Ъруин Шоу
Богат, беден (17)

2

Тя се мъчеше да не издава нетърпението си, докато Били ровеше в чинията си. Поддавайки се на някакво суеверие (децата имат особена дарба да предусещат нещата), тя все не се беше облякла за предстоящия следобед, а седеше до него с всекидневните си дрехи — с панталона и пуловера. Хапваше по малко, без апетит, и си налагаше да не се кара на детето, когато то избутваше парченце месо и салата около чинията си.

— Защо трябва да ходя в Националния исторически музей? — запита. Били.

— Това е екскурзия — отговори тя, — прекрасна екскурзия.

— Не ми е притрябвало. За какво ми е да ходя?

— Целият клас отива.

— Те са глупаци. С изключение на Конрад Франклин всички са глупаци.

Били държеше в устата си едно и също парче месо цели петнадесет минути. От време на време го преместваше демонстративно от едната страна на другата. Гретхен вече започна да се чуди дали не трябва да го плесне. Часовникът в кухнята изведнъж сякаш затиктака по-високо и тя се опита да не го поглежда, но не издържа. Един без двадесет. Трябваше да бъде в града в два без петнадесет. А преди това трябваше да заведе Били на училище, да се върне бързо, да се изкъпе и да се облече много внимателно и да пристигне съвсем спокойно, а не задъхана като след маратон.

— Дояж си яденето — каза Гретхен, възхитена от майчински кроткия си глас точно днес, когато изобщо не беше настроена майчински. — За десерт има плодов крем.

— Не обичам плодов крем.

— Откога?

— От днес. И какъв е смисълът да гледам стари препарирани животни? Като искат да гледаме животни, поне да ни заведат да ги видим живи.

— В неделя ще отидем в зоологическата градина — каза Гретхен.

— Аз обещах на Конрад Франклин, че в неделя ще отида у тях — отговори Били, бръкна в устата си, извади парчето месо и го сложи в чинията си.

— Това, което правиш, е много невъзпитано — каза Гретхен и пак чу тиктакането на часовника.

— Жилаво е.

— Добре — отговори тя и посегна да вдигне чинията му. — Щом си свършил, няма да те мъча повече.

— Не съм си изял още салатата. — Били дръпна чинията и умишлено бавно започна да реже листото от салата на геометрични фигури с вилицата си.

Той има воля, опита се да го оправдае Гретхен, защото иначе щеше да го напляска. Това означава, че ще се оправя добре в живота.

Тъй като не издържаше повече да го гледа как нарочно се бави със салатата, тя стана и извади от хладилника чашата с плодов крем.

— Защо си толкова нервна днес? — попита Били. — Не те свърта на едно място.

Тези деца с тяхната интуиция, каза си Гретхен. Сякаш още от раждането си са снабдени с радарна система. Тя сложи крема на масата и каза:

— Изяж си десерта, че закъсняваме.

— Казах ти, че не обичам плодов крем. — Били скръсти ръце и се облегна на стола.

Изкушаваше се да му каже, че или ще изяде крема, или няма да мръдне от къщи цял ден. Но веднага я обзе смътното подозрение, че Били очаква тя да му каже точно това. Възможно ли е тази детска душа, изтъкана от любов, омраза, чувственост и алчност да знае защо тя отива в града и инстинктивно да се защищава, да защищава баща си, да брани единството на семейния дом, където с невинна детска безочливост е станал център на вниманието?

— Добре — примири се тя, — Няма да ядеш крем. Хайде да вървим.

Били знаеше как трябва да се държи истинският победител. Лицето му не се озари от тържествуваща усмивка. Той само каза:

— Защо трябва да гледам стари препарирани животни?

 

 

Разгорещена и задъхана, тя отключи вратата. В същност беше тичала през целия път от училището, където остави Били. Телефонът звънеше, но тя го остави да си звъни и влезе бързо в банята, събличайки дрехите си в движение. Изкъпа се с топла вода и преди да се избърше, огледа бързо и критично в голямото огледало мокрото си тяло. На тези години можех и да напълнея, помисли си тя. Слава богу, че си останах слаба. Но не прекалено слаба. Моето тяло е примамливото, хладно убежище на моята душа. Тя се засмя, отиде гола в спалнята и извади спиралата, която криеше под купчина шалчета. Какво полезно изобретение. Някой ден ще трябва да измислят нещо по-хубаво от тази машинка.

