Том Кланси
Кардинала от Кремъл (19)

18.
Преимущества

— Но аз току-що ядох — възрази Михаил Семьонович.

— Глупости — отвърна тъмничарят и тикна под носа на Филитов часовника си. — Погледни колко е часът, глупаво старче. Яж, скоро ще те извикат на разпит. — Той се наведе над полковника. — Защо отказваш да им кажеш това, което искат да чуят от тебе?

— Аз не съм предател. Не съм предател.

— Както искаш. Яж. — Вратата на килията се затвори с метален трясък.

— Аз не съм предател — каза Филитов, гледайки затворената врата. Не съм предател — чу микрофонът. — Не съм предател.

— Има напредък — забеляза Ватутин.

Това, което ставаше с Филитов, в края на краищата малко се отличаваше от онова, което правеше лекарят в басейна — пълно откъсване на пациента от околния свят. Арестуваният губеше връзка с действителността, макар и много по-бавно, отколкото това се случи с Ванеева. Неговата килия се намираше във вътрешната част на затвора и затова той не можеше да забележи смяната на деня и нощта. Единствената гола крушка, която висеше от тавана, никога не се изключваше. След няколко дни Филитов загуби представа за времето. После функциите на организма му поразстроиха нормалния си ритъм. Тогава надзирателите започнаха да променят интервалите между приемането на храната. Тялото му усещаше, че има нещо нередно, ала напоследък толкова много неща се объркаха и организмът на Филитов толкова безуспешно се справяше с дезориентацията във времето, че това, което ставаше с него, фактически малко се отличаваше от психическо разстройство. Прилаганата техника беше класическа и рядко някой можеше да издържи на нея повече от две седмици. Но дори и в такива случаи по-късно се изясняваше, че щастливецът се е ориентирал по някакъв външен знак, за чието съществуване не са подозирали следователите, като например по грохота на сутрешния транспорт или шума на водата в канализацията — звуци, следващи определено разписание. Постепенно във ВГУ се научиха да изолират арестувания от всякакво странично влияние. Новият блок със специални килии бе напълно защитен от проникването на шумове от външния свят. Накратко казано, при построяването на тази част от Лефортовския затвор бе използван многогодишният опит, събран от психиатрите в работата им за сломяване на човешкия дух.

Този метод действа по-добре от мъченията, помисли си Ватутин. Мъченията неизменно влияеха и на следователите. Именно в това се състоеше проблемът. След като даден мъж — или в редки случаи жена — станеше прекалено умел в тази област, в психиката на такъв човек настъпваха големи промени. Мъчителят постепенно губеше разсъдък и в резултат на това на получените от следствието данни не можеше да се разчита, а безполезният офицер От КГБ трябваше да бъде заменен, дори понякога да постъпи в болница. През тридесетте години такива офицери просто ги разстрелвали веднага щом техните политически господари разбирали какво чудовище са създали, и тутакси ги заменяли с други. Най-накрая били въведени по-остроумни и изтънчени методи за разпит. Да, така е по-добре за всички, съзнаваше полковник Ватутин. Новите методи, даже тези, които изискваха физическо насилие, не нанасяха на подследствения трайни вреди. Сега дори изглеждаше, че тук се лекуват психически заболявания, възникнали на самото място, и лекарите, работещи заедно с офицерите от КГБ, уверено заявяваха, че измяната на родината сама по себе си е симптом на сериозно психическо заболяване, изискващо радикална медицинска намеса. Докато, ако причинява болка на един мъжествен противник, човек може да изпитва чувство за вина.

А ето този тук страда от далеч по-сериозно заболяване, отколкото останалите, усмихна се мрачно Ватутин. Той си оставаше прекалено голям циник, за да вярва на всичките тези глупости, които се преподаваха на новото попълнение офицери от ВГУ в школата на КГБ. Той си спомни за пълните с носталгия разкази на тези, които го бяха учили преди почти тридесет години, за добрите стари времена при Берия… Макар че го бяха избивали студени тръпки, докато слушаше историите, разказвани от тези безумци, те честно бяха вършили своята работа. И макар Ватутин да бе благодарен на съдбата, че не е заприличал на тях, той не се опитваше да се самозаблуждава с мисълта, че Филитов е психично болен. В действителност Филитов беше смел човек, пожелал доброволно да измени на своята страна. Една отвратителна постъпка, разбира се. Филитов бе нарушил законите на възпиталото го общество и все пак той бе достоен противник. С помощта на камерата, инсталирана на тавана на килията, Ватутин наблюдаваше Филитов, а чувствителният микрофон му позволяваше да чува всички шумове и звуци, които се долавяха там.

Колко време работиш за американците? Откакто загуби семейството ли? Толкова дълго? Почти тридесет години… Нима е възможно? — мислеше си полковникът от Второ главно управление. Нечувано дълъг период от време. Ким Филби не бе изкарал чак толкова много, да, а кариерата на Рихард Зорге, макар и блестяща, се оказа кратка.

Обаче всичко това е обяснимо и понятно. Освен това трябва да отдаде дължимото на Олег Пенковски, полковникът предател от ГРУ, чието залавяне представлява едно от най-големите постижения на ВГУ, ала колко болезнена е мисълта, че Пенковски е използвал собствената си смърт, за да помогне на дейността на един още по-опасен, още по-високопоставен шпионин, от когото по всяка вероятност самият той е бил завербуван. Ето, това се казва смелост, помисли си Ватутин. Защо такива достойнства на хората се използват за предателство към родината! — премина през ума му негодуващата мисъл. Защо те не са обичали родината, тъй както я обичам аз? Марксизмът изискваше обективност от своите последователи, но това вече бе прекалено. Винаги съществува опасност прекалено да отъждествиш себе си с обекта на разследването. При Ватутин такъв проблем рядко възникваше, но никога по-рано не му се бе налагало да води подобна разработка. Три пъти Герой на Съветския съюз. Един истински национален символ, чиято снимка красеше кориците на списания и книги. Ще се осмелим ли някога да съобщим на народа с какво се е занимавал? Каква ще бъде реакцията на съветските хора, когато те узнаят, че старият Филитов, героят на Сталинград, един от най-безстрашните воини на Червената армия… е изменил на родината? Трябва да се вземе под внимание и влиянието, което може да окаже този факт върху духа на нацията.

