка на връзката.

— Чувам ви добре — отговори Кларк. — Готов съм и очаквам команда.

— Не пипайте люка, докато не ви кажа.

— Слушам, капитане.

Манкузо се обърна.

— Поемам командването — обяви той.

— Капитанът поема командването — съгласи се вахтеният офицер.

— Да се изпомпат три хиляди фунта. Вдигаме подводницата от дъното. Да се приготви машинното отделение.

— Слушам. — Офицерът, управляващ дълбочината на потапянето, тутакси даде необходимите разпореждания. Електрическите помпи изтласкаха от цистерните тон и половина солена вода и „Далас“ бавно започна да се изправя. Манкузо се огледа наоколо. Екипажът се намираше на своите постове като при тревога. Групата за водене на огъня беше готова. Рамиус стоеше до щурмана. Таблото за управление на бордовото въоръжение беше осветено, а пред него се бе разположил обслужващият персонал. Долу, в торпедния отсек, и четирите торпедни апарата бяха заредени, а в един от тях вече беше пусната вода и открит външният люк.

— Капитанът вика Сонар. Има ли нещо ново? — попита Манкузо.

— Абсолютно нищо.

— Много добре. „Шефе“^[1], вдигнете подводницата на дълбочина девет-нула фута.

— Слушам, девет-нула фута.

Преди да дадат преден ход на подводния кораб, той трябваше да се откъсне от дъното. Манкузо наблюдаваше как бавно се променяха цифрите на индикатора, отчитащ дълбочината, докато „Шефът“ — познат още като Коб — умело изравняваше подводницата.

— Дълбочина девет-нула фута. Да се задържи на тази дълбочина е много трудно.

— Машинното отделение, увеличете оборотите на девет възела. Рулеви, рулят — петнадесет градуса вдясно, преминаваме на нов курс нула-три-осем.

— Рул — петнадесет градуса вдясно, преминаваме към нов курс нула-три-осем — повтори рулевият. — Сър, рулят е завъртян на петнадесет градуса.

— Много добре. — Манкузо следеше по жирокомпаса изменението на курса — подводницата сега се насочваше на североизток. Изминаха пет минути, докато изплават изпод леда. Капитанът даде заповед да преминат на перископна дълбочина. Още една минута.

— Вдигни перископа! — изкомандва капитанът. Един старшина изви колелото за управление и капитанът хвана ръчките на перископа веднага щом обективът се вдигна пад нивото на палубата. — Стоп!

Перископът се установи на тридесет сантиметра над повърхността на водата. Манкузо прилепи очите си до окуляра, мъчейки се да открие лед или сенки, но не видя нищо.

— Още с два фута нагоре. — Сега той стоеше на колене. — Два фута и задръжте.

Манкузо използваше по-тънкия боен перископ, а не разузнавателния, който е по-масивен. Разузнавателният перископ имаше много по-голямо полезрение и осигуряваше много по-добре осветен обзор, но капитанът не рискуваше да го вдигне, тъй като той добре се забелязва на екрана на радиолокатора. През последните дванадесет часа вътре в подводния кораб се използваше изключително червено осветление, при което храната изглеждаше някак си странна, затова пък очите свикнаха да виждат по-добре в тъмнината. Манкузо огледа хоризонта. Освен плаващия лед на повърхността не се забелязваше нищо друго.

— Всичко е наред — обяви той най-накрая. — Нищо не се вижда наоколо. Да се вдигне мачтата с електронните сензори. — Чу се съскане от хидравличното устройство и мачтата се вдигна над водата. Тънката пръчка от фибростъкло имаше дванадесетмилиметрова дебелина и беше практически невидима на радарните екрани. — Спуснете перископа.

— Открит е надводен радар, пеленг нула-три-осем. Сигналът е много слаб — докладва техникът по електроника и съобщи честотата и характеристиката на импулса.

— Започваме, момчета. — Манкузо вдигна слушалката на телефона. — Готови ли сте?

— Да — отговори Кларк.

— Пристъпваме към изпълнение. Желая ви успех. — Капитанът остави слушалката и се обърна. — Изплаваме на повърхността. Имайте готовност за незабавно потапяне.