Докато се бършеше, си спомни странния прилив на желание, който я беше овладял предната вечер, преди да си легне. Телата на двамата боксьори — бял и черен, които бяха предизвикали у нея отвращение, докато гледаше мача, изведнъж породиха желание за любов; споменът за великолепните, необуздани тела не и даваше да заспи. За жената сексът е грубо натрапване, посегателство срещу най-интимните кътчета на личността й — същото изпитват и мъжете, когато си нанасят взаимно удари. В късния, неспокоен нощен час, след напрегнатата вечер, образите се преплетоха, ударите се превърнаха в милувки, милувките в удари и тя се въртеше възбудена под завивките. Ако Уили беше дошъл при нея в леглото, тя щеше да го посрещне с бурна страст. Но Уили спеше по гръб и от време на време тихичко похъркваше.

Тя стана и си взе едно хапче за сън.

На сутринта всички срамни нощни мисли бяха скрити под невинната маска на настъпващия ден.

Тя тръсна глава и отвори едно чекмедже, пълно с дамски пликчета и сутиени. „Пликчета“ звучеше лицемерно невинно, тази дума беше прекалено детинска и не биваше да се употребява за такава опасна част от човешкото тяло. По-подходяща дума е „пояс“, макар че е старомодна и романтичната освен това тя не използува нито пояси, нито колани. Това й е останало от уроците на Бойлан.

Телефонът пак зазвъня упорито, но тя продължи да се облича. Огледа за момент дрехите, които висяха в гардероба, и избра един семпъл, строг син костюм. Не е нужно предварително да оповестява какво смята да прави. Прекрасното тяло ще изглежда още по-възхитително, ако преди това е било добре прикрито. Среса тъмната си коса — дълга и права, тя падаше на раменете й, а широкото ниско чело беше гладко, спокойно и без бръчки, но него нямаше никакви следи от изневери и съмнения.

Не можа да намери такси, затова взе метрото от Осмо авеню и след това се прехвърли на линията за Куинс, която пресичаше Ийст Сайд на Петдесет и трета улица. Персефона^[1] се показва изпод земята в най-прекрасния миг за любов.

Излезе от метрото на Пето авеню и тръгна във ветровития, слънчев есенен ден; скромната й фигура, облечена в морскосиньо, се отразяваше във витрините на магазините.

Тя зави по Петдесет и пета улица, край входа на „Сейнт Реджис“, и си спомни за една лятна вечер и двама младоженци — един бял воал и един млад лейтенант. Градът все пак има определен брой улици. Не можеш да ги избягваш всичките. А улиците навяват спомени.

Погледна часовника си. Два без двадесет. Може да върви бавно цели пет минути и да пристигне спокойно и самоуверено.

Колин Бърк живееше на Петдесет и шеста улица между Медисън и Парк авеню. И това място беше свързано с един спомен. Преди години отказа да отиде на някаква забава на същата тази улица. Не можеш да обвиняваш един мъж, че не се е съобразил със спомените на бъдещата си любовница, когато си е наемал апартамента.

Тя влезе в познатия бял вход и натисна звънеца. Колко пъти, колко следобеди беше звъняла на този звънец? Двадесет? Тридесет? Шестдесет? Някой ден трябва да ги преброи.

Домофонният звънец на външната врата забръмча, тя влезе и се качи с малкия асансьор на четвъртия етаж.

Той я чакаше на вратата по пижама и халат, с боси крака. Кратка целувка, нямаше защо да бързат.

Върху малката масичка в просторната, разхвърляна всекидневна имаше остатъци от закуска, една недопита чаша с кафе и купища пиеси в папки от изкуствена кожа. Той беше театрален режисьор и живееше като повечето хора на изкуството — рядко си лягаше преди пет часа сутринта.

— Искаш ли чаша кафе — попита тон.

— Не, благодаря. Току-що съм обядвала — отговори тя.

— Това се казва редовен живот. Толкова ти завиждам — каза той с добродушна ирония.

— Ела утре да нахраниш Били вместо мен и тогава ми завиждай — отговори тя.

Бърк не беше виждал никога Били, не познаваше мъжа й, нито беше ходил в дома им. Тя се запозна с него на някакъв обяд у един редактор на списанието, на което от време на време сътрудничеше. Предполагаше се, че тя ще напише статия за Бърк, тъй като беше похвалила една пиеса, поставена от него. На обяда той никак не й хареса, стори й се надут, педантичен и прекалено самоуверен. Статията не написа, но три месеца по-късно, след няколко случайни срещи, му стана любовница — може би защото изпита силно желание към него или за да си отмъсти, може би от скука, от истерия или безразличие, или просто ей така… Отдавна вече не търсеше причините.