Това не е моя работа, напомни си Ватутин. Той наблюдаваше стария офицер с помощта на най-новите камуфлирани микрообективи. Филитов се опитваше сега да яде, без обаче да е сигурен, че е дошло време за ядене, без да осъзнава, че закуската — по очевидни причини му даваха храна, по която не може да се определи дали е обяд, вечеря или закуска — бе донесена само преди деветдесет минути.

Ватутин стана и се протегна, опитвайки се да се избави от болката в кръста. Един страничен резултат от този метод бе, че се нарушаваше жизненият цикъл на самите следователи. В случая — наруши се поне обичайното разписание на Ватутин. Сега едва минаваше полунощ, а през последните тридесет и шест часа бе спал само седем. Той поне точно знаеше колко е часът, какъв ден и какъв сезон е, докато Филитов — Ватутин не се съмняваше в това — не знаеше. Полковникът се наведе напред и започна да наблюдава как арестуваният яде каша от една дълбока паница.

— Доведете го — разпореди се полковник Ватутин. Той мина през тоалетната и си наплиска лицето със студена вода, погледна се на огледалото и стигна до извода, че няма нужда от бръснене. После полковникът се убеди, че униформата му е в пълен ред. Единственият постоянен фактор в нарушения ритъм на живота на арестанта трябваше да бъде лицето и външният вид на следователя. Ватутин даже провери изражението на лицето си в огледалото: надменно, високомерно, ала същевременно съчувстващо. Остана доволен от това, което видя. Да, аз съм професионалист, каза той на отражението си. Не съм варварин, не съм дегенерат, а просто майстор в своята професия, изпълняващ трудна, но необходима работа.

Когато доведоха арестувания, Ватутин, както винаги, седеше в стаята за разпити. Той всеки път си даваше вид, че е зает с нещо, когато се отваряше вратата, и всеки път си вдигаше главата, като че ли се изненадва, че го откъсват от работа, сякаш иска да каже: пак ли с теб ще се занимавам? Той затвори папката и я сложи в куфарчето. Филитов седна срещу него. Отлично, забеляза Ватутин, без да повдига глава, вече не се налага да му казвам. Мислите му трябва да се съсредоточат само в една реалност, която е останала в неговия живот: Ватутин.

— Надявам се, че сте спали добре? — каза той, обръщайки се към Филитов.

— Тъй да се каже — последва отговорът. Очите на стареца бяха мътни. Те не синееха вече с оня блясък, от който се възхищаваше Ватутин по време на първия разпит.

— Добре ли ви хранят?

— Случвало се е да ям и по-добре. — По лицето пробягна студена усмивка, зад която все още се скриваха някаква гордост и предизвикателство, но вече много по-малко, отколкото това му се струваше на Филитов. — Обаче налагало се е да се храня и по-лошо.

Ватутин невъзмутимо преценяваше силата на Филитов — тя несъмнено намаляваше. Вие знаете, помисли си полковникът от КГБ, вие не може да не знаете, че губите битката. Добре разбирате, че всичко е въпрос само на време. Аз ясно виждам това, говореха очите на Ватутин, взирайки се във Филитов, за да търсят и открият слабост. Филитов се мъчеше да запази твърдост на духа, да не се поддаде на напрежението, ала устоите му вече се разклащаха и още някаква вялост се наби в погледа на Ватутин, като го наблюдаваше. Вие знаете, че няма да издържите, Филитов.

 

 

За какво ти е всичко това, Михаил Семьонович, шепнеше някакъв вътрешен глас. Той има време — този чекист контролира времето. Той ще загуби толкова време, за да те сломи, колкото е необходимо. Той ще победи. Не ти ли е ясно?

Кажете ми, другарю капитан, защо задавате такива глупави въпроси. Защо смятате, че трябва да си обясните какво представлява един мъж? — попита познатият глас Филитов. Отстъпвайки от Брест-Литовск до Вязма, ние знаехме, че търпим поражение, но аз никога не прекратих съпротивата и вие също. Ако сте могли да се държите предизвикателно към немската армия, то ще съумеете да устоите и срещу този чекистки плужек.

Благодаря ти, Романов.

Как изобщо ще се оправите без мен, другарю капитан? — чу Филитов един насмешлив глас. Въпреки цялата си мъдрост понякога вие се държите просто глупаво.

Ватутин забеляза как нещо се промени. Мътилката изчезна от очите на стария офицер, те отново се проясниха и изнуреният му гръб се изправи.

Какво ли го поддържа? Омразата ли? Ненавиждате ли държавата за това, което е станало с вашето семейство… или причината е съвсем друга?

— Кажете ми — започна Ватутин. — Кажете, защо ненавиждате родината?

— Вие грешите — отвърна Филитов. — Аз обичам родината. Убивал съм заради нея, проливал съм кръв заради нея. Горял съм заради нея. Ала не съм правил всичко това заради такива като вас. — Въпреки очевидната слабост в очите му пламтеше огънят на омразата. Ватутин даже не трепна. Той не се поддаваше на емоции.

Бях близо до успеха, но нещо се промени. Ако успея да си изясня причината, Филитов, вие ще ми паднете в ръцете. Нещо подсказваше на Ватутин, че той вече е получил всичко, което му трябва. Нужно бе само да узнае — какво именно го крепи.

Следствието продължаваше. Въпреки че Филитов щеше успешно да се противопостави на въпросите на следователя — и този път, и на следващия, и дори в продължение на няколко дни, — Ватутин подриваше физическата и емоционалната сила на стария офицер. И двамата го разбираха — и следователят, и арестуваният. Тук обаче грешаха. И двамата смятаха, че Ватутин контролира протичането на времето, а именно времето е истински господар на човека и се разпорежда с него по свое усмотрение.