За всичко бяха нужни само четири минути. Връхната част на черната рубка — или „платното“, както я наричат подводничарите — се появи на повърхността, насочена със своята тясна част към най-близката съветска радиолокационна станция, за да се намали максимално вероятността от откриване. Не беше никак лесно да се задържи подводницата в такова положение.

— Кларк — напред!

— Слушам.

Тъй като цялата повърхност на Финския залив е покрита с плуващи ледове, помисли Манкузо, екранът на този радар ще бъде задръстен от сиви точки. Той не откъсваше очи от индикатора за положението на люка — изменящи се от „-“, което означаваше „люкът е затворен“ — до „0“ — „люкът е отворен“.

Кларк се намираше сега на една платформа в шахтата, на около един метър под върха на рубката. Той отвори люка и излезе на палубата. После с помощта на матроса измъкна надуваемата лодка. Стоейки сега сам на мъничкия мостик на подводницата — постът за управление върху най-горната част на „платното“, — той постави лодката напряко на рубката и издърпа маркуча. Писъкът на въздуха, който нахлуваше вътре в гумената лодка, сякаш изпълни всичко наоколо и Кларк се намръщи от пронизителния шум. Веднага щом лодката се наду и се изпъна, той викна на матроса да затвори люка и сграбчи телефонната слушалка.

— Аз съм напълно готов. Люкът е затворен. Ще се видим след няколко часа.

— Добре. Късмет! — каза Манкузо.

Кларк, който се намираше на върха на „платното“, се настани в гумената лодка. Подводницата леко се потопи и лодката се залюля на морската повърхност. Кларк включи електрическия мотор. В подводницата долният люк на шахтата за миг се отвори и през дупката бързо се промъкна матросът; после той и капитанът притегнаха здраво винтовете.

— Люковете са затворени и затегнати, подводницата е готова за потапяне — докладва „Шефът“, когато последната индикаторна лампичка се промени от „0“ на „-“.

— Това е всичко — въздъхна Манкузо. — Господин Гудман, поемете командването и по-нататък знаете какво да правите.

— Слушам, поемам командването — отговори вахтеният офицер, а капитанът тръгна към сонарното отделение. Лейтенант Гудман незабавно насочи подводницата надолу към дъното.

Всичко е като в добрите стари времена, когато Джоунс беше старши хидроакустик, помисли си Манкузо. Подводният кораб замря, насочвайки носовото сонарно устройство по направлението, в което се движеше Кларк. След пет минути пристигна Рамиус, за да наблюдава обстановката на екрана.

— Защо не пожелахте да погледнете през перископа? — попита Манкузо.

— Не е леко да видиш родния си дом и да знаеш, че не можеш…

— Ето го! — почука по екрана Джоунс. — Развива осемнадесет възела. Доста е тих моторът. Електрически, нали?

— Да.

— Надявам се, че батериите ще издържат, шкипер.

— Вече се интересувах. Това са акумулаторни батерии с въртящ се литиев анод.

— Чудесно — измърмори Джоунс. Той с почукване изби една цигара от пакета и предложи на капитана, който за миг забрави, че отново бе отказал пушенето. Джоунс му поднесе и огън към цигарата, а на лицето на Манкузо се появи замислено изражение.

— Знаете ли, сега си спомних защо реших да се оттегля на брега… — Гласът му затихна, докато очите на Джоунс не се откъсваха от дисплея, на който постепенно изчезваха хидролокационните следи. В кърмовия отсек групата по контрол на огъня непрекъснато отчиташе разстоянието до носещата се сред ледовете лодка — какво друго им оставаше да правят? Протегнал шия, Джоунс напрягаше слуха си. „Далас“ се затаи на дъното, в него цареше пълно мълчание, но въздухът се изпълваше с напрежение, което бе по-осезателно от тютюневия дим.