Той пиеше прав кафето си и я гледаше нежно с тъмносивите си очи изпод гъстите черни вежди. Беше тридесет и пет годишен нисък мъж, по-нисък от нея (завинаги ли съм обречена да живея с ниски мъже?), но лицето му, по което сега бе набола черна брада, изглеждаше винаги някак напрегнато, създаваше впечатление за прямота и воля и караше събеседника да забрави ниския му ръст. Професията му го беше научила да се оправя с най-различни хора със сложни и трудни характери и целият му вид говореше, че е свикнал да му се подчиняват. Настроенията му бързо се меняха, понякога той говореше рязко дори с нея, измъчваше се от собствените си и от чуждите несъвършенства, лесно се засягаше и понякога изчезваше по цели седмици, без да каже нито дума. Беше разведен и се славеше като женкар; отначало — това беше миналата година — тя смяташе, че връзката им се крепи на най-простата и очевидна цел, но сега, застанала срещу него, загледана в този слаб, бос, нисък мъж, облечен с мек морскосин халат (как приятно се допълваха цветовете този следобед), тя знаеше, че го обича, че не иска никой друг освен него, че е готова да направи големи жертви, за да остане цял живот с него.

Предишната вечер, когато каза на брат си, че иска да спи само с един мъж, а не с десет, имаше пред вид Бърк. И в същност, откакто бе започнала връзката им, тя не беше спала с никой друг освен с него, като се изключат редките случаи, когато Уили, изпаднал в носталгична нежност, идваше в леглото й; тъжни, мимолетни помирявания, почти забравени брачни навици.

Веднъж Бърк я попита спи ли още с мъжа си и тя му каза истината. Призна му също, че това й доставя удоволствие. Нямаше защо да го лъже, той беше единственият мъж, с когото можеше да сподели всичко, което й минаваше през ума. Той й каза, че от първата им среща не е спал с друга жена и тя напълно му вярваше.

— Красива моя Гретхен — каза той, сваляйки чашата от устните си, — великодушна, възхитителна Гретхен. Да можеше всяка сутрин да идваш и да ми поднасяш закуската.

— Господи — възкликна тя, — днес си в добро настроение.

— Не съм — отговори той, остави чашата си, пристъпи към нея и я прегърна. — Чака ме отвратителен ден. Преди един час се обади моят агент, че в два и половина трябва да бъда в студио „Колумбия“. Предлагат ми да замина на Запад и да снимам един филм. Звънях ти няколко пъти, но никой не ми отговори.

Телефонът беше звънял точно когато влизаше в апартамента и после, докато се обличаше, пак беше звънял. Обичай ме утре, не днес, искаше любезно да й каже той. Но утре Били нямаше да ходи в музея и тя не можеше да разполага с времето си до пет часа. Щеше да го чака от училище в три часа. Затова трябваше да задоволява страстта си през деня.

— Чух телефона, но не се обадих — каза тя, като се отдръпна от него и запали разсеяно цигара. — Аз мислех, че тази година ще поставяш пиеса.

— Загаси цигарата — помоли Бърк. — Когато един лош режисьор иска да покаже вътрешното напрежение между двама герои, той ги кара да пушат.

Тя се засмя и угаси цигарата.

— Пиесата не е готова — каза Бърк — и като гледам колко бавно я преработва авторът, сигурно ще мине цяла година, докато я свърши. А всичко останало, което ми предлагат, са глупости. Не гледай толкова тъжно.

— Не съм тъжна, а съм настроена любовно, искам да спя с теб и затова съм разочарована — каза тя.

Сега беше негов ред да се засмее.

— Как само умееш да говориш. Направо, без заобикалки. Не можем ли да уредим нещо за вечерта? — попита той.

— Вечер е изключено. Ти знаеш. Това ще бъде излишен риск. А аз не обичам да рискувам. — От Уили можеше да се очаква всичко. Току-виж, се върне за вечеря, подсвирквайки си весело, и продължи да се прибира навреме две седмици подред. — Филмът хубав ли е?

— Може да стане хубав. — Той сви рамене и опипа покаралата си черна брада. — За трагедията на проститутката. Може да стане хубав. Откровено казано, правя го заради парите.

— Миналата година нали взе много пари? — каза тя, макар и да съзнаваше, че не бива да предявява никакви искания.

— От плащане на данъци и на издръжки на бившата ми съпруга банковата ми сметка съвсем намаля — намръщи се той. — Линкълн е освободил робите в хиляда осемстотин шейсет и трета, но не е помислил за положението на женените мъже. Любовта, както и почти всичко останало в наше време, зависи от финансовите доходи. Прегръщаме се, докато попълваме данъчни декларации.

