Ъруин Шоу
Богат, беден (28)

ГЛАВА ПЕТА

1965

 

Клекнал на палубата, Томас си подсвиркваше тихичко с уста и лъскаше бронзовата шпула на котвената лебедка. Макар че още беше началото на юни, времето беше топло и той работеше бос и гол до кръста. Гърбът му беше станал почти кафяв от слънцето, също като на мургавите гърци и италианци от корабите в пристанището на Антиб. Тялото му не беше толкова стегнато както едно време, когато се боксираше. Мускулите му не бяха така силно изпъкнали, а по-отпуснати, по-меки. Когато носеше шапка, както сега, за да прикрие малката плешивина на темето си, изглеждаше по-млад, отколкото преди две години. Той нахлупи моряшката шапка със спусната надолу периферия плътно над очите си, защото ярката слънчева светлина, която гладката вода отразяваше, му пречеше да гледа.

От машинното отделение се чуваха удари от чук. Пинки Кимбъл и Дуайър оправяха една помпа. Първото пътуване за сезона започваше утре, а при пробното излизане в морето левият двигател беше прегрял. Пинки, който беше механик на „Вега“, най-големия параход в пристанището, се беше съгласил да дойде и да отстрани повредата. Дуайър и Томас се справяха с по-дребните повреди, но когато имаше нещо сериозно, трябваше да търсят помощ. За щастие Томас се беше сприятелил през зимата с Кимбъл и той им беше помагал да подготвят „Клотилд“. Томас не беше обяснил на Дуайър защо промени името на яхтата от „Пенелопа“, както се казваше в Порто Санто Стефано, на „Клотилд“. Според него една яхта трябваше да носи женско име, защо тогава да не се казва „Клотилд“? Естествено, че нямаше да я кръсти Тереза.

Той беше доволен от „Клотилд“, макар че дори и в собствените му очи яхтата не беше от най-красивите в Средиземно море. Знаеше, че горната й част е твърде тежка за основата и оказва голямо съпротивление на вятъра, че максималната й скорост е само дванадесет възела, а средната — десет и че, се клатушкаше застрашително при по-неблагоприятни морски условия. Но всичко, което двамата упорити мъже, работейки в продължение на месеци, можеха да направят, беше направено и олющеният стар съд, купен преди две години и половина в Порто Санто Стефано, беше превърнат в удобна, здрава яхта. Вече бяха изкарали два сезона и макар никой от двамата да не беше забогатял, все пак имаха по малко пари в банката, в случай че закъсат. Това лято обещаваше да бъде още по-успешно от предишните и Томас изпитваше блажено спокойствие, докато лъскаше бронзовата макара и гледаше как слънчевите лъчи се отразяват в нея. Преди да се отдаде на морския живот, никога не беше допускал, че едно толкова просто, механично занимание като лъскането на парче метал може да му достави удоволствие.

Всичко в яхтата му доставяше удоволствие. Обичаше да се разхожда от носа до кърмата и обратно, докосвайки с ръка бордовата ограда, беше му приятно да гледа въжетата, навити в спираловидни фигури върху палубата от тиково дърво с добре запушени цепнатини, любуваше се на излъсканите месингови дръжки на старомодното кормило в салона на горната палуба, на грижливо наредените карти и здраво навитите сигнални флагчета, поставени на определените за тях места. Той, който не беше измил една чиния през живота си, сега прекарваше по цели часове в камбуза, търкаше до блясък съдовете за готвене, проверяваше дали хладилникът е чист и не мирише на лошо, дали подставката за съдове и печката са лъснати. Когато на яхтата имаше пътници, Томас, Дуайър и наетият готвач се обличаха в светлокафяви памучни къси панталони и снежнобели тениски, на които беше изписано със синьо името „Клотилд“. Вечер или когато времето беше студено, и тримата обличаха еднакви морскосини дебели пуловери.

Беше се научил да приготвя най-различни видове напитки и ги сервираше изстудени в хубави чаши; едни от клиентите му — американци — се кълняха, че наемат яхтата само заради водката с доматен сок, която Томас им поднасяше. За хора, които обичаха да пият, пътуването с яхта по Средиземно море беше изгодно, защото можеха да купуват цели каси с напитки без мито, а, джинът или уискито струваха по долар и половина бутилката. Той самият пиеше рядко — от време на време по някоя мастика или бира. Когато на борда имаше пътници, Томас носеше капитанска шапка с позлатена кокарда — котва с верига. Смяташе, че това създава особено морско настроение у клиентите му.

Беше научил по няколко френски, италиански и испански думи, колкото да се оправя с пристанищните власти и с продавачите по магазините, но ако се наложеше да спори с някого, не можеше да се разбере. На Дуайър му се удаваха лесно всички езици и той можеше да си приказва с когото си иска.

Томас беше изпратил на Гретхен снимка на „Клотилд“, обляна от една разбиваща се о нея вълна, и Гретхен му беше отговорила, че държи снимката на камината във всекидневната. Тя пишеше, че един ден ще дойде да попътува е брат си по море. Пишеше още, че сега е заета и работи нещо в едно филмово студио. Беше удържала на обещанието си и не беше казала на Рудолф къде се намира и с какво се занимава Томас. Гретхен беше единствената му връзка с Америка и той пишеше само на нея, когато се почувствуваше самотен или му ставаше мъчно за детето. Беше накарал Дуайър да помоли приятелката си в Бостън, за която той все още разправяше, че ще се ожени, да отиде в хотел „Егейски“, когато има време, и да поговори с Папи, но момичето още не беше отговорило.

Тази или другата година непременно ще отиде в Ню Йорк и ще се опита да намери сина си.

След историята с Фалконети не се беше бил с никого. Все още сънуваше Фалконети. Не му беше мъчно за него, но съжаляваше, че Фалконети е мъртъв и че времето не можа да заличи чувството му на вина за смъртта на този човек.

Той излъска макарата и се изправи. Палубата под босите му крака беше приятно топла. Като тръгна назад към кормилото, прокарвайки пръсти по лакираните неотдавна тъмночервени перила, чукането долу спря и от люка се показа буйната, рижа коса на Кимбъл. След малко на палубата се появи и Дуайър. И двамата носеха омазнени зелени комбинезони, защото в тясното машинно отделение човек не можеше да се опази чист. Кимбъл бършеше ръце в някакъв парцал, който после захвърли в морето.

— Смятам, че оправихме работата, капитане — каза Кимбъл. — Защо не направим една разходчица?

Томас влезе в кабината и включи моторите, Дуайър и Пинки отвързаха въжетата и надвесени над водата, започнаха да вадят котвата — Дуайър въртеше лебедката и миеше с маркуча полепналите по веригата мръсотии, преди да я прибере. За по-голяма устойчивост веригата беше дълга; „Клотилд“ беше навлязла почти в средата на пристанището, когато Пинки даде знак, че пътят им е свободен, и помогна на Дуайър да качи котвата на палубата с гафела.

Томас можеше вече да управлява добре яхтата и отстъпваше кормилото на Дуайър само когато пристанището беше препълнено или духаше лош вятър. Днес той насочи яхтата към изхода на пристанището и увеличи скоростта — моторът пухтеше равномерно, докато минаваха край рибарите, наредени с въдиците си в края на вълнолома, и заобикаляха шамандурите; като излязоха в открито море, той увеличи скоростта и се насочи към нос Антиб, оставяйки зад гърба си хълма с крепостта Vieux Carré. Следеше как работят и двата мотора и с облекчение установи, че левият не се прегрява. Добрият Пинки! През тази зима сигурно им е спестил най-малко хиляда долара. Корабът „Вега“, на който той работеше, беше толкова нов и толкова поддържан, че за Пинки нямаше почти никаква работа, докато не излязат в морето. На пристанището му беше скучно и той идваше с удоволствие да помага в задушното, тясно машинно помещение на „Клотилд“.

