Ъруин Шоу
Богат, беден (32)

2

Кметът беше украсил гърдите си с широка лента, а булката беше облечена с яркосиня рокля, с която не си личеше, че е бременна. Инид, с бели ръкавици, държеше майка си за ръка и следеше намръщено тайнствените игри, крито възрастните разиграваха на непознат за нея език. Томас беше загорял и изглеждаше съвсем здрав. Беше си възвърнал загубените килограми и мускулестият му врат изпъкваше над яката на бялата му риза. Уесли, високо, стройно момче на петнадесет години, облечен в костюм, чиито ръкави му бяха окъсели, със силно загоряло лице и изрусяла от средиземноморското слънце коса, стоеше точно зад баща си. Всички бяха загорели, тъй като от една седмица пътуваха по морето и бяха дошли в Антиб само заради сватбата, Гретхен, мислеше си Рудолф, изглежда прекрасно — черната й, започнала леко да сребрее коса беше опъната около слабото й, красиво лице с големи очи. Царствено лице, каза си Рудолф, благородна и тъжно. Сватбените тържества подтикват към поетични размисли. Рудолф знаеше, че след едноседмичната ваканция на море изглеждаше няколко години по-млад, отколкото в деня на пристигането си в Ница. Той слушаше развеселен кмета, който обясняваше със звучния местен акцент, наблягайки на „г“-то, какви са задълженията на младоженката. Джийн също разбираше френски и двамата се спогледнаха и лекичко се усмихнаха, докато кметът продължаваше да говори. Джийн не беше изпила нито една глътка алкохол, откакто се беше върнала от клиниката, и изглеждаше още по-крехка, нежна и красива сред приятелите на Томас, изпълнили залата — хора от пристанището с обветрени, сурови лица, несвикнали да носят вратовръзки и сака. На Рудолф му се струваше, че в слънчевата, украсена с цветя зала на кметството цари особена морска атмосфера, в която се долавя миризмата на сол, на хиляди пристанища.

Само Дуайър, опипвайки белия карамфил на ревера си, изглеждаше тъжен. Томас беше разказал на Рудолф историята на Дуайър и може би сега, като гледаше колко щастлив е приятелят му, Дуайър съжаляваше за момичето в Бостън, от което се беше отказал заради „Клотилд“.

На червендалестия кмет очевидно му беше приятно да изпълнява тези свои служебни задължения. И той беше загорял от слънцето като всички моряци, които го заобикаляха в момента. Когато аз бях кмет на един друг град, мислеше си Рудолф, прекарвах твърде малко време на открито. Кой знае тревожи ли го мисълта, че младежите пушат марихуана в общежитията, измъчва ли го въпросът да използува ли сълзотворен газ, или не. И Уитби през някои сезони на годината изглежда също така идиличен.

Когато видя Кейт за първи път, Рудолф се разочарова от избора на брат си. Той имаше слабост към красивите жени, а Кейт с мургавото си, грубовато лице и с набитото си тяло съвсем не отговаряше на общоприетите изисквания за красива жена. Тя му напомняше за таитянките от картините на Гоген. Модните списания „Вог“ и „Харпърс Базар“ са виновни за оформянето на вкуса ми, каза си той. Техните високи, елегантни манекенки не ни позволяват да оценим естествената, примитивна женска хубост.

В началото той се дразнеше силно и от простоватия, необразован език на Кейт, която говореше на ливърпулско наречие. Колко странно, разсъждаваше Рудолф, че ние сме оформили представите си за англичаните от разни гостуващи английски артисти и професори и по отношение на английския език сме много по-големи сноби от самите англичани.

Но след като два-три дни наблюдава как Кейт заедно с Том и Уесли върши всякаква тежка работа на яхтата, без изобщо да се оплаква, как се отнася към Том и към сина му с най-искрена, неподправена любов и загриженост, той се засрами от първоначалното си мнение за тази жена. Том беше щастлив човек и Рудолф му го каза. Том съвсем сериозно се съгласи с него.

Кметът завърши речта си, младоженците размениха брачните си халки и се целунаха. Кметът, сияещ, целуна булката, сякаш беше успял да се справи блестящо с някаква изключително деликатна бюрократична задача.

Последната сватба, на която Рудолф беше присъствувал, беше сватбата на Брад Найт и Вирджиния Колдъруд. Днешното тържество му харесваше повече.

Рудолф и Гретхен сложиха подписите си в регистъра под подписите на младоженците. Рудолф целуна колебливо булката.

Последваха осакатяващо силни ръкостискания и цялата компания излезе на огряната от слънцето улица в града, основан преди повече от две хиляди години от хора, които сигурно са изглеждали по същия начин като хората, тръгнали сега след брат му в сватбената процесия.

В „Ше Феликс о Пор“ ги очакваха шампанско, пъпеши и задушена риба за обяд. Един от гостите свиреше на акордеон, кметът вдигна тост за булката, Пинки Кимбъл вдигна тост за младоженеца на френски с английски акцент, Рудолф вдигна тост за новобрачната двойка на френски, което изуми гостите и ги накара да го възнаградят с бурни аплодисменти. Джийн носеше камера и правеше снимка след снимка, за да ознаменува случая. За първи път, откакто беше счупила камерите си, тя правеше снимки. При това идеята не беше на Рудолф, а нейна.

— Обедът свърши в четири часа и всички гости, някои от които леко се клатушкаха, изпратиха новобрачната двойка до кея, където чакаше „Клотилд“. На кърмата имаше голям сандък, превързан с червена панделка. Това беше сватбеният подарък от Рудолф, който той беше уредил да се пренесе на яхтата по време на брачната церемония. Подаръкът беше изпратен от Ню Йорк до посредника на Томас с поръчението да го задържи при себе си до деня на сватбата.

Томас прочете поздравителната картичка, закрепена на сандъка, и попита Рудолф:

— Какво, по дяволите, е това?

— Отвори го и ще видиш.

Дуайър отиде да донесе чук и длето, а младоженецът, гол до кръста, отвори сандъка в присъствието на всички гости. Вътре имаше една красива радарна уредба, марка „Бендикс“. Преди да замине от Ню Йорк, Рудолф беше говорил с мистър Гудхарт и го беше попитал от какво има нужда Томас за яхтата; мистър Гудхарт го беше посъветвал да му подари радар.

Томас вдигна тържествено подаръка и гостите отново заръкопляскаха на Рудолф, сякаш той лично беше изобретил и направил със собствените си ръце устройството.