 

 

Герасимов беше много изненадан, когато получи още едно шифровано известие „мълния“ от Америка, този път от Платонов. То пристигна във вид на телеграма и уведомяваше шефа на КГБ, че с дипломатическа поща до него е изпратено съобщение с ниво на секретност „Лично за председателя“. Това беше извънредно необичайно. Комитетът за държавна сигурност повече от всички други тайни служби в света все още разчиташе на еднократни системи за шифроване. Такива кодове бяха надеждни, те не се поддаваха на разшифровка дори теоретически — ако, разбира се, ключът към шифъра на този ден не е попаднал в ръцете на противника. Наистина този канал на връзка действаше бавно, но беше надежден, а КГБ повече от всичко се стремеше към надеждност. Обаче, освен нивото на връзката съществуваше и определен протокол. Във всяка голяма резидентура се пази специален шифър. Той дори няма свое име, но с него се шифроват документи, изпращани от резидента лично до председателя. Платонов заемаше по-важен пост, отколкото даже подозираше ЦРУ — той беше резидентът във Вашингтон, шефът на най-важната станция.

Когато съобщението пристигна, то бе донесено направо в кабинета на председателя на КГБ. Този път Герасимов не извика личния си шифровчик, един капитан, в чиято преданост не се съмняваше. Председателят разшифрова първото изречение сам и откри, че донесението съдържа предупреждение за „къртица“. В КГБ не съществуваше определен термин за скрит предател в собствените му редове, но високопоставените офицери от тайните служби бяха запознати със западната дума.

Донесението беше дълго и на Герасимов му бе необходим повече от час за разшифроването. Той проклинаше своята непохватност в тези дела, докато разчиташе дяволския текст, състоящ се от тридесет и трите букви на руската азбука, разположена в най-случайни комбинации.

Значи в КГБ е внедрен американски агент? — с изумление разбра Герасимов. Колко висок пост заема той? Председателят извика личния си секретар и му заповяда да донесе досиетата на агент Касий и Джак П. Райън от ЦРУ. Както винаги, неговото разпореждане бе изпълнено мълниеносно. Той остави досието на Касий настрана и отвори папката, в която се съдържаха сведения за Райън.

Вътре намери биографична справка от шест страници, обновена само преди шест месеца, също така изрезки от американски вестници и преводи. От преводите Герасимов нямаше нужда — той сносно владееше английски език, говореше свободно, макар и с акцент. И така. На тридесет и пет години, проявил се отлично в деловия свят, а после и в академичната общност и най-накрая в разузнаването. Бързо се издигнал в служебната йерархия на ЦРУ. Изпълнявал длъжността специален офицер за връзка в Лондон. Първата характеристика, която му бяха направили на площад „Дзержински“, явно отразяваше прекалено личното мнение на аналитика. Това веднага стана ясно на Герасимов. Богат изтънчен дилетант. Не, не е вярно, помисли си шефът на КГБ. Стремителната кариера на Райън в ЦРУ изключваше подобна характеристика, освен ако разчита на стабилни политически връзки, ала в справката липсваха подобни данни. Съдейки по всичко, той е умен — Герасимов бе впечатлен, че Райън е автор на две книги, екземпляри от които се намираха в московските библиотеки, — самолюбив и горд човек, привикнал към комфорта и привилегиите.

И така, вие сте нарушили американските закони, отнасящи се до борсовите операции. Председателят на КГБ беше склонен да повярва в това. Корупцията е път към богатството и властта във всяко общество. Райън, както всички хора, си имаше слабо място. Герасимов знаеше, че собствената му слабост се състои в жаждата за власт, но както той смяташе, един такъв стремеж е само достойнство, защото липсата на желание да се издигнат е участ на глупаците. Той взе отново сводката на Платонов.

„Изводи — гласеше текстът. — Поведението на обекта и неговата мотивация не се диктуват нито от идеологически, нито от финансови съображения, а се основават на гняв и самолюбие. Той действително се страхува от затвора, но още повече е уплашен от личния позор. По всяка вероятност Райън притежава тази информация — както твърди. Ако ЦРУ има свой агент в московския център, заемащ много висок пост, нищо чудно Райън да има достъп до сведенията, които постъпват от него, макар че едва ли го познава по име или лице. По тези сведения ние ще съумеем да разкрием източника на изтичането.

Препоръка: следва да приемем предложението по две причини. Първо, за да разобличим американския агент. Второ, ще получим възможност и в бъдеще да прибягваме до помощта на Райън. Уникалната възможност, която ни се предоставя, има два аспекта. Ако ни се удаде да отстраним свидетелите, Райън ще се чувства задължен към нас. Ако пък нашите действия, насочени към тяхното отстраняване, бъдат разкрити, за това може да бъде обвинено ЦРУ и разследването, което ще последва, ще нанесе сериозни щети на американската разузнавателна служба.“

— Хм… — измърмори Герасимов, като остави досието настрана.

Папката на агент Касий беше много по-дебела. Той се превръщаше в един от най-добрите източници на информация за КГБ във Вашингтон. Герасимов вече бе чел това досие няколко пъти и сега отново го преглеждаше, за да намери последните сведения. Преди два месеца дейността на Райън била разследвана, подробностите не бяха известни — Касий съобщаваше за това като за непотвърдени клюки. Това свидетелстваше също, че Райън ни най-малко не се е опитал да свърже своя разговор с Платонов с по-раншни събития…

Да не е Филитов?

А ако агентът на ЦРУ, заемащ висок пост, когото Райън би могъл да разпознае, се окаже току-що арестуваният от нас човек? — затормози го съмнението.

Не. Райън заема прекалено висока длъжност в ЦРУ, за да обърка двете ведомства. Опасността обаче идваше от това, че разкриването на американски агент сред ръководството на КГБ в дадения момент можеше да причини само неприятности. Герасимов изобщо не се нуждаеше от подобно развитие, което би довело до истинско бедствие, ако се разчуе извън стените на тази сграда. Само да започнем истинско разследване — помисли си Герасимов — и няма начин да не излезе наяве. Ако не открием шпионина сред нашите редове… и ако той действително заема тъй висок пост, както твърди Райън… Какво ще се случи, ако ЦРУ е узнало какво кроим аз и Александров…

Какво ли ще предприеме то?