 

 

Кларк лежеше почти хоризонтално в надуваемата лодка. Изработена от гумирана синтетична материя, тя бе нашарена със зелени и сиви ивици и затова малко се различаваше от морската повърхност. В началото бяха решили да нанесат по нея и бели петна заради леда, плаващ през зимата във водата, но после разбраха, че каналът за корабите се поддържа свободен от ледоразбивачи и една бързо движеща се точка по тъмната повърхност може да привлече внимание. Повече от всичко Кларк го безпокояха радарите, защото рубката на подводницата можеше и да не бъде открита на фона на бъркотията от лед, сняг и вода, но ако руските радиолокатори притежаваха устройство с индикатор за бързо движещи се цели, то простият компютър, който контролира отразените сигнали, щеше да съумее да различи и прехване една точка, движеща се с тридесет километра в час. Самата гумена лодка стърчеше над повърхността на водата едва с тридесет сантиметра, а моторът се извисяваше с още тридесет, но той беше покрит с материал, който поглъща лъчите на радиолокатора. Кларк се стремеше да не си повдига главата по-високо от горната част на двигателя и в един момент му хрумна мисълта, че половин дузината метални предмети, украсяващи тялото му, могат да се окажат достатъчно големи, та да се появят на екрана на радара. Той разбираше, че едва ли има основание за подобни опасения — дори при преминаване през металдетектора на аерогарите те не бяха откривани — обаче, попадайки сами в опасна обстановка, хората често развиват въображения и стават мнителни. Всъщност, напомни си той, това е по-добре, отколкото да си глупав. Само интелектът позволява на човек да разбере колко опасни са тези операции. След като завършат, след като трескавата възбуда напусне тялото, излязло от топлия душ, ти започваш да се къпеш в лъчите на славата, мислейки си за това какво мъжество и ум си проявил — но не и в настоящия момент. Сега това направо е опасно — да не кажем безумно — дори да ти минат подобни мисли през главата.

Вече отчетливо се виждаше бреговата линия — една редица от точки, покриващи видимия хоризонт. Тя изглеждаше най-обикновена, но там се намираше вражеска територия и мисълта за това вледеняваше тялото по-силно от студения нощен въздух.

Поне морето е спокойно, каза си той. Всъщност неголеми еднометрови вълни щяха по-надеждно да го скрият от радара, но затова пък гладката повърхност му позволяваше да развива максимална скорост — а при по-голяма скорост той винаги се чувстваше по-добре. Кларк погледна назад. Зад кърмата на лодката се проточваше едва забележима килватерна диря; приближавайки се към брега, той щеше да забави скоростта и следата щеше още повече да намалее.

Търпение, за кой ли път напомни си той неловко. Ненавиждаше самата мисъл за търпение. На кого му харесва да чака? — попита себе си Кларк. Ако нещо трябва да се случи, то нека стане по-скоро и край на въпроса. Далеч не е най-добрият начин да се втурваш безразсъдно в нещата, но когато се движиш, поне вършиш нещо. Обаче, когато Кларк обучаваше младите агенти как да се държат в подобна ситуация — а това беше за него съвсем обичайно занимание, — винаги ги убеждаваше, че трябва да проявяват търпение. Проклет лицемер! — упрекна се той.

По пристанищните маяци той определи разстоянието до брега, намали скоростта на десет възела, после на пет и най-накрая на три. Електрическият мотор едва доловимо бучеше. Кларк завъртя ръчката и насочи лодката към разнебитения кей. Неговите пилони се разпадаха — разбити от безбройните ледени късове, нахлуващи през зимата в пристанището. Като се движеше много бавно и предпазливо, Кларк извади прибора за нощно виждане и разгледа околността. Никакво движение. От брега сега над морската повърхност долиташе невъзпрепятстван шумът на градския транспорт, а също и музика. В края на краищата днес беше петък и дори в Съветския съюз в ресторантите кипеше веселие, танцуваха. Всъщност в голяма степен успехът на операцията зависеше от наличието на нощен живот — в Естония той беше по-оживен, отколкото в повечето от републиките, но кеят действително бе изоставен, както му бяха казали при инструктажа. Той се приближи към кея и върза лодката за един стълб, като прояви изключително старание — ако въжето се развържеше и лодката изчезнеше, отнесена от вълните, щяха да възникнат сериозни неприятности. До самия стълб беше прикрепена стълба. Кларк смъкна комбинезона си и с пистолет в ръка се изкачи по нея. Едва сега той усети миризмата на пристанището. Тя малко се различаваше от тази на американските пристанища — воня на мръсотия от трюмовете и гниеща дървесина на пристана. На север се виждаха дузина рибарски лодки, привързани към друг кей. На юг имаше още един пристан — върху него бяха разтоварили дървен материал. Значи ремонтират пристанището, помисли си Кларк. Това обясняваше състоянието на кея, пред който той бе спрял. Той си погледна часовника — един очукан руски „Полет“ — и се огледа наоколо с цел да открие място, където можеше да изчака. Предстоеше му да започне операцията след четиридесет минути. Потегляйки с лодката от „Далас“, той бе разчел времето си с оглед на по-бурно море и затова пристигна по-рано, отколкото се очакваше. Сега му оставаше само едно: да чака и да размисля за това какъв безумец е бил, когато се е съгласил да вземе участие в още една операция по извеждане на хора.