Когато благодари на Рудолф, в очите на Томас, който, разбира се, беше леко пийнал, имаше сълзи.

— Радар — каза той. — От години мечтая за такова нещо.

— Реших, че това ще бъде подходящ сватбен подарък — отговори Рудолф. — Ще определя посоките, ще предупреждава, че има препятствия, ще предотвратява катастрофи.

Кейт, като истинска моряшка съпруга, галеше радара, както се гали малко кученце.

— Честна дума, това е най-прекрасният сватбен подарък, който някой е получавал — заяви Томас.

Планът им беше съшия ден да потеглят за Портофино. Щяха да минат през Моите Карло, Ментон и Сан Ремо, да прекосят през нощта Генуезкия залив и на сутринта да спрат някъде на италианското крайбрежие. Метеорологичните предвиждания бяха добри и според Томас цялото пътуване щеше да продължи не повече от петнадесет часа.

Дуайър и Уесли не позволиха на Томас и на Кейт да се докоснат до въжетата, а ги накараха да седнат на кърмата, докато те изкарат „Клотилд“ в морето. Когато най-сетне котвата беше изтеглена и яхтата се отправи на път, корабите в пристанището надуха сирените си за поздрав, а една рибарска лодка, пълна с цветя, ги придружи чак до изхода на пристанището, а в това време двама моряци хвърляха цветя по водната диря на яхтата.

3

Гретхен и Рудолф седяха на шезлонги на палубата близо до кърмата на „Клотилд“ и гледаха залеза на слънцето. Намираха се точно срещу летището в Ница и наблюдаваха как на всеки две-три минути към пистата се спускаха самолети. Когато се приземяваха, крилете им блясваха на спокойната слънчева светлина и сякаш докосваха сребристото море. При излитане те се издигаха над стръмния скалист склон на Монако, който слънцето огряваше ярко от изток. Колко е приятно, мислеше си Рудолф, да се движиш с десет възела в час, когато всички останали се движат с хиляда километра.

Джийн беше слязла долу, за да сложи Инид да спи. Когато стоеше на палубата, Инид носеше малък оранжев спасителен пояс и връзваха през кръста й едно въже, което закрепваха за метална халка в кабината, за да са сигурни, че детето няма да падне през борда. Младоженецът се беше оттеглил да поспи след изпитото шампанско. Дуайър и Кейт приготвяха вечерята в камбуза. Рудолф се беше възпротивил на това и беше поканил всички на вечеря в Ница или в Монако, но Кейт настоя да ядат на яхтата. „Точно това ми се иска да правя най-много на сватбената си вечер“ — беше казала тя. Уесли, облечен със синьо поло, защото беше станало хладно, стоеше на кормилото. Той ходеше бос на кораба и се движеше уверено, сякаш се беше родил на морето.

Гретхен и Рудолф също си бяха сложили пуловери.

— Какво удоволствие е прохладата през юли — каза Рудолф.

— Доволен ли си, че дойде тук? — попита Гретхен.

— Много — отговори Рудолф.

— Семейството отново се събра — каза Гретхен. — Дори нещо повече. За първи път се сплоти. И то благодарение на Том.

— Той е научил нещо, на което ние не можахме да се научим — каза Рудолф.

— Точно така. И забеляза ли, че където и да отиде, е обграден с любов. Обичат го и жена му, и Дуайър, и всички онези приятели на сватбата. Дори собственият му син — засмя се Гретхен.

Тя беше разказала на Рудолф за посещението си при Били в Брюксел, преди да дойде при тях в AHTH6t [???] и Рудолф знаеше какво се крие зад този смях. Били, както го беше описала Гретхен, изпратен на безопасно място в една от армейските канцеларии, където пишел на машина и вършел чиновническа работа, бил настроен цинично, нямал никакви амбиции, пилеел си времето, подигравал се на всичко и на всички, включително и на собствената си майка, не проявявал никакъв интерес към духовните ценности на Стария свят, мъкнел се с разни глупави момичета из Брюксел и Париж, пушел марихуана, ако вече не бил преминал на по-силни наркотици, по същия начин не се тревожел, че може да попадне в затвора, както на времето не го интересувало, че ще го изключат от университета, и се държал все така безразлично и хладно към майка си. Последната вечер в Брюксел, когато най-сетне станало дума за Евънс Кинсела, Били изпаднал в ярост. „Знам всичко за хората на вашата възраст — казал той. — Известни са ми вашите лицемерни идеали, превъзнасяте се по разни книги, пиеси и политици, които предизвикват само смях сред моите връстници, приказвате за спасението на света и се кланяте ту на един посредствен художник, ту на друг, като си въобразявате, че сте още млади, че нацизмът е завинаги унищожен и че прекрасният нов свят ви чака на съседния ъгъл или в отсрещния бар, или в първото легло, което ви попадне.“

— В известен смисъл — каза Гретхен на Рудолф — той може би е прав. Жесток, но прав. Особено когато става дума за лицемерие. Ти ме познаваш по-добре от всеки друг. Когато трябваше да отиде войник, аз не му казах: „Влез в затвора“ или: „Дезертирай“, а се обадих на влиятелния си брат и спасих жалкия си син и оставих другите майки да убеждават синовете си да влязат s затвора, да дезертират или да устройват демонстрации пред Пентагона, или дори да отидат да умрат някъде из джунглите. Във всеки случай повече петиции няма да подписвам.

Рудолф не можеше да й отговори нищо. Той й беше станал неизбежен съучастник. Обвинението ла Били се отнасяше и към двамата.

Но дните, прекарани в морето, му действуваха толкова ободряващо, сватбата беше минала толкова весело и събуди толкова надежди, че той съзнателно отхвърляше подобни мисли от главата си. Жалко, че като гледаха загорелия, подвижен Уесли на кормилото, и двамата, без да искат, се сещаха за Били.