Кимбъл беше недодялан англичанин, чието луничаво лице никога не можеше да почернее, а оставаше болезнено червено през цялото лято. Той, както сам се изразяваше, имаше проблем с пиенето. Когато се напиеше, ставаше заядлив и предизвикваше хората в баровете. Караше се с шефовете си и рядко се задържаше на един кораб повече от година, но тъй като беше много добър специалист, намираше — бързо нова работа. Работеше само на големи яхти, тъй като смяташе, че на по-малки няма да може да упражнява както трябва занаята си. Беше израснал в Плимут и беше прекарал целия си живот на море. Не можеше да се начуди, че човек като Томас е станал собственик и капитан на яхта от рода на „Клотилд“, че се е установил на пристанището в Антиб и си изкарва хляба с нея. „Тия янки — клатеше Кимбъл глава. — За всичко ви бива, дявол да го вземе. Нищо чудно, че целият свят е в ръцете ви.“

С Томас се бяха сприятелили от самото начало — когато се разминаваха по кея, се поздравяваха или се черпеха бира в малкото барче на входа на пристанището. Кимбъл се беше досетил, че Томас е бил боксьор и Томас му беше разказал за някои от срещите си на ринга, за преживяванията си, за победата в Лондон, за следващите две загуби, които бяха предварително уговорени, и даже за последния бой с Куейлс в хотелската стая в Лас Вегас. Тази история ентусиазира особено много войнствено настроения Кимбъл. Томас не му беше казал за Фалконети, а Дуайър беше достатъчно разумен да си мълчи по този въпрос.

— Божичко, Томи — каза Кимбъл, — ако аз можех да се бия така, щях да прочистя всички барове от Гибралтар до Пирея.

— И междувременно някой щеше да ти забие ножа в ребрата — отговори Томас.

— Дума да няма, че си прав — съгласи се Кимбъл. — Но, човече, удоволствието преди всичко!

Когато се напиеше и забележеше Томас, той започваше да удря по бара и да крещи: „Виждате ли този човек? Ако не ми беше приятел, щях да го пребия от бой.“ След което прегръщаше нежно Томас през врата с татуираната си ръка.

Приятелството им се затвърди една нощ в един бар в Ница. Те не бяха отишли заедно, но Дуайър и Томас попаднаха случайно в бара близо до пристанището. Посетителите бяха застанали в кръг около развилнелия се Кимбъл, който крещеше на няколко френски моряци и на трима-четирима модно облечени младежи, за които Томас знаеше, че са опасни — беше се научил да ги разпознава и да ги избягва: дребни хулигани и мошеници, които вършеха различни услуги на шефовете на бандите, действуващи по Лазурния бряг, чийто център се намираше в Марсилия. Инстинктът му подсказваше, че сигурно са въоръжени, ако не с пистолети, положително с ножове.

Пинки Кимбъл говореше много особено френски и Томас не го разбираше, но схващаше по тона на гласа му и по намръщените лица на посетителите на бара, че Кимбъл ги обижда. Когато се напиеше, той имаше много лошо мнение за французите. Когато се напиеше в Италия, намразваше италианците, а в Испания — испанците. Освен това в пияно състояние той сякаш губеше способността си да брои и фактът, че е сам срещу най-малко пет души, разпалваше още повече желанието му да държи обидни речи.

— Ще направи така, че ще го убият тази вечер — прошепна Дуайър, който разбираше какво крещи Кимбъл. — И нас също, ако разберат, че сме му приятели.

Томас хвана здраво Дуайър за лакътя, поведе го със себе си и двамата застанаха до Кимбъл на бара.

— Здрасти, Пинки — каза весело Томас.

Пинки се извъртя, готов да посрещне нови врагове.

— А-а — каза той. — Радвам се, че сте тук. Точно разяснявам някои истини на тия maquereaux^[1], които ще им бъдат от полза.

— Зарежи тая работа, Пинки — каза Томас и се обърна към Дуайър. — Искам да кажа няколко думи на господата. Затова ще ми превеждаш. Ясно и учтиво. — Той се усмихна любезно на мъжете в бара, които ги бяха заобиколили заплашително в полукръг. — Както виждате, господа — продължи Томас, — този англичанин е мой приятел. — Изчака, докато Дуайър преведе нервно думите му. Лицата около него не трепнаха. — Освен това той е пиян — продължи Томас. — Естествено никой не иска приятелят му да пострада, независимо дали е пиян или трезвен. Сега ще се опитам да го накарам повече да не говори, но дори и да каже нещо или вече да го е казал, тази вечер тук няма да стават побоища. Сега аз съм полицаят в бара и аз отговарям за реда. Моля те, преведи — каза той на Дуайър.

Докато Дуайър превеждаше и се запъваше, Пинки възмутено каза:

— Глупости, капитане! Защо биеш отбой?

— Освен това — продължи Томас — пиенето сега ще бъде от мен. Бармане, къде си? — Той говореше усмихнато, но усещаше как мускулите на ръцете му се напрягат — беше готов да скочи всеки миг върху най-едрия мъж от групата, един корсиканец с квадратна челюст, облечен с черно кожено яке.

Мъжете се спогледаха неуверено. Но те не бяха дошли в бара да се бият и след като помърмориха малко, един по един приеха почерпката на Томас.

— И това ми било боксьор — каза презрително Пинки. — Ти, янки, можеш само примирие да обявяваш. — Но десет минути по-късно се остави да го изведат здрав и читав от бара.

На другия ден дойде на „Клотилд“ с бутилка мастика и каза:

— Благодаря ти, Томи! Ако не се беше появил през следващите две минути, щяха да ми счупят черепа. Не знам какво ми става, като изпия няколко чашки. И то поне да побеждавах. Имам белези от главата до петите за доказателство на храбростта ми. — И се засмя.

— Ако трябва да се биеш — каза Томас, припомняйки си дните, когато беше изпитвал необходимост да се бие, независимо с кого и поради каква причина, — бий се трезвен. И то само с един човек. И недей да ме викаш на помощ. Аз съм се отказал от тази работа.

— Какво щеше да направиш, Томи, ако се бяха нахвърлили върху мен? — попита Пинки.

— Щях да ги задържа, докато Дуайър те изведе от бара, и после щях да избягам, за да си спася живота — отговори Томас.

— Да ги задържиш — повтори Пинки. — Пари давам да можех да те видя как ги задържаш.

Томас не знаеше какво се беше случило в живота на Пинки Кимбъл, та от приятен човек, макар и малко глуповат, той се превръщаше в див, разярен звяр, след като пийнеше няколко чашки. Един ден може би ще го разпита.

Пинки влезе в кабинета, огледа уредите и се ослуша критично в бумтенето на дизеловите мотори.

— Готов си да изкараш лятото, приятел — каза той. — И то на собствената ти яхта. Завиждам ти.

— Не съм съвсем готов — отговори Томас. — Липсва ни един член на екипажа.

— Защо? — попита Пинки. — Че къде е испанецът, когото взе миналата седмица?

Испанецът имаше добри препоръки като готвач и стюард и не искаше много висока заплата. Но една вечер, когато се готвеше да слезе на брега, Томас го видя, че пъхна нож до глезена в обувката си и го скри под крачола на панталона.

— За какво ти е това? — попита го Томас.

— За да вдъхва уважение — отговори испанецът.

На другия ден Томас го уволни. Не искаше на яхтата му никой да крие нож в обувката си, за да вдъхва някому уважение. И сега нямаше готвач.

— Уволних го — каза Томас на Пинки в момента, когато минаваха през залива Ла Гаруп. И му обясни защо. — И сега ми трябва готвач, който да е едновременно и стюард. През следващите две седмици можем да минем и без такъв човек, защото клиентите ми ще бъдат на яхтата само през деня и ще си носят храна. Но след това ще трябва да намеря някой.

— Мислил ли си някога да наемеш жена? — попита Пинки.

Томас се намръщи и каза:

— Освен готвенето има да се върши и много тежка работа.

— Става дума за силна жена.

— Почти всичките ми неприятности в живота са били причинени от жени — отговори Томас. — И от силни, и от слаби.

— Колко дни от лятото пропиляваш — каза Пинки — по разни загубени пристанища за пране и гладене на бельото, а в това време клиентите ти мърморят, че ценното им време от ваканцията така си минава?