 

 

Борис Филипович Морозов излезе от общежитието, където все още живееше, и погледна нагоре. Осветената територия на „Ярка звезда“ превръщаше небето в купол от сипещи се снежинки. Той харесваше такова време.

— Кой сте вие? — чу се един властен глас.

— Морозов — отговори младият инженер, когато фигурата се появи в осветеното пространство. Той веднага забеляза шапката на старшия армейски офицер.

— Добър вечер, другарю инженер. Ако не греша, вие работите в групата за управление на огледалата? — попита полковник Бондаренко.

— Срещали ли сме се?

— Не. — Полковникът поклати глава. — Вие познавате ли ме?

— Да, другарю полковник.

Бондаренко погледна към небето.

— Красиво е, нали? То кара, струва ми се, човек да се примири с мисълта, че се намира тъй далеч от цивилизацията.

— Не, другарю полковник, ние сме в авангарда на нещо изключително важно. — Морозов показа с пръст.

— Приятно ми е да го чуя. Всички членове на вашата група ли споделят това гледище?

— Да, другарю полковник. Аз сам помолих да дойда тук.

— Наистина ли? Откъде разбрахте за този обект? — учудено попита полковникът.

— Миналата есен работих тук с една комсомолска бригада. Помагахме на строителите при взривяването на скалите и при слаган ето на постаментите за огледалата. Аз бях специализирал в университета по лазери и затова веднага се досетих какво представлява програмата „Ярка звезда“. Разбира се, на никого не съм казвал за това — побърза да добави Морозов, — но веднага разбрах, че това място сякаш е създадено за мен.

Бондаренко погледна младия инженер с нескрито одобрение.

— Как вървят нещата?

— Ами надявах се да се присъединя към групата, занимаваща се с лазерите, но моят шеф едва ли не насила ме накара да се включа към неговата група — засмя се Морозов.

— И това не ви ли харесва?

— Не, не, моля ви се, точно обратното, вие не ме разбрахте. По-рано дори и не подозирах колко важни са огледалата в този проект. Много научих в това отношение. Сега се стремим да подобрим управлението на огледалните системи от компютрите. Що се отнася до мен, канят се да ме назначат за заместник-ръководител на групата — с гордост забеляза Морозов. — Аз също съм запознат с компютърните системи.

— Кой е вашият ръководител, Говоров ли?

— Точно така. Блестящ инженер. Ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Казват, че вие сте този армейски полковник, за когото се носят толкова много слухове, истина ли е? Чух, че щели да ви назначат за заместник-началник на обекта.

— Щом казват, може би има нещо вярно.

— Тогава разрешете ми да предложа нещо, другарю полковник.

— Моля.

— Сред персонала има много неженени мъже…

— И недостатъчно млади неомъжени жени ли?

— Ние изпитваме остра нужда от лаборантки.

— Вашето предложение ще бъде взето под внимание — засмя се Бондаренко. — Освен това възнамеряваме да построим още един жилищен блок, за да направим живота на учените и инженерите по-удобен. Как я карате в общежитието?

— Цари другарска атмосфера. Клубовете по астрономия и шах развиват активна дейност.

— Така ли? От маса време не съм играл шах със сериозни противници. Как е битката? — попита полковникът с интерес.

Младият инженер се разсмя.

— Свирепа — дори убийствена.