— Я го виж само — каза Гретхен, загледана към Уесли. — Майка му — проститутка. Баща му е учил само две години в гимназията и оттогава не е отворил книга, цял живот са го били, преследвали и унижавали и от шестнадесетгодишната си възраст се движи сред измета на обществото. Без да обвинява и да задава въпроси. Когато реши, че е дошъл моментът, Том си взе детето, доведе го във Франция, накара го да научи един чужд език и го пусна да живее сред разни грубияни, които едва могат да четат и да пишат. И го накара да започне да работи на такава възраст, когато Били още искаше по два долара в събота вечер, за да отиде на кино, А що се отнася до сладостите на семейния живот… — Тя се засмя. — Момчето сигурно си има свой таен, личен живот, след като в съседната каюта живее една селянка англичанка, любовница на баща му, заченала незаконно дете. И какъв е резултатът от това? Той е здрав, работлив и любезен. И е толкова привързан към баща си, че Том няма нужда изобщо да повишава гласа си. Трябва само да посочи какво е необходимо да се свърши, и момчето го свършва. Божичко — продължи тя, — не е ли по-добре да вземем да напишем отново всички книги за възпитанието на децата? И това момче е в пълна безопасност тук. Никаква военна комисия не може да го изпрати във Виетнам. Баща му се е погрижил за това. Знаеш ли какво ще ти кажа — ако съм на твоето място, щом Инид порасне достатъчно, за да може да ходи по палубата, без да има опасност, че ще падне, ще я изпратя тук Том да я възпита. Господи, как ми се иска да пийна нещо. Том положително има скрита някоя бутилка в това женско въздържателно дружество.

— Сигурно — каза Рудолф. — Ще го попитам. — Стана от стола си и тръгна към камбуза. Стъмваше се и Уесли палеше лампите. Когато Рудолф мина край него, момчето му се усмихна.

— Старият днес като че ли много се развълнува — каза то. — Не е дошъл да провери дали няма да се забием в Алпите.

— Сватби не се правят всеки ден — отговори Рудолф.

— Точно така — съгласи се Уесли. — И добре, че не се правят всеки ден, защото иначе татко нямаше да издържи.

Рудолф мина през салона и слезе в камбуза. Дуайър миеше салата на умивалника, а Кейт, свалила булчинската си рокля, поливаше с мазнина печеното месо във фурната.

— Кейт — каза Рудолф; — Том няма ли скрита някоя бутилка?

Кейт затвори вратата на фурната, изправи се и погледна притеснено към Дуайър.

— Аз мислех, че той ви е обещал тук да не се пие нищо през цялото време — каза тя.

— Не се безпокой, Кейт — отговори Рудолф. — Джийн е в каютата с детето. Гретхен и аз искаме да пийнем нещо. Ние сме на палубата и ни стана хладно.

— Зайко, иди да донесеш бутилката — каза Кейт на Дуайър.

Дуайър отиде в каютата си и се върна с една бутилка джин. Рудолф наля в две чаши джин и тоник.

Когато отиде при Гретхен и й подаде чашата, тя се намръщи.

— Не обичам джин и тоник.

— Ако Джийн дойде на палубата, ще си помисли, че пием само тоник. Тоникът убива миризмата на джина.

— Въобразяваш си — отговори Гретхен. — Това е любимото питие на Евънс — каза Гретхен, като отпи от чашата си. — Една от многото разлики между нас.

— Как вървят там нещата?

— Все така — отговори небрежно тя. — Всяка година става по-лошо, но, общо взето, е същото. Сигурно трябва да го оставя, но той има нужда от мен. Не че ме обича толкова много, но просто има нужда от мен. На моята възраст може би е по-добре да си нужен на някого, отколкото да си обичан.

Джийн дойде на палубата, облечена с тесни розови памучни панталони с ниска талия и бледосиня кашмирена жилетка. Тя видя чашите в ръцете им, но не каза нищо.

— Как е Инид? — попита Рудолф.

— Спи като ангел. Попита ме дали Кейт и вуйчо й Томас трябва да пазят пръстените, които са си разменили. — Тя потръпна от студ. — Замръзвам — каза Джийн и се потърка в рамото на Рудолф. Той я целуна по бузата.

— Охо! — каза Джийн. — Какво надушвам.

Тоникът не можеше да я заблуди. Нито за миг.

— Една капчица само — каза тя.

Рудолф се поколеба. Ако беше сам, нямаше да й даде. Но Гретхен ги гледаше. Той не можеше да унижава жена си пред сестра си. Подаде чашата на Джийн. Тя отпи съвсем малко и му върна чашата.

Дуайър излезе на палубата и започна да нарежда масата за вечеря, слагайки малки месингови ветроупорни фенери със свещи. На масата винаги имаше свещи, плетени подложки за чинии, малка глинена вазичка с цветя и дървена паница за салата. Като гледаше как Дуайър сръчно реди нещата, пременен с изгладени памучни панталони и син пуловер, Рудолф разбра, че обитателите на яхтата са си създали свой вечерен ритуал. Свещите блещукаха във фенерите като светулки и осветяваха приятно голямата дървена маса.

Изведнъж се чу глух тътен, нещо удари корпуса на яхтата и под кърмата се разнесе дрънчене. Корабът се олюля и преди Уесли да успее да изключи моторите, отдолу нещо затрака. Дуайър се втурна към перилата и се вгледа пребледнял в тъмното море.

— Дявол да го вземе — каза той, сочейки нещо с пръст, — ударили сме се в една греда. Виждате ли я?

Рудолф можа да различи неясната сянка на някакъв плуващ предмет, който се подаваше пет-шест сантиметра над водата. Томас изскочи бос и без риза, грабнал в последния момент някакъв пуловер. Кейт тичаше след него.

— Ударили сме се в една греда — каза му Дуайър. — Може би и двете витла са повредени.

— Ще потънем ли? — попита уплашено Джийн. — Да взема ли Инид?

— Остави я да спи — каза спокойно Томас. — Няма да потънем. — Той облече пуловера и отиде в кабината, за да поеме кормилото. Яхтата, останала без управление, се поклащаше леко на вятъра, блъскана от вълните. Томас включи левия мотор. Той работеше нормално, витлото също се въртеше равномерно. Но когато включи десния мотор, отдолу отново се чу дрънчене и яхтата се разтресе. Томас изключи десния мотор и „Клотилд“ се придвижи бавно напред. — Дясното витло е повредено, а може би и валът — каза той.

— Татко! — обади се Уесли почти разплакан. — Много съжалявам. Просто не я видях.

Томас потупа момчето по рамото.

— Не си виновен ти, Уес — каза той. — Наистина не си. Надникни в машинното и виж дали трюмът не се пълни с вода. — Томас изключи левия мотор и яхтата отново се плъзна напред. — Това е сватбен подарък от морето — каза той, без да се ядосва. Напълни лулата си, запали я, прегърна жена си и зачака Уесли да се качи на палубата.

— Сухо е — извика Уесли.

— Здрава е старата „Клотилд“ — каза Томас. Тогава чак забеляза чашите в ръцете на Рудолф и Гретхен. — Продължаваме да празнуваме, така ли? — попита той.