— Ужасно много — съгласи се Томас. — Имаш ли яякого пред вид?

— Имам — отговори Пинки. — Тя работи като камериерка на „Вега“ и едвам издържа вече там. Луда е по морето, а през цялото лято не излиза от душната пералня.

— Добре — каза неохотно Томас. — Ще поговоря с нея. Само че й кажи да не носи ножове, а да си ги остави у дома…

Той нямаше нужда от жена за любов на яхтата. Пристанищата бяха пълни с момичета. Човек можеше да прекара приятно с тях, като изхарчи няколко долара за вечеря или за бар, да ги почерпи нещо за пиене и после без всякакви усложнения да замине за следващото пристанище. Не знаеше как Дуайър се оправя в това отношение, но мислеше, че е по-добре изобщо да не го пита.

Обърна яхтата, за да се прибере в пристанището. „Клотилд“ беше готова. Нямаше смисъл да хаби горивото. До пристигането на първите клиенти той плащаше разноските по бензина.

В шест часа видя, че по кея се задава Пинки с една жена. Тя беше ниска, закръглена и сресана на две плитки. Беше облечена с джинси, син пуловер и платнени обувки с въжени подметки. Преди да стъпи на мостчето па кърмата, тя си събу обувките. По средиземноморските пристанища яхтите много често се връзваха за кея откъм кърмата, за да заемат по-малко място.

— Това е Кент — каза Пинки. — Аз й разказах за теб.

— Здравей, Кейт.

Томас се ръкува с нея. Ръката и беше доста нежна за жена, която работи в пералня и може да върши тежка работа на кораб. Беше англичанка от Ливърпул и изглеждаше около двадесет и пет годишна. Когато разказваше за себе си, тя говореше тихо. Можела да готви, да пере, да върши разни други работи на яхтата, говорела френски и италиански, „не блестящо“, както обясни тя с усмивка на уста, но разбирала метеорологичните съобщения по радиото и на двата езика, можела да държи курса на яхтата и да стои на вахта, а също и да шофира кола, ако се наложи. Съгласна била да работи със същата заплата, която, получавал испанецът с ножа. Тя не беше красива, но от загорялото li лице лъхаше здраве и сила и когато говореше, гледаше събеседника си право в очите. През зимата, ако останеше без работа, щеше да се върне в Лондон и да стане келнерка. Не беше омъжена, не беше сгодена и искаше да се отнасят с нея като с равноправен член на екипажа, нито по-хубаво, нито по-лошо.

— Тя е като дива английска роза — каза Пинки. — Нали, Кейт?

— Остави сега шегите, Пинки — отговори момичето. — Аз искам да ме приемат на работа тук. Омръзнало ми е да пътувам от единия до другия край на Средиземно море в колосана униформа с бели памучни чорапи като медицинска сестра и да ми викат „мис“ или „мадмоазел“. Аз отдавна съм забелязала твоята яхта, Том, и тя ми харесва. Не е много голяма и префърцунена като онези от Британския кралски яхт-клуб. Твоята яхта изглежда приятна, чиста и приветлива. И тук положително няма да идват много дами, чиито бални рокли трябва да се гладят в някой горещ, задушен следобед на пристанището в Монте Карло, където същата вечер в Двореца предстои бал.

— Е, ние не обслужваме просяци — каза Томас, защищавайки изискаността на своите клиенти.

— Знаеш какво искам да кажа — отговори момичето. — А сега слушай, не искам да купуваш нещо, което не си видял. Вечеряли ли сте вече?

— Не. — Дуайър беше в камбуза и отчаяно се бореше с някаква риба, която беше купил сутринта, но по звуците, долитащи отдолу, Томас разбираше, че все още не е свършил нищо.

— Аз ще ви приготвя вечерята — каза момичето. — Ей сега. Ако ви хареса, ме взимате с вас: отивам на „Вега“ да си прибера нещата тази вечер и се връщам тук. Ако не ви хареса, нищо няма да загубите. Ресторантите в града са отворени до късно за гладни хора. А ти, Пинки, ако искаш, можеш да останеш да ядеше нас.

— Добре — прие Томас и слезе в камбуза да извика Дуайър, тъй като поне за една вечер имаха първокласен готвач.

Момичето огледа камбуза, кимна одобрително, отвори хладилника, отвори всички чекмеджета и шкафове да види къде какво има, погледна купената от Дуайър риба и каза, че той не разбирал от риба, но че в случая ще минат и с нея. Каза и на двамата да излязат и обеща да ги извика, щом вечерята е готова. Трябваше само някой да отиде в Антиб за пресен хляб и за две парчета узрял камамбер.

Вечеряха на кърмата зад кабината вместо в малката ниша пред салона, където се хранеха, когато на яхтата имаше пътници. Кейт беше наредила масата по-добре от Дуайър. Беше сложила две бутилки вино в кофичката с лед; отвори бутилките и остави кофичката на един стол.

Беше задушила рибата с картофи, чесън, лук, домати, мащерка, със сол и много пипер, с малко бяло вино и малки парченца бекон. Когато седнаха на масата, беше още светло, слънцето залязваше на безоблачното, зеленикавосиньо небе. Тримата мъже се бяха измили, обръснали и преоблекли; докато седяха на палубата и вдишваха ароматните миризми от кухнята, бяха изпили по две мастики. На пристанището цареше тишина, чуваше се само плисъкът на малките вълни, които се разбиваха в корпусите на яхтите.

Кейт донесе яденето в един голям супник. На масата вече имаше хляб, масло и голяма купа със салата. След като им сервира, тя също седна спокойно и без да бърза. Томас, като капитан, наля виното.

Томас започна пръв да яде и задъвка съсредоточено. Кейт, навела глава, също пристъпи към вечерята.

— Пинки — каза Томас, — ти си истински приятел. Решил си да ме охраниш. Кейт, оставаш при нас.

Тя го погледна и се усмихна. Вдигнаха чаши за новия член на екипажа.

Даже кафето имаше вкус на истинско кафе.

След вечеря, докато Кейт миеше съдовете, тримата мъже останаха да се наслаждават на тишината, пушейки донесените от Пинки пури, загледани в изгряващата луна над виолетовите алпийски хълмове.

— Дуайър — каза Томас, изтегнат на стола си с изпружени крака, — ето за какво мечтаехме.

Дуайър мълчаливо се съгласи.

 

 

Същата вечер Томас отиде с Кейт и Пинки на „Вега“. Беше късно и на кораба беше почти тъмно, светеше само в няколко каюти, но Томас изчака отвън, докато Кейт си събере багажа. Не искаше да се разправя с капитана, който може би беше буден и щеше да се ядоса, че негов подчинен го напуска без всякакво предупреждение.

След петнадесетина минути Томас видя Кейт, която слизаше безшумно по стълбата с куфар в ръка. Минаха край крепостната стена, край закотвените една до друга яхти и стигнаха до „Клотилд“. Кейт спря за малко и огледа сериозно синьобялата яхта, която леко проскърцваше, когато вълните придърпваха двете въжета, с които беше завързана за кея.

— Ще запомня тази вечер — каза тя, събу си обувките, взе ги в ръка и боса се качи по стълбата.

Дуайър ги чакаше. Беше оправил второто легло в каютата на Томас и беше сложил чисти чаршафи за Кейт в другата каюта, където досега спеше сам. Томас хъркаше поради счупения си нос, но Дуайър трябваше да свикне с това. Поне за известно време.

Една седмица по-късно той се върна отново в каютата си, понеже Кейт се премести при Томас. Тя каза, че хъркането на Томас няма да й пречи.

 

 

Семейство Гудхарт, възрастни хора, отсядаха всяка година през юни в хотел „Дю Кап“. Той беше собственик на текстилни фабрики в Северна Каролина, но синът му беше поел бизнеса. Висок мъж с изправена походка и бавни движения, с гъста посивяла коса, той приличаше на полковник в оставка от редовната войска. Мисис Гудхард беше малко по-млада от съпруга си, с мека бяла коса. Имаше запазена фигура и все още можеше да носи панталони. Предишната година семейство Гудхард бяха наели „Клотилд“ за две седмици и тъй като бяха останали много доволни, се бяха уговорили чрез писма с Томас още през зимата да повторят миналогодишното пътуване.