 

 

На петстотин метра от тях Стрелеца благослови името на Аллаха. Валеше сняг и падащите снежинки придаваха на въздуха тази магическа красота, която обичат поетите… и войниците. Можеше да се чува — даже да се чувства — приглушената тишина, защото падащият сняг подавяше всякакви шумове. Около тях, нагоре и надолу по склона, докъдето стигнат очите, се виждаше бяла завеса, намаляваща видимостта на двеста метра. Стрелеца събра своите командири и им обясни плана на предстоящия щурм. След няколко минути те се върнаха при своите поделения. В тактически план той щеше да тръгне с авангардния отряд на първа рота, докато майорът, заместникът му, щеше да остане с втора рота.

Преходът беше учудващо лесен. Руснаците бяха разпръснали маса чакъл след взривните работи, проведени из целия район, и скалните отломки не се хлъзгаха под краката. Това беше много добре, защото пътеката преминаваше в непосредствена близост до отвесна стена, висока не по-малко от сто метра. Много по-трудно се оказа ориентирането. Стрелеца водеше хората си по памет, но той бе изучавал в продължение на много часове обекта и познаваше всяка извивка на планината — или поне така му се струваше. Както винаги, обхванаха го съмнения, но той си наложи да се съсредоточи и да мисли само за предстоящата операция. Преди да тръгне на път, бе запаметил няколко контролни точки: морена — ето тук, падина — там, това е мястото, където пътеката завива наляво, а ето там тя се отклонява надясно. В началото придвижването изглеждаше влудяващо бавно, но колкото повече се приближаваха към целта, толкова по-бързи ставаха крачките. През цялото време тяхната пътеводна звезда беше светлината на прожекторите. Как са уверени руснаците в силата си, та осветяват цялата местност с прожектори, помисли си Стрелеца. Той забеляза две движещи се светлинки — фарове на автобус, съдейки по звука на мотора, реши той. Да, разбира се, това е един автобус с включени фарове. През обгръщащия всичко наоколо снежен облак си пробиваха път две мънички точки светлина. Часовите, носещи служба вътре в голямата светлинна сфера, сега се намираха в трудна ситуация. При обикновени условия ярката светлина на прожекторите, насочена навън от кулите, трябваше да заслепи нападателите, но сега се получаваше точно обратният ефект. Малко от светлината проникваше през стената от сипещия се сняг, по-голямата част се отразяваше и заслепяваше въоръжените часови. Най-накрая предният отряд достигна изходните позиции. Стрелеца разпредели своите хора и трябваше да изчака половин час, докато дойдат останалите. Те се разгърнаха по линията на щурма на групи от по двама или трима души. Муджахидините разполагаха с време да пият вода и да се помолят на Аллах, да му поверят съдбата си, приготвяйки се за битката и за възможните последствия от нея. Тяхната съдба беше съдбата на воините. Враговете им бяха същевременно и врагове на техния Бог. Каквото и да стореха на хората, които бяха разгневили Аллаха, това щеше да им се зачете като заслуга и всеки от бойците на Стрелеца си спомни за своите роднини и приятели, загинали от ръцете на руснаците.

— Това е просто поразително — прошепна майорът, който застана до него.

— Аллах е с нас, приятелю.

— Да, няма никакво съмнение. — Те се намираха само на петстотин метра от обекта и все още не ги бяха открили. Да, действително може и да оцелеем…

— Колко близко можем…

— На сто метра. При такъв снеговалеж приборите, с които са снабдени часовите, имат пределна видимост на четиристотин метра. Най-близката кула е на шестстотин метра в тази посока. — Майорът посочи направлението, а нямаше нужда от това — Стрелеца с точност знаеше къде се намира кулата и къде след двеста метра стои следващата. Майорът си погледна часовника и се замисли.

— Ако графикът е същият, както в Кабул, то смяната на часовите ще стане след един час. Тези, които сега са на пост, са уморени и премръзнали, а сменящите ги още не са се събудили. Време е да ударим.

— Успех — каза Стрелеца просто. Те се прегърнаха.

— … Защо трябва да отказваме да се бием в името на Аллаха, когато ние и нашите деца бяхме прогонени от своите жилища?

— И когато се показаха пред Голиат и войските му, те казаха: „Господи наш! Изпълни сърцата ни с непоколебимост. Укрепи нашите стъпки и помогни ни срещу неверниците“.