— Само по една чашка — каза Рудолф. Томас кимна.

— Уесли — извика той, — иди на кормилото. Връщаме се в Антиб. С левия мотор. Карай бавно и следи за нивото на маслото и на водата. Ако налягането спадне или започне да загрява, веднага го изключвай.

Рудолф усещаше, че Томас предпочита сам да поеме кормилото, но иска да покаже на Уесли, че не бива да се чувствува виновен за случилото се.

Когато Уесли включи мотора и обърна бавно „Клотилд“ в обратна посока, Томас каза:

— Е, страхувам се, че изпуснахме Портофино.

— Не се грижи за нас, ами се погрижи за яхтата — отговори Рудолф.

— Тази вечер не можем да направим нищо — каза Томас. — Утре сутринта ще сложим маските и ще се спуснем под водата да видим какво е станало. Ако е това, което предполагам, ще трябва да чакаме за ново витло, а може би и за вал и ще трябва да я извадим на сухо, за да ги монтират. Бих могъл да отида до Вилфранш, но в Антиб ще ми излезе по-евтино.

— Чудесно — каза Джийн. — Ние всички обичаме Антиб.

— Колко си мила — благодари й Томас, А сега вече да седнем да вечеряме.

Движеха се с четири възела в час само с единия двигател и когато влязоха в пристанището на Антиб, наоколо беше тъмно и тихо. Този път никой не ги чакаше с музика и цветя.

4

В съня си той чу тихо, настойчиво чукане и мъчейки се да се събуди, си каза, че това е сигурно Папи. Отвори очи и видя, че на леглото до него спи Кейт. Той беше направил една допълнителна част към долната койка, за да могат с Кейт да спят удобно един до друг. През деня втората част се сгъваше, за да има повече място в тясната каюта. Чукането продължаваше.

— Кой е? — попита Томас. Страхуваше се да не събуди Кейт.

— Аз съм, Пинки Кимбъл — чу се тихият отговор.

— Почакай една минутка — каза Томас. Облече се в тъмното, без да пали лампата. Кейт спеше дълбоко, изтощена след напрегнатия ден.

Бос, по пуловер и панталони, Томас отвори предпазливо вратата на каютата и излезе на мостчето, където Пинки го чакаше. От Пинки се носеше силна миризма на алкохол, но навън беше много тъмно и Томас не можеше да прецени до каква степен е пиян. Той тръгна нагоре към кабината и мина край каютата на Дуайър и Уесли. Погледна часовника си. Светещият циферблат показваше два и петнадесет. Пинки се препъваше по стълбата.

— Какво, по дяволите, има, Пинки? — попита раздразнено Томас.

— Току-що идвам от Кан — каза Пинки с дрезгав глас.

— И какво от това? Винаги ли будиш хората, когато се връщаш от Кан?

— Изслушай ме, приятелю — каза Пинки. — Видях снаха ти в Кан.

— Ти си пиян, Пинки — каза отвратено Томас. — Върви да спиш.

— С розови панталони. Защо ще те лъжа, ако наистина не съм я видял? Та нали цял ден я гледах? Не съм чак толкова пиян. Мога да позная една жена, колко съм гледал цял ден, не е ли така? Изненадах се, като я видях, отидох при нея и й казах: „Аз мислех, че сте тръгнали вече за Портофино“, а тя ми отговори, че не сте тръгнали за Портофино, че ви се е случила авария и че си прекарвате дяволски хубаво в пристанището на Антиб.

— Не ти е казала „дяволски хубаво“ — каза Томас, който не искаше да повярва, че Джийн може да е на друго място, а не спи на „Клотилд“.

— Добре де, това ми дойде на устата — отговори Пинки. — Но наистина я видях.

— Къде точно в Кан я видя? — Томас продължаваше да говори все така тихо, за да не събуди останалите.

— В едно заведение за стриптийз. „Розовата врата“. На Рю Бивуак Наполеон. Седеше на бара с някакъв едър югославянин с габардинен костюм. Виждал съм го да се върти наоколо. Той е сутеньор. Лежал е в затвора.

— О, божичко! Тя пияна ли беше?

— Мъртвопияна — отговори Пинки. — Аз й предложих да я доведа в Антиб, но тя ми каза: „Когато пожелая, този господин ще ме закара у дома.“

— Чакай малко тук — каза Томас, слезе в салона и през задната стълбичка стигна до каютите, където спяха Гретхен и Инид. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Тогава отвори вратата на коридора към голямата каюта. В коридора оставяха лампата да свети през цялата нощ, в случай че Инид иска да отиде в тоалетната. Когато открехна леко вратата на голямата каюта, Томас видя, че Рудолф спи сам на широкото легло, облечен с пижама. До него нямаше никой.

Томас затвори внимателно вратата и се върна при Пинки.

— Тя е била — каза той.

— Какво ще правиш сега? — попита Пинки.

— Ще отида да я доведа — отговори Томас.

— Искаш ли да дойда с теб? Там е пълно с убийци.

Томас поклати глава. Пинки не можеше да му помогне и когато беше трезвен, а сега, както беше пиян, съвсем не би имало полза да го вземе със себе си.

— Благодаря — каза той. — Върви да спиш. Ще се видим утре сутринта. — Пинки взе да протестира, но Томас извика: — Върви, върви — и го избута леко по стълбичката. Пинки се заклатушка по кея между сенките по посока на „Вега“, която беше закотвена по-надолу. Томас опипа джобовете си. Имаше малко пари в портфейла си. Слезе в каютата си, като стъпваше внимателно на минаване покрай каютата на Дуайър и Уесли. Събуди Кейт, като я побутна леко по рамото.

— Тихо — каза й той. — Не искам да събудя целия кораб. — После й съобщи новината от Пинки и добави: — Аз отивам да я доведа.

— Сам?

— Колкото по-малко хора, толкова по-добре — отговори той. — Ще я доведа, ще я сложа в леглото на мъжа й, а утре той ще каже, че жена му има главоболие и че ще лежи един ден, и никой нищо няма да разбере. Не искам Уесли или Дуайър да я виждат пияна. — Преди всичко той не искаше Уесли и Дуайър да са с него, ако се стигне до бой.

— Аз ще дойда с теб — каза Кейт и се надигна да стане. Той я бутна обратно на леглото.

— Не искам тя да знае, че си я видяла пияна, и то с някакъв сводник. Нали трябва вече да живеем с тях като с приятели.