От всички клиенти те бяха най-непретенциозните. Всяка сутрин в десет часа Томас хвърляше котва колкото е възможно по-близо до брега срещу хотела им и те идваха до яхтата с моторница. Носеха пълни кошници с храна, приготвена в кухнята на хотела, и бутилки вино, увити в салфетки. И двамата бяха над шейсет години и ако морето беше макар и малко развълнувано, прехвърлянето им на яхтата ставаше рисковано. В такива случаи шофьорът им ги закарваше до пристанището в Антиб, където „Клотилд“ ги чакаше. Понякога идваха с други възрастни двойки или казваха на Томас, че трябва да спрат в Кан, за да вземат някакви свои приятели. Тогава се запътваха към проливите между Леренските острови на около четири хиляди метра от брега и хвърляха там котва за целия ден. По тези места морето почти винаги беше тихо, водата беше дълбока не повече от три метра и половина и кристално чиста — виждаше се как водораслите се олюляват по дъното. Семейство Гудхарт обличаха банските си костюми, излягаха се на слънце върху дюшеците, четяха или дремеха, а от време на време скачаха във водата да поплуват.

Мистър Гудхарт твърдеше, че е по-спокоен, когато Томас или Дуайър плуват с мисис Гудхарт. Съпругата му, която беше здрава жена с яки рамене и силни, издръжливи крака, плуваше много добре, но Томас знаеше, че по този начин мистър Гудхарт иска да каже, че всеки на яхтата може да плува, когато пожелае, и да се наслаждава на бистрата, прохладна вода между островчетата.

Понякога, ако имаха гости, Томас постилаше едно одеяло на кърмата и те изиграваха няколко робера бридж. Двамата съпрузи говореха тихо и се държаха много учтиво един с друг и с всички останали.

Всеки ден точно в един и половина те бяха готови за първия си коктейл, който Томас им приготвяше — неизменната водка с доматен сок. След това Дуайър спускаше сенника и те сядаха да обядват е храната, която си носеха от хотела. На масата се появяваха омари, студено печено месо, салата от риба или студена риба със сос, сирене и плодове. Те винаги носеха много неща за ядене, че дори когато бяха с приятели, за екипажа оставаше доста храна — не само за обяд, но и за вечеря. На обяд всеки от тях изпиваше по бутилка бяло вино.

Единственото, за което Томас се притесняваше, беше кафето; но сега, след идването на Кейт, това не беше проблем. В деня, когато семейство Гудхарт пристигна на яхтата, Кейт излезе от камбуза с каната за кафе, облечена с бели шорти и бяла тениска с надписа „Клотилд“, опъната върху едрите й гърди; Томас я представи на гостите и мистър Гудхарт, кимайки-одобрително, каза:

— Капитане, обслужването на вашата яхта се подобрява с всяка изминала година.

След обяда мистър и мисис Гудхарт се оттегляха долу за почивка. Често от тяхната каюта долитаха приглушени шумове, които можеха да бъдат предизвикани само от любовни ласки. Съпрузите бяха казали на Томас, че са женени от тридесет и пет години, и той се чудеше как е възможно все още да се обичат и да се отдават с явно удоволствие на любовта. Тези хора объркаха изцяло представите му за брака.

Към четири часа следобед те отново се появяваха на палубата, сериозни и учтиви както винаги, облекли банските си костюми, за да поплуват още половин час в компанията на Дуайър или на Томас. Дуайър плуваше лошо и веднъж или два пъти, когато мисис Гудхарт се беше отдалечила на един километър от яхтата, Томас си мислеше, че сигурно ще й се наложи да влачи Дуайър на връщане.

Точно в пет часа Гудхарт, изкъпан, сресан и облечен с памучни панталони, бяла риза и син блейзер, се качваше на палубата и казваше:

— Не смятате ли, че е време да пийнем по нещо, капитане? — А ако на яхтата нямаше други хора, добавяше: — За мен ще бъде чест да ми правите компания.

Томас приготвяше две чаши уиски със сода и даваше знак на Дуайър да включи моторите и да поеме кормилото. Вдигаха котвата с помощта на Кейт и потегляха обратно към хотел „Дю Кап“. Седнали на кърмата, мистър Гудхарт и Томас пиеха уискито, а яхтата се измъкваше от проливите, заобикаляше острова и розовобелите кули на Кан се отразяваха в морето отляво на борда.

В един такъв следобед мистър Гудхарт каза:

— Капитане, има ли по тези краища много хора с вашето презиме?

— Не зная — отговори Томас. — Защо?

— Споменах вчера името ви пред помощник-управителя на хотела — отговори мистър Гудхарт — и той ми каза, че там понякога отсядат някои си мистър и мисис Рудолф Джордах.

Томас отпи от чашата си.

— Това е брат ми — отговори той. Усети, че мистър Гудхарт го погледна любопитно, и отгатна какво си мисли. — Пътищата ни се разделиха — добави той кратко. — Рудолф беше най-умният в нашето семейство.

— Кой знае. — Мистър Гудхарт, хванал чашата, огледа яхтата, посочи слънцето, разцепената пътека, която „Клотилд“ оставяше в морето, кафявозеленото хълмисто крайбрежие. — Може би вие сте били по-умният. Аз работих цял живот и чак когато остарях и се оттеглих от работата, ми остана време веднъж в годината да прекарвам две седмици като тези. — Той се усмихна мрачно и добави: — А минавах за най-умния в семейството.

В този момент се появи мисис Гудхарт, облечена като младо момиче с панталони и широк пуловер. Томас довърши питието ои и отиде да й донесе и на вея уиски. Тя не отстъпваше в пиенето на мъжа си и всеки ден му правеше достойно компания.

Мистър Гудхарт плащаше за това удоволствие по, двеста и петдесет долара на ден плюс горивото и по хиляда и двеста стари франка на ден за храна на екипажа. Миналата година, преди да си тръгне, той беше дал на Томас петстотин долара бакшиш. Томас и Дуайър се опитаха да изчислят колко богат трябва да е този човек, щом може да си позволи да плаща толкова пари за две седмици и в същото време да спи в един от най-скъпите хотели в света. Накрая се отказаха да изчисляват. „Богат е, това е всичко, богат, и толкова повтаряше Дуайър. — Божичко, можеш ли да си представиш по колко часа хиляди нещастници трябва да работят на становете в неговите текстилни фабрики в Северна Каролина и да си раздират гърдите от кашлица, за да може той да плува всеки ден?“ Отношението на Дуайър към капиталистите му беше внушено от неговия баща, който работеше във фабрика и беше социалист по убеждение. Според Дуайър гърдите на всички работници се раздираха от кашлица.

Преди да се запознае със семейство Гудхарт, отношението на Томас към богатите хора, макар и не толкова крайно, колкото на Дуайър, се изразяваше в завист, недоверие и подозрителност — той смяташе, че винаги когато има възможност, богатият ще направи зло на всеки, който е във властта му. Неприязънта към брат му, която се беше породила още от детинство по съвсем други причини, се беше засилила след забогатяването на Рудолф. Но съпрузите Гудхарт бяха разбили старите му убеждения. Те го бяха накарали да се замисли още веднъж за смисъла на брака, за старостта както на бедните, така и на богатите, дори за американците като общо. Много жалко, че те идваха в началото на сезона, защото до октомври едва ли щяха да имат други такива клиенти. Повечето от пътниците им потвърждаваха, че безпощадните оценки на Дуайър за управляващата класа са верни.