Тогава?…

Герасимов се усмихна и погледна през прозореца. Той ще трябва да напусне този кабинет. Ще загуби играта. Всеки факт има поне три страни, а всяка мисъл — шест. Не, ако той повярва в това, ще трябва да направи извод, че Касий работи под контрола на ЦРУ и всичко това е било планирано преди арестуването на Филитов — което очевидно е невъзможно.

Председателят на Комитета за държавна сигурност провери в календара си — кога пристига американската делегация. Този път се предвиждаха повече приеми и развлечения. Ако американците действително се канят да направят своята система за звездните войни предмет на преговорите, помисли си Герасимов, генералният секретар Нармонов ще изглежда добре в очите на обществеността, но как ли ще повлияе едно такова решение на разпределението на гласовете в Политбюро? Почти никак, докато съм в състояние да държа под контрол упорството на Александров. А ако успея да покажа, че съм завербувал собствен агент в ръководството на ЦРУ… ако успея да предскажа, че американците са готови да преговарят за съкращение на своите отбранителни програми, то тогава ще мога да изпреваря Нармонов в неговия стремеж към мир и ще му отнема инициативата…

Решението бе взето.

Обаче Герасимов не спадаше към импулсивните хора. Той изпрати на Платонов шифровано съобщение, с което му разпореди да провери някои подробности чрез агента Касий. То се предаде по спътниковия канал за връзка.

 

 

Съобщението пристигна във Вашингтон след един час. Неговият текст трябваше да бъде приет по съответния начин от комуникационния спътник „Радуга“ както в съветското посолство, така и в Американската агенция за национална сигурност, където го записаха на компютърна лента заедно с хиляди други съветски радиограми — там денонощно работеха, за да ги дешифрират.

За руснаците всичко беше много по-лесно. Текстът на шифрованото съобщение бе занесен в секретната част на посолството, където един лейтенант от КГБ превърна шифрограмата в текст, понятен за четене, после го заключи в строго охранявания сейф до пристигането на Платонов сутринта.

Платонов пристигна в посолството в шест часа и тридесет минути. На бюрото му лежаха сутрешните вестници. Той смяташе, че американската преса е много полезна за КГБ. Обаче самата мисъл за свободна преса му беше толкова чужда, че дори не се опитваше да разбере нейното истинско предназначение. Но Платонов се захвана с по-важни неща. В седем часа без петнадесет минути пристигна дежурният офицер и го информира за събитията през изминалата нощ, а също му предаде съобщенията, постъпили в Москва, където сега вече бе ден. Върху списъка на съобщенията лежеше една бележка, която информираше Платонов за пристигането на шифрограма с отметка „лично, само за резидента“. Платонов разбра за какво става дума и веднага се запъти към сейфа. Младият служител от КГБ, който охраняваше тази част от посолството, внимателно провери документите на Платонов — предшественикът му бе уволнен, защото самоуверено решил, че познава резидента по физиономия след някакви си десет месеца служба във Вашингтон. Съобщението се намираше в един плик, запечатан по надлежния начин, и лежеше в съответното отделение на касата. Платонов пъхна шифрограмата в джоба си, преди да затвори и заключи сейфа.

Резидентурата на КГБ във Вашингтон беше по-голяма, отколкото тази на ЦРУ в Москва, макар че Платонов я считаше за малка, тъй като броят на служителите в посолството неотдавна бе ограничен в съответствие с броя на американските дипломати в Москва — за което американците настояваха от няколко години. Обикновено Платонов събираше своите началници на отделения в седем часа и тридесет минути на утринно съвещание, обаче днес извика един от тях по-рано, отколкото друг път.

— Добро утро, другарю полковник — официално го поздрави офицерът. В КГБ не одобряваха фамилиарните обръщения.

— Трябва ми известна информация от Касий относно случая с Райън. Необходимо е колкото се може по-бързо да се потвърдят неговите затруднения с борсовите операции. Това означава, че следва да проведете днес срещата — ако успеете.

— Днес ли? — притеснено попита офицерът, получавайки от Платонов писменото указание. — Ако организирам срещата толкова набързо, това означава да изложа агента на опасност.

— На председателя това му е добре известно — сухо забеляза Платонов.

— Разбрано. Значи днес — отвърна офицерът.

Резидентът на КГБ си позволи да се усмихне, когато неговият подчинен напусна кабинета. По-рано той не е проявявал толкова много емоции за цял месец, помисли си Платонов. Този млад офицер ще стигне далече.

 

 

— Ето го и „Буч“ — каза един служител на ФБР, като видя човека, излизащ от вратата на съветското посолство. Те познаваха истинското му име, разбира се, но първият агент на ФБР, който имал за задача да го следи, забелязал, че той прилича на Буч, героя от един популярен филм^[1], и прякорът му се лепнал от само себе си. Привидно неговите утринни задължения се състояха в това, да отключи няколко кабинета на дипломатите и да изпълни няколко поръчки преди тяхното пристигане в девет часа. Това означаваше, че руснакът закусваше в едно съседно кафе, купуваше няколко вестника и списания… а нерядко оставяше един знак — или два на някое от условните места. Както обикновено се случва при по-голяма част от контраразузнавателните операции, най-трудното бе да се подбере ключ към неговото поведение, да се разбере какво прави и защо. След това идва ред на рутинната полицейска работа. Агентите на ФБР успяха да намерят такъв ключ преди единадесет месеца.