— Моля те, внимавай.

— Разбира се, че ще внимавам — каза той и я целуна. — Хайде спи, скъпа.

Всяка друга жена щеше да се развика, — помисли си той, изкачвайки се на палубата. Но не и Кейт. Обу платнените обувки с въжени подметки, които винаги оставяше на стълбата, и слезе на кея. Веднага му провървя. Точно когато минаваше, през арката, едно такси спря и стовари една двойка във вечерно облекло. Том се качи в освободената кола и каза:

— Рю Бивуак Наполеон. Кан.

 

 

Когато влезе в „Розовата врата“, тя не беше там. Нямаше и никакъв югославянин с габардинен костюм. Пред бара стояха прави двама-трима мъже, които гледаха програмата, и две проститутки. По масите седяха самотни мъже, а на една маса близо до входа се бяха настанили трима души, чийто външен вид никак не му се хареса, заедно с една от изпълнителките в програмата. Непосредствено до дансинга седяха две възрастни двойки американци. Поредният номер от програмата точно започваше. Оркестърът свиреше високо и едно червенокосо момиче с вечерна рокля обикаляше дансинга, полюлявайки бедра под светлината на прожектора, и сваляше бавно дългата си ръкавица, която стигаше почти до рамото му.

Томас си поръча уиски със сода. Когато барманът постави чашата пред него, той му каза на английски:

— Търся една американка, която е била тук преди малко, с кестенява коса и розови панталони. В компанията на един господин с габардинен костюм.

— Не виждал никаква американка — отговори барманът.

Томас сложи на бара една банкнота от сто франка.

— Може би си спомням — каза барманът.

Томас сложи още една банкнота от сте франка. Барманът бързо се огледа. Банкнотите изчезнаха. Той взе една чаша и започна старателно да я бърше. Заговори, без да гледа Томас. Но оркестърът вдигаше такъв шум, че нямаше опасност никой да ги чуе.

— Зад les toilettes — измърмори бързо барманът — има un escalier, стълба към мазето. Онзи plongeur, мияч на съдове, спи там след работа. Може би това, което търсите, е в мазето. Името му е Данович. Sal type.^[1] Внимавайте. Той има приятели.

Томас остана да гледа танцьорката, която събу единия си чорап, размаха го и взе да разкопчава жартиера на другия. Правейки се, че следи с интерес номера, той се оттегли бавно назад към светещия надпис в дъното на заведението, на който пишеше: „Тоалетни, Телефон“. Всички присъствуващи наблюдаваха момичето, осветено от прожектора, и Томас беше сигурен, че никой не го забеляза, когато изчезна през свода под светещия надпис. Той мина край вонещите тоалетни и видя стълбите, които водеха за мазето. Спусна се бързо надолу. В дъното имаше тънка дървена врата, облицована с фурнир; на слабата светлина от малката крушка, която осветяваше стълбите, видя, че на някои места фурнирът се беше олющил. През шума на оркестъра той успя да различи зад вратата хистерично умоляващ женски глас, който рязко замлъкна, сякаш някой беше затиснал с ръка устата на жената. Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Тогава отстъпи малко и я блъсна силно с рамо. Прогнилото дърво и халтавата ключалка подадоха едновременно и Томас връхлетя в стаята. Джийн се мъчеше да стане от леглото на мияча на съдове. Косата й беше разпиляна по лицето, а пуловерът й беше разкъсан на рамото, Данович, човекът с габардинения костюм, стоеше до нея с лице към вратата. На светлината на единствената крушка, висяща от една жица на тавана, Томас видя купища празни бутилки от вино, дърводелски тезгях и разхвърляни наоколо инструменти.

— Том — каза Джийн, — изведи ме оттук. — Тя или беше изтрезняла от страх, или не беше пила чак толкова, колкото му се беше сторило на Пинки. Опита се да стане от леглото, но мъжът, все още обърнат към Томас, грубо я блъсна.

— Какво искаш? — каза Данович. Той говореше английски, но с чужд акцент. Беше висок колкото Томас и имаше яки рамене. На едната си буза имаше белег от нож или от бръснач.

— Дойдох да заведа дамата у дома й — отговори Томас.

— Аз ще заведа дамата у дома й, когато намеря за добре — каза Данович. — Fous-moi le camp^[2], Сами! — извика той и блъсна грубо Джийн по лицето, когато тя се опита пак да се изправи.

Над главите им шумът от оркестъра се засили — танцьорката сигурно сваляше поредната част от облеклото си.

Томас пристъпи към леглото.

— Не създавай неприятности — каза той тихо на мъжа. — Дамата ще дойде с мен.

— Щом искаш да дойде с теб, трябва да я вземеш от мен, Сами — каза Данович. Той изведнъж се пресегна и взе от дърводелския тезгях голям чук, който стисна в ръката си.

О, божичко, каза си Томас, ето ти още един Фалконети.

— Моля те, Том, моля те! — хълцаше Джийн.

— Давам ти пет секунди да изчезнеш — каза Данович. Той пристъпи към Томас, вдигнал чука на височината на лицето му.

Томас знаеше, че каквото и да се случи, трябва да пази главата си от чука. Ако желязото го удари по главата, дори съвсем леко, с него ще бъде свършено.

— Добре, добре — каза той, като отстъпи и вдигна примирено ръце. — Не съм дошъл да се бия — добави той и в същия миг се вкопчи в краката на Данович, който замахна с чука. Томас заби с всичка сила главата си в слабините му. Чукът го удари по рамото и той усета, че то изтръпна. Мъжът политна назад, изгуби равновесие и Томас, хванал го с ръце през коленете, го събори на земята. Изглежда, че главата му се удари о нещо, защото за миг остана напълно неподвижен. Томас използува момента и надигна глава. Данович замахна с чука и го удари в лакътя, с който Томас се опита да се предпази. Томас пак протегна едната си ръка, за да хване чука, а с другата дереше очите му. Не можа да стигне чука, Данович го стовари в коляното му и Томас усети остра болка. Сега обаче успя да се добере до него. Без да обръща внимание на ударите, които мъжът му нанасяше с другата си ръка, Томас изви силно чука. Той се плъзна малко встрани по цимента и Томас се спусна да го вземе, отблъсквайки Данович с колене. Сега и двамата бяха отново на крака, но Томас едва можеше да се движи заради коляното си и трябваше да прехвърли чука в лявата си ръка, тъй като дясното му рамо беше безчувствено.