 

 

Последния ден поеха към хотела по-рано от обикновено, защото се появи вятър и отвъд острова цялото море беше в зайчета. Още преди да излезе на открито, „Клотилд“ се люлееше и опъваше веригата. Мистър Гудхарт беше пил повече от друг път и нито той, нито жена му бяха спали следобед. Когато Дуайър изтегли котвата, те бяха още по бански, облекли отгоре пуловерите си, за да не ги мокрят вълните. Стояха на палубата също като деца на забава, която скоро ще свърши, жадни да опитат и последното удоволствие, което предлага отлитащият празник. Мистър Гудхарт дори малко троснато укори Томас, че не е донесъл веднага следобедните напитки.

Щом излязоха от завета на островите, разбраха, че е невъзможно да седят на шезлонгите на палубата — и тримата трябваше да се държат за перилата, докато пиеха уискито си.

— Мисля, че няма да може да се стигне с лодка до пристана на хотела — каза Томас. — По-добре да наредя на Дуайър да обърне и да спрем в Антиб.

Томас тръгна към кабината, но мистър Гудхарт го хвана за ръката.

— Нека да опитаме — каза той. Очите му бяха леко зачервени. — Аз обичам понякога лошото време.

— Както искате, сър — отговори Томас. — Ще отида да кажа на Дуайър.

В кабината Дуайър вече завърташе кормилото. Кейт седеше на пейката в дъното и ядеше спокойно сандвич с печено говеждо месо. Тя имаше винаги добър апетит и при най-развълнувано море се държеше като истински моряк.

— Ще има буря — каза Дуайър. — Връщаме се.

— Карай към хотела — нареди Томас.

Кейт го погледна изненадано, отхапвайки от сандвича си.

— Ти луд ли си? — извика Дуайър. — При този вятър всички моторници отдавна вече са в пристанището. И изобщо няма да може да спуснем лодката.

— Знам — отговори Томас. — Но те искат да видят какво ще стане.

— Това е само губене на време — изръмжа Дуайър. На другата сутрин трябваше да вземат новите си клиенти от Сан Тропе и бяха решили да тръгнат веднага за там, щом оставят семейство Гудхарт. Дори морето да беше спокойно и да нямаше вятър, пак щяха да загубят много време и трябваше да подготвят яхтата за следващия рейс пътем. Духаше мистралът, а това щеше да ги принуди да се движат покрай брега за по-сигурно и да им удължи много пътя. Освен това трябваше да намалят скоростта, за да предпазят корпуса от силния удар на вълните. А в такова време и дума не можеше да става да свършат някаква работа по кораба, докато са в движение.

— Ще се забавим само с няколко минути — опита се да го успокои Томас. — Те ще се убедят, че е невъзможно, и ще се върнем в Антиб.

— Ти си капитанът — отговори Дуайър и изви яростно кормилото, защото една вълна се разби в левия борд и „Клотилд“ се отклони от курса си.

Томас остана в кабината на сухо. Съпрузите Гудхарт не мърдаха от палубата, целите мокри, но явно доволни. По небето нямаше облаци, следобедното слънце грееше силно и когато водните пръски връхлитаха палубата, около двамата възрастни хора за миг засилваха цветовете на дъгата.

Когато Голф Жуан остана далеч отляво — закотвените в малкото му пристанище яхти силно се люлееха, — мистър Гудхарт даде знак на Томас, че съпругата му и той искат по още едно питие.

Като стигнаха на около петстотин метра от високите скали, където бяха кабинките за преобличане, видяха, че вълните заливат малкия бетонен пристан, където обикновено стояха вързани моторниците. Както беше предсказал Дуайър, моторниците ги нямаше. На определеното за плуване място в края нанкалите беше издигнато червено знаме, а стълбата под ресторант „Идън Рок“, от която се скачаше в морето, беше запречена със синджир. Вълните се разбиваха чак в горния край на стълбата, после се отдръпваха, разпенени и бялозелени, оставяйки открито и най-долното стъпало, преди да се втурнат отново с пълна сила.

Томас излезе от кабината и отиде на палубата.

— Страхувам се, че бях прав, сър — каза той на мистър Гудхарт. — В такова море няма как да се стигне с лодка. Ще трябва да се върнем на пристанището.

— Вие вървете в пристанището — отговори спокойно мистър Гудхарт. — Жена ми и аз решихме да се приберем с плуване. Само докарайте яхтата колкото се може по-близо до брега, без да я излагате на опасност, разбира се.

— Има червено знаме — каза Томас. — Никой не плува.

— Тия французи… — каза мистър Гудхарт. — Ние с жена ми сме плували в Нюпорт при два пъти по-силно крайбрежно вълнение, нали, мила?

— Ще изпратим после на пристанището шофьора с колата, капитане, за да вземе багажа — добави мисис Гудхарт.

— Това не е Нюпорт, сър — направи Томас последен опит да ги разколебае. — Плажът не е пясъчен. Вълните ще ви блъснат в някоя скала, ако…

— Във Франция всичко изглежда по-опасно, отколкото в същност е — каза мистър Гудхарт. — Просто се приближете колкото е възможно до брега, а ние ще свършим останалото. И на двамата ни се плува.

— Добре, сър — отговори Томас и се върна в кабината, където Дуайър въртеше кормилото, пускайки първо единия мотор, после другия, за да може с резки кръгове да доближи яхтата поне на триста метра до стълбата.

— Дай я напред още стотина метра — каза Томас. — Те Искат да плуват.

— Да не са решили да се самоубиват? — попита Дуайър.

— Плащат си за тая работа — отговори Томас и се обърна към Кейт: — Облечи си банския. — Той беше по бански гащета и пуловер.

Без да каже нито дума, Кейт слезе в каютата да се преоблече.

— Щом скочим във водата, започни да се изтегляш — каза Томас на Дуайър. — Стой далеч от скалите. Като видиш, че сме в безопасност, тръгни към пристанището. Ние ще си дойдем с някоя кола. Достатъчно ще ми бъде да плувам в едната посока. Ще се върнем по шосето.

Кейт се появи след две минути, облечена със стар, избелял син бански костюм. Тя беше добра плувкиня. Томас си съблече пуловера и двамата излязоха на палубата. Съпрузите Гудхарт бяха свалили пуловерите си и ги чакаха. Мистър Гудхарт беше с дълги пъстри бански гащета — едър и загорял от слънцето. Мускулите му бяха старчески отпуснати, но като млад сигурно е бил планина човек. Малките венички по все още стройните крака на мисис Гудхарт издаваха възрастта й.

По средата между „Клотилд“ и стълбите беше закотвен един сал, който просто танцуваше по вълните. Когато някоя особено голяма вълна го подемеше, за миг той се изправяше почти отвесно.

— Предлагам първо да стигнем до сала — каза Томас, — за да можем да си починем, преди да продължим нататък.

— Да стигнем ли? — попита мистър Гудхарт. — Какво искате да кажете? — Той явно беше пиян. Също и мисис Гудхарт.

— Кейт и аз решихме също да поплуваме — каза Томас.

— Както желаете, капитане — отговори мистър Гудхарт, прекрачи перилата и скочи във водата. Мисис Гудхарт го последва. Главите им — едната сива, другата бяла — ту се показваха, ту изчезваха в тъмнозеленото, разпенено море.

— Ти я следвай нея — каза Томас на Кейт. — Аз ще плувам със стария.

Томас се хвърли във водата и веднага след това чу, че и Кейт скочи след него.

Придвижването до сала не беше трудно. Мистър Гудхарт плуваше старомодно треджен и държеше главата си почти през цялото време над водата. Мисис Гудхарт плуваше класически кроул и когато Томас се обърна да я види, стори му се, че тя гълта вода и диша тежко. Но Кейт я следваше неотклонно. Мистър Гудхарт и Томас се покатериха на сала, обаче той се люлееше толкова силно, че трябваше да коленичат, за да издърпат мисис Гудхарт. Тя дишаше тежко и като че ли щеше да повърне.

— Мисля, че трябва да постоим тук малко — каза мисис Гудхарт, опитвайки се да пази равновесие върху мокрия, люлеещ се сал. — Докато морето се успокои.

— То ще стане още по-бурно, мисис Гудхарт — отговори Томас. — След няколко минути изобщо няма да можем да скочим.