„Буч“ премина покрай четири блока, които отделяха посолството от кафето. Служителите на ФБР забелязаха, че той е топло облечен — явно зимата във Вашингтон му се струва не особено топла — и влезе в кафето в точно определеното време. Както по-голямата част от подобни заведения, кафето си имаше постоянна клиентела. Трима от редовните посетители на това кафе бяха агенти. В техния състав влизаше една жена. Тя беше облечена като делова дама и си четеше своя „Уолстрийт Джърнъл“ в едно сепаре в ъгъла. Другите двама изглеждаха като строителни работници — в комбинезони, с дърводелски инструменти, препасани на коланите — и пристъпваха важно-важно към тезгяха или преди пристигането на руснака, или веднага след него. Днес те бяха дошли преди него и очакваха появяването му. Разбира се, не всеки път ставаше така. Жената — специалният агент Хейзъл Лумис — съчетаваше посещенията си с истински бизнес и се стараеше да не се мярка тук през почивни дни. Налагаше се да се поеме риск, но щателното следене, колкото и добре да е планирано, не трябва да бъде постоянно. Тримата посещаваха кафето даже и в дните, когато не се очакваше пристигането на „Буч“, без да променят разписанието си, стремейки се никой да не забележи техния интерес към руснака.

Агент Лумис отбеляза времето на неговото пристигане върху полето на вестника — тя винаги драскаше нещо там, — а дърводелците го наблюдаваха чрез огледалото на стената зад тезгяха, поглъщайки лакомо пържени картофи с кренвирши и разменяйки си груби шеги. Както обикновено „Буч“ бе купил четири различни списания от сергията, намираща се пред входа на кафето. Списанията, които взе, излизаха във вторник. Сервитьорката му наля кафе, без да й поръча. „Буч“ запуши — „Марлборо“, най-популярната марка цигари сред руснаците — и си изпи кафето, докато разглеждаше първата страница на „Вашингтон пост“, който беше неговият любим вестник.

Втората чашка кафе тук се сервираше безплатно и тя не закъсня да се появи пред него веднага щом се изпразни първата. За всичко това му бяха нужни шест минути — горе-долу нормално, решиха агентите. Като свърши, „Буч“ стана, прибра списанията и остави пари. Когато се отдалечи от тезгяха, те забелязаха, че той бе смачкал хартиената салфетка на топчица и я бе оставил в чинийката, която се намираше до празната чаша.

Предстои работа, тутакси си помисли Лумис. „Буч“ занесе сметката на касата, разплати се и си тръгна. Да, той се държи добре, още веднъж си помисли тя. Лумис знаеше къде и как руснакът извършва операцията с тайника, но все още рядко й се бе случвало да забележи как я осъществява на място.

Влезе друг редовен посетител. Това беше един шофьор на такси, който минаваше през заведението да изпие чашка кафе преди началото на работния ден. Седеше сам в края на тезгяха. Той отвори вестника си на спортната страница, огледа хубаво наоколо обстановката и веднага забеляза смачканата салфетка върху чинийката. Шофьорът отстъпваше по майсторство на „Буч“. Като сложи вестника на колене, таксиметраджията пъхна ръката си под тезгяха, извади прикрепената там бележка и я вкара между страниците на вестника — там, където е отделът на модата.

След това всичко беше много просто. Лумис си плати сметката, седна в своя „Форд ескорт“ и замина за „Уотъргейт“. Тя притежаваше ключ от апартамента на Хендерсън.

— Днес ще получите бележка от „Буч“ — съобщи тя на агент Касий.

— Добре.

Хендерсън вдигна глава от масата, на която ядеше. Никак не му харесваше, че неговите действия като двоен агент се ръководят от жена. Още по-лош бе фактът, че тя получи тази задача поради външността си: за прикритие на тяхната връзка служеха любовни отношения. Въпреки цялата й доброта, женственост и мек южен акцент — и смайваща красота! — раздразнено помисли Хендерсън — отлично знам, че Лумис не ме смята за по-висше същество от микроба. „Не забравяйте обаче — каза му тя веднъж, — че за вас има готова килия.“ Тя имаше предвид федералния затвор — не изправителен лагер — в Марион, щата Илинойс, който замени „Алкатрас“ като място за изолиране на най-опасните престъпници. За един човек, завършил в Харвард, едва ли е твърде подходящ такъв дом. Ала тя го каза само веднъж, в останалото време се държеше съвсем учтиво, дори понякога го вземаше под ръка пред погледа на всички. Това правеше нещата да му изглеждат още по-лоши.

— Искате ли да чуете добри новини? — попита Лумис.

— Разбира се.

— Ако операцията премине тъй успешно, както разчитаме, от вас ще бъде снето обвинението. Напълно. — Досега тя никога не бе казвала подобно нещо.

— Какво трябва да направя за това? — попита агент Касий с интерес.

— В ЦРУ има служител на име Райън…

— Да, чух, че Комисията по ценните книжа и борсовите операции води разследване срещу него, впрочем водеше преди няколко месеца. Вие искате да разкажа за това на руснаците…

— Влязъл е с двата крака: нарушил законите, спечелил половин милион, използвайки конфиденциална информация. След две седмици ще се състои сесия на съдебните заседатели, на която здравата ще му подпалят задника. — Грубостта на нейните думи още повече дразнеше ухото, тъй като се съпровождаше от нежната усмивка и мекия говор на една южна красавица. — ЦРУ не се кани да вземе никакви мерки за неговата защита. Никой няма да му се притича на помощ. Ритър го ненавижда. Вие не знаете защо — просто сте го чули от помощника на сенатора Фриденбърг. У вас се е създало впечатление, че искат да го направят изкупителна жертва за провала на някаква операция, но не знаете подробности. Нещо се е случило преди няколко месеца в Централна Европа може би, но това е всичко. И ето какво още: до вас са стигнали слухове, че стратегическата отбранителна система ще стане предмет на преговори. Вие считате, че тази информация е ненадеждна, но сте чули как един сенатор е говорил за това. Ясно?

— Да. — Хендерсън кимна. Лумис се скри в тоалетната. В любимото кафе на Хендерсън сервираха прекалено тлъсти за нейния стомах специалитети.

Хендерсън мина в спалнята и си избра връзка. Означава ли това край на положението, в което се намирам? — чудеше се той, докато си връзваше връзка, и изведнъж премисли. Ако тя говори истината… Той бе принуден да признае, че тя никога не го бе измамила. Тя ме смята за отрепка — знам го това, — но не ме лъже. Значи ще мога да се измъкна. И какво от това? — попита се той. Има ли то някакво значение?