Това беше един цитат от Корана и на нито един от тях не се стори странно, че там всъщност се говори за битката между израилтяните и филистимляните. Мюсюлманите познаваха Давид и Саул^[2], а така също и каузата, за която те са се сражавали. Майорът още веднъж се усмихна и се втурна да догони своите хора.

Стрелеца се обърна и даде знак на групата ракетчици. Двама от тях сложиха своите стингъри и последваха командира, който започна да се изкачва по планинския склон. Още едно възвишение, и сега гледаха караулните кули от горе на долу. Той се изненада приятно, като забеляза, че от тази позиция се виждаха наведнъж три кули, и разпореди да донесат тук още един „Стингър“. Инструктира поотделно всеки ракетчик и се върна при главната група. Тук, на върха, системите за прехващане на целта запяха своята смъртоносна песен. Караулните кули се отопляваха, а стингърите обичаха топлината.

След това Стрелеца нареди да придвижат по-близо към целта минометите — по-близко, отколкото му се искаше, но лошата видимост не беше напълно на страната на муджахидините. Той проследи с поглед как ротата, командвана от майора, започна да се спуска наляво, изчезвайки постепенно зад снежната завеса. Той щеше да нанесе удар по самата лазерна установка, докато Стрелеца със своите осемдесет човека щеше да щурмува жилищните сгради. Сега идваше техният ред. Стрелеца поведе бойците си напред и се спря едва тогава, когато рискът вече ставаше прекалено голям, на това място, където светлината на прожекторите вече проникваше през сипещия се на едри парцали сняг. Той вдигна глава и видя обгърнатия в топли дрехи часови, от чиято уста се отделяха бели облачета пара. Още десет минути. Стрелеца извади радиостанцията. Разполагаха само с четири радиостанции, но досега не се осмеляваха да си служат с тях, опасявайки се, че ще бъдат открити от руснаците.

 

 

Не трябваше да се отказваме от кучетата, помисли с Бондаренко. След като се установя тук, първото нещо, което ще направя, е да върна кучетата. Той обхождаше територията на обекта, наслаждавайки се на мразовитото време и обилния снеговалеж и се мъчеше да подреди мислите си в спокойната атмосфера на високопланинската пустош. Да, тук се налагат промени. Нужни са истински: войници. Генерал Покришкин прекалено разчита на съществуващата охранителна система, а войските на КГБ са твърде мързеливи. Например те не патрулират нощем по територията на обекта. Прекалено опасно е, заявява командирът им, нашите дневни патрули откриват всеки, който се опитва да се приближи до обекта. Караулните кули са оборудвани с прибори за нощно виждане, а останалата част от обекта се осветява от прожектори. Ала приборите за нощно виждане губят осемдесет процента от ефективността си при време като днешното. Какво ще се случи, ако точно сега една група афганистанци рече да ни нападне? Първото, което ще направя, реши твърдо Бондаренко: ще се свържа с полковник Николаев в щабквартирата на Спецназ и сам ще проведа учебен щурм на обекта, за да покажа на тези идиоти от КГБ колко са уязвими. Той погледна към възвишението. Там стоеше един часови от КГБ с преметнат през рамото автомат, който размахваше ръце, за да не замръзне. Щяха да са му необходими четири секунди, за да смъкне от рамото автомата, да щракне предпазителя и да се прицели. Четири секунди, през последните три от които той ще бъде мъртъв, ако там някъде сред бялата пелена се притайва един опитен боец… Е, няма как, заместник-командирът на всеки обект трябва да бъде истински кучи син, той не бива да проявява жалост към подчинените, а ако тези чекисти искат да играят на войници, то нека да действат като войници, дявол да го вземе. Полковникът се обърна и пое обратно към жилищния блок.

 

 

Автомобилът на Герасимов спря пред служебния вход на Лефортовския затвор. Шофьорът остана в колата, а телохранителят последва председателя на КГБ. Герасимов показа служебната си карта на часовия на входа и продължи по-нататък, без дори да се спира. Служителите на КГБ строго съблюдаваха правилата за безопасност, но те познаваха своя председател по физиономия и много добре знаеха с каква власт разполага. Герасимов сви наляво и тръгна към служебните помещения. Директорът на затвора отсъстваше, разбира се, но един от заместниците му се намираше тук. Герасимов го завари да попълва някаква бланка.