Дуайър, който се беше притеснил, че се е приближил много близо до брега, се беше отдалечил на около петстотин метра и се въртеше на едно място. Все едно, не беше възможно да качат мисис Гудхарт на яхтата в това бушуващо море, без да й причинят някоя сериозна травма.

— Ще трябва веднага да тръгнете с нас — каза Томас на мисис Гудхарт.

Мистър Гудхарт мълчеше. Той беше вече изтрезнял.

— Натаниъл — обърна се мисис Гудхарт към съпруга си, — ще му кажеш ли, че аз ще остана тук, докато морето малко се успокои?

— Ти чу какво ти казаха — отговори мистър Гудхарт. — Нали искаше да плуваш, плувай сега. — И скочи във водата.

Горе на скалите, където водната пяна не достигаше, се бяха струпали най-малко двадесет души, които наблюдаваха групата на сала.

Томас хвана мисис Гудхарт за ръка и каза:

— Скачаме заедно.

Олюлявайки се, той се изправи и успя да вдигне на крака мисис Гудхарт; хванати за ръце, двамата скочиха. В морето мисис Гудхарт доби малко смелост и те заплуваха към стълбата. Тъкмо наближаваха скалите, когато една голяма вълна ги поде и като се разби в скалите, ги захвърли обратно навътре. Томас заплува прав и се опита да надвика шума на морето:

— Аз ще тръгна пръв. След мен, мисис Гудхарт. Гледайте как ще го направя. Ще използувам вълната и ще се хвана за перилото. После ще ви дам знак кога да тръгнете. И се дръжте за мен. Няма нищо страшно. — Том съвсем не беше сигурен, че няма нищо страшно, но трябваше да каже нещо.

Обърнал глава назад, той зачака следващите вълни. Видя, че се задава една голяма вълна, замахна силно с ръце и се хвърли напред едновременно с нея. Тя го запрати с всичка сила в стоманената стълба и той сграбчи перилото, за да не го отнесе вълната. После се изправи и се обърна към морето.

— Хайде! — извика той на мисис Гудхарт, която една вълна носеше бързо към него; вълната издигна жената високо над главата му и след това я спусна надолу. Томас я сграбчи и едва успя да я задържи да не се изплъзне. После бързо я избута нагоре по стълбата. Тя се препъна, но се изкачи благополучно на скалата, преди да се разбие следващата вълна.

Мистър Гудхарт беше толкова тежък, че когато Томас се опита да го задържи, се изплъзна от ръката му и Томас си помисли, че морето ще ги отнесе и двамата. Но старият човек беше силен. Той се завъртя във водата и сграбчи с едната си ръка перилото на стълбата, а с другата се хвана за Томас. Изкачи се по стълбата без чужда помощ, но с достойнство, гледайки презрително към мълчаливите зрители, сякаш ги беше уловил, че се бъркат в най-интимната страна на живота му.

С Кейт беше най-лесно; тя и Томас се изкачиха заедно по стълбата.

Пазачът на съблекалнята им даде хавлиени кърпи да се избършат, но банските костюми не можеха да си сменят.

Мистър Гудхарт се обади в хотела да изпратят колата и шофьора му и когато колата дойде да вземе Томас и Кейт, той само каза:

— Справихте се много добре, капитане. — Беше намерил отнякъде хавлии за себе си и за мисис Гудхарт и беше поръчал за всички пиене на бара, докато Кейт и Томас се изсушаваха. Застанал прав с дългата хавлия, която приличаше на тога, той съвсем нямаше вид на човек, който е пил цял следобед и само преди петнадесет минути едва не беше издавил четирима души.

Той отвори вратата на колата, за да влязат Кейт и Томас, и когато Томас седна, каза:

— Трябва да си оправим сметките, капитане. Ще бъдете ли на пристанището след вечеря?

Томас смяташе да тръгнат за Сан Тропе, преди да залезе слънцето, но каза:

— Да, сър. Ще бъдем там цялата вечер.

— Много добре, капитане. Ще пийнем на яхтата за сбогуване.

Мистър Гудхарт затвори вратата и колата тръгна по алеята, виеща се между боровете, чиито клони се огъваха под напора на засилващия се вятър.

Когато слязоха от колата на кея, Томас и Кейт оставиха две мокри петна от банските си костюми върху тапицираната седалка. „Клотилд“ още я нямаше на пристанището и те седнаха, загърнали рамене с хавлиените кърпи, върху една обърната лодка на кея, треперещи от студ.

Петнадесет минути по-късно „Клотилд“ влезе в пристанището. Те поеха въжетата от Дуайър, завързаха бързо яхтата, скочиха на борда и се втурнаха да си облекат сухи дрехи. Кейт направи една кана кафе, което изпиха в кабината, докато вятърът свистеше в такелажа.

— Богатите… винаги намират начин да те изцедят — каза Дуайър, после извади маркуча, пъхна го във водния кран на кея и тримата се захванаха да мият яхтата. Навсякъде имаше засъхнала морска сол.

 

 

След вечерята, която Кейт приготви с храната, останала от обяда на семейство Гудхарт, тя и Дуайър отидоха в Антиб да занесат за пране чаршафите, калъфките на възглавниците и хавлиените кърпи. Кейт переше сама бельото, но по-едрите неща трябваше да се носят в града на пералня. Вятърът беше стихнал така неочаквано, както се беше появил; морето все още бушуваше пред стените на пристанището, но вътре беше спокойно и „Клотилд“ само леко докосваше от време на време двете съседни яхти.

Беше ясна, топла вечер и Томас седеше на кърмата, пушеше лула, радваше се на звездите и чакаше мистър Гудхарт. Беше направил сметката и я беше оставил в един плик в кабината. Сумата не беше голяма, в нея се включваше само горивото, прането на спалното бельо, няколко бутилки уиски и водка, лед и хилядата и двеста франка на ден за храната на тримата членове на екипажа. Мистър Гудхарт му беше дал чек за самото пътуване още първия ден. Преди да отиде в града, Кейт беше събрала в две от хотелските кошници всички вещи на съпрузите Гудхарт — бански костюми, дрехи, обувки и книги. Кошниците стояха на палубата близо до перилата.

Томас видя фаровете на колата на мистър Гудхарт, която се приближаваше по кея. Той се изправи, когато колата спря, и мистър Гудхарт слезе от нея и се запъти към стълбичката. Той беше официално облечен със сив костюм, бяла риза и тъмна копринена връзка. В градските си дрехи изглеждаше по-възрастен и по-слаб.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита Томас.

— Ще изпия с удоволствие едно уиски, капитане. Ако и вие ми правите компания — отговори мистър Гудхарт, който беше напълно трезвен. Той седна на един от шезлонгите, а Томас слезе в салона за напитките. На връщане мина през кабината и взе плика със сметката.

— Мисис Гудхарт има лека настинка — каза мистър Гудхарт, когато Томас му подаде чашата. — Тя си легна рано тази вечер. Специално ми поръча да ви кажа колко приятно й е било през тези две седмици.

— Много любезно от нейна страна — отговори Томас. — За нас беше удоволствие да бъдем заедно с нея. — Щом мистър Гудхарт нямаше намерение да споменава за следобедното приключение, и той нямаше да отвори дума за това. — Приготвих сметката, сър. — И Томас подаде плика на мистър Гудхарт. — Ако искате да я прегледате и да…

Мистър Гудхарт размаха небрежно плика.

— Сигурен съм, че всичко е наред — каза той. Извади листа, погледна го за миг с присвити очи на светлината, която хвърляше една улична лампа до кея. Той носеше чековата си книжка, написа чека и го подаде на Томас. — Тук има нещо допълнително за вас и за екипажа, капитане — добави той.

Томас погледна чека. Петстотин долара бакшиш. Също като миналата година.

— Вие сте изключително щедър, сър — каза той. Ех, да можеше всяко лято да има клиенти като семейство Гудхарт!

Мистър Гудхарт махна с ръка да отклони благодарностите.