— Трябва да те запозная с Джони Хийт и с брат ми — каза тя. — Те отлично умеят да се измъкват от данъчните удръжки.

— Бизнесмените знаят как да се оправят — отвърна той. — Данъчният служител, като види колко пари трябва да ми вземе, се хваща за главата и чак му се доплаква. Но няма какво да се прави. Затова напред към Холивуд! В същност с нетърпение чакам да замина. Сега един режисьор спокойно може да снима филми и да поставя пиеси. Схващането, че в театъра има нещо свещено, а в киното — нещо непоправимо вулгарно, е чист снобизъм и отживелица, тази идея умря още а Дейвид Беласко^[2]. Ако ме попиташ кой е най-големият жив драматург днес, ще ти кажа, че е Федерико Фелини. А през живота си не съм виждал по-хубава постановка от „Гражданинът Кейн“, макар че филмът е чисто холивудски. Кой знае, може да стана Орсън Уелс на петдесетте години.

Докато говореше, Бърк крачеше из стаята и Гретхен разбра, че той е убеден в думите си и гори от желание да приеме новото предизвикателство, което професията му предлага.

— Естествено в Холивуд има изкушения, но кой може да твърди сериозно, че тук се живее като в манастир? Вярно е, че имам нужда от пари и не изпитвам отвращение към долара, но парите не са основната ми цел. Поне засега не са и се надявам, че никога няма да бъдат. Повече от месец преговарям с „Колумбия“. Дават ми пълна свобода — какъвто сценарий аз искам, който сценарист си избера, никакъв контрол, всичко ще се снима в натура, аз ще реша какъв да бъде окончателният вариант, изобщо всичко, стига да не надхвърлям предвидената сума. А тя е съвсем прилична. Ако филмът излезе по-лош от постановките ми в Бродуей, виновен ще бъда само аз и никой друг. Ела на премиерата. Ще чакам да ме поздравиш.

Тя се усмихна някак пресилено и каза:

— Не знаех, че работата е толкова сериозна, че преговорите продължават повече от месец…

— Потаен съм аз — отговори той. — Не исках да говоря, преди да съм сигурен.

Тя запали цигара, за да има какво да прави с ръцете и с лицето си. По дяволите изтърканите режисьорски номера за изразяване на вътрешно напрежение.

— Ами аз? Тук ли ще стоя? — попита тя през цигарения дим, съзнавайки, че не трябва да задава този въпрос.

— Какво ти? — попита я той замислено. — Самолети има всеки ден.

— В коя посока?

— И в двете посоки.

— И колко време смяташ, че ще издържим така?

— Две седмици. — Той чукна с пръст една чаша върху масичката за кафе; стъклото издаде лек, хармоничен, треперлив звън. — Завинаги.

— Ако дойда в Калифорния с Били, ще може ли да живеем тримата заедно? — попита тя вяло.

Той се приближи до нея и я целуна по челото, хванал главата й с две ръце. Тя трябваше да се наведе малко. Брадясалото му лице леко ожули кожата й.

— О, господи — извика тихо той и се отдръпна, — трябва да се избръсна, да се изкъпя и да се облека, а вече съм закъснял.

Тя го изчака да се избръсне, да се изкъпе и да се облече и след това двамата отидоха с такси до Пето авеню, където беше срещата му. Той така и не отговори на въпроса й, но я помоли да му се обади по-късно, за да й каже как е завършил разговорът в „Колумбия“.

Слязоха от таксито и тя тръгна безцелно по магазините, купи една рокля и един пуловер, макар и да беше сигурна, че в края на седмицата ще ги върне обратно.

В пет часа, отново с панталони и със старото спортно палто, стоеше пред училището на Били и чакаше класът да се върне от Природонаучния музей.

3

Към края на деня той се почувствува уморен. Цяла сутрин се беше разправял с адвокати, а адвокатите се оказаха най-досадните хора на света. Поне за него. Дори и онези от тях, които защищаваха неговите интереси. Непрестанната борба за печалби, двусмисленият, подвеждащ, неразбираем език, търсенето на заобиколни пътища, на средства за оказване на натиск, на изгодни компромиси, стремежът от всичко да се извлече печалба му бяха противни даже когато се вършеха в негова полза. Докато се занимаваше с адвокатите, едно единствено нещо го радваше — за сетен път се убеди, че е постъпил правилно, като е отхвърлил предложението на Теди Бойлан да следва право.