— Добър вечер. — Очите на заместник-директора не изскочиха от орбитите си само защото той носеше очила.

— Другарю председател, не ме пре…

— Не беше нужно да ви предупредя.

— Заповядайте.

— Незабавно доведете тук подследствения Филитов — разпореди Герасимов рязко. — Незабавно — повтори той за авторитет.

— Слушам! — Заместник-директорът на затвора изтича до съседната стая. Върна се след по-малко от една минута. — Ще трябва да изчакаме пет минути.

— Погрижете се той да бъде облечен по съответния начин — напомни Герасимов.

— В своята униформа ли? — попита заместник-директорът с недоумение.

— Не, идиот — избухна Герасимов. — В цивилни дрехи. Той трябва да е представителен. Не държите ли тук всички негови лични вещи?

— Да, другарю председател, но…

— Не мога да стоя тук и да ви чакам цяла нощ — каза той тихо. Нямаше нищо по-опасно от един спокоен председател на КГБ. Заместник-директорът на затвора буквално излетя от стаята. Герасимов се обърна към телохранителя, на чието лице сияеше доволна усмивка. Никой не обичаше тъмничарите. — Какво мислиш, колко време ще ни трябва?

— По-малко от десет минути, другарю председател, дори и ако се наложи да търсят облеклото му. В края на краищата този мухльо знае какво топло местенце има и колко готино се служи тук. Познавам го.

— Така ли?

— В началото служил в ПГУ, но се проявил лошо още при изпълнение на първата задача и оттогава е в затвора.

Телохранителят си погледна часовника.

За цялата тази работа бяха нужни само осем минути. Филитов се появи облечен в своя костюм, макар че ризата му не беше закопчана, а връзката просто висеше на врата му. Заместник-директорът държеше в ръка един износен балтон. Филитов рядко си купуваше цивилни дрехи. Той беше полковник от Съветската армия и се чувстваше неудобно, когато не е в униформата си. Очите на стария полковник бяха объркани, изведнъж видя Герасимов.

— Какво има? — попита той.

— Вие ще дойдете с мен, Филитов. Закопчайте си ризата. Опитайте се поне да изглеждате като мъж.

Михаил Семьонович за малко не изруга в отговор, но съумя да задържи езика си зад зъбите. Погледът, който хвърли на председателя на КГБ, беше изпълнен с такава ярост, че телохранителят на Герасимов посегна към кобура на пистолета. Филитов си закопча ризата и притегна възела на вратовръзката, но тъй като нямаше огледало, тя остана изкривена настрани.

— Сега другарю председател, ако обичате да се разпишете…

— Вие ми предавате такъв опасен престъпник прост така?

— Не разбирам, другарю…

— Белезниците, човече! — ревна Герасимов.

Това, че чифт белезници лежаха върху бюрото на заместник-директора на затвора, не би изненадало никого. Той ги сложи на ръцете на Филитов и вече се канеше да пъхне ключа в джоба си, когато видя протегнатата ръка на Герасимов.

— Много добре. Утре вечер ще го върна обратно.

— Но вие трябва да се разпишете… — Заместник-директорът млъкна, виждайки, че говори зад гърба на отдалечаващия се председател на КГБ.

— При толкова много подчинени — забеляза Герасимов, обръщайки се към телохранителя, — срещат се и такива…

— Вие сте прав, другарю председател. — Четиридесет и две годишният телохранител, бивш полеви офицер, притежаваше невероятна физическа сила и владееше всякакви видове бойни изкуства. Филитов моментално разбра това по желязната хватка на неговата ръка.

— Филитов — забеляза председателят на КГБ, обръщайки се през рамото към стария полковник, — сега ще се повозим малко на кола, а после и на самолет. Ако се държите добре, няма да ви бъде сторено нищо лошо, дори може прилично да ви нахранят. Но ако започнете да се съпротивлявате, Василий ще ви накара да се разкайвате за това. Ясно ли е?

— Да.