— Догодина може би ще дойдем за цял месец. Никъде не е написано, че ще трябва да изкараме цялото лято в къщата в Нюпорт, нали така? — Той беше обяснил, че още от малък прекарва юли и август в бащината си къща в Нюпорт, а сега всяко лято с мисис Гудхарт отиват там през ваканцията заедно със сина си, с двете СИ дъщери и с техните съпрузи и деца. — Можем да отстъпим къщата на по-младото поколение — продължи мистър Гудхарт, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Като ни няма, те ще си устройват забавления, Каквито харесват на младите днес. А ние ще вземем едно или две от внучетата и ще дойдем на истинско пътешествие с вас. — Той се отпусна удобно на шезлонга и отпи от уискито, доволен от новата си идея. — Ако дойдем за един месец, къде можем да отидем?

— Клиентите, които ще вземам утре от Сан Тропе — отговори Томас, — са две двойки французи; те наемат яхтата за три седмици и ако имаме късмет с времето, можем да отидем до испанското крайбрежие — Коста Брава, Кадакес, Росас, Барселона и после да минем през Балеарските острови. След това се връщаме тук и взимаме едно английско семейство за още три седмици, те искат да пътуват на юг към Литуриа — Портофино, Порто Венере, Елба, Порто Ерколе, Корсика, Сардиния, Иския, Капри…

— За вас Нюпорт сигурно е като Кони Айлънд, капитане? — засмя се мистър Гудхар. — Били ли сте по всички тези места?

— А-ха.

— И хората ви плащат за това?

— В много случаи аз си плащам, и то с лихва — отговори Томас. — Не всички са като вас и мисис Гудхарт.

— Може би възрастта ни е разнежила — каза бавно мистър Гудхарт. — В известно отношение. Мога ли да пийна още една чашка, капитане?

— Щом не смятате да плувате повече тази вечер — отговори Томас и стана да напълни чашата на мистър Гудхарт.

Мистър Гудхарт се засмя и каза:

— Днешното плуване беше голяма идиотщина, нали?

— Да, сър.

Том се изненада, че мистър Гудхарт употреби такъв израз. Той слезе долу и напълни двете чаши с уиски и сода. Когато се върна на палубата, мистър Гудхарт се беше изтегнал в шезлонга, беше кръстосал изпружените си крака и с отметната назад глава гледаше звездите. Той пое чашата от ръката на Томас, без да се помръдне.

— Капитане — каза той, — решил съм да доставя малко удоволствие на себе си и на съпругата ми. Още сега ще се уговоря с вас. Ще наемем „Клотилд“ за шест седмици и догодина на първи юни тръгваме на юг да обиколим всички онези места с красиви имена, които преди малко изброихте. Ще ви дам капаро тази вечер. И когато кажете, че не бива да плуваме, никой няма да плува. Как ви се струва това?

— На мен ми се струва много хубаво, но… — поколеба се Томас.

— Но какво?

— За вас е по-добре да използувате „Клотилд“ през деня така, както правехте досега, да ходите на островите, но… да живеете шест седмици на борда… не знам. На някои това им се харесва, но на други, които са свикнали на лукс…

— Искате да кажете, че за такива разглезени старци като жена ми и като мен яхтата не е достатъчно луксозна, така ли? — каза мистър Гудхарт.

— Е, няма да ми е приятно, ако не се чувствувате удобно — започна Томас притеснено. — При лошо време „Клотилд“ много се люлее, а долу става доста задушно, когато тръгнем на път, защото трябва да затваряме всички странични отвори, освен това няма истинска баня, а само душове и…

— Още по-хубаво. Цял живот сме прекарали само в удобства. Не говорете така, капитане. — Мистър Гудхарт се изправи. — Карате ме да се срамувам от себе си. Значи, смятате, че да се обикаля Средиземно море с яхта, хубава като вашата, не е достатъчно изискано за мен и за жена ми? Господи, тръпки ме побиват, само като си помисля какво мнение имат хората за нас!

— Хората просто свикват да живеят по различен начин — каза Томас.

— А вие не сте живели леко, нали? — попита мистър Гудхарт.

— Не съм живял по-лошо от много други хора.

— Но животът не ви е направил по-лош от много други хора — каза мистър Гудхарт. — В същност бих искал да ви уверя, че ако моят син беше станал като вас, щях да бъда по-доволен от него, отколкото съм сега. Значително по-доволен.

— Трудно е да се каже — отговори неопределено Томас. „Ако знаеше за Порт Филип, мислеше той, за Деня на победата, за това как ударих баща ми, как взимах пари от омъжените жени в Елизиум, Охайо, за това, че спях с тях, ако знаеше как изнудих Синклер в Бостон, как се биех, ако знаеше за Куейлс и за жената на Куейлс в Лас Вегас, за Папи, за Тереза и за Фалконети, може би нямаше да седи тук така приятелски настроен с чаша в ръка и да мечтае синът му да е като мен.“ — Направил съм много неща, с които никак не се гордея — допълни той.

— Това не ви отличава от всички нас, капитане — каза тихо Гудхарт. — И понеже заговорихме на тази тема — извинявайте за днешния следобед. Аз бях пиян и в продължение на две седмици наблюдавах трима прекрасни млади хора, които щастливо работеха и се движеха на яхтата като грациозни животни, почувствувах се стар, а не исках да се чувствувам така, исках да докажа, че не съм толкова остарял, и затова рискувах живота на всички ни. И то съзнателно, капитане, съзнателно. Защото бях сигурен, че няма да ни оставите да плуваме сами.

— Няма смисъл да говорим за това, сър — отвърна Томас. — А и нищо лошо не се случи.

— Старостта води до умопомрачение, Том — каза тъжно мистър Гудхарт. — До ужасно умопомрачение. — Той се изправи и остави внимателно чашата си. — Трябва вече да се върна в хотела и да видя как е жена ми — продължи той и протегна ръка, Томас я стисна. — До първи юни догодина — добави Гудхарт и напусна яхтата, понесъл двете кошници.

 

 

Когато Кейт и Дуайър се върнаха с изпраното бельо, Томас им каза само, че мистър Гудхарт е идвал и си е отишъл и че първото им шестседмично пътуване за другото лято е осигурено.

Дуайър беше получил писмо от приятелката си. Тя ходила в хотел „Егейски“, но не могла да научи нищо, тъй като Папи бил умрял. Намерили го в стаята му, промушен с нож и със запушена уста, така й казал новият човек, който седял на бюрото на Папи. Преди три месеца.

Тази новина не изненада Томас. Папи си беше платил дължимото за работата, която вършеше.

Имаше още нещо в писмото, което явно тревожеше Дуайър, и Томас се досещаше какво е то, макар че Дуайър не каза нищо. Приятелката на Дуайър не желаеше повече да чака, нямаше да напусне Бостън и ако Дуайър искаше да се ожени за нея, трябваше да се върне в Америка. Още не беше поискал съвет от Томас, но ако го беше поискал, Томас щеше да му каже, че не си струва да прави такова нещо заради никоя жена.

Легнаха си рано, защото щяха да тръгнат за Сан Тропе в четири часа сутринта, преди да излезе вятърът.

Кейт беше оправила голямото легло в каютата за гости, където щяха да спят с Томас тази нощ, тъй като на яхтата нямаше пътници. За първи път щяха да се любят удобно и Кейт каза, че няма намерение да пропуска тази възможност. В каютата, където двамата спяха, имаше две тесни койки една над друга.

Закръгленото набито тяло на Кейт с едри гърди не беше олицетворение на изящната женска фигура, но кожата й беше необикновено мека; по-късно, когато лежаха прегърнати на широкото легло, Томас беше щастлив, че не е стар, че приятелката му не е в Бостън, че се е оставил Пинки да го убеди да вземе жена на борда.

Преди да заспи, Кейт каза: — Разбрах тази вечер от Дуайър, че когато си купил лодката, си сменил името й. Коя е Клотилд?

— Била е кралица на Франция — отговори Томас и я прегърна още по-силно. — Познавах я, когато бях момче. Тя миришеше като теб.