Следобед дойдоха архитектите за търговския център и хотелската стая беше отрупана с чертежи. По съвета на Джони Хийт избра едно проектантско бюро от млади архитекти, които вече доста се бяха напечелили, но все още недостатъчно. Нямаше съмнение, че са енергични и талантливи, но почти всичките им досегашни проекти бяха правени за големи градове и осъществявани със стъкло, стомана, и цимент, а Рудолф, съзнавайки, че в техните очи е крайно неосведомен, настояваше те да се придържат към традиционни форми и традиционни материали. В случая съвсем не проявяваше собствения си вкус, а знаеше, че тази архитектура ще отговаря най-добре на вкусовете на хората, които ще станат клиенти на центъра. А и Колдъруд би одобрил само нещо такова.

— Искам да изглежда като улица в някое старо селце в Нова Англия — повтаряше Рудолф, а архитектите пъшкаха. — Театърът да бъде облицован с бели дъски и да има малка кула, за да прилича на църква. Това е консервативен земеделски район и ние трябва да обслужваме старомодно настроени хора, които живеят в провинциална атмосфера; те ще харчат много по-лесно парите си, ако заобикалящата ги среда им е близка и позната. — Архитектите бяха готови да се откажат от възложените проекти, но Рудолф продължаваше да ги убеждава: — Направете го този път, както ви казвам, момчета, а следващия път ще бъде, както вие кажете. Това е само началото, по-нататък ще ставаме все по-смели.

Представените от тях проекти все още далеч не отговаряха на неговите изисквания, но като разглеждаше последните скици, които му показаха днес, той разбра, че в края на краищата те ще отстъпят.

Докато си взимаше бележки по плановете, той усети, че очите го болят и се замисли дали не трябва вече да носи очила. На бюрото имаше бутилка уиски, той си наля малко и допълни чашата с вода от чешмата в банята. Отпи и разтвори чертежите върху масата. Намръщи се, като видя огромния надпис, който архитектите предвиждаха за входа на търговския център. Нощем той щеше да се осветява от припламващи и гаснещи светлини. На стари години Колдъруд търсеше признание и безсмъртие в многоцветните, трепкащи стъклени лампички и всички тактични намеци на Рудолф, че е по-добре центърът да се отличава със сдържан и непретенциозен външен вид, бяха напълно пренебрегнати.

Телефонът иззвъня и Рудолф погледна часовника си. Том беше казал, че ще дойде в пет часа, а сега беше вече почти пет. Вдигна слушалката, но не беше Томас. Позна секретарката на Джони Хийт.

— Мистър Джордах? Мистър Хийт ви търси.

Той зачака раздразнено Джони да се обади. Щом някой е решил да говори по телефона, трябва да бъде готов да вдигне веднага слушалката, щом го свържат. Кой знае колко разгневени клиенти и купувачи има в Америка, които всеки божи ден седят и чакат секретарката да извика с напевен глас шефа си; колко ли сделки се провалят заради такова чакане, колко ли покани се отхвърлят и колко ли жени решават в този кратък интервал да кажат „не“.

— Здравей, Руди — обади се най-накрая Джони Хийт и Рудолф успя да прикрие раздразнението си.

— Имам информацията, за която ме помоли — каза Джони. — Вземи лист и молив да запишеш.

— Диктувай.

Джони му съобщи името и адреса на едно детективско бюро и добави:

— Разбрах, че на тях може да се разчита. — Той не попита Рудолф защо му е нужен частен детектив, макар че сигурно се досещаше за някои неща.

— Благодаря, Джони — каза Рудолф, след като записа името и адреса. — Благодаря за услугата.

— Няма нищо — отговори Джони. — Свободен ли си тази вечер?

— За съжаление, не. — Рудолф нямаше никакви планове за вечерта и ако секретарката на Джони не го беше накарала да чака, сигурно щеше да каже, че е свободен.

Като затвори телефона, той се почувствува още по-уморен и реши да се обади в детективското бюро на другия ден. Изненада се, че е толкова уморен. Не си спомняше друг път в пет часа следобед да се е чувствувал така.

Но сега нямаше съмнение, че е уморен. Да не би да е от възрастта? Засмя се. Нали е само на двадесет и седем години. Погледна лицето си в огледалото. В пригладената черна коса нямаше нито един посивял косъм. Под очите нямаше торбички. По бистрата мургава кожа не личаха никакви следи от разгулен живот или от скрита болест. Даже преумората не се беше отразила в това младежко, сдържано лице без всякакви бръчки.