През шума от оркестъра и собственото си тежко дишане той чуваше, че Джийн пищи, но съвсем тихо, сякаш отдалече.

Данович знаеше, че Томас е ранен и се мъчеше да го нападне в гръб. Томас се опита да се завърти на здравия си крак. Данович се спусна отгоре му и Томас го улучи над лакътя. Ръката увисна като отсечена, но Данович замахна със здравата си ръка, Томас използува, че главата му не е защитена и го удари по слепоочието, не с всичка сила, но все пак достатъчно силно. Данович се олюля и падна по гръб. Томас скочи върху него, притискайки гърдите му, и вдигна чука над главата му. Човекът дишаше тежко и криеше лицето си с ръка. Томас го удари три пъти с чука — по рамото, по китката и по лакътя, и това беше краят. Сега и двете ръце на Данович висяха безжизнено. Томас замахна пак с чука, за да го довърши. Очите на мъжа бяха затъпели от страх, по слепоочието му се стичаше кръв и се разливаше като мътна река върху лицето му.

— Недей — извика той, — моля те, недей да ме убиваш! Недей!

Томас се отпусна върху гърдите на Данович, поемайки си дъх, вдигнал чука в лявата си ръка. Не познаваше друг човек, който заслужаваше повече от Данович да бъде убит. Но Фалконети също беше заслужил смъртта си. Нека някой друг свърши тази работа. Томас хвана чука за главата и заби силно дръжката му в отворената, разкривена уста на Данович. Усети как предните зъби се счупиха. Вече не беше способен да го убие, но нямаше нищо против да му причинява болка.

— Помогни ми да се изправя — каза той на Джийн. Тя седеше на леглото, скръстила ръце на гърдите си. Дишаше тежко, сякаш беше участвувала в боя. Изправи се бавно и несигурно, отиде при него, хвана го под мишниците и го задърпа. Той се надигна и когато се опита да отстъпи от треперещото под него тяло, за малко не падна. Виеше му се свят, стаята се въртеше пред очите му, но съзнанието му беше съвсем бистро. Видя едно бяло памучно палто, метнато върху единствения стол в стаята; знаеше, че е на Джийн, и й каза: — Облечи си палтото. — Джийн не можеше да мине през заведението с разкъсания на рамото пуловер. А вероятно самият той нямаше да може да прекоси салона. Трябваше да повдига с две ръце ранения си крак, за да стигне стъпало по стъпало догоре. Оставиха Данович да лежи на циментения под с чука, който стърчеше от обезобразената му, кървяща уста.

В момента, когато минаха под свода с надписа: „Тоалетни, Телефон“, започваше нов стриптийз, В „Розовата врата“ програмата продължаваше без прекъсване. За щастие наоколо беше тъмно, прожекторът осветяваше само „артистката“ на сцената, облечена в черен костюм за езда, с шапка, ботуши и камшик в ръка. Подпирайки сее цялата си тежест на Джийн, Томас успя да мине през салона, без да куца много явно, и чак когато стигнаха до изхода, един от тримата мъже, които седяха близо до вратата, ги забеляза. Мъжът се изправи и извика:

— Les Américains! Arrêtez! Pas si vite!^[3]

Но те бяха вече навън и продължиха да се придвижват едва-едва; край тях мина едно такси и Томас го спря. Джийн с мъка го напъха вътре, строполи се след него на седалката и когато мъжът, който беше извикал след тях, излезе на тротоара да ги търси, таксито вече летеше към Антиб.

Изтощен, Томас се отпусна назад. Джийн, свита в бялото си палто, се свря в ъгъла, по-далеч от него. Той едва понасяше собствената си миризма, примесена с миризмата на Данович, с миризмата на кръв и на влажно мазе, и затова не можеше да се сърди на Джийн, че се отдръпна колкото се може по-далеч от него. След това загуби съзнание или заспа — не можеше да каже какво точно е станало. Когато отвори очи, таксито се движеше по улицата, водеща към пристанището на Антиб. Джийн плачеше неутешимо в ъгъла си, но той повече не можеше да се тревожи за нея.

Когато стигнаха до „Клотилд“, той се засмя.

Смехът му, изглежда, стресна Джийн. Тя изведнъж спря да плаче.

— Защо се смееш, Том? — попита тя.

— Смея се на онзи лекар в Ню Йорк — отговори Томас. — Той ми каза, че дълго време трябва да избягвам всякакви резки движения или физическо напрежение. Да ме беше видял тази нощ.

Той се насили да излезе сам от колата, плати на шофьора и закуца по стълбата след Джийн. Отново му се зави свят и за малко не падна във водата.

— Да те заведа ли до каютата? — попита го Джийн, когато той най-после се изкачи на палубата.

Той махна с ръка да я отпрати и каза:

— Иди кажи на мъжа си, че си се върнала. Измисли някаква история за тази вечер.

Тя се наведе и го целуна по устните.

— Заклевам се, че няма да пийна нито глътка алкохол, докато съм жива — каза тя.

— Добре тогава — отговори той, — значи, все пак от тази вечер има някаква полза. — После я погали по нежната като на дете буза, за да смекчи думите си.

Изчака я да мине през салона и да влезе в голямата каюта. С мъка се смъкна по стълбичката и отвори вратата на собствената си каюта. Кейт беше будна и беше запалила лампата. Когато го видя, тя глухо извика.

— Шшт — каза той.

— Какво стана? — прошепна тя.

— Нещо нечувано — отговори той. — Току-що се въздържах да не убия един човек — каза Томас и се строполи на леглото. — А ти сега се облечи и иди да извикаш лекар.

Той затвори очи, но чуваше как Кейт бързо се облича. Когато тя излезе от каютата, той вече спеше.

Събуди се рано от шума на шуртяща вода — Дуайър и Уесли миеха палубата с маркуча. Предишната вечер бяха пристигнали много късно в пристанището и не им беше останало време да изчистят. Коляното му беше плътно стегнато с бинт, а щом мръднеше дясното си рамо, лицето му се изкривяваше от болка. Можеше да бъде и по-лошо. Лекарят каза, че няма нищо счупено, но коляното било силно натъртено и вероятно ставата е разкъсана. Кейт приготвяше закуската в камбуза и той лежеше сам в каютата, мислейки колко пъти в живота си се е събуждал с наранено, тръпнещо от болка тяло. Спомените му нямаха край.