Часовият на входа се изпъна, застана мирно и после отвори вратата. Външните часови също го поздравиха и в отговор Герасимов кимна. Шофьорът стоеше пред отворената задна врата на автомобила. Герасимов спря до колата и се обърна към телохранителя:

— Сложи го до мен на задната седалка, Василий. Ти ще можеш да го наглеждаш от предната седалка.

— Както заповядате, другарю председател.

— Шереметиево — каза Герасимов на шофьора. — Товарният терминал от южната страна.

 

 

Ето я и аерогарата, помисли си Райън. Той неочаквано се оригна и усети неприятна миризма на сардини и вино. Шествието от автомобили влезе в района на аерогарата, после сви надясно и като задмина официалния вход, се насочи към мястото за паркиране. Да, забеляза Райън, службата за безопасност не дреме. Това се и очаква от руснаците. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш войници в униформата на КГБ. Колата премина край главната сграда, после край едно неотдавна построено съоръжение, приличащо на извънземен кораб от филма на Спилбърг „Близки срещи“. Райън отдавна се канеше да попита за какво е построено, след като не се използва. Може би следващия път, рече си той.

Членовете на американската делегация официално се бяха сбогували със своите руски колеги в Министерството на външните работи. Няколко дипломати стояха пред стълбата, за да стиснат ръце на отпътуващите, но на никой не му се искаше да излезе от уюта на затоплената лимузина и затова качването на борда вървеше бавно. Най-накрая колата на Райън се придвижи напред, спря, седящият до него мъж отвори вратата, а шофьорът вдигна капака на багажника. На Райън също не му се искаше да излезе навън. Едва към края на пътуването колата се бе затоплила както трябва. Най-после Джак си наложи да излезе. Той взе куфара си, дипломатическото куфарче и тръгна към стълбата.

— Надявам се, че ви е харесало пребиваването в нашата страна — каза един от изпращачите.

— Иска ми се отново да дойда и да разгледам малко града — отговори Джак, стискайки протегнатата ръка.

— Бихме се радвали.

Да, разбира се, помисли си Джак, като се качваше по стълбата. Влизайки в салона, той погледна напред. Един руски летец седеше на подвижно кресло в кабината — той щеше да излети с тях, за да помогне при поддържането на връзка с авиодиспечерите. Руснакът бе съсредоточил вниманието над свързочния пулт, отделен със завеса. Райън кимна на американския пилот, който в отговор му намигна.

 

 

— Адски ме плашат политическите измерения на това разследване — каза Ватутин. Той и Головко се намираха в сграда номер две на площад „Дзержински“, където сравняваха отчетите си.

— Сега е друго време. Не могат да ни разстрелят заради това, че изпълняваме служебните си задължения.

— Наистина ли? А представяш ли си, ако Филитов е действал със знанието на председателя?

— Глупости — забеляза Головко.

— Какво? А ако дейността на Герасимов против дисидентите му е помогнала да установи контакти със западни разузнавателни служби? Сега знаем, че той лично се е намесил в някои случаи — главно в такива, в които са били замесени дисиденти от балтийските републики, но е имало и други.

— Сега разсъждаваш като типичен служител на ВГУ.

— Помисли малко. Ние арестуваме Филитов и изведнъж след това председателят се среща с представител на ЦРУ. Ти помниш ли някога да се е случвало такова нещо?

— Слушал съм истории за Филби, но… не, това беше едва след като той избяга при нас.

— Поразително съвпадение — забеляза Ватутин, потривайки очи. — Не ни подготвят, за да вярваме в случайни съвпадения…

— Твою мать! — възкликна Головко. Ватутин с досада погледна събеседника си и видя как той пулеше очи. — Миналия път, когато американците бяха тук — как можах да забравя за това! Райън разговаря с Филитов, те се сблъскаха уж случайно и…

Ватутин вдигна слушалката и набра един номер.

— Извикайте на телефона нощния дежурен… Говори полковник Ватутин. Събудете подследствения Филитов. Трябва да го разпитам най-много след час… Какво казахте? Кой? Добре. Благодаря. — Полковникът от Второ главно управление стана. — Председателят на КГБ Герасимов е извел Филитов от Лефортовския затвор преди петнадесет минути. Казал, че ще замине с него в специална командировка.

— Къде е колата ти?

— Аз мога да извикам…

— Не — прекъсна го Головко. — Твоята лична кола.