Пътуването до Испания не беше лошо, но при нос Крус попаднаха на буря и трябваше цели пет дни да стоят в пристанището. Клиентите им бяха двама парижки бизнесмени с шкембета и две млади жени, които положително не им бяха съпруги. В каютите партньорите се разменяха, но Томас не беше дошъл на Средиземно море, за да учи френските бизнесмени как трябва да се държат. Щом си плащаха сметките и следяха дамите им да не се разхождат по палубата с високи токове и да оставят следи по пода, той нямаше ла им пречи на удоволствията. Дамите освен това лежаха на палубата без горната част на бикините си. Кейт никак не одобряваше това — едната жена имаше разкошен бюст, — но то не пречеше яхтата да следва определения маршрут, макар че ако по пътя имаше подводни скали и Дуайър беше на кормилото, сигурно щеше да връхлети точно върху тях. Същата дама даде на Томас ясно да разбере, че не би имала нищо против някоя нощ да се измъкне на палубата с него, докато нейният Жул хърка долу в каютата. Но Томас й каза, че това не влиза в договора. И без подобна история можеше да има достатъчно неприятности с клиентите си.

Тъй като бурята ги беше забавила, двете двойки слязоха в Марсилия, за да хванат влака за Париж. Двамата бизнесмени трябваше да се приберат при съпругите си в Париж и оттам да отидат в Довил да прекарат останалата част от ваканцията. Когато се разплатиха z Томас на дока на Старото пристанище, двамата французи му дадоха петдесет хиляди франка бакшиш, което не беше малко, като се имаше пред вид, че са французи. След това Томас заведе Кейт и Дуайър в същия ресторант, в който отидоха с Дуайър при първото си пътуване до Марсилия с „Елга Андерсен“. Жалко, че параходът не беше в пристанището. Колко приятно щеше да бъде да минат край ръждясалия му нос с лъскавата синьобяла „Клотилд“ и да поздравят със знамето стария нацистки капитан.

Оставаха им три дни, преди да вземат от Антиб следващите си клиенти, и Кейт отново оправи голямото легло в каютата за гости. Цяла вечер беше държала широко отворени всички врати и прозорци, за да прогони миризмата на парфюм.

— Онази уличница — ядосваше се Кейт, когато легнаха в тъмната каюта — се разкарваше през цялото време гола. Лигите ти течаха, докато я гледаше цели три седмици.

Томас се засмя. Понякога Кейт говореше като същински моряк.

— Не ми харесва, дето се смееш така — каза тя. — Искам да те предупредя — ако те пипна някога с такава пачавра, да знаеш, че напускам яхтата и тръгвам с първия мъж, когото срещна.

— Има само един сигурен начин да не ти изневерявам — довери й Томас.

След това Кейт се постара Томас да не й изневерява. Поне за тази нощ. Докато лежаха прегърнати, той прошепна:

— Кейт, всеки път, когато те любя, забравям по едно лошо нещо в живота си. — Миг след това усети сълзите й по рамото си.

 

 

Те спаха блажено до късно на другата сутрин и когато слязоха на огряното от слънце пристанище, си позволиха даже да се разходят малко. Отидоха в замъка Иф, обиколиха крепостта и видяха тъмницата, където се предполагаше, че граф Монте Кристо е бил окован във вериги. Кейт беше чела романа и беше гледала филма. Тя превеждаше какво пише на табелките и им каза колко протестанти са били затворени тук, преди да ги изпратят на галерите.

— Винаги някой живее на гърба на другия — каза Дуайър. — Или протестантите на гърба на католиците, или обратното.

— Я мълчи — извика Томас. — Ти протестантка ли си? — попита той Кейт.

— Да.

— Тогава аз ще те окова на моята галера — каза той.

Когато се върнаха на „Клотилд“ и потеглиха на изток, от каютата за гости бяха отлетели и последните ухания от парфюм.

 

 

Плаваха без да спрат — Дуайър стоя на кормилото осем часа през нощта, за да могат Томас и Кейт да се наспят. Пристигнаха в Антиб преди обяд. Две писма чакаха Томас — едното от брат му, а другото беше адресирано с непознат почерк. Той отвори първо писмото на Рудолф.

„Мили Том — започна той да чете. — Най-сетне след толкова време получих новини за теб и от това, което чух, ми се струва, че работите ти вървят добре.

Преди няколко дни в кантората ми се обади някой си мистър Гудхарт, който ми разказа, че е бил на твоята лодка или яхта, както сигурно вие я наричате. Оказа се, че сме имали връзки с неговата фирма и предполагам, че му е било любопитно да види какъв е брат ти. Покани ме с Джийн у тях на чашка и както сигурно знаеш, той и съпругата му са много симпатични възрастни хора. Те бяха направо възхитени от теб, от яхтата ти и от живота, който водиш. Може би си направил най-доброто капиталовложение на века с парите, които спечели от сдруженото търговско предприятие «Д.К.». Ако не бях толкова зает (по всичко личи, че ще се оставя да бъда въвлечен в политиката и ще се кандидатирам тази есен за кмет на Уитби!), щях веднага да се кача с Джийн на самолета и да дойда при теб да пътувам по синьото море. Може би това ще стане догодина. Междувременно си позволих да препоръчам «Клотилд» (както виждаш, съпрузите Гудхарт ми разказаха най-подробно за всичко) на един мой приятел, който ще се жени и иска да прекара медения месец на Средиземно море. Може би си го спомняш — Джони Хийт. Ако те дразни, хвърли го сам на някой сал и го остави на произвола на съдбата.

Но стига с шегите. Много се радвам за теб и ще ми бъде приятно, ако ми пишеш, а ако има нещо, с което мога да ти услужа, не се колебай да го поискаш.

С обич, Рудолф“

Томас се намръщи, като прочете писмото. Не искаше да му напомнят, че благодарение на Рудолф сега притежава „Клотилд“. И все пак писмото беше толкова дружелюбно, времето — толкова хубаво, лятото протичаше толкова добре, че беше глупаво да си разваля настроението заради стари ядове. Сгъна внимателно писмото и го сложи в джоба си. Другото писмо беше от приятеля на Рудолф, който питаше може ли да наеме „Клотилд“ от петнадесети до тридесети септември. Това беше краят на сезона, нямаха други клиенти по това време и парите щяха да бъдат добре дошли. Хийт пишеше, че иска да плава по крайбрежието между Моите Карло и Ница; само с двама пътници на борда и много кратък маршрут, краят на сезона щеше да бъде приятно ленив.

Томас седна и написа на Хийт, че ще го чака на петнадесети на летището в Ница или на гарата в Антиб.

Разказа на Кейт за новия ангажимент, уреден от граг му, а Кейт го накара да напише благодарствено писмо на Рудолф. Подписа се и точно преди да запечата плика, се сети, че Рудолф пишеше да не се колебае, ако иска да го помоли за някоя услуга. Защо не, каза си той, каква вреда ще има? И добави постскриптум: „Можеш да ми направиш една услуга. Поради различни причини досега нямах възможност да се върна в Ню Йорк, но може би тези причини вече са отпаднали. Нямам никакви вести за детето си от години наред и не знам нито къде се намира, нито дали съм още женен. Искам да се върна в Ню Йорк да го видя и ако е възможно да го взема тук при мен за малко. Може би си спомняш вечерта, когато ти и Гретхен дойдохте след мача ми в Куинс, тогава те запознах с менажера ми, който се казва Шулци. В същност името му е Херман Шулц. Последният му адрес, който имам, е хотел «Бристол», Осмо авеню, но може би той вече не живее там. Обаче ако попиташ в адресната служба на Мадисън Скуеър Гардън къде можеш да откриеш Шулци, сигурно ще разбереш дали е още жив и дали е в Ню Йорк. Той вероятно знае нещо за Тереза и за детето. Само че засега не му казвай къде се намирам. Но го попитай преминала ли е опасността. Той ще разбере. Пиши ми дали си го открил и какво е казал. Ще свършиш наистина голяма работа и ще ти бъда много благодарен.“

Той пусна и двете писма в Антиб с въздушна поща и после се върна на яхтата, за да я подготви за следващите клиенти от Англия.