Има, реши той, но още по-важно е да се измъкна от това положение.

— Червената връзка ми харесва повече — забеляза Лумис, стоейки до вратата. На лицето й се появи нежна усмивка. — На мен ми се струва, че днес трябва да си сложите една вратовръзка, която показва сила.

Хендерсън послушно протегна ръка към червената връзка. И през ум не му минаваше да възразява.

— Не бихте ли могли да ми кажете…

— Аз не знам. А и да знам, не бих ви казала. Но те няма да ми разрешат това, докато не се убедят, че поне отчасти не сте изкупили вината си, господин Хендерсън.

— Не можете ли поне веднъж да ме наречете Питър? — попита той.

— Баща ми беше двадесет и деветият летец, свален над Северен Виетнам. Хванали са го в плен жив — ние видяхме негови снимки. Но той така и не се завърна.

— Не знаех това.

Тя продължи да говори тъй невъзмутимо, сякаш приказваше за времето.

— Вие не знаете много неща, господин Хендерсън. На мен не ми разрешиха да пилотирам самолет, както е правил това баща ми, но работейки в Бюрото, се старая да направя живота на тези негодници колкото се може по-тежък. Надявам се да им причиня толкова мъки, колкото те причиниха на мен. — Тя отново се усмихна. — Вие считате, че едно такова поведение е недостатъчно професионално, нали?

— Извинете. Боя се, че просто не знам какво да кажа.

— Знаете. Ще кажете на човека, с когото контактувате, това, което ви споменах. — Тя му подхвърли миниатюрен магнетофон. В него бяха вградили специален хронометър и устройство, непозволяващо да се прекъсва записът. В таксито Хендерсън щеше да бъде под непрекъснат контрол. Ако се опиташе по някакъв начин да предупреди връзката, съществуваше вероятност — голяма или малка, той не знаеше — това да бъде открито. Той не им харесваше и те не му вярваха. Знаеше, че никога няма да съумее да завоюва тяхното благоразположение и доверие, искаше му се само едно — да излезе от играта.

След няколко минути Хендерсън излезе от апартамента и се спусна по стълбата. Край блока преминаваха немалко таксита, но той не вдигна ръка, а изчака, докато колата сама не се приближи към него. Той и шофьорът заговориха едва когато автомобилът се загуби в уличното движение на авеню „Вирджиния“.

Таксито го откара до сградата на Централното контролно-ревизионно управление в северозападната част на града, на улица „Джий“. Влизайки вътре, той предаде магнетофона на очакващия го агент от ФБР. Хендерсън подозираше, че в магнетофона е монтиран и радиопредавател, макар че в действителност не бяха сторили това. Занесоха магнетофона бързо в зданието на Хувър — щабквартирата на ФБР. Лумис вече беше там. Тутакси пренавиха лентата и я прослушаха.

— Един път и ЦРУ да не оплеска работата — каза тя на своя началник. В кабинета присъстваше още един човек, заемащ високо положение. Значи случаят е много по-важен, отколкото мислех, каза си Лумис.

— Да, разбира се. Такъв източник като Райън рядко им попада в ръцете. Хендерсън следваше дадената му линия съвсем убедително.

— Аз му казах, че в случай на успешно завършване на делото, от него няма да се търси повече отговорност. — Гласът й обаче звучеше много по-изразително от думите.

— Май не сте съгласна с това? — попита заместник-директорът на ФБР. Той ръководеше всички контраразузнавателни операции.

— Хендерсън не се е разплатил в достатъчна степен за това, което е направил.

— Госпожице Лумис, когато всичко свърши, ще ви обясня защо грешите. А засега ще оставим настрана този въпрос, нали така? Вие блестящо се справихте с работата. Постарайте се да не я изпортите в заключителния стадий.

— А какво ще стане с него?

— Както винаги, ще го предадем на програмата за защита на свидетелите. След като свърши това, той може да се озове в Билингс, щата Монтана, като съдържател на малко кафе. — Заместник-директорът на ФБР равнодушно вдигна рамене. — Мен това малко ме интересува. Вие ще получите назначение на по-висока длъжност и ще заминете за Ню Йорк; ще работите в регионалното отделение. Приготвили сме ви нова работа. Там има дипломат, служещ в ООН, който има нужда от подходящо ръководство. На нас ни се струва, че вие сте подготвена за това.

— Благодаря. — Усмивката на лицето на Лумис този път беше напълно естествена.

 

 

— Хванаха се на въдицата — каза Ритър на Райън. — Здравата се хванаха. Надявам се, че ще се справите със своята част от задачата, момчето ми.

— В нея няма нищо опасно. — Джак разпери ръце. — Всичко ще премине съвсем цивилизовано.

Само ако знаеше какво може да се случи, помисли Ритър.

— Райън, вие още сте дилетант в полевите операции. Не го забравяйте.

— За да се справя със задачата си, аз съм длъжен да бъда дилетант — напомни му Джак.

— Ако боговете искат да унищожат някого, най-напред го правят самонадеян — забеляза заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа.

— Софокъл не го е казал точно така — усмихна се Джак.

— Моят вариант е много по-добър. Дори наредих да напишат тази фраза на стената и всички, които преминават обучение във „Фермата“, ще я четат.

Първоначалният замисъл на Райън беше много прост — прекалено прост. Сътрудниците на Ритър в продължение на десет часа усъвършенстваха идеята, за да я превърнат в истинска операция. Планът не беше сложен, но при изпълнението можеха да възникнат трудности, При изпълнението на всички планове неизбежно възникват усложнения, обаче това не се харесваше на Ритър.

 

 

Барт Манкузо отдавна бе свикнал с мисълта, че сънят не принадлежи към списъка на нещата, които се разрешават на командирите на подводници, но особено се дразнеше, когато се чуеше почукване на вратата петнадесет минути след като се е изтегнал в койката.

— Влезте. — И вървете по дяволите! — въздържа се да добави той.

— Шифровано съобщение „светкавица“ лично за капитана — произнесе лейтенантът с извиняващ се глас.