Той стана от леглото, подпирайки се на здравата си ръка, и се изправи пред огледалото, стъпил на здравия си крак. Лицето му беше страшно. Когато беше съборил Данович, беше ударил лицето си в грубия циментен под; тогава обаче нищо не беше усетил, но сега носът му беше подут, устните му подпухнали, а челото и бузите му бяха целите разранени. Лекарят беше почистил раните със спирт и в сравнение с останалите части на тялото му лицето му беше в добра форма, затова се надяваше, че Инид няма да изпищи и да избяга при майка си, като го види.

Стоеше гол пред огледалото; гърдите и ръцете му бяха покрити с морави петна. Шулци трябва да ме види сега, каза си той, докато обуваше панталоните си. За да ги обуе, загуби пет минути, а ризата си изобщо не можа да облече. Взе я в ръце и като куцаше, тежко се дотътри до камбуза. Кафето беше на печката, а Кейт изстискваше портокали. След като лекарят я беше уверил, че няма нищо сериозно и опасно, тя се беше успокоила и беше поела ежедневните си задължения. След посещението на лекаря, преди да заспи, той й беше разказал цялата история.

— Искаш ли да целунеш красивото лице на младоженеца? — попита той.

Тя го целуна нежно и усмихната му помогна да си облече ризата. Той не й каза колко го боли рамото, когато го движи.

— Някой знае ли вече нещо? — попита той.

— Не съм казвала нищо на Уесли и на Дуайър — отговори тя. — А другите още не са станали.

— Ако някой се интересува, сбил съм се с един пиян пред „Льо Камео“ — каза Томас. — Това ще послужи за урок на всички, които решат да се напиват на сватбата си.

Кейт кимна и каза:

— Уесли беше вече под водата с маската. Лявото витло е счупено, а доколкото е могъл да види, валът също е изкривен.

— Ако успеем да се измъкнем оттук до една седмица, ще бъде добре — каза Томас. — А сега да ида на палубата и да почна да лъжа.

Кейт тръгна по стълбата, понесла на една табла портокаловия сок и каната с кафето; Томас закуца след нея. Когато Уесли и Дуайър го видяха, Дуайър извика:

— Божичко, какво си направил със себе си?

— Татко! — възкликна Уесли.

— Като се съберем всички, ще разкажа какво се е случило — обясни Томас. — Няма да разправям на всеки поотделно.

Рудолф дойде с Инид и Томас разбра по израза на лицето му, че Джийн му е казала истината или може би почти цялата истина. Инид каза само:

— Вуйчо Томас, ти изглеждаш много смешен тази сутрин.

— Точно така, миличка — отговори Томас.

Рудолф обясни, че Джийн има главоболие, затова ще лежи, а той ще й занесе портокалов сок, след като всички закусят. Тъкмо седнаха на масата, и дойде Гретхен.

— Божичко, Том — извика тя, — какво ти се а случило?

— Откога чакам някой да ми зададе този въпрос — каза Томас. Той разказа как се е сбил с пияния пред „Льо Камео“. — Само че — добави накрая Томас, като се смееше — аз се оказах по-пиян от него.

— О, Том — извика разстроена Гретхен, — аз мислех, че вече си престанал да се биеш.

— И аз така си мислех — отговори Томас, — Само че онзи, пияният, не знаеше това.

— Кейт, ти не беше ли с него? — укори я Гретхен.

— Аз бях заспала — обясни спокойно Кейт. — Той се е измъкнал, без да го усетя. Нали ги знаеш какви са мъжете.

— Но това e просто срамно — каза Гретхен. — Възрастни мъже да се бият.

— И аз така мисля — заяви Томас. — Особено когато те победят. Хайде сега да закусваме.

5

По-късно същата сутрин Томас и Рудолф седяха сами на палубата. Кейт и Гретхен бяха отишли на пазар и бяха взели Инид със себе си, а Уесли и Дуайър си бяха сложили отново маските и проверяваха витлата под водата.

— Джийн ми разказа всичко — каза Рудолф. — Аз просто не знам как да ти благодаря, Том.

— Забрави тази история. Нищо особено не се е случило. Но сигурно на Джийн, която не е свикнала с такива неща, всичко й се е сторило много по-страшно.

— Това пиене през целия ден — каза мрачно Рудолф, — а накрая аз и Гретхен продължихме да пием тук на палубата преди вечеря. Тя не е могла да устои на изкушението. А алкохолиците стават толкова хитри. Как е могла да стане от леглото, да се облече и да слезе от яхтата, без да я усетя… — Той поклати глава. — Тя се държеше напоследък толкова добре и аз си помислих, че няма за какво да се притеснявам, А когато пийне две чашки, вече не може да се контролира. Просто става друг човек. Нали не си мислиш, че когато е трезва, ходи нощем по баровете с разни мъже?

— Разбира се, че не си мисля, Руди.

— Тя ми разказа, разказа ми — повтори Рудолф. — Един възпитан, учтив млад мъж дошъл при нея, казал, че има кола й че знаел някакъв много хубав бар в Кан, който бил отворен до сутринта, и я поканил да отиде с него, щял да я изпрати до дома й, когато тя пожелаела…

— Възпитан, учтив млад мъж — каза Томас, представяйки си Данович, проснат на пода в мазето, с дръжката на чука, стърчаща между разбитите му зъби, и се засмя. — Уверявам те, че тази сутрин съвсем не изглежда възпитан, нито учтив.

— И след това, като отишли в онзи бар, където е имало стриптийз — божичко, просто не мога да си представя Джийн на такова място, — той казал, че в бара му било много шумно, но долу имало някакво приятно клубче… — Рудолф поклати отчаяно глава. — Останалото ти е известно.

— Недей да мислиш повече за това, Руди, моля те — каза Томас.

— Защо не ме събуди да дойда с теб? — Сега гласът на Рудолф прозвуча рязко.

— Ти не си човек за такова приключение, Руди.

— Аз съм й мъж, дявол да го вземе.

— И точно заради това не те събудих — отговори Томас.

— Той е могъл да те убие.

— По едно време имаше такава вероятност — призна Томас.

— И ти също си могъл да го убиеш.

— Това е единственият хубав момент в цялата история — отговори Томас. — Моментът, когато разбрах, че не мога да го убия. Хайде сега да идем да видим какво правят онези двамата под водата. — Той закуца по палубата към носа на яхтата, оставяйки брат си сам, разкъсван от чувство за вина и благодарност.