И въпреки това той беше уморен. Легна на леглото, както си беше облечен, надявайки се да поспи няколко минути, преди да дойде Том. Но не можа. Презрителните думи на сестра му продължаваха да звучат в ушите му през целия ден, те не заглъхнаха даже когато се разправяше с адвокатите и архитектите. „На теб нещо доставя ли ти удоволствие?“ Можеше да се защити, като каже, че работата му доставя удоволствие, че с удоволствие ходи на концерти, че обича много да чете, че ходи на театър, на боксови мачове, на изложби, че му е приятно сутрин да тича, да кара мотор, че му доставя удоволствие да гледа майка си, седнала срещу него на масата, да, майка му, която не е хубава и не е обичана от никого, но е жива и благодарение на неговите усилия се намира в къщата си, а не в гроба или в някой старчески приют.

Гретхен боледуваше от болестта на века. Всичко се основаваше на секса. Едно непрестанно търсене на свещеното удоволствие от секса. Тя сигурно би казала, че става дума за любов, но според него в нейния случай въпросът се свеждаше до секс. От опита, който имаше, знаеше, че този вид щастие се купува на твърде висока цена и опорочава всичко останало. Например някоя лигава жена няма да те пусне в четири часа сутринта и ще се опита да те задържи при себе си, като хвърля по тебе чаши, изпълнена с убийствена омраза, защото си й се наситил за два часа и защото по начало такова е било мълчаливото ви споразумение. Или някое глупаво момиче ще ти се подиграва пред приятели и ще те кара да се чувствуваш като непълноценен мъж, а след това ще те опипва безсрамно посред бял ден. Ако майка му и баща му са се събрали някога, защото са си подхождали в сексуално отношение или дори защото са били влюбени един в друг, защо тогава трябваше да живеят като две обезумели животни в клетка и да се унищожават взаимно? Ами браковете на техните деца? Да вземем Том. Какво бъдеще го очаква в лапите на тази скимтяща, алчна, глупава и смешна жена с кукленска физиономия? А Гретхен с нейното високомерие, жертва на чувствеността си, презираща себе си заради мъжете, с които спи, зарязала жалкия си и неверен съпруг? Кой се подлага на унижението да се занимава с детективи, с шпиониране, с адвокати и разводи — той или тя?

Да вървят всички по дяволите, каза си Рудолф. Телефонът иззвъня.

— Брат ви чака във фоайето, мистър Джордах — каза администраторът.

— Моля, пратете го да се качи горе. — Рудолф скочи от леглото и оправи покривката. Не му се искаше Том да разбере, че е лежал, и да си помисли, че брат му живее в разкош и безделие. Натъпка бързо плановете на архитектите в един шкаф. Не искаше в стаята да има следи, които да показват с какво се е занимавал. Не искаше да остави у Том впечатлението, че е важен човек, погълнат от големи задачи.

На вратата се почука и Рудолф отвори. Добре, че поне си е сложил връзка, иначе кой знае какво щяха да си кажат служителите на хотела, помисли си с облекчение Рудолф. Той се ръкува с Том и каза:

— Влизай. Сядай. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам бутилка уиски, но ако желаеш нещо друго, мога да поръчам.

— Ще пия уиски. — Томас седна сковано на креслото и отпусна обезформените си вече ръце; сакото му правеше гънки в раменете.

— Вода? — попита Рудолф. — Мога да поръчам сода, ако искаш.

— Ще го пия с вода.

Държа се като нервна домакиня, каза си Рудолф и отиде в банята да налее вода от чешмата.

— Наздраве — вдигна чашата си Рудолф.

— Наздраве — каза Томас и жадно отпи.

— В днешните вестници имаше хубави отзиви.

— Да — отговори Томас. — Четох. Виж какво, Руди, няма смисъл да си губим времето. — Той бръкна в джоба си и извади един дебел плик. Стана от креслото, отиде до леглото, отвори плика и го изсипа. Леглото се покри с банкноти.

— Том, какво правиш, за бога? — попита Рудолф. Той не боравеше с пари в брой — рядко носеше повече от петдесет долара в джоба си — и сега разпилените банкноти върху хотелското легло му подействуваха някак обезпокояващо, сякаш бяха незаконни, взети при грабеж като в гангстероки филм.

— Банкнотите са по сто долара. — Томас смачка празния плик и го хвърли в кошчето. — Пет хиляди долара. Те са твои.

— Не разбирам за какво говориш — каза Рудолф. — Не ми дължиш нищо.