— Надявам се, че в нея се съдържа нещо действително сериозно! — ревна Манкузо, като отхвърли одеялото и спусна краката си от койката. Той излезе от каютата и се отправи по долно бельо към кърмата — там от лявата страна се намираше радиорубката. След десет минути той излезе оттам и предаде на щурмана един лист.

— След десет часа трябва да се намираме ето тук.

— Няма проблеми, капитане.

— И нека този, който дойде при мен следващия път, да има предвид, че разрешавам да ме безпокоят само при сериозна заплаха за националната сигурност! — Той тръгна към каютата си, стъпвайки с боси крака по палубата.

 

 

— Всичко предадох — съобщи Хендерсън, седейки срещу Лумис на вечеря в един ресторант.

— Друго нещо? — попита тя. Само тези свещи ми липсваха, помисли си Лумис.

— Просто исках да кажа, че изпълних задачата. Те не поискаха нова информация, а само сведения, потвърждаващи това, което вече са получили от други източници. Поне на мен така ми се стори. Имам за тях още едно донесение.

— Какво?

— Новия преглед на системата за противовъздушна отбрана. Не мога да разбера защо им е потрябвало това. До един месец те ще могат да го прочетат в списанието „Авиация“.

— Нека да не нарушаваме установения порядък, господин Хендерсън.

 

 

Този път сводката пристигна по обичайните канали, както подобава на разузнавателната информация. Щяха да я предадат лично на председателя, защото тя съдържаше данни за високопоставен служител в разузнавателните служби на противника. Във висшите ешелони на КГБ се знаеше, че Герасимов проявява интерес към слуховете както в Русия, така и в страните на Запада.

Когато той пристигна в кабинета си на следващата сутрин, сводката го чакаше. Председателят на КГБ се дразнеше от осемчасовата разлика във времето между Москва и Вашингтон — това дяволски затрудняваше работата. Ако на Московския център се наложеше да даде заповед за незабавни действия, той автоматически поставяше под заплаха прикритието на своите полеви офицери, защото тяхната дейност ставаше необичайна и можеше да предизвика подозрение. В резултат разпореждания с отметка „Незабавно изпълнение“ рядко се изпращаха зад океана и председателят на КГБ се чувстваше оскърбен от факта, че неговото могъщество се нарушаваше от нещо тъй прозаично от рода на разни меридиани.

„Дейността на обекта «Р» — казваше се в сводката — понастоящем е предмет на секретно разследване, нямащо отношение към въпросите на разузнаването. Подозира се обаче, че интересът към «Р» е политически мотивиран — предизвикан по-скоро от желанието на прогресивните елементи в Конгреса да подложат на критика ЦРУ заради неизвестен на нас провал при провеждането на някаква операция вероятно в Централна Европа. Но ние нямаме, повтарям, нямаме данни, които потвърждават това. Углавното преследване на «Р» нанася значителни вреди на ръководството на ЦРУ, тъй като той заема там висок пост. По наше мнение надеждността на тази информация съответства на степен «А». В дадения момент три независими източника потвърждават предположението, което изказах в сводката 88 /В/531-С/ЕОС. Подробности следват с дипломатическата поща. Считаме за необходимо да вземем съответните мерки. Резидент. Вашингтон. Край.“

Герасимов пъхна сводката в чекмеджето на бюрото.

— Добре тогава — измърмори председателят на КГБ. Той погледна часовника си. След два часа трябваше да започне ежеседмичното заседание на Политбюро, което се провеждаше всеки четвъртък сутринта. Как ли ще протече заседанието, помисли си той. Едно нещо знаеше предварително: то щеше да бъде интересно. Герасимов планираше да въведе нов вариант в играта си — силов гамбит.

Но този път сутрешното съвещание с ръководителите на управленията се проточи по-дълго от обикновено. Той знаеше, че на членовете на Политбюро ще бъде интересно да изслушат безвредните, но пикантни новини, доставяни от разузнавателните служби. Неговите колеги от Политбюро бяха хора, за които заговорите и конспирациите бяха толкова естествени, колкото дишането. В двадесетия век няма правителство в света, което не би изслушало с удоволствие разкази за тайни операции. Герасимов нахвърляше някакви бележки, старателно подбирайки само тази информация, която считаше, че може да се обсъжда, без да се разкрива същността на най-важните случаи. В определеното време пристигна автомобилът му, председателят на КГБ слезе при него и съпроводен от волгата, пълна с телохранители, потегли към Кремъл.

Герасимов никога не пристигаше първи, ала никога не се оказваше и последен. Този път той влезе едновременно с министъра на отбраната.

— Добро утро, Дмитрий Тимофеевич — поздрави го председателят на КГБ без усмивка, но достатъчно благожелателно.

— И на вас желая същото, Николай Борисович — недоверчиво отвърна маршал Язов. И двамата заеха местата си на кръглата маса. Язов имаше всички основания за недоверие. Освен че арестуваният Филитов висеше над главата му като дамоклев меч, маршалът беше само кандидат-член на Политбюро и не вземаше участие в гласуването, докато Герасимов имаше такова право. Това даваше на КГБ по-голямо политическо влияние, отколкото имаше армията, обаче в последно време в тази зала имаха право на глас само тези министри на отбраната, които бяха преди всичко партийни дейци — като Устинов. Язов беше преди всичко кадрови офицер. Той беше убеден член на партията, но въпреки това униформата за маршала не бе просто един работен костюм, както бе за Устинов. Язов знаеше, че никога няма да стане пълноправен член на Политбюро.

Андрей Илич Нармонов влезе в залата с енергични стъпки. От всички членове на Политбюро само председателят на КГБ беше по-млад от него и Нармонов считаше за нужно да демонстрира енергия и бодрост всеки път, когато се появяваше пред по-възрастните си колеги, седнали сега около „неговата“ кръгла заседателна маса. И все пак бе очевидно, че напрежението в работата се отразяваше и на него. Всички го забелязаха. Гъстите коси бързо посивяваха и, изглежда, се отместваха назад към тила. Но за човек над петдесет години това едва ли е необичайно явление. Нармонов с жест прикани всички да седнат.