6

Той седеше сам на палубата и се наслаждаваше на спокойната вечер. Кейт беше долу в каютата, а всички останали бяха отишли за два дни на екскурзия с кола до Италия. Бяха минали пет дни, откакто „Клотилд“ стоеше в пристанището — продължаваха да чакат от Холандия новото витло и новия вал. Рудолф беше казал, че едно кратко пътуване с кола ще им се отрази добре. Джийн се държеше подозрително кротко след вечерта на пиянството и Рудолф правеше всичко възможно да я разсее. Той беше поканил Томас и Кейт да отидат с тях, но Томас каза, че младоженците предпочитат да останат сами. Дори беше помолил тайно Рудолф да покани Дуайър с тях. Дуайър непрекъснато настояваше да му каже кой е пияният, с когото се е бил пред „Льо Камео“, и Томас беше сигурен, че приятелят му е намислил заедно с Уесли да извърши някакво безумно отмъщение. Освен това Джийн ходеше по петите му, без да казва нищо, и го гледаше някак странно и смутено. Беше се измъчил пет дни наред да разправя лъжи и сега, когато остана сам на яхтата с Кейт, изпита облекчение.

Пристанището беше тихо, повечето от корабите бяха тъмни. Той се прозя, протегна се и стана. Тялото му вече заздравяваше и макар че все още куцаше, вече нямаше чувството, че единият му крак е счупен на две по средата. Не беше спал с жена си от нощта на боя и сега си помисли, че може би отново е дошло време за любов. В този момент видя черната кола с изключени фарове, която се приближаваше бързо по кея. Колата спря. Двете врати се отвориха и отвътре излязоха двама мъже. След тях още двама. Последният беше Данович с превързана ръка.

Ако Кейт не беше на яхтата, щеше да скочи в морето и тогава трудно щяха да го хванат. Но сега не можеше да направи нищо, освен да остане на мястото си. На съседните яхти нямаше никакви хора. Данович остана на кея, а тримата мъже се качиха на яхтата.

— Е, господа — каза Томас, — с какво мога да ви услужа?

В следващия миг нещо го удари.

 

 

Той дойде в съзнание само веднъж. Уесли и Кейт стояха при него в болницата.

— Повече няма… — каза той и отново загуби съзнание.

Рудолф беше извикал от Ню Йорк един неврохирург и той беше вече на път за Ница, когато Томас умря. Хирургът обясни на Рудолф, че черепът е бил счупен и Томас е получил силен мозъчен кръвоизлив.

Рудолф беше настанил Гретхен с Джийн и Инид в хотел. Гретхен имаше строга заповед да не оставя Джийн сама нито за минута.

Рудолф беше разказал на полицията всичко, каквото знаеше, Джийн трябваше да даде показания и след половинчасов разпит беше изпаднала в истерия. Тя беше разказала за „Розовата врата“ и Данович беше заловен, но свидетели на побоя нямаше, а Данович разполагаше с неопровержимо алиби за цялата вечер.

7

На другата сутрин след церемонията Рудолф и Гретхен отидоха с такси в крематориума, за да вземат металната кутия с праха на брат си. След това се отправиха към пристанището в Антиб, където ги чакаха Кейт, Уесли и Дуайър. Джийн остана в хотела с Инид — Рудолф смяташе, че на Кейт ще й бъде непоносимо тежко, ако и Джийн бъде с тях. А АКО Джийн се напие, мислеше Рудолф, най-сетне ще има основание.

Гретхен, както и останалите, знаеше какво в същност се е случило в нощта след сватбата.

— Том — каза Гретхен, докато таксито си проправяше път през оживеното от коли шосе — е единственият от нас, който най-сетне постигна нещо в живота си.

— Той умря, за да спаси един от нас, който не постигна нищо в живота си — добави Рудолф.

— Единствената ти грешка е, че една нощ не си се събудил — каза Гретхен.

— Единствената ми грешка — повтори Рудолф. Стигнаха на пристанището, без да си говорят повече. Кейт, Уесли и Дуайър, облечени във всекидневните си дрехи, ги чакаха на палубата. Очите на Дуайър и Уесли бяха червени от плач, но по тъжното лице на Кейт нямаше следи от сълзи. Гретхен вървеше след Рудолф, който носеше кутията. Рудолф остави кутията в кабината, Дуайър хвана кормилото и включи единия мотор. Уесли вдигна стълбичката и после скочи на брега, за да прехвърли на яхтата двете въжета, които Кейт започна да навива. След това се засили, скочи на кърмата ловко като котка и веднага изтича да помогне на Кейт да теглят котвата.

Всичко беше толкова обичайно, като всеки друг ден, когато излизаха от пристанището, та Рудолф, застанал на палубата, имаше чувството, че Томас ей сега ще се покаже от кабината, захапал лулата си.

Безукорно чистата малка синьобяла яхта излезе от пристанището в слънчевото утро и само двете фигури на палубата, облечени е неподходящо черно облекло, показваха, че корабчето не се е отправило на обичайната морска екскурзия.

Никой не говореше. Предишния ден бяха решили какво ще направят. Около един час се движиха на юг, навътре в морето. Тъй като работеше само единият мотор, не можеха да се отдалечават много и бреговата линия се виждаше ясно зад кърмата.

Точно след един час Дуайър обърна яхтата и изключи мотора. Наоколо не се виждаха други кораби, морето беше спокойно, не се чуваше дори шумът на вълните. Рудолф отиде в кабината, изнесе кутията и я отвори. Кейт излезе от каютата с голям букет бели и червени гладиоли. Всички застанаха един до друг на кърмата, — обърнати към откритото, пусто море. Уесли пое кутията от ръцете на Рудолф и след кратко колебание, вече със сухи очи, започна да хвърля праха на баща си в морето. Това продължи само една минута. Водата понесе праха — ситни прашинки пепел, разпилени по гладката синя повърхност на Средиземно море.

И тялото на баща им, мислеше Рудолф, почива в морските дълбини.

Кейт протегна закръглените си, загорели ръце и бавно, съвсем естествено и просто, хвърли цветята.

Уесли пусна урната и капака през борда. Те веднага потънаха. Върна се в кабината и включи мотора. Яхтата се беше насочила към брега и той пое курс към входа на пристанището.

Кейт слезе долу, а Дуайър отиде на носа на яхтата; на кърмата останаха само Гретхен и Рудолф със смъртнобледи лица.

Дуайър стоеше на носа, обърнал лице към лекия ветрец, загледан в брега с големите бели къщи, със старите крепостни стени и със зелените борове, които все повече се приближаваха, огрени от яркото утринно слънце.

Време само за богати хора, спомни си Дуайър.