— Дължа ти проклетото университетско образование, от което те лиших — отговори Томас, — за да платя на онези мошеници в Охайо. Исках да ги върна на татко, но се оказа, че той е умрял. Сега парите са твои.

— Ти изкарваш с много пот парите си, за да ги пилееш така — каза Рудолф, спомняйки си снощния кървав мач.

— Не съм положил никакъв труд за тези пари — отговори Томас. — Спечелих ги лесно — чрез шантаж, също както татко загуби на времето своите пари. Това беше отдавна. Те стояха годиш наред в един сейф и чакаха. Не се безпокой, не съм излежавал никакво наказание заради тях.

— Това е глупав жест — каза Рудолф.

— Аз съм глупав човек и правя глупави жестове — отговори Томас. — Вземи ги. Сега вече съм се разплатил с теб и мога да тръгвам. — Той се отдръпна от леглото и допи чашата си на един дъх.

— Чакай малко. Седни. — Рудолф бутна брат си по раменете, за да го принуди да седне, усещайки дори в този мимолетен допир страховитата му сила. — Аз нямам нужда от тях. Печеля добре. Току-що сключих една сделка, от която ще забогатея, аз…

— Много се радвам, но това няма нищо общо с въпроса — каза хладно Томас и продължи да стои прав. — Аз искам да си платя семейните дългове и това е всичко.

— Няма да ги взема, Том, Поне ги внеси в банката на името на сина ти.

— Аз ще се погрижа за сина си, както намеря за добре, ти не се тревожи за това. — Този път гласът му прозвуча заплашително.

— Тези пари не са мои — каза безпомощно Рудолф. — Какво, по дяволите, ще правя с тях?

— Хвърли ги. Изхарчи ги по жени. Подари ги на любимото си благотворително дружество — отговори Томас. — Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.

— Седни, за бога. — Сега Рудолф блъсна силно брат си към креслото, без да мисли, че Томас може всеки момент да го удари. — Трябва да поговорим.

Рудолф напълни отново чашите и седна срещу брат си на един дървен стол е права облегалка. Прозорецът беше леко отворен и през него нахлуваше лекият нюйоркски ветрец. Банкнотите по леглото потрепваха тихо като объркани, разтреперани животинки, Томас и Рудолф седяха колкото се може по-далеч от леглото, сякаш се страхуваха, че който пръв докосне по невнимание някоя банкнота, ще трябва след това да вземе всичките.

— Слушай, Том — започна Рудолф, — вече не сме деца, не спим в едно легло и не се дразним взаимно, нито си съперничим както едно време, независимо дали сме го съзнавали, или не. Вече сме възрастни мъже и сме братя.

— А къде беше ти цели десет години, братко, ти и принцеса Гретхен? — каза Томас. — Поне една картичка изпратихте ли ми?

— Прощавай — отвърна Рудолф. — А ако питаш Гретхен, тя също ще те помоли да й простиш.

— Ако изобщо ме види втори път, няма да й позволя даже да ме поздрави — каза Томас.

— Снощи, докато гледахме мача — продължаваше Рудолф, — се убедихме, че ние сме едно семейство и че всеки от нас е длъжен…

— Аз дължах пет хиляди долара на семейството. Ето ги, на леглото. Сега вече никой нищо не дължи. — Томас седеше с наведена глава и брадичката му почти опираше в гърдите му.

— Каквото и да приказваш, както и да си мислиш, че съм се държал през всички тези години, сега искам да ти помогна — каза Рудолф.

— Нямам нужда от никаква помощ — отговори Томас и почти изпразни чашата си.

— Имаш нужда. Виж какво, Том — продължи Рудолф, — не съм специалист, но съм видял достатъчно боксови мачове и мога да преценя какво бъдеще очаква всеки боксьор. Ти рано или късно ще пострадаш. И то лошо. Ти си любител. Едно е да си шампион на квартала, друго е да се състезаваш с професионално обучени, талантливи и амбициозни мъже, с които ще ти бъде все по-трудно да се справяш, макар че сега си все още в разцвета на силите — един ден ще те накълцат на парчета. Освен травми като сътресение на мозъка, външни рани, увреждане на бъбреци…

— Аз имам намален слух с едното ухо — призна най-неочаквано Том. Разговорът на професионална тема го накара да се отпусне. — Повече от една година не чувам добре. Но какво от това, нали не съм музикант.