— Добро утро, другари — с делови тон произнесе генералният секретар. — Първият въпрос засяга пристигането на американската делегация за преговори по съкращаването на оръжията.

— Аз имам добри новини — тутакси се отзова Герасимов.

— Наистина ли? — отреагира веднага Александров, изпреварвайки генералния секретар, за да подчертае своето влияние.

— Ние имаме сведения, че американците по принцип са готови да направят предмет на преговорите своята програма за стратегическа отбрана — съобщи председателят на КГБ. — Не ни е известно какви отстъпки ще поискат за това, нито размерът на отстъпките по тяхната програма, на който са съгласни да отидат, но все пак това е промяна в позицията на тяхната делегация.

— Трудно ми е да повярвам в това — усъмни се Язов. — Тяхната програма се развива напълно успешно — вие сам говорихте за това миналата седмица, Николай Борисович.

— Вътре в американското правителство съществуват разногласия по политическите въпроси, а в ЦРУ понастоящем явно се води борба за власт. Макар че информацията е съвсем прясна, ние я считаме за достатъчно надеждна.

— Това е доста голяма изненада. — Главите на присъстващите се обърнаха към мястото, където седеше министърът на външните работи. На лицето му бе застинала скептична усмивка. — По този въпрос американците заемаха абсолютно твърда позиция. Вие смятате източника на информация за достатъчно надежден, а не за заслужаващ пълно доверие, така ли?

— Източникът заема висок пост, но неговата информация още не е получила достатъчно потвърждение. До края на седмицата ще узнаем повече по този въпрос.

Заседаващите закимаха с глави. Американската делегация пристигаше в събота на обяд, а преговорите щяха да започнат в понеделник. На членовете на делегацията се предоставяха тридесет и шест часа, за да свикнат с разликата във времето — през този период в чест на гостите щеше да се състои обяд в новата сграда на хотела на Академията на науките и повече — нищо.

— Една такава информация несъмнено представлява голям интерес за моята група, която взема участие в преговорите, но всичко това ми изглежда извънредно странно, особено в светлината на обясненията, които получихме тук по проблемите на нашата програма „Ярка звезда“ и нейния американски еквивалент — забеляза Язов.

— Имаме всички основания да предполагаме, че американците са узнали за програмата „Ярка звезда“ — убедително съобщи Герасимов. — Не е изключено прогресът, който постигнахме, да ги е отрезвил.

— В „Ярка звезда“, казвате, е проникнал чужд агент. Как така? — попита друг член на Политбюро с удивление.

— Това още не знаем. Водим разследване — отвърна Герасимов, стремейки се да не гледа по посока на Язов. Вие сте на ход, другарю министър на отбраната.

— И така, американците може да са по-заинтересувани от прекратяването на нашата програма, отколкото от съкращаването на собствената им — забеляза Александров.

— А според тях нашите усилия ще бъдат диаметрално противоположни — измърмори министърът на външните работи. — Ще ми се да съм в състояние да обясня на моите хора действителната ситуация.

— Вашето мнение, маршал Язов? — попита Нармонов. Той дори и не подозираше в какво трудно положение поставя съюзника си с този въпрос.

До настоящия момент Герасимов не беше уверен в Язов, не знаеше на чия страна ще застане той, не беше сигурен дали маршалът няма да постави въпроса за Филитов пред своя покровител, чувствайки политическата си уязвимост. Сега председателят на КГБ щеше да получи отговор на този въпрос. Язов се страхува от вероятността — не, от действителната възможност, поправи се сам Герасимов, да го свалим. Той не може да не съзнава, че сме в състояние да го опозорим. Той също се опасява, че Нармонов няма да пожелае да рискува политическото си бъдеще, опитвайки се да го спаси. И тъй, дали съм вече успял да привлека на своя страна и Ванеев, и Язов? Ако нещата стоят именно така, може би следва да оставя Язов на поста министър на отбраната, след като стана генерален секретар… Какво е вашето решение, Язов?

— Ние успяхме да решим проблема с мощността на изходния сигнал. Това, което остава, е проблемът за компютърното осигуряване. В това отношение значително изоставаме от американците, което се дължи на тяхното превъзходство в компютърната промишленост. Само преди една седмица другарят Герасимов ни предостави част от американската програма за компютърно осигуряване, но още не бяхме успели да я изучим, когато узнахме, че тя е остаряла и че американците използват друга, още по-съвършена програма. Разбира се, съвсем нямам намерение да критикувам КГБ…

Да. В този миг Герасимов се убеди в своята правота. Той се опитва да си осигури моята поддръжка. Но най-важното е, че никой от присъстващите в залата, дори Александров, не подозира какво стана ей сега пред очите им.

— … в действителност това още по-ярко илюстрира стоящия пред нас технически проблем. Но това е само технически проблем, другари. Той също ще бъде преодолян. Аз смятам, че ние сме изпреварили американците. Ако това им е известно, те се страхуват от нас. Досега нашата позиция на преговорите бе да възразяваме само против програмите за разгръщане в космоса, тъй като ние никога не сме се съмнявали, че нашите наземни системи превъзхождат американските. Не е изключено промяната в позицията на американците да потвърждава именно това. Ако ситуацията е действително такава, аз бих препоръчал да не се водят преговори, касаещи „Ярка звезда“, при никакви условия.

— Разумно мнение — забеляза Герасимов. — Дмитрий Тимофеевич повдигна важен въпрос. — Седящите около масата закимаха с разбиране на проблема, както си мислеха, но всички грешаха много повече, отколкото можеше да се предположи. Председателят на Комитета за държавна сигурност и министърът на отбраната потвърдиха току-що сключения съюз единствено чрез размяна на погледи и повдигане на вежди.

Герасимов се обърна и погледна председателстващия, без да обръща внимание на водещата се дискусия. Генералният секретар Нармонов внимателно изслушваше изказващите се, водеше си бележки, и не забелязваше втренчения поглед на председателя на КГБ.

Много ми е интересно дали неговият стол е по-удобен от моя, помисли си Герасимов.