— Освен травмите, Том — продължаваше Рудолф, — ще дойде ден, когато ще се окаже, че си загубил много повече, отколкото си спечелил, и изведнъж ще се почувствуваш толкова изтощен, че някое момче ще го използува и ще ти види сметката. Знаеш много добре как стават тези неща. И това ще бъде краят. Повече няма да можеш да се боксираш. Колко пари ще имаш тогава? Как ще си изкарваш хляба, като ще трябва да започваш всичко отначало на тридесет или дори на тридесет и пет години?

— Ти още малко и жив ще ме погребеш, негодник такъв — каза Томас.

— Аз просто разсъждавам трезво. — Рудолф стана и напълни отново чашата на Томас, за да го задържи в стаята.

— Същият си си останал. Винаги си готов да дадеш полезен, практичен съвет на малкото си братче — каза подигравателно Томас, но пое чашата.

— Аз сега оглавявам една голяма организация — продължи Рудолф, — Ще трябва да назначавам много хора на работа. Мога да ти намеря постоянно място…

— И какво ще правя? Ще карам камион за петдесет долара седмично?

— Нещо много по-хубаво — отговори Рудолф. — Ти не си глупав. Можеш да завеждаш някой клон или отдел — продължи Рудолф, чудейки се дали сам си вярва на думите. — За такава длъжност се изисква само малко ум в главата и желание да се научиш на някои неща.

— Аз нямам ум в главата и нямам желание да научавам каквото и да е. Нали знаеш? — каза Томас и стана. — Трябва вече да вървя. Имам семейство, което ме чака.

Рудолф сви рамене, погледна потрепващите от ветреца банкноти върху леглото и също стана.

— Както искаш — каза той. — Може би след време ще си промениш решението.

— Няма да го променя. — Томас тръгна към вратата.

— Аз ще ти дойда на гости да видя детето — каза Рудолф. — Може още тази вечер. Ще ви заведа с жена ти на ресторант. Какво ще кажеш?

— Ще кажа да си гледаш работата. — Том отвори вратата и се спря. — Ела някой път да ме видиш на ринга. Доведи и Гретхен. От почитатели не се смущавам. Но не си прави труд да идваш в съблекалнята.

— Помисли пак върху моето предложение. Знаеш къде можеш да ме намериш — каза Рудолф уморено. Не беше свикнал да губи и този неуспешен разговор го изтощи. — Впрочем ела в Уитби да видиш мама. Тя пита за теб.

— Какво пита — още ли не са ме обесили? — засмя се Том кисело.

— Казва, че иска да те види поне веднъж, преди да умре.

— Маестро, цигулките, моля — каза подигравателно Томас.

Рудолф написа адреса в Уитби и телефонния номер и каза:

— Ето къде живеем — в случай че решиш да дойдеш.

Томас се поколеба, после взе листчето и го напъха небрежно в джоба си.

— Ще се видим след десет години, братко… може би… — каза той, излезе и затвори вратата зад себе си. Сега стаята сякаш стана по-голяма.

Рудолф се загледа във вратата. Колко дълго може да продължи омразата? В едно семейство сигурно цял живот. Трагедията в дома на Джордах, на чието място сега се издига супермаркет. Той събра банкнотите от леглото, сложи ги внимателно в един плик и го запечата. Беше вече късно да ги внесе в банката. Тази нощ ще ги остави на съхранение в хотела.

Едно обаче е сигурно. Няма да ги похарчи за себе си. Утре ще ги вложи в акции на сдруженото търговско предприятие „Д. К.“ на името на брат си. Сигурно един ден Томас ще има нужда от тях. А тогава те ще бъдат много повече от пет хиляди долара. Парите не опрощават греховете, но поне успокояват старите душевни рани.

Той беше смъртно уморен, но за спане и дума не можеше да става. Извади отново чертежите на архитектите — грандиозни замисли, нереални мечти, дългогодишни надежди, несръчно осъществени. Загледа се в очертаните с молив линии, които след шест месеца щяха да се превърнат в неонова реклама с името „Колдъруд“, светещо в нощта. Лицето му се изкриви в недоволна гримаса.

Телефонът иззвъня. Беше Уили, весел, но трезвен.

— Здравей, търговски принце — каза Уили. — Искаш ли да вечеряш със скъпата си сестра и с мен? Ще отидем в едно квартално заведение.

— Съжалявам, Уили — отговори Рудолф. — Тази вечер съм зает. Имам среща.

— Работи и заради мене, принце — каза Уили безгрижно. — Ще се видим друг път.

Рудолф бавно затвори телефона; Скоро няма да види Уили, поне на вечеря.

Оглеждай се, Уили, преди да влизаш в чужди